Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Адам
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Адам

Машини като мен | Иън Макюън

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч.

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн