Home / Рубрики / Литература / Човекът, който плаче от смях | Фредерик Бегбеде
A+ R A-
22 Мар

Човекът, който плаче от смях | Фредерик Бегбеде

Оценете статията
(12 оценки)
   
Човекът, който плаче от смях | Фредерик Бегбеде фотографии © MIR

"Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява." – да, 20 години изминаха откакто копирайтърът Октав Паранго изгря на рекламния (и литературен) хоризонт в 9,99 лв, после еволюира в ловец на модели със съвест в Помощ, простете, за да затвори пълния сатиричен кръг и се завърне като Човекът, който плаче от смях... Да, в най-новия роман на Фредерик Бегбеде, неговото собствено алтерего Октав отново е зареден с обилни дози бодлива самоирония, черен екзистенц хумор и дори има вземане-даване с комикопопулизма, само за да осъзнае, че в днешния абсурден свят "всеки можеше да бъде Октав"... Повече, обаче, от лицево-мускулните авантюри на "Големия Лебовски от Париж" ви очакват в откъса по-долу...

 

 

1.

Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява. Пие чаши бяло вино, които се точат безразсъдно на обяд и вцепеняват мозъка до вечерта, предизвиквайки апокалиптичен смях. Завеса от кичури коса крие дълбоките сенки около очите на Големия Лебовски от Париж. Останалата част от лицето му е силно брадясала. Обича да се сгромолясва на хотелски канапета, с извит от ужасно твърдите възглавници врат, без да очаква срещи. Навън вали, той кашля, но е безсмислено да се лекува, защото краят на света е след двадесет минути. Във Франция се надига протестно движение: облечени във флуоресцентни жилетки бунтари изразяват гнева си, който никой не успя да предвиди – нарастващ гняв срещу бедността и безразличието на управляващата класа. Всяка седмица в Париж се провеждат все по-бурни демонстрации – родени във Фейсбук, те изглеждат неконтролирани и неконтролируеми. В Осми район на Париж цари атмосфера на гражданска война. Слизайки по авеню "Шан-з-Елизе", Октав Паранго се озова пред магазините "Аберкромби & Фич". През първото десетилетие на нашия век тук се слушаше до дупка Джъстин Тимбърлейк, имаше слабо осветление и силен мускус, красиви момичета се поклащаха в триъгълни оранжеви бикини, готини момчета с лъщящи торсове помпаха гръдни мускули, всички обожаваха начина на живот на калифорнийските сърфисти, тълпа тийнейджъри чакаше зад метални заграждения на входа, пазен от чернокож културист в черен тийшърт и твърде впито сако. После един ден осветлението се включи, някой намали звука на Джъстин Тимбърлейк, който вече не можеше да продаде и една плоча, танцьорките и танцьорите в бански костюми се изпариха, внезапно заведението опустя и замлъкна, сърфът се бе превърнал в обикновен масов спорт и вече никой не се блъскаше на вратата. Вместо фейсконтрол, който да възпира клиентите на входа, би трябвало да наемат викач, който да кани минувачите по тротоара на "Шан-з-Елизе".

Животът на Октав се бе сгромолясал, без той да забележи.

ele neg1

През 90-те години парите течаха като река... Царуваше рекламата и той бе едно от нейните деца-чудо. Спомняше си за пищни снимки в Южна Африка, за нощи в Кан, които прерастваха в оргии, за семинари в луксозни хотели на остров Мавриций, за пристигането си на работа всеки ден в петнадесет часа заедно с неговия креативен директор. Мангизите от рекламата финансираха всички медии по времето, когато имаше по-малко платформи и повече рекламодатели. През 90-те години не само средствата за информация плащаха големи пари на служителите си, но и телевизията на водещите си, вестниците на пишещите, модата на манекените... Агенциите не знаеха вече какво да правят с парите си. И пресата гушеше яко. Рекламната благодат му спестяваше всякакви съмнения. И изведнъж се появи гадното изобретение на американската армия – интернет. Демократизацията на медиите накара хората да повярват, че всеки може да е водещ, рекламист, журналист или хуморист – достатъчно бе да имаш компютър, смартфон или уебкамера. Известността вече не бе само за малцина избраници, а отворено за всички съревнование. Срещу безплатна чанта и последната блогърка можеше от своята боксониера да дава мнение за новата колекция на "Шанел". Всеки се мислеше за звезда и понякога ставаше. През първото десетилетие на нашия век властта на медиите рухна и никой от шефовете не го предугади – бяха твърде заети да вечерят във "Фукет'с" с Морис Леви. Резултатът: повече нито стотинка, пълна мъка за всички рекламисти/хроникьори/развратници/мошеници от бляскавите десетилетия от края на ХХ век.

 

Изведнъж социалните мрежи позволиха рекламните обяви да се целят в реално време към всеки потребител индивидуално, в най-подходящия момент. Октав твърдеше, че ненавижда социалните мрежи, защото шпионират тайните ни, за да ги продадат на търговците. Истината е, че им бе бесен най-вече защото му отмъкнаха бачкането. Сега всеки можеше да бъде Октав. Ето ви пример: когато преди десет години групировката "Конде Наст" поиска Октав да води церемонията "Мъж на годината", списанието GQ бе наело музея "Орсе" и поканило триста известни личности на вечеря. Тази година отново го поканиха да води церемонията... прав на сцената на един предплатен ресторант. Бе обявил лауреатите, все едно че водеше седмицата на "Колбаси Морто" в някой супермаркет. Октав най-много се учудваше, че журналистите не бяха предусетили настъпването на бунта на пролетариата... при положение че бяха част от него. Упадъкът засягаше всички медийни сектори. Политиците дори вече нямаха нужда от нас, за да бъдат избрани! Можеха да се видят бивши министри да се предлагат по С81 за почти без пари, бивши телевизионни звезди да продават своя подкаст или да създават свой ютюб канал, който никой не гледа, и дори една безработна бивша мис синоптичка да проси пари в Инстаграм. Изпадането засягаше без изключение всички играчи от деветдесетте години. Не бяха толкова наперени както в "Джейн'с клуб" в Кан през 1992-а... където Октав шмъркаше на четири крака дебели линии бял прах от капака на тоалетната чиния с ръководителите на платения си канал и с изпълнителния директор на "Пюблисис", починал малко след това от същия рак като на Жан-Люк Дьоларю.

А днес във "Франс Пюблик" Паранго печели по-малко от лаик.

 

 

 

cover-smiahЧовекът, който плаче от смях (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн