Home / Рубрики / Литература / Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди
A+ R A-
17 Ное

Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди

Оценете статията
(12 оценки)
   
Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди фотографии © MIR

"Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите" – тази реплика от романа, удостоен с Награда за литература на Европейския съюз 2019, Магнитният хълм на унгарката Рика Ман-Вархеди може и да бъде ключ към разгадаването му, към изкачването на Магнитния хълм на Успеха... Със социолози в главните роли (Еникьо Бьорьонд, Томаш Богдан, Регина Хорват, Корнел Иванко и студентката-разказвач Рика) и разклоняващи се сюжетни линии (като обектите и сферите на изследване на всяка наука) социологията в тази история е като подаващ се над повърхността айсберг, докато под повърхността, в сянката на дълбокото, плават теми като феминизма, като социалната и интелектуална маргиналност и претенция, като онези "необосновани" обществени идеи за успеха... повече за Магнитният хълм ще разкаже онлайн (тук, на 18 ноември) самата Рика Ман-Вархеди, а сега ви оставяме със социологическия откъс-доклад за...

 

 

2.

През лятото на 1999 година Еникьо Бьорьонд пристигна в Будапеща за пръв път след изселването си в Ню Йорк. Макар че навремето се беше клела, че повече кракът ѝ няма да стъпи в тая държава. Какво ли бе променило решението ѝ? Вестта за пристигането ѝ се разнесе начаса дори и сред по-далечните ѝ познати, от което някои си направиха заключението, че това не е просто посещение, а завръщане. Най-вероятната причина ще да е пропадналият ѝ брак. И ако това е така, ако съпругът нюйоркчанин наистина ѝ е посочил пътя, което не е за учудване, това означава край и на отвъдокеанската кариера на Еникьо Бьорьонд.

Изключено, отхвърляха предположението далечните познати. Тя е от този тип хора, които извличат полза и от най-мизерната ситуация. Нищо да не прави две години, само да пуши на терасата и да си чопли ноктите, накрая пак ще е на кяр. Неочаквано ще запише отлежалите си мисли и от това ще се роди есе, изследване, някоя тънка книжка евентуално и хоп, вече са я превели и на английски. Нищо че нивото на творението ще е съмнително – далечните познати се съмняваха, че ако го беше написал друг, пак би получил същия радушен прием.

Тези са си такива по рождение. Бабата забогатяла още при социализма, като пишела романи за момиченца, бащата преподава философия в Берлин, казват, че има и някакъв пианист Бьорьонд, както и международно признат методист по лечебна гимнастика. Естествено, самата Еникьо е била отлична ученичка, в гимназията печелела разни състезания, защитила докторска на двайсет и седем, само да мигне два пъти, и ето ти я старши асистент. Кой ти гледа, че в цялата работа бил замесен и застаряващ професор, а назначението за старши асистент било замислено като любовен подарък. Вярно, че не постигнал кой знае какво.

На сцената се появил някакъв американец, пърформанс артист, който едва ли е бил повече от десетина години по-млад от професора, но благодарение на разпространения още по онова време отвъд океана спортен начин на живот и на богатата на фибри храна изглеждал по-добре от тукашните трийсетгодишни.

hylm

Еникьо се преместила в Ню Йорк, получила постдокторска стипендия в Колумбийския университет и две години по-късно вече ръководела семинар в Ню Скул и публикувала в реномирани списания за обществени науки сравнителни анализи за формите на антисемитското писане или за възможните пресечни точки на пърформанса и обществените науки. Нито един от тях не е публикуван на унгарски.

И през лятото на 1999 година се завръща. Далечните познати не са дотам учудени. Ведрото злорадство, което изпитват, че бракът с американеца все пак не е успял, омаловажава новината, че Еникьо е назначена в университета и пише книга по изследването си. Появява се на всяко значимо професионално събитие, на домашните купони на формиращата общественото мнение интелигенция и в продължение на няколко седмици е доброволен възпитател в лагер, организиран за бедни цигански деца. През есента публикува опита си в поредица от есета с литературни претенции.

– Мислех, че имаме работа със социолог – каза Регина Хорват, колега от провинцията, вечен асистент в Дебреценския университет, и захвърли вестника на нощното шкафче. – Ако някой може да напише едно свястно изследване, защо си губи времето с подобни издихания?

– Сигурно иска да обърне внимание на по-широката публика – отговори ѝ Корнел Иванко, любовникът на Регина, току-що назначен в Дебреценския университет, също за старши асистент. – Какво лошо има в това? Ще напише и професионалната част.

Корнел Иванко, който бе всичко на всичко сто и шейсет сантиметра и напълно плешив, е бил състудент на Еникьо Бьорьонд и това бе причината, да ѝ симпатизира и досега. Не са се познавали кой знае колко, но не можело да се отрече, че Еникьо е била свежо цветно петно в часовете, често е вземала отношение по учебния материал, задавала е въпроси, не е седяла като истукан както повечето студенти.

– Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите – продължи Регина и без да иска, гласът ѝ потрепери.

 

Защо Корнел не вижда, защо никой не вижда, че всичко, което тази жена прави, е прах в очите? На драго сърце би им казала, би изброила точка по точка, би разяснила кое е дразнещото в такива хора, но се страхува, че мъжът няма да я разбере и ще си помисли, че става въпрос за завист.

Регина не завиждаше, отхвърляше всяко подобно предположение.

– Не ме разбирай погрешно, не ѝ завиждам.

– Естествено, ясно ми е – отговори Корнел, сипа по чаша ябълков сок и побутна по-голямата към Регина.

– Но подобни успехи ми се виждат необосновани, подобно... – Регина търсеше подходящия израз – изхвърляне.

Преди да е показала някакъв реален резултат, Еникьо Бьорьонд бе привлякла прекалено голямо внимание. Срещнаха се за първи път на една конференция, организирана за докторанти, по онова време тези събития минаваха формално, спазваха се определени неписани закони, младите отдаваха почит на по-възрастните. По онова време Еникьо още пишеше дипломната си работа, а Регина току-що бе станала асистент. Асистент! Пръскаше се от гордост, търсеше компанията на другите асистенти, най-сетне играеше с тях в един отбор, надяваше се докладът ѝ да привлече вниманието на един-двама от важните изследователи на темата. Не се целеше в невъзможното, например да я забележат динозаврите на обществените науки, с една дума, знаеше си мястото.

Еникьо обаче се опълчи срещу целия ред. И въобще, с какво право беше дошла да чете доклад на тази конференция? Една студентка? Как така организаторите са приели доклада ѝ? Как въобще ѝ е хрумнало да кандидатства? Но горчивата чаша Регина изпи по-късно, когато Еникьо получи повече въпроси и изказвания, а изказващите се даже знаеха името ѝ. Професор Хазман, вкаменелост от Катедрата в Дебрецен, започна изказването си направо с това, че иска да се изкаже по доклада на колегата Бьорьонд, иска да я поздрави, че макар и толкова млада и така нататък, а по лицето му се разля приятелска усмивка. Тази усмивка идваше да покаже, че професор Хазман познава Еникьо, не се срещат за първи път, и Регина си призна, че в онзи момент навярно е изпитала и завист, защото професор Хазман не беше успял да научи нейното име в продължение на шест години, което, естествено, не бе голяма трагедия особено когато става въпрос за алкохолик, който е тръгнал надолу по стълбата. Не, не беше завист. На екрана на Регина просветваше изписано с главни букви: НЕ Е НОРМАЛНО!

Срещна я на един купон години по-късно, когато заедно с Иванко бяха в Будапеща във връзка с едно изследване. Регина предполагаше, че ще е тиха вечер с разговори и слушане на музика, бяха поканили Корнел Иванко, той я беше взел със себе си, макар че по онова време нямаше още нищо между тях, просто бяха започнали да работят заедно. Вечерта започна добре с разговори и слушане на музика, звучеше джаз, а те разговаряха надълго и нашироко за новите литературни, обществени и културологични списания. Регина имаше чувството, че научава много неща, че светът се разтваря пред нея, и беше готова да хукне към първата книжарница, за да се зареди с тези списания. После надойдоха още петнайсетина души, сред тях и Еникьо Бьорьонд, изключиха осветлението, смениха музиката, сякаш бяха попаднали на шамански ритуал. Цяла вечер Еникьо се гърчи в средата на стаята, танцуваше много предизвикателно, оставяше куцо и сакато да ѝ се увърта, макар че пристигна и възрастният професор, чието име Регина няма да спомене от тактичност. Невероятно, но на Корнел и тогава не му направи впечатление как Еникьо обсеби цялата вечер, на практика засмука въздуха пред останалите жени, които заради нея бяха станали невидими.

 

 

 

cover-magnitМагнитният хълм (превод Светла Кьосева, 392 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Онлайн срещата с Рика Ман-Вархеди и Магнитният хълм е на 18 ноември | 18:00, тук

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн