Home / Рубрики / Литература / Преди да изчезне мъжът ми | Селя Ахава
A+ R A-
11 Ное

Преди да изчезне мъжът ми | Селя Ахава

Оценете статията
(14 оценки)
   
Преди да изчезне мъжът ми | Селя Ахава фотография © MIR | илюстрация © Misha Mar

"Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това." – за финландката Селя Ахава времето може и условно да се раздели на Преди спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз 2016 с романа Неща, които падат от небето и След това, но и на самата Ахава ù е по-забавно да го раздели на Преди да изчезне мъжът ми и След това да се превърне в... Жена... Романът-автофикция Преди да изчезне мъжът ми си играе с генезиса и на двата Свята (Мъжкия и Женския) до пълното им сливане (отвъд вечната борба за надмощие), а откъсът тук ни напомня, че между Преди и След това винаги стои едно съдбоносно Сега – онзи миг, в който един мъж ще изрече "Всъщност винаги съм искал да бъда жена."... Повече за това "Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж" ще разкаже самата Селя Ахава през декември, а Сега...

 

 

Мъжът ми си поема дъх. Както се прави, когато човек се кани да изрече нещо, което ще промени всичко. Въздухът изпълва гръдния му кош, поспира за миг и после изригва. Тогава той казва:

– Всъщност винаги съм искал да бъда жена.

Така казва мъжът ми с четиресет години закъснение.

 

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно.

Ставам от мястото си, заобикалям масата и го прегръщам. Казвам му:

– Ти си смел човек.

Той притиска лице в корема ми и изрича:

– Бях ням, толкова много години бях ням. Но реших, че все пак ми остава някакъв живот. Има и възрастни жени.

Така казва той, мъжът ми.

Кухня. Маса. Чиния. Чаша.

Мъжът ми иска да бъде възрастна жена. Може би това не значи нищо. Може би няма нужда да значи каквото и да било. Все още не е стар, млад е още, и все още е мъж.

Ето че сега го е изрекъл и може би това е достатъчно. Хубаво е да се говори. Аз определено издържам на думи.

Връщам се в своя край на масата. Седим си така, с масата помежду ни, с това непонятно изречение помежду ни, докато мъжът ми не тръгва за работа. Мозъкът ми скърца, защото нещата, образите и имената се откъсват от местата си.

Мъж. Жена. Кухня. Маса.

Вечерта седя сама на дивана, чакам го да се прибере. В главата ми се оформят първите въпроси. Какво иска той? Иска ли нещо? Какво ще стане сега?

 

Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж?

Как да започнеш да си жена, когато по брадичката ти е набола бодлива брада, ноздрите на носа ти се разширяват прекомерно, кожата на лицето ти е загрубяла от зимния въздух, а линията на косата ти е на погрешното място върху челото?

 

Спомням си как измръзнаха скулите на мъжа ми, когато се спусна с колелото по едно нанадолнище в кучешки студ. Спомням си как диханието му образуваше ледени нишки по шала му. Как слънчевият загар лятно време очертаваше бръчиците в ъгълчетата на очите му. Как побеляващият бретон покриваше челото му. Как веждите му се устремяваха една към друга, а кожата под очите му вече издаваше възрастта. Мъжът ми не се поглеждаше в огледалото. Само понякога, преди дълъг излет с колелото, можеше да поспре за миг там и да се втренчи в собствената си решителност, колкото време трябва, за да се намести шапка.

Ала сега на рафта в тоалетната се е намърдал крем за лице. И от него започва моето разтягане. Превръщам се в ластик. Всеки ден ме изправя пред малко по-голямо изпитание от предишния. Ще издържиш ли на това? А на това? И дотук ли ще се разтеглиш?

Не знам какво се случва. Никой от двама ни не го проумява. Какво става с хората по правило в такива ситуации?

 

По правило такива неща не се случват.

 

Гледам крема за лице и си мисля "да, ще я понеса тази опаковка". Съзнанието ми разделя промените на ситни, единични части и ако ги разглеждам така, отделени едни от други, вярвам, че мога да понеса всяка една от тях.

 

крем за лице

обезкосмена мишница

магазин за дрехи

час за фризьор

презрамка на сутиен

 

Мъжът ми трепери като тийнейджърка и се затваря в спалнята, за да се гримира.

– Искаш ли да видиш? Сигурна ли си?

Кимвам, какво друго ми остава. Ето го моя мъж – с грим на лицето.

– Прекалено тъмни сенки по клепачите – казвам му. – Състаряват те.

– Да. Чудех се дали светлите нямаше да стоят по-добре – отвръща мъжът ми, впил поглед в собственото си отражение.

Този поглед е нов, той гледа себе си по по-различен начин отпреди.

После измива грима и отива да окастри живия плет.

Иде ми да избягам в чужд град. Искам да се събудя и да установя, че това не е истина. Искам да кажа: обличай се насаме, обличай се в градината, обличай се, докато не гледам, а дали не би бил съгласен да бъдеш женствен мъж, но да дадеш на жената в теб по-приглушен глас, веднъж седмично, скришом. Бъди си жена, ала трябва ли да се вижда?

Отиваме заедно в кабинета на психиатъра. Държим се за ръце. Неспособна съм да отговарям на въпросите, защото плача по време на цялото събеседване. Посещаваме и други кабинети. Плача във всичките. Искам да се справя с това. Толкова болезнено искам да се справя. Как се справя човек с подобно нещо?

 

Времето минава независимо от всичко, колкото и стъписващо да е това. Има дни, седмици, срещи, зъболекари. Движим се напред. Храним се, способни сме да се храним, способни сме да говорим и вървим. Разговаряме, вечер подир вечер мъжът ми говори, нови истории и спомени се надигат от дъното на душата му, а аз го слушам. Благодарна съм за тази нова близост помежду ни, макар изреченията, които той употребява, да въвеждат между нас неизвестността.

froyde

Спим – колкото и смайващо да е това. Все още сме способни да спим един до друг. Продължаваме да ходим хванати за ръце. Огъваме се под тежестта на непоносима горест. Като две руини сме, които ходят, разговарят, приготвят си храната, перат дрехите си. Способни сме да го правим. Способни сме почти на всичко, освен на това, да разкажем на хората какво се случва с нас.

Това се случва наистина. Това се случва наистина.

Времето ни влачи със себе си.

 

През нощта имаше момент, в който мракът почти ми помогна да забравя, кратък миг в съвършения мрак. Присламчих се опипом до познатото тяло. Увиснах в чернилката и изключих за всичко останало, положих колкото можах усилия.

 

Дишай,

докосвай,

мрак,

кожа.


Значи все пак си беше там.

Любовта си има свои пътища, свой глас и...

При все това.

Прекалено малко мрак.

 

 

 

cover-daizchmazhamiПреди да изчезне мъжът ми (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Селя Ахава ще представи онлайн Преди да изчезне мъжът ми на Софийски международен литературен фестивал 2020 | 10 – 13 декември |

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн