Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Анна
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Анна

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

Пилат | Магда Сабо

Вторник, 06 Октомври 2020г. 15:15ч.

Анна и Иза – да, също като в най-популярната ѝ творба Вратата, и в знаковия роман Пилат на унгарската писателка Магда Сабо отново на фокус са отношенията между две жени... Само че в Пилат попадаме в лабиринта между майка и дъщеря – Анна и Иза – живописен портрет на две жени, на които им се налага отново да живеят заедно (след кончината на Винце, съпруг на Анна и баща на Иза); налага им се отново да отворят чекмеджетата (също като в ключовия откъс, тук, от романа) на гардероба, побрал катове семеен живот и тайни; налага им се да се справят със самотата, но всяка по своя начин... Резултатът, неслучайно, е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020, като екранизацията на Линда Домбровски може и да се бори за Златен глобус за чуждоезичен филм през 2021-а...

 

 

Иза остави лампата включена през нощта.

Вещите в стаята, които не попадаха в жълтия кръг от светлина, едва личаха, от позлатената рамка на картината над леглото ѝ се различаваше само долната част и нищо от картината. Но тя и така я виждаше, отвътре, в мислите си, чрез спомените си. Днес картината беше като разполовена, самотна. От едната ѝ страна липсваше мелницата.

Иза заспа по-бързо от нея. Успя да я измами.

Легнаха си заедно и скоро след това старицата спря да отговаря на въпросите ѝ, дишаше дълбоко и спокойно, за да си помисли Иза, че е заспала. Дъщеря ѝ още дълго се въртя, тази нощ, дори и да не беше денят на смъртта на баща ѝ, нямаше да е лесна за нея: не беше спала между тези стени, откакто се премести в Пеща. Леглото, в което лежеше, беше на баща ѝ, не старата кушетка от годините на брака ѝ; когато Иза си тръгна, жилището си върна стария облик, от оказионния магазин дойдоха да вземат мебелите, които бяха ползвали заедно с Антал, а дъщеря им си купи нови в Пеща. Разбира се, дори и така, в обстановката от детството, едва ли ѝ беше лесно да спи тук. Че тази нощ не я остави сама, не отиде на хотел, както правеше винаги, откакто си тръгна, със сигурност беше по-голяма жертва за нея от всичко друго.

magdapilatus5

Трудно заспа, въртя се, въздиша, дебнеше я, по едно време стана, изпи нещо, това също беше необичайно. Иза не вземаше приспивателни, презираше онези, които привикваха с прахчетата. Но по изключение тя все пак глътна една таблетка и най-сетне успя да се унесе. Иза е тук до нея, диша до нея, толкова близо, че може да усети дъха ѝ върху лицето си, както някога в детството ѝ. Не беше виждала никой друг да спи така красиво като Иза: главата върху лакътя, черният сърп на миглите върху лицето. Не смееше да я целуне, докосна с устни само връхчето на възглавницата ѝ, когато стана.

Стаята беше същата като следобеда, като сутринта, като всеки друг ден и все пак някак различна. Сякаш беше пораснала и стените бяха станали по-високи, и в същото време по-широки. Бележката на Иза беше останала на масата, отново ѝ хвърли един поглед. Още като дете дъщеря ѝ всяка вечер си записваше задачите за следващия ден, не заспиваше, без да го е направила. "Посредник недвижими имоти – прочете, – клиника, погребално бюро, здравно осигуряване, опаковане."

Заради това стана, заради последната дума. Утре ще бъдат прегледани документите, утре Иза ще реши какво да вземат със себе си в Пеща и утре ще отвори мъничкото писалище на Винце.

Никой никога не беше ровил в него, дори тя, след четиресет и девет години брак, не знаеше какво съхраняваше Винце в чекмеджетата освен семейните и официалните документи. Това беше домашен закон у тях, никой никога да не рови из вещите на другия. Леля Ема, в чийто дом беше израснала, винаги дебнеше пощальона пред къщата и не се свенеше още от улицата да отвори адресираните до членовете на домакинството ѝ писма. Не искаше да прилича на леля Ема.

Ако не беше странното желание на Антал, сега щеше да си лежи до Иза и да се е предала на съня. Но зетят ѝ я смути, тъй както я беше смутила и медицинската сестра в клиниката: сега за пръв път я обзе съмнението, че може би все пак не знае всичко за Винце, и я нападна лошо чувство, като помисли, че ако утре Иза се захване с чекмеджетата, евентуално може да открие нещо, което не би трябвало да види, някоя тайна на Винце, която си е само негова, която той трябва да отнесе със себе си, защото не се отнася до живите. Беше трийсет и една годишен, когато се ожени, далеч не толкова млад – защо Иза да дълбае сред младежките му спомени, или един бог знае сред какво? И тя самата не знаеше какво точно да мисли, от какво се бои, само чувстваше страха: ако Винце е подарил нещо на Лидия, с чийто произход и значение дори тя, съпругата, не е била наясно – нали винаги е смятала, че Винце държи фотографията с мелницата над леглото само по навик, – тогава е възможно да има нещо, което дори тя не е знаела за Винце и тя трябва да е първата, която да го види.

Не беше лека задачата, с която се нагърби, и не биваше да плаче. Иза спеше неспокойно, чуваше я през отворената врата да се върти, да въздиша понякога и да се обръща на другата страна. Когато издърпа горното чекмедже, известно време не посегна към нищо, затвори очи, за да не вижда, толкова яростна беше вътрешната съпротива, толкова повелителна: това, за което се готвеше, беше непочтено, сякаш с него щеше да лиши, да посрами Винце, който лежеше беззащитен в клиниката и не можеше да помръдне, да се съпротивлява, не можеше вече да я възпре. И в същото време се почувства по-близо до него, както по всяко едно време от последните седмици или дори днес, в последния следобед: чекмеджетата – това беше живият Винце, от предметите я погледна истинският Винце, всичко, което се озоваваше в ръцете ѝ, беше живо и говореше.

magdapilatus3

В бюрото цареше съвършен ред, както винаги и навсякъде сред вещите на Винце. Редът беше така присъщ за съпруга ѝ и за Иза, както за нея относителният, нетипичен за една жена безпорядък. В горното чекмедже имаше всякакви сгънати документи, овързани с трикольорно шнурче, и кутии. Малки или големи кутийки, като съкровища от детска етажерка с играчки.

В първата, която отвори, беше косичката на Ендруш. Не знаеше, че Винце също си е отрязал кичур, тя пазеше по една къдричка от косата на двете си деца под стъкълце от двете страни на медальона си. Мекият, черен кичур на Ендруш. Това мъничко, меко кичурче колко точно извика личицето му в съзнанието ѝ, онова толкова напомнящо за лицето на майка му весело изражение, което така бързо бе загубила, че дори и снимка не бе останала от него. Ако беше жив, сега щеше да е четиресет и осем годишен. Господи, господи!

Завъртя между пръстите си блестящата, черна къдричка. Сега вече са заедно с баща си. Ендруш сигурно е непохватно малко ангелче, и като бебе беше такъв, винаги всичко изтърваваше, слаби му бяха ръчичките.

Как ли е на небето?

Удостоверения. Веднъж Винце ѝ ги беше показал. Отличните – всичките до едно – удостоверения от народното училище от Карикашдюд, както и тези от местната гимназия. Име на ученика: Винце Сьоч, вероизповедание: евангелско-реформатско, роден на: 11 януари 1880 година в Карикашдюд, име на бащата: Мате Сьоч, по професия пазач на диги.

Колко се разгневи леля Ема, така тръшна пред нея кафената чашка, че чинийката се спука. Пазач на диги! Как така пазач на диги? Едва успя да я усмири, че това е без значение, от толкова отдавна не е жив, а и Винце е възпитан от Гергей Давид. "Учителят от Дюд? – попита леля Ема. – Колосално! Смята, че като е завършил право, вече е благородник. Пазач на диги! И на всичкото отгоре други го изучили, с обществени дарения, понеже, видиш ли, бил толкова способен. Типично за тази либерална страна!"

Посръбваше си от кафето в беседката, цъфналият люляк висеше над посивяващата ѝ руса коса; приличаше на повяхнала шаферка: сухото ѝ лице бе гримирано, на ръцете ѝ се кипреха тежки, широки пръстени. А тя си мислеше, че когато леля Ема говори за нея, на всички я представя: "кръщелницата ми", но в същото време я кара да работи в кухнята и я викат в салона само когато има гости. "Сирачето на бедничката ми Маргит, покойната". Както им скимне, ту е член на семейството, ту слугиня. Разбира се, ако се омъжи за Винце, кой ще чете всяка вечер на леля Ема и кой ще става и ще будува с нея, когато има астматични пристъпи? Нощем не пуска слуги в стаята си, мястото им е в сутерена, защото нощта е време за злодеяния, а слугите или крадат, или убиват.

Взе празната чашка, но се затича с нея не към кухнята, а към портата. Винце я чакаше отвън на малката пейка, въртеше шапката в ръцете си, засмя се, като я видя, защото се беше задъхала от бързане, а и в ръцете ѝ беше кафената чашка на леля Ема. "Дава ли ви? – попита я той, а тя само стоеше, не знаеше да плаче ли, да се смее ли, щеше ѝ се и двете да направи. Отговори: "Питайте нея!".

magdapilatus

Студентска книжка. Институциите на Гай, Книга първа. Един час седмично. Унгарска конституция и история на правото. Седем часа седмично. Две картички от Сентмате, тя му ги беше пратила, когато едно лято ходи там с леля Ема. Сметки. Разписки за таксите за интерната на Илона Давид от Девическата гимназия за учебната 1904–1905 година. Разходи за лечението на учителя Гергей Давид в болницата в Бекешчаба. От четвърти до двайсет и седми ноември 1907 година. Квитанция за изплатен надгробен паметник на учителя Гергей Давид, поставен на 22 април 1909 година в Карикашдюд. Гергей Давид. "Не знаеш какъв човек беше – ѝ каза Винце. – Два метра висок, слаб като вейка и винаги усмихнат, а беше такъв бедняк, та за децата си едвам намираше храна. Когато реката разкъса дигата, хората хукнаха да се спасяват на гробищния хълм, единственото възвишение в селото. Беше нощ, камбаните биеха. Двете ми лели се втурнаха след майка ми, когато тя се затича към дигата, аз пък след тях, но паднах и бягащите ме стъпкаха в тъмното. През целия ни живот дигата и Карикаш бяха нашият ужас. Учителят ме намери, вдигна ме и ме качи на хълма на ръце. Бях се вкопчил във врата му и плачех. Никога повече не видях никого от семейството си, на баща ми дори и трупа не откриха. Много ме е страх от водата, Етелке."

Камъчета, очевидно от гробовете на Ендруш или на учителя Давид, две гладки, бели като сняг камъчета. Един счупен нож за хартия от слонова кост, един неадресиран, празен плик, с мазно зелено петно по средата. Цигаре от кехлибар, и то счупено.

 

 

 

cover-pilatПилат (превод Нели Димова, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Филмът Пилат е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020 | 27 октомври, 18:30, Дом на киното

28 октомври, 19:00, Сити Марк Арт Център

онлайн