Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: България
A+ R A-
Списък на статии по етикет: България

ПараболАрт

Понеделник, 29 Април 2013г. 00:00ч.

Кривата, бележеща контрастни гледни точки по едни и същи въпроси в равнината на Балканския полуостров може да приеме доста сложни геометрични форми, а параболата сякаш е най-семплата от тях. Особено сложно става, когато заговорим по балкански за съвременно изкуство, а точно такава е идеята на мобилната и виртуална изложба Parabole, инициирана от ArtUP! платформата на Гьоте институт – да събере различните гледни точки по въпросите на съвременното медийно изкуство в региона (и по-точно от България, Турция и Гърция засега) и да ги представи както във виртуална (чрез специално създадения сайт), така и в съвсем реална, пътуваща изложба, която да се случва всяка година на ротационен принцип в една от трите страни участнички в ArtUP! проекта. След старта в Анкара миналата година, сега дойде време и за малко български ArtUP!.

 

its gone   It's Gone © Станимир Генов / интерактивна анимация / 2013

 

Откриването на Parabole се случи със звуковата инсталация/пърформанс Creatures Ensemble на гъркинята Катерина Ундо като нойз кресчендото от манипулираните ù роботизирани машинки може да мине и за ожесточена дискусия по въпроса какви точно жанрове влизат в категорията медийно изкуство, за да продължи със закачливата интерактивна анимация (ала машина за спомени) на Станимир Генов It's Gone – хитро луупнато видео с криещ се елен в мъглата на планина, който изчезва, ако сензорът, който контролира видеото засече движещ се човек или обект, като те оставя сам пред планина от интерпретации. Играта със скрити образи в мъглата от културни, социални и икономически контрасти продължава с интерактивната инсталация Stereotype-o-rama (колаж на един клик разстояние от клише образи на имиграция, дискриминация, интеграция и други проблеми на глобализацията) на Джан Сунгу, видеото Anatolia (или начина на забраждане в Турция като белег за социален статут) на Синаси Гюнеш, видео инсталацията на Пламен Соломонски Footsteps Memory (или може ли да има обективна памет) и 3-каналната видеоинсталация Невинност и наивност. Нова сграда. Какво още? (или как "израства" духовно съвременния човек) на Аделина Попнеделева.

 

acidable   Acidable © Весела Михайлова & Вероника Крен / саунд пърформанс / 2012

 

Към тази колекция, на 29 април, ще се присъединят два интригуващи проекта – забавния саунд пърформанс Acidable на Весела Михайлова и Вероника Крен (в който сокоизтисквачки се превръщат в диджей миксер, а портокали и лимони в музикални плочи, които изпълняват различни мелодии, в зависимост от киселинността на сока, изстискан от тях) и селекция от видеоарт уъркшопа Zeitraffer / Time-lapse. Видеата, използващи този ефектен начин за манипулиране на време (или иначе казано Time-lapse фотографията) са заснети от Михаела Михайлова, Нора Караламбева, Дилян Бакалски, Райна Тенева, Деница Русева, Миглена Николова, Веселин Бойдев... като се заиграват с еклектика теми от ърбан стереотипи до екзистенц между живота и смъртта в аквариума на собствените ни ограничения.

 

Fish Lab © Михаела Михайлова / Time-lapse видео / 2013

 

Както казахме, Parabole е и пътуваща изложба, така че до 25 юли, на различни локации и по различно време в София, Русе, Пловдив и Варна ще може да видите и инсталации като Haptic City (градска карта с бродирани сензори, които реагират на допир и движение чрез излъчване на звук и светлина) на гъркините Артемис Папагеоргиу и Афродити Псара, 8-каналната видео инсталация A World Between (или животът между радост, тъга, смелост, страх... и смъртта) на Константинос Карамецис и екзистенц инсталацията NOD (човекът в света на машините... или машината в света на човека) на Кандаш Шишман. Останалите точки от балканската арт парабола бележат видеата на Х. МартисJuxtapositions (или как изглежда движението в 3D образ и звук); Ленин (за една статуя и едно фосфоресциращо одеяло) от Гьокчен Дилек Ачай; Body Without Surface (или човешкото общество като облак дим от абстрактни връзки, напрежения и социални проблеми) на Теодорос Ковайос; Switch (или как съществува паралелната реалност) на Неслихан Еркан, а финалната българска точка от ArtUP! кривата поставя видео ремикса Смъртта на велосипедиста (от едноименния испански черно-бял филм от 50-те), с която Коста Тонев се заиграва с идеята колко километраж може да навъртим и докъде да стигнем след смъртта си.

А как ли би изглеждало това вечно движение, изразено с ArtUP! параболата...

 

death of a cyclist   Death Of A Cyclist © Коста Тонев / видео/ 2013

 

Изложбата Parabole е в Гьоте институт, София (16 април – 14 юни 2013), в The Fridge, София (9 – 20 май 2013), в Дом Канети, Русе (18 април – 2 май 2013), в Баня Старинна, Пловдив (24 юни – 6 юли 2013) и в Contemporary Space, Варна (3 – 25 юли 2013)

Based On A True Story

Четвъртък, 19 Декември 2013г. 22:03ч.

"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.

 

hercul4   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.

 

hercul2    Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.

hercul6   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.

hercul10a   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.

nared2   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.

 

nared8    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.

nared4   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);

hercul16   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);

nared10   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...

nared11    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"

И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".

hercul18   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.

 


hercul10

Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни 



nared7

Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни

 

Гръцко кафе

Неделя, 01 Февруари 2015г. 10:40ч.

"Малките истории рисуват голямата картина на живота" – това добре го знае българката Катерина Хапсали, журналист и писател, чийто дебютен роман Гръцко кафе (два откъса от него ви очакват по-долу) под формата на интимна изповед пред сина ѝ Ахилеас разказва фрагментарно (също като историите, които си споделяме ежедневно) родовата история на своето семейство (смесвайки автобиографично с фикционално), докато рисува голямата картина на всичко онова, което ни събира и ни разделя на Балканите, всичко онова, което ни превръща в дърво с корени за нов живот...

 

 

----------------------------------------

От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.

Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: "Кога засумят сумите, букитеее...". Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.

С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. "Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят "пиу, пиу, пиу". Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.

После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.

Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур...

Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: "Еех, любоф... Огънят не е само топлина. Огънят е компания".

Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.

От онзи 30 май не съм палила камината.

Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни "сега".) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.

Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.

Стресна ме.

– А бе, Мария! – просъсках.

Тя се усмихваше.

– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.

– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че ѝ се сърдя.

Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.

– Хм.

Замислих се.

Не харесвам изтъркани изрази като "народна мъдрост". Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.

– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.

Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...

– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.

Понякога знам, че съм умна.

Както и знам, че много рядко плачеш насън.

Странно, нали?

– Да ти донеса ли още памук? – попита Мария.

Сепнах се. Изведнъж осъзнах, че кръвта от носа ми бе спряла.

– Недей, добре съм – казах ѝ, легнах на пода и затворих очи. И си повторих: Добре съм, наистина. Вече нямам работа, но имам прекрасно дете; не виждам често мъжа си, но той ме обича, или поне така казва, когато изобщо говори; имам най-романтичната къща и макар често да оставам в нея сама, дори сега, ако се изправя и отворя очи, ще видя гледка, която спира дъха. "Еех, любоф – казваше в началото на брака ни Полихронис, – за тая гледка хората резат вени!"

Страшно важно му беше хората, както казваше той, да си режат вените – от възхищение и от завист.

coff

Точно в 18:50 телефонът ми изписука. "Това пък какво е" – надигнах се с неудоволствие. Ципурото ме беше отпуснало, а телефонът прекъсна този толкова дзен момент.

Беше есемес от вуйчо ти, моя брат, този българин с англосаксонски вкус, трийсетгодишния плейбой и интелектуалец. Телевизионна звезда, журналист, актьор по образование, писател по призвание и пияница – само понякога. Любител на Камю и шотовете текила. Накратко, Андрей. Гръцкото ти семейство му казват Андреас. Но те не го споменават много. Твърде хубав е да бъде споменаван току-така. Само жените са хубави, и то преди да са се омъжили. Така смятат в Неос Ставрос.

Есемесът гласеше: "А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб".

Аз не мислех така всъщност. Познавах внезапните му възторзи, още по-внезапните му пропадания и моята неблагодарна роля на въздушна възглавница. Но защото съм кака и защото обичам това прасе, отговорих просто и ясно: "Идвай".

Нямаше как да знам, че 47 минути по-рано един разтреперан работник на твоя баща бил звъннал на моя баща, Борис, твоят български дядо, да съобщи, че татко ти е загинал. Че 43 минути преди въпросния есемес дядо ти звъннал на вуйчо ти с новината, докато той сменял чаршафите на леглото си в декадентската си квартира. Оставил го неоправено, въпросното огромно легло. Не сменил чаршафите, само гаджето. За гаджето му били нужни едва две минути. Леглото отнема повече.

Оттогава вуйчо ти има фобии от незастлани легла.

Нямаше как да се сетя, докато ти се смееше въодушевено насън, а ципурото в ръката ми все повече се затопляше, че 36 минути преди онзи есемес брат ми поръчал такси към дома на родителите ни, твоите български баба и дядо. Не знам как е карал онзи шофьор, но пресекли устремно в час пик истеричната София. Стигнал преди дядо ти и заварил Стела, моята майка, твоята българска баба, да чете нещо в интернет. За нея интернет е новата Библия. Кара я да се чувства особено мъдра, въпреки че никой източник не е потвърден. Тя го посрещнала мило, зарадвано – така както посрещаш хубавия си, бунтарски в рамките на приличието син.

Андрей ѝ казал да седне.

Тя седнала.

Тогава, 13 минути преди да получа съдбовния есемес, влязъл дядо ти, сив като пепел. Погледнал баба ти. Тя още не знаела. И ѝ натъртил:

– Добре ли си седнала?

Сякаш можеш да седиш зле! "Всичко ми мина през главата тогава – каза ми тя по-късно. – Но за Полихронис – не, та той беше вечен!"

Баща ти наистина изглеждаше вечен. И може би беше. До онзи ден.

9 минути преди телефонът ми да изписука на дървения чардак в село Лещен, Родопите – онзи чардак с най-феноменалната гледка към Пирин, заради която все пак не искам хората да си режат вените, – Стела, Борис и Андрей мълчали. Дядо ти не издържал.

– Стига вече, да тръгваме – казал.

– Къде? – твърде неадекватно подхвърлила баба ти.

Такава е тя, твоята българска баба: добър войник, но лош генерал. В мирно време командва. Истинска балканска жена, царица на всекидневието.

Крайностите обаче я плашат. В екстремни моменти властта взема дядо ти.

– Как къде, в Лещен, да стигнем до Катето преди новините – изкомандвал дядо ти, а баба ти станала и се защурала.

6 минути преди вуйчо ти да направи най-значимата и достоверна актьорска роля в живота си, баба ти още се щурала неадекватно между двама от тримата си любими мъже (ти, разбира се, вече имаш значителна преднина). В крайна сметка не взела нито четки за зъби, нито бельо, ами просто навлякла най-официалната си, непрогледно тъмна риза, карирана скучна пола и сако с липсващо копче. (Оттогава имам фобия от липсващи копчета.) Скочила в затворени обувки със среден ток и в този си библиотекарски вид хукнала надолу по стълбите.

– Чудехме се какво да измислим, как да ти кажем, какъв точно етюд да спретнем – няколко часа и три разнородни бутилки по-късно ми каза вуйчо ти. – Накрая решихме, че аз ще съм най-убедителен.

И беше. Роля като за "Оскар". Жалко, че няма да му се случи на кино. Животът винаги изпреварва изкуството, особено седмото.

50 минути след като беше умрял баща ти.

"А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб."

Ти леко се размърда в количката. Събуждаше се след този толкова дълъг и безкрайно усмихнат следобеден сън.

Аз въздъхнах и отговорих: "Идвай".

 

-----------------------------------------------

И до ден днешен в село Брезница за Рисия се носят легенди. Нищо че е минал век, че и четвърт, откак открили врещящото бебе през топлата зима на 1890-а. Баш на брега на реката, увито в одеяло от вапцана вълна. И синьо, синьо – толкова синьо, че попът не спрял да се кръсти, като му го занесли да му попее. Толкоз мораво бебе в село Брезница не били виждали.

– Те, гъркините, се раждат такива! – отсекъл важно кметът. – А после цял живот са по-черни от нашите булки, нали, даскале?

Даскалът, завърнал се наскоро от школуване в Солун, разперил ръце.

– Знам ли, кмете! Аз много бебета в Солун не видях, тъй да знаеш... По-ялови са май тамошните жени.

– Тъй, тъй! – зарадвал се кметът. – Ясно е значи: малката Хриса е щерка на българка и на грък!

Оповестил шумно откритието си в кръчмата, а после дали бебето на възрастно тихо семейство, дето било загубило дъщеря си преди време от тиф. Цяло село се втурнало да помага: кой ще донесе жито, кой делва кукуруз, надпреварвали се жените да плетат терлици за синята Хриса. Гъркиня, гъркиня, ама нали българска майка я била раждала! А тя порозовяла, заякнала. И след няколко години почнала да бие момчетиите в Брезница.

Само веднъж видели Хриса да плаче – когато заровила майка си, бащата умрял още като била малко дете. Плачела Хриса, нареждала, все едно родна майка погребвала, че и отгоре.

Като покрили ковчега с пръст, избърсала с престилка очите си, дала дребни пари на гробарите и забързала към дома си.

Трябвало да храни кокошките.

Много сербез, много оправна и силна била "гъркинята" Хриса.

– Да знаехме, че такава ще стане, щяхме да я оставим край Струма - така злословели благо стариците, ама не смеели да ѝ се опълчат, щом разпореждала кой да се хване най-отпред на хорото и от коя къща да тръгнат коледарите тая година. Не дай си боже пък някой да откъсне плод от дръвче в нейна ливада – оживявали сякаш дългите ѝ тъмни коси, като змии настръхвали, Хриса вкаменявала с поглед.

– Не жена, а Горгона – казвал вече застарелият даскал. – То, гъркините, са така.

Дребна била твоята прапрабаба Рисия. Дребна, но толкова властна, че никой не забелязвал нейния незначителен ръст. Нашепват легендите, че даже пикаела права, разкрачена – като истински мъж. И че вечер край леглото ѝ танцували караконджули.

Влюбила се в най-красивия мъж в селото, Иван Русия. Как го омаяла Хриса, как приковала изумрудения му поглед, не е ясно. Толкова девойки въздишали след огромните му плещи и кожата му с цвят на лято и мед, пък "гъркинята" си го прибрала у дома, без да пита. На свекърва си казала:

– Не се коси, майко, ама така ще е по-добре. Нали знаеш, че съм проклета.

Три дена не излезли от къщи след сватбата.

Вдовица останала "гъркинята" съвсем млада, едва година след първата нощ с Иван Русия – заклали го в чужда постеля, а Хриса не отронила и сълза. Когато минали четирийсет дена, махнала черната забрадка и излязла на слънце. Седнала на пейката пред дома си, зачоплила замислено семки, заоглеждала се. Умна била Рисия, нямало да се влюби отново.

– Стринке, ееей, стринке! – провикнала се с леко дрезгавия си глас.

– Кажи мари, Хрисо – с нежелание вдигнала глава от плетката една стара леля от другата страна на мегдана.

– Оня, бърливия от Будилци, как му викаха ма, стринке?

– Луд Тоше ли ма?

– Той, той...

Преди да довърши шепата слънчоглед, "гъркинята" знаела кого ще вземе за мъж. Високият, кокалест Луд Тоше от огражденското село Будилци. Немият овчар с най-сините, искрящи очи.

Аз имам погледа му, така твърди майка ми. А може би от време на време ме хваща и лудостта.

Самотник бил Луд Тоше, говорел с овцете си, не с хората. Огромен бил, нямало вход, под който да не се наведе, за да влезе. Десет деца щял да създаде този мъж великан, но всичките дребни, всички като Рисия.

Не продумвал, когато бабите му показвали поредния пищящ вързоп. Само се ухилвал и излизал бързо навън, да разходи голямата радост в гърдите си. Не се задържал в къщата, все имал чувството, че стените ще почнат да го душат. Друго било да имаш за покрив небето.

coff1

Истината е, че човекът се чалнал още като дете. Гледал тогава как турците карат баща му Гямчо да ги прекарва на гръб през река Струма. И бащата на Луд Тоше бил такъв висок, едър, силен мъж. Единственият с такива размери в огражденските села, дето дърветата били малки, дъбовете растели като шубраци, дори овцете мязали на охранени зайци. Малка планина била Огражден, малка планина, която раждала малки дървета и хора. И единственият голям човек – толкоз грамаден, сякаш Огражден решил да се извини за всичките си миниатюрни творби, бил Гямчо.

Прибирал се той със сина си от някакъв събор обратно към село Будилци, когато чул да му викат:

– Ела бе, гяур, ти си грамаден, ще ни прекараш.

Няколко били турците, развеселени били. И те от събора на гяурите идвали, ама не искали да си мокрят краката.

– Айде, по-живо - подканили вцепенения Гямчо. Пуснал той ръката на Тошко, отишъл покорно при тях, погледнал ги от горе надолу.

Яхали го те като муле, мъкнел ги Гямчо от единия до другия бряг с водата до пояс, а един турчин стоял до малкия Тоше с ятаган, опрян на гръкляна. За да не се помайва много-много онзи гяур, бащата.

Оттогава детето почнало да заеква. После отказало да говори. "Бърливясало" – така отсекли стариците на мегдана в Будилци и присъдата им отеквала в ушите на Гямчо дни и нощи наред.

Голям и силен човек бил Гямчо, всичко можел да понесе. Толкова мощ набъбвала понякога в раменете му, че си мислел – ето, и Огражден ще пренесе, ако трябва, като муле на гръб! Но да гледа сина си бърлив – чак толкова силен не бил.

Една нощ не издържал, измъкнал се тихо и решително от постелята и право в турската махала. Не успял да накаже цялата група, само един турчин ранил. Хванали го веднага и право в Солун, в Едикуле. Най-накрая и от Будилци да пратят опасен престъпник, и огражденските паши да се покажат дейни и бдителни! Умрял там, в Бялата кула. И до ден днешен на стената в една от килиите пише "Гямчо".

Пораснал Луд Тоше без баща и каквото не хабил в думи, хабил в действие. Хубаво стадо имал, макар и от огражденски дребни овце, заможен бил, не се страхувал да работи от изгрев до залез. Е, жените не му обръщали много внимание, само прихвали, щом минел с разсеяна крачка и завеяна физиономия.

Но твоята прапрабаба Рисия била умна. И умна, и твърда жена била "гъркинята". Знаела, че е луд Тоше, но и кротък. Че на мравката път прави. Че вземе ли го, с друга няма да го дели. А и двайсетина години бил по-дърт от нея – и да не излезе стока, бързичко щяла да го умори.

Скоро бърливият от Будилци довел овцете си в Брезница. Заживели – ако не в мир, то поне без изненади. По цял ден Хриса навиквала Луд Тоше, все го кълняла, чумосвала. По-скоро по навик, отколкото от омраза. А той не ѝ обръщал внимание, само минавал край масата, вземал по някой залък, погалвал някое дете по главата и пак изчезвал с овцете и мислите си. Никога не вдигнал ръка на Рисия, никога не отвърнал на клетвите. Със страхопочитание гледал той своята люта "гъркиня", със страхопочитание и благодарност. Друга жена не бил имал, а и не му трябвало.

Така се родили десетте дребни деца.

Най-малкият и най-пакостливият бил Христо, бъдещият партиен секретар в миньорския блок. Нямало оправия с това момче – криело се в чувалите с жито или разсипвало мътеницата, изхождало се на праните черги, щипело по-големите от него деца.

А щом проговорило, почнало да преследва вечно киселата Рисия: "Мамо мааа - викало протяжно момчето, - направи ми чорап бе, мамо! Мамо мааааа, ходя бос!".

Но Рисия оправяла селото, тартор била, къде ти време за плетки, и то за десет деца. "Мамо мааа, моля те бе, мамо!"

Почвала "гъркинята" да прави на Христо чорап, колкото да не тича по нея. Изплитала го, той го обувал. А докато изплете другия, от първия оставало само малко прежда отгоре. Отдолу зейвала дупка.

"Никога не съм носел два чорапа едновременно като дете." Така казваше дядо ми, твоят прадядо Христо.

Но не това бил проблемът му.

Родил се той в Брезница, но според канона трябвало да го запише енорийският свещеник в Будилци – така, както били записани останалите девет деца. Добре, ама все не им оставало време на Рисия и Луд Тоше да идат в Будилци, да кажат на попа да запише най-малкото им дете. Минала година, после две, три, четири... Растял Христо некръстен, пък макар и с име.

И изведнъж в Брезница почнали да умират деца. От треска, от малария, в река Струма се удавили две... Най-накрая и една от щерките на Тоше и Хриса си отишла – в съня си, без никой да узнае защо.

Събрал се женският парламент на мегдана, зашушукали стрините, вдигнали се и право в дома на "гъркинята".

– Знаеш ли защо умират децата, Рисийо?

Тя тъкмо кълцала сланина в гъстия боб. Замирисало им на жените, запреглъщали, още по-настървено проточили към "гъркинята" шии.

– Защо?

Защото имаш в къщата дявол, затуй!

Цопнал ножът от ръцете на Хриса във врящия боб, опръскала се тя с манджа, криво ѝ станало.

– Какъв дявол бе, какво казвате?

Ербап била "гъркинята", много ербап, ама за всеки случай приседнала на най-близкото столче. Сърцето ѝ се свило от мрачно предчувствие. Кога друг път са идвали толкоз жени, кога са се осмелявали да нахлуят в дома на лютата Хриса?

Имаш некръстено дете, което е дявол!

Така казали жените. И не тръгвали да си ходят. В лицата им Хриса видяла смърт. Нямало смисъл да се противи. Така и така щели да си отведат Христо. "Няма да плачеш, Рисийо", казала си наум, докато вадела ножа от врящия боб и докато го бършела бавно с парцала. Когато вдигнала тъмни очи към техните, жените отстъпили крачка назад. Пред тях пак стояла "гъркинята", властната Хриса, не майката на обреченото дете.

– Добре, а какво да правим? – попитала хладнокръвно Рисия.

За дявола има само едно място: Пъклото!

Така изсъскала най-дебелата стрина.

Стръвни били жените за смърт, ама никоя не искала да заведе четиригодишния Христо до Пъклото: най-страшната местност до Брезница, цялата в зъбери и ветрове. Казват, че дяволът там точел лиги, загледан в белите тела на момите в един гьол долу край Струма. Затова и тревите станали толкова хлъзгави, не задържали човешки крак. Ако се подхлъзнеш – падаш размазан от камъняците в Струма. Ако се задържиш, вкопчен в някое коренище – ще те открият адските зверове. Никоя овца, попаднала в Пъклото, не се връщала. Какво оставало за едно малко дете.

Сложила още дръвца в огъня Хриса, да се свари докрай бобената яхния. Провряла си път сред жените, излязла навън. Те се спогледали и се изнизали тихомълком след нея.

– Ще вечеряме след час-два - казала тя, гледайки умореното слънце. – Най-добре да свършим работата сега.

Казала това, не показала, че сърцето ѝ бумти в гърлото, аха да изскочи с оглушителен рев навън.

– Коя ще го води? – попитала победоносно Рисия.

Жените смутено запристъпяли от крак на крак, свели очи, занавеждали се, много се оказали развързаните чорапи в Брезница оня ден.

Тогава видели Луд Тоше. Ръфал комат хляб до чешмата, гледал завеяно двете кучета, дето се биели на живот и смърт за подхвърлените трохи. Ратаи имал вече Бърливият от Будилци, не трябвало да тича след наедрелите си овце всеки ден.

– Лудият да го заведе в Пъклото! – зарадвали се жените. – Той, Тошето, няма и да разбере... Ти му кажи точно какво да направи, той те слуша, Рисийо, така ще е най-добре.

Отишла "гъркинята" до мъжа си, повдигнала се на пръсти да му шепне нещо в ухото. Изпуснал хляба Тоше.

С тежка крачка, прегърбен – вече по навик, след толкова удари в сводове и врати, – отишъл до джанката зад църквата. Любимото място на Христо. И да, малкият пак клател крака там, възседнал най-дебелия клон.

Протегнал се Тоше, свалил го леко, макар и с натежало сърце. Повлякъл го към Пъклото за яката на захабената камизолка. Като наближили, го вързал с дебело въже – такова, дето използвал за най-лудите си пръчове, като ги хванели бесните. Така била наредила "гъркинята". После понечил да го бутне надолу – там, дето дяволът точел толкова лиги, че се задържал само вълчият крак.

coff2

И изведнъж Христо се разпищял. Толкова жално и пронизително извисило гласче детето, вперило поглед в зъберите и лакомите сенки под тях, че тая безпомощност надвила Тоше.

Коленичил, развързал сина си.

Нарамил го като агне и тичешком се отправил към попа на Брезница.

Така направил огражденският бърливец Тоше, само той бил с акъла си оня съдбовен ден. Има толкова неща, които е трябвало да се случат, както и да не се случат, само и само на бял свят да се появиш ти...

Попът, вече старче с блуждаещ поглед, тъкмо сгрявал костите си с ракийка. Чул бил какво се случва, макар че отдавна имал навика да се прави на глух.

Връхлетял Луд Тоше с прадядо ти Христо на рамо, стоварил го на миндера, отръскал тежките капки пот от загрижените си вежди.

– Попе, ето, от Пъклото ти го нося! – За пръв път от дете проговорил огражденският овчар. – Измисли нещо, попе, запиши го. Все едно се е родил днес. Моля те, попе!

И седнал тежко на миндера до Христо, дето вече измъквал с ловки движения орехи от един кърпен чувал.

Толкова се сащисал отецът – не всеки ден немите проговарят! – че веднага записал малкия Христо в тая енория. Така цял живот дядо ми щял да е 27-и набор, с четири години умишлено подмладен. Изтърсакът, последният драматичен продукт от сродяването на Брезница и Будилци.

Затворил тефтера попът, прекръстил се без причина, за всеки случай.

– Ще дойдеш дома, нали, попе? – Луд Тоше кършел огромните си мазолести пръсти. – Че тия, жените, ще ни заглозгат като чакали...

– Ще дойда, Тоше, ще дойда – въздъхнал попът. Явно на стари години Господ му пращал най-тежкото изпитание: среща с брезнишките съпруги. – То твоята, синята Хриса, не ще да миряса иначе... Толкоз мораво бебе по Струма не се беше раждало, знаех си аз, че Лукавият я е хвърлил нарочно тука.

Така се появили в дома на Рисия, дето ухаел на боб и шарена сланинка още от другия край на мегдана. Появили се тримата: попът, Лудият и детето, а жените вкупом почнали да се кръстят и да кълнат. Но замрели с разперени ръце в ароматния въздух, щом чули Луд Тоше да говори.

– Ето, кръстен е вече - казал исполинът със сини очи.

Попът поклатил глава. Потвърдил.

Нямало какво да се прави. Разотишли се жените, пък макар и все още с кръвожадни очи. А следващите седмици разкарвали прадядо ти Христо с огромен дървен кръст, провесен на шията – да види Бог, па макар и отвисоко, че дявол в къщата вече няма...

 

 

 

cover-gratsko-kafe   Гръцко кафе (272 стр, цена 15 лв) е в книжарниците

Български рози

Четвъртък, 01 Септември 2016г. 12:12ч.

"Вземи една българска роза от мен" се пееше в една класическа българска песен, но "розите" в новия роман (откъс от Български рози ви очаква по-долу) на Георги Тенев не са никак ароматни, а по-скоро повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество – такива, чийто симптоми усещаме ежеминутно навсякъде около нас. Такива, чийто пациенти срещаме всеки ден из медийни канали, сериали, филми и пиеси, за да светне на екрана закъснял надпис в предупредително червено: Надеждата за Бъдещето на България умира... последна... точно като надеждата за нов живот на закъснелите септемврийски рози...



                                                                                                                                                                              

                                                                                                                                                *

Той има печатници, има издателство, държи все още много авторски права, Дора е направила своите изчисления. Трейман продължава да издава вестници, всичко това струва пари, добри пари, и може да бъде продадено, ако Константин поиска да го направи. Но той не иска. Константин има илюзии или по-скоро не, той няма илюзии, но няма и визия, не знае въобще какво го очаква. Вкопчил се е в "Белария" като в Ноев ковчег, иначе отдавна да е спечелил, вместо да трупа само дългове. Вече е късно за експерименти. Те трябва да заминат, да се махнат оттук. Дора не е споделяла с никого тези мисли. Ето че е на път да каже без задръжки всичко пред Къдравия. Но той е по-скоро глупав и няма да проследи мисълта ѝ. Затова е достатъчно това момче просто да свърши задачата си. Дора иска от него да бъде тук на партито за дипломирането на дъщеря ѝ. Иска Лия да загази лошо и нека бащата види нещата такива, каквито са. Да му се отворят очите. Иначе Дора и Лия ще загинат тук, и двете. За Константин вече дори и не мисли, няма сили да се притеснява повече за него. Тази роза не се прихваща, не ще и не ще. Отчаяни опити за живот, така го усеща тя. Не може повече по същия начин. Дора иска да се превие, да сложи ръце на корема си, но усеща погледа на лекарката и медицинската сестра, които напускат точно сега, свършили са работата си. Дора се усмихва, махва им с ръка. Сигурно ще разпространят клюката за архитект Попова и младото полуголо момче в потна фланелка с градинарски ръкавици на фона на окосената морава, какъв кич само. Къдравия ги проследява с поглед.

– Защо Богданов не ти помогне? – пита я.

Майката мълчи.

– Да ти помогне да се махнеш. Богданов е номер едно днес.

– Много мътна представа имаш за Богданов – казва Дора. – И изобщо... – Тръгва с колебливи стъпки през терасата към входа. – Ние и от него трябва да се спасим, надалеч. Върви сега. – И понеже Къдравия не помръдва, Дора изсъсква, за повече няма сили: – Махай се!

 

                                                                                                                              

                                                                                                                                                 *

bgrose1

Лия се отпусна във водата, майка ѝ беше напълнила ваната почти до ръба. Не бе преценила архимедовите пропорции на момичешкото тяло. Водата преля и потече по пода, намокри обувките на Дора, тя постави надуваемата възглавничка под тила на момичето, зае се да плиска нежно с длан шията, гърдите и корема му. Мина гледаше от вратата с дрехите на Лия под мишница. Не посмя да пита какво точно е станало, къде са били те двете, Дора Попова и най-добрата ѝ приятелка. Отзова се на обаждането и посрещна колата, помогна да свалят Лия и да я пренесат на горния етаж на Бялата къща. Искам да стоиш с нея, докато дойде на себе си, каза Попова. И се оказа така, че последният път, когато Дора видя дъщеря си преди изчезването ѝ, беше във ваната, потопена до гърдите в хладката вода.

Последният път, когато Богданов видя момичето, беше на онзи кадър от външното наблюдение. Сивкавосиньото видео без естетика на изображението, фигурката потрепва като точка, заснета отвисоко, от автоматизирана улична камера. На кадъра се вижда как Лия излиза от колата веднага щом майка ѝ отключва вратите. Навежда се до едно дърво и повръща, превива се. Колата е паркирана до Докторската градина.

Последното, което Трейман беше видял, бяха крайчетата на косата и върховете на пръстите, стиснали телефона. Камерата е запечатала неволен автопортрет. Момичето му е писало съобщение, случайно или не е натиснало копчето и камерата е приложила образа. Той познава Лия и отгатна детайли от интериора, късче коса, пръста ѝ като петънце пред обектива. Вглеждал се е внимателно в нея, когато спи и когато бе още малка, може да я разпознае по цвета на косата и формата на ръката.

Кой от тримата – Трейман, Дора или Богданов – познава най-добре това момиче? Кой от тримата държи на нея повече и я обича повече от всичко останало?

 

 

 

cover-bylgarskirozi   Български рози (312 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Премиерата на Български рози и срещите с Георги Тенев са на Аполония 2016 (7 септември, 20:00, Художествена галерия) и на 14 септември в coworking camp КОСМОС, София

T2: Choose Българското

Петък, 17 Февруари 2017г. 12:12ч.

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно Рентън, Улавия, Компира и Бегби се завръщат в Т2 Трейнспотинг за... близки срещи от български вид в отчаян опит да се качат на последния влак на прошката, екзистенц джакпота и равносметката... И ще го хванат, ако се качите и вие...

t22

"Голямата вълна на обновлението не ни е заляла все още" – с тези думи Саймън Улавия/Джони Лий Милър посреща Марк Рентън/Юън Макгрегър, 20 години след последната им среща (о да, дори и на екрана, Юън и Джони не са били заедно от точно толкова време)... И наистина, нещата сякаш не са се променили особено – Рентън продължава да бяга от отговорност, измъквайки се на косъм с умел choose анализ на живота и неговите жертви; Улавия продължава да клинчи с далавери на дребно (в случая, изнудване на богаташи с перверзни желания); Компира/Юън Бремнър продължава да губи мача с живота (и британското лятно часово време) в компанията на единствения верен приятел – хероина; Бегби/Робърт Карлайл продължава да бъде ходещо оръжие за масово поразяване с ограничена невменяемост (сега ограничен от решетките на затвора)...

t23

Всъщност, не героите, а животът се е променил... Дани Бойл (а и сценаристът Джон Ходж) идеално знае това, както е пределно наясно, че след 20 години носталгията няма да е самодостатъчна... няма да е достатъчно да превърне емблематичните герои на Ървин Уелш (и той завръщайки се в ролята на гангстера Майки Форестър) просто в "туристи в собствената младост" (по думите на Улавия)...

t25

Не че Дани Бойл и верния му (от 28 дни по-късно и Беднякът милионер насам) оператор Антъни Дод Мантъл не менажират повече от умело носталгията – от първата сцена (заиграваща се едновременно както с финала, така и с началото на Трейнспотинг), заменила бягането по улиците на Единбург с бягаща пътечка, през влизането в стаята (консервирана като в музей) на Рентън, през римейка на култ сцени от оригинала (трибют и към Томи, и към други, изгубени по пътя персонажи) и традиционните лафове за головете на Джордж Бест до същинско съживяване на Трейнспотинг текста чрез записаните спомени на Даниъл Компира (направо алтер его на Уелш), изиграни блестящо от Бегби, до емблематичния choose анализ на обществото от Рентън и достигането отново до ситуацията "възможност – предателство"...

t34

Само че, както казахме, носталгията нямаше да бъде достатъчна... 20 години по-късно Компира и Бегби имат деца (Бойл прави приятна връзка с детските образи на самите герои като лирично отклонение), героите започват да правят равносметки и да търсят друг възможен живот (не че Ървин Уелш вече не е написал такъв за Бегби, например) – единбургската четворка вече не може да стои и да зяпа как влакът на живота минава, заминава и се изнизва пред очите им... те трябва да хванат последния влак (най-накрая са включени моментите на влаковата гара в Лийт, които дават и заглавието на книгата) – неслучайно, именно емблематичният бар до гарата Port Sunshine (завещан на Саймън Улавия) е обект на префасониране и символ на желанието за скъсване с миналото...

t36

Музиката, която винаги е била неделима част от Трейнспотинг митологията, също служи за такава метафора – да, историята отново завършва с Underworld трак (Slow Slippy, римейкът на класиката Born Slippy), но вече няма Mega, Mega... , а Radio Ga Ga (ясно защо в България ретрото винаги ще е на мода)... и да, емблематичното Lust For Life на Иги и Боуи отново е тук, за да си играе перфектно с носталгията, но Рентън и Улавия изпълняват песен, готова да я конкурира (един от най-забавните моменти в Т2 с обирането на сбор фанатични патрЕоти), а бъдещето идва с Young Fathers – ако сте слушали това неортодоксално единбургско трио наживо, то идеално знаете, че техният социален шаманизъм е перфектната среда за Т2 Трейнспотинг живот, въпреки че бихме подбрали други парчета от втория им албум White Men Are Black Men Too.

t40

По-важното е, че след 20 години не само музиката, но и животът се е променил (затова и сценарият на Джон Ходж е само отчасти базиран на Порно продължението на Трейнспотинг)... след 20 години героите са принудени да се сблъскат и с европейски проекти за финансиране (като нов начин за измами), и с Брекзит-и, и с гастарбайтери, и с туристи от новото поколение в Трейнспотинг младостта...

t28

... защото героинята (кардинално важна тук) на Анжела Недялкова/Вероника Ковач (колко българки с такава фамилия познавате?!) е точно това – турист в Трейнспотинг младостта (не знам кое е по-досадно – фактът, че и тримата герои флиртуват с Вероника като израз на желанието на продуцентите на филма да обяснят Трейнспотинг митологията за новата публика или идеята за бъркане на цяла Източна Европа с Русия и друг подобен глобализъм хаос във филма, който в далечното Казабланка минало се казваше просто: Go Back to Bulgaria, крадливо българско племе), но така или иначе, именно Вероника е тази, която може да донесе Т2 промяната в живота на Рентън, Улавия, Компира и Бегби...

t27

И тук идва важния момент на българската връзка – да, в Т2 участват две български актриси (наред с Анжела идва и епизодичната роля на Светлана Янчева); да, има кадри от България (и очебийно са заснети от български екип) и да, в Т2 се лее българска реч (кой би го помислил преди 20 години?!) – "И двамата живеете в миналото, а там, откъдето идвам, искаме да избягаме от миналото." казва Вероника/Анжела, но не е права, защото и българите, също като Рентън, Улавия, Компира и Бегби, живеят с поглед в миналото, оплетени в реваншизъм, желание за отмъщение и за екзистенц джакпот, паднал от небето...

t43

А героите от Т2 Трейнспотинг разбират, че влакът към новия живот минава през гара Прошка, на коловоз Сбогуване с миналото, за да продължи напред... Дано и ние, българите, го осъзнаем... И така, Choose новия живот или... Choose българското... Ти избираш!

t45 

Т2 Трейнспотинг е в кината

Пумпал

Сряда, 10 Май 2017г. 16:16ч.

След като си поигра с миналото в Дзифт и Цинкограф (филмиран като Цветът на хамелеона), сега Владислав Тодоров поглежда към бъдещето на България – утопичната ноар естетика, хапливата ирония и кървавата пародия отново са налице в новия му (брандиран като "брутална приказка") роман Пумпал (откъс от него ви очаква по-долу) – досущ Ноев ковчег (или паметникът на Бузлуджа), Пумпалът, всъщност, е летяща капсула на времето, в който има място за Края на света, за биоклетъчна революция, за микронации, за Безсмъртие, за Гаргара, за Криптон, за Спящата красавица Белогърла и... за всичко останало на 17 май ще ви разкажат лично Владислав Тодоров и илюстрациите на Теодор Ушев.

 

 

Kапсулата на времето

– Намира се на дъното – обясняваше Криптон, докато заедно с Гаргара се спускаха по вита стълба надолу в корема на Пумпала. – Капсулата на времето може да катапултира при крайна нужда – добави той.

– Дай пример за крайна нужда.

– Крайната нужда е безпримерна, защото е крайна.

– Обратно на безкрайната, за която примери има безброй.

– Ти май се подиграваш с мен.

– Май?

Гаргара слизаше пред него, така че Криптон имаше възможността да огледа формите ѝ, да се вгледа в кожата ѝ, да усети мъстиления мирис на косата ѝ.

– Каква е тази татуировка на врата ти? – попита той и се изкуши да я пипне. – Изглежда релефна.

– Не ме докосвай. Забранено е. Само гледаш, без да пипаш – скастри го тя, без да се обръща. – Това е името ми на санскрит, Гаргара, което значи вихрушка или просто Вихра.

Стигнаха до люк с матово прозорче и месингово колело като на грамадна огнеупорна каса. Криптон завъртя колелото напред и назад няколко пъти и люкът се отвори. Влезе пръв, последван от Гаргара. Щракна някакъв ключ и грейна неонова светлина.

pumpal1

Капсулата на времето представляваше овално помещение, в центъра на което имаше саркофаг с ръчки и педали. По стените висяха разнообразни атрибути и пособия за инспектиране на Прозрачната жена – игли, ролки, вибратори, помади, душпомпи, пинсети, бръсначи, спекулум и прочее пособия, отнасящи се до тоалета и анатомията на жената.

Приближиха се плахо до саркофага. С крака си Криптон натисна педал и саркофагът се отвори, издавайки странно дигитално жужене.

Гаргара впи поглед в Прозрачната жена.

What a lovely throat! – прехласна се тя и после заяви сърдито: – Що за гавра с цветето на творението, лежи погазено от някаква неземна идиотия. Как се озова тук, сестрице бела?

 

Белогърла

Сто и една години преди извеждането на Пумпала в открития Космос експертен съвет от международни светила в областта на науките и изкуствата въз основа на изработен от тях универсален биоиконичен шаблон провъзгласили фолкпевицата Белогърла за най-съвършената жена на всички времена и пространства. В резултат на това Белогърла се превърнала в суперзвезда и във вселенски обект на желание. Концертите ѝ били разпродадени за години напред, а сексбомбените ѝ форми красели кориците на гланцови списания, на карти за игра и рекламни билбордове за слабителни средства и давилови капки.

Една мека есен пред претъпкан стадион с подивели от възторг почитатели Белогърла довършвала хитовата си песен "Сладка болка". Гласът ѝ се виел и треперел като пощръклял камертон.

"Целуни ме, Принце мой, събуди ме, ох, боли ме, нека да боли, момините ми сълзи пусни, цветето ми откъсни, Принце мой, кокал мой, ненагледен тирбушон."

Била крайно страстна, раздрусана и живо-тръпна, цялата напомпана със силикон и ботокс – задник, устни, вежди, бузи и гърди. Ушите ѝ, изваяни от етиопски хрущял, радвали със своята изящност. Носът – стругуван ала Нефертити. Плътта ѝ – шупнало тесто. Мигриращи импланти шарели по цялото ѝ тяло, движени подкожно от възбудата.

След взривни салюти и овации, след ревове и грачещи кречетала Белогърла се оттеглила зад кулисите за смяна на прашките и банелите с рицарски доспехи от синтетична ламарина. В същия момент Ленивия Argon и групата гумирани мъже от Отечествената безопасност неутрализирали телохранителите и нахлули в гримьорната. Сграбчили я и се опитали да я натикат в полиетиленов чувал. Тя обаче се противяла и издраскала лицата им, изпохапала ръцете им. Приспали я с хлороформ, нарамили тялото ѝ и го отнесли на борда на Пумпала. Там в специална лаборатория за телесни модификации изсмукали силикона и ботокса. Премахнали имплантите. Възстановили тялото ѝ. Последвала заключителната манипулация по отстраняване на непрозрачността на плътта.

Потопили Белогърла във вана, пълна със специален разтвор, в който тя престояла около година, докато тялото ѝ станало напълно прозрачно. Женският анатомичен състав придобил перфектна видимост. Така Белогърла била превърната в приказно прозрачна Спяща красавица.

Никой от външния свят не разбрал какво точно се e случило. Вестниците представили отвличането ѝ като война на групировки за хубавата Белогърла.

pumpal2


Спящата красавица

Криптон и Гаргара се бяха надвесили над саркофага, сякаш гледаха в пропаст.

– Целуни я! – възкликна Гаргара.

– Защо точно аз? – изрази недоумението си Криптон.

– За да я събудиш, глупако! Нали си мъж!

Криптон се замисли и каза:

– Същото съветва и Шарл Перо. – И я целуна.

– Получи се сакато – констатира Гаргара с изкривено лице. – Това беше най-бездарната целувка на света. Опитай пак.

– Не! – отсече обезсърчен Криптон. – Не мога. Не знам как. Трябва да се уча.

– Целувката е трепетно състояние. Ти обаче си безсмъртен и следователно безтрепетен!

– Няма смисъл – прекъсна я Криптон, отстъпи назад и започна да обикаля саркофага. – От само себе си не мога да изпадна...

– Според Шарл Перо обаче – продължи с доводите ГаргараСпящата красавица се събужда бременна, заченала в съня си, но без да иска, непорочно.

– Парадокс. – Криптон се спря и погледна Гаргара. В очите му искреше надежда тя да му помогне да проумее подобно приказно състояние на нещата. – Как ли става това?

– Тайнство – отвърна Гаргара с подобаваща за думата сериозност. – Колкото и да си блъскаш главата, няма да разбереш.

– Защо мислиш така?

– Защото обитаваш вътрешния свят на Пумпала, където всяко зачатие представлява парадокс. Във външния не е съвсем така, а по-скоро обратното.

– Как да излезем от парадокса? – Криптон продължи да обикаля саркофага, сякаш очертаваше порочен кръг, в който се беше хванал.

– Ха – досети се Гаргара, – много лесно. Като я събудим и я пуснем да си ходи във външния свят. Тук вътре жената няма смисъл.

 

 

 

cover-pumpal   Пумпал (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците от 12 май, а срещата с Владислав Тодоров и изложбата (вдъхновена от Пумпал) с илюстрации на Теодор Ушев е на 17 май в Дом на киното от 19:30

Жената на писателя

Сряда, 23 Август 2017г. 10:00ч.

Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."

 

 

Из разказа Читателите


Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.

 

Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.

Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.

Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.

После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.

jen

 

* * *

– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?

"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.

Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.

– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.

– А аз те познавам, Светославе!

Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.

В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.

Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:

– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?

Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.

– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.

– А аз още ти пазя пижамата!

Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.

Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?

– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...

Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".

И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."

kino

 

* * *

Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.

– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.

– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.

Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.

– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.

Коста предпазливо вдига ръка.

– Мога ли да опитам?

Давам му знак да продължи.

– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."

 

– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.

– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.

Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.

 

 

 

cover-zhenata-na-pisatelya   Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 201729 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00

Земя на сенки

Петък, 22 Септември 2017г. 14:30ч.

България е земя на сенки не само за чужденците, които я посещават, но и за всички нас, които живеем в нея, ежедневно заобиколени от сенки от миналото. Картинката е още по-объркваща за хора като Елизабет Костова, американската писателка от български произход, която също като героинята Александра Бойд от третия ѝ роман Земя на сенки (откъс от него ви очаква по-долу) попада неподготвена в ребуса с много неизвестни, наречен България – самата Александра пристига в София, загърната в сянката на безследно изчезналия си брат Джак, а когато съдбата стоварва в ръцете ѝ урната с праха на абсолютно непознатия за нея Стоян Лазаров и тя започва издирването на роднините му, за да им я предаде, историята, като ехо, започва да ѝ напомня издирването на собствения ѝ брат Джак, а пъзелът от усещания със стигмата България да ѝ заприличва все повече на детската игра между брат и сестра, надвесени над стар атлас със страните от Източна Европа, в уютна американска къща край планината Блу Ридж... Но неведоми са пътищата в земите на сенки и памет, нали...

 

 

С БРАТ МИ ОТРАСНАХМЕ в малък град в планината Блу Ридж. Майка ми преподаваше история в местен колеж, а баща ми беше учител по английски в местна гимназия. Още в началото на брака си бяха решили да се върнат към земята, затова през по-голямата част от детството ми живеехме в много стара ферма в провинцията. През деветдесетте години на двайсети век животът ни там удивително приличаше на живота, който са водили хората на същото място век по-рано. Къщата имаше веранда отпред и от двете страни, чийто под беше боядисан в сиво. Една от дъските скърцаше точно пред вратата като звънец на входна врата. Джак, който беше две години по-голям от мен, все гледаше да се чува гласът точно на тази дъска. Къщата имаше и съвсем истински, необикновен звънец – бронзово ключе на рамката на вратата, което завърташ и то предизвиква силен и дружелюбен звън през две врати. На склона, който се спускаше южно от двора, имахме овощна градина, по-точно остатъците от овощна градина – разкривени дървета с почти човешка форма и нацепени от зимните виелици стволове, а хлъзгавите ябълки по земята привличаха стършели.

Скромните стаи в къщата имаха високи тавани и бяха пълни с мебели, предавани с поколения. Това място все още ми липсва: храстите на касиса, лехите с ревен, старите ириси с плоски луковици, разклонени и дебели колкото китката ми, високите треви, сред които с Джак можехме да се излягаме, без да ни виждат – и без ние да виждаме почти нищо освен синкавия силует на планината. В задната дневна имаше тумбеста чугунена камина, в която баща ми пъхаше ябълкови и дъбови цепеници цяла зима. Двамата с мама ни четяха до камината, когато пикапът им не можеше нито да се качва, нито да се спуска из планината в снега.

landshad

Всъщност живеехме далеч от всички, с които двамата с Джак се бяхме сприятелили в селското основно училище, затова често се оказвахме изолирани в планината, разговаряхме, готвехме, усъвършенствахме стратегията си на китайски шашки, слушахме татковата сбирка от изпълнения на прекрасни европейски симфонични оркестри, бродехме из планината. Някога виждали ли сте дългосвиреща плоча, черен диск от винил, в чиито бразди се спуска игличката и към музиката се добавя леко пукане?

Имахме и няколко любими книги в библиотеката в дневната. Едната беше огромен речник, с който си помагахме в играта по четене на трудни думи на глас и разгадаването на смисъла им после. Другата беше албум с автопортрети на Рембранд, чието лице остаряваше и улягаше – но не точно помъдряваше – колкото по-назад разгръщаш. Книгата, която направо ни омагьосваше обаче, беше стар атлас на Източна Европа. Не знам какво правеше на нашите лавици и доста късно се сетих да попитам мама или татко – сигурно се беше появил в колежа, на някоя маса с книги, раздавани безплатно. Изпитвахме се за имената на държави и области, които никой наш познат не беше виждал и чиито граници се променяха в зависимост от датите, изписани горе на страницата. Джак закриваше името на някое място и дори затваряше атласа и питаше:

– Добре, малкото розово нещо по средата на страницата, 1850 година. Пет точки.

Който пръв събере повече от петдесет точки, трябваше да изпече курабийки за другия, макар че обикновено аз наглеждах фурната, а Джак се скиташе да трепе оси или копаеше дупка под верандата, в която да пикае. Всеки си имаше любима държава – моята беше Югославия след Първата световна война, която чудодейно се беше разраснала до едно-единствено спретнато жълто петно от разноцветните кръпки на предходната страница. Джак харесваше най-много страните, разположени като пръстен около Черно море – поне на теория човек би могъл да ги обикаля с кораб, което брат ми твърдеше, че възнамерява да направи някой ден. България, бледозелена, беше любимата му страна. Успеех ли да изредя съседните ѝ държави, той ми присъждаше допълнително десет точки. Освен това си четяхме за Нарния и за Средната земя, Артър Конан Дойл и купчините "Нешънъл Джиографик" в задната стая до камината. Аз жадно поглъщах и момичешки книжки, които Джак презираше, например тези за Нанси Дрю. Родителите ми предпочитаха да слушат радио, вместо да гледат телевизия, и местният клон на библиотеката властваше над живота ни, докато приятел от училище не заведе Джак, а по-късно и двама ни, в зала, пълна с невероятни игри, и ние постепенно прозряхме, че компютрите в кабинета по математика имат и друго предназначение. На мен игрите не ми харесваха, колкото на Джак, и не умирах от такова огромно желание да ходя в залата, поради което за пръв път изпитах усещането, че губя връзка с брат си.

С Джак се дразнехме като повечето братя и сестри, понякога той ме тормозеше и аз го издавах. Обаче бяхме неразделни в уединението си, обичахме се и проявявахме изобретателност.

landshad3

Още като малки се научихме да разпъваме палатка, да наклаждаме лагерен огън, да свирим на стръкче трева, безопасно да се катерим по заледени скали и да следваме надолу течението на река, ако се изгубим. Умеехме да четем изразително на глас, въпреки че Джак често се цупеше на тази задача. Научихме се да чистим курника, да правим пандишпан с керамичните формички на мама и да изравяме картофи. Аз можех да плета и да си кърпя дрехите. Кърпех и тези на Джак, защото той не прояви интерес да се научи – неговите се късаха предимно на коленете, а аз им правех кръпки в сериозни тъмни цветове. Можехме да играем където пожелаем, освен близо до къщите в основата на пътя с техните сметища покрай реката и големите кучета на верига. "Добри огради – добри съседи", казваше татко и винаги докосваше шапката си за поздрав, когато минавахме с колата покрай тях, насядали по верандите.

 

ВСИЧКО ТОВА би трябвало да ме прави щастлива и аз често бях, защото обичах къщата ни в планината и се радвах на компанията на брат ми. По силата на онази странна химия на семейния живот обаче Джак още от най-ранното си детство, изглежда, не се разбираше с родителите ни и недоволството му от тях обхващаше и всичко, което те предлагат или осигуряват. Когато беше на седем или на осем, беше напълно способен както да разруши нещо, така и да изпълни каквото го накарат: докато плевяхме градината, той изскубна половината моркови, вместо само да разреди насажденията, и съм сигурна, че го направи нарочно. Ако трябваше да почистим неизменния курник, аз се трудех усърдно – обичах клокането на кокошките по ъглите в топлите следобеди, намирането на нови яйца, похвалите на татко за добре свършена работа. Джак променяше възложената задача, като издълбаваше една-две дупки в основата на стените, откъдето влизаха лисици, и предизвикваше касапница няколко вечери по-късно. Той беше написал "Майната им на всички" с овъглена пръчка на стената над леглото си. Когато изгори дърво в овощната градина един следобед и пожарът за малко не стигна до къщата, баща ни го наказа за цяла седмица – не че имаше много от какво да го лишава, – а мама отиде да поговори с училищната психоложка за него, като излезе в работно време от колежа.

В прогимназията стана още по-зле. Джак пушеше на автобусната спирка, докато някакво момче не го издаде, а аз трябваше да кърпя дупки от изгорено по дънките му колкото дребни монети, вместо съдрани места от бодилите на къпините. Той отряза рижите си къдрици отгоре и избръсна веждите си, а после го обясни на баща ни като проява на възхваляваната от тях пестеливост (майка ни винаги сама ни подстригваше със специална ножица). На следващата година заплаши родителите ни, че ще избяга, ама съвсем сериозно, ако не го карат в града веднъж седмично да се "мотае" с момчетата – други клечави седмокласници с лоши подстрижки. Татко го подкани да изпълни заплахата си, но майка ни неохотно го караше от планината в града в събота с твърдението, че растем и трябва да имаме социален живот, а мен водеше на сладоледен шейк с газирана вода. Живеех в страх от разправия, още по-сериозна разправия, между родителите ми и Джак. Към мен обаче той се държеше много внимателно и дори ми доверяваше разни работи. Когато сподели, че с момчетата понякога крадат евтини джобни ножчета или телешка пастърма, аз запазих тайната му – стори ми се нищожна цена, особено след като той ми подаряваше сладкиши и книжки с комикси, които винаги казваше, че е купил с джобните си.

 

ЖИВЯХМЕ В ПРОВИНЦИЯТА, докато Джак стана в девети клас, а аз започвах седми – тогава родителите ни продадоха къщата и купиха апартамент в обновения център на Грийнхил, където не можеха да отглеждат зеленчуци, но ние можехме да учим в най-хубавите общински училища в града. След като се преместихме, с брат ми заживяхме по-самостоятелно един от друг. Аз учех в прогимназията – конюшня, пълна с плашещо спретнати момичета и загадъчни момчета, а Джак започна да бяга и да играе баскетбол за отборите на гимназията и да се мотае с нови приятели със здрав и атлетичен вид. Личеше си, че родителите ни си отдъхнаха – той беше твърде зает, за да се забърква в неприятности, а заради тренировките сутрин си лягаше рано и беше изтощен. Първата година в града премина добре, началото на втората – също. Обаче брат ми ми липсваше, липсваше ми и къщата в планината.

landshad1

Имах чувството, че Джак неусетно ми се изплъзва. Държеше се с мен по-мило, отколкото когато бяхме малки, но се отчуждаваше. Най-щастливите ми мигове с него бяха, когато той се отбиваше в тясната ми стаичка вечер, често докато си пишех домашните. "А, тези уравнения – казваше. – Помня ги. Искаш ли помощ?" Или влизаше неочаквано с все още мокра от душа коса и присядаше в края на леглото ми със сумтене. "Смазан съм. Днес имахме допълнителна тренировка." Тези моменти никога не бяха достатъчно дълги, защото рано или късно потупваше с кокалчетата на пръстите си темето ми и отиваше да си пише домашните или да се обади на гаджето си.

Мисля, че родителите ни приеха този разрив най-вече като избуяването на един младеж нагоре и настрани, извън семейството, но за да го уравновесят, настояваха да запазим някои ритуали от стария си живот – най-вече похода, който си правехме всички заедно веднъж месечно. Обикновено изчаквахме подходящо време – слънчева и ясна сутрин през почивните дни, когато високите планини се виждат ясно, независимо през кой сезон. В такива дни четиримата се връщахме към онзи живот, когато реехме поглед над планинските вериги и синкавите гънки една подир друга.

Така го изгубихме.

 

 

 

cover-zemya-na-senki   Земя на сенки (превод Надежда Розова, 496 стр, цена 25 лева) е в книжарниците


Срещите с Елизабет Костова и Земя на сенки са на 27 септември – София, 19:00, литературен клуб Перото; 28 септември – Благоевград, 19:00, Библиотека Паница, кампус на Американски университет; 29 септември – Пловдив, 18:00, Капана Фест; 30 септември – Бургас, 18:00, книжарница Хеликон

Да излезеш от сянката

Неделя, 06 Май 2018г. 14:14ч.

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

 

 

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

 

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

shad

* * *

 

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

 

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

 

* * *

 

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

 

* * *

 

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

 

* * *

shadow1

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

 

 

 

cover-daizlotsqnkata   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, книжарница Сиела, ФК Варна - 17:00

онлайн