Home / Рубрики / Литература / Мъртвият се смее - част 2
A+ R A-
09 Авг

Мъртвият се смее - част 2

Оценете статията
(11 оценки)
   
Мъртвият се смее - част 2 Фотография mir

Оказва се, че да станеш комик е нещо, което става моментално. Никакви посредници не блокират пътя ти, никакви галеристи, издатели или дистрибутори. Социалната класа тук няма никакво значение и е все едно дали си взел изпитите след началното училище. В известен смисъл, това би била добра кариера за баща ни, който беше креативен човек, чиито постоянни опити да се придвижи напред се осуетяваха, или поне той така смяташе, било от акцента му, било от произхода му, било от липсата на образование, връзки или късмет. Разбира се, сам по себе си Харви изобщо не беше смешен – но и не винаги е задължително да си. В света на комедията, ако наистина си решен, че искаш да стоиш на сцена за около пет минути с микрофон в ръка, винаги ще се намери някой в Лондон, който да ти го позволи, макар и само веднъж. Бен беше решен: беше спрял да се занимава със следучилищните занимания на младежката група, за която работеше; беше написал собствен материал; беше взел билети за мен, за майка ми и леля ми. Личното ми мнение беше, че е преживял някаква малка нервна криза, нещо като закъсняла реакция на тежката загуба. Зарадвах се, взех си билет за самолета и долетях. Макар и като деца да бяхме много гъсти, след смъртта на Харви, почти не го бях виждала и усетих как свикваме с отслабването на връзките между порастващите братя и сестри и с новата, формална дистанция, от която винаги сме леко смутени, защото като възрастни вече няма начин, по който да реализираме близостта на детството. Помня, че като малка много се възмущавах от факта, че нашите родители толкова рядко говореха със своите братя и сестри. Как е възможно? Как може да бъде? Докато изведнъж същото не става и с теб. Но когато си мислех за него, застанал съвсем сам с микрофона в опити да бъде забавен, изведнъж изпитах една нова близост, почти като при сиамските близнаци: да се страхувам за него, беше същото като да се страхувам за себе си. По принцип никога не съм издържала да гледам как някой буквално се издънва на сцената, та какво остава, когато този някой ти е роднина. Ако ми беше казал, че на тази импровизирана сцена, в това малко и тъмно лондонско мазе, ще му правят сложна сърдечна операция, едва ли щеше така да ми се свие стомаха.

 

Вечерта се състоеше от различни номера. Преди Бен двама мъже и две жени изиграха един започнал вече да изветрява скеч от известната реколта на Оксбридж, някъде от около 1994 г. Една характерна суха превзетост изпълваше техните преувеличени портрети на напрегнати секретарки, невротични учители по пиано и отнесени професори. Слагаха си мустаци и перуки и не спираха да влизат и излизат от въображаеми сценарии, в които все по-малко и по-малко смешни неща се случваха. Това беше комедия от миналото. Момичетата, макар и облечени като такива, не бяха вече момичета; момчетата имаха шкембета и оплешивяваха; и най-трудно доловимата следа от нявгашни любовни връзки вътре в трупата, тъжно се забелязваше; всички обещаващи срещи с БиБиСи отдавна бяха минали и заминали. И в момента всичко се правеше само в името на приятелството или в името на спомена за приятелството. Гледайки целия този непроницаем кошмар, на повърхността изплува един потиснат травматичен спомен за едно прослушване, което трябва да се беше случило горе-долу по времето, в което тази трупа се е сформирвала. Това прослушване бе станало под формата на среща за закуска и малко „да си побъбрим за комедията" с двама млади мъже, тогава членове на Кеймбридж Футлайтс, а в момента известно комедийно дуо от БиБиСи. Единственото, което помня са насилените усмивки, тихото поглъщане на бърканите яйца, човешкото усещане за пълен провал. Както и извода, който беше очевиден за всички ни. Макар и да бях прекарала години в самата кухня, където комедията се дегустираше и оценяваше, самата аз не бях забавна. Ама никак.

 

И ето че конферансието извика името на брат ми. Той излезе. Почувствах как нов мощен прилив на източноанглийски фатализъм, който беше запазената марка на баща ми, се прехвърля върху мен, неговата нова приемница. Бен беше в обичайните си ърбън стрийт дрехи и единствен черен в залата. Започнах да беля етикета на бирената си бутилка. Веднага усетих как ще изиграе номера си – щеше да е по същия начин, по който го бяхме играли винаги като деца – няколко крачки встрани от начина, по който хората си ни представяха, щом ни видеха. Тази вечер стратегията прие формата на въвеждаща песен за олимпийските игри с особен акцент върху облеклото на ездачите. И беше смешна! Хората започнаха да се смеят. Той продължи уверено напред в бавен и мрачноват тон, в който се отразяваше нещо от като че ли безкрайния песимизъм на Харви. „Нищо добро не може да излезе от това". Това беше реакцията на Харви към всяка една новина, без значение тя колко добра можеше бъде сама по себе си – от историческото влизане на едно от децата от семейство Смит в истински университет, до раждането на бебетата и печеленето на награди. Дори когато се разболя, диагнозата му, му достави едно типично перверзно английско удоволствие: абсолютно нищо добро не можеше да излезе от това и самата сигурност на това твърдение сякаш го успокояваше.

 

Като баща ми и аз треперех в очакване на подхлъзването, на плоския виц. Но те така и не се появиха. Бен посвети минута на хип-хопа, минута на дъщеричката си и минута на съвсем новата си кариера на стенд-ъп комик. После изпя още една песен. Аз продължавах да се смея, както и всички останали. И най-накрая успях да вдигна погледа си от подложките за чашите към сцената. И върху нея видях брат си, който вече не беше на осем години, какъвто винаги очаквам че ще е, а на трийсет, и той изглеждаше напълно спокоен, като да се беше родил с микрофон в ръка. След което всичко свърши – и никой не умря.

 

Следващият път, в който видях Бен да играе стенд-ъп беше след около десет представления, по време на фриндж фестивала в Единбург през 2008 г.. Вечерта, в която се появих, той не успя съвсем да умре, но получи дълбока рана. За него това беше шок, защото му се случваше за първи път. Загуби непорочността си – в комичен смисъл. Отначало не успя да схване какви бяха причините: мястото си беше съвсем същия тип като онова, в което играеше в Лондон – задушевно и пълно с пияници – и като цяло играеше съвсем същия материал. Но защо този път смехът беше по-малко? И защо съвсем го нямаше по време на един особено добър лаф? Отдръпнахме се към бара, за да съберем сили, заедно с останалите комици, които правеха същото. В комедията анализът на смъртоносните, или почти смъртоносни, преживявания е точен и лишен от сантименталност процес. Обсъждането е техничарско, много по-приличащо на самоанализа, който си прави един музикант, отколкото един писател: тук изсвири фалшива нота, там изтърва важна пауза. Сигурна бях, че можех да кажа на Бен напълно уверена и без да се страхувам, че бих го обидила: „Всичко стана, заради паузата – много се забави на финала" и той щеше да каже „Да", и следващата вечер паузата щеше да се съкрати и на финала гвоздея да се забие. Поръчахме още бира. „Това, което не мога да проумея – не разбирам какво стана с новите ми текстове. Мислех, че са добри, ама ...". Друг един комик, който също си поръчваше бира, се намеси, „За първи път ли ги играеш пред публика?"; „Да"; „Никога не започвай с новите си текстове. Изиграй ги накрая. Само, защото вдъхновението от тях още те държи не значи, че трябва да ги показваш първи. Просто още не са съвсем готови".

 

Пихме много заедно с много, много пияни комици наоколо до съвсем късно. Опитвайки се да бъда на ниво с духовитостите и оплакванията, се чувствах като да бях пристигнала твърде късно на мястото, където кървавата битка се беше вече разразила и отшумяла. Комиците носеха аурата на оцеляващи, които говорят езика на споделения, горчив опит: горещината и теснотията на сцените, кошмарът от непродадените билети, кой за какво бил номиниран, кой получил положителна или отрицателна рецензия, и естествено, финансовите трудности (Някои от изпълнителите в Единбург успяват да карат без загуби, повечето влизат в дългове и почти никой не прави приходи). За мен беше странно да видя как брат ми, който преди бе член на моето семейство, става част от това семейство и как всички предишни негови интереси и принципи, както и техните, се подреждат под общия знаменател на един прост, но много взискателен въпрос: Това смешно ли е? И това е още една от причините, поради които завиждам на комиците – изправени пред бялата страница, те поне знаят винаги въпроса, който трябва да си поставят. Мисля, че яснотата на тяхната цел обяснява и един изумителен феномен, специфичен за комедията: способността им за много кратко време да се възстановяват и подобряват. Комедията е изкуството на възкръсващия Лазар: на сцената умираш, а след това отново ставаш. Съвсем не е необичайно да попаднеш на някакъв посредствен смешник през януари, но когато го видиш отново през декември, да откриеш пред себе си комик, който е напипал своя верен пулс, един преобразен артист, победител на смъртта.

 

Ръсел Кейн, сравнително нов английски комик, е победител на смъртта. Той е от оня тип комици, който не оставя да мине и секунда, без да я напълни със смях. Отидох да го гледам на последното му представление от турнето в Единбург. То се наричаше Зеещи недъзи – израз, изваден от една отрицателна онлайн рецензия на неговия единбургски спектакъл от 2007 г., който от своя страна се казвал Лесни клишета и изтъркани стереотипи – израз, изваден от отрицателна реценцзия на дебюта му от 2006 г. Теория на претенциите на Ръсел Кейн. Тези рецензии бяха на един и същ човек – Стив Бенет, изтъкнат английски комедиен критик, който пише за уебсайта Chortle. Темата на Кейн беше типично английска – социалната класа. Самоопределящ се като момче от работническата класа на Есекс (въпреки че видът му е повече инди- американски, вместо на човек от английските квартали и е почти двойник на певеца Антъни Кийдис) той поставя в центъра на играта си рисковата тема за това да бъдеш странния в своето семейство, суперамбициозен и интелектуалничещ син на тесногръд баща от работническата класа. Според този баща, страстта на Кейн към четенето е нещо дълбоко подозрително, а интересът му към изкуствата равносилен на признание в сексуални отклонения. Дилемата на Кейн обаче си има своята естествена страна, изразена в едно характерно британско дълбоко презрение към същите онези хора, към които неговата чувствителност го беше привлякла: средната класа, четящите Гардиън, онзи самодоволен елит, който първоначално го беше накарал да усети какво въобще е това класа. Да не можеш нито да се прибереш, нито да избягаш от къщи: това е тема, близка и на моето сърце.

 

През 2006 година Кейн изпълняваше текстовете си твърде общо като прекаляваше с естествената си склонност към телесен хумор и гротеска: показваше баща си като тромаво, уродливо чудовище, а читателите на Гардиън като префърцунени глупаци, ситнещи по сцената. През 2007 година навъсеността му все още си стоеше, но идеите бяха по-добри, а портретите по-детайлни, по-изпипани; той бе започнал да открива своето златно сечение, което представляваше рядка смесица от вдъхновени словесни атаки и ефектна комедия с тялото. Щастието идва на третия път: и в Зеещи недъзи, недъзи почти нямаше. Темата продължаваше да бъде класовата, само че този път нещата се бяха съсредоточили в една почти вълшебна цялост. Нямаше как да не се изумя от усещането, че нещо, за което на един писател ще му е нужен цял живот за постигане, един оригинален комик успяваше да разреши за три сезона. (Как да представиш пред средната класа своя живот в работническата, без да го разводняваш. Как да запазиш яростта си, без да й позволяваш да разваля писането ти. Как да бъдеш смешен в най-сериозните неща.)

 

Зрителите обичат такива победители на смъртта като Ръсел Кейн. В крайна сметка точно за това си дават и парите: смях на всяка минута. Те стават все по-малко благосклонни към онези комици, на които постоянният смях е омръзнал и се борят за малко тишина. Това последното ми се иска да го нарека „комедийно гадене". Комедийното гадене е крайното въплъщение на онази болест, която моят баща беше прихванал: вече не само разказването на вицове е евтиния, ами в известен смисъл и цялата стенд-ъп сцена си е една измама, от която човек трябва да се срамува. За комик от този тип ми се струва, че нещата изглеждат като любовна връзка тръгнала накриво. Започваш с това, че искаш да накараш публиката да се смее, точно там където искаш, но в един момент тя наистина се смее точно там, където искаш, и ти изведнъж започваш да ги ненавиждаш, тъкмо заради това. Понякога това чувство е временно. Комикът се завръща към стенд-ъп комедията и открива нова радост и уважение към изкуството на преодоляването на смъртта. А понякога, подобно на Питър Кук (обявен в едно английско гласуване от своите колеги комици за най-великият комик на всички времена) комедийното гадене съвсем се изостря и тогава само най-трудно постигнатият смях на света върши работа. В края на кариерата си, когато професионалната му комична продукция практически се свежда до нула, Кук прави няколко обаждания по телефона до едно радиопредаване под псевдонима Свен от Суис Котидж, за да нищи разни меланхолични норвежки теми на силен норвежки акцент – едни от най-смешните и тъжни неща, които някога е правил.

 

На абсолютния край на този тип чувствителност се намира анти-комикът. Анти-комикът не просто разрешава на смъртта да се качи на сцената, той я приканва. Анди Кауфман беше анти-комик. Такъв беше и Лени Брус. Големият пример от Великобритания е Томи Купър. Неговото комично алтер его бе „несръчния магьосник". Той нарочно правеше лоши фокуси и разказваше сюрреални вицове, които звучаха като дзен коани. И той всъщност реално умря на сцената, сринат от сърдечен удар по време на едно живо предаване от 1984 г. Тогава бях на девет години и гледахме телевизия заедно с Харви. Когато Купър падна ние продължавахме да се смеем, заедно с останалата част от Великобритания и осъзнахме, че този път той не се шегува едва когато изненадващо предаването прекъсна за реклами.

 

Онази година в Единбург имаше един анти-комик. Името му е Едуард Акцел. Едва ли сте го чували – аз не, всъщност дотогава никой не го знаеше. Това бе едва второто му появяване в Единбург. Може да се дължи и на случайното съвпадение между моето траурно настроение и неговите безобразни текстове, но за мен неговото представление Наистина ли трябва да си говоря с вас? бяха едни от най-странните и прекрасни часове комедия на живо, които някога съм прекарвала. Не започна нито ударно, нито с мрънкане. Всъщност изобщо не започна, в истинския смисъл на думата. Зрителите седяхме в нервно мълчание в една малка, тъмна стая и чакахме. Дочу се някакво тършуване с един касетофон, едва доловима музика, и после някой който измърмори иззад сцената: „Да посрещнем ... Дейвид Акцел". Казано без какъвто и да било ентусиазъм. Излезе един мъж. В началото на четиридесетте, оплешивяващ, скучен на вид, абсолютно невзрачен. Каза „Така?" по един отчаян начин и после реши, че иска отново да си повтори началото. Излезе и влезе отново на сцената. Повтори го няколко пъти. В залата възцари отчаяние. Най-накрая си намери мястото пред микрофона. „Вярвам, всички ще си спомните", промърмори той като едва се чуваше, „думите на Витгенщайн, големият философ от ХХ век, който казал, че ако хората сме се появили на земята с някаква специфична цел, то тя определено не е била, за да се забавляваме". Дълга, почти непоносима пауза. „Ще се радвам ако това остане в главите ви, докато съм на сцената". След което започна да пише с маркер върху една бяла презентационна дъска, каквато всеки счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри би могъл да забърше от офиса си (в живота Акцел е счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри). Направи нещо като списък с нещата, които да не очакваме от неговото представление. Минахме го заедно с него. Това щеше да е спектакъл, в който:

Няма да има събличания.

Няма да има жонгльорски номера.

Няма да има имитации на известни личности.

Няма да се обсъждат мистериозните кръгове в житата.

Няма да се роди никой.

Няма да се подхващат директно наболели рискови теми.

И накрая, и според мен най-важно

Няма да ни върнат парите.


Разпознах духа на баща си в този списък: Нищо добро няма да излезе от това. После той ни каза, че отзад е прибрал една кутия с пъзели в случай, че някой се отегчи до смърт. Малко след това ни нарисува една графика, на чиято абциса стоеше надписа ВРЕМЕ, а на ординатата ТЪРПЕНИЕ и почна да скицира развитието на представлението. Точка първа, ниско долу: „Да излезем и да се напием – това е пълна безмислица." Точка две, малко по-нагоре: „Хубаво, давай по-нататък". Точка три, все още едва на половината на височината: „Можем завинаги да останем тук. Страхотно е." Тук той погледна първо към обувките си, а после с премерена агресивност и към публиката: „До тази точка никога няма да стигнем,..." каза „просто ... Просто няма да стигнем." Тук вече всички се смееха, но смехът беше леко налудничав, някак неуместен. Много е предизвикателно, когато някой комик си позволи да бъде толкова откровен със своята публика. В смисъл, все едно да беше казал „Каквото и да правя аз, каквото и да правите вие, накрая всички ще умрем." Когато в крайна сметка стигнахме и до вицовете („Сега навлизаме в онази част от спектакъла, която обикновено се нарича „материалът", по очевидни причини") Акцел имаше няколко написани на ръката си и всички те до един бяха много смешни, обаче до този момент вече бяхме достигнали с пълното убеждение, че майтапите са най-малкото, което се случваше в момента. Усещането, че този спектакъл е някакъв пълен миш-маш, който само нашият интерес и случайността спасяваха, идваше леко и беше невероятно. (Естествено, не се оказахме прави. Оказа се, че всяко спъване, всяко измърморване под носа са едни и същи, всяка вечер.) След което в лобито бяха изложени календари за продан, върху които всеки месец беше илюстриран с възможно най-баналните снимки на Акцел – в леглото, докато се мие, докато отива на работа, докато стои на пътя. Моят календар стои на бюрото ми, до баща ми в неговата пластмасова кутийка. На корицата е Акцел, заснет как чака на една опашка в супермаркет. Надписът отдолу гласи: „Животът е безкраен, докато не умреш" – Едит Пиаф. И всеки месец ми носи съобщение. Ноември: „Зимата идва – о, да!". Април: „На кой му пука?". Юни: „Не е това животът, който ми обещаха". Има толкова много надежда, безкрайно много надежда – но не за нас!


В последната нощ на фестивала в Бруклин, отново в един малък, тъмен и пълен с пияници клуб, чаках брат си да продължи. Беше около два сутринта. На фестивала бяха останали само комици; публиката се беше прибрала вкъщи. Отново се притеснявах за него – но той излезе, изигра своя номер и удари десятката. Беше спокоен. Нищо не разваляше играта му; паузата си беше на мястото. После един млад австралиец се качи и наприказва доста работи за някакви отварачки, и също удари десятката. Или пък просто всички удрят десятката в два сутринта. След което настъпи и финалът на финалите: на сцената се качи последният комик. Анди Залцман, един страхотен, висок мъж с наелектризирана прическа ала Айнщайн изпълняваше хаплив номер с много политическа сатира, в който смеха се предлагаше на минута. Той започна да играе самоуверено, забавно, но изведнъж го репликираха. Внезапната намеса накара публиката в залата да си поеме шумно дъх, защото репликиращият не бе кой да е, а Даниел Китсън, един доста срамежлив, ексцентричен млад комик от Йоркшир, който прилича на брадата кръстоска между рибар и учител по география. Китсън спечели наградата за комедия Периер през 2002 г., когато беше на 25 години, а талантът му е в това да превръща едни фантастични разкази в спектакли, които са оформени като историите на Алис Мънро: пресилено патетични и красиви. Изглеждаше малко като все едно Ник Дрейк да се намеси в концерт на Джеймс Тейлър. Китсън репликира духовито Залцман и Залцман върна топката. Хрумките им се разлетяха в абсурдни посоки, сблъскаха се, сбиха се и се разделиха. Китсън започна да раздава флаери – „Нашето съвместно шоу утре!" – шоу, което нямаше как да се случи, защото фестивалът беше приключил. Всички обаче взехме по един. Залтцман и Китсън се развихриха, лафовете заваляха навсякъде, върху всеки, цялата стая се превърна в комедия. Като че ли някой пусна някаква истерия. Погледнах към брат си и видях, че и той е присвил стомах от смях, и двамата се бяхме сгънали на две, разсмяни до сълзи. Прииска ми се Харви да беше тук и нещо в мен се освободи.

 

Ще си призная, че по-рано бях поразкрасила нещата в полза на комедията: баща ми отдавна не стои в пластмасовата кутийка за сандвичи. За година беше там, но после му купих красива италианска ваза стил арт деко, напълно прозрачна, за да мога да го виждам. Вазата е изискана и претенциозна, и изобщо не е смешна като кутията за сандвичи, но аз бях решила, че в смъртта си Харви заслужава да получи, онова което не беше получил докато беше жив. За него Великобритания бе трудна страна за живеене. Тя бе държава, разделена на пощенски кодове и акценти, училища и фамилии. И хуморът на хората, живеещи в нея им помагаше да я понасят. Не е нужно да си смешен, за да живееш тук, но помага. Ханкок, Фолти, Партридж, Брент: в съзнанието ми те винаги са стояли на средните стъпала от английската класова стълбица. До голяма степен точно в това се състоеше комедията на тяхното положение.

 

Осемдесет и една години баща ми играеше същата игра, макар и положението му да не било чак толкова смешно; или поне да се живее в такова положение не беше. Слушай сега, един виц: майка му работела като прислужничка, а баща му бил шофьор на автобус; успял да мине изпитите в началното училище, но униформата за гимназията била отвъд границите на семейния бюджет. Чакай, чакай сега става по-интересно: на тринайсет напуснал училище, за да пълни мастилниците в една адвокатска кантора и да поддържа камината. На седемнайсет отишъл да се бие във Втората световна война. През 50-те се оженил, създал семейство и като открил, че има набито око се пробвал във фотографията. Снимките му били добри, направил си студио, но после неговият бизнес партньор го въвлякъл в някакви тъмни дела, за които той така и не проговори. Бракът му приключил. И сега идва смешното: през 60-те започнал всичко отначало, като продавач. През 70-те се оженил за втори път. Появили се и нови деца. Истинската кулминация настъпила в края на 80-те, когато вече станал старши мениджър продажби в дистрибуторска компания – продавал хартия също като Дейвид Брент. Най-после на средното (макар и от по-ниските) стъпало! Мезонет, градина, прилична сделка с местната учителка по пиано, която учеше мен и Бен, двамата опрели дупета върху единственото столче за пиано. Но и тук нещата не продължили, и вторият брак не продължил, и накрая той останал със съвсем малко повече, от онова, с което бил започнал. Докато слушаше първият ми роман на касета и разпозна грубия скелет на своя живот в образа на Арчи Джоунс, той го прие много добре, и отбеляза както приликите, така и разликите: „Е, той поне е имал повече късмет от мен!". Романът ми беше определен като комедиен. За Харви той остана в жанра на „да се смееш или да плачеш". И когато онази кутия с DVD-та на Хотел Фолти Тауърс стигна обратно до мен като единственото ми наследство (заедно с един халат, няколко атласа и една снимка на Венеция) аз направих малко и от двете.

 

 Зейди Смит

превод Асен Терзиев


Напишете коментар

онлайн