Home / Рубрики / Литература / Цвят продълговат в морето | Исабел Алиенде
A+ R A-
31 Яну

Цвят продълговат в морето | Исабел Алиенде

Оценете статията
(12 оценки)
   
Цвят продълговат в морето | Исабел Алиенде фотография © MIR | илюстрация © Misha Mar

Съдбата на изгнаниците е като съдбата на морските вълни – без покой, "осъдени" на постоянно движение, като перпетуум мобиле, измамно тласкащо ги към брега на спасението... Съдба, добре позната и на Исабел Алиенде, чийто миналогодишен роман Цвят продълговат в морето хваща бягащите от Гражданската война в Испания сродни души на лекаря Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, и ги захвърля в бушуващ океан от събития, разстилащи се вълна след вълна, между 1938 и 1994-а година... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2020-а се навършват 20 години от финалния роман Портрет в сепия на трилогията, започнала с Къщата на духовете и Дъщеря на съдбата)... Да, говорим за вълни от любов и омраза, от война и мир, от изгнаници и любовници, от измамни образи и реални герои (като чилийския поет Пабло Неруда), вълни от надежда и мрак... Да, говорим за Живота/Морето и неговите вечно променящи се цветове...

 

 

1939


Да сдържим гняв, болка и сълзи

и да запълним печалната пустота,

а нощната клада нека напомня

за светлината на мъртвите

звезди.

Пабло Неруда, "Всеобща песен"

 

Виктор Далмау прекара няколко месеца в бежанския лагер в Аржел-сюр-Мер, без да подозира, че Росер също е била там преди него. Нямаше вести от Аитор, но предполагаше, че е изпълнил неговата заръка да изведе майка му и Росер от Испания. По онова време лагерът беше населен предимно с десетки хиляди републикански войници, подложени на глад, мизерия, бой и унижения от страна на надзирателите. Условията продължаваха да са нечовешки, но поне най-суровата част от зимата си отиваше. Пленниците се организираха така, че да оцелеят, без да загубят разсъдъка си. Провеждаха революционни митинги, разделени по политически партии, както преди войната. Пееха, четяха каквото им попадне, ограмотяваха неграмотните, издаваха вестник – ръкописно изписан лист, който се предаваше от читател на читател – и се мъчеха да съхранят достойнството си, като се подстригваха и взаимно се пощеха от въшките, миеха се и перяха дрехите си в ледената морска вода. Разчертаха лагера на улици с поетични имена, създадоха въображаеми площади в пясъка и калта, а също и алея към морето както в Барселона, измислиха въображаем оркестър без инструменти за класическа и народна музика и ресторанти с невидима храна, която готвачите описваха в подробности, а останалите сладостно вкусваха със затворени очи. С малкото материали, с които успяваха да се сдобият, майсторяха навеси, бараки и колиби. Живееха в очакване на новините от света, застанал на ръба на друга война – и на възможност да излязат на свобода. Някои, най-добрите, обикновено биваха наемани за полски работи или в промишлеността, ала повечето си бяха изкарвали прехраната като дървари, пастири и рибари, преди да постъпят във войската, с други думи, не притежаваха полезен за Франция занаят. Понасяха от страна на властите непрестанен натиск да бъдат репатрирани и в някои случаи се оставяха да ги отведат с измама до испанската граница.

Виктор продължаваше да работи в лагера с малка група лекари и сестри, защото на този пъклен плаж имаше мисията да служи на болните, ранените и обезумелите. Предшествала го беше легендата, че на Северната гара бе накарал да затупти сърцето на мъртъв младеж. Това му бе спечелило сляпото доверие на пациентите, въпреки че той не преставаше да им повтаря, че за по-сериозни оплаквания трябваше да се обръщат към докторите. Часовете на деня не му стигаха за изпълнение на всичките задачи. Отегчението и депресията, бич за повечето затворници, не го потискаха, напротив, в работата си намираше някаква сходна с щастието екзалтираност. Беше толкова измършавял и без сили, колкото и останалите обитатели на лагера, ала не изпитваше глад и често отстъпваше оскъдната си порция сушена риба треска на другиго. Другарите му говореха, че се храни с пясък. Работеше от изгрев, но след залез-слънце му оставаха още няколко часа за запълване и тогава хващаше китарата и пееше.

cviatmore

Рядко беше правил това по време на Гражданската война, но още си спомняше романтичните песни, на които го бе научила майка му, за да се бори срещу своята стеснителност, и разбира се, революционните маршове, на които слушателите му пригласяха в хор. Китарата беше принадлежала на млад андалузец, който не се бе разделил с нея, докато воювал, по-късно я взел със себе си в изгнание и живял с нея в Аржел-сюр-Мер до края на февруари, когато пневмония го отнесла. Виктор се грижеше за андалузеца в последните му дни и той му завеща китарата. Тя беше от малкото действителни инструменти в лагера; имаше други, въображаеми, чийто звук имитираха неколцина надарени с точен слух пленници.

През тези месеци човешкото множество в лагера оредя. Старците и децата умираха и биваха погребвани в близко гробище. Някои щастливци получиха закрила и емигрантски визи за Мексико и Южна Америка. Много войници постъпиха в Чуждестранния легион въпреки бруталната дисциплина и славата му, че приемаше в редовете си престъпници, ала всичко бе за предпочитане пред това да останат в лагера. Онези, които отговаряха на изискванията, бяха наети на работа от Компанията за чуждестранни работници, за да заместят френската работна ръка, мобилизирана в навечерието на надвисналата война. По-късно други щяха да емигрират в Съветския съюз или да се присъединят към френската съпротива. От тях хиляди щяха да загинат в нацистките концентрационни лагери, а други в сталинските лагери за принудителен труд.

 

В един априлски ден, когато непоносимият зимен студ бе отстъпил място на пролетта и вече се усещаха първите летни горещини, извикаха Виктор в кабинета на коменданта на лагера, защото имаше посещение. Беше Аитор Ибара със сламена шапка и бели обувки. Почти минута му беше нужна, за да разпознае в дрипавото плашило срещу себе си Виктор. Прегърнаха се развълнувани, и двамата с навлажнени очи.

– Нямаш представа какво усилие ми струваше да те открия, приятелю. Не фигурираш в нито един списък, помислих, че си умрял.

– Почти. А ти? Защо си облечен като клоун?

– Като бизнесмен по-скоро. Ще ти разкажа.

– Кажи ми първо какво стана с майка ми и с Росер.

Аитор му разказа за изчезването на Карме. Беше я издирвал, без да достигне до конкретна информация, разбрал бе единствено, че не се е завърнала в Барселона и че къщата на Далмау е била отчуждена. Други хора живеели сега там. Затова пък му носеше добри новини за Росер. Накратко го осведоми как бяха напуснали Барселона, как бяха прекосили Пиренеите пешком и как ги бяха разделили във Франция. Известно време не бе имал никакви известия за нея.

– Аз избягах при първата появила се възможност, Виктор, и не разбирам защо ти не си опитал. Лесно е.

– Тук се нуждаят от мен.

– С този начин на мислене, другарю, винаги ще си прецакан.

– Така е. Какво да се прави. Да се върнем на Росер.

– Открих я без проблем, щом се сетих за името на твоята приятелка, онази медицинска сестра. След толкова премеждия се беше изтрило от ума ми. Росер е била тук, в същия лагер, и е излязла от това място благодарение на Елизабет Айденбенц. Живее при някакво семейство, което я приело в дома си в Перпинян, работи като шивачка и дава уроци по пиано. Родила е здраво момче, вече е навършило месец и е истински красавец.

shad-c

Аитор, както обикновено, се беше уредил благодарение на сделки. През войната си доставяше скъпоценни неща – като се започне от цигари и захар и се стигне до обувки и морфин, – разменяйки ги в дребни сделки, но всеки път с малка печалба за него. Случвало му се бе и да се сдобие с истински съкровища като немския пистолет и американското ножче, които толкова бяха впечатлили Росер. Той никога не би ги отстъпил доброволно и всеки път побесняваше, когато си спомнеше как му ги бяха отнели. Сега бе успял да се свърже с далечни братовчеди, емигрирали преди години във Венецуела, и те щяха да го посрещнат и да му намерят работа там. С присъщата си ловкост бе успял да събере пари за билет и за виза.

– Заминавам след една седмица, Виктор. Трябва да напуснем Европа възможно най-бързо, задава се нова световна война и тя ще е по-страшна от първата. Щом пристигна във Венецуела, ще се погрижа да емигрираш и ще ти изпратя билет.

– Не мога да изоставя Росер и детето ѝ.

– Заедно с тях, човече.

 

Посещението на Аитор потопи Виктор в мълчание за няколко дни. За пореден път той се почувства заклещен, скован на някакъв предел, без контрол върху съдбата си. След дълги часове, крачейки по плажа, претегляйки и измервайки своята отговорност по отношение на болните в лагера, реши, че е дошло време да даде предимство на отговорността си към Росер, към детето и към собствената си участ. На 1 април Франко се бе провъзгласил за Каудильо и бе обявил края на продължилата деветстотин осемдесет и осем дни война. Франция и Великобритания признаха неговото управление. Родината беше загубена, нямаше надежда за завръщане. Изкъпа се в морето, като се изтърка с пясък поради липса на сапун, помоли свой другар да го подстриже, обръсна се грижливо и поиска да му дадат пропуск, за да отиде за кутията с лекарства, която му доставяха всяка седмица в една местна болница. Отначало го съпровождаше охрана, но след няколко месеца му позволиха да се движи сам. Излезе без трудности и просто не се върна. Аитор му беше дал малко пари, които изразходва за първото си човешко хранене от януари насам, за един сив костюм, две ризи и шапка – всичко втора ръка, но в добро състояние – и чифт нови обувки. По думите на майка му по дрехите те срещат. Някакъв камион го взе и закара до Перпинян в офиса на Червения кръст, където потърси приятелката си.

Айденбенц прие Виктор в импровизирания си майчин дом, грабнала по едно бебе във всяка ръка, толкова заета, че дори не се сети за романтичното приключение помежду им, което така и не се беше осъществило. Виктор обаче не беше го забравил. Като я видя с онези нейни бистри очи и искрящо бяла униформа, спокойна, както обикновено, си каза, че тя бе самото съвършенство и че е бил пълен глупак да си въобразява, че би могла да му обърне внимание; тази жена нямаше призвание на влюбена, а на мисионер. Когато го разпозна, Елизабет подаде децата на друга жена и го прегърна с искрена обич.

– Колко си се променил, Виктор! Трябва много да си страдал, приятелю.

– По-малко от други. Общо взето имах късмет. Затова пък ти изглеждаш все така добре, както винаги.

– Така ли ти се струва?

– Какво правиш, за да си винаги безупречна, спокойна и усмихната? Такава те видях, когато се запознахме в разгара на боевете, и не си се променила, сякаш трудните времена, в които живеем всички, не оставят следа у теб.

– Трудните времена ме принуждават да съм силна и да работя здраво, Виктор. Дошъл си при мен заради Росер, нали?

– Не знам как да ти благодаря за всичко, което си направила за нея, Елизабет.

– Няма за какво да ми благодариш. Ще трябва да изчакаме до осем часà, когато тя ще приключи с последния си урок по пиано. Не живее тук. Настанена е при едни приятели квакери, които ми помагат да набирам средства за майчиния дом.

 

Така и сториха. Елизабет му представи майките, живеещи в дома, показа му помещенията и след това седнаха да пият чай с бисквити, разказвайки си за превратностите, преживени от двамата след Теруел, където се бяха видели за последен път. В осем часà Елизабет го качи в колата си, като внимаваше повече в разговора, отколкото във волана. Виктор си каза, че би било ирония на съдбата, след като бе оцелял във войната и в бежанския лагер, да издъхне прегазен като хлебарка в автомобила на тази непостижима любима. Домът на квакерите се намираше на двайсет минути разстояние и самата Росер им отвори вратата. Като видя Виктор, извика и закри лицето си с ръце, сякаш халюцинираше, а той я прегърна. Помнеше я слаба, с тесен ханш и плоски гърди, с плътни вежди и едри черти, от типа лишени от суетност жени, които с годините изсъхват без капка женственост. За последен път я беше видял в края на декември с надут корем и акне по лицето.

ia3

Майчинството беше смекчило формите ѝ, беше я дарило със заоблености там, където преди имаше ръбове, кърмеше детето си и гърдите ѝ бяха наедрели, кожата избистрена, а косата лъскава. Срещата им беше толкова вълнуваща, че дори Елизабет, свикнала да присъства на разтърсващи сцени, се развълнува. Племенникът се стори на Виктор неподлежащ на описание – та нали всички бебета на тази възраст приличат на Уинстън Чърчил – дебели и плешиви. Втори по-внимателен поглед обаче му разкри някои семейни черти, като маслиненочерните очи на рода Далмау.

– Как се казва? – попита той Росер.

– Засега го наричаме Малкия. Чакам Гилем, за да му дадем име и да го впишем в Гражданския регистър.

Сега беше моментът да ѝ съобщи лошата вест, но за пореден път на Виктор не му достигна смелост да го стори.

– Защо не го наречеш Гилем?

– Защото Гилем ме предупреди, че никое от децата му няма да носи неговото име. Той не го харесва. Говорехме си, че ако е момче, ще се казва Марсел, а ако е момиче, Карме, в знак на почит към баща ти и майка ти.

– Добре, при положение че вече си наясно...

– Ще чакам Гилем.

Квакерското семейство – баща, майка и две деца, поканиха Виктор и Елизабет на вечеря. Храната се оказа приемлива като за англичани. Говореха добре испански, тъй като бяха изкарали годините на войната в Испания, помагайки на организации, закрилящи деца, а от Оттеглянето насам работеха сред бежанците. Обясниха, че възнамеряват да се посветят на това; Елизабет твърдеше, че винаги щяло да има война някъде.

– Много сме ви благодарни – каза им Виктор. – Благодарение на вас детето е тук. В лагера в Аржел-сюр-Мер нямаше да оцелее, а си мисля, че Росер също не би могла. Надяваме се да не злоупотребяваме с гостоприемството ви задълго.

– Няма за какво да ни благодарите, господине. Росер и детето са вече част от семейството. Няма защо да бързате да си вървите.

Виктор им разказа за своя приятел Аитор Ибара и за намерението да емигрират във Венецуела, когато той успее да им помогне. Това изглеждаше единственият възможен изход.

– Ако искате да емигрирате, може би бихте могли да помислите за Чили – подметна Елизабет. – Видях обява във вестника за някакъв кораб, който щял да откара испанци в Чили.

– Чили ли? Къде е това? – попита Росер.

– В подножието на света, струва ми се – отвърна Виктор.

На другия ден Елизабет откри споменатата новина и я изпрати на Виктор. По поръчка на своето правителство поетът Пабло Неруда приспособяваше кораб, именуван "Уинипег", за да закара изгнаници в родината си. Елизабет даде пари на Виктор, за да могат да вземат влака за Париж и да опитат късмета си при въпросния поет.

 

 

 

cover-tsvyat-prodylgovatЦвят продълговат в морето (превод Маня Костова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн