Home / Рубрики / Литература / Кишот | Салман Рушди
A+ R A-
04 Мар

Кишот | Салман Рушди

Оценете статията
(15 оценки)
   
Кишот | Салман Рушди илюстрация © Misha Mar | фотографии © MIR

"Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали?... Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си." – тези думи принадлежат на Кишот (откъсът по-долу), най-новият роман на Салман Рушди, и фриволно (но точно) описват както сюжета на тази сатира на съвременното общество, така и отношението на самия Рушди към него... Да, авантюрите на Кишот в дигиталния (реално/нереален) свят са основани най-общо на емблематичния образ на дон Кихот, както героите на тази "история в историята" са основани също най-общо на произхода на самия Салман Рушди – и Сам Дюшан, авторът на посредствени шпионски романи, и неговия персонаж, търговският пътник Исмаил Смайл, (измислил себе си като Кишот) са индийци в Америка, а възлюбената на Кишот дори носи името Салма Р. (екс-Боливуд звезда и настояща телевизионна прима) – да, ирония с висока резолюция основана най-общо както върху инициали, места и литературни случки, така и върху разпадащи се на мегапиксели вятърни мелници, защото "всичко може да се случи" в епохата на светодиодния свят, нали...

 

 

Решено беше. Той стана от леглото – по-рязко от обикновено, облечен с раираната си пижама, и плесна с ръце. Да! Точно това прозвище щеше да използва в писмата си. Щеше да бъде нейният находчив храбрец, нейният Кишот. Щеше да бъде за нея като Артур за Гуиневир, "и въобще... достоен рицар", както пише в пролога на "Кентърбърийски разкази" на Чосър.

Напомни си, че живеем в епоха, когато всичко може да се случи, според твърдението на мнозина по телевизията и в чудати видеоклипове на хора, докато се реят в киберпространството, и този факт придаде нови технологични дълбини на неговата пристрастеност. Вече нямаше правила. В епохата, когато всичко може да се случи... ами можеше да се случи всичко. Стари приятели можеха да станат нови врагове, а заклети врагове можеха да станат най-добри приятели и дори любовници. Вече не беше възможно да се прогнозират времето, нито вероятността от избухване на война, нито резултатите от изборите. Жена можеше да се влюби в прасе или мъж да заживее със сова.

commen

Възможно бе красавица да заспи и когато се пробуди след целувката, да говори на друг език и на този език да се окаже съвсем различна личност. Потоп можеше да разруши града ти. Торнадо да отнесе дома ти в далечни земи, а когато се приземи, къщата ти току-виж премазала някоя вещица. Възможно бе престъпници да стават царе, а царете да бъдат разобличени като престъпници. Мъж можеше да открие, че жената, с която живее, е извънбрачно дете на собствения му баща. Или цели народи да се хвърлят от някоя канара като гъмжило леминги. Възможно бе мъже с грозна коса да стават президенти. Или водата да се изчерпи. Или жена да роди бебе, което да се окаже прероден бог. Думите можеха да губят значенията си и да придобиват нови. Можеше да настъпи краят на света, както бе започнал да предрича най-малко един изтъкнат и предприемчив учен. Свършекът щеше да е обгърнат в зловоние. И една телевизионна звезда можеше като по чудо да откликне на любовта на един стар глупак и той да пожъне невероятен романтичен триумф, който да компенсира дългия му невзрачен живот и да го снабди най-сетне с величаво сияние.

 

Епохалното си решение Кишот взе в "Ред Рууф Ин" в град Галъп, щата Ню Мексико (нас. 21 678). Търговският пътник гледаше с желание и завист историческия хотел "Ел Ранчо" в Галъп, където в апогея на уестърните бяха отсядали филмови звезди като Джон Уейн, Хъмфри Богарт, Катрин Хепбърн и Мей Уест. Той не можеше да си позволи да плаща цените в "Ел Ранчо", затова отиде с колата до по-скромния "Ред Рууф", който идеално го устройваше. Беше привикнал да приема съдбата си, без да се оплаква. Сутринта, когато се събуди с ярката си нова самоличност, телевизорът работеше – беше забравил да го изключи, преди да заспи – и синоптикът от канал KOB-4 Стийв Стакър беше в ефир заедно със своя Парад от питомци, в който участваха прочутите кучета метеоролози Радар, Рез, Скийки и Тъфи. Следователно беше петък и новокръстеният господин Кишот (той не смяташе, че е спечелил или заслужава почетното "дон"), въодушевен от своята прясно-прясно придобита решимост поради отворилия се пред него поръсен с цветя път към любовта, преливаше от вълнение, макар да беше изморен, след като цяла седмица беше посещавал местни лекари в Албъкърки и на други места. Предния ден беше прекарал в Християнския здравен център "Рихобът Маккинли", "Уестърн Ню Мексико Медикъл Груп" и Индианския здравен център "Галъп", където лекуваха значителното местно индианско население на града от племената навахо, хопи и зуни. Продажбите му бяха чудесни въпреки озадачените гримаси и смутения смях, с които бяха посрещали веселите му намеци, че скоро ще замине на почивка в Ню Йорк (нас. 8 550 405 души) с новата си приятелка, много известна дама, царица на телевизионно предаване, което не е за изпускане. Не погледнаха с добро око и на остроумната забележка, която беше изръсил в индианския здравен център: "Всъщност и аз съм индианец! Обаче индийски, с точка, не с перо! Затова ми е много приятно, че съм тук, на индианска земя".

 

Той вече нямаше постоянен дом. Пътят беше неговият дом, автомобилът беше дневната му, багажникът му беше гардероб, а мотелите "Ред Рууфс Ин", "Мотел 6", "Дейс Ин" и други места за настаняване му подсигуряваха легло и телевизия. Той предпочиташе места с поне няколко платени канала, но ако нямаше, се задоволяваше и с обичайната телевизия. В онази конкретна сутрин обаче нашият човек нямаше време за местния синоптик и за неговите осиновени животинки. Искаше да поговори с приятелите си за любов и за търсенето на любов, което се канеше да предприеме. Всъщност вече почти не му бяха останали приятели. Имаше един богат братовчед, работодател и закрилник, д-р Р. К. Смайл, и съпругата му Хепи, но и с двамата не прекарваше никакво време за разлика от служителите на рецепцията в някои мотели, които често посещаваше. Имаше няколко човека, пръснати из цялата страна и по земното кълбо, които може би все още питаеха към него чувства, подобни на приятелство. И най-вече имаше една жена в Ню Йорк (тя определяше себе си като "жената батут"), която може би отново щеше да му се усмихне, ако той извади късмет и тя приеме извиненията му. (Той съзнаваше или си въобразяваше, че съзнава, необходимостта да поднесе извинения, но помнеше само отчасти защо и на моменти смяташе, че може би увредената му памет е обърнала всичко наопаки и че всъщност тя трябва да се извини на него.) Той обаче нямаше своя обществена прослойка, нямаше кохорта, нямаше своя банда, нямаше истински приятели, защото отдавна беше изоставил светската суета. На страницата си във фейсбук се беше сприятелил или беше избран за приятел от малка и все по-оредяваща група търговски пътници като самия него, самотници, самохвалковци, ексхибиционисти и сластолюбиви жени, които се държаха толкова еротично, колкото позволяваха донякъде пуританските правила на социалните медии. Когато Кишот въодушевено сподели намерението си във фейсбук, всичките му приятели в кавички тутакси прозряха истинската му същност – вятърничав план на границата на лудостта – и се опитаха за негово собствено добро да го убедят да не преследва и тормози госпожица Салма Р. В отговор на неговата публикация се появиха намръщени емоджита и битмоджита, които му размахваха укорително пръст, имаше и гифове на самата Салма Р., присвила очи, изплезила език и въртяща показалец до дясното си слепоочие, които вкупом образуваха универсално разпознаваеми жестове, целящи да покажат на някого, че е "тралала". Той обаче не се разубеди.

Като цяло такива истории не завършват добре.

 

*

 

В младостта си – която беше достатъчно далече в миналото, та спомените му за нея да бъдат ясни – той беше скиталец по душа, не просто търговски пътник, какъвто стана впоследствие, беше пътешествал надлъж и нашир просто за да види каквото успее – от нос Хорн и Огнената земя – края на Земята, където светът губи цветовете си, а хората и нещата съществуват само в черно и бяло, до източните пустини на Иран, от град Бам и неговите пълчища от хлебарки до дивия граничен град Захедан в приключилата вече епоха на шаха, от Залива на акулите в Австралия, където беше плувал сантиментално сред делфините, до мащабната миграция на антилопите гну в непонятните простори на долината в Серенгети. Беше празнувал Холи с говорещите бходжпури потомци на индийски наемни работници на остров Мавриций, беше отбелязвал и Курбан байрам с тъкачи на шалове във високопланинското село Ару близо до ледника Колахои в Кашмир. В началото на средната му възраст споменатото Вътрешно събитие промени всичко. Когато се опомни след събитието, той беше изгубил изцяло личните си амбиции и любопитството си, големите градове го потискаха и Кишот копнееше само за анонимност и самота.

grier1

Освен това беше развил силен страх от летене. Помнеше един свой сън, в който първо падаше, после се давеше, затова беше убеден, че полетите със самолет са най-нелепата фантазия и измама, които хората, под чийто контрол се намира светът, се опитват да втълпят на невинните мъже и жени като него. Ако някой самолет изпълнеше полета си и пътниците му достигнеха благополучно местоназначението си, това според него се дължеше просто на късмет. Нищо не доказваше. Той не искаше да загине, като падне от небето във вода (като в съня си) или на сушата (което щеше да бъде още по-неудобно), затова реши, че ако боговете на доброто здраве му помогнат да оцелее някак, никога повече няма да се качи в някой от онези чудовищно тежки съсъди, които обещават да го издигнат на девет хиляди метра или да се движат над земята. Кишот наистина се възстанови, макар да провлачваше крак, а след това пътува само по суша. Понякога обмисляше дали да не предприеме морско пътешествие покрай американския бряг до Бразилия или до Аржентина, или през Атлантическия океан до Европа, но така и не го организира, а в последно време неблагонадеждното му здраве и крехката му банкова сметка сигурно нямаше да издържат напрежението от такова пътуване. Затова той стана изцяло сухопътно създание и такъв щеше да си остане.

 

В стара раница, старателно увити с тънка мека хартия и найлон с въздушни балончета, той носеше различни средноголеми предмети, които беше събирал по време на странстванията си: редимейд излъскан китайски камък, чиито линии приличаха на пейзаж от гористи хълмове, забулени в мъгла, подобна на Буда глава от Гандхара, вдигната дървена камбоджанска ръка със символа на мира в средата на дланта, два звездовидни кристала – един голям и един малък, викториански медальон, в който той беше пъхнал снимка на родителите си, три други снимки, изобразяващи сцена от детство в далечен тропически град, месингово ножче за пури от епохата на крал Едуард с формата на острозъб дракон, индийски кибрит "Чита Бранд" с изображение на търсещ плячка гепард, миниатюрен папуняк от мрамор и китайско ветрило. Кишот благоговееше пред тези тринайсет предмета. Когато се прибереше вечер в стаята си, двайсетина минути ги подреждаше старателно. Трябваше да бъдат разположени по точно определен начин един спрямо друг – чувстваше се у дома едва след като остане доволен от подредбата. Знаеше, че докато тези свещени предмети не бъдат поставени на точните места, животът му ще бъде лишен от равновесие и самият той може да стане жертва на паника, инерция и накрая дори смърт. Тези предмети бяха самият живот. Докато бяха с него, пътят не го плашеше, а беше неговото специално място. Провървя му, че въпросното Вътрешно събитие не го превърна в пълен идиот като онзи препъващ се тип с увреден мозък, когото видя веднъж и който беше способен да върши само най-простички неща, например да събира нападали листа в парка. Кишот работеше като търговски пътник от много години и продаваше лекарства, въпреки че беше преминал пенсионната възраст и въпреки своята вече нестабилна, непредсказуемо капризна, все по-непостоянна и инатливо маниакална умствена нагласа, но работата си дължеше на благоволението на гореспоменатия свой заможен братовчед д-р Р. К. Смайл, лекар и успял предприемач, който, след като гледа по телевизията "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър, не желаеше да уволни своя роднина, защото се опасяваше, че така ще ускори кончината на стария клетник.

 

Фармацевтичният бизнес на д-р Смайл, неизменно доходоносен, неотдавна го беше направил милиардер, защото лабораториите му в Джорджия бяха усъвършенствали впръскването под езика на болкоуспокояващия фентанилов спрей. Впръскването на силен опиоид под езика носеше по-бързо облекчение на болните от рак в терминален стадий, които страдаха от така наречената от медицинските специалисти "пробивна болка". Пробивната болка е нетърпима. Новият спрей я правеше поносима поне за един час. Мигновеният успех на лекарството, патентовано под търговското название "Ин Смайл", даде на д-р Р. К. Смайл възможността да си позволи лукса да поддържа възрастния си роднина без оглед на неговата продуктивност в работата. Странно, но се оказа, че пропадането на Кишот към лудостта – която съгласно една от дефинициите е неспособността да отличаваш "какво е така" от "какво не е така" – за известно време не повлия материално на неговата способност да изпълнява служебните си задължения. Всъщност състоянието му се оказа предимство, което му позволяваше с безусловна искреност да представя убедително съмнителните качества на много от продуктите на компанията, защото с цялото си сърце вярваше в рекламираната им ефикасност и в превъзходството им над всички техни конкуренти, въпреки че рекламните кампании бяха безспорно тенденциозни, продуктите нерядко не бяха по-добри от много сходни на тях от други марки, а в някои случаи дори бяха категорично под пазарното ниво. Поради своята неувереност в това къде се намира границата между истината и лъжата и благодарение на личното си обаяние и приятни обноски Кишот вдъхваше доверие и се доказа като идеалния търговец за стоката на братовчед си.

 

 

 

cover-quichotteКишот (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 472 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн