Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Възхвала на Ханс Аспергер
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Възхвала на Ханс Аспергер

"Животът е като кутия шоколадови бонбони" казваше Форест, Форест Гъмп "никога не знаеш какъв ще ти се падне" – може би, семейството на Златко Енев е отворило именно тази кутия шоколадови бонбони (която има предвид майката на Форест), когато в него се появява невроспецифичната дъщеря Леа... Да, никой не е подготвен (колкото и да е подготвен) за Нов Живот... Да, появата на всяко дете отваря пред всеки родител нова и непозната Вселена, която е още по-безкрайна и по-непонятна, когато е обяснена от австрийския педиатър Ханс Аспергер и неговите колеги, изучаващи лабиринтите на аутизма... И да, когато прочетете човешката (и родителска) изповед, наречена Възхвала на Ханс Аспергер (откъсът по-долу) на Златко Енев, ще усетите, че дори да разтворите опаковката на бонбона, пак няма да разберете какъв ви се е паднал, преди да сте опитали с всички сетива на съществото ви вкуса на шоколада в него...

 

 

Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реални, дълбоки следи в паметта. Мисли си, значи, човекът за неща като "щастливо детство", "добри години" или просто "младостта", но от тези неща рядко остават онези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи спомени, с които ни белязват нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели открай време, ей го нà – Ницше го е формулирал по-добре от всеки друг: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да стои самò по себе си и да не гледа назад. Не че и научни теории за това няма – прекалено дълго време сме били маймуни, прекалено дълго време сме изкарали в страх и ужас пред какво ли не, та в хода на еволюцията мозъците ни са се нагласили да регистрират и запазват най-вече лошото и болезненото, защото то обикновено се оказва по-добрият, по-надеждният учител... Да, главата сигурно е в състояние да приеме и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, но онова отдолу не може. Присвива се стомахът в спазми на бунт и гняв и отказва, отказва, отказва да се съгласи. И главата го следва, иска или не. "Защо, защо, защо съм такова говедо, защо все само лошото и болезненото запомням с най-дребните, като шкурка престъргващи детайли, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – уж го има, уж го помня, а като погледна, от него само някакви дифузни чувства останали." Ей такива неща ме измъчват комай на прага на шейсетте ми години. Дали някога всичко това ще се промени?

 

* * *

 

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне, и колкото и да се напъва, току му идва отвътре да повдигне очи нагоре, да размаха юмрук и да просъска: "Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си на този свят, управителю, защо ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкова направих, човек ли убих, престъпление ли скрих, хора ли подведох, та точно на мен тази чаша изпрати? Защо, защо, защо?". И си седиш, и си гледаш така в празното и няма, няма, няма отговор.

А детето расте. И с всеки изминал ден надеждата, че ето, ей сегинка, ей в този момент то най-после ще се изправи, ще разкърши рамене, ще ни погледне с бистри ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като... абе като каквото ви дойде на ума.

 

* * *

 

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете все още изглеждаше поносим. Не лесен, просто поносим. Опитвахме се да приемаме всичко, да се освободим от очакванията, да вършим ежедневната си работа. След една малка вечност тя най-после проходи (на две години и осем месеца), после бавно и трудно започна да преодолява "елементарните неща", които всяко дете научава ей така. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се страхува от люлеещото се конче.

aspern

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия. И без съмнение, работата на всички тези хора – добри, свестни, кадърни специалисти – е допринесла безкрайно много за развитието му. Днес, от разстоянието на годините, това вече по-ясно се провижда. Но тогава, в онази застинала вечност – или поне това е останало в главата ми от ония години, някъде между първата и петата ѝ – всичко ми изглеждаше така, сякаш сме заживели в някаква абсурдна, изградена по тертипа на древния мъдрец Парменид вселена: уж има някакво движение, но погледнеш така, и движение няма никакво. Светът само те подлъгва, че нещо в него се движи и променя. А истината е, че всичко е застинало и движението е само химера.

Все пак в едно нещо бяхме имали огромен късмет: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклятие на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно същество, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, особено в тийнейджърските ѝ години, но пък кой ли тийнейджър позволява на родителите си да го милват и целуват?

В главата ми напират безразборни спомени: Леа с вечно запушени ушенца, защото се страхува от нещо; Леа, която има сериозни проблеми с отделянето (акането) и това води до почти клинични опасности за живота ѝ (но за това по-късно, там си има цяла отделна история, която би била почти комична, ако не беше толкова страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива малка кукличка, с която трябва да внимаваме във всеки момент, за да не се случи беля или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с проблема, който ще ни измъчва в продължение на години (а как всъщност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, защото в един момент започна да развива силно кривогледство – и това беше единственият период от живота ѝ, в който изглеждаше външно увредена. Леа, Леа, Леа...

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра. (Не знам дали е нормално, или не, но той едва сега започва да се отваря и малко по малко да споделя дълбоките, винаги потискани, винаги прикривани страхове, напрежения и несигурности, с които е било свързано за него всичко това.) Отговорът му беше малко парадоксален, малко афористичен и направо убийствен, поне за един баща. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо същество, което познавам – а междувременно и най-добрият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както изглежда, двамата тиктакаме по интуитивно сходни начини)...

"Аз бях Уили Ломан, а Леа беше Елвис Пресли."

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, разбира се, и ми струваше известно усилие да не покажа стреснатостта си от един толкова директен, толкова безпощаден отговор, в който, искам или не, аз чета упрек в липса на родителска компетентност. Паул винаги се е чувствал напълно засенчен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския пай от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция в битката за родителската обич и внимание между мен и по-големия ми брат (при което е доста вероятно да съм имал по-скоро ролята на Леа, отколкото онази на Паул), знам повече от добре до какво може да доведе ревността на едно дете, което се чувства изместено, избутано, изтласкано настрана от центъра на родителското внимание, защото редом с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматични привилегии същество. Нещата могат да станат истински грозни, сигурно не е нужно да ви разправям чак толкова много. Слава богу, Паул е снабден с всички добродетели на немското възпитание (а дали не и гени?), което никога не му е позволило да се отнесе дори и за миг агресивно към сестра си. Страдал е, но си е мълчал. И е понасял всичко също като възрастните, а всъщност по-добре от тях – за собствените си прегрешения с Леа имам да разправям още много.

Моят син, моят герой!

 

 

 

cover-vyzhvala-na-hans-aspergerВъзхвала на Ханс Аспергер (136 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

онлайн