Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Доктор хонорис кауза
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Доктор хонорис кауза

Цивилизация на зрелището

Понеделник, 13 Май 2013г. 09:50ч.

"Хляб и зрелища" е до болка позната максима, стара, колкото древния Рим. Също толкова ясни и познати са проблемите, за които говори Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в своята есеистична книга Цивилизация на зрелището (откъс от нея четете по-долу) – между редовете на неговото напоително есе изплува картинката на съвременния опошлял свят, а в нея най-силно ни вълнува точната и актуална рентгенова снимка на днешна България, която сочи безмилостно диагнозата на болестта, която вече познавате по име – Простотията убива!

 

 

Клаудио Перес, специален пратеник в Ню Йорк на вестник "Ел Паис", пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: "Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки – срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган". Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплъщение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.

Това е, струва ми се, най-точното определение на днешната цивилизация на Запада, към която се числят също така, макар географски да не се вписват в това определение, и високоразвитите страни в Азия, и редица държави от тъй наречения Трети свят.

 

Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.

Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? – Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години. След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации – и десни, и леви. Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата – майка и учителка вълшебница на нашето време. Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет "дух на нашето време" – веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.

 

civila   фотография © Misha Mar


Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата. Явлението е породено от човеколюбива воля – културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви. Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора. Количество за сметка на качеството. Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността ù, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура. Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката – накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност. Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето. Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя губи облика си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки – оперите на Верди, философията на Кант, концертите на "Ролинг Стоунс" и представленията на цирк "Дьо Солей" стават напълно равностойни. Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява. Моля за внимание – аз ни най-малко не осъждам авторите на тази занимателна литература, защото сред тях, независимо от лековатите им творби, ще открием и истински таланти. А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.

 

Не е случайно също така, че критиката почти се е изгубила от нашите медии, за да потърси убежище в затворения свят на манастири от рода на хуманитарните факултети, по-специално филологическите катедри, чиито изследвания са достъпни само за специалисти. Вярно е, че най-сериозните вестници и списания все още печатат рецензии за книги, изложби и концерти, но нима някой чете творенията на тези безстрашни рицари, поели на плещите си задачата да въведат някакъв йерархичен порядък в безпорядъка на джунглата, в каквато се е превърнал предлаганият в наши дни културен живот? Истината е, че критиката, изпълнявала по времето на нашите дядовци и прадядовци централната роля в полето на културата, тъй като напътствала отделния човек в трудната задача да отсъди чутото, видяното и прочетеното, днес е изчезващ вид и никой не ù обръща внимание, освен когато самата тя не се превърне в забавление и зрелище.

Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда. По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви – угодничеството и самодоволството.

 

За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите. В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени. По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите. Преди половин век в единените щати критик като Едмънд Уилсън е определял в статиите си за "Ню Йоркър" и "Ню Рипъблик" успеха или провала на стихосбирки, романи и есета. Днес тази задача се пада на телевизионните програми на Опра Уинфри. Не казвам, че това е лошо, просто казвам как стоят нещата.

Мястото, останало празно след оттеглянето на критиката, незабелязано се запълва от рекламата, а тя в наши дни вече е не просто градивен елемент на културния живот, а негово главно направление. Рекламата строго ни поучава и диктува вкусовете, чувствителността, въображението и привичките ни. Задачите, изпълнявани някога в тази област от философските системи, религиозните вярвания, идеологиите и ученията или от наставници, известни във Франция като мандарините на епохата, днес са прехвърлени на безименните "творчески работници" от рекламните агенции. В известен смисъл е било неизбежно да стигнем дотук, щом творбите на литературата и изкуството се възприемат като търговски продукт, обречен да пожъне успех или да загине в зависимост от колебанията на пазара в трагичния период, когато бе заличена разликата между цена и ценност на произведението на изкуството. Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва. Според тази логика невъобразимите гротески, показвани от Джон Галиано на модните дефилета в Париж (преди да се разчуе антисемитизмът му), и експериментите на nouvelle cuisine са получили статут на почетни граждани на света на високата култура.

 

Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути rave фестивали, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика "транс", докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.

 

civila1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция. За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тъй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност. А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития – политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми. Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи. Само че в наши дни големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си. Известните в някои клубове "ударни агитки" и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.

 

А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида. Несъмнено на Запад упойващите вещества имат дълга традиция, но до сравнително неотдавна употребата им е била ограничена почти изключително в кръга на елитите и на затворени, отхвърлени от обществото прослойки като литературната и артистичната бохема – през ХІХ век "изкуствени цветя" отглеждат в тези среди личности със значимостта на Шарл Бодлер и Томас де Куинси.

В наши дни широката употреба на наркотици е от съвсем различно естество и вече не е резултат от стремежа към нови усещания и видения в името на художествени или научни цели. Не е и проява на бунт срещу установените норми заради потребността на инакомислещите от алтернативни начини на живот. Днес приемането на марихуана, кокаин, екстази, крек, хероин и прочее съответства на определена културната среда – тя изисква от мъже и жени да търсят лесни и бързи удоволствия, да бягат от тревогите и от чувството за отговорност, вместо да се вгледат в себе си и да се вглъбят в размисъл - дейности твърде разсъдъчни и отегчителни за повърхностната игрова култура. Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми – ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация. Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването. Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания. Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.

 

При цивилизацията на зрелището лаицизмът само привидно надделява спрямо религиите. Всъщност е нараснал броят на изповядващите религията си според случая, на думи, повърхностно и за пред хората, докато в голяма част от битието на такива вярващи вярата напълно липсва. Благодарение на положителното въздействие на секуларизацията, днес свободата е по-пълна в сравнение с преди, когато бе орязвана и задушавана от църковни догми и забрани. Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.

Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.

 

 

civilnazrel3   Цивилизация на зрелището (превод Людмила Петракиева, 200 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците


Марио Варгас Льоса ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от СУ Св. Климент Охридски на 17 май от 17:30 часа, а на 18 май ще се проведе среща-разговор с него в СУ Св. Климент Охридски

 

В черупката | Иън Макюън

Вторник, 25 Септември 2018г. 09:09ч.

Да, всички знаем "гнилата" история на Хамлет, но, може би, никога не сме я чували, разказана от дете в майчина утроба – именно това се случва В черупката, последният роман (откъс от него четете по-долу) на Иън Макюън, в който Труди се разкъсва между двамата братя Джон и Клод, докато нероденото ù дете опознава света наоколо и драмите (с възходи и падения) човешки от първо лице... История, разказана ювелирно добре, като пронизващ с истинност портрет на съвремието ни... История, чиито зародишни нишки могат да отведат до далечното биографично минало на Макюън... също като онези нишки, които разплитат мистерията на първата брачна нощ в последната екранизация на негов роман, а именно На плажа Чезъл – точно с този филм, лично Макюън, на 10 октомври ще открие фестивала CineLibri 2018, малко след като е получил почетната титла Доктор хонорис кауза на СУ и няколко месеца след като през юни навърши достолепните 70 години...

 

 

Кой е Клод, този измамник, вмъкнал се между семейството ми и моите надежди? Веднъж чух следната фраза и я запомних: "тъпоумен дръвник". Перспективите ми за бъдещето са неясни. Неговото съществуване ми отнема полагаемото ми се право да водя щастлив живот под грижите и на двамата си родители. Освен ако не измисля някакъв план. Той е омаял майка ми и е прогонил баща ми. Неговите интереси са различни от моите. Той ще ме смаже. Освен, освен, освен... – мимолетна дума, призрачен знак за променена съдба, блеещо агънце на надеждата, движи се в мислите ми като мътнина по стъкловидното тяло на око. Само надежда.

Клод, досущ като мътнина, е почти нереален. Дори не е колоритен опортюнист, няма и намек за усмихнатия мошеник. Тъкмо обратното: гениално тъп, невъобразимо отегчителен, а баналностите му са досущ като арабеските в Синята джамия. Той е човек, който непрекъснато си свирука – не песни, а телевизионни джингли, телефонни сигнали, приветства утрото с мелодията на "Нокия", пародираща Тарега. Човек, чиито повтарящи се забележки са глупашки и безсмислени брътвежи, чиито скудоумни изречения умират като осиротели пилета, просто чезнат. Човек, който си подмива слабините на мивката, където майка ми си мие лицето. Който говори само за дрехи и коли. И стотици пъти ни е повторил, че никога не би купил и дори не би шофирал еди-коя си кола или хибрид, или... или... Че купува костюмите си само от Мейфеър Стрийт, ризите си – от някоя друга улица, а чорапите... не може да си спомни. Като че ли... но. Никой друг не завършва изречение с "но".

 

Има застоял, неуверен глас. Цял живот търпя двойното изтезание на свирукането и на говора му. Спестено ми е да го виждам, но това скоро ще се промени. При кървавата си поява на мътната светлина в родилното (Труди е решила да присъства той, а не баща ми) най-сетне ще го съзра, но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?

Не всеки знае какво е да усещаш пениса на бащиния си съперник на сантиметри от носа си. На този напреднал етап от бременността би трябвало да се сдържат заради мен. Ако не по медицински съображения, то от вежливост. Затварям очи, стискам венци, подпирам се на маточните стени. От такава турбулентност ще паднат дори крилата на боинг. Майка ми подтиква любовника си, насърчава го да продължава с панаирджийските си викове. Кладенец на смъртта! Всеки път, при всеки удар на буталото се ужасявам да не би то да проникне отсам, да прониже меките кости на черепа ми и да посее в мислите ми своето семе, да излее в мен бъкащото изобилие на своята баналност. А после мозъкът ми ще бъде увреден и аз ще мисля и говоря като него. Ще стана син на Клод. Предпочитам да се окажа в клопката на безкрил боинг, полетял стремглаво надолу насред Атлантика, отколкото да участвам в още една негова прелюдия към любовен акт. Ето ме тук, на предните редове, неудобно настанен с главата надолу. Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама. Прожекторите светват и се появява Клод. Възнамерява да разсъблече себе си, не майка ми. Старателно премята дрехите си върху един стол. Голотата му е невзрачна като костюм на счетоводител. Снове из стаята, напред-назад по сцената, изложил голата си кожа под пръските на монолога си. Не спира да нарежда – за розовия сапун за рождения ден на леля си, който трябва да върне на Кързън Стрийт, за полузабравен свой сън, за цената на дизеловото гориво, за усещането си, че днес е вторник. Само че не е. Всяка нова тема храбро се надига на крака, стенейки, олюлява се и се строполява под следващата. А майка ми? В леглото, между завивките, полуразсъблечена, слуша вглъбено, хъмка отзивчиво и кима състрадателно. Само аз знам, че под завивките показалецът ѝ се извива над скромния ѝ клитор и се пъхва сладостно на сантиметър в тялото ѝ. Леко помръдва пръста си, докато с открито сърце се съгласява с всяка дума. Сигурно е много приятно. Да, мърмори тя, въздишайки, и тя имала съмнения относно сапуна, да, и тя много бързо забравяла сънищата си, и на нея ѝ се струвало, че е вторник. Не казва нищо за дизеловото гориво – незначителна пощада.

ia3

Коленете му притискат вероломния дюшек, на който до неотдавна е лежал баща ми. Тя смъква бикините си със сръчни палци. Влиза Клод. Понякога я нарича своята мишчица, което явно ѝ доставя удоволствие, но няма никакви целувки, никакво докосване и галене, никакви промърморени обещания, нежни близвания или палави блянове. Само все по-бързото скърцане на леглото, докато накрая майка ми заема мястото си на вертикалната стена на Кладенеца на смъртта и започва да крещи. Сигурно ви е позната тази едновремешна атракция по лунапарковете. Докато мотоциклетът се върти и ускорява, центробежната сила го притиска към стената, а подът шеметно се отдалечава. Труди се върти все по-бързо, лицето ѝ се превръща в размазано петно от ягоди със сметана и мъничко ангелика на мястото на очите. Писъците ѝ се усилват и после, след едно последно нагоре-надолу вик-потръпване, я чувам как изсумтява рязко и приглушено. Съвсем кратичка пауза. Клод излиза. Дюшекът заема предишното си положение и пак зазвучава гласът на Клод, този път от банята – реприз за Кързън Стрийт или за това кой ден от седмицата е днес и поредният му опит за вариация върху музикалната тема на "Нокия". Едно действие, най-много три минути, без повторение. Нерядко тя отива при него в банята и без да се докосват, всеки измива от себе си тялото на другия с опрощаваща топла вода. Без нежност, без дрямка на любовно преплетените тела. По време на краткото изплакване двамата, с промити от оргазма глави, нерядко отново се залавят с кроежите си, но в облицованото с плочки помещение гласовете им кънтят, водата шурти от крановете и думите им не стигат до мен.

 

Точно затова ми е известно съвсем малко за плана им. Само, че той ги вълнува, че снижават глас дори когато мислят, че са сами. Не знам фамилията на Клод. Работи като строителен предприемач, но не е толкова успял, колкото повечето такива. Краткотрайното и доходоносно притежание на жилищен блок в Кардиф е било върхът на постиженията му. Заможен ли е? Наследил е седемцифрена сума, която вече се е стопила до последния четвърт милион. Излиза от къщи към десет, прибира се след шест. Ето две противоположни тези: първата, в безцветната черупка се крие силен характер. Надали е възможна чак такава невзрачност. Вътре се спотайва умна, пресметлива и съмнителна личност. Като човек е особняк, самоделно устройство, оръдие за жестока измама, което заговорничи срещу Труди, докато заговорничи заедно с нея. Втората: той е, какъвто изглежда, крушката си няма опашка, той е явен мошеник също като нея, само дето е по-глуповат. Майка ми, от своя страна, предпочита да не се съмнява в човека, който я отвежда в рая за по-малко от три минути. А пък аз се старая да остана непредубеден.

 

Надявам се да открия повече, като будувам цяла нощ, за да чуя какво ще си кажат на зазоряване. Нетипичното за Клод "можем" отначало ме накара да се усъмня в тъпотата му. Оттогава минаха пет дни – и нищо. Ритвам майка си, за да я събудя, но тя не иска да притеснява любовника си. Вместо това пъхва в ушите си подкаст с някаква лекция и се оставя на чудесата на интернет. Без да подбира. Слушал съм за какво ли не. За развъждане на червеи в Юта. За туристически поход в Бърън. За последната офанзива на Хитлер в Ардените. За сексуалния етикет на индианците яномами. Как Поджо Брачолини извадил Лукреций от забвението. За физиката на тениса.

 

Стоя буден, слушам, уча се. Рано сутринта, по-малко от час преди зазоряване, материалът беше по-труден от обичайното. През майчините си кости се натъкнах на кошмар под формата на официална лектория. За световното положение. Специалистка по международни отношения, разумна жена с плътен и мелодичен глас, ме осведоми, че светът боледува. Тя разгледа две разпространени нагласи: самосъжалението и агресията. И двете – лош избор за личността. В съчетание, за групи хора или за държави – опасна смес, неотдавна опиянила руснаците в Украйна, както навремето завъртяла главите на техните събратя, сърбите, в тяхната си част на света. Омаловажавали са ни, затова сега ще се доказваме. Сега, когато руската държава се е превърнала в политическата ръка на организираната престъпност, нова война в Европа вече не е немислима. Избършете прахта от танковите дивизии, за да са готови за южната граница на Литва и равнините на Северна Германия. Същата смесица насъсква и варварските маргинали в исляма. Чашата е изпита до дъно, разнася се същият възглас: унижиха ни, ще си отмъстим.

 

 

 

cover-vcherupkata   В черупката (превод Надежда Розова, 208 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

 

Срещите с Иън Макюън са на 10 октомври в СУ Свети Климент Охридски, Аула – 11:00 | връчване на почетна титла Доктор Хонорис Кауза;

11 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма На плажа Чезъл е на 10 октомври в НДК, зала 1 – 19:00

13 октомври – Арена Делукс, България Мол, 19:00

14 октомври – Дом на киното, 18:30

16 октомври – Евро Синема, 19:45

17 октомври – културен център G8, 18:30

18 октомври – Одеон, 18:30

20 октомври – културен център СУ, 18:00

22 октомври – културен център G8, 18:30

24 октомври – Cine Grand Park Center, 19:00

онлайн