Home / Рубрики / Литература / Мъртвият се смее - част 1
A+ R A-
08 Авг

Мъртвият се смее - част 1

Оценете статията
(9 оценки)
   
Мъртвият се смее - част 1 Фотография mir

Страстите на баща ми бяха малко – една от тях беше към комедиите. Той беше комедиен маниак, макар че в Англия това е нещо толкова обичайно, че даже не си струва да се споменава. Както повечето британци, Харви също всяка вечер събираше своето семейство около несъществуващото огнище, за да гледаме за пореден път половинчасовите комедии на видео, и с постоянни превъртания. Знаехме наизуст скеча за умрелия папагал. И за нас, като за повечето, Животът на Брайън на Монти Пайтън не беше филм, а религия. Ако в това отношение въобще се отличавахме с нещо, то беше не в нещата, които харесвахме, а в степента на самото харесване. В дървения ни шкаф за музика плочите със скечове бяха повече от албумите на БийтълсВървя назад по Коледа на Дъ Гуунс се въртя у нас цяла година. Харесваше ни да гледаме на себе си като на специалисти, които са винаги нащрек срещу евтиния хумор – шоуто на Бени Хил стоеше твърде ниско, за да му обръщаме каквото и да било внимание. Всъщност, по-правилния израз би бил, че си бяхме едни комедийни сноби.

 

Ако се остави съвсем без надзор, комедийният снобизъм може да изцеди всяко удоволствие от преживяването. Накрая човек започва да гледа на комедиите, така както Хемингуей на разказите: все едно са направени като айсберги – истинската ценност е скрита нейде под водата, докато простото удоволствие от шегите е все едно най-дребното нещо в тях. У баща ми тази склонност беше особено ясно изразена. Той не харесваше търговците на хумор. Беше напълно наясно с престорената кабаретна сърдечност на популярното дуо телевизионни комици – Моркъмб и Уайз, както и не одобряваше игривия нецензурен език на техните конкуренти – двамата Рони. Беше алергичен към вицове на расова и сексуална тематика в далеч по-висока степен от всеки реален тъмнокож или жена от собственото му семейство и роднини. За Харви представата за добро прекарване на времето беше ситкомът на БиБиСи Стептоу и син – една мрачна история за двама постоянно каращи се прошляци, които прекарват дните си сред някаква бекетовска купчина от боклуци и си вадят взаимно душите. Всеки епизод приключваше със сина (нереализиран философ, който гледаше на себе си като уловен в капана на пошлия семеен бизнес), който се предава в ръцете на някакво болезнено екзистенциално отчаяние. Колкото по-тъжна и безнадеждна ставаше комедията, толкова повече се нравеше на Харви.

 

Любимецът му беше Тони Ханкок, един комик, който буквално се беше оженил за отчаянието както в живота, така и на сцената (Ханкок умира от свръхдоза през 1968 г.) Харви го слушаше на грамофон: една първобитна колекция от плочи отпреди двайсет и една години. Сериите се казваха Половин час с Ханкок, ситуационна комедия, в която Ханкок играеше някаква преувеличена версия на самия себе си, а според мен и на баща ми – истински англичанин, ветеран от войната с лошо образование и от средната класа, който отглежда амбиции за интелектуално и социално издигане, и чийто измислен адрес Рейлуейс кътингс 23, Източен Чийм, идеално внушаваше нереалните представи на героя за кварталите в Лондон (като че Чийм да беше толкова голям квартал, че да има източна и западна част). По него време Харви, можеше да бъде открит на Ателстън Гардънс 24, квартал Уилсдън Грийн (една сбутана групичка къщи, носеща името на древния английски крал), докъдето също се стигаше с влак. Трогателната неспособност на Ханкок да мине за битник от средната класа или да измисли какъвто и да било друг начин да се издърпа от дупката, в която бе роден, беше източник на голям смях за Харви, въпреки че и той се намираше в сходна ситуация. Той обожаваше оптимизма на Ханкок и му харесваше как винаги оставаше разочарован накрая. Тази страст той предаде на децата си и резултатът беше, че ние наследихме чувството за хумор на едно предишно поколение (роден през 1925 г., Харви можеше да ми бъде и дядо). Аз често примамвах приятелите си вкъщи и ги карах да слушат Донорът на кръв или Радиолюбител. И това никога не завършваше добре. Настоявах за пълна тишина и имах навика да вдигам игличката на грамофона, и да я връщам отначало всеки път, когато ми се стореше, че някакво пращене заглушава някоя от репликите, както и най-често успявах да изсмуча всяко потенциално удоволствие от заниманието, с дългите си и пространни разяснения на хумора, че и на евентуалното замъгляване на въпросния хумор, заради разни неясни детайли от епохата: банкноти, шилинги и фардинги, монети за водомера и прочее. Само по себе си това бе трудна за пласиране стока в дръзкия и нов комедиен свят на Мухльто, Ченгето от Бевърли Хилс и Ловци на духове.

 

Накрая обаче се оказа, че Ханкок не е чак такъв анахронизъм. Поне що се отнася до генеалогията, Харви беше успял да напипа пулса на британската комедия, защото Ханкок създаде Базил Фолти, Фолти създаде Алън Партридж, а Партридж сътвори безсмъртния Дейвид Брент. Ханкок и неговите наследници се превърнаха в неизчерпаема тема за разговор между мен и баща ми, в жизнена нишка между двама ни, когато всяка следваща година разширяваше, не само класово, но и всякак, разстоянието помежду ни. Както се случва в повечето британски семейства, университетът обърка работите. Когато се върнах вкъщи след първия семестър в Кеймбридж не можехме да обсъждаме нещата, които бях научила; не можеше да говорим за Анна Каренина, или Дж. Е. Моор, или за Сър Гауейн и ужасно скучния Зелен рицар, защото Харви никога не ги бе учил. Но винаги можехме да говорим за Базил. Това бе разговор, който продължаваше с десетилетия, далеч отвъд дванайсетте епизода, в които съществуваше самия Базил. Епизодите бяха просто отправни точки и ние маниакално продължавахме да измисляме Базил дълго след като самите негови създатели бяха спрели. Голямата ситуационна комедия е нещо, което се разширява във въображението. За моето поколение, дори и без никога да сме виждали апартамента на Дейвид Брент от Офисът, не представляваше никаква трудност да си представяме неговия вътрешен дизайн: леко еротичния постер с богинята на мъдростта Атина, огромната система за домашно кино, смешните магнитчета на хладилника. По подобен начин за баща ми упражнение по креативност бе да си представя Базил Фолти в училище: „Сигурно се е издънил на изпитите след началното училище", ми обясняваше веднъж той „и оттам се е почнало с неприятностите". Когато човек разсъждава върху ситкомите извлича всичко от детайлите, които във Великобритания почти винаги означават социална класа: износената шапка на Ханкок, вратовръзката на Базил, ръкавиците за шофиране на Партридж, фалшивите италиански костюми на Брент. Да можеш да се смееш на тези неща е истинско облекчение. Британската комедия обезоръжава и излага на показ болезнените класови разграничители в реалния живот. В моето семейство поне, комедията беше начин да говорим за неща, за които иначе не ни се искаше.

 

През есента на 2006 г., когато Харви беше сериозно болен, отидох да го видя в приюта в крайбрежното градче Феликстоу нарамила пълния DVD комплект на сериите на Хотел Фолти Тауърс. По това време той вече беше отдавна разведен с майка ми (втори развод в живота му) и живееше сам сред сивото източноанглийско крайбрежие, далеч от своите деца. От десет години беше на диализа (първият си бъбрек загуби заради камък, вторият, заради рак) и тялото му бе започнало да се предава. Бях решила, че ще му оставя DVD-тата, за да може да ги гледа в празните часове, когато е сам, но стигайки там и нямайки за какво да си говорим, накрая ги изгледахме заедно за n-ти път, той седнал на стола, аз на пода, свити в онази мрачна малка спалня на приюта – възможно най несмешното място, в което той някога бе попадал (ако изключим десанта в Нормандия през 1944 г.). Изгледахме няколко епизода от начало до край. Смяхме се. Особено на сцената, в която Базил започна да налага един автомобил Остин 1100 с дървен клон – това екзалтирано и абсолютно безмислено действие ни се стори аналогично на нашата собствена ситуация. След което изгледахме допълнителните материали в DVD-то и там попаднахме на един проясняващ детайл, скрит измежду носталгията и сцените с гафове по време на снимките:

„Като че ли аз бях тази, на която хрумна идеята че тя трябва да бъде една степен не толкова префинена, колкото него, защото иначе не можехме да си обясним какво тогава ги е привлякло един към друг. Представях си я така – идваща от семейство занимаващо се с кетъринг на южния бряг. Нали се сещате – тя работи зад някакъв бар някъде си, а той – демобилизиран от казармата и тъкмо получил заплатата си, влиза в бара за по едно, и там тази ... барманка изведнъж много го харесва, защото той е толкова префинен. И така те решават как ще си направят хотел, и това е някак романтично и идеалистично, но после сивата действителност ги настига...".

 

Това са думи на акрисата Прунела Скейлс, отговарящ на един въпрос, касаещ връзката между хумора и класата, който тревожеше баща ми от двайсет години: защо въобще по дяволите се бяха оженили? Въпрос, който ако вземем под внимание неговия собствен късен и провален брак с момиче от Ямайка, на половината на неговите години, трябва да е отеквал и отвъд смеха. И чувайки най-накрая отговора, той изпусна въздишка на удоволствие като истински комедиен сноб. Малко след това мое посещение Харви умря на 81 години. Беше ми казал, че иска на погребението му да звучи парчето It's all over now baby blue. Когато самият ден настъпи, успях да си спомня за това, но забравих, коя точно версия бе пожелал (сладката, мелодична версия на Джоан Баез). Така че това, което получи беше ироничния, току що преживял раздяла Боб Дилън, заради което всичко изглеждаше като че баща ми да беше събрал цялото си семейство и приятели със специалната цел да им каже от отвъдното да вървят на майната си. Ако това беше комедия, то тя щеше да успее да изтръгне от Харви само полуусмивка, не и повече. Беше прекалено за неговия вкус.

 

При раждане в стаята влизат двама, а излизат трима. При смърт влиза един и не излиза никой. Това е универсален виц, разказан от Мартин Еймис. Харесвам метафизичния абсурд, който той извлича от самия факт на смъртта, усещането, че смъртта сякаш изобщо не се случва – че в действителност, тя е обратното на самото случване. Има философи, които вземат този виц насериозно. Според техните представи единственото, което ти остава, когато си изправен пред лицето на смъртта – когато пред теб е нейното абсурдно не-лице – е да се смееш. И това не е предизвикателният, горчив смях на триумфиращия атеист, успял да победи онова, което нарича смърт и своя собствен страх от нея. Не, тук става дума за нещо далеч по-откачено. То извира от безпомощното, отчаяно осъзнаване, че смъртта не може да се превземе, да се победи, да се съзерцава или даже да се доближи, просто защото нея я няма; тя е просто дума, означаваща нищо. И смехът тук е наистина силен, смях от типа „ще се смееш или плачеш". Има „толкова много надежда, безкрайно много надежда – но не и за нас!" Това пък е универсален виц, разказан от Кафка, духовитост извикана в бездната. Когато за първи път събрах пепелта на баща ми в пластмасова кутийка за сандвичи, и я сложих на бюрото си, точно това беше вицът, който ми се искаше да разкажа.

 

Обратно, смъртта за която говорим и с която се занимаваме всеки ден, смъртта, която е пълна със смисъл, не-абсурдната смърт, е гранично място, фалшив, удобен заместител. Ето такава смърт исках да наложа на баща си, докато той умираше. В моята версия, Харви умираше смислено, в линеарна последователност и рамките на сценарий, написан от хората около него. Добре измислен, като американска телевизионна комедия: Серията, в който баща ми умира. Тя щеше да завърши с едно истинско събитие, наречено Смърт, което той щеше да преживее, и за което щеше да бъде готов. Направих всичките обичайни и банални неща. Поставих диктофон до леглото му, за да мога да запиша разказите от живота му (това го обърка – не можеше да види свързващата нишка). Побеснявах всеки път, когато трябваше да се занимавам с разни преработили се сестри. Отказвах да приемам всякаква форма на депресия или отчаяние от страна на баща ми. Най-смешното нещо на умирането е колко много ние живите искаме от умиращите; как ги умоляваме да направят нещата лесни за нас. В болницата успях да спечеля благоразположението на всички доктори и впрегнах всичките си сили на онова, което англичаните наричат „новобогаташка" в ситуацията. Харви ме гледаше какви ги върша с полуусмивка. На всичките ми предложения казваше „Да мила, щом искаш.", защото добре знаеше, че в момента се занимаваме с Националната Здравна Служба, при която всички от семейство Смит се бяха родили и щяха да умрат, и че моите пари не означаваха нещо повече от това, че съвсем същият персонал, в същата болница, ще продължава да провежда същото лечение, само че в малко по-хубава стая с прозорец, и вероятно телевизор. Той ме остави да правя каквото мога, усещайки че тези неща правят разлики за мен, но не и за него: „Да мила, щом искаш." Аз продължавах да удрям онзи Остин 1100 с дървения клон; но той вече беше отвъд това. И когато наистина премина отвъд, далеч от другата страна на нищото, една медицинска сестра ми предложи да видя тялото, а аз отказах. Това беше грешка от моя страна. Тя ме остави да вися в един много тъп виц, в който един жив човек, необяснимо защо се превръща в килограм пепел и всички се държат, като че да не става дума изобщо за виц, а за най-разумното нещо на земята. Едно тяло поне щеше да свърши някаква работа, щеше да е конкретно в своя абсурд. Щях да знам, или поне така твърдят хората, че нещото лежащо пред мен на масата не е баща ми. А така както стана, аз пропуснах смъртта, пропуснах тялото. Получих прахта и от тези факти се опитах да извлека някаква история като писателка, но вместо това се намерих в някакъв ступор. В някакъв миг, в който нищо не се случва и продължава да не се случва, завинаги. По-късно, разбрах, и някак се успокоих, че Харви също е пропуснал смъртта си: бил стигнал средата на някакво изречение, докато се шегувал със сестрата. „Даже не разбра какво го сполетя" каза старшата, което също беше смешно, защото кой по дяволите пък някога е разбирал?

 

Близостта на смъртта събуди у всички от семейство Смит маниакалното желание да „уловим мига". След като Харви почина майка ми се запозна с един по-млад мъж в Африка и се омъжи за него. По-малкият от двамата ми братя Люк, замина за Атланта в преследване на мечтата си да стане известен рапър. И двете решения звучаха като обещаващи начала за пилотните епизоди на нови телевизионни комедии. По-късно аз също се опитах да изгладя промените като се преместих в Италия. В празната ми кухня, в навечерието преди да напусна страната, потопих пръст в прахта на баща ми, после сложих прахта в устата си и преглътнах, и във всичко това имаше нещо адски смешно – докато го правих се смях. А после ми се стори, че мина дълго време без да се смея изобщо. Като че ли не правих нищо. Въображаемите литературни светове се отдалечиха от хоризонта ми и вече ми се струваха напълно безмислени, ако премълча и колосалния си човешки егоизъм: „Да мила, щом искаш." Две години в Рим само местех погледа си от празния компютърен екран към пълната шепа с прах отново и отново – сценарий, който никой, дори и във Великобритания, не би превърнал в ситком. И тогава точно когато бях решила да си тръгвам от Италия звънна Бен, другият ми брат, с новини. Искаше да ме информира, че е нарушил дългоспазваната ни семейна традиция на пасивни ценители на комедии. И е решил да стане комик.


Зейди Смит


превод Асен Терзиев


следва продължение...

Още в категорията: Мъртвият се смее - част 2 »

Напишете коментар

онлайн