Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Давид Фоенкинос
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Давид Фоенкинос

Шарлот

Понеделник, 17 Август 2015г. 10:48ч.

Живот? Или Театър? се нарича автобиографичната серия от 769 картини с гваш на Шарлот Саломон, с които тя (между 1941 и 1943 година) рисува бурната история на краткия си живот на немска еврейка през Втората световна война. Същата история, но в свободен стих рисува писателят Давид Фоенкинос в романа Шарлот, спечелил миналата година престижната награда Рьонодо – неслучайно, защото думите на Фоенкинос винаги са оживявали живописно както на белите страници, така и на филмовия екран, също като в кино адаптациите (писани от самия него) на предишните му хитови романи Деликатност и Спомените...

 

 

 

Семейство Саломон обядва мълчаливо.

На вратата се чука.

Шарлот поглежда баща си.

Всеки шум е заплаха.

Не би могло да бъде иначе.

Те остават около масата.

Не мърдат, вцепенени от страх.

Отново се чука.

По-отчетливо от първия път.

Трябва да се направи нещо.

Иначе ще разбият вратата.

Алберт най-сетне става.

На вратата се показват двама мъже с тъмни костюми.

Алберт Саломон?

Да.

Моля, последвайте ни.

Къде отиваме?

Не задавайте въпроси.

Мога ли да си взема някои неща?

Няма нужда, побързайте.

 

Паула се опитва да се намеси.

Алберт ѝ прави знак да замълчи.

По-добре да не усложняват нещата.

Способни са да стрелят при най-малкото раздразнение.

Добре поне, че са дошли само за него.

Сигурно става дума за разпит.

Няма да трае дълго.

Те ще видят, че е герой от войната.

Че е пролял кръвта си за Германия.

 

Алберт си слага палтото и шапката.

Връща се да целуне жена си и дъщеря си.

Стига сте се мотали!

Целувките му са бегли, откраднати.

Излиза, без да се обърне назад.

Шарлот и Паула се притискат в обятията си.

Не знаят защо са го отвели.

Не знаят къде го водят.

Не знаят за колко време.

Не знаят абсолютно нищо.

Кафка го е описал в "Процесът".

Главният герой Жозеф К. е задържан без причина.

Също като Алберт, той предпочита да не се съпротивлява.

"Единственото разумно поведение е да се нагодиш към обстоятелствата".

Значи, така.

Това са "обстоятелствата".

Нищо не може да се направи срещу тях.

Но докъде ли могат да се разпрострат?

Процесът изглежда необратим.

Всичко вече е описано в романа.

Жозеф К. ще бъде убит като куче.

Сякаш срамът е трябвало да го надживее.

charlotten3

Хвърлят Алберт в "Заксенхаузен", концентрационен лагер на север от Берлин.

Без никакво обяснение.

Вкарват го в тясна стаичка заедно с други мъже.

Алберт разпознава някои от тях.

Разменят по няколко думи, за да се успокоят.

Отново разиграват жалката сцена на оптимизма.

Но вече никой не я приема на сериозно.

Нещата са стигнали твърде далеч.

Оставят ги да пукнат без храна и вода.

Защо никой не идва да ги види?

Как може техни съотечественици да се отнасят така с тях?

След дълги часове пристигат няколко полицаи.

И отварят бараката.

Тук там се надигат протести.

Полицаите незабавно хващат роптаещите.

И ги отвеждат в другия край на лагера.

Повече никой няма да ги види.

Казват на затворниците, че ще бъдат разпитани.

Трябва да се наредят на опашка.

Чакат прави в студа с часове.

Най-старите и болните не издържат.

Откарват падналите някъде другаде.

Тях също няма да ги видят повече.

Нацистите все още не екзекутират отявлено.

Застрелват непокорните и слабите в задния двор.

Алберт застава по средата на опашката от достойни мъже.

Да, достойни.

Волята да запазят поне болката за себе си е осезаема.

Това е единственото, което остава.

Когато нямаш нищо друго.

Желанието да стоиш изправен.

 

Неговият ред идва.

Озовава се лице в лице с млад мъж, който може да му е син.

Лекар, а, изсмива се той.

Да.

Не се учудвам, типично еврейска професия.

Тук повече няма да въртиш палци, безделник мръсен!

Как може да го нарече безделник? Него!

Цял живот е работил като грешен дявол.

За напредъка на медицината.

Ако този сополанко не умре от язва, то ще е благодарение на него.

Алберт навежда очи, това е прекалено.

Гледай ме!, развиква се младият нацист.

Гледай ме, като ти говоря, гадино.

Алберт машинално вдига глава.

Взема листа, който му подават.

И прочита номера на общата спалня и затворническия си номер.

Повече няма право да носи името си.

 

Първите дни са непоносими.

Алберт не е свикнал на физически труд.

Напълно изтощен е, но знае, че трябва да се държи.

Ако падне, има опасност да замине.

Към онова място, от което никой не се връща.

Умората му пречи да мисли.

Понякога му се случва да забрави всичко.

Къде е, кой е.

Както когато се събуждаме от кошмар.

Трябват ни няколко секунди, за да се ориентираме в реалността.

Алберт остава с часове в тази зона.

Където съзнанието блуждае.

charlotten4

Шарлот и Паула пък са изтощени от ясното си съзнание.

И изтормозени от липсата на вести.

Подобно на стотици жени, те отиват в полицията.

Около сградата се е оформила огромна женска манифестация.

Къде са мъжете ни?

Къде са бащите ни?

Молят се за информация.

Просят някое доказателство за живот.

Шарлот успява да влезе в един кабинет.

Дошла е с едно много топло одеяло.

Бих искала да го занеса на баща ми, умолява тя.

Полицаите едвам се сдържат да не се разсмеят.

Как му е името?, най-сетне я пита един нацист.

Алберт Саломон.

Добре, можеш да си вървиш, ние ще се погрижим.

Но аз искам да му го занеса, моля ви.

Не е възможно.

Засега не се разрешават посещения.

Шарлот знае, че не бива да настоява.

Ако иска одеялото да стигне до баща ѝ, трябва да си мълчи.

Тръгва си безмълвна.

Няколко секунди след това полицаите се забавляват.

Ах, че мило!

Еврейско момиченце, което иска да се погрижи за скъпия си татко.

Ах... Ох... Ах..., подиграват се те.

Изтривайки калните си ботуши в одеялото.

 

 

 

 

cover-sharlot   Шарлот (превод Анна Ватева, 232 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците


Срещата с Давид Фоенкинос е на 20 август във Френския културен институт в София от 19:00 часа, а на 23 август от 17:00 часа във Фестивален и конгресен център – Варна в рамките на кинофестивала Любовта е лудост и прожекцията на филма Деликатност

Нашите раздели

Неделя, 27 Март 2016г. 17:17ч.

"Ако от тези изречения не почувствате нищо, то е, защото не сте влюбени в Алис." казва Фриц, героят в новия роман Нашите раздели (откъсът от него по-долу е ваш) на френския писател Давид Фоенкинос, когото (може би) сте срещнали наживо миналата година. Фриц работи в Ларус, но дори този легендарен речник, с бездънните си енциклопедични познания, едва ли може да даде определение за Любовта – онази, "истинската, която ви запраща в категорията на индивидите, достойни за присмех" като Фриц и Алис; онази, която ви събира и разделя в омагьосан перпетуум мобиле кръг; онази, която се ражда от един жест, от една дума... или от непоносимостта към сьомгата.

 

 

Първите дни не бяха най-трудните. Казвах си, че просто ѝ е необходимо малко време, за да приеме моята издънка през семейната неделя. После мина време и разбрах, че Алис няма да даде заден ход. Бях прекрачил границите на простимото. Щяхме да сме нещастни всеки поотделно и може би щяхме да изпитваме мъка по едно и също време, сякаш обединени в онова, което изживявахме разделени.

* * *

Най-сложното бе да изглеждам нормално на работа. Да си на нова служба означава да се усмихваш. Всяка сутрин по пътя за "Ларус" се упражнявах да отпускам челюстта си. Така успявах да вляза в издателството захилен. Никой не можеше да се досети за любовния траур, който изживявах вътрешно. Болката си споделях единствено с Пол. Присъствието му в този период наистина бе важно за мен. Въпреки че положението не беше просто – докато мен ме наеха, на него му предложиха само удължаване на стажа. Вече не бяхме равни, бях станал негов наставник. Представете си следния парадокс: утешаваше ме човек, на когото трябваше да давам наставления. Случваше се да сдържам сълзите си, нареждайки му да фотокопира нещо.

– Благодаря, Пол... благодаря ти за всичко.

– Няма защо, Фриц. Просто вдигнах телефона.

Първите ми професионални задължения завинаги щяха да бъдат свързани със спомена за любовната ми ранимост. Дали това не беше някакъв знак? Щях ли да съм принуден впоследствие да избирам между емоционалния си разцвет и успешната си кариера? Все същият голям въпрос: може ли човек да има всичко? Не плащаме ли задължително за онова, което получаваме? Все въпроси, които тормозеха съзнанието ми и които сигурно вече бяха станали досадни на Пол. За щастие на приятелството ни той скоро щеше да получи предложение за работа в "Малкият Робер". Тогава за наше най-голямо облекчение щяхме да се превърнем в конкуренти.

* * *

Имаше и друго обяснение за способността на Пол да ме изслушва: той беше щастлив. Истински щастлив. С онова почти дразнещо за околните щастие. Наскоро бе срещнал едно момиче и усещах, че крие нещо от мен. Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел. Все пак си казвах, че е странно: срещнал я бе точно когато двамата с Алис се разделяхме. Нима в представлението на любовния живот нямаше място за двама? Предпочитах да не разсъждавам върху тази хипотеза, която можеше да ме накара да дебна залеза на неговата история. Веднъж на обяд подхванах темата.

– Виждам, че си щастлив.

– Защо мислиш така?

– Защото си ми приятел и го виждам. Виждам го в начина, по който гледаш менюто.

– Така ли?

– Когато човек е щастлив, менюто няма никакво значение. Докато аз, още не влязъл, веднага искам да разбера какво е обедното меню. Защото то несъмнено ще е апотеозът на деня ми.

Пол се възхити. Бях го уловил в мрежата на моята прозорливост. Впусна се в дълго описание на любовната си история.

* * *

Всичко започнало преди месец. Срещнали се у общи приятели. Нищо особено, призна си, но веднага добави: "Ще видиш, продължението е невероятно". Така че с нетърпение очаквах продължението, както очаквах и поръчаното без особен ентусиазъм пармантие. Описа ми хола, където един от приятелите му празнувал дипломирането си.

Имало около трийсетина души и атмосферата се колебаела между елегантност и разпуснатост, без някоя от тенденциите да вземе връх. Лека джазова музика, която напомняла на соарето в "Закуска в Тифани". Пиели шампанско и имало малки триъгълни сандвичи със сьомга, тарама хайвер и пастет от гъши дроб. Питах се защо Пол разказва с такива подробности. Явно прочете мислите ми (това е приятелството) и обясни, че всичко това щяло да има своето значение. И най-вече фактът, че не обичал сьомга.

Фриц, нали помниш, че не обичам сьомга?

– Да.

– Добре.

Така че Пол не хапвал от сандвичите със сьомга. И благодарение на това се влюбил във Виржини.

– И толкова?

– Не, чакай, ще ти обясня. Но двете са свързани.

Нарочно бавеше разказа, наслаждаваше се на собствената си история. Като че ли я разказваше по-скоро на себе си, подобно на хората, които ни показват снимки единствено за да се видят на тях. Опитваше се да създаде съспенс. И съвсем логично отиде до тоалетната, оставяйки ме насред куп предположения относно връзката между запознанството с жена и непоносимостта към сьомгата.

* * *

Върна се и продължи разказа си. Сьомгата явно не била прясна. След половин час всички, които яли от нея, се почувствали зле, измъчвали ги остри стомашни болки. Гледката била невероятна. Гостите рухвали един след друг. Всички, с изключение на един човек. И това, естествено, била Виржини. Момиче, което Пол никога нямало да забележи сред тълпата. Именно сьомговата зараза я откроила. Били като избраници, като двама оцелели от "Титаник". Ако всички с изключение на един човек се свлекат на земята, то, значи, сте предопределени да се сближите с този човек.

raz1

* * *

Извикали няколко лекари, които били инжекции на натровените. Пол и Виржини отишли на друг купон, смаяни от случилото се. Опитвах се отново и отново да си представя сцената. Аз съм сред тълпа и всички припадат, за да остане една-единствена жена, внезапно разкрила се пред очите ми като някакво видение. Стори ми се като вълшебство и останах със зяпнала уста. Пол явно бе доволен от реакцията ми. И имаше защо, това беше една от най-прекрасните истории, която някога бях чувал.

 

II

Отдадох се на работата си. Живеех с думите – с тях нямаше за какво да споря. Алис ми липсваше почти непоносимо, но не исках да ѝ се обаждам. Нямах желание да виждам никого. Несъмнено това бе най-самотният период в живота ми. Понякога си мислех, че съм в състояние да напиша роман. По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.

* * *

Животът ми влезе в релси, имах колеги, разказвахме си вицове пред машината за кафе. Научавах историите на всеки един от тях, войните и предпочитанията им. Това бе изолиран свят, вселена, в която бе затворена една общност. Всички вървяхме към една и съща цел: ежегодното излизане на "Ларус". Прекарвах много време в подземния етаж, където се намираше архивът. На това място времето не съществуваше, не проникваше нищо от нашето съвремие. Там преживявах часове на щастие. Разбира се, понякога ми ставаше досадно. Особено когато трябваше да правя многобройни фотокопия. Настанявах се до машината, заслушан в свистенето ѝ. Не знам защо, но щом започнех да правя фотокопия, в главата ми се създаваше някаква абсолютно немотивирана връзка и се сещах за Алис.. Стаичката с копирната машина бе като параклис в памет на Алис. Там изпитвах тъга, носталгия, понякога и радост, припомняйки си най-щастливите ни мигове.

 

 

 

 

cover-nashite-razdeli   Нашите раздели (превод Георги Ангелов, 200 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Загадката Анри Пик

Понеделник, 24 Септември 2018г. 12:12ч.

Да, Давид Фоенкинос се завръща в България като част от журито на фестивала CineLibri 2018... да, ще представи лично и новия си филм Ревност, написан и режисиран в комбина с брат му Стефан Фоенкинос, но докато чакаме разплитането на мистификацията на чувствата в Ревност е време за литературна демистификация – предпоследния му роман Загадката Анри Пик (откъс от него четете по-долу) върви по следите на литературен шедьовър с апокрифен автор (доста напомня темите във филма Думите) като самоличността на писателя се подрежда като пъзел, деликатно и детайлно, каквито Фоенкинос реди ювелирно добре... Или както се казва: "Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква", нали...

 

 

Не бе особено трудно да се открият следите на този тайнствен човек. Фредерик потърси в Гугъл и попадна на известие за смърт отпреди две години. Значи, Анри Пик никога нямаше да узнае, че книгата му е имала възторжени читатели, между които и една издателка. Трябва да се срещнем с близките му, помисли си Делфин. В известието се споменаваха съпруга и дъщеря. Вдовицата живееше в Крозон и адресът ù бе в указателя. Не бе най-сложното разследване.

Мадлен Пик бе навършила осемдесет години и живееше сама след смъртта на съпруга си. Повече от четиресет години бяха държали заедно пицария. Анри работеше при пещта, а тя сервираше в салона. Целият им живот се въртеше около ресторанта. Пенсионирането бе истинска трагедия. Но тялото вече не издържаше. Анри бе станал жертва на инфаркт.

Наложи се да продава въпреки волята си. Понякога се връщаше в пицарията като клиент. Бе споделил с Мадлен, че в такива моменти се чувства като мъж, който наблюдава бившата си жена с новия ù съпруг.

Последните месеци от живота си бе станал още по-мрачен, откъснат от всичко, вече нищо не го вълнуваше. Жена му, която винаги беше по-общителна и весела от него, безпомощно присъстваше на затъването му. Почина в леглото си, няколко дни след като бе вървял малко по-дълго под дъжда. Трудно можеше да се каже дали това не бе форма на самоубийство, маскирано като непредпазливост. На смъртния одър изглеждаше спокоен. Сега Мадлен прекарваше по-голямата част от дните си сама, но никога не скучаеше.

Понякога сядаше да бродира – развлечение, което намираше за глупаво, но постепенно ù бе допаднало. На вратата се звънна точно когато довършваше последните бодове на една покривка.

 

Отвори без никакъв страх, което изненада Фредерик. Изглежда, в областта не знаеха какво е престъпност.

– Добър ден. Извинявайте за безпокойството. Вие ли сте госпожа Пик?

– Да, до доказване на обратното, аз съм.

– И вашият съпруг се е казвал Анри?

– До смъртта си, така се казваше.

– Казвам се Делфин Десперо. Не знам дали познавате родителите ми. Те са от Морга.

– Да, може би. В ресторанта идваха толкова много хора. Нещо ми е познато. Когато беше малка, нямаше ли плитки и червено колело?

– ...

Делфин остана без глас. Как тази жена можеше да помни такива подробности? Наистина бе тя. За миг се почувства отново момиченцето с плитки, препускащо с червено колело.

Влязоха в хола. Стенен часовник нарушаваше тишината, напомняйки постоянно за присъствието си. Мадлен явно вече не го забелязваше. Звукът от всяка секунда представляваше нейната звукова рутина.

Пръснати навсякъде дребни предмети напомняха бретонско магазинче за сувенири. И за миг човек не можеше да се усъмни в географското разположение на къщата. Тя дъхаше на Бретан и не носеше ни най-малка следа от пътуване. Когато Делфин попита възрастната жена дали някога е ходила в Париж, отговорът бе рязък:

– Бях веднъж. Какъв ад. Хора, стрес, смрад. И честно казано, прехвалената Айфелова кула – нещо не разбирам.

– ...

– Нещо за пиене? – продължи Мадлен.

– Да, благодаря, с удоволствие.

– Какво искате?

– Каквото имате – отговори Делфин, давайки си сметка, че е по-добре да не я изненадва.

Отиде в кухнята, оставяйки гостите си в хола.

Двамата мълчаливо се спогледаха с притеснение.

Мадлен се върна скоро с две чаши чай с карамел.

Фредерик изпи от учтивост чая си, въпреки че най-много от всичко мразеше аромата на карамел. Не се чувстваше уютно в тази къща, задушаваше го и дори леко го плашеше. Имаше чувството, че тук са се случвали ужасни неща. Забеляза една снимка, поставена над камината. Портрет на мрачен мъж, с разполовено от големи мустаци лице.

– Това съпругът ви ли е? – попита съвсем тихо.

– Да. Много харесвам тази снимка. Изглежда щастлив. И се усмихва, нещо доста рядко. Анри не бе особено общителен.

– ...

Последните думи придаваха конкретно измерение на теорията на относителността: на снимката младите хора не различаваха и намек за усмивка, нито дори израз на щастие. Напротив, от погледа на Анри лъхаше дълбока тъга. Обаче Мадлен продължаваше да говори за радостта от живота, която според нея се излъчваше от снимката.

epick

Делфин не искаше да пришпорва домакинята. Предпочиташе да я разговори малко, да сподели за живота, за съпруга си, преди да обяви причината на посещението им. Мадлен спомена за бившата им работа, за часовете на подготовка, които Анри прекарваше в ресторанта. "Няма кой знае какво за разказване – призна накрая. – Времето мина толкова бързо, това е." До този момент като че ли разказваше с безразличие за нещата, но изведнъж вълнението я завладя. Даде си сметка, че никога не говореше за Анри. Откакто бе починал, бе изчезнал от разговорите, от ежедневието и може би дори от спомените на останалите. Изпадна в откровения, което не бе в характера ù, без дори да си зададе въпроса защо двама непознати искаха да им говори за покойния съпруг. Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква. Малко по малко се очертаваше портретът на човек без никакви истории, живял в пълна дискретност.

– Имаше ли някакви интереси? – попита Делфин след известно време, за да ускори малко нещата.

– ...

– Виждали ли сте пишеща машина в пицарията?

– Какво? Пишеща машина?

– Да.

– Не, никога.

– Обичаше ли да чете? – продължи Делфин.

– Да чете? Анри? – отговори с усмивка. – Не, никога не съм го виждала с книга. Четеше единствено програмата на телевизията.

Лицата на двамата посетители изразяваха смесени чувства между изумление и раздразнение. Подтикната от мълчанието на гостите, Мадлен внезапно добави:

– Всъщност сещам се за една подробност. Когато продадохме пицарията, няколко дни разчиствахме всичко, което бяхме натрупали с годините. И си спомням, че в мазето открих кашон с книги.

– Мислите ли, че може да е чел без ваше знание в ресторанта?

– Не. Попитах го какво е това и той ми каза, че това са книги, забравени от клиентите през годините. Беше ги оставил там, ако дойдат да си ги потърсят. Тогава ми се стори странно, защото нямах спомен за забравени по масите книги. Но пък и не съм била през цялото време там. Щом затваряхме, обикновено се прибирах у дома, докато той оправяше. Той прекарваше много повече време в ресторанта от мен. Пристигаше в осем или девет часа сутрин и се прибираше в полунощ.

– Доста дълъг работен ден – отбеляза Фредерик.

– На Анри му харесваше. Обожаваше сутрините, когато никой не му пречеше. Подготвяше тестото и обмисляше ново меню, за да не им омръзва на клиентите. Обичаше да измисля нови пици. Забавляваше се с имената – спомням си за "Брижит Бардо" или за "Сталин" с червени чушки.

– Защо Сталин? – попита Делфин.

– О, откъде да знам. Понякога имаше странни прищевки. Харесваше Русия, всъщност – руснаците. Казваше, че са горд народ, малко като бретонците...

 

 

 

cover-zaganripik   Загадката Анри Пик (превод Георги Ангелов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Фоенкинос са на 14 октомври във Френски институт – 17:00; 15 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма Ревност е на 14 октомври във Френски институт – 17:00

18 октомври – Френски институт, 18:30

23 октомври – Дом на киното, 20:45

онлайн