Home / Рубрики / Литература / Звуци и други истории | Владимир Набоков
A+ R A-
06 Сеп

Звуци и други истории | Владимир Набоков

Оценете статията
(14 оценки)
   
Звуци и други истории | Владимир Набоков фотографии © MIR

"Разбрах, че всичко в света е игра на еднакви частици, съставящи различни съзвучия:" – тези думи на Владимир Набоков от разказа Звуци прекрасно обобщават съзвучието от теми в петолинието на сборника Звуци и други истории... Да, Музиката е ключова нота в двете дузини разкази тук (също като в откъса от разказа Музика, който ви очаква по-долу) и ако "за Виктор Иванович всяка музика, която не познаваше – а той познаваше дузина популярни мотиви, – беше като бърз разговор на чужд език:", то историята на Виктор, макар и написана на руски през 1932-а, е "изсвирена" с разпознаваеми и всеизвестни и днес ноти... Да, в петолинието на Живота, нотите са все едни и същи, и не се променят на брой, затова е важно в какви съзвучия ги комбинираш, а в това Владимир Набоков е истински маестро...

 

 

Из разказа МУЗИКА


Антрето беше отрупано с дамски и мъжки зимни палта, а от гостната долитаха самотни, бързи звуци на роял. Отражението на Виктор Иванович поправи възела на връзката си. Прислужницата се протегна да закачи палтото му; то падна, повлякло две шуби, и тя трябваше да започне отначало.

Стъпвайки на пръсти, Виктор Иванович отвори вратата – музиката веднага стана по­-силна, по­-мъжествена. Свиреше Волф – рядък гост в тази къща. Останалите – трийсетина души – слушаха по различен начин, кой подпрял скула с юмрук, кой пускайки цигарен дим към тавана, а причудливото осветление в стаята придаваше смътна живописност на вцепенението им. С изразителна усмивка домакинята отдалеч посочи на Виктор Иванович свободното място – малко краваевидно кресло почти в самата сянка на рояла. Той отговори със скромни жестове, чиито смисъл беше: "Нищо, нищо, мога и да постоя", но после се придвижи, накъдето му беше показано, и внимателно седна, внимателно скръсти ръце. Жената на пианиста, с полуотворена уста, често мигаща, се готвеше да обърне страницата – и ето, обърна я. Черна гора от изкачващи се ноти, въздигане, пропадане, отделна група летящи на трапец. Волф имаше дълги, светли мигли; ушите му прозираха с нежен пурпур; той изключително бързо и силно удряше по клавишите, а в лакираната дълбина на отворения капак двойниците на ръцете му бяха погълнати от призрачна, сложна и донякъде палячовска мимика. За Виктор Иванович всяка музика, която не познаваше – а той познаваше дузина популярни мотиви, – беше като бърз разговор на чужд език: напразно се опитваш да различиш поне границите на думите – всичко се изплъзва, всичко се слива и тромавият слух започва да скучае. Виктор Иванович се помъчи да се заслуша – но скоро се улови, че наблюдава ръцете на Волф, техните бледи отблясъци. Когато звуците преминаваха в настойчив гръм, шията на пианиста се издуваше, той напрягаше разпънатите си пръсти и лекичко казваше: га. Жена му веднъж избърза – той удържа страницата със светкавичен удар на дланта и след това със страшна бързина я прелисти сам и двете му ръце вече пак яростно мачкаха податливата клавиатура.

nabo6

Виктор Иванович подробно го изучи – заостреният нос, очертанията на клепачите, следата от цирей на шията, косите като светъл пух, кройката на черното сако с широки рамене – за минута отново се заслуша в музиката, но едва проникнал в нея, вниманието му се разсея и той, бавно вадейки табакерата си, се извърна и започна да разглежда останалите гости. Видя сред чуждите лица няколко познати – ето го Кочаровски – такъв мил, закръглен – да му кимне ли... кимна, но не уцели: прехвърляне – в отговор се поклони Шмаков, който, казват, щял да заминава в чужбина – ще трябва да го поразпита... На дивана между две бабички полулегнала, притворила очи, дебелата червенокоса Анна Самойловна, а мъжът ѝ, доктор по гърлени болести, седеше, облакътен на облегалката на креслото, и в пръстите на свободната си ръка въртеше нещо лъскаво – пенсне на чеховско шнурче. По­-нататък, наполовина в сянка, притиснал към слепоочието си изпънат пръст, слушаше един музикален любител, чернобрад, прегърбен човек, чието име и презиме не можеше да запомни – Борис? Не, не беше Борис... Борисович? И това не. По­нататък – още и още лица – интересно, тук ли са Харузини – да, ето ги – не гледат... И в следващия миг, току над тях Виктор Иванович видя бившата си жена.

Той веднага наведе очи, механично изтърси от цигарата несъбралата се още пепел. Някъде отдолу като юмрук блъсна сърцето му, отстъпи и блъсна пак – и след това затупа бързо и безредно, като противоречеше на музиката и я заглушаваше. Без да знае накъде да гледа, той се взря в пианиста – но звуци нямаше, сякаш Волф удряше по няма клавиатура – и тогава в гърдите му стана така тясно, че се изпъна, въздъхна по­-дълбоко – и отново, изотдалеч бързайки, задъхвайки се, плисна оживялата музика и сърцето му заби малко по­спокойно. Бяха се развели преди две години, в друг град (шум на море нощем), където бяха живели, откакто се венчаха. Все още без да вдига очи, той се защитаваше от наплива и шума на миналото с глупави мисли – за това например, че когато одеве вървеше на пръсти с големи, безшумни крачки, като се гмуркаше с тяло през цялата стая към това кресло, тя, разбира се, бе го видяла как минава – и сякаш бяха го хванали натясно, гол или зает с тъпа, празна работа – и мисълта за това колко спокойно бе плувал и се бе гмуркал под погледа ѝ – какъв? враждебен? насмешлив? любопитен? – тази мисъл се накъсваше от въпроси – познава ли домакинята, познава ли някого в стаята – и кой я е поканил тук, и сама ли е дошла, или с новия си мъж – и как да постъпи – да си остане така или да я погледне? Все едно, той сега не можеше да я погледне – трябваше първо да свикне с присъствието ѝ в тази голяма, но тясна гостна, тъй като музиката го обкръжаваше като с ограда и сякаш бе станала за тях тъмница, където бяха обречени да седят като пленници, докато пианистът не престане да изгражда и да поддържа студените звукови сводове.

Какво беше успял да види, когато току­-що я забеляза? Съвсем малко – очите, гледащи настрана, бледата ѝ буза, черната къдрица – и като смътен вторичен признак, огърлица или нещо като огърлица – съвсем малко – но този повърхностен, недовършен образ вече беше неговата жена, тази мигновена смес от блестящо и тъмно вече беше онова единствено същество, което се наричаше с нейното име.

Колко отдавна беше. Бе се влюбил безумно през една задушна, изнуряваща вечер на терасата на клуба по тенис – а след месец, в нощта след сватбата, валеше силен дъжд, заглушаваше шума на морето. Колко сме щастливи. Шумолящата влажна дума "щастие", плискаща се дума, една такава игрива, питомна, сама се усмихва, сама плаче – и на сутринта листата в градината блестяха и морето почти не се чуваше – модрото, сребристомлечно море.

nabon

Трябваше да направи нещо с фаса – той извърна глава и отново сърцето му затупа не на място. Някой, променил положението на тялото си, я беше закрил почти цялата, извадил бе бяла като смърт кърпа, но сега ще се отдръпне чуждото рамо, тя ще се появи, сега ще се появи. Не, невъзможно е да гледа. Пепелникът е на рояла.

Оградата от звуци бе все така висока и непроницаема; все така се кривяха отвъдните ръце в лакираната дълбина. Ние винаги ще бъдем щастливи – как звучеше това, с какви отблясъци... Тя беше цялата кадифена, искаше му се да я сгъне – както се сгъват крачката на жребче – да я прегърне и да я сгъне – а после? Как да я овладее напълно? Обичам черния ти дроб, бъбреците ти, кръвните ти телца. Тя отговаряше: "Не говори гадости". Не живееха богато, но и не бедно, къпеха се в морето почти цяла година. Трепереха от вятъра пихтиестите медузи, изхвърлени върху чакъла. Блестяха мокрите скали. Веднъж видяха как рибарите носеха удавник – изпод одеялото стърчаха учудено боси стъпала. Вечер тя приготвяше какао. Той пак погледна – и сега тя седеше наведена, с ръка над веждите – да, тя е много музикална – сигурно Волф свири прочута, прекрасна творба. "Сега няколко нощи няма да спя", мислеше Виктор Иванович, като гледаше бялата ѝ шия, деликатния ъгъл на коляното ѝ – тя седеше, сложила крак връз крак – и роклята ѝ беше черна, лека, непозната, и проблясваше огърлицата. "Да, сега няма да спя и ще се наложи повече да не идвам тук, и всичко беше напразно – тези две години старания, усилия, и най­-после почти се бях успокоил – а сега започвай отначало – да забравиш всичко, всичко, което беше почти забравено, но плюс днешната вечер." Изведнъж му се стори, че тя го поглежда между пръсти, и той неволно се извърна.

Вероятно музиката наближава края си. Когато се появят тези бурни, задъхващи се акорди, това значи, че е близо краят. Каква интересна дума: край. Нещо като крах и рай в едно. Облак прах, вест за крах. През пролетта тя странно се умърлуши; говореше почти без да разтваря уста. Той питаше: "Какво ти е?". "Нищо. Нищо особено." Понякога тя го гледаше с присвити очи, с неопределим израз. "Какво ти е?" "Нищо. Нищо особено." Нощем бе съвсем като умряла – нищо не можеше да направи с нея – и макар че беше дребничка, тънка жена, тогава изглеждаше тежка, тромава, като от камък. "Но кажи най­-после какво ти е?" Така продължи повече от месец. След това една сутрин – да, на рождения си ден – тя каза съвсем просто, сякаш се разбираше от само себе си: "Да се разделим за известно време. Не може повече така". Влетя малката дъщеричка на съседите – да покаже едно коте, другите ги удавили. Върви си, върви, после. Момиченцето си отиде, последва дълго мълчание. Върви си със своето коте, не ни пречи да мълчим. Като почака малко, той започна бавно и мълчаливо да ѝ извива ръцете – искаше му се да я пречупи, цялата с пращене да я превие. Тя се разплака. Той седна до масата и се престори, че чете вестник. Тя отиде в градината, но скоро се върна. "Не мога, имам нужда всичко да ти кажа." И някак учудено, сякаш говореше за друга и ѝ се чудеше, и го канеше да сподели учудването ѝ, тя разказа, всичко разказа. Ставаше дума за снажния, скромен, сдържан мъж, който идваше да играят на вист и говореше за артезиански кладенци. Първия път било в парка, после в дома му.

Всичко е много неясно. Броди до вечерта по морския бряг. Да, музиката сякаш свършва. Когато на крайбрежната улица го ударих по лицето, той каза: "Това ще ви струва скъпо", вдигна фуражката си от земята и си отиде. Не се простих с нея. Глупаво беше да мисля да я убия. Живей, живей. Живей, както живееш сега; както сега седиш, така седи вечно; е, погледни ме, умолявам те – погледни, де, погледни – ще ти простя всичко, та нали някога всички ще умрем и всичко ще знаем, и всичко ще бъде простено – тогава защо да отлагаме – хайде, обърни очи, моите очи, моите скъпи очи. Не. Свършено е.

Последните звуци, многопръстни, тежки – веднъж, още веднъж – и за още веднъж ще стигне дъх – и след това вече заключителният, сякаш цялата си душа отдал, акорд – пианистът се прицели и с котешка ловкост удари една, съвсем самостоятелна, малка златна нота. Оградата от музика се разкъса. Ръкопляскания. Волф каза: "Много отдавна не съм свирил тази творба". Жената на Волф каза: „Мъжът ми, знаете ли, отдавна не беше свирил тази творба.". Докторът по гърлени болести се обърна към Волф, настъпвайки го, блъскайки го, бутайки го с корема си: "Изумително! Аз винаги съм казвал, че това е най­-хубавото от всичко, което е написал. Според мен вие накрая мъничко модернизирате звука – не знам дали се изразявам ясно, но виждате ли...".

 

 

 

cover-nabokovЗвуци и други истории (превод Мария Хаджиева, 296 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн