Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Ана
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Ана

Часовниците в стаята на мама

Неделя, 26 Март 2017г. 17:00ч.

"Животът. Между другото. Между крачките."... или пък между поезия и проза, между сън и реалност, между миналото на скритите семейни тайни и настоящето на неизречените житейски истини – това е екзистенц пъзелът в съдбата на три поколения жени от едно семейство в романа Часовниците в стаята на мама (получил наградата за литература на Европейския съюз през 2016) на Таня Ступар Трифунович. Откъсът от този, колкото интимен, толкова и универсален роман, ще ви срещне с Ана (жена-майка-дъщеря) във важен етап от живота ú – един от онези моменти "между", които идват неповикани и без предизвестие на няколко пъти в живота, за да изградят и определят, тук и сега, Всичко онова, което Сме... между раждането и смъртта.

 

 

Ана стана рано. Среса се, събра назад косата си. После стисна с ръце глава и се загледа в огледалото.

Това не съм аз, рече тя на отражението си. То не отвърна нищо. Помисли, че мълчанието му е добре дошло, тъй като има дни, когато и отраженията говорят.

Вдигна рамене и реши да живее. Може би не точно така и не точно в този момент, може би в някой предишен или малко по-късен. Реши да живее – такава. Променена. С едно Аз, малко по-различно от онова, което гледа всяка сутрин в огледалото.

Излезе на улицата. Тръгна към работата. Поздравяваше пътьом познатите. Влезе в кафенето до офиса, където почти винаги се отбиваше. Келнерът донесе кафето ú. Засмя се и отбеляза, че дълго време не е идвала.

Сега съм тук. Прозвуча странно и на самата себе си, решително и някак смешно.

Сега съм тук, повтаряше си наум, докато влизаше в сградата и се изкачваше по стълбите, които водеха към офиса. Сега съм тук, докато отваряше вратата и поздравяваше хората, които не забелязваха, че е една по-различна Тя. Или се правеха, че не забелязват.

Тук съм.

И ще ми трябва време да свикна с това.

 

Вещите ú бяха разхвърляни в чекмеджетата и по бюрото. Събра ги, напъха ги в някакъв плик и ги хвърли. Не изпитваше никакви чувства към документите, книгите, забележките, снимките. Остави на празната маса само календара, на който бяха отбелязани датите на съответните задължения.

Задължения. Това са спасителните останки от един потъващ кораб, за които се хващаш, за да не се удавиш. След корабокрушението ти остават малко неща и само една ясна мисъл – трябва да преживея.

Това стана правило, което повтаряше.

Трябва да преживея.

И тук се заформя кръгът от ужасни въпроси, които започват винаги с как.

Как, след като онова нещо е умряло и се е търкулнало нанякъде?

Как след толкова дълга и упорита празнота, в която няма нищо друго освен ехото на собственото ти име, напомнящо, че в известен смисъл това все пак си ти, което е и най-ужасната от всички мисли?

Как, когато повече не знаеш какво е онова, което трябва да призовеш у себе си, което трябва да се опиташ да бъдеш през всички онези дни, които идват отнякъде към теб?

Децата сигурно не се раждат като празна плоча, но аз съм се родила такава. Празна.

Така мислеше, докато прокарваше ръка от единия до другия край на изпразнената маса. Празна плоча. Имаше нещо утешително и страшно във всичко това. Може да я изпише отново от самото начало. Сама.

Кой знае чие е било написаното преди, достигнало тук от предците, от нещо по-старо дори и от тях.

Тя беше видяла как всичко се разпилява – безброй богове, ангели, демони, живи и мъртви хора. Не беше сигурна дали това е нейният край, или начало.

Не знаеше колко ще продължи това състояние, не знаеше дали след него съществува нещо по-различно, при което от едната страна стоиш ти, а от другата няма нищо, абсолютно нищо.

bodyclock3

Нищо, измърмори тя и включи компютъра.

Сега ще дойдат хората. Ще отварят уста. Ще търсят нещо.

Ще отбелязва новите дати на календара.

Задълженията.

Тънкият червен флумастер ще се плъзга заедно с ръката по гладката хартия.

Таблицата се попълва, мислеше Ана. Изпълва се с нови безсмислици, със стари и нови хора, с копнежи и страхове.

Повтаряше неизменно дневните ритуали.

Днес изглеждате много добре, рече сервитьорът.

Благодаря, отвърна Ана, засмя се и се улови как гледа лицето му и си мисли, че е красиво. Откога не бе помисляла за някой мъж, че е красив, от година, две, пет.

Откъсна поглед от лицето му с мисълта, че преди тези пет години все още е била млада, а сега – вече не е. Не е млада вътрешно. Не е млада онази, чието отражение я гледа от огледалото. Не е старо лицето ѝ, все още може да се каже, че е хубава. Очите ú, нейните очи, не са млади и това я нервира. Още не е свикнала с погледа от огледалото. Но един ден и това ще стане. Може дори да се срасне с нея, този чужд поглед в очите.

Някога. Може би.

Наред е, жива съм. Обхвана с ръце раменете си и здраво ги стисна.

Жива съм.

Само това. И то е достатъчно.

Дори в това не беше сигурна понякога, когато мислите ú изведнъж се плъзгаха в онзи процеп между живота и смъртта, в който се задържа твърде дълго.

Свали дрехите си една след друга и загледа тялото си в огледалото. Почти е същото.

Избягваше срещата с очите. Легна във ваната. Само да не мисли.

Не отново.

Водата успокоява.

bodyclock

Следобед. Обяд. Спане. Разходка. Телевизия или книга. Понякога двамата разговарят, тя и мъжът ú. За политическата ситуация. За икономическата криза. Нищо лично. Избягват личното. То боли.

Сутрин детето се вмъква до нея в леглото. Отпуска я ароматът на детската коса и мекотата под пръстите ú.

Светлината нахлува в стаята рано сутрин, неочаквано. През лятото слънцето се промъква през завесите, винаги открива някакъв малък отвор. Светлината се разлива по лицето ú. И я събужда. Гледа тялото му до своето. Плаши я пропорционалността на формите, на чертите на лицето му, на ръцете, които лежат отпуснати. Настръхва при мисълта, че не знае кой е той. След толкова години. Нещо далечно и отсъстващо сякаш спи у него. Нещо, до което не може да стигне. И започва да извлича един след друг купища общи спомени. Той е тук. Той е последователен. Той е любезен. Излети, пътувания, обяд, който е приготвил. Радостта, когато тя прави сладкиши. Детето, което двамата държат за ръка. Летуванията. Има още и още. Не ме е обиждал. Никога не е бил неприятен. Любезен, повтаря Ана. Любезен. Кой е той? Иска ѝ се да го разтърси и да го попита едновременно уплашено и сърдито:

Кой си ти? Глупаво е да се поставя такъв въпрос на човек след толкова прекарани заедно години. Да, старала съм се, но може би не е било достатъчно. Старала съм се да го опозная. Може би не съм била достатъчно упорита. Кой е този мъж? Любезен е. Ще пием заедно кафе преди работа. Тази сутрин ми трябва кафе. Трябва да престана с това. Това е той, моят мъж. Това съм аз. Той е моят живот. Сега от стаята ще се чуе трополенето на стъпките ú и тя ще се вмъкне между нас. Това трополене успокоява. Омъжих се за него, защото беше приятен. Каква глупава причина. Не е истина, беше умен и внимателен. Не е истина.

Беше самотен и ти беше самотна и знаеше, че няма да те остави дори ако пожелаеш да си отиде. Ти си отиде. И... Не. Не. Не искам да мисля за това. Когато беше в процепа, между двата свята, той протегна към теб силните си ръце, за да те подкрепи. А ти уплашено повтаряше кой си ти. Това трябва да престане.

Тя сложи вода за кафе на печката. И завъртя крана, за да се напълни ваната. Във водата тялото олеква и по-лесно се мисли.

Задължения. Изброи наум всички дневни задължения.

Чу трополенето на стъпки и мамо, къде си, и мамо, ти вече си станала. И мъжки глас остави мама на мира да си вземе един душ.

И двамата продължиха да разговарят на фона на включения телевизор. Шумове. Ана чувстваше как мислите я заливат и я отнасят някъде другаде. Но аз трябва да бъда тук. Излезе от ваната и с резки движения изтри тялото си.

Отвори вратата, помисли – така изглежда семейството на всички реклами. Висок и силен мъж, хубаво момиче на тринайсет-четиринайсет години и жена с прическа като нейната сега, нито много къса, нито много дълга, старателно вчесана. Рекламата се извъртя пред очите ú. Кафе или прах за пране, или някакъв пастет, не, на масата все още няма нарязани филии хляб.

Добро утро, каза Ана и целуна и двамата.

Кафето се стичаше в гърлото. Разговаряха. Стана. Целуна ги отново.

Надолу по стълбите, по улиците, до офиса.

Ритуалите са важни, за да преживее човек, защо ли не съм помисляла за това преди. Всъщност аз ги презирах. Тези повторения. Тази нота, която натрапчиво удря ушите. Има нещо в тях, което привлича и плаши. Погрешна мисъл. Отново. Призови музиката на ритуалите. Повторения, нежни повторения.

Сутрин градът е хубав. Сменят се хора, и зеленина, и сякаш всички имат идеи и знаят какво правят.

А знам ли аз какво ще правя? Ще измисля пътьом нещо.

Тази мисъл ú хареса. Идеята за това, че цял живот може да се измисля. Да се преправя, да се чертае, да се оформя.

Животът. Между другото. Между крачките.

Върви забързано по улицата, спира на кръстовищата.

Гледа.

Озърта се.

Продължава.

 

 

 

cover-chasovnitsite-v-stayata-na-mama   Часовниците в стаята на мама (превод Ася Тихинова-Йованович, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещата с Таня Ступар Трифунович е на 11 април в литературен клуб Перото от 19:00

Ние срещу всички

Неделя, 25 Март 2018г. 15:15ч.

"Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят." – да, това са двете приятелки Мая и Ана, а целия свят, в случая, е малкото шведско градче Бьорнстад. Да, писателят Фредрик Бакман (познавате неговия Човек на име Уве, нали?!) се завръща в хокейното градче, там, дълбоко в гората, край езерото и ледената пързалка на драмата в романа Бьорнстад – да, новото му творение Ние срещу всички (два откъса от книгата ви очакват по-долу, но не в хронологичен ред, неслучайно) продължава да дълбае и чертае падението на Бьорнстад и хокейния отбор като, този път, шайбата на страстите се завърта около... изнасилването на Мая. Не, тук няма три билборда на справедливостта (но има Възвишение, Низина и пътека за бягане), а ако познавате литературните пъзели на Бакман, то сте наясно, че в картинката ще изплува умален модел на Света и полярните му страсти (все пак, Бьорнстад е близо до Полярния кръг, нали), защото "общността представлява сборът от нашите избори", "защото понякога е толкова лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно как изобщо ни остава време за нещо друго", защото "може би не си толкова различен от нас, колкото се надяваш"... защото "така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук."

 

 

Мая е на гости на Ана. Това са последните им минути спокойствие, преди да получат есемеса. Последните мигове между заминаването на Кевин и повторното отприщване на ада. Изминаха три седмици, през които хората като че ли почти забравиха за съществуването на Мая. Това време беше прекрасно. И скоро ще свърши.

Ана проверява дали оръжейният шкаф е заключен, после взима ключа, отваря шкафа и се уверява, че оръжията вътре не са заредени. Лъже Мая, че трябва "да ги почисти", но Мая знае, че Ана прави това само когато баща ù отново започне да пие. Окончателният признак, че един ловец е започнал да злоупотребява с алкохола твърде много, е, когато той забрави да заключи шкафа или остави вътре заредено оръжие. Това се е случвало само веднъж, когато Ана беше малка и майка ù тъкмо се беше изнесла. Въпреки това оттогава Ана не спира да се притеснява.

Мая лежи на пода, облегнала китарата на корема си, и се преструва, че не разбира. Ана е дете на пияница, а това е самотна битка.

– Ей, идиот? – казва Ана накрая.

– Кажи, пукал такъв, какво има? – усмихва се Мая.

– Изсвири нещо – настоява Ана.

– Не ми заповядвай, не съм ти музикален роб – изсумтява Мая.

Ана се ухилва. Такова приятелство не може да се култивира, то е диворастящо.

– Моля?

– Научи се да свириш, мързеливо магаре такова.

– Няма нужда, глупачке, държа пушка. Свири или ще стрелям!

Мая се смее с глас. Когато дойдe лятото, двете си обещаха, че мъжете в този проклет град няма да им отнемат поне това – смеха.

– Ама да не е нещо депресарско! – добавя Ана.

– Я млъквай! Ако искаш да слушаш кухата си блип-блоп музика, можеш да ползваш компютъра – изсумтява Мая.

Ана върти очи.

– Казах, че държа ОРЪЖИЕ! Ако изсвириш някоя наркоманска песен и взема че си тегля куршума, отговорността ще е твоя!

И двете се смеят. Мая свири най-веселите парчета, които знае, макар че, ако питате Ана, те съвсем не са толкова весели. Но това лято се задоволява с това, което ù предлагат.

След малко обаче ги прекъсват два кратки сигнала от мобилен телефон. После още два и още два.

 

 

Има три вида хора


Туп-туп-туп-туп-туп.

Най-високата точка в Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето. Оттам се вижда целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до кооперациите в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и Ана. Скоро ще навършат шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали най-добри приятелки въпреки различията си или благодарение на тях. Едната обича музикални инструменти, едната обича огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън към музикалния вкус на другата поражда почти толкова чести караници, колкото и десетгодишният им конфликт относно домашните любимци. Зимата ги изгониха от час по история, защото Мая прошепна на Ана: "Знаеш ли кой е обичал кучета? Хитлер!". При което Ана изрева: "А ти знаеш ли кой е обичал котки? Йозеф Менгеле!".

 

Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.

 

Сега е началото на юни. Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има и няколко вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина, дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма удовлетворение. Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се впускаха в безкрайно приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно вечер с опърпани дрехи, мръсни лица и детство в очите. Но тези времена отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои момичета това не се случва доброволно, а принудително.

pans3

 

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Една майка стои пред една къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти изпълняваме този ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за колко ли изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата наистина искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е погрижила от предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да можем да бъркаме под всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове прекарваме в хола, чакайки децата ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни поникват заради тях? Колко живота посвещаваме на техния? Какво е нужно, за да бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече, ни по-малко.

 

Туп. Туп.

Горе на върха Ана се обръща към най-добрата си приятелка и пита:

– Помниш ли, когато бяхме малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?

Мая кима, без да отмести поглед от града.

– Още ли искаш да имаш деца? – пита Ана.

– Не знам – отговаря Мая, като едва отваря уста. – Ти?

Раменете на Ана бавно се свиват, поравно от гняв и от мъка.

– Може би, когато съм стара.

– Колко стара?

– На трийсет.

Мая дълго мълчи, преди да попита:

– Момчета ли искаш или момичета?

Ана отговаря така, сякаш цял живот е мислила по въпроса:

– Момчета.

– Защо?

– Защото светът понякога се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.

 

Туп.

Майката затваря вратата на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори една сълза, никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят в леглата си, а ние седим съкрушени до тях. През целия си живот не успяваме да се справим с нещо и изпитваме угризения на съвестта. Окачваме щастливи снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни, ужасени от нещата, които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат подложени, всички ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.

Майката заобикаля колата и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга майка. Обича, страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото, когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от всички ужаси, които могат да му се случат, точно както правят всички родители. Просто никога не си бе мислила, че един ден ще се страхува от обратното.

 

Туп.

Съмва се, градчето спи. Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но въпреки това погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.

Мая вече не сънува изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито тежестта на тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни трофеи по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува единствено пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как Кевин тичаше сам през нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря дулото до челото му, а той я помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня си Мая го убива – всяка нощ.

nievs1

 

Туп. Туп.

Колко ли пъти една майка кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с глас? Целият ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да манипулират емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни щадят и да се преструват, че са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме си, че ги познаваме, но те имат собствени фотоалбуми и порастват между страниците.

Колко ли пъти майката е стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала нетърпеливо името на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка още преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега е слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той гледа през прозореца с празен поглед.

Какво може да прости една майка на сина си? Как би могла да знае предварително? Родителите не вярват, че малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае какви кошмари сънува той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато майка му го откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.

Той изнасили момиче, но никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които това означава, че се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право, разбира се. Но майка му никога няма да има такова чувство.

 

Туп. Туп. Туп.

Когато колата потегля по пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне тук. Знае, че го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.

Но тя никога няма да има такова чувство.

 

Туп. Туп. Туп.

Стоповете светват съвсем за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за обратно виждане към къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската кутия, от която името "Ердал" бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за бягане и гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина по панталоните. Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя парченцата. Бащата отказа да ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти влачеше момчето през снега. Оттогава минаха два месеца, през които Кевин не е излизал от къщата, а родителите му почти не са си говорили. Животът я е научил, че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата винаги се е определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина им все едно и също послание: "Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи".

И сега? Ако не са победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва радиото и завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с писмото до училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг град, а майката и момчето са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен телефонният номер на майката, в случай че от училището имат въпроси. Но никой няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да забрави, че семейство Ердал някога е било част от него.

След четири часа мълчание в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от Бьорнстад, че наоколо дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: "Мислиш ли, че човек може да се промени?".

Тя поклаща глава. По долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не вижда пътя пред себе си. "Не. Но може да стане по-добър." Той я хваща разтреперен за ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба на скала. Майката прошепва: "Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да те изоставя".

nievs

 

Туп-туп-туп-туп-туп.

Така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.

 

Туптуптуп.

На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се коли. Скоро ще навършат шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната държи пушка.

 

 

 

cover-nie sreshtu vsichki   Ние срещу всички (превод Любомир Гиздов, 496 стр, цена 17, 90 лева) е в книжарниците

онлайн