Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Дейвид Линч
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Дейвид Линч

Ела, закачи ме

Понеделник, 08 Август 2011г. 12:31ч.

Бижутата на естонеца Танел Веенре от пръв поглед те водят в магичен свят. И не е задължително там да ти хареса. Но пък е тооолкова красиво!

Танел е фрийленс дизайнер, фотограф и моден редактор в списанието Eesti Päevaleht, както и преподавател в Естонската академия за изкуства. Понеже графикът му през деня е твърде натоварен, той прави бижута нощем, което съвсем личи както от темите, така и от материалите му, сред които има космически прах, морски кончета, смола, енергийни камъни. Поговорихме си за бижутата като за светове и други интересни неща.

 

Мислиш ли, че работата ти може да се възприема като част от някаква традиция?

Разбира се, ние не живеем в някакъв девствен свят. Харесвам културата и корените си без значение дали ме свързват с Древен Рим или Желязната епоха. Чуствам, че в кръвта ми има някаква памет, която е по-стара от мен.

 

Имаше ли някакъв определен момент, в който разбра, че искаш да се занимаваш с бижута?

Не, по-скоро желанието ми израстна като растение. Аз вярвам в органичното развитие. Нямам бизнес план или стратегия. Просто обичам да правя нещата толкова добре, колкото е възможно, а другото си следва само.

 

Кои хора и места те вдъхновяват?

Хм, вероятно сам съм си най-голямата мистерия и вдъхновение. Харесвам много артисти... Кадри Малк, Victor&Rolf, Арво Парт, Рууд Петерс, Леонардо да Винчи, Роушин Мърфи, Дейвид Линч, Аликзандър Маккуин, Алдо Джарвсоо, Тери Толванен, Педро Алмодовар... Изкуството е най-невероятното преживяване. Места? Харесвам стари къщи.

 

Има ли някакъв метафоричен смисъл в материалите, които използваш?

Разбира се, има значения, които съществуват в материала преди и въпреки срещата му с мен. Любопитно ми е да играя точно с тези значения, да ги преплитам.

 

Някога чувствал ли си се изплашен от материал, с който си опитал да работиш?

Все още подхождам детински към това. Използвал съм мъртви животни и енергийни камъни, но вярвам, че ако имам уважение към тях, не трябва да се страхувам и те няма да се върнат в кошмарите ми.

С времето ставаме приятели с материала, започваме да си вярваме. В момента съм в много добри отношения с дървото. Различни видове дъб и антично дърво от Азия са ми любими.

 

Фетишизъм или концептуализъм?

Ха-ха, съвсем на място. Винаги има някакъв воайорски и ексхибиционистичен аспект в това, което създаваш. Част от теб иска да бъде забелязвана и търси разбиране. Така, че двете понятия са доста преплетени.

 

Кое е най-доброто място, където можем да видим съвременна бижутерия?

На ушите и около вратовете на красиви хора!

 

Как толкова малки предмети генерират толкова големи послания?

В едно бижу можеш да създадеш или унищожиш светове. Да разкажеш за най-невероятните места, които си виждал във въображението си, кого си срещнал там. Харесва ми ролята на артиста като древен разказвач на приказки, създателят като лъжец. Умението да накараш хората да повярват на твоите приказки е най-големият талант, който един артист може да има. Първо да спечелиш погледа им, после сърцето.

 

Да уловиш голямата риба

Сряда, 03 Май 2017г. 18:18ч.

"Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява" – дори да не сте присъствали на лекцията по трансцедентална медитация на Дейвид Линч у нас преди години, навярно знаете как оперира неговото съзнание в онази гранична зона, онази ничия земя между кино, драматургия, живопис (Дейвид я следва в колеж във Вашингтон и в академия във Филаделфия) и музика. Дори съзнанието ви да не се е срещало с 85-те фрагментарни, като мантри, истории, събрани в неговата книга Да уловиш голямата риба (откъс от нея ви очаква по-долу), навярно знаете, че за Дейвид Линч "идеите са като рибите" – ако искате да уловите голяма риба, трябва да влезете надълбоко... и да внимавате, защото "идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате", нали знаете... Затова, сега, гмурнете се, съсредоточете се... и новите серии на Туин Пийкс ще оживеят... скоро...

 

 

Сега всички сме заедно

Когато работите, искате да имате удовлетворен екип, който върви заедно в една посока. Трябва ви умението да се фокусирате върху определени неща като екип. Трябва да се концентрирате върху едно нещо и да може да се абстрахирате от хилядите други, които ви разсейват. Човек развива това умение, когато започне да медитира и да се потапя в себе си.

Има един израз: "Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява". Когато се концентрирате върху нещо, то сякаш започва да се движи, да вибрира. Казвате: "Днес ще правим това, в момента се намираме тук и ето какво искаме да постигнем". Тогава работата става по-приятна и екипът е много по-доволен.

 

Туин Пийкс

Идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате. И понякога на снимачната площадка се случват неща, които ви карат да мечтаете.

Когато снимахме пилотния епизод на "Туин Пийкс", работехме със специалист по декорите, който се казваше Франк Силва. Въобще не беше предвидено Франк да участва в "Туин Пийкс". Но ние снимахме в дома на Лора Палмър, а Франк разместваше някакви мебели в стаята ù. Аз бях в стаята на долния етаж, под вентилатора, когато една жена каза: "Франк, не мести този шкаф, ще се заключиш в стаята".

Представих си Франк в стаята. Изтичах нагоре и го попитах: "Ти случайно да си актьор?" И той отвърна: "Всъщност да" – в Лос Анджелес всички са актьори.

А може би и в целия свят. Казах му: "Франк, ти ще участваш в тази сцена".

Направихме въртящ се кадър на стаята, два пъти без Франк и веднъж с Франк, застинал до леглото. Не знаех защо го правя или какво означава.

bobtp

Същата вечер слязохме долу и снимахме майката на Лора Палмър на дивана. Тя лежеше на него измъчена и покрусена. Изведнъж тя вижда нещо и скача, крещейки. Шон, операторът, трябваше да се изправи, за да остане лицето в кадъра. Според мен той се бе справил чудесно. Казах:

"Стоп – прекрасно, чудесно". А Шон каза: "Не, не, не".

"Защо?"

"Някой се отразяваше в огледалото".

"Кой?"

"Франк".

Такива неща се случват и ви карат да мечтаете. Нещо води след себе си нещо друго, и ако го позволите, се отварят съвсем нови възможности.

 

Историята с продължение

Обичам да се потапям в някакъв друг свят, обичам мистериите. Не искам да знам предварително какво предстои да се случи. Харесва ми усещането, когато откривам нещо ново. Това според мен е една от най-хубавите черти на историите с продължение – навлизането все по-дълбоко и по-дълбоко в тях. Започва да се усеща мистерията, нещо се случва.

В момента историите с продължение отново са популярни. Но когато излъчваха "Туин Пийкс", нещата не стояха така. Телевизиите периодично правят разни проучвания. И получават най-различни резултати – по едно време бяха установили, че хората не го гледат всяка седмица. Ако хората гледат сериала два пъти в месеца, според логиката им те губят нишката на историята с продължение и накрая спират да го гледат. По очевидни причини телевизиите не искат хората да престават да гледат сериала и известно време се мръщеха на историите с продължение и настояваха епизодите да имат завършен сюжет.

Още не знам как решиха да направят пилотен епизод на "Туин Пийкс". Това, че финансират пилотен епизод, не означава непременно, че ще го развият в сериал. Но тук все пак стигнахме до пилотен епизод. Дори тогава от телевизията не знаеха какво да правят с него. Телевизиите изпращат пилотните епизоди на едно място, май във Филаделфия. Там ги пускат на разни хора, които ги оценяват. И по някаква причина "Туин Пийкс" получи доста добър резултат. Не знам какво се случи после, но във вечерта, в която го излъчиха, имаше направо гигантски дял от аудиторията. Беше някакво странно щастливо стечение на обстоятелствата.

 

Червената стая

През един летен ден бях в "Консолидейтид Филм Лабораторис" в Лос Анджелес. Монтирахме пилотния епизод на "Туин Пийкс" и бяхме приключили работата за деня. Беше към 6:30 вечерта и бяхме излезли навън. Паркингът беше пълен с коли. Подпрях се с ръце на покрива на една кола, той беше много топъл – не горещ, но приятно топъл. И както се бях подпрял, се появи Червената стая. Появиха се както действието, което се развиваше отзад напред, така и част от диалога.

Тази идея, тези фрагменти от нея просто се появиха. И аз се влюбих в тях.

tpred

Всичко започва така. Идеята ви диктува да построите тази Червена стая. Замисляте се. "Чакай малко – си казвате – стените са червени, но не са твърди, солидни". Продължавате да мислите за това. "Това са завеси; и те не са плътни, прозрачни са". И добавяте завесите. "Но пода – има нужда от още нещо". Връщате се към идеята и виждате, че на пода има нещо по-особено – всичко си е било там. Завършвате и пода. И започвате да си спомняте още аспекти от идеята. Изпробвате разни неща, правите грешки, преподреждате, добавяте, в един момент достигате до усещането, че идеята ви е завършена.

 

 

 

 

cover-lynch   Да уловиш голямата риба (превод Павел Иванов, 96 стр, цена 12 лeва) е в книжарниците, а новите серии на Туин Пийкс от 22 май по НВО

Ако в тези пандемични времена Weather Report-ите и архивните късометражни филми на Дейвид Линч не са ви достатъчни за кратък, ускорен курс по сънувано наяве кино, то неговият Кът за мечти (своеобразната биография, издадена през 2018-а в съавторство с журналиста Кристин Маккена) ще повдигне завесата на мистификациите в неговия мистъри-киноклуб – откъсът по-долу ни среща с Дейвид Линч по времето на снимките на Синьо кадифе – да, точно там, прескочил бездната на провала след снимането на Дюн, но "все още през сълзи виждащ синьо кадифе"... Моментът когато "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш"... Моментът, в който 4 години по-късно Синьото кадифе ще се превърне в Червена стая...

 

 

Галапремиерата на Синьо кадифе е в състезателната програма на Световния филмов фестивал в Монреал през август 1986 г. и филмът е пуснат официално в 98 кина в САЩ на 19 септември 1986 г. Макар много зрители да го намират за крайно смущаващ, Синьо кадифе осигурява на Линч номинация за "Оскар" за режисура от тази година, съживява кариерата на Денис Хопър и се превръща в главен елемент от учебната програма на филмовите школи по цял свят.

Също така излизането му на екран поражда немалко вълнение. "Нямах представа, че филмът ще се окаже толкова спорен – заявява Роселини. – Полемиките бяха доста сурови и според мен върху моята глава се струпа най-много. Ако хората харесваха филма, Дейвид получаваше похвалите и той, разбира се, ги заслужаваше. Този филм преди всичко е изразно средство на Дейвид. Но ако не го харесваха, често излизаха с възражения от рода, че аз съм модел, че съм дъщеря на Ингрид Бергман, че съм си съсипала имиджа, като съм изиграла подобна роля, че въставам сама срещу себе си и така нататък, и така нататък. Имаше много тълкувания, които бяха чиста измишльотина."

blue-velvet-lynch

Филмовият критик Роджър Ебърт е особено възмутен от филма. Обвинява Линч в женомразство и настоява, че Роселини е "опозорена, унижена, пердашена и разголвана пред камерата. А след като си поискал от актриса да изтърпи подобно нещо, редно е да спазиш своята страна от сделката, като я поставиш в значим филм".

Коментарът на Ебърт не се е запазил така траен като този на Полин Кейл – високопоставената жрица на филмовата критика, по онова време подвизаваща се в "New Yorker". Тя описва Линч като "популистки сюрреалист" и възхвалява Маклоклан за "феноменалното" му изпълнение, а обобщението за Синьо кадифе е, че представлява проучване на "мистерията и лудостта, скрити в "нормалното".

"Употребата от страна на Линч на ирационален материал действа точно по начина, по който е предназначена – разчитаме тези образи на някакво ненапълно съзнателно ниво", коментира Кейл.

"Бяхме изненадани, когато филмът се оказа такава сензация – спомня си Карузо. – Не си мислехме, че ще бъде катастрофа, но не допускахме, че ще бъде филм, за който хората говорят с десетилетия. Като излезе, повечето критици го харесаха и според мен онези, които написаха негативни критики, не разбраха какво гледат. Синьо кадифе е филм, който трябва да изгледаш няколко пъти, за да доловиш всички нюанси и подробности."

"Възможно е Синьо кадифе да е най-великият филм на Дейвид – допуска Джак Фиск. – Дюн представляваше ужасно изживяване за него, и като един вид утешителна награда Дино му каза: "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш". У него се бяха насъбрали толкова много неща, които искаше да изрази, и Синьо кадифе се яви като изливане на всичко сдържано дотогава."

Десетилетия след появата на филма Маклоклан е домакин на прожекция на Синьо кадифе за благотворителна кауза и си спомня: "Не го бях гледал сигурно откакто го пуснаха и не знаех какво да очаквам, но сюжетът наистина ме заплени. Според мен филмът е съвършен."

/Кристин Маккена/

dunel

След Дюн бях болен и съсипан. Медитацията ме е спасявала много пъти и този бе един от случаите. Мрачен период беше. Помогна ми това, че имах други сценарии и мислех за предстоящото, но нямаше как да забравя всичкото време, което бях вложил в този филм. Когато не разполагаш със свобода да направиш каквото искаш и резултатът не излезе добър, чувстваш, че си се продал и си получил каквото ти се пада, а аз се бях продал от самото начало. Знаех какво представлява Дино, знаех, че нямам контрол над финалния облик на филма и че в течение на работата си ще трябва да правя компромиси – ужасно беше. Опознах провала, а в известен смисъл провалът има своята красота, защото прахолякът се уталожва и няма друга посока освен нагоре, а това ти носи усещане за свобода. Повече не може да изгубиш, но пък може да спечелиш. Повален си и всички го знаят – знаят, че си се издънил, че си губещ. Тогава си казваш: "Добре", и продължаваш да работиш. Хрумват ми идеи, много пъти не знам какво точно представляват и къде се вместват, но ги записвам и нещата се навързват, така че в известен смисъл самият аз нищо не правя. Просто оставам верен на идеята.

Трябва да съм написал поне четири варианта на Синьо кадифе. Не бяха напълно различни, но търсех пътя. Дадох на Кайл незавършен вариант още докато снимахме Дюн. Не харесах песента "Blue Velvet", когато излезе. Не е рокендрол, но се появи в зората на рокендрола, а там беше силата. После я чух една вечер и се съчета със зелени поляни нощем, с червените устни на жена, видени през прозореца на кола – ярка светлина падаше върху бялото лице и червените устни. Тези две неща, а също и фразата "все още през сълзи виждам синьо кадифе".

blue-velvet1

Ето това ме развълнува и се обедини хармонично в съзнанието ми. Ако се появи образ, а ти си единственият писател наоколо, той един вид ти се представя и ти го опознаваш. После започва да говори, проникваш по-дълбоко и някои неща у него те изненадват, защото всеки е смесица от добро и зло.

Според мен надали повечето хора са наясно за тъмната си страна. Умеят да се залъгват и ние, околните, ги приемаме за, общо взето, свестни, търсим вината у други. Само че хората имат желания. Както казва Махариши, в човешкото същество винаги е заложено да иска повече и това желание те води към истинската ти същност. Всеки открива пътя си в крайна сметка. Важен елемент от сценария на Синьо кадифе ми хрумна насън, но не си спомнях съня в продължение на известно време. Представете си ме как отидох в студията "Universal" на другия ден, след като бях сънувал незапомнен сън. Трябваше да се срещна с един човек и влязох в стаята на секретарката. До бюрото ѝ имаше или канапе, или стол и тъй като човекът не бе готов още да ме приеме, седнах на това място да почакам. И както си седях, си спомних съня си, помолих секретарката да ми даде лист хартия и молив и записах тези две неща от съня: полицейско радио и пистолет. Това ме отключи.

blue-velvet7

Винаги съм казвал, че не се опирам на нощните сънища – аз обичам да сънувам през деня, с отворени очи. Но все пак ми допада логиката на сънищата. В тях всичко може да се случи и е закономерно. С Ричард Рот отидохме и представихме идеята за Синьо кадифе на негов приятел в "Warner Bros.". Разправих му за намирането на ухо в поле и някои други моменти от историята, а човекът се обърна към Ричард и попита:

– Той измисля ли си ги тези неща?

Написах два варианта на сценария и показах на господина от "Warner Bros." втория. Никак не го хареса. Каза, че бил ужасен. Имах адвокат, който не ме осведоми, че с разказа си на Синьо кадифе пред служител на "Warner Bros." го пускам в обръщение и че ако си искам правата над сценария обратно, трябва да предприема действия. Сам не знам какво точно се случи – за мен това е истински сюжет на ужасите. Отидох в Мексико и направих Дюн, като през всичкото това време си мислех как имам сценариите за Синьо кадифе и "Рони Рокет", убеден, че ми принадлежат. Щом нещата около Дюн се уталожиха, седнах с Дино и Рик Ничита и някак си излезе наяве фактът, че "Warner Bros." притежава сценария за Синьо кадифе. Само дето не умрях.

Дино взе телефона и се обади на шефа на студията. Разправя се история как Люси Фишър тичала по коридора да му каже да не го продава, но тъй или иначе, Дино го взе от тях и с това се приключи. Може да се каже, че той ми го върна, защото ми даде възможност да направя филма и ми осигури права за финален монтаж, но ето как стана, че проектът отиде при Дино. Ричард Рот беше привързан към проекта, но в крайна сметка реши, че най-добре е да остави нещата в ръцете на Дино. Все пак Ричард бе включен като изпълнителен продуцент на филма и даде своя принос. Именно той измисли названието "Слоу Клъб", където Дороти пее.

blue-velvet

Фред Карузо беше продуцент на Синьо кадифе. Много харесвам Фред. Има хора, които просто с маниера си на говорене ти създават усещане за сигурност, и Фред беше точно от тях. Винаги е успявал да ме успокои с думи. Вярно, често ми казваше: "Не знам какво правиш", но беше добър продуцент. Отидохме в Уилмингтън. Дино правеше 13 филма в момента и моят беше най-ниската резка на тотемния стълб, но прекарахме чудесно. Нямаше филм с по-малък бюджет на терена, ала Синьо кадифе бе като пренасяне от ада в рая, защото имах огромна свобода. Дори когато се наложи бюджетът да бъде съкратен, не бях принуден да се откажа от нищо – просто минах по обиколен път.

По онова време нямаше чак толкова много правила – днес са далеч повече и е трудно да намалиш финансирането. Изходът е или да се простиш с нещо, или да ти се запали главата от сметки. Всички се забавлявахме и станахме много близки помежду си. Вечеряхме заедно, виждахме се всеки ден, всички се задържаха за дълъг период от време – днес вече не става така. Хората идват, свършват си работата, отиват си – няма такива глезотии като вечери заедно. Не знам кое доведе до такава промяна. В наши дни напрежението е неописуемо. Просто ме убива, казвам ви го. Днес снимките трябва да стават по-бързо. При Синьо кадифе ги започнахме през май и продължиха чак до Деня на благодарността. Свърши времето на подобни дълги снимачни периоди.

/Дейвид Линч/

 

 

 

cover-kutdreamКът за мечти (превод Надя Баева, 624 стр, цена 33 лeва) е в книжарниците

онлайн