Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Амели Нотомб
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Амели Нотомб

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Да убиеш бащата

Понеделник, 21 Април 2014г. 00:54ч.

Писането при Амели Нотомб прилича на фокус – хем изглежда лесно, достъпно, въздействащо и се случва пред очите ти, хем не можеш да разбереш как го прави, така че всяка година (неизменно от '92-а насам) да е готова с нов роман. В Да убиеш бащата (откъс от новата ѝ книга четете по-долу) фокусите също са на особена почит, както и обсебените млади фокусници като Джо Уип, заплетени в игри на покер, съвършени блъфове, едипови комплекси и... вечните любовни триъгълници... И да, чете се на един дъх... като на магия... или като всички романи с марката Амели Нотомб.

 

 

На 6 октомври 2010 тайният събор празнуваше десетия си рожден ден. Възползвах се от суматохата на състезанието, за да проникна неканена на празника.

Фокусници от цял свят бяха дошли тази нощ в клуба. Макар че Париж вече не бе столица на магията, мощна носталгия продължаваше да събира хората тук. Обичайните участници си споделяха спомени.

– Много сполучлива имитация на Амели Нотомб – ми каза някой.

Кимнах с усмивка, за да не ме издаде гласът ми. Голямата ми шапка не можеше да ме направи незабележима в клуб за фокуси.

Не исках да смущавам тези, които показваха новите си трикове. Взех чаша шампанско и се отправих към залата в дъното.

За повечето фокусници играта на покер без шмекеруване е нещо като отдих. Хората около масата бяха доволни да се потопят в приятния порок на хазарта и имаха развеселен вид. С изключение на един, който не говореше, не се смееше и печелеше.

Наблюдавах го. Имаше вид на трийсетгодишен. Сериозното изражение не напускаше лицето му. Всички присъстващи следяха какво прави. Само някакъв мъж, опрян на бара, му бе обърнал гръб. Беше на около петдесет години и имаше прекрасно лице. Защо ли имах чувството, че стои така напук, сякаш за да пречи?

Приближих към пиещите на бара и се опитах да разбера. Казаха ми, че играчът на покер, който печели, се казва Джо Уип, а мъжът, който избягва да го гледа – Норман Терънс. И двамата бяха знаменити американски фокусници.

– Има ли някакъв проблем между тях? – попитах.

– Това е дълга история – започна един.


bash2 

Рино, Невада, 1994 година. Джо Уип е на четиринайсет години. Майка му Касандра продава велосипеди. Когато Джо я пита къде е баща му, тя отговаря:

– Изостави ме, когато ти се роди. Това са мъжете.

Не се съгласява да каже името му. Джо знае, че тя лъже. Истината е, че изобщо не е знаела от кого е бременна. Доста мъже бе видял да минават през дома им. Основната причина да си тръгват е, че Касандра забравя или бърка имената им.

При това тя смята самата себе си за жертвата в тази история.

– Погледни ме, Джо. Не съм ли хубава жена?

– Хубава си, мамо.

– Тогава защо не мога да задържа никой мъж?

Джо мълчи. Но би могъл да ù даде няколко отговора. Първо – заради имената. Второ – заради дъха ѝ на цигари и алкохол. И накрая – заради това, което той формулира така: "Аз също ще те напусна, мамо. Защото си егоистка. Защото говориш високо. Защото непрекъснато се оплакваш".

Една вечер Касандра домъква някакъв нов тип. "Поредният" – си казва Джо. Както винаги, тя ги запознава:

– Джо, представям ти Джо, сина ми. Джо, това е Джо.

– Няма да е много лесно – отбелязва новодошлият.

Джо-младши си мисли, че този сигурно ще се задържи. Няма как майка му да забрави това име, колкото и да не е майчински настроена. Намерила е най-добрия мнемотехничен начин да запамети името на любовника си. Пък и Джо-старши е различен от другите. Той задава интересни въпроси:

– Върви ли бизнесът с велосипеди в Рино?

– Да – отговаря Касандра. – От 5 август до 15 септември. На 110 мили оттук между 27 август и 5 септември се провежда фестивалът Burning Man. Там може да се движиш само с велосипед или с кола мутант. Рино е последният голям град преди пустинята, където става фестивалът. Участниците си купуват при мен велосипедите и после аз ги откупувам за стотинки.

Джо-старши се настанява в къщата. Понеже гардеробите на Касандра са пълни, той оставя нещата си при Младши.

– Я, виж ти, Каси, синът ти държи странни неща в гардероба си.

Тя се приближава да види.

– Не, няма нищо, просто реквизит за фокуси.

– А?

– Да, пада си по това, откакто навърши осем години.

Старши гледа Младши с все по-зъл поглед. Особено когато момчето прави фокуси с карти. Старши не може да повярва на очите си.

– Синът ти е сатанист в зародиш.

– Престани, това са детски глупости. Всички деца искат да станат фокусници.

Старши не разбира нищо, но това не му пречи да е по-прозорлив от Касандра:

– Синът ти е ненормално надарен.

– Няма нищо ненормално. Упражнява се от шест години насам. Само това го интересува.

Между мъжа и момчето се поражда класическа омраза, само че основана на недоразумения. "Да, крада майка ти от теб, тя е хубава и ти я желаеш, както всички синове на твоята възраст. Колкото и магии да правиш, това няма да ти я върне. Аз обаче не мога да те гледам как мътиш дяволски работи от сутрин до вечер" – си мисли Старши.

"Задръж си я. Само ако знаеше какво ми е мнението за нея... И престани да ми пипаш нещата" – си мисли Младши.

Касандра цъфти. Старши е с нея вече два месеца. Рекорд. "Той ще остане."

Един ден тримата са в хола и започва кавга.

– Престани с твоите карти! Не ги понасям.

– Това, което не можеш да понесеш, е да гледаш как някой върши нещо, след като ти никога не правиш нищо.

– За какво намекваш?

– Не ти ли е неудобно да те издържа майка ми?

Касандра зашлевява Младши и го изпраща в стаята му.

Един час по-късно отива при него. С отчаян вид, който намирисва на фалш, тя го моли да напусне:

– Той иска така, разбираш ли? Между вас наистина има проблем. Ако не си тръгнеш ти, той ще ме напусне. На трийсет и пет години съм. Искам да задържа някого най-после. Но не те изоставям. Ще ти давам по хиляда долара всеки месец. Това са много пари. Ще бъдеш свободен. Всяко дете на твоята възраст би мечтало да е на твое място.

Младши мълчи. "Старши е прав, много е потаен" – си мисли Касандра. Младши чувства, че тя лъже – тя, а не нейният тип иска той да си отиде. Старши го мрази, но това не означава, че би зарязал толкова удобна позиция. Майката е решила да изхвърли сина си, защото му е сърдита. Хлапето е казало на висок глас това, което тя не иска да чуе – че Старши не е с нея заради красотата ѝ.

Джо-младши събира вещите си в раница и магьосническия си реквизит в куфар.

Сбогуват се без емоции. На майката ѝ е все едно. Синът презира майка си.

 

Още щом напуска майчиния дом, той престава да се нарича Младши. На четиринайсет години взима първото си самостоятелно решение – да зареже училището. Той знае, че то не служи за нищо.

Майката живее в покрайнините на Рино. Джо се настанява в сърцето на града. Наема стая в евтин хотел, с каквито в Невада е пълно. Иска да играе в казиното и твърди, че е на осемнайсет години. Никой не му вярва, проверяват документите му.

Тогава тръгва по нощните барове и хотелите да прави фокуси с карти. Възхитени, клиентите му дават бакшиши. Има нужда от тях, защото Касандра пак е излъгала – хиляда долара не са много пари, когато трябва да си плащаш за всичко. Това просто е цената на майчината ѝ съвест. Съвест, която не струва много.

Сутрин Джо си ляга, спи до три часа следобед. Яде палачинки и отива да рови в магазините за нови видеофилми за фокуси. Когато намери някой, той го научава наизуст в хотелската си стая.

Вечер пробва новите трикове пред клиентите в баровете. Той изглежда точно на възрастта си и това разнежва хората, особено жените. Понякога не им стига да му дадат пари, а го канят и на вечеря. Той никога не отказва.

Минава една година. Джо е на петнайсет. Този живот му харесва. Има чувството, че е талисманът на баровете в Рино.

 

sabotage4 

Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.

Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигурен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?

– На колко години си, малкият?

– На петнайсет.

– Къде са родителите ти?

– Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.

Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.

– Хлапе, през живота си не съм виждал толкова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.

Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.

– Имаш ли учител?

– Не, гледам видеофилми.

– Това не е достатъчно. Когато човек има такава дарба, му трябва учител.

– Искате ли да станете мой учител?

Мъжът се смее.

– По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.

– На най-големия какво?

– На най-големия магьосник.

 

На следващия ден в четири следобед Джо почука на вратата на къща, разположена до железопътната линия. Никой не отговори. Той забеляза, че не е затворено, и влезе.

На канапето в хола спеше мъж с нахлупен на главата вестник. Джо махна вестника и се загледа в лицето на полегналия за следобедна дрямка.

Можеше да е на трийсет и пет години. Чертите на лицето му излъчваха крайно спокойствие. Беше облечен единствено с джинси, торсът му беше гол. Мускулест. Без грам тлъстина.

Младежът огледа стаята и се разочарова от липсата на какъвто и да е реквизит. Вещите не бяха функционални. "Тук няма нищо интересно – каза си той, – това не може да е жилище на фокусник."

Като се замисли обаче, разбра, че не е точно така. Излегналият се на канапето мъж беше прекрасен. Джо се запита дали не е умрял и допря ухо до гърдите му.

– Кой си ти? – каза събудилият се от докосването.

– Аз съм Джо Уип. Вие Норман Терънс ли сте?

– Да.

Мъжът седна, протегна се и сбърчи вежди, докато разглеждаше юношата.

– Вратата не беше затворена и влязох.

– Искаш ли чаша мляко?

– Нямате ли бира?

– Не. Ще ти донеса мляко.

Норман се върна с две чаши мляко. Пиха мълчаливо. Джо очакваше мъжът да го попита какво иска. Но той не казваше нищо, сякаш всеки можеше да влезе в къщата му, без да обяснява защо.

– Искам да станете мой учител – каза накрая Джо.

– Не съм и няма да бъда учител на никого.

– Преподавател, ако предпочитате.

– Преподавател по какво?

– По какво можете да преподавате вие?

– Какво искаш да научиш?

Младежът извади от джоба си тесте карти. Той направи няколко номера на ниската маса. После прибра картите и закова поглед в очите на Норман.

sabotage2

 

– През живота си не съм виждал такова умение във ваденето отдолу – каза мъжът.

– Тогава?

– Защо искаш да си мой ученик?

– Защото вие сте най-големият.

– Не си убедителен.

– Защото имам невероятни ръце.

– Вярно е, но и това не ме убеждава. Никога не съм искал да преподавам.

– За себе си ли искате да запазите цялото познание, което имате?

– Ще размисля. Къде са родителите ти?

– Нямам баща, а майка ми ме изхвърли. От една година живея на хотел.

– Разкажи ми повече.

Джо му разказа историята си и своето ежедневие. Мъжът въздъхна мъчително.

– На колко години си?

– На петнайсет.

Норман го погледна втренчено. Юношата почувства, че в този момент се случва нещо важно, и се насили да няма умоляващ вид.

Мъжът мислеше.

Млада жена влезе с покупки.

– Кристина, представям ти Джо, на петнайсет години. Джо, представям ти моята приятелка Кристина.

– Здравей, Джо, ще ми помогнеш ли?

Юношата се спусна да вземе торбите от ръцете ѝ. Тя го отведе в кухнята, за да подредят продуктите. След това Джо се върна в хола.

– Какво да правя с теб? – попита Норман загрижено.

Кристина се приближи и напълно естествено каза:

– Джо ще спи в малката стая.

Сърцето на Джо силно затуптя. Норман се усмихна:

– Печелиш. Отивай да си вземеш нещата.

Когато Джо се върна с куфара и раницата си, посрещна го Кристина. Тя му показа стаята, която гледаше към железопътната линия.

– Иди да се изкъпеш – му каза тя. – После ще ядем.

Той се подчини. Потопи се във ваната с доволна въздишка. За първи път в живота си изпита чувството, че има семейство.

Разумът му го поправи: "Норман наистина би могъл да ми е баща, но Кристина сигурно е едва на двайсет и пет години и не би могла да ми бъде майка". Въпреки това само с няколко думи и с отношението си младата жена го предразположи повече, отколкото Касандра за четиринайсет години съвместен живот.

Норман го извика:

– Джо, вечерята е сложена.

Той беше още във водата, но бързо излезе от нея и слезе долу, загърнат в хавлията, което не смути никого.

Вечеряха, без да разговарят много. Норман и Кристина нямаха телевизор. Джо беше много доволен от новото си обкръжение.

 

 

 

da-ubiesh-bashtata   Да убиеш бащата (превод Светла Лекарска, цена 12 лева, стр 120, издателство Колибри) е в книжарниците

Синята брада

Вторник, 13 Януари 2015г. 16:10ч.

Всички познаваме приказката Синята брада на Шарл Перо, но на света винаги има място за още една нейна нова версия – особено когато се случва в съвременен Париж (и не е толкова ужасяваща, колкото атентатите наскоро) и особено когато е разказана с комичен финес от неуморната Амели Нотомб. Този път, в плен на хорър романтиката, са испанския мистъри аристократ дон Елемирио (с нездрав интерес към жените, Светата инквизиция, дневници на греховете, цветовете и фотографията) и университетската преподавателка с опасен чар Сатюрнин Пюисан, която търси удобно жилище под наем, а намира...

 

 

Изключителният комфорт на леглото изуми Сатюрнин. "За такъв разкош бих приела кое да е евтино обяснение в любов", успя да си помисли тя, преди да заспи. В тишина, каквато не би повярвала, че може да съществува в сърцето на Париж. Канапето от Марн-ла-Вале принадлежеше на един друг свят.

Като всеки човек, спал на канапе в продължение на месеци, тя веднага разбра, че повече никога няма да може да се лиши от лукса на удобното легло. Посред нощ трябваше да отиде до тоалетната, краката ѝ стъпиха на хладното дърво на паркета, после преминаха към затопления мрамор на банята. Този последен детайл я изуми.

Сутринта, щом се събуди, отиде да се погледне в огледалото – някаква непозната до момента мекота озаряваше лицето ѝ. За първи път откакто бе напуснала Белгия не изглеждаше като "грохнал жител на бедно предградие", както сама се наричаше. Дръпна въженцето, предназначено за повикване на прислужника. След пет минути на вратата ѝ се почука. Беше Мелен.

– Предпочита ли госпожицата да закуси в стаята си?

– Възможно ли е?

– Как искате закуската – в леглото или на масата?

– Обожавам закуска в леглото, но остават трохи.

– Чаршафите се сменят всеки ден. Кафе, чай, кроасани, яйца, плодов сок, мляко, мюсли?

– Черно кафе, ако обичате, и кроасани.

Тръгна към "Екол дю Лувр" в отлична форма. Проведе лекциите си с лекота и с убеждението, че студентите, повечето на нейната възраст, най-после се отнасят към нея с респект.

Работеше в стаята си, когато Мелен ѝ каза, че господинът я моли да сподели вечерята му.

– Какво би станало, ако откажа? – попита тя.

– Ваше право е. Искате ли да ви донеса поднос в стаята?

Щом се почувства свободна да решава, Сатюрнин се успокои.

– Идвам – каза тя.

 

Намери дон Елемирио до печката. Върху домашните си дрехи бе сложил дълга престилка.

– Добър вечер, госпожице. Приготвих руладини.

Тя се засмя.

– Какво, не обичате ли?

– Напротив. Но е толкова френско. Не очаквах един испанец да избере този класически френски специалитет.

– В Белгия не ядете ли руладини?

– Яла съм само веднъж у една стара моя леля в Турне. Тя ги наричаше обезглавени пиленца. Заради това название отказах да ги докосна. Бях десетгодишна, принудиха ме. Трябваше да призная, че са прилични на вкус.

– Пиленца без глави – това някакъв белгизъм ли е?

– Предполагам.

– Що за варварска страна е вашата!

– Не може всички да произхождаме от страната на Светата инквизиция.

– Така е – каза той, без да обърне внимание на иронията. – Надявам се, че моите руладини ще са нещо повече от прилични на вкус.

Той ги сервира, махна престилката си и седна на масата.

– Много е вкусно – заяви тя.

Обичам ви.

– Оставете ме да вечерям спокойно, моля ви.

– Цял ден чаках да ви видя отново.

– И за да запълните времето, сте прочели няколко присъди над вещици.

– Не. Тъй като съм влюбен, се почувствах в пълно съгласие със себе си и препрочетох няколко страници от дневника, който пишех като дете.

Той замълча с надеждата, че тя ще го разпитва, но нищо такова не се случи. Затова продължи:

– Знаех, че не мога да се изповядам, преди да навърша осем години. От страх да не пропусна някой грях, от четиригодишен придобих навика да си отбелязвам различни факти, постъпки и мисли. Ръководех се от принципа, че не бих могъл да разгранича доброто от злото, затова описвах всичко. На осем години, когато най-после можех да започна да се изповядвам, показах на свещеника моите многобройни тетрадки. За мое разочарование той отказа да ги прочете. "А ако пропусна да ви кажа за някой мой грях от миналото, ще отида ли в ада?", попитах го. Той ме увери, че не. "Преди осемгодишна възраст няма смъртни грехове", така ми каза. Вие как мислите?

– Не вярвам в ада.

– Колко лекомислено от ваша страна! Но въпросът ми беше друг. Вярвате ли, че преди да станем на осем години, не можем да извършим смъртни грехове? В моя дневник е пълно с такива след петата ми година – възрастта, на която открих мастурбацията.

– Може би не сте длъжен да ми разкривате всичките си тайни. Аз не съм изповедник.

– Освен това крадях. Харесвах един палавник от моето училище, който проявяваше симпатия към мен, когато му подарявах ценни неща. Затова измъквах сребърни вещи от къщи и му ги носех в междучасието. Един ден отидох да си играем в неговия дом и родителите му ме поканиха на вечеря. Приборите на масата бяха от неръждаема стомана. Попитах го какво е направил с моите подаръци. Той ми отговори, че ги е продал. Изпитах безкрайна тъга. Повече не откраднах нищо и престанах да го харесвам.

– Това ли препрочетохте днес?

– Не. Препрочетох пасажа, в който съм описал как открих златото. Дарохранителницата в параклиса беше и още е от злато. Бях на седем години и отидох да се помоля. Залязващото слънце блестеше в култовите предмети, които грееха по един нереален начин. В миг разбрах, че този блясък е знак за присъствието на Господ. Изпаднах в транс, от който излязох едва когато нощта погълна светлината. Моята вяра, и без това много силна, тогава достигна вселенски размери.

– Няма ли да се храните?

– Да, да. Вчера, когато възхвалявахте красотата на жълтото в златната чаша, изпаднах в транс, както когато бях на седем години, и разбрах, че ви обичам.

– Чудесно. Ще ми разкажете продължението, като изядете всичко от чинията.

– Говорите ми като на дете! – възкликна той.

– Дразня се, когато хората оставят вкусни неща да изстинат, само за да побъбрят.

– Тогава говорете вие, нали сте свършили.

– Съжалявам, нямам какво да кажа.

– Да не би да сте потайна личност?

– Отнасям се с подозрение към тези, които обявяват сами себе си за потайни. Повечето от тях пет минути по-късно си разказват живота с пълни подробности.

– Човек може да говори за себе си и пак да остане потаен.

– А може и да си мълчи.

– Надявате се да останете непозната за мен?

– Ще остана непозната за вас.

– Още по-добре. Аз сам ще ви измисля.

– Бях сигурна.

bluebarbe1

– Казвате се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години, белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987.

– Прочели сте договора. Не можете да ме впечатлите.

– Учите в "Екол дю Лувр".

– Не уча, а преподавам.

– Какво може да преподава в "Екол дю Лувр" белгийка на вашата възраст?

– Нали щяхте да ме измисляте.

– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.

– Добра идея. Обичам този художник.

– Сякаш той е рисувал лицето ви.

– Преувеличавате.

– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.

– Не ям какво да е.

Искате ли да се омъжите за мен?

– Мислех, че не смятате да се жените.

– За вас ще направя изключение. Обичам ви така, както никога не съм обичал.

– Сигурно сте го казвали на всички мои предшественички.

– Казвал съм го всеки път когато е отговаряло на истината. Но вие сте първата, на която предлагам брак.

– Знаехте, че ще откажа. Не рискувате нищо.

– Заради лошата ми репутация ли отказвате?

– Имате предвид изчезналите жени? Не, отказвам, защото нямам никакво желание да се омъжвам. Какво се е случило с тези жени?

– Това е дълга история... – прошепна дон Елемирио със загадъчен вид.

– Спрете. Не биваше да ви задавам този въпрос. Все едно ми е какво се е случило.

– Защо казвате това?

– Видях какво удоволствие изпитахте само при мисълта да ми разкажате приключенията си. Това ми беше достатъчно.

– Все пак ще ви кажа...

– Не, не искам нищо да знам. Ако започнете, ще си отида в стаята.

– Какво ви прихваща?

– Не сте избрали подходяща квартирантка. Всички останали кандидатки бяха дошли само от любопитсво, искаха да разберат нещо за изчезналите жени. А на мен просто ми беше нужно жилище.

Значи, правилно съм ви избрал.

 

 

 

cover-sinyata-brada   Синята брада (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 12 лв) е в книжарниците

Щастливата носталгия

Понеделник, 07 Март 2016г. 14:14ч.

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

 

 

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

 

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

nothomb

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

 

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

 

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

hugo6

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

 

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

 

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

happynostalga

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

 

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

 

 

 

cover-shtastlivata-nostalgia   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

Петрония

Четвъртък, 02 Февруари 2017г. 17:17ч.

Никой не обича графоманите и въпреки че самата Амели Нотомб се признава за такъв, в начина, по който пише има нещо, което я отличава и я превръща в любим графоман – нещо крайно искрено, крайно самоиронично, крайно натурално, също като в разговорите между добри, верни приятели, които колкото и да са "уморени" един от друг, винаги намират какво да си кажат. Нейният последен роман Петрония се фокусира именно върху приятелството... и върху алкохола... но най-вече върху опияняващата сила на приятелството – Амели намира неочакван другар по чашка и по приключения в лицето на младата, щура писателка Петрония (своеобразно алтерего на Нотомб), с която се срещат в книжарница, за да попаднат в алкохоловъртежа от шампанско, приятелски лудории и абсурдни случки (като срещата на Амели с Вивиан Уестууд в откъса по-долу), за да се убедим накрая, че "Приятелството е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"...

 

 

От едно престижно френско списание се свързаха с мен и ми поръчаха да интервюирам Вивиан Уестууд в Лондон.

От известно време не приемах поръчки. Сега обаче се поддадох на изкушението по две причини: първо, най-после щях да стъпя на английска земя – колкото и да е странно, до 2001 година това още не ми се беше случвало; втората причина бе възможността да се срещна с гениалната Вивиан Уестууд, стилната икона на пънка. Фината жена от списанието, което ми възложи задачата, каза:

– Госпожа Уестууд прояви истински ентусиазъм, когато ù споменах вашето име. Тя определи външността ви като прелестно континентална. Мисля, че с удоволствие би ви подарила дреха от последната си колекция.

Капитулирах. Журналистката мило изрази радостта си. Щяха да ми запазят стая в луксозен лондонски хотел, кола щеше да ме вземе от къщи и т.н. Докато тя ми говореше, аз вече виждах всичко като на филм. Горещо желаех нещата да се получат като в разказа ù.

Всичко си идваше на мястото. Родът Нотомб има далечни английски корени. Предците ни напуснали Нортъмбърланд през 11-и век и преминали през Ламанша в знак на протест срещу Вилхелм Завоевателя. Бях отлагала толкова дълго момента да отида на острова на моите древни роднини, защото се нуждаех от знамение. И то дойде с протегнатата към мен ръка на кралицата на кринолина ню уейв, проявила "истински ентусиазъм" по мой адрес (невярващо си повтарях фразата на журналистката).

И така, през декември 2001-а за първи път взех влака за Лондон. Когато навлязохме в прочутия тунел, сърцето ми започна силно да бие. Над мен беше морето, което предците ми бяха решили да пресекат в обратната посока преди хилядолетие. В случай че в тунела проникне вода, влакът би се трансформирал в подводница и би се спуснал в дълбините сред рибите, плуващи покрай прочутите скали.

Тази фантасмагория ми се видя толкова красива, че чак ми се прищя да стане истина. Но ето че изведнъж влакът се озова сред посърнало зимно поле.

Нададох вик. Гледах стъписана тази непозната земя. И преди навлизането в Ламанша полетата бяха тъжни, но над тези тук витаеше друга тъга. Английска. Улиците, табелите, рядко срещаните къщи – всичко бе друго.

Не след дълго забелязах вляво огромни индустриални руини от червени тухли, от чието величие ми секна дъхът. Така и не разбрах какво бе това.

Когато влакът навлезе в гарата на Ватерло, щях да се разплача от радост. Усетих, че земята потръпва, разпознавайки потомката на далечните ми предци. Такси ме отведе до луксозния хотел, който се оказа на висотата на очакванията. Стаята ми беше голяма колкото игрище за крикет, а леглото – достойно за двойка милиардери в развод.

Обичам да пътувам без много багаж, така че носех само подходящото за случая облекло – в съответствие с определението на Вивиан Уестууд носех най-континенталния си редингот от дантела и белгийска шапка "Диаболо". Заснежих тена си, потъмних очите си и поалених устните си. Пред хотела ме чакаше кола.

nothomb

Когато пристигнах на легендарния адрес, не ме поведоха към главния вход, а към една странична врата, водеща към ателиетата. Като омагьосана протягах шия, за да видя чудото на съзиданието, когато ме насочиха към нещо като килер с две пейки, излъчващи миризма на автомобилна гума.

Miss Westwood shall arrive soon – ми каза мъжът в черно, който ме бе довел тук.

Помещението нямаше прозорец и чакането се оказа притеснително. След десетина минути човекът в черно отвори вратата и обяви:

Miss Westwood.

Влезе дама с дълги коси с цвят на пюре от моркови, която ми подаде мека ръка, без да ме погледне, без да каже нищо, и се свлече на една от пейките, като не ме покани да седна. Въпреки това седнах на другата пейка и изразих радостта си от нашата среща.

Имах чувството, че думите ми пропадат в космически бездни.

Вивиан Уестууд наскоро бе навършила 60 години. През 2001-а вече никой не намираше това за много. В нейния случай бих допуснала, че правилото си има изключение. Това се дължеше на нацупения ù вид, неприятната гънка на устните ù и най-вече на приликата ù с Елизабет Първа в края на живота ù – същата повехнала рижавост, същата студенина, същото впечатление, че си имаш работа с човек с неясна възраст. Носеше права пола от златист туид и нещо като корсет в същия цвят. Тази ексцентричност въобще не променяше еснафския ù вид. Трудно бе да се повярва, че някога е могло да има и най-малкото съприкосновение между естетиката на пънка и тази закръглена лелка.

В живота си съм срещала най-различни неприятни хора, но нищо не можеше да се сравни с тази презрителна студенина. Първо си помислих, че не разбира моя английски заради акцента ми.

Когато изразих безпокойството си по този повод, тя измърмори:

– Имала съм и по-тежки случаи.

Притеснена, зададох въпросите, които бях предвидила. Безкрайно по-трудно е да се пита, отколкото да се отговаря. На нейната възраст Вивиан Уестууд не можеше да не го е забелязала. Въпреки това всеки път, когато се осмелявах да отправя въпрос, тя въздишаше или прикриваше прозявка. След това отговаряше обстойно, което показваше, че не е недоволна от въпроса.

Журналистката, която ми поръча интервюто, ми бе казала, че госпожа Уестууд е изразила "истински ентусиазъм" при споменаването на моето име. Обаче колко добре го прикриваше! Сигурно така изглеждаше британската сдържаност.

– Бих ли могла да посетя шивашките ателиета? – попитах.

Какво толкова казах? Вивиан Уестууд ме погледна с възмущение и гняв. Въздържа се да отговори, за което ù бях благодарна, тъй като сигурно щеше добре да ме нареди.

Така бях объркана, че вече не знаех какво да кажа, когато реших да задам следния въпрос:

– Госпожо Уестууд, мислили ли сте някога да пишете?

Тя се изкикоти и изрече с върховно презрение:

– Да пиша! Не бъдете вулгарна, моля ви. Няма нищо по-банално от писането. Днес всеки футболист пише. Не, не пиша. Оставям това на другите.

Дали знаеше с кого разговаря? Започнах да се надявам, че не. По-добре беше да съм непозната за тази жена, отколкото да трябва да понасям подобни нападки.

Реагирах като японка – засмях се. Въпреки че подобни мисли носят нещастие, реших, че по-лошо не може да стане. Реалността обаче винаги успява да ни покаже до каква степен сме лишени от фантазия.

Откъм вратата се чу странен шум сякаш някой драскаше с нокти. С повдигане на брадичката си Вивиан Уестууд ми нареди да отворя.

Направих го. Влезе черен пудел, подстриган по последна мода, и забърза към стилистката, чиято физиономия се промени като по магия. С размазано от нежност изражение тя извика:

Беатрис! Oh my darling!

После взе кучето в прегръдките си и го обсипа с целувки. От лицето ù струеше любов. Бях очарована. "Човек, който така обича животните, не може да е лош", помислих си. Беатрис започна да лае навярно, за да каже нещо, но аз не разбрах какво. Госпожа Уестууд явно бе наясно, защото пусна кучето на пода и ми каза строго:

It's time to walk Beatrice.

Кимнах. Щом Беатрис лаеше така, значи, трябваше да удовлетвори естествените си нужди.

It's time to walk Beatrice – повтори тя с неприятен тон.

Погледнах към мъжа в черно, който стоеше от другата страна на вратата, останала отворена – нима той не чуваше нареждането, което му отправяха?

Don't you understand еnglish? – подхвърли накрая с досада тя към мен.

Разбрах най-после. Тази заповед, а не молба, бе адресирана към мен, единствено към мен. Попитах къде е каишката. Тя извади от чантата си нещо като аксесоар за садо-мазохистични практики и ми го подаде. Закачих го на врата на Беатрис и излязох. Мъжът в черно ми указа маршрута, който трябваше да спазя. Не беше нужно, тъй като животното си знаеше пътя.

Беатрис ме отведе до площад, където явно я разхождаха обикновено. Опитах се да видя ситуацията в лирична светлина – не беше ли това невероятен начин да опозная Лондон? Обаче колкото и да инжектирах епизода с цялата позитивност, на която съм способна, чувството за срам не ме напускаше. Осмелих се да обобщя случилото се: след като ме оскърби, госпожа Уестууд ми нареди да разходя кучето ù. Да, точно това бе станало.

Огледах се наоколо. Площадът ми се видя не по-малко грозен от къщите, които го заобикаляха. Влажният студ пронизваше костите ми.

Трябваше да си го призная: Лондон никак не ми харесваше. От отвращение бях забравила за Беатрис, която с лай и подскоци ми сигнализираше, че е произвела изпражнение. Не знаех дали според английските закони трябва да го прибера в торбичка и затова реших да се направя на разсеяна.

Ако ме спреше полицай, щях да дам адреса на собственичката. Няколко секунди си помечтах да отвлека пудела и да поискам откуп. Сякаш за да ме откаже, Беатрис взе настървено да хапе прасците ми. С основание се твърди, че кучетата приличат на господарите си. Прибрахме се. Вивиан Уестууд повери Беатрис на човека в черно, след което ме подложи на разпит: дали малкото животно си е свършило и двете работи? Какво е било изпражнението? Това бе единственият момент, в който дамата ме слушаше внимателно. След това си възвърна отегченото и презрително изражение.

Не виждах смисъл да протакам повече и да удължавам мъчението. Станах да си ходя. Госпожа Уестууд ми подаде отпуснатата си длан, все така без да ме погледне, и се върна към заниманията си. Озовах се на улицата, обзета от остро чувство за самота.

westwood

Да обобщим още веднъж. Току-що стара пънкарка с вид на Елизабет Първа или по-скоро обратното се бе отнесла с мен по-зле, отколкото с куче в град, където не познавах нищо и никого, стоях сама насред враждебна улица и започваше да вали леден дъжд. Съвсем оглупяла, вървях в посоката, която смятах, че ще ме отведе в моя хотел. Ако имах поне един атом здрав разум, щях да взема такси, но лондончани вече толкова много ме ужасяваха, дори и на волана, че предпочетох да не влизам и в най-бегъл контакт с това странно население.

Обикновено обичам да се губя из непознат град и твърдя, че няма по-добър начин за опознаването му. В този ден определено не смятах така. Подслонена под миниатюрен разнебитен чадър, поех по абсурдни градски артерии, обградени с постройки, чиито прозорци ме измерваха с погледа на Вивиан Уестууд. Бях неспособна да чувствам друго освен противния студ, в главата ми звучеше фразата на Виктор Юго: "Лондон е застроена скука". Тази кратка формулировка ми се струваше прекалено позитивна. Ако Англия приличаше на столицата си, разбирах защо се говори за коварен Албион и изпитвах безкрайно съчувствие към моите предци, напуснали Нортъмбърланд преди едно хилядолетие. От всяка сграда, която се изпречваше на пътя ми, струеше глуха враждебност.

Накрая се наложи да попитам за пътя местни хора, които се направиха, че не разбират моя английски. След два часа отчаяно лутане се добрах до хотела, където се затворих в стаята си, за да държа врага на разстояние. Дълго киснах в горещата вана, после си легнах. Много бързо усещането за комфорт бе изместено от неприятната констатация, че съм претърпяла пълен провал. Никога през живота си не се бях разминавала така с някой град. Да беше Мобьож или Виерзон, щях да се посмея, но Лондон!

Лондон, където Шекспир бе създал шедьоврите си, където Европа бе излязла с достойнство от войната, където всички авангардисти дишаха свободно! Себе си наказвах, като се разминавах с този град. Ясно, че Вивиан Уестууд бе удар на съдбата, но колко несправедливо бе да обвинявам за това цялата столица! Така ли на моите 34 години щях да прекарам първата си нощ в Англия – като си поръчам сандвич и не напускам хотелската стая?

Инстинктивно вдигнах телефона.

–Добър ден, Петрония. Искате ли да прекараме вечерта заедно?

–Защо не.

–В Лондон съм.

–А, така ли.

–Ще ви платя билета. Ако желаете, ще спите в апартамента ми, който е голям като Бъкингамския дворец.

Дадох ù адреса на хотела.

–Пристигам.

 

 

 

cover-petroniya   Петрония (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Речи против Катилина

Понеделник, 11 Декември 2017г. 16:16ч.

Докато чакаме новия роман (след Петрония) на Амели Нотомб, времето е идеално да разберете доколко я познавате – Речи против Катилина (откъс от романа ви очаква по-долу) е история, която взима заглавието си от цитат ("Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?") от реч на Цицерон и в случая, на изпитание е търпението на възрастната семейна двойка Емил и Жюлиет, които заедно с горската къща на Мечтите си се сдобиват и с истерично мълчаливия съсед, доктор Бернарден, който всеки ден, по часовник, прави визитация в дома им, за да провери пулса и границите на тяхното... търпение – история колкото хумористично-абсурдна, толкова и мистериозна, но и зачекваща сериозно въпроса поставен още от първите, написани от Амели, редове: "Не знаем нищо за себе си. Мислим, че свикваме с това, което сме, но е точно обратното. Колкото повече години минават, толкова по-малко разбираме кой е този човек, от чието име говорим и правим разни неща."...

 

 

Към шест часа вечерта, точно както предния ден, той се надигна, за да си тръгне. Вече мислех, че никога няма да го направи. Нямам думи да опиша колко безкрайни ми се видяха тези два часа. Бях така изтощен, сякаш се бях борил с някой циклоп, по-лошо – с обратното на циклоп. Циклопът Полифем е "този, който говори много". Наистина, да се сблъскаш с бъбривец, си е изпитание. Но какво да се прави срещу някой, който ти натрапва безмълвието си?

Предния ден, когато съседът си тръгна, се бях посмял. На втория вече не ми беше смешно. Жюлиет ме попита, като че ли можех да знам:

– Той защо дойде днес?

За да я успокоя, измислих отговор, в който трудно можеше да се повярва:

– Има хора, на които не им стига едно посещение за запознанство. Трябват им две. Сега вече всичко е наред.

– А! Чудесно. Доста внимание изисква този господин.

Усмихнах се. Но всъщност очаквах най-лошото.

 

На следващата сутрин се събудих нервен. Не смеех да си призная каква е причината. За да се спася от това смътно безпокойство, скроих план:

– Днес ще си направим коледна елха.

Жюлиет онемя от изненада.

– Ама Коледа отмина. Януари е.

– Няма значение.

– Ние никога нямаме коледна елха.

– Тази година ще си имаме.

Направих план: ще отидем в селото да купим елхата и играчките, а следобед ще сложим елхата в хола и ще я украсим. Естествено, беше ми безразлично дали ще имаме, или не коледна елха. Но само това измислих, за да заглуша моята тревога. В селото вече не се продаваха никакви елхи. Купихме няколко гирлянди и цветни топки, но също така брадва и трион. По пътя обратно спрях колата посред гората и с несръчността на новак отсякох една малка елха.

kati1

Поставих я в багажника, който след това не можа да се затвори напълно. Следобед се измъчихме да задържим елхата в право положение в хола. Заявих, че следващата година ще я купим засадена в голяма саксия. След това трябваше да разпределим по клоните украсата, която бе проява на съмнителен вкус. Жена ми много се забавляваше. Тя реши, че елхата прилича на селянка във фризьорски салон, и предложи да добавим няколко ролки за коса. Изглежда, Жюлиет бе забравила заплахата, която витаеше над главите ни. Но аз бях много притеснен и тайно поглеждах часовника си. Точно в четири часа на вратата се почука. Жена ми прошепна:

– О, не!

По тези две думи разбрах, че моите номера не бяха успели да приспят страховете ù. Покорно отворих вратата. Натрапникът бе сам. Той измърмори едно "добър ден", подаде ми палтото си и като по навик се запъти да седне във фотьойла си в хола. Прие чаша кафе и не каза нищо. Осмелих се отново да го попитам дали съпругата му също ще дойде – нещо, което не желаех, но което все пак даваше някакъв смисъл на тази визита. С притеснен вид той извади от репертоара си една от основните му съставки:

– Не. Всичко това започваше да прилича на кошмар. Нашето занимание от следобеда поне ми даваше блестяща тема за разговор:

– Видяхте ли? Украсихме коледна елха.

– Да.

Щях да попитам: "Хубава е, нали?", но реших да направя научен експеримент чрез безумно смел въпрос:

– Как я намирате?

В случая никой не би могъл да ме обвини в любопитство. Затаих дъх. Залогът беше голям – имаше ли господин Бернарден понятие за хубаво и грозно? След като изтече времето за размисъл и нашето произведение на изкуството бе огледано с разсеян поглед, празният му глас изрече неясен отговор:

– Добре.

"Добре" – какво ли означаваше това в неговата вътрешна лексика?

Дали тази дума изразяваше естетическа преценка, или морална категория в смисъл: "Добре е, че сте се погрижили да имате коледна елха"? Настоях:

– Какво разбирате под "добре"?

Докторът доби недоволен вид. Забелязах, че това ставаше винаги когато въпросите ми надхвърляха лексикалните рамки на обичайните му отговори. За малко да ме накара да изпитам срам, както когато в предишните два дни бях решил, че думите ми са неуместни. Този път реших да издържа:

– Това означава, че я намирате красива ли?

– Да.

По дяволите. Бях забравил, че не бива да му предоставям възможност да употреби двете си любими думи.

– А вие имате ли коледна елха?

– Не.

– Защо?

Лицето на нашия гост стана гневно. Мислех си: "Давай, покажи как се нервираш. Вярно, зададох ти нечувано нахален въпрос – защо нямаш елха? Колко грубо! Но този път няма да ти помогна. Сам ще трябва да намериш отговора". Секундите течаха, господин Бернарден бърчеше вежди – или разсъждаваше, или смилаше гнева си от това, че му се налага да разгадава нещо сложно като загадката на сфинкса. Започвах да се чувствам отлично. Колко се изненадах, когато чух благия глас на Жюлиет да изказва предположението:

– Може би господинът не знае защо няма елха. Често причините за подобни неща остават непонятни.

 

Колко жалко. Всичко пропадаше заради нея. Измъкнат от неудобството, нашият съсед възвръщаше спокойствието си. Докато разглеждах лицето му, си дадох сметка, че тази дума не бе подходяща. В него нямаше никакво спокойствие. Погрешно смятаме, че то е присъщо на дебелите хора. В лицето на нашия изтезател нямаше нищо, което да прилича на благост и покой. Всъщност то излъчваше единствено тъга. Но не някаква сладостна тъга като в португалското фадо, а тягостна, невъзмутима и безнадеждна тъга, стопена в мазнината му. Като се замислих, не можах да си спомня дали познавам весели дебели хора. Напразно ровех в паметта си. Сигурно репутацията им на веселяци беше неоснователна. Повечето от тях всъщност имаха тежкия израз на господин Бернарден. Навярно това беше и една от причините присъствието му да е така неприятно. Ако имаше щастливо лице, мълчанието му нямаше да е така мъчително. Постоянството на това мазно отчаяние бе истинско изпитание. Жюлиет, чието лице бе повече крехко, отколкото слабо, имаше весел израз дори и когато не се усмихваше. При нашия гост навярно бе точно обратното, ако допуснем, че му се случваше да се усмихва. След провала на моя разпит на тема "Коледната елха и необходимостта от нея" казах нещо, което вече не си спомням, знам само, че бе дълго, дълго и мъчително. Когато Бернарден най-после си тръгна, не можех да повярвам, че е едва шест часа. Имах твърдото убеждение, че е станало девет и че той ще се натрапи и за вечеря. Значи бе останал "само" два часа, точно както предния и още по-предния ден. Несправедлив като всеки отчаян човек, се нахвърлих на жена ми:

 

– Защо му помогна за коледната елха? Трябваше да го оставиш да се гърчи!

– Мислиш, че съм му помогнала?

– Да! Ти отговори вместо него.

– Защото въпросът ти ми се стори малко неуместен.

– Така е! Точно затова го зададох. Най-малкото за да изпробвам интелектуалното му ниво.

– Той все пак е кардиолог.

– Може да е бил интелигентен в някое далечно минало. Явно вече нищо не му е останало.

– Не ти ли се струва, че той има някакъв проблем? Видът му е нещастен и обречен.

– Виж, Жюлиет, ти си прекрасен човек, но все пак не сме ангели.

– Мислиш ли, че утре пак ще дойде?

– Откъде да знам?

Усетих, че повишавам тон. Изкарвах си го на жена ми като някой пълен нещастник.

– Извинявай. Този тип ми къса нервите.

– Ако утре пак дойде, какво ще правим, Емил?

– Не знам. Ти какво мислиш?

Почувствах се изморен. Тя усмихнато каза:

– Може пък утре да не дойде.

– Може.

Уви, въобще не мислех така.

 

 

 

 

cover-rechiprotivkatilina3   Речи против Катилина (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата – 12 - 17 декември, НДК

онлайн