Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Единбург
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Единбург

Мъртвият се смее - част 2

Вторник, 09 Август 2011г. 22:10ч.

Оказва се, че да станеш комик е нещо, което става моментално. Никакви посредници не блокират пътя ти, никакви галеристи, издатели или дистрибутори. Социалната класа тук няма никакво значение и е все едно дали си взел изпитите след началното училище. В известен смисъл, това би била добра кариера за баща ни, който беше креативен човек, чиито постоянни опити да се придвижи напред се осуетяваха, или поне той така смяташе, било от акцента му, било от произхода му, било от липсата на образование, връзки или късмет. Разбира се, сам по себе си Харви изобщо не беше смешен – но и не винаги е задължително да си. В света на комедията, ако наистина си решен, че искаш да стоиш на сцена за около пет минути с микрофон в ръка, винаги ще се намери някой в Лондон, който да ти го позволи, макар и само веднъж. Бен беше решен: беше спрял да се занимава със следучилищните занимания на младежката група, за която работеше; беше написал собствен материал; беше взел билети за мен, за майка ми и леля ми. Личното ми мнение беше, че е преживял някаква малка нервна криза, нещо като закъсняла реакция на тежката загуба. Зарадвах се, взех си билет за самолета и долетях. Макар и като деца да бяхме много гъсти, след смъртта на Харви, почти не го бях виждала и усетих как свикваме с отслабването на връзките между порастващите братя и сестри и с новата, формална дистанция, от която винаги сме леко смутени, защото като възрастни вече няма начин, по който да реализираме близостта на детството. Помня, че като малка много се възмущавах от факта, че нашите родители толкова рядко говореха със своите братя и сестри. Как е възможно? Как може да бъде? Докато изведнъж същото не става и с теб. Но когато си мислех за него, застанал съвсем сам с микрофона в опити да бъде забавен, изведнъж изпитах една нова близост, почти като при сиамските близнаци: да се страхувам за него, беше същото като да се страхувам за себе си. По принцип никога не съм издържала да гледам как някой буквално се издънва на сцената, та какво остава, когато този някой ти е роднина. Ако ми беше казал, че на тази импровизирана сцена, в това малко и тъмно лондонско мазе, ще му правят сложна сърдечна операция, едва ли щеше така да ми се свие стомаха.

 

Вечерта се състоеше от различни номера. Преди Бен двама мъже и две жени изиграха един започнал вече да изветрява скеч от известната реколта на Оксбридж, някъде от около 1994 г. Една характерна суха превзетост изпълваше техните преувеличени портрети на напрегнати секретарки, невротични учители по пиано и отнесени професори. Слагаха си мустаци и перуки и не спираха да влизат и излизат от въображаеми сценарии, в които все по-малко и по-малко смешни неща се случваха. Това беше комедия от миналото. Момичетата, макар и облечени като такива, не бяха вече момичета; момчетата имаха шкембета и оплешивяваха; и най-трудно доловимата следа от нявгашни любовни връзки вътре в трупата, тъжно се забелязваше; всички обещаващи срещи с БиБиСи отдавна бяха минали и заминали. И в момента всичко се правеше само в името на приятелството или в името на спомена за приятелството. Гледайки целия този непроницаем кошмар, на повърхността изплува един потиснат травматичен спомен за едно прослушване, което трябва да се беше случило горе-долу по времето, в което тази трупа се е сформирвала. Това прослушване бе станало под формата на среща за закуска и малко „да си побъбрим за комедията" с двама млади мъже, тогава членове на Кеймбридж Футлайтс, а в момента известно комедийно дуо от БиБиСи. Единственото, което помня са насилените усмивки, тихото поглъщане на бърканите яйца, човешкото усещане за пълен провал. Както и извода, който беше очевиден за всички ни. Макар и да бях прекарала години в самата кухня, където комедията се дегустираше и оценяваше, самата аз не бях забавна. Ама никак.

 

И ето че конферансието извика името на брат ми. Той излезе. Почувствах как нов мощен прилив на източноанглийски фатализъм, който беше запазената марка на баща ми, се прехвърля върху мен, неговата нова приемница. Бен беше в обичайните си ърбън стрийт дрехи и единствен черен в залата. Започнах да беля етикета на бирената си бутилка. Веднага усетих как ще изиграе номера си – щеше да е по същия начин, по който го бяхме играли винаги като деца – няколко крачки встрани от начина, по който хората си ни представяха, щом ни видеха. Тази вечер стратегията прие формата на въвеждаща песен за олимпийските игри с особен акцент върху облеклото на ездачите. И беше смешна! Хората започнаха да се смеят. Той продължи уверено напред в бавен и мрачноват тон, в който се отразяваше нещо от като че ли безкрайния песимизъм на Харви. „Нищо добро не може да излезе от това". Това беше реакцията на Харви към всяка една новина, без значение тя колко добра можеше бъде сама по себе си – от историческото влизане на едно от децата от семейство Смит в истински университет, до раждането на бебетата и печеленето на награди. Дори когато се разболя, диагнозата му, му достави едно типично перверзно английско удоволствие: абсолютно нищо добро не можеше да излезе от това и самата сигурност на това твърдение сякаш го успокояваше.

 

Като баща ми и аз треперех в очакване на подхлъзването, на плоския виц. Но те така и не се появиха. Бен посвети минута на хип-хопа, минута на дъщеричката си и минута на съвсем новата си кариера на стенд-ъп комик. После изпя още една песен. Аз продължавах да се смея, както и всички останали. И най-накрая успях да вдигна погледа си от подложките за чашите към сцената. И върху нея видях брат си, който вече не беше на осем години, какъвто винаги очаквам че ще е, а на трийсет, и той изглеждаше напълно спокоен, като да се беше родил с микрофон в ръка. След което всичко свърши – и никой не умря.

 

Следващият път, в който видях Бен да играе стенд-ъп беше след около десет представления, по време на фриндж фестивала в Единбург през 2008 г.. Вечерта, в която се появих, той не успя съвсем да умре, но получи дълбока рана. За него това беше шок, защото му се случваше за първи път. Загуби непорочността си – в комичен смисъл. Отначало не успя да схване какви бяха причините: мястото си беше съвсем същия тип като онова, в което играеше в Лондон – задушевно и пълно с пияници – и като цяло играеше съвсем същия материал. Но защо този път смехът беше по-малко? И защо съвсем го нямаше по време на един особено добър лаф? Отдръпнахме се към бара, за да съберем сили, заедно с останалите комици, които правеха същото. В комедията анализът на смъртоносните, или почти смъртоносни, преживявания е точен и лишен от сантименталност процес. Обсъждането е техничарско, много по-приличащо на самоанализа, който си прави един музикант, отколкото един писател: тук изсвири фалшива нота, там изтърва важна пауза. Сигурна бях, че можех да кажа на Бен напълно уверена и без да се страхувам, че бих го обидила: „Всичко стана, заради паузата – много се забави на финала" и той щеше да каже „Да", и следващата вечер паузата щеше да се съкрати и на финала гвоздея да се забие. Поръчахме още бира. „Това, което не мога да проумея – не разбирам какво стана с новите ми текстове. Мислех, че са добри, ама ...". Друг един комик, който също си поръчваше бира, се намеси, „За първи път ли ги играеш пред публика?"; „Да"; „Никога не започвай с новите си текстове. Изиграй ги накрая. Само, защото вдъхновението от тях още те държи не значи, че трябва да ги показваш първи. Просто още не са съвсем готови".

 

Пихме много заедно с много, много пияни комици наоколо до съвсем късно. Опитвайки се да бъда на ниво с духовитостите и оплакванията, се чувствах като да бях пристигнала твърде късно на мястото, където кървавата битка се беше вече разразила и отшумяла. Комиците носеха аурата на оцеляващи, които говорят езика на споделения, горчив опит: горещината и теснотията на сцените, кошмарът от непродадените билети, кой за какво бил номиниран, кой получил положителна или отрицателна рецензия, и естествено, финансовите трудности (Някои от изпълнителите в Единбург успяват да карат без загуби, повечето влизат в дългове и почти никой не прави приходи). За мен беше странно да видя как брат ми, който преди бе член на моето семейство, става част от това семейство и как всички предишни негови интереси и принципи, както и техните, се подреждат под общия знаменател на един прост, но много взискателен въпрос: Това смешно ли е? И това е още една от причините, поради които завиждам на комиците – изправени пред бялата страница, те поне знаят винаги въпроса, който трябва да си поставят. Мисля, че яснотата на тяхната цел обяснява и един изумителен феномен, специфичен за комедията: способността им за много кратко време да се възстановяват и подобряват. Комедията е изкуството на възкръсващия Лазар: на сцената умираш, а след това отново ставаш. Съвсем не е необичайно да попаднеш на някакъв посредствен смешник през януари, но когато го видиш отново през декември, да откриеш пред себе си комик, който е напипал своя верен пулс, един преобразен артист, победител на смъртта.

 

Ръсел Кейн, сравнително нов английски комик, е победител на смъртта. Той е от оня тип комици, който не оставя да мине и секунда, без да я напълни със смях. Отидох да го гледам на последното му представление от турнето в Единбург. То се наричаше Зеещи недъзи – израз, изваден от една отрицателна онлайн рецензия на неговия единбургски спектакъл от 2007 г., който от своя страна се казвал Лесни клишета и изтъркани стереотипи – израз, изваден от отрицателна реценцзия на дебюта му от 2006 г. Теория на претенциите на Ръсел Кейн. Тези рецензии бяха на един и същ човек – Стив Бенет, изтъкнат английски комедиен критик, който пише за уебсайта Chortle. Темата на Кейн беше типично английска – социалната класа. Самоопределящ се като момче от работническата класа на Есекс (въпреки че видът му е повече инди- американски, вместо на човек от английските квартали и е почти двойник на певеца Антъни Кийдис) той поставя в центъра на играта си рисковата тема за това да бъдеш странния в своето семейство, суперамбициозен и интелектуалничещ син на тесногръд баща от работническата класа. Според този баща, страстта на Кейн към четенето е нещо дълбоко подозрително, а интересът му към изкуствата равносилен на признание в сексуални отклонения. Дилемата на Кейн обаче си има своята естествена страна, изразена в едно характерно британско дълбоко презрение към същите онези хора, към които неговата чувствителност го беше привлякла: средната класа, четящите Гардиън, онзи самодоволен елит, който първоначално го беше накарал да усети какво въобще е това класа. Да не можеш нито да се прибереш, нито да избягаш от къщи: това е тема, близка и на моето сърце.

 

През 2006 година Кейн изпълняваше текстовете си твърде общо като прекаляваше с естествената си склонност към телесен хумор и гротеска: показваше баща си като тромаво, уродливо чудовище, а читателите на Гардиън като префърцунени глупаци, ситнещи по сцената. През 2007 година навъсеността му все още си стоеше, но идеите бяха по-добри, а портретите по-детайлни, по-изпипани; той бе започнал да открива своето златно сечение, което представляваше рядка смесица от вдъхновени словесни атаки и ефектна комедия с тялото. Щастието идва на третия път: и в Зеещи недъзи, недъзи почти нямаше. Темата продължаваше да бъде класовата, само че този път нещата се бяха съсредоточили в една почти вълшебна цялост. Нямаше как да не се изумя от усещането, че нещо, за което на един писател ще му е нужен цял живот за постигане, един оригинален комик успяваше да разреши за три сезона. (Как да представиш пред средната класа своя живот в работническата, без да го разводняваш. Как да запазиш яростта си, без да й позволяваш да разваля писането ти. Как да бъдеш смешен в най-сериозните неща.)

 

Зрителите обичат такива победители на смъртта като Ръсел Кейн. В крайна сметка точно за това си дават и парите: смях на всяка минута. Те стават все по-малко благосклонни към онези комици, на които постоянният смях е омръзнал и се борят за малко тишина. Това последното ми се иска да го нарека „комедийно гадене". Комедийното гадене е крайното въплъщение на онази болест, която моят баща беше прихванал: вече не само разказването на вицове е евтиния, ами в известен смисъл и цялата стенд-ъп сцена си е една измама, от която човек трябва да се срамува. За комик от този тип ми се струва, че нещата изглеждат като любовна връзка тръгнала накриво. Започваш с това, че искаш да накараш публиката да се смее, точно там където искаш, но в един момент тя наистина се смее точно там, където искаш, и ти изведнъж започваш да ги ненавиждаш, тъкмо заради това. Понякога това чувство е временно. Комикът се завръща към стенд-ъп комедията и открива нова радост и уважение към изкуството на преодоляването на смъртта. А понякога, подобно на Питър Кук (обявен в едно английско гласуване от своите колеги комици за най-великият комик на всички времена) комедийното гадене съвсем се изостря и тогава само най-трудно постигнатият смях на света върши работа. В края на кариерата си, когато професионалната му комична продукция практически се свежда до нула, Кук прави няколко обаждания по телефона до едно радиопредаване под псевдонима Свен от Суис Котидж, за да нищи разни меланхолични норвежки теми на силен норвежки акцент – едни от най-смешните и тъжни неща, които някога е правил.

 

На абсолютния край на този тип чувствителност се намира анти-комикът. Анти-комикът не просто разрешава на смъртта да се качи на сцената, той я приканва. Анди Кауфман беше анти-комик. Такъв беше и Лени Брус. Големият пример от Великобритания е Томи Купър. Неговото комично алтер его бе „несръчния магьосник". Той нарочно правеше лоши фокуси и разказваше сюрреални вицове, които звучаха като дзен коани. И той всъщност реално умря на сцената, сринат от сърдечен удар по време на едно живо предаване от 1984 г. Тогава бях на девет години и гледахме телевизия заедно с Харви. Когато Купър падна ние продължавахме да се смеем, заедно с останалата част от Великобритания и осъзнахме, че този път той не се шегува едва когато изненадващо предаването прекъсна за реклами.

 

Онази година в Единбург имаше един анти-комик. Името му е Едуард Акцел. Едва ли сте го чували – аз не, всъщност дотогава никой не го знаеше. Това бе едва второто му появяване в Единбург. Може да се дължи и на случайното съвпадение между моето траурно настроение и неговите безобразни текстове, но за мен неговото представление Наистина ли трябва да си говоря с вас? бяха едни от най-странните и прекрасни часове комедия на живо, които някога съм прекарвала. Не започна нито ударно, нито с мрънкане. Всъщност изобщо не започна, в истинския смисъл на думата. Зрителите седяхме в нервно мълчание в една малка, тъмна стая и чакахме. Дочу се някакво тършуване с един касетофон, едва доловима музика, и после някой който измърмори иззад сцената: „Да посрещнем ... Дейвид Акцел". Казано без какъвто и да било ентусиазъм. Излезе един мъж. В началото на четиридесетте, оплешивяващ, скучен на вид, абсолютно невзрачен. Каза „Така?" по един отчаян начин и после реши, че иска отново да си повтори началото. Излезе и влезе отново на сцената. Повтори го няколко пъти. В залата възцари отчаяние. Най-накрая си намери мястото пред микрофона. „Вярвам, всички ще си спомните", промърмори той като едва се чуваше, „думите на Витгенщайн, големият философ от ХХ век, който казал, че ако хората сме се появили на земята с някаква специфична цел, то тя определено не е била, за да се забавляваме". Дълга, почти непоносима пауза. „Ще се радвам ако това остане в главите ви, докато съм на сцената". След което започна да пише с маркер върху една бяла презентационна дъска, каквато всеки счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри би могъл да забърше от офиса си (в живота Акцел е счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри). Направи нещо като списък с нещата, които да не очакваме от неговото представление. Минахме го заедно с него. Това щеше да е спектакъл, в който:

Няма да има събличания.

Няма да има жонгльорски номера.

Няма да има имитации на известни личности.

Няма да се обсъждат мистериозните кръгове в житата.

Няма да се роди никой.

Няма да се подхващат директно наболели рискови теми.

И накрая, и според мен най-важно

Няма да ни върнат парите.


Разпознах духа на баща си в този списък: Нищо добро няма да излезе от това. После той ни каза, че отзад е прибрал една кутия с пъзели в случай, че някой се отегчи до смърт. Малко след това ни нарисува една графика, на чиято абциса стоеше надписа ВРЕМЕ, а на ординатата ТЪРПЕНИЕ и почна да скицира развитието на представлението. Точка първа, ниско долу: „Да излезем и да се напием – това е пълна безмислица." Точка две, малко по-нагоре: „Хубаво, давай по-нататък". Точка три, все още едва на половината на височината: „Можем завинаги да останем тук. Страхотно е." Тук той погледна първо към обувките си, а после с премерена агресивност и към публиката: „До тази точка никога няма да стигнем,..." каза „просто ... Просто няма да стигнем." Тук вече всички се смееха, но смехът беше леко налудничав, някак неуместен. Много е предизвикателно, когато някой комик си позволи да бъде толкова откровен със своята публика. В смисъл, все едно да беше казал „Каквото и да правя аз, каквото и да правите вие, накрая всички ще умрем." Когато в крайна сметка стигнахме и до вицовете („Сега навлизаме в онази част от спектакъла, която обикновено се нарича „материалът", по очевидни причини") Акцел имаше няколко написани на ръката си и всички те до един бяха много смешни, обаче до този момент вече бяхме достигнали с пълното убеждение, че майтапите са най-малкото, което се случваше в момента. Усещането, че този спектакъл е някакъв пълен миш-маш, който само нашият интерес и случайността спасяваха, идваше леко и беше невероятно. (Естествено, не се оказахме прави. Оказа се, че всяко спъване, всяко измърморване под носа са едни и същи, всяка вечер.) След което в лобито бяха изложени календари за продан, върху които всеки месец беше илюстриран с възможно най-баналните снимки на Акцел – в леглото, докато се мие, докато отива на работа, докато стои на пътя. Моят календар стои на бюрото ми, до баща ми в неговата пластмасова кутийка. На корицата е Акцел, заснет как чака на една опашка в супермаркет. Надписът отдолу гласи: „Животът е безкраен, докато не умреш" – Едит Пиаф. И всеки месец ми носи съобщение. Ноември: „Зимата идва – о, да!". Април: „На кой му пука?". Юни: „Не е това животът, който ми обещаха". Има толкова много надежда, безкрайно много надежда – но не за нас!


В последната нощ на фестивала в Бруклин, отново в един малък, тъмен и пълен с пияници клуб, чаках брат си да продължи. Беше около два сутринта. На фестивала бяха останали само комици; публиката се беше прибрала вкъщи. Отново се притеснявах за него – но той излезе, изигра своя номер и удари десятката. Беше спокоен. Нищо не разваляше играта му; паузата си беше на мястото. После един млад австралиец се качи и наприказва доста работи за някакви отварачки, и също удари десятката. Или пък просто всички удрят десятката в два сутринта. След което настъпи и финалът на финалите: на сцената се качи последният комик. Анди Залцман, един страхотен, висок мъж с наелектризирана прическа ала Айнщайн изпълняваше хаплив номер с много политическа сатира, в който смеха се предлагаше на минута. Той започна да играе самоуверено, забавно, но изведнъж го репликираха. Внезапната намеса накара публиката в залата да си поеме шумно дъх, защото репликиращият не бе кой да е, а Даниел Китсън, един доста срамежлив, ексцентричен млад комик от Йоркшир, който прилича на брадата кръстоска между рибар и учител по география. Китсън спечели наградата за комедия Периер през 2002 г., когато беше на 25 години, а талантът му е в това да превръща едни фантастични разкази в спектакли, които са оформени като историите на Алис Мънро: пресилено патетични и красиви. Изглеждаше малко като все едно Ник Дрейк да се намеси в концерт на Джеймс Тейлър. Китсън репликира духовито Залцман и Залцман върна топката. Хрумките им се разлетяха в абсурдни посоки, сблъскаха се, сбиха се и се разделиха. Китсън започна да раздава флаери – „Нашето съвместно шоу утре!" – шоу, което нямаше как да се случи, защото фестивалът беше приключил. Всички обаче взехме по един. Залтцман и Китсън се развихриха, лафовете заваляха навсякъде, върху всеки, цялата стая се превърна в комедия. Като че ли някой пусна някаква истерия. Погледнах към брат си и видях, че и той е присвил стомах от смях, и двамата се бяхме сгънали на две, разсмяни до сълзи. Прииска ми се Харви да беше тук и нещо в мен се освободи.

 

Ще си призная, че по-рано бях поразкрасила нещата в полза на комедията: баща ми отдавна не стои в пластмасовата кутийка за сандвичи. За година беше там, но после му купих красива италианска ваза стил арт деко, напълно прозрачна, за да мога да го виждам. Вазата е изискана и претенциозна, и изобщо не е смешна като кутията за сандвичи, но аз бях решила, че в смъртта си Харви заслужава да получи, онова което не беше получил докато беше жив. За него Великобритания бе трудна страна за живеене. Тя бе държава, разделена на пощенски кодове и акценти, училища и фамилии. И хуморът на хората, живеещи в нея им помагаше да я понасят. Не е нужно да си смешен, за да живееш тук, но помага. Ханкок, Фолти, Партридж, Брент: в съзнанието ми те винаги са стояли на средните стъпала от английската класова стълбица. До голяма степен точно в това се състоеше комедията на тяхното положение.

 

Осемдесет и една години баща ми играеше същата игра, макар и положението му да не било чак толкова смешно; или поне да се живее в такова положение не беше. Слушай сега, един виц: майка му работела като прислужничка, а баща му бил шофьор на автобус; успял да мине изпитите в началното училище, но униформата за гимназията била отвъд границите на семейния бюджет. Чакай, чакай сега става по-интересно: на тринайсет напуснал училище, за да пълни мастилниците в една адвокатска кантора и да поддържа камината. На седемнайсет отишъл да се бие във Втората световна война. През 50-те се оженил, създал семейство и като открил, че има набито око се пробвал във фотографията. Снимките му били добри, направил си студио, но после неговият бизнес партньор го въвлякъл в някакви тъмни дела, за които той така и не проговори. Бракът му приключил. И сега идва смешното: през 60-те започнал всичко отначало, като продавач. През 70-те се оженил за втори път. Появили се и нови деца. Истинската кулминация настъпила в края на 80-те, когато вече станал старши мениджър продажби в дистрибуторска компания – продавал хартия също като Дейвид Брент. Най-после на средното (макар и от по-ниските) стъпало! Мезонет, градина, прилична сделка с местната учителка по пиано, която учеше мен и Бен, двамата опрели дупета върху единственото столче за пиано. Но и тук нещата не продължили, и вторият брак не продължил, и накрая той останал със съвсем малко повече, от онова, с което бил започнал. Докато слушаше първият ми роман на касета и разпозна грубия скелет на своя живот в образа на Арчи Джоунс, той го прие много добре, и отбеляза както приликите, така и разликите: „Е, той поне е имал повече късмет от мен!". Романът ми беше определен като комедиен. За Харви той остана в жанра на „да се смееш или да плачеш". И когато онази кутия с DVD-та на Хотел Фолти Тауърс стигна обратно до мен като единственото ми наследство (заедно с един халат, няколко атласа и една снимка на Венеция) аз направих малко и от двете.

 

 Зейди Смит

превод Асен Терзиев


T2: Choose Българското

Петък, 17 Февруари 2017г. 12:12ч.

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно Рентън, Улавия, Компира и Бегби се завръщат в Т2 Трейнспотинг за... близки срещи от български вид в отчаян опит да се качат на последния влак на прошката, екзистенц джакпота и равносметката... И ще го хванат, ако се качите и вие...

t22

"Голямата вълна на обновлението не ни е заляла все още" – с тези думи Саймън Улавия/Джони Лий Милър посреща Марк Рентън/Юън Макгрегър, 20 години след последната им среща (о да, дори и на екрана, Юън и Джони не са били заедно от точно толкова време)... И наистина, нещата сякаш не са се променили особено – Рентън продължава да бяга от отговорност, измъквайки се на косъм с умел choose анализ на живота и неговите жертви; Улавия продължава да клинчи с далавери на дребно (в случая, изнудване на богаташи с перверзни желания); Компира/Юън Бремнър продължава да губи мача с живота (и британското лятно часово време) в компанията на единствения верен приятел – хероина; Бегби/Робърт Карлайл продължава да бъде ходещо оръжие за масово поразяване с ограничена невменяемост (сега ограничен от решетките на затвора)...

t23

Всъщност, не героите, а животът се е променил... Дани Бойл (а и сценаристът Джон Ходж) идеално знае това, както е пределно наясно, че след 20 години носталгията няма да е самодостатъчна... няма да е достатъчно да превърне емблематичните герои на Ървин Уелш (и той завръщайки се в ролята на гангстера Майки Форестър) просто в "туристи в собствената младост" (по думите на Улавия)...

t25

Не че Дани Бойл и верния му (от 28 дни по-късно и Беднякът милионер насам) оператор Антъни Дод Мантъл не менажират повече от умело носталгията – от първата сцена (заиграваща се едновременно както с финала, така и с началото на Трейнспотинг), заменила бягането по улиците на Единбург с бягаща пътечка, през влизането в стаята (консервирана като в музей) на Рентън, през римейка на култ сцени от оригинала (трибют и към Томи, и към други, изгубени по пътя персонажи) и традиционните лафове за головете на Джордж Бест до същинско съживяване на Трейнспотинг текста чрез записаните спомени на Даниъл Компира (направо алтер его на Уелш), изиграни блестящо от Бегби, до емблематичния choose анализ на обществото от Рентън и достигането отново до ситуацията "възможност – предателство"...

t34

Само че, както казахме, носталгията нямаше да бъде достатъчна... 20 години по-късно Компира и Бегби имат деца (Бойл прави приятна връзка с детските образи на самите герои като лирично отклонение), героите започват да правят равносметки и да търсят друг възможен живот (не че Ървин Уелш вече не е написал такъв за Бегби, например) – единбургската четворка вече не може да стои и да зяпа как влакът на живота минава, заминава и се изнизва пред очите им... те трябва да хванат последния влак (най-накрая са включени моментите на влаковата гара в Лийт, които дават и заглавието на книгата) – неслучайно, именно емблематичният бар до гарата Port Sunshine (завещан на Саймън Улавия) е обект на префасониране и символ на желанието за скъсване с миналото...

t36

Музиката, която винаги е била неделима част от Трейнспотинг митологията, също служи за такава метафора – да, историята отново завършва с Underworld трак (Slow Slippy, римейкът на класиката Born Slippy), но вече няма Mega, Mega... , а Radio Ga Ga (ясно защо в България ретрото винаги ще е на мода)... и да, емблематичното Lust For Life на Иги и Боуи отново е тук, за да си играе перфектно с носталгията, но Рентън и Улавия изпълняват песен, готова да я конкурира (един от най-забавните моменти в Т2 с обирането на сбор фанатични патрЕоти), а бъдещето идва с Young Fathers – ако сте слушали това неортодоксално единбургско трио наживо, то идеално знаете, че техният социален шаманизъм е перфектната среда за Т2 Трейнспотинг живот, въпреки че бихме подбрали други парчета от втория им албум White Men Are Black Men Too.

t40

По-важното е, че след 20 години не само музиката, но и животът се е променил (затова и сценарият на Джон Ходж е само отчасти базиран на Порно продължението на Трейнспотинг)... след 20 години героите са принудени да се сблъскат и с европейски проекти за финансиране (като нов начин за измами), и с Брекзит-и, и с гастарбайтери, и с туристи от новото поколение в Трейнспотинг младостта...

t28

... защото героинята (кардинално важна тук) на Анжела Недялкова/Вероника Ковач (колко българки с такава фамилия познавате?!) е точно това – турист в Трейнспотинг младостта (не знам кое е по-досадно – фактът, че и тримата герои флиртуват с Вероника като израз на желанието на продуцентите на филма да обяснят Трейнспотинг митологията за новата публика или идеята за бъркане на цяла Източна Европа с Русия и друг подобен глобализъм хаос във филма, който в далечното Казабланка минало се казваше просто: Go Back to Bulgaria, крадливо българско племе), но така или иначе, именно Вероника е тази, която може да донесе Т2 промяната в живота на Рентън, Улавия, Компира и Бегби...

t27

И тук идва важния момент на българската връзка – да, в Т2 участват две български актриси (наред с Анжела идва и епизодичната роля на Светлана Янчева); да, има кадри от България (и очебийно са заснети от български екип) и да, в Т2 се лее българска реч (кой би го помислил преди 20 години?!) – "И двамата живеете в миналото, а там, откъдето идвам, искаме да избягаме от миналото." казва Вероника/Анжела, но не е права, защото и българите, също като Рентън, Улавия, Компира и Бегби, живеят с поглед в миналото, оплетени в реваншизъм, желание за отмъщение и за екзистенц джакпот, паднал от небето...

t43

А героите от Т2 Трейнспотинг разбират, че влакът към новия живот минава през гара Прошка, на коловоз Сбогуване с миналото, за да продължи напред... Дано и ние, българите, го осъзнаем... И така, Choose новия живот или... Choose българското... Ти избираш!

t45 

Т2 Трейнспотинг е в кината

Ваещият с ножове

Понеделник, 23 Януари 2017г. 23:23ч.

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно великолепно щурата Трейнспотинг четворка се завръща триумфално и ако историята в Т2 Трейнспотинг е базирана само отчасти на авантюрите в Порно, то последният роман на Ървин Уелш Ваещият с ножове (откъсът от него за повратната точка в детството на Бегби ви очаква по-долу) се фокусира върху другия възможен живот на неповторимия Франсис Бегби а.к.а Франко / Робърт Карлайл – сменил е името си на Джим Франсис, ловкостта му с ножовете е преминала в арт амплоа под формата на гротескни скулптури на знаменитости, открил е жените на живота си (съпругата-терапевт от затвора Мелани и дъщерите им Грейс и Ийв), заменил е мъглата на Острова със слънцето на Калифорния, но... сърцето, яростта и един блуден син го връщат в заветния Единбург, защото, както знаем, един Бегби живота си мени, но нрава...

 

 

МОМЧЕТО ЗА ДОСТАВКИ 2


Те идваха у дома да играят карти в петък вечер, когато майка ми ходеше в бинго залата. Дядо Джок, Карми, Лоузи и един много по-млад мъж, Джони ТуидХубавеца, единственият от тях, който някога ми е давал пари. Дръпваше ме встрани и ми пъхваше в ръката банкнота от един паунд или монета от десет шилинга, като ми смигваше съзаклятнически, за да знам, че това е само между нас. Бяха арогантна, нафукана четворка, обичаща да се перчи наоколо в своите дълги палта и меки шапки. Аз ги гледах с обожание, също както и брат ми Джо.

Баща ми и чичо Джими пиеха здраво. Татко беше вечно натряскан и мама го изхвърляше от къщи, понякога с години. Щом се появеше отново, известно време оставаше трезвен, но скоро пак хващаше чашката. После изчезна за цяла вечност. Казаха ни, че работел на нефтените платформи, но аз знаех, че е или в затвора, или е хукнал подир някоя фуста. Все пак се появи отново и остана достатъчно дълго, за да направи на мама още едно дете – малката ми сестра Елспет.

Аз очаквах тези петъчни вечери с нетърпение, макар и да имаха странен привкус. Дядо Джок въртеше в ръце бутилка бира, която никога не довършваше, и отпиваше от уискито си. Винаги само едно. И гледаше синовете си – пияни, разпуснати, пустословни и гръмогласни. Дори като дете го усещах как кипи от разочарование, което аз също споделях.

Мама мразеше както него, така и тримата му приятели. Гангстери, така ги наричаше. Тогава, в края на седемдесетте, те бяха сред последните птици на западащите докове. Всички освен Джони бяха изкарвали прехраната си там още от войната, а вече наближаваха пенсия. При това, понеже работата им се считала важна за отбраната, били освободени от военна служба. Винаги ми се струваше иронично, че мъже като тях, считащи се за корави, са използвали служебното си положение, за да се скатаят от битки с нацистите. Но истинският им мотив бил личната облага. Помня как мама ми казваше, че задигали всичко, до което се докопат. И се възмущаваше, че военните запаси били за всички, а не само за шайка крадливи плъхове.

Последното впрочем не беше съвсем справедливо. Ако се огледах наоколо, ние живеехме далеч по-заможно от мнозина. Имахме всичко, докато баща ми не го пропи. И се знаеше откъде е дошло, но никога не съм чул мама да отваря и дума да го върнем обратно. Правеше обаче всичко възможно да ме държи по-далеч от дядо Джок и неговата компания. Бях тринайсетгодишен ученик, когато те за първи път започнаха да проявяват интерес към мен. При това пет пари не даваха за брат ми Джо, макар и да бе с четиринайсет месеца по-голям, а това повдигаше самочувствието ми.

Тогава нямаше много неща, които да ме карат да се чувствам важен.

Още в началното училище се затруднявах с четенето, а в прогимназията ме сложиха в клас за изоставащи. Изписаната с букви и думи страница не значеше нищо за мен – просто мъгляв код, който не можех да разгадая. Едва след много години ме диагностицираха с дислексия. А по онова време както учителите, така и надутите хлапета ми се присмиваха, задето съм бавен и тъп. Това ме докарваше до такава ярост, че почти ми прилошаваше. Седях почервенял на чина, дишайки с труд, а пулсът блъскаше в ушите ми. После се научих, че именно освобождаването на тази ярост е начинът да спра смеха – да го спра, превръщайки го в кръв и сълзи.

begbieknife1

Затова бях доволен, че дядо Джок и приятелите му ме ценят – тези дръзки, нахакани мъже, към които хората явно питаеха страх и уважение. Единствено Джони Туид не ми беше съвсем ясен. Той бе по-скоро връстник на баща ми и ми се струваше, че трябва да дружи с него, а не с дядо. Както предполагаше и прякорът му Хубавеца, той изглеждаше добре, с едри бели зъби и гъста, късо подстригана черна коса. Миришеше на силен одеколон, цигари и алкохол, както миришат всички мъже, когато си още дете, но към тях се добавяше и някакъв друг, по-фин аромат.

Аз мразех училище и работех почасово като момче за доставки в бакалницата "Гибсън" в квартал "Канънмилс". Карах голям черен велосипед с огромна кошница отпред, натъпкана с продукти. Докато обикалях натоварените улици, трябваше да натискам с всички сили педалите с кльощавите си нозе дори само за да запазя равновесие. Част от задачите ми бе и да подреждам рафтовете в магазина. Собственикът се казваше не Гибсън, а Малкълмсън – нервен кучи син с писклив глас, който постоянно хокаше мен и Гари Голбрайт, другия ученик, който работеше там.

Една съботна сутрин дядо Джок се появи в бакалницата заедно с Уили Кармайкъл. Карми, както го наричаха, мълчалив гигант с ръце като лопати, който постоянно беше край него. Дядо, с обичайната си подигравателна усмивчица на лице, взе да наблюдава внимателно Малкълмсън, докато той се суетеше наоколо и мърмореше под носа си:

– Докерите от Лийт, да! Важното е докерите от Лийт да са доволни!

Гаднярската усмивка на дядо така и не слезе от физиономията му. Той и Карми дръпнаха шефа ми встрани и му прошушнаха нещо. Аз бях зает да подреждам кутии с компот от ананас по рафтовете, но видях как очите му постепенно се разширяват, докато тези на другите двама стават тесни, като цепки. На тръгване дядо ми подхвърли:

– Да работиш съвестно и да слушаш господин Малкълмсън, чу ли?

– Да.

После те излязоха на улицата. В продължение на около минута Малкълмсън бе зает тихомълком да ругае, но после ме погледна с нов израз на благоговение и страх. Същия ден ни съобщи, че от сега нататък Гари Голбрайт ще прави повечето доставки, докато аз ще работя вътре в магазина. Това бе добре дошло за мен, но не и за Гари, защото навън цареше кучи студ, а той трябваше да обикаля двойно повече с колелото. Но все пак една доставка остана и за мен. Три пъти в седмицата откарвах кашон с плодове и зеленчуци на докерите в Лийт. При това никога не бях виждал дядо или приятелите му да слагат в уста друг плод или зеленчук освен картоф.

Порталът се пазеше от един тип на име Джон Странг, с дебели очила и зализана назад коса. Той бе известен като агресивен психопат, прекарал известно време в строго охраняваната психиатрия "Карстеърс". Паважът беше неравен, което нямаше особено значение, докато влизах, но на излизане, след като посещавах свърталището им, кашонът бе пълен с тежки бутилки алкохол, които подскачаха и дрънчаха. Разбира се, Странг, който явно получаваше своя пай от Джок и останалите, се правеше на глух, но дори само преминаването покрай оцъкления му взор ми действаше на нервите. Щом се приберях в бакалницата, оставях бутилките край контейнера за смет отзад, а Джони по-късно минаваше да ги прибере. Такава им беше схемата.

Харесваше ми да ходя и да се срещам с дядо и неговите приятели. Веднага личеше, че са по-специална група и останалите работници гледат да нямат вземане-даване с тях. Навъртаха се в една тухлена постройка край стария сух док, граничеща с висока телена ограда и няколко запустели цеха. Мястото бе сравнително уединено и това устройваше всички. "Бърлогата", както я наричаха, явно някога бе служила за склад, защото нямаше прозорци, а само вентилационни отвори и електрическо осветление. Разполагаше с дървена маса, няколко стола и рафт с препарати за почистване. Вратата бе тежка и масивна и докато се намирахме вътре, стоеше леко открехната. Аз се настанявах заедно с тях, пиех чай и се топлех на газената печка, която зимно време гореше непрекъснато. Разговорите им звучаха странно за младите ми неопитни уши. Те често използваха недомлъвки или думи и изрази, които не можех да разбера. Един различен, кодиран език. Сякаш принадлежаха към друга, отминала епоха. Не даваха пет пари коя група води музикалните класации в момента, но познаваха в дълбочина хората и техните слабости.

– Като гледам – рече ми Джок веднъж в бърлогата, – брат ти Джо май го е страх от теб. Усеща, че е по-слаб.

Това откровение ме срази. Джо постоянно ме тормозеше, биеше ме, превръщаше живота ми в ад. И все пак долавях в дядовото си твърдение една особена правдивост. Докато ме бъхтеше с юмруци, в очите на брат ми се четеше паника, сякаш предвкусваше отмъщението, което никога не идваше. Но сега, въоръжен с новото си познание, реших, че то най-сетне ще дойде. И то тогава, когато най-малко го очаква. Да, старото копеле Джок умееше да надушва човешката уязвимост така, както акулата надушва кръв във водата. Виждаше всичко, разбираше всичко.

Когато бях хлапак, разправях наляво и надясно историята за себе си и Джо и за това как палачинката се е обърнала. Но изкарвах нещата така, сякаш татко е бил онзи, който ме е посъветвал да халосам брат си с тухла през лицето, докато спи. Защото исках баща ми да бъде такъв, да има подобна сила на волята. Но всъщност не беше той, а дядо ми. Старият Джок.

Все едно, главното е, че физиономията беше на Джо, а тухлата се намираше в моята ръка. Той рева цяла нощ, а кръвта пропиваше възглавницата му. Аз бях изплашен, но окрилен, преизпълнен от усещането за новата си мощ. И двамата знаехме кой ще командва парада оттук нататък.

 

 

 

cover-nozhove   Ваещият с ножове (превод Деян Кючуков, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Панталоните на мъртвеца | Ървин Уелш

Четвъртък, 14 Март 2019г. 05:05ч.

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

 

 

Из Нежна е нощта


Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

tcover

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

 

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

tcover3

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет. – Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

 

 

 

cover-pantalonite-na-myrtvetsaПанталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

онлайн