Home / Рубрики / Литература / Но и аз | Делфин дьо Виган
A+ R A-
25 Фев

Но и аз | Делфин дьо Виган

Оценете статията
(14 оценки)
   
Но и аз | Делфин дьо Виган фотографии © Но и аз | 2010, Франция, 105 мин © режисьор Забу Бретман

"... мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата." – тези мисли на Лу Бертиняк, 13-годишната акселерат-героиня от романа Но и аз на Делфин дьо Виган, ни завръщат не само към момента когато пред дьо Виган се отварят вратите и за литературните награди, и за киното... Да, екранизирането (през 2010-а от Забу Бретман) на историята за Лу, Но и Люка превръща дьо Виган в професионален писател, за когото последват хитови романи като Силна е нощта, По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански откри фестивала CineLibri 2017) и дори режисьорски дебют (À coup sûr през 2014-а)... По-важното, обаче, е че колекциониращата думи (и съдби) Лу, случайното (или нужното) ù приятелство с бездомната Но и общата им симпатия към фриволния съученик на Лу, Люка, ни завръщат към вечния въпрос за... Семейството – как да намериш своето Семейство, когато си част от разбито семейство?!..

 

 

Отброявам една, две, три, четири капки, жълтавото облаче се разтваря във водата, както боята от четката се стича на дъното на чашата, цветът постепенно се разнася, обагря течността, после изчезва. Отдавна страдам от безсъние, дума, която започва като бездушие, безсмислие, безочие, накратко, дума, която ви казва, че нещо липсва, гълтам билкови капсули след вечеря, а когато не помагат, татко ми дава ривотрил, лекарство, което ви запраща в черна дупка, където вече не мислите за нищо. Не бива да го вземам често, заради привикването, но тази вечер сънят бяга от мен, от часове опитвам, броя всичко, което става за броене, зъбите на овцата, звездите на небето, пясъка в морето, свила съм се на купчина под завивката, усещам как сърцето ми тупа във врата ми, главата ми е препълнена с думи, които се смесват, блъскат се една в друга като в гигантска верижна катастрофа, фрази са се хванали гуша за гуша, всяка иска да играе главната роля, овците блеят всички едновременно, това е саундтракът на безсънието ми, госпожице Бертиняк, трябва да предвидите една част за социалната спешна помощ, Златно зрънце, знаеш ли, че приличаш на феята Камбанка, я виж в колко часа се прибираш, не, не искам да записваш, една наливна, ако обичате, госпожици, уредете сметката, не, утре не мога, вдругиден, ако искаш, чадърите не ми вършат работа, винаги ги губя, ама оставете хората да слязат, преди да се качите.

nomoi2

В крайна сметка не разбрах кое я накара да се съгласи. Отидох пак след няколко дни, тя стоеше пред гарата, срещу полицейския участък има истински лагер за бездомници с палатки, кашони, матраци и изобщо, тя стоеше и разговаряше с тях. Приближих се, тя първо ми ги представи, с тържествено изражение, изпъната като на парад, Роже, Момо и Мишел, после, с протегната към мен ръка, Лу Бертиняк, тя идва да ме интервюира. Момо се засмя, нямаше много зъби, Роже ми протегна ръка, Мишел се намръщи. Роже и Момо искаха и тях да интервюирам, идеята ги забавляваше, Роже тикна юмрука си под брадичката на Момо, все едно беше микрофон, е, Момо, от колко време не си се къпал, беше ми неудобно, но гледах да не го показвам, обясних, че е за училище (да не си въобразят, че ще ги покажат във вечерните новини) и че става дума само за жени. Роже каза, че всичко това е по вина на скапаняците от правителството и че политиците до един са лайнари, кимах утвърдително, защото, тъй или инак, беше по-добре да се съгласявам, той извади от една найлонова торба добре отлежало парче суха наденица, от което отряза няколко кръгчета и ги раздаде на всички без Момо (сигурно понеже той нямаше да може да яде с толкова малко зъби). Не посмях да откажа, макар да трябва да призная, че идеята не обещаваше нищо добро, прекалено ме беше страх да не го обидя, глътнах парчето цяло, без да го дъвча, имаше вкус на плесен, мисля, че никога не съм поглъщала нещо по-гадно, а се храня в училищния стол.

С Но тръгнахме към кафенето, казах ѝ, че приятелите ѝ са симпатични, тя спря и ми отвърна: на улицата нямаме приятели. Вечерта, когато се прибрах, записах думите ѝ в тетрадката си.

Уговаряме се да се видим от днес за утре, понякога тя идва, понякога не идва. През целия ден мисля за нея, чакам с нетърпение да свършат часовете, щом удари звънецът, хуквам към метрото, все с този страх, че няма да я видя вече, с този страх, че ѝ се е случило нещо.

nomoi4

Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години, в края на август е напуснала спешния център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна, живее на улицата, но не обича да ѝ го казват, има думи, които отказва да чува, внимавам какво говоря, защото когато се разсърди, млъква, прехапва си устната и гледа в земята. Не обича възрастните, няма им доверие. Пие бира, гризе си ноктите, влачи след себе си куфар на колела, в който се съдържа целият ѝ живот, пуши цигарите, които ѝ дават, сама си ги свива, когато има пари да си купи тютюн, затваря очи, за да се изолира от света. Спи тук или там, у приятелка, с която се е запознала в пансиона и която работи на щанда за колбаси в "Ошан" на Порт дьо Баньоле, у контрольор в метрото, който я приютява от време на време, преспива у когото се случи, познава едно момче, което се е сдобило с палатка на Лекари на света и спи навън, приемал я е един-два пъти, без нищо да иска в замяна, каза ми, ако минеш по улица "Шарантон", срещу номер двайсет и девет ще видиш палатката му, там си е неговото място. Когато няма къде да спи, се обажда в Социалната спешна помощ, за да ѝ кажат къде има център за временно настаняване, но преди зимата е трудно, защото много от тях са затворени.

В "Реле д'Оверн" си имаме маса, малко встрани, имаме си навици и мълчания. Тя пие една-две бири, аз си поръчвам кола, наизуст ги знам пожълтелите стени, олющената им боя, стъклените аплици, старомодните репродукции, отегчения вид на сервитьора, познавам Но, начина, по който седи, в неравновесие, колебанията и стесненията ѝ, енергията, която изразходва, за да изглежда нормална.

nomoi6

Седим една срещу друга, виждам умората по лицето ѝ, то е нещо като сив воал, който я покрива, обгръща и може би закриля. Накрая прие да си водя бележки. В началото не смеех да ѝ задавам въпроси, но сега нямам спиране, питам кога, защо, как, тя невинаги поддава, но понякога се получава, започва наистина да разказва със сведени очи, с ръце под масата, понякога се усмихва.

Разказва за страха, студа, скитането. За насилието. За возенето с метро по една и съща линия, напред-назад, за да минава времето, за часовете, прекарани в кафенетата пред празна чаша, и за сервитьора, който се появява четири пъти, за да попита дали госпожицата иска още нещо, за обществените перални, където е топло и спокойно, за библиотеките, особено тази на "Монпарнас", за дневните центрове, гарите, парковете. Разказва живота си, своя живот, прекараните в чакане часове и нощния страх.

Не знам къде ще спи вечер, когато се разделяме, попитам ли я, обикновено отказва да ми отговори, понякога рязко става, защото е часът, в който затварят вратите, и трябва да търчи до другия край на Париж, за да заеме мястото си на опашката, да получи номер на редица или на стая, да вземе душ в усмърдяна от другите баня и да си намери леглото в спалня със завивки, по които пъплят бълхи и въшки. Понякога не знае къде ще спи, защото не е могла да се свърже със Социалната, чийто номер е почти непрекъснато зает, или защото нямат повече места. Оставям я да си тръгне, потътрила куфара след себе си, във влагата на последните есенни вечери.

nomoi3

Понякога аз първа си тръгвам, тя седи пред празната си халба, аз ставам, сядам, чудя се какво да кажа, за да я разведря, не намирам думи, все не успявам да тръгна, тя свежда очи и мълчи.

И мълчанието ни е натоварено с цялото безсилие на света, мълчанието ни е като завръщане към произхода на нещата, към истината за нещата.

 

 

 

cover-no-i-azНо и аз (превод Росица Ташева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Още в категорията: « Хлебарката | Иън Макюън

Напишете коментар

онлайн