Home / Рубрики / Литература / Изнасилени от чудеса | Радослав Парушев
A+ R A-
01 Дек

Изнасилени от чудеса | Радослав Парушев

Оценете статията
(12 оценки)
   
Изнасилени от чудеса | Радослав Парушев Josh Homme © фотография Andreas Neumann

13 ноември, 2015, Париж, клуб Батаклан: американската рок банда Eagles of Death Metal току-що е засвирила първите акорди на гръмкото Kiss the Devil от дебютния си албум Peace, Love, Death Metal, когато в залата зазвучава стрелба и се разнасят експлозии... минути по-късно, правопропорционално на паниката и жертвите на терористичните атаки, нарастват главоломно (със стотици) и последователите във фейсбук страницата на Eagles of Death Metal – поредният Абсурд на нашето Време или (не)реално начало на роман – Радослав Парушев избира второто, само за да разнищи Абсурдите на нашия съвременен Свят, изнасилен от безброй "Чудеса" за три дни... Да, неговия нов роман Изнасилени от чудеса се разлива, в типично пародийно-циничен стил, като радикално-фриволна биография (дотолкова, че носи подзаглавието "Неоторизираната биография на Ийгълс ъф Дет Метъл"), за да сблъска смъртоносно-некоректно рокендрола, радикалния ислям и ценностните системи на три континента... Иначе, Джош Хоуми, основателят на Eagles of Death Metal (на когото е посветен този откъс от Изнасилени от чудеса), е все така живо, здраво, право и кораво (той така и не присъства на атентата в Батаклан), но вече разведено копеле... чиято ръка все още твърди "Born to Win"...

 

 

БЕЙБИ ДЪК


Рожденото име на Бейби Дък е Джошуа Майкъл Хоуми. Роден е почти две години преди мен, на 17 май 1973 година, и между мен и него винаги е съществувала една искрена, мъжка, неподправена и на пръв поглед с нищо непредизвикана антипатия. Отвътре ни идва, някак си естествено. Джош е точно от онези хора, които биха си татуирали на ръката ослепителното и изпълнено с дълбочина твърдение "Born to Win" – знам със сигурност, че е от тях, защото действително има точно такава татуировка заедно с още седемнайсет други. Джош Хоуми цели осемнайсет пъти е бил изправян пред въпроса дали да остави някъде върху единственото физическо тяло, което ще притежава в този живот, неизтриваем външен белег, пряко илюстриращ неговия не особено сложен и многопластов вътрешен живот – например в даден момент решава, че е изключително умно да си татуира младежките прякори на баба си и дядо си. Аз от своя страна нито веднъж не съм бил изправян пред такъв избор, тоест нито веднъж не съм се колебал дали да го направя, или не. Още като малък не обичах кой знае колко яките, мрачни хулигани с меланхолични сърца от квартала, а той още от малък напълно естествено е заел точно тази форма. Такива като Бейби Дък винаги изпитват недоверие към снизходителното ми мълчание, в смисъл постоянно им изглежда сякаш крия и/или кроя нещо, докато мълча в тяхно присъствие. Въпреки че, когато се намирам в тяхно присъствие, аз просто мълча от съчувствие към ограничения им интелектуален капацитет.

eodm

Първото интервю, което се опитах да взема от него в Париж през късната есен на 2015 година, не се получи – в голяма степен поради факта на моето преобладаващо мълчание: мълчах, вместо да му задавам въпроси, и той мълча, вместо да отговаря на въпросите, които не му задавах. При няколкото ни следващи срещи между нас никога не се стигна до открита враждебност – първо, с оглед на обстоятелствата ни се налагаше по-скоро да се търпим един друг и второ, както ще обясня по-долу, нормалните хора не изпитват никаква нужда да бъдат враждебни към някого, който нищо лошо не им причинява.

Но добър или лош, какъвто ще да е – няма как да разкажем историята на EODM без Бейби Дък. Защото без него EODM просто нямаше да се случи, а и значителна част от съвременния американски рокендрол също нямаше да го има. Бейби Дък – в качеството си на композитор, музикален продуцент, китарист, вокалист и барабанист, басист и пианист, стои в основата на бума на стоунър рока като основател и основен член на "Кайъс", "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" и други значими проекти от първото десетилетие на XXI век, без които смислената музика просто нямаше да бъде същата.

 

През 2003 година великият пънкар Тим Армстронг (с принос в американския пънк почти колкото този на "Рамонес" – "Оперейшън Айви", "Рансид", "Тим Таймбомб анд Френдс" и целия каталог на продуцираната от него компания "Hellcat Records", включително чаровните ми фаворити "Интеръптърс") хваща съпругата си, австралийската пънкарка Броуди Дейл ("Дистилърс"), да прави цуни-гуни с нашия Бейби Дък в бекстейджа – в рамките на съвместно турне. В резултат Армстронг и Дейл се развеждат с трясъци и истерии, като Дейл открито заживява с любовника си Бейби Дък. Следват, както се твърди, емоционални обвинения, че Джош Хоуми е долен и страхлив крадец на съпруги на рок икони, както и множество смъртни заплахи към него от страна на феновете на Тим Армстронг и от самия Тим Армстронг. На които публично Хоуми отговаря ето така: "Висок съм шест фута и пет инча и имам червена коса – не се крия, разпознавам се отдалеч. Така че давайте, пичове, да ви видя".

jhomme3

Такива неща, да. Такъв човек – кораво копеле, повече кораво копеле, отколкото човек. Към момента на приключването на тази глава никоя от смъртните заплахи все още не е реализирана. Джош Хоуми и Броуди Дейл имат три деца, едно от които се казва буквално Вълк Рийс Дилън Хоуми. Тъпо е да се ебаваш с човек, който кръщава сина си Вълк. Колкото и голям джихадист да си, тъпо е дори да се пробваш да се ебаваш с такъв човек.

Аз винаги съм харесвал себе си повече, отколкото Бейби Дък. Харесвам жена си много, много повече от неговата, но пък, от друга страна, нито един от бившите членове на "Лед Зепелин" не ме е канил да направим супергрупа. Става въпрос за проекта "Them Crooked Vultures" от 2009 година, в който освен Бейби Дък и Дейв Грол ("Нирвана", "Фу Файтърс") участва самият Джон Пол Джоунс – един от четиримата с най-голям принос в развитието на рокендрола по принцип, като другите трима са, разбира се, колегите му от "Лед Зепелин". За мен едноименният и единствен албум на "Them Crooked Vultures" си остава абсолютен връх в творчеството на Джош Хоуми и от сърце го препоръчвам на всеки.

jhomme1

През 2016 година Джош Хоуми извади от нафталина почти седемдесетгодишния Иги Поп и под своето зорко ръководство го накара да запише най-добрия албум в дискографията си – "Post Pop Depression".

Говорейки за депресии, си идваме на думата. Проблемът ми е преди всичко с творчеството на "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" – проект, с който Бейби Дък става световноизвестен. Заглавието е измислено в типичния за Бейби Дък и компания базисен, напушеняшки хумор – някой, който ги е чул в студиото, когато все още тъкмо са се били събрали и са смятали, че е особено оригинално и величествено да се нарекат "Гама Рей", подметнал нещо от сорта на: Абе какъв "Гама Рей" ви гони, бе, та вие сте си направо като някакви "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж".

Това е като да кажеш на някого нещо дълбокомислено от сорта на "ти си ебаси човекът" и той, възхитен, незабавно да се преименува на "Ебасичовек Ебасичовеков" по паспорт. Да, ха-ха-ха.

Групата нашумява през 2001 година с албума "Songs for the Deaf". Следват "Lullabies to Paralyze" (2004), компромисният "Era Vulgaris", както и нещо като личният ми фаворит "Like Clockwork" (2013). Целият им саунд е просто генерално потискащ. Мрак, тъга и напрежение – мрачни, злобни мелодии в стилистиката на киселия алтърнатив метъл от миналия век, гръндж, без да е гръндж, липса на въображение – като ми е криво на мен, ще ти е криво и на теб и ще ти взема и парите за това. Просто тъпо ми е, като ги слушам. Скучно ми е. Не мога да разбера потребността да се създава изкуство, посветено на това, че на създателя му му е гадно в този живот на тази планета. Аз харесвам светлата страна на рокендрола – тази, която утвърждава удоволствието от живота. Предпочитам "Мотли Крю" пред "Депеш Мод" (два хероинови проекта, от които единият – весел, другият – предназначен да си режеш вените на него). Предпочитам "Куийн" пред "Кюър", "Металика" и "Гънс" пред "Нирвана", "Фейт Ноу Мор" пред "Саундгардън" и "Ред Хот".

qotsa-andreas-neumann

"Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" правят и продават в многомилионни тиражи типичен депресарски рок, рок, създаден от някого, на когото му е тъпо, защото не е получавал достатъчно пуси, преди да спечели достатъчно пари, а аз и преди това получавах. И ето от какво винаги съм се озадачавал: как и защо меланхолични групи като тези намират такъв голям пазар? Защо именно огромен брой нормални, културни хора предпочитат депресарския рок пред жизнерадостния, който изповядвам аз? Милиони хора по света се кефят да им е зле, упойват се някак си, като слушат как на някой друг му е тъпо и сговнено като на тях. И като се замисля, оказва се, че повечето ми близки, които слушат рок, клонят именно към тъмната му страна. Но знаете ли какво е хубавото в това различие – никога, нито за част от секундата, не съм изпитал необходимост и/или мотивация да: – убия един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не жизнерадостен рок, какъвто аз харесвам; – да си сложа колан с експлозиви и да се самоубия, убивайки един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не нормален рок, какъвто аз харесвам.

И не вярвам някога някой от почитателите на депресарския рок да е искал чак да ме лиши от живот поради различията в музикалните ни вкусове.

 

Ние така не правим.

Ние сме хора и не правим така.

 

 

 

cover-iznasileni-ot-chudesaИзнасилени от чудеса (240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Радослав Парушев, на която ще бъдете "Изнасилени от чудеса" е на 5 декември | бар Петък, 19:00

 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн