Home / Рубрики / Литература / На жените с обич | Исабел Алиенде
A+ R A-
14 Фев

На жените с обич | Исабел Алиенде

Оценете статията
(14 оценки)
   
На жените с обич | Исабел Алиенде фотографии © Stephanie Sinclair | проект Too Young to Wed | илюстрация © Misha Mar

"Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради..." – да, всички знаем причината за "домашния арест" на Исабел Алиенде, защото и ние преживяхме същото... Всички знаем и че Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа, затова и новата ù книга На жените с обич е посветена на... "най-важната революция на двайсети век" – да, Исабел (като дъщеря и майка) говори за феминизма, за начините, по които да се определиш "като жена по свой начин, по свои правила, опипом, като слепец"...

 

 

За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици


"Ще бъдеш обект на много нападки и ще платиш висока цена за идеите си", предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя характер никога нямало да си намеря мъж, а да останеш стара мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше горе-долу от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и набързо да се венчаем, преди някоя друга хитруша да се е уредила с добра партия. "Аз също ненавиждам мачизма, Исабел, но светът е такъв, какво да се прави, винаги е било така", убеждаваше ме Панчита. Аз четях съвестно и от книгите бях научила, че светът постоянно се променя и човечеството еволюира, но че промените не идват сами, а се постигат с много битки.

Аз съм нетърпелив човек; сега разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми против волята ѝ, без да съобразявам, че тя е от друга епоха. Принадлежа към поколението на преход между нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната революция на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската революция от 1917 г. е била най-значимата, но пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, засяга половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата надежда, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде заменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.

Може би съм създала у вас впечатлението, че майка ми е била една от конвенционалните матрони, типични за нейната социална среда и поколение. Не беше такава. Панчита излизаше от обичайния калъп на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, но не от прекомерно благочестие или старомодност, а защото много ме обичаше и изхождаше от личния си опит. Убедена съм, че неволно точно тя е посяла у мен семето на бунта. Разликата между двете ни е, че тя не бе имала възможността да живее така, както е искала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя съпруг, който понякога сменяше дипломатическите дестинации без дори да я попита, и ѝ наложи градски и обществен живот. Любовта им беше дълга, но конфликтна, между другото и заради неговата професия, чиито условности противоречаха на нейната чувствителност. Затова пък аз станах независима от най-ранна младост.

Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе успяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и според мен го искаше за себе си, поне на теория, но то изискваше прекалено голямо усилие. Смяташе го за опасна утопия, която накрая ще ме съсипе. Трябваше да минат почти четиресет години, за да си даде сметка, че феминизмът не само не ме съсипа, а ме закали и ми позволи да постигна всичко, което си поставих за цел. Чрез мен Панчита успя да осъществи някои от мечтите си. Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.

heartan1

При един от нашите дълги разговори в зряла възраст, след много борби, редица несполуки и няколко успеха, споделих с Панчита, че наистина съм изтърпяла доста нападки, както тя ме бе предупредила, но че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да живея другояче, защото гневът ми от детството само се засили с времето; никога не съм приемала ограничената женска роля, предопределена ми от семейството, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах завинаги от Църквата, не от липса на вяра в Бог – това дойде по-късно, – а заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.

Определих се като жена по свой начин, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, защото се сдобих с модели за подражание едва по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неудържим порив. "Цената, която съм платила за феминистки живот, е нищожна, мамо; бих я платила умножена по хиляда", уверявах я аз.

В даден момент стана вече невъзможно да крия идеите си от дядо и тогава дойде изненадата. Този горд със своя баски произход старец, старомоден и твърдоглав католик, чудесен човек и истински кавалер, от онези, които отместват столовете и отварят вратите на дамите, се възмущаваше от теориите на вироглавата си внучка, но поне беше готов да я изслуша, при условие че не повишава глас: една госпожица трябва да има добри обноски и да спазва приличие. Това беше повече, отколкото можех да очаквам, и повече от онова, което успях да постигна с чичо Рамон, който беше с едно поколение по-млад от дядо Агустин, но не проявяваше никакъв интерес към натрапчивите убеждения на едно девойче, а още по-малко към феминизма.

Светът на чичо Рамон беше съвършен; той беше кацнал на най-високата рейка на кокошарника, нямаше причина да оспорва правилата. Беше учил при йезуитите и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от един хубав дебат. Да привежда и оборва аргументи, да убеждава, да излиза победител... ех, каква наслада! С мен спореше за всичко, от перипетиите на Йов, онзи от Библията, когото Бог и Сатаната подложили на изпитание (малодушен глупак според него, а според мен светец), до Наполеон (на когото той се възхищаваше, а на мен ми идваше в повече). Накрая винаги ме унижаваше, защото нямаше начин да го надвия в усвоената при йезуитите интелектуална фехтовка. Темата за мачизма го отегчаваше, така че за това не разговаряхме.

Веднъж, в Ливан, разказах на чичо Рамон за Шамила, моята съученичка от Пакистан, която живееше в интерната на колежа и плачеше, понеже през ваканциите трябваше да се връща при семейството си. Сред възпитаничките на това английско училище имаше протестантки, католички, маронитки, еврейки и няколко мюсюлманки като Шамила. Тя ми разказа, че след като майка ѝ починала, баща ѝ решил да я изпрати на пансион далече от родината, защото била единствена дъщеря и се боял "да не му се разхайти". Една погрешна стъпка на дъщерята щеше да нанесе петно върху семейната чест, а то се измиваше само с кръв. Девствеността на Шамила беше по-ценна от живота ѝ.

Когато се прибрала у дома, под надзора на бавачка, баща ѝ – краен традиционалист, се ужасил от западните привички, които дъщеря му била придобила в интерната. Почтената и целомъдрена девойка трябвало да ходи забулена, не бивало да поглежда никого в очите, нито да излиза където и да било сама, да слуша музика, да чете, камо ли да общува директно с представител на противоположния пол; тя била собственост на баща си. Шамила, която беше на четиринайсет години, дръзнала да се опълчи на решението да я омъжат за търговец, когото не била виждала никога и бил с трийсет години по-стар от нея. Пребили я и я държали под ключ през двата месеца ваканция. Продължили да я бият, докато не прекършили волята ѝ.

Моята приятелка се върна в колежа, за да си вземе дипломата и да си прибере нещата, отслабнала, с тъмни кръгове под очите и онемяла; беше като сянка на предишното момиче. Обърнах се към чичо Рамон, защото ми хрумна, че за да се спаси от съдбата си, Шамила трябва да избяга и да поиска убежище в чилийското консулство. "Дума да не става. Представи си какъв международен проблем ще възникне, ако ме обвинят, че измъквам малолетно момиче от опеката на собственото му семейство, това е равносилно на отвличане. Жал ми е за твоята приятелка, но не можеш да ѝ помогнеш. Бъди благодарна, че ти не си в нейното положение", отсече той и се опита да ме убеди да се захвана с по-неамбициозна кауза от промяната на господстващата от векове в Пакистан култура.

sobich7

В интерес на истината, преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Индия, Афганистан и някои африкански държави, но го има и в Европа, сред имигрантите, както и в Съединените щати при някои религиозни общности, с драматични физически и психологически последици за момичетата. Активистката Стефани Синклер е посветила голяма част от живота си да документира чрез своите снимки на невръстни девойки, омъжени насила за мъже, които могат да им бъдат бащи или дядовци, и такива, които раждат в пубертета, преди телата им да са подготвени за бременността и майчинството. 

 

 

 

cover-sobich3На жените с обич (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн