Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Енрике Карденас
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Енрике Карденас

Квартал Петте кьошета

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн