Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Георги Тенев
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Георги Тенев

Принцът на Смъртта

Неделя, 17 Ноември 2013г. 00:48ч.

"Войната е тук" – тази финална реплика в пиесата Злият принц натрапчиво виси като изгоряла крушка над главите на героите през цялото време. Войната "всеки срещу всеки" (неизменна част от родния не-преходен пейзаж), войната без правила, в която всичко е позволено, войната, в която няма победители и победени, а само участващи живи трупове... Войната, в която всеки ден част от нас умира и се подрежда като поредното парче в пъзела, наречен смъртта на душата – именно този пъзел разцъква умело писателят и режисьор Георги Тенев в новата си нео-ноар (този път без соц елементи) драма Злият принц.

 

prinz

България, наши дни. В полицейското управление на града Х (за феновете на конкретиката е началната фонограма в представлението), криминалната вечер на Комисарят Х (силна главна роля на Христо Петков след второстепенните в Нощна пеперуда и Хамлет) започва със закопчаване на мистериозния Стопаджия Даскалов (Явор Бахаров) и скандал за взет подкуп от негови подчинени полицаи. Идилична родна картинка, толкова натурална и актуална, колкото вечерните новини (за печат "вярно с оригинала" звучат и гласовете на водещи) по телевизията и следващите ги един куп "based on a true story" български сериали – за още цвят и реализъм, в хроничния местен Х пейзаж се появяват поредната скоростно строяща се магистрала в комплект с електроцентрала, управлявана от холдинга Х, оглавяван от господин Крумов, чиято дума е закон в холдинговата губерния.

prinz4

Правилата, определяни от "олигархията", обаче, не са по вкуса (#оставка да искаш) нито на Комисаря, нито на Писателя (Владо Пенев влиза с огромна лекота, ирония и кеф във всяка следваща роля), методично алкохолизиращ се, за да приеме идеята, че се превръща във всичко онова, което е отричал и ненавиждал (хубаво си отворете ушите за прекрасния му и адски верен монолог за "Суетата като начин на оцеляване"), като приеме предложение за влизане в политиката и евентуален министерски пост. Правилата на Крумов не са по вкуса и на работещото на бензиностанцията момиче Стефана а.к.а Сузи (или София Бобчева), която се оказва в центъра на триъгълника от особени интереси на Комисаря, включващ неразкрито зверско убийство, сак с 5 милиона и... Смъртта като вечно преследващ го кошмар от дните му на професионален войник на мисия в Ирак.

prinz2

Да, Смъртта, за която Комисарят казва, че "трябва да усетиш как минава през теб", за да подредиш пъзела от започналите да валят трупове (Тенев мъничко изпуска нишката на логиката на убийствата в името на завързания съспенс). Смъртта като извинение за липсата на етика и морал в днешна България (и тези, които "искат #оставка" от Комисаря са също толкова корумпирани). Смъртта като далата накъсо крушка на човешките взаимоотношения. Смъртта като съдба за вечния аутсайдер (този не-преходен български национален герой), който дава най-доброто от себе си, но вечно губи – остава Принц, а не Цар. Смъртта като сантиментален копнеж към мястото и времето, в които Комисарят знае как се води Война по прости правила, с Добри срещу Лоши, а не като Войната в днешна България – всеки срещу всеки, без правила...

prinz5

Иначе Злият принц е написан и режисиран от Георги Тенев по всички правила на нео-ноар трилъра – заплетена криминална интрига с важни, малки детайли (и не често срещания в съвременната българска драматургия герой с пост-военен синдром); с мрачен реализъм, без бутафория (сценографът Никола Тороманов не само е успял да вмъкне половин полицейска кола на сцената, но и майсторски да усвои малкото пространство, вкарвайки публиката в епицентъра на случващото се); с подходящ музикален фон (само финалната песен не пожелаваме на никой спектакъл) – и така да се получи съвременна съспенс криминална драма ала Дзифт, но без соц утопията.

prinz6 

Всъщност приликите с театъра/киното на Явор Гърдев не са случайни – все пак през 90-те, Георги Тенев заформя Триумвиратус Арт Груп именно с Гърдев и Никола Тороманов. Факт, който обяснява донякъде ноар стилистиката и сцените за накъсване на ритъма (като рекламите в телевизията) с Идиота (едно от трите добри превъплъщения на Цветан Алексиев тук).

И факт, който може да ни припомни емблематичния финал на Дзифт с думите на Христо Петков (Гробарят там и Комисарят тук), които леко перифразирани биха лепнали идеално на Злият принц:...

"Колкото по-голяма Смъртта, толкова по-малка щетата... Моралната, де!".

 

prinz3

 

Гледайте Злият принц в Народен театър Иван Вазов на Сцена на IV етаж от 19:30 часа на 22 и 31 май

Български рози

Четвъртък, 01 Септември 2016г. 12:12ч.

"Вземи една българска роза от мен" се пееше в една класическа българска песен, но "розите" в новия роман (откъс от Български рози ви очаква по-долу) на Георги Тенев не са никак ароматни, а по-скоро повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество – такива, чийто симптоми усещаме ежеминутно навсякъде около нас. Такива, чийто пациенти срещаме всеки ден из медийни канали, сериали, филми и пиеси, за да светне на екрана закъснял надпис в предупредително червено: Надеждата за Бъдещето на България умира... последна... точно като надеждата за нов живот на закъснелите септемврийски рози...



                                                                                                                                                                              

                                                                                                                                                *

Той има печатници, има издателство, държи все още много авторски права, Дора е направила своите изчисления. Трейман продължава да издава вестници, всичко това струва пари, добри пари, и може да бъде продадено, ако Константин поиска да го направи. Но той не иска. Константин има илюзии или по-скоро не, той няма илюзии, но няма и визия, не знае въобще какво го очаква. Вкопчил се е в "Белария" като в Ноев ковчег, иначе отдавна да е спечелил, вместо да трупа само дългове. Вече е късно за експерименти. Те трябва да заминат, да се махнат оттук. Дора не е споделяла с никого тези мисли. Ето че е на път да каже без задръжки всичко пред Къдравия. Но той е по-скоро глупав и няма да проследи мисълта ѝ. Затова е достатъчно това момче просто да свърши задачата си. Дора иска от него да бъде тук на партито за дипломирането на дъщеря ѝ. Иска Лия да загази лошо и нека бащата види нещата такива, каквито са. Да му се отворят очите. Иначе Дора и Лия ще загинат тук, и двете. За Константин вече дори и не мисли, няма сили да се притеснява повече за него. Тази роза не се прихваща, не ще и не ще. Отчаяни опити за живот, така го усеща тя. Не може повече по същия начин. Дора иска да се превие, да сложи ръце на корема си, но усеща погледа на лекарката и медицинската сестра, които напускат точно сега, свършили са работата си. Дора се усмихва, махва им с ръка. Сигурно ще разпространят клюката за архитект Попова и младото полуголо момче в потна фланелка с градинарски ръкавици на фона на окосената морава, какъв кич само. Къдравия ги проследява с поглед.

– Защо Богданов не ти помогне? – пита я.

Майката мълчи.

– Да ти помогне да се махнеш. Богданов е номер едно днес.

– Много мътна представа имаш за Богданов – казва Дора. – И изобщо... – Тръгва с колебливи стъпки през терасата към входа. – Ние и от него трябва да се спасим, надалеч. Върви сега. – И понеже Къдравия не помръдва, Дора изсъсква, за повече няма сили: – Махай се!

 

                                                                                                                              

                                                                                                                                                 *

bgrose1

Лия се отпусна във водата, майка ѝ беше напълнила ваната почти до ръба. Не бе преценила архимедовите пропорции на момичешкото тяло. Водата преля и потече по пода, намокри обувките на Дора, тя постави надуваемата възглавничка под тила на момичето, зае се да плиска нежно с длан шията, гърдите и корема му. Мина гледаше от вратата с дрехите на Лия под мишница. Не посмя да пита какво точно е станало, къде са били те двете, Дора Попова и най-добрата ѝ приятелка. Отзова се на обаждането и посрещна колата, помогна да свалят Лия и да я пренесат на горния етаж на Бялата къща. Искам да стоиш с нея, докато дойде на себе си, каза Попова. И се оказа така, че последният път, когато Дора видя дъщеря си преди изчезването ѝ, беше във ваната, потопена до гърдите в хладката вода.

Последният път, когато Богданов видя момичето, беше на онзи кадър от външното наблюдение. Сивкавосиньото видео без естетика на изображението, фигурката потрепва като точка, заснета отвисоко, от автоматизирана улична камера. На кадъра се вижда как Лия излиза от колата веднага щом майка ѝ отключва вратите. Навежда се до едно дърво и повръща, превива се. Колата е паркирана до Докторската градина.

Последното, което Трейман беше видял, бяха крайчетата на косата и върховете на пръстите, стиснали телефона. Камерата е запечатала неволен автопортрет. Момичето му е писало съобщение, случайно или не е натиснало копчето и камерата е приложила образа. Той познава Лия и отгатна детайли от интериора, късче коса, пръста ѝ като петънце пред обектива. Вглеждал се е внимателно в нея, когато спи и когато бе още малка, може да я разпознае по цвета на косата и формата на ръката.

Кой от тримата – Трейман, Дора или Богданов – познава най-добре това момиче? Кой от тримата държи на нея повече и я обича повече от всичко останало?

 

 

 

cover-bylgarskirozi   Български рози (312 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Премиерата на Български рози и срещите с Георги Тенев са на Аполония 2016 (7 септември, 20:00, Художествена галерия) и на 14 септември в coworking camp КОСМОС, София

Жената на писателя

Сряда, 23 Август 2017г. 10:00ч.

Миналата година, по същото време, Георги Тенев опита да обясни защо Български-те рози са повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество, а сега, в градината на доброто и злото, наречена България, поникват ново поколение "рози" – сборникът с бодливи разкази Жената на писателя (откъс от Читателите ви очаква по-долу) разлиства темите и героите, покълнали в романа Български рози, но както казва самият Георги Тенев: "Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха."

 

 

Из разказа Читателите


Тя се изправя и застава до мен. В следващите минути ние ще бъдем в центъра на вниманието. Останалите са се настанили на столовете си. Всеки избира мястото, което му харесва, няма точно разпределение. Аз лично предпочитам приглушената светлина. Мисля, че вече можем да започнем.

 

Когато продължително време наблюдаваш една жена, постепенно започваш да виждаш несъразмерностите в нея; някаква особеност в позата, в стойката, как държи изправена главата си. Някоя характерна черта на лицето, особеност в погледа. Постепенно осъзнаваш, че има нещо деформирано, нещо преувеличено. Разбираш, че е дошла погнусата – такива неща се въртяха из главата на Слав от доста време и не можеше да ги прогони. С носталгия и неназовимо отчаяние, типични привечер за неудачниците в градовете, той си даваше сметка, че не се чувства щастлив, защото навярно е твърде умен. Слав си водеше записки в нещо като дневник. Четенето им по-късно би могло да бъде форма на терапия.

Беше многолюдно на улицата. Срещу него вървяха жени. Не се притесняваше да ги гледа в упор. Не изглеждаше изпаднал, независимо как се чувстваше. Държеше гърба си изправен и внимаваше за движенията си. Вероятно в очите на тези жени той изглеждаше като прилична възможност: самотен такъв, крачи бавно, за никъде не бърза. Сигурно и любов прави бавно, продължително, спокойно. Жените преминаваха през зрителното му поле и оставяха крака, прически, рамене, отпечатани за секунда върху зеницата. Стапяха се напълно анонимни и светлината ги отнасяше. Но идваха нови и нови. Преди площада, зад павилионите с цветя, я видя – минаваше по перпендикулярната улица. Слав спря поглед върху краката ѝ, полата откриваше колената. Отбеляза косите ѝ. Бяха оформени от фризьор, с остри крайчета, завъртени напред, образуваха шлем. След това прецени профила ѝ. Не беше непременно красив, но имаше нещо в него. Разбра, че това е жена от неговия кръг. Завършила е университет, сега е асистент или пише дисертация, преподава. Може би превежда, със сигурност е нещо такова, хуманитарно. А тези крака, които са май прекалено открити? Силуетът на гърдите, обемът им под светлата дреха, всичко му хареса. Помисли си къде ли е следвала. Не, не я познаваше и това беше важното. Ето че вече се разминаваха. Но тя беше усетила погледа му. От своя страна Слав видя малката бенка на скулата ѝ. Кожата ѝ беше светла. Не е била на море, каза си. Не се пече на слънце. После се опита да не мисли повече за нея. Застана пред червената светлина на светофара, загледа се в другия тротоар. Внезапно се обърна, нещо го бе боднало. Закъсня, но улови движението на жената и погледа ѝ. Пешеходците преминаха, пак стана червено. Непознатата разглеждаше витрината на първия магазин след ъгъла, манекени в безвкусни дрехи. Слав огледа внимателно обувките ѝ без ток.

Носеше чорапи, продължаващи нагоре, невидими, но ги имаше. Над полата можеше да се покаже гола ивица от кръста, там, докъдето стигаше блузата, пусната над колана. Но жената не правеше резки движения и късчето тяло не се откриваше. Нищо прекалено, никакъв допълнителен цвят в дрехите, черно-бяла гама. Тъмни обувки, тъмна пола, светла блуза, бледосива плетена чанта, кестенява коса. Слав се загледа в отражението на лицето ѝ във витрината. Беше свалила слънчевите очила от челото върху носа си. Сега той не виждаше очите ѝ. За миг се поколеба. Междувременно жената направи крачка надясно. Дъхът му спря, играта беше прекрасна. Или знае, че я гледа, или той си въобразява. Дали наистина е спряла заради него? Ето я, прави няколко крачки, намества чантата на рамото си.

После тръгва по "Раковски". Отдалечава се. Значи трябва да върви след нея. И Слав тръгва.

jen

 

* * *

– Докога ще ме измъчваш? Защо ме преследваш? Какво искаш?

"Моля?! – би трябвало да отговори Слав. Ама какво сега стана изведнъж?" – би следвало да извика, но той само мига и дори не се сеща да отвори уста.

Това е страх, да. Освен всичко тя е гола.

– Не ви преследвам... – най-накрая успява да го измисли, – и даже не ви познавам. Моля да ме извините.

– А аз те познавам, Светославе!

Попаднах на луда, казва си. Но откъде тя му знае името? Слав усеща, че му прилошава. Не обича такива сцени, а ето че е сам с нея, между четири стени.

В дома ѝ, в нейното жилище. Самичък влезе. Може би има и някакъв мъж, който сега ще се появи.

Тя разперва ръце, това е толкова драматично, все едно са в опера. Повишава глас:

– Защо ме следиш? Искаш да видиш с кого живея ли? Какво те интересува, нали не ме искаш?

Слав понечва да каже нещо, но тя го прекъсва.

– С никого не живея. Знаеш ли колко време мина, откакто съм сама? – Tя замахва да го удари, но не уцелва и се разплаква от яд.

– А аз още ти пазя пижамата!

Жената, красивата и благородна иначе дама, вади някаква дреха, абсолютно непозната на Слав.

Той не си спомня да е носил пижама. Да си признае обаче – тази му изглежда удобна. Неговата пижама, значи?

– Хайде, ела. Прощавам ти. Ела тук до мен! Знаеш ли колко време мина? Два месеца и двайсет и девет дни. Полудявам без теб. Хайде, направи го, стига се дърпа. Ето, вече... правим го...

Да си каже честно, а е готов и да се закълне – той не познава тази жена. Но тя го нарича с нежни имена, говори му най-мили думи. И дори плаче от време на време. Вика с глас: "Обичам те!". После шепти: "Не ме пускай, ела... още, искам те!".

И дори настоява: "Стисни ме, по-силно...". Тя изрича тези неща отчетливо, но деликатно, уж няма мръсни думи, нито една, но те звучат неприлично и признава си Слав, възбуждащо. Разтреперва се. Няма да лъже, хубаво е. И щеше да е още по-хубаво, ако не беше толкова... странно. Неясно. Слав не разбира защо и как се случва всичко това. Ако имаше и най-малка представа откъде го познава и защо е скрила у дома си пижамата му... Да, но надали щеше да е така вълнуващо. Свършват заедно."

kino

 

* * *

Свършваме четенето. Аз оставям листовете, тя сяда на стола си. Колегите около масата, които търпеливо са пазили тишина, сега се размърдват. Някой кашля, друг става и си сипва вода.

– Благодаря на партньорката – кимвам към нея, а тя кръстосва крака и оправя полата си.

– Читателят е съавтор – казвам им. – Онези времена, когато писателят решаваше всичко, безвъзвратно отминаха.

Те не са точно читатели, професионалисти са, но сега трябва да изчистят ума си от познания и натрупвания. Трябва да говорят спонтанно, да следват импулса. Само така можем да направим крачка нататък.

– Поставете се в позиция на читатели, които гадаят какво ще се случи със сюжета.

Коста предпазливо вдига ръка.

– Мога ли да опитам?

Давам му знак да продължи.

– Да предположим, че в следващата част имаме връщане във времето. – Коста разгръща сгънат лист, чете от него: – "Часът е 14,30, предишния ден. Тогава Слав го ужилва оса. Без да се бави, той предприема действия. Разказваме в минало време, но усещането е, че действието се развива сега, пред очите ни. След ужилването Слав се добира до аптеката, купува хомеопатични гранули и ги слага под езика си. На излизане сваля очилата. Смята, че постъпва правилно. Шокът понякога започва именно с промени в зрението. Когато се прибира, продължава да се лекува с никрофен. Изважда лед, слага една бучка на мястото на ужилването. Осата го e пробола отгоре върху ръката, в основата на средния пръст. Това е дясната ръка. В онзи момент Слав вече не може да я движи, изтръпнала е. С лявата ръка криво-ляво успява да си забърка вечеря. Неочаквано за самия него в този момент Силвия започва да му липсва. И то много повече, отколкото през миналите месеци. Плаче му се, че няма кой да му сготви супа. Да му изпържи поне едно яйце, но да е вкусно. Слав яде суров чесън и подсмърча. Трагедията от раздялата с жената нахлува внезапно с неочаквана сила. Слав не е подготвен, по гащи е. Били са заедно със Силвия повече от пет години. Силата на навика е голяма, но е имало и любов. В този момент Слав чувства това, усеща любовта, усеща липсата ѝ. Не знае как ще преживее до сутринта. Напива се или поне прави опит. От алкохола го боли глава, още по-трудно е да заспи. Насилва се да изгълта още една чаша. Край, като мъртъв е. Затваря очи. На сутринта се събужда трудно и твърде късно. Замаян е. Алкохолът вече е влязъл в комбинация с пчелната отрова и с лекарствата. Слав не подозира каква странична реакция настъпва в организма му. Не му стига въздух, не го свърта вкъщи. Няма как да се досети, че това е частичен респираторен блок от затруднения обмен на веществата. Броди, вече е почти в шок, като абстинентен е. Готов е да извърши безразсъдни неща. Озовава се неволно на кръстовището. Среща я уж случайно. Уж. Но той е търсил точно нея, в този час. Отишъл е да пресрещне Силвия, която всеки понеделник има лекции. И всеки понеделник се връща точно по този път от университета към къщи..."

 

– Значи тя се казва Силвия – кимвам и си записвам името. Това е най-ценното в тази версия, струва ми се.

– Не съм сигурен... – отвръща Коста. – Просто така ми хрумна.

Коста прибира листчето, изписано на ръка. Така протичат срещите на нашите читателски групи. Ако бяхме ангели хранители, версиите ни биха могли да променят живота на хората. Но не сме. И те не са хора точно. Чистата импровизация е възможна само в свят на измислени съдби. Харесва ни да сме свободни, да сме безотговорни, да се събираме в читателски и писателски групи. Като цяло обаче страним от реалността. Затова и предвиждаме смяна на мястото. Наричаме я "японската къща", тази сграда, в която се събира читателската група сега. Някой ѝ измисли името заради тънките стени като от оризова хартия. Сградата е модерна, конструкция от стоманени профили, пресечени от стъклени прозрачни и напълно непроницаеми стени. Бетонни шахти отвеждат всички тръби, вентилацията, комуникациите, асансьорите. По същите шахти пълзи и ехо обаче. Шумовете се процеждат, долавят се гласове, атмосфера, проникваща от офиси и заседателни зали над и под нас. Можеш да чуеш отделни думи, парчета разговори. Няма да останем тук дълго.

 

 

 

cover-zhenata-na-pisatelya   Жената на писателя (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещите с Георги Тенев и Жената на писателя са на 26 август (в рамките на фестивала София диша, 20:00, площад Свети Александър Невски), на Аполония 201729 август, 19:00, в La Maison, Созопол и на 14 септември – Алея на книгата, София, 19:00

Балкански ритуал | Георги Тенев

Вторник, 26 Февруари 2019г. 16:16ч.

Откраднато евангелие от Ватикана, археологически загадки от древна Месопотамия и Иран, тероризъм, войната в Близкия изток и игрите в българския политически куклен театър... всички тези еклектични парчета пасват заедно в историческия пъзел с елементи на крими мистерия, наречен Балкански ритуал – два откъса от най-новия роман на Георги Тенев открехват ритуално завесата на реалния Живот, където фантазията понякога говори Истината... И ако Георги Тенев и друг път се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития, то в Балкански ритуал размерите на пъзела са подобаващо грандиозни за 50-годишния юбилей, който ще отбележи той през тази година...

 

 

5.

Ex libris Josephi Simonii Assemani

Codex vetustissimus in quarto

Lectiones evangelicas Ecclesiae Slavo-Graecae

 

Това беше началото на първия лист, изписан красиво на ръка с издължен почерк. Професорът разлисти още. Редовете на втората и третата страница едва се очертаваха, съвсем дребни и накъсани, мастилото беше избеляло. Следващите два-три листа бяха все така неясни, открояваха се само местата, където нечия ръка бе повторила с мастило индексите. От латински Мандаджиев не разбираше, нито имаше представа какви са тези сигнатури с римски цифри. С пръстите си усети началото на следващата част в този здраво подвързан том. Когато прехвърли страницата, разбра, че това досега е било описание, а тук следва същинската книга. Знаците бяха много по-едри, изписани като с четка. Всъщност беше писано с перо. Познанията на Мандаджиев му стигаха колкото да разпознае, че това е глаголица. Текстът бе в две колони, разделени от орнамент или на места от празно поле. Никога не бе докосвал нещо подобно. Портиерът вече беше излязъл, затваряйки деликатно вратата, така че професорът изрече думите на себе си: "Това сигурно е на хиляда години...". Мандаджиев се взираше в книгата. По средата на листа, в началото на всеки нов абзац редовете бяха украсени със сложно изрисувани заглавни букви. На отсрещната страница – пак така. Неразбираеми бяха за Мандаджиев, едната му приличаше на завързана луличка, другата – на сгънати ножици или старовремски очила. Бяха все кръгли или с елипсовидна форма, пресечени тук-там от вертикални линийки като насекоми. Колко стара беше книгата, той не можеше да определи, но ръцете му затрепериха. За миг се ужаси, че може да изпусне този ръкопис с неясна засега стойност, с непонятно съдържание върху древна хартия. Нямаше как да знае, че не е хартия, а тънки, полирани от изглаждане и стъргане листове козя кожа.

bgrne

Прелисти страниците нататък, после обърна книгата откъм задната корица. В края на глаголическия ръкопис отново имаше лист като началните, с букви, които можеха по-лесно да се разчетат. Ръката с маниерен издължен почерк беше написала: Gloria tibi, Deus, gloria tibi: iterumque dicam: gloria tibi, Deus superlaudatus et superexaltatus in secula.

Дебелият том миришеше някак особено, восъчно, с нотки на студ. Във въздуха сякаш се появи странна лютива жилка, като стрит прах от сушена билка или чай, макар че книгата нямаше нито прашинка по себе си. Беше някак хладна на пипане.

 

Минали бяха седмици, а Мандаджиев съвсем ясно си припомни този момент, все едно е бил вчера. Какво да каже за миговете на объркване, за стъписването си в празния кабинет с ръкописа в ръце?

– Разкажете, обяснете – подканваше го депутатът, председател на специалната анкетна комисия.

– Какво искате да чуете, господин Войнов? – отвърна глухо професорът. – Вие имате готов отговор на всички въпроси. Говорите за нарушения и престъпления. Какво да ви обяснявам в такъв случай и какъв смисъл има?

Не го беше страх от този нагъл и хитър, потомствено необразован и груб човек. Селянин, мислеше си Мандаджиев. Беше му студено и горещо едновременно. Изпитваше нетърпение и го гнетеше неизвестността – какво ще каже Генов за всичко това? Днес министър-председателят се връщаше в столицата и щеше да завари цялата бъркотия. Може би в очите на Мандаджиев размерите на скандала бяха по-големи от реалните, но с интуицията си на разумен и просветен търтей той усещаше, че е засмукан от някакъв водовъртеж, по-голям от него. Готвеше се капан, в който професорът, изглежда, беше само примамката, стръвта, а ударът се целеше по-високо. Като лично протеже на министър-председателя Мандаджиев беше добър обект за нападение – за да се насочи атаката към Генов. Министър-председателят се връщаше тази сутрин от посещение в Москва, преди това е бил на евро-азиатската среща в Сеул. Отсъства осемнайсет дни от страната и надали дистанционно се бе занимавал точно с историите около анкетната комисия и министъра на културата. В държавата и света имаше и по-важни неща. Тези мисли си превърташе Мандаджиев в ума. Потта лепнеше по ризата му, беше му зле.

 

На Генов той дължеше всичко в тази нова и възходяща част от живота си. Гено Генов го беше поканил, той му осигуряваше гърба. И силовите методи на управление в министерството също бяха въведени от лидера и неговото обкръжение, такъв им беше стилът на новите хора. Самият професор никога не би намерил смелост, нито средства да се наложи така агресивно над опонентите си. Не го беше правил досега дори в чисто научните спорове, които се отнасят само до представите за истината, идеите, а не до някакви материални облаги. Но Гено му каза: "Професоре, стягай се!", и тази фраза стана сакрална формула в отношенията между двамата. С нея като с попътен вятър музикологът и хоров диригент Мандаджиев попадна на поста заместник-министър на културата. Същата фраза чу и след последните избори, когато триумфално влезе в министерството, този път като титуляр на поста.

Не, не беше страх това, което чувстваше Мандаджиев. Беше вкус на разочарование в устата, в душата сякаш. Заради провала и изтърваното доверие. Едва сега той разбра, че истински е започнал да държи на мнението, което Генов имаше за него. Макар и по-млад от своя министър, премиерът играеше в живота на Мандаджиев все по-важна роля. В политиката той преживя втора младост и второ съзряване. Сега обаче шансът си отиваше. Щяха ли въобще да имат предишната близост с лидера? Тревогата му беше дори за разговорите на малко име и дружеското непринудено отношение – "Гено" и "професоре". Ето какво искаха да уязвят противниците на Генов. Ето защо така бързаха със свикването на заседанието тези хиени начело с Войнов. Нетърпеливи бяха да започнат изслушванията, преди министър-председателят да се е върнал. Мандаджиев щракаше комбинации наум, стискаше зъби и все повече усещаше в корема си едновременно болка и глад. Не парене както при гастрита, а болка.

 

Мъжът срещу него, квадратен и добре закусил, добре облечен и нахален, го фиксираше. Войнов имаше ловен билет, убиваше дивеч, без да му мигне окото, и познаваше радостта от това занимание. Тук тръпката беше още по-голяма, макар че животното нямаше да бъде изяждано. Войнов обичаше този вид саморазправи. За първи път бе усетил гъдела на публичния садизъм по време на предизборните дебати, когато сгащваше опонента си неподготвен, налучкваше слабото му място и натискаше ли, натискаше. После се отдаваше на тази страст чрез парламентарния контрол. В своя вихър обаче попадаше по време на митинги и събрания, на импровизираните трибуни по площадите с микрофон в ръка. Там се обличаше по-скромно, с кожено яке и обикновен пластмасов часовник на ръката. Сваляше златния ролекс, обувките "Салваторе Ферагамо" и се превръщаше в народен човек. Но в парламента, особено в Комисията по култура и образование, той не можеше да издържи на изкушението, явяваше се в целия си блясък. А и новите килими на залите си заслужаваха костюмирането. Войнов обичаше да се движи по този безшумен тепих, да усеща сянката си, проектирана от светлината на големите полилеи върху стените, облечени в люспи славонски дъб. След последния ремонт и с новото обзавеждане парламентът със сигурност беше по-красивата сграда в сравнение с Президентството. Въпреки своите високи етажи и арките Президентството и Министерският съвет си оставаха тромави, силов и многозначителен комплекс, цитадела на властта. Носеха белега на сталинския строеж, на сталинската философия и естетика, родени зад каменни чела. Съвсем различна от това беше къщата на Народното събрание. Тя излъчваше ефирен, павилионен дух, беше скромна и затова по-естествена, едва надигаща се над жълтите павета. Беше изложена на вибрациите на града и на метрото под земята, орнаментите по ръба на покрива бяха почти детински игриви, медта по ръбовете на козирката смешно проблясваше и по нея стържеха с нокти кацащите гълъби. Беше красива сграда, носталгична и изчистена. Беше истински романтичен неоренесанс, какъвто само умът на архитект славянин може да пренесе от Рим в Белград и после в София.

 

– Какво ви кара да ни смятате за толкова наивни, господин Мандаджиев? – наклони глава Войнов и направи гримаса на примирение и снизхождение едновременно.

Все едно си имаше работа с някой преписвач в училище или с дребен мошеник, който твърдоглаво отрича очевидни доказателства. Чак да го съжалиш колко е безсилен. Въпросът на Войнов прозвуча общо, но и с известен подтекст, а това винаги му харесваше. Обичаше да задава такива въпроси, за тях обикновено нямаше подходящи отговори и хората отсреща започваха да се чувстват все по-неудобно.

– Какво ви кара да мислите, че тази история звучи приемливо? Една безценна книга, подхвърлена някак случайно и попаднала пак така случайно у вас? Не, не звучи добре, министър Мандаджиев. И дори да повярваме на първата част от приказката, по-нататък вече не мога да приема обясненията на вашите експерти, които тук с две странички общи фрази ни замазват очите. Нещо не е наред с логиката. Хайде да минем по детайлите, както ни ги пише и НАДС, а вие да обясните.

Той не успя да подреди добре мислите си в онзи ден, след неприятното прекъсване на обяда и появата на портиера със странната пратка. Мандаджиев разбираше, че нещо му се изплъзва, но нямаше опит с такива ситуации. Трябваше да позвъни, трябваше бързо да избере с кого да се свърже, да потърси мнение. Не беше минал и половин час, и в кабинета се появиха експертите – директорката на Народната библиотека и завеждащата старобългарския архив. Разстоянието между Академията на улица "Шипка" и библиотеката е точно двеста и седемдесет метра и двете жени почти долетяха, носени сякаш от предчувствие.

jen

Професор Коцева, директорката, държеше книгата с вдървени ръце, на които беше нахлузила бели платнени ръкавици. Спогледаха се с другата госпожа, после пак наведоха глави над ръкописа. Министърът нетърпеливо замълча, чакаше ги. Но те все така бавно и протяжно прелистваха страниците напред-назад. Чуваше се дишането им, почти пъшкане. Все едно вършеха тежка физическа работа. Мандаджиев забеляза, когато лицето на професорката от старобългарския архив, доктор Михалкова, отчетливо побледня. Уплаши се дали жената няма сега и да припадне. Тя вдигна глава и го погледна:

– Изглежда, че е оригиналът.

– На кое оригиналът? – сопна се Мандаджиев.

Не можеше да се ориентира, а двете го зяпаха, все едно не говореха за невнятна книга, а за нещо ясно като телефонния указател.

– И аз така мисля – прошепна директорката на библиотеката.

– Сигурна съм. – Другата жена сложи длан пред устните си, сякаш се въздържаше да не ревне.

– Е, какво сега? Не разбирам.

Мандаджиев се опита да гледа строго, дори свирепо. Не му обърнаха внимание, бяха като вцепенени от книгата. Проф. дфн Михалкова седна на стола. Приличаше на гимназистка, преживяваща тежко любовна раздяла.

– Все още не мога да повярвам – каза.

– Какво, за кое? – Мандаджиев искаше да внесе поне някакъв ред.

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.

Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:

– Как така откраднато? Нали е тук?

– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години...

 

-------------------------------------------------

 

12.

Течеше 559-ият ден от мандата на второто правителство на министър-председателя Генов. Той добре познаваше този парламент, включително хората, включително сградата. Беше прекарал почти четири години като народен представител. Всичко тук му бе ясно, вече преживяно и беше успяло да му стане скучно. Досадата, с която се отнасяше към Народното събрание, намираше добър отзвук сред обикновените хора навън. Никой не обичаше народните представители. Те бяха станали нетърпими заради несменяемите привилегии, каканиженето от трибуната, празните обещания за промени, заради парламентарните бюфети, колите, които задръстваха все по-големи площи от идеалния център, също и заради безплатните медицински грижи без чакане в болници – и всичко това в комбинация с очевидната неграмотност на голяма част от избраниците.

Някои бяха с отворени криминални досиета или поне под сериозно подозрение за извършени престъпления, дори такива от най-банален тип. На този фон сервилното внимание на журналистите в кулоарите беше чисто лицемерие. По задължение медиите отделяха време и внимание на този мравуняк, пускаха камерите и насочваха обективите, за да изслушват мнението на депутати със съмнителна компетентност; по телевизионните и радиоканали се повтаряха кухи фрази и очевидни неистини, обяснения за вече сключени сделки в ущърб на държавния интерес или в ущърб на природата; въртяха се постоянни скандали за намеси в работата на съда, за предизвестения избор на държавни служители и надзорници в разнообразните агенции. Всичко това наливаше вода в общото народно убеждение, че парламентът е лъжа, неефективен и пълен с измама. И Генов не си правеше труда да го отрече, напротив, взимаше от това убеждение повод, черпеше сила.

 

В парламента средната възраст се смени на трийсет и пет години и три месеца. Повечето народни представители нямаха никакъв зрял спомен за годините преди 1989-а. Оказваха се питомци на оскъдното и свиващо се образование в края на века, не съвсем добре пишещи на български, не много добре говорещи, без желание да преодолеят диалектите си. Неясна им беше представата за света преди падането на Берлинската стена. Не знаеха нищо за забраната да живееш свободно и да пътуваш когато поискаш – тези привилегии бързо бяха приели за даденост, като въздуха и светлината. Въпросът за свободата в чист вид не съществуваше, не беше идеал, а въпрос на пари. Никой вече нямаше цвят, не изповядваше идеология. Възгледите и стратегиите се ориентираха не спрямо проблема за свободата, а спрямо проблема за парите. Така беше, открито или премълчавано. И тук влизаше Генов. Публиката приемаше конвенцията безусловно и му отреждаше място на върха, позицията на лидер. Генов мълчаливо излъчваше посланието си: не търсете от мен повече от това, което виждате. Ако търсите тайна в мен, ще бъдете разочаровани. Няма тайна, най-много да се открият умора, огорчение и тъга. Тегобата на властта е голяма. Аз съм просто мениджърът на това организирано нещо, което за удобство се нарича държава, макар да не го държи никой. Живеете в една социална обстановка, боядисана в един или друг цвят, отгоре с етикет "демокрация", власт на народа. Да, народ обаче в чистия смисъл на думата няма, има нехомогенна смес от интереси, а самото понятие за народ е досадно за широката общественост. От идеята за народ се гнусят всички. Народът е синоним на глупак, страдалец и така нататък.

 

И тъй, казваше им мълчаливо Генов – и те приемаха думите му за обективно верни, дори за правилни, – не е за завиждане моята позиция, ролята на организатора и стабилизатора. Извън нея, извън тази по принуда поета функция, признаваше им Генов, аз съм един обикновен никой. Зад рейтингите и зад цялото вълнуващо напрежение на политиката и изборите се крият само сухи скучни цифри. Има много по-добри начини човек да преживее съдбата си, да остане в покой, да оцелее самостоятелно. Затова вие използвайте възможността, докато аз и други като мен осигуряваме интригата... И наистина министър-председателят умееше да дава на публиката зрелище, когато е необходимо. Гено Генов беше природно интелигентен, а и определен ген течеше в жилите му – беше син на функционер от средния ешелон на Вътрешното министерство. Съдбата му предложи личностен тренинг още в невръстните години. Майка му почина, когато беше на десет, а бабите и бащата поеха грижите. Израсна обграден с равни части внимание, грижа, дисциплина и в крайна сметка самота. Бе пробивно, мълчаливо дете, но лесно завързваше приятелства. На народа си сега беше приятел, това бе сигурно, или поне така мислеше. И хората го усещаха, не че им беше близък другар непременно, но сам вярваше в образа си. Ето такъв беше балансът.

 

– Министерските становища по случая можеше да ги поискате от моя кабинет – спокойно обясни Генов.

Все едно имаше работа с деца, които са се разпалили, спорят и се гневят, но играта си е игра и беше време да се захванат с нещо друго.

– Министър Мандаджиев действаше по мое указание – подчерта сухо Генов, – докато аз се върна в страната. Вече съм тук и ще поема лично темата.

Отсреща го гледаха множество чифтове очи, а в тези на председателя на комисията припламваше гняв, но засега безсилен.

– Това е нещо ново. – Войнов се облегна назад в стола си, платът на скъпия поръчков костюм изскърца, притиснат в тапицерията.

Депутатът Войнов не знаеше как да продължи. Чувстваше се измамен, това беше някакъв номер очевидно. Той хвърли поглед на министър Мандаджиев, който бледнееше в стола си все още неподвижен и останал почти без дъх. Не можеше да се разбере дали самият Мандаджиев е наясно какво прави в момента Генов, импровизира или пък всичко това е добре планирано. Някой е водил Войнов за носа.

Невероятно, но така излизаше. Депутатът изпита горчив вкус в хранопровода си и посегна инстинктивно към бутилката с вода, сервирана до чашата от боросиликатно стъкло – новият сервиз от осемстотин части наскоро бе купен за Народното събрание.

Чашата тракна върху чинийката, ръката на Войнов трепереше. Сипа си, пи вода, огледа своите, които гледаха него. После пак се обърна към Генов, но някак като че искаше да заговори на Мандаджиев, което бездруго беше по-лесно:

– Досега министърът на културата не ни е информирал, че премиерът е разглеждал тази... работа. Това ще се запише в протокола.

– И правилно не ви е информирал. – Генов направи физиономия на досада. – Така е и трябвало. Беше част от указанията ми.

– Става все по-интересно, господин Генов – изпъшка председателят.

– Не сме тук, за да ни бъде интересно, господин народен представител. Не ни е работата да предлагаме на някого забавления. По случая има сериозно ангажиране на НАДС и то е свързано с определени нива на секретност. Не знам доколко сте запознат със Закона за защита на класифицираната информация.

– Запознат съм достатъчно... – Войнов се намести в стола си. – За каква точно информация става въпрос? Депутатите от комисията, както и всички народни представители имат разрешен достъп.

– Господин Войнов, случаят се отнася до националната сигурност и като такъв е докладван пред НАДС. Агенцията си знае процедурите, а и вие, надявам се, ги знаете. Аз не мога тук да правя рапорт пред вас. Не е прилично точно вие да ме карате да нарушавам закона.

 

Двамата се гледаха. Премиерът задържа равния си, спокоен поглед, почти се усмихна, после си оправи маншета. Печелеше битката на нерви, това можеше да се усети от хората в залата. Войнов също бе хищник, знаеше да хапе и да нанася удари, наясно беше, че Генов прекалява, като му изземва изслушването и почти се подиграва с комисията. Премиерът имаше право както всеки друг да присъства, но не бе поканен изрично да участва, дори не беше поискал думата. Депутатът би могъл да настоява той да се отстрани, дори да напусне, формално все пак действаше някакъв правилник, но Войнов също така усещаше, че министър-председателят само това чака – председателстващият да си изпусне нервите. И тогава Генов ще може съвсем основателно да произведе някой от любимите си показни жестове, да дръпне своя министър за ръкава и да го изведе оттук, както обиден родител измъква детето си от скучна среща в училище, където не търсят решения на проблемите, а само искат на някого да се карат. Защото учителите са си учители, а родителят има истинските права, които са едновременно права и грижи, и така нататък... В тази игра на родител и настойник Гено Генов държеше без конкуренция първенството, отдавна бе иззел функцията на публичен баща, а на останалите даваше роли на натрапници. Хората искаха топла ръка. А засега, уви, това е ръката на този гад, мислеше си Войнов и отвътре му напираше ожесточение, което нямаше къде да излее.

 

 

 

cover-balkanski-ritualБалкански ритуал (520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Георги Тенев и премиерата на Балкански ритуал е на 27 февруари – Casa Libri, 19:00

онлайн