Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Иън Макюън
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Иън Макюън

В черупката | Иън Макюън

Вторник, 25 Септември 2018г. 09:09ч.

Да, всички знаем "гнилата" история на Хамлет, но, може би, никога не сме я чували, разказана от дете в майчина утроба – именно това се случва В черупката, последният роман (откъс от него четете по-долу) на Иън Макюън, в който Труди се разкъсва между двамата братя Джон и Клод, докато нероденото ù дете опознава света наоколо и драмите (с възходи и падения) човешки от първо лице... История, разказана ювелирно добре, като пронизващ с истинност портрет на съвремието ни... История, чиито зародишни нишки могат да отведат до далечното биографично минало на Макюън... също като онези нишки, които разплитат мистерията на първата брачна нощ в последната екранизация на негов роман, а именно На плажа Чезъл – точно с този филм, лично Макюън, на 10 октомври ще открие фестивала CineLibri 2018, малко след като е получил почетната титла Доктор хонорис кауза на СУ и няколко месеца след като през юни навърши достолепните 70 години...

 

 

Кой е Клод, този измамник, вмъкнал се между семейството ми и моите надежди? Веднъж чух следната фраза и я запомних: "тъпоумен дръвник". Перспективите ми за бъдещето са неясни. Неговото съществуване ми отнема полагаемото ми се право да водя щастлив живот под грижите и на двамата си родители. Освен ако не измисля някакъв план. Той е омаял майка ми и е прогонил баща ми. Неговите интереси са различни от моите. Той ще ме смаже. Освен, освен, освен... – мимолетна дума, призрачен знак за променена съдба, блеещо агънце на надеждата, движи се в мислите ми като мътнина по стъкловидното тяло на око. Само надежда.

Клод, досущ като мътнина, е почти нереален. Дори не е колоритен опортюнист, няма и намек за усмихнатия мошеник. Тъкмо обратното: гениално тъп, невъобразимо отегчителен, а баналностите му са досущ като арабеските в Синята джамия. Той е човек, който непрекъснато си свирука – не песни, а телевизионни джингли, телефонни сигнали, приветства утрото с мелодията на "Нокия", пародираща Тарега. Човек, чиито повтарящи се забележки са глупашки и безсмислени брътвежи, чиито скудоумни изречения умират като осиротели пилета, просто чезнат. Човек, който си подмива слабините на мивката, където майка ми си мие лицето. Който говори само за дрехи и коли. И стотици пъти ни е повторил, че никога не би купил и дори не би шофирал еди-коя си кола или хибрид, или... или... Че купува костюмите си само от Мейфеър Стрийт, ризите си – от някоя друга улица, а чорапите... не може да си спомни. Като че ли... но. Никой друг не завършва изречение с "но".

 

Има застоял, неуверен глас. Цял живот търпя двойното изтезание на свирукането и на говора му. Спестено ми е да го виждам, но това скоро ще се промени. При кървавата си поява на мътната светлина в родилното (Труди е решила да присъства той, а не баща ми) най-сетне ще го съзра, но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?

Не всеки знае какво е да усещаш пениса на бащиния си съперник на сантиметри от носа си. На този напреднал етап от бременността би трябвало да се сдържат заради мен. Ако не по медицински съображения, то от вежливост. Затварям очи, стискам венци, подпирам се на маточните стени. От такава турбулентност ще паднат дори крилата на боинг. Майка ми подтиква любовника си, насърчава го да продължава с панаирджийските си викове. Кладенец на смъртта! Всеки път, при всеки удар на буталото се ужасявам да не би то да проникне отсам, да прониже меките кости на черепа ми и да посее в мислите ми своето семе, да излее в мен бъкащото изобилие на своята баналност. А после мозъкът ми ще бъде увреден и аз ще мисля и говоря като него. Ще стана син на Клод. Предпочитам да се окажа в клопката на безкрил боинг, полетял стремглаво надолу насред Атлантика, отколкото да участвам в още една негова прелюдия към любовен акт. Ето ме тук, на предните редове, неудобно настанен с главата надолу. Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама. Прожекторите светват и се появява Клод. Възнамерява да разсъблече себе си, не майка ми. Старателно премята дрехите си върху един стол. Голотата му е невзрачна като костюм на счетоводител. Снове из стаята, напред-назад по сцената, изложил голата си кожа под пръските на монолога си. Не спира да нарежда – за розовия сапун за рождения ден на леля си, който трябва да върне на Кързън Стрийт, за полузабравен свой сън, за цената на дизеловото гориво, за усещането си, че днес е вторник. Само че не е. Всяка нова тема храбро се надига на крака, стенейки, олюлява се и се строполява под следващата. А майка ми? В леглото, между завивките, полуразсъблечена, слуша вглъбено, хъмка отзивчиво и кима състрадателно. Само аз знам, че под завивките показалецът ѝ се извива над скромния ѝ клитор и се пъхва сладостно на сантиметър в тялото ѝ. Леко помръдва пръста си, докато с открито сърце се съгласява с всяка дума. Сигурно е много приятно. Да, мърмори тя, въздишайки, и тя имала съмнения относно сапуна, да, и тя много бързо забравяла сънищата си, и на нея ѝ се струвало, че е вторник. Не казва нищо за дизеловото гориво – незначителна пощада.

ia3

Коленете му притискат вероломния дюшек, на който до неотдавна е лежал баща ми. Тя смъква бикините си със сръчни палци. Влиза Клод. Понякога я нарича своята мишчица, което явно ѝ доставя удоволствие, но няма никакви целувки, никакво докосване и галене, никакви промърморени обещания, нежни близвания или палави блянове. Само все по-бързото скърцане на леглото, докато накрая майка ми заема мястото си на вертикалната стена на Кладенеца на смъртта и започва да крещи. Сигурно ви е позната тази едновремешна атракция по лунапарковете. Докато мотоциклетът се върти и ускорява, центробежната сила го притиска към стената, а подът шеметно се отдалечава. Труди се върти все по-бързо, лицето ѝ се превръща в размазано петно от ягоди със сметана и мъничко ангелика на мястото на очите. Писъците ѝ се усилват и после, след едно последно нагоре-надолу вик-потръпване, я чувам как изсумтява рязко и приглушено. Съвсем кратичка пауза. Клод излиза. Дюшекът заема предишното си положение и пак зазвучава гласът на Клод, този път от банята – реприз за Кързън Стрийт или за това кой ден от седмицата е днес и поредният му опит за вариация върху музикалната тема на "Нокия". Едно действие, най-много три минути, без повторение. Нерядко тя отива при него в банята и без да се докосват, всеки измива от себе си тялото на другия с опрощаваща топла вода. Без нежност, без дрямка на любовно преплетените тела. По време на краткото изплакване двамата, с промити от оргазма глави, нерядко отново се залавят с кроежите си, но в облицованото с плочки помещение гласовете им кънтят, водата шурти от крановете и думите им не стигат до мен.

 

Точно затова ми е известно съвсем малко за плана им. Само, че той ги вълнува, че снижават глас дори когато мислят, че са сами. Не знам фамилията на Клод. Работи като строителен предприемач, но не е толкова успял, колкото повечето такива. Краткотрайното и доходоносно притежание на жилищен блок в Кардиф е било върхът на постиженията му. Заможен ли е? Наследил е седемцифрена сума, която вече се е стопила до последния четвърт милион. Излиза от къщи към десет, прибира се след шест. Ето две противоположни тези: първата, в безцветната черупка се крие силен характер. Надали е възможна чак такава невзрачност. Вътре се спотайва умна, пресметлива и съмнителна личност. Като човек е особняк, самоделно устройство, оръдие за жестока измама, което заговорничи срещу Труди, докато заговорничи заедно с нея. Втората: той е, какъвто изглежда, крушката си няма опашка, той е явен мошеник също като нея, само дето е по-глуповат. Майка ми, от своя страна, предпочита да не се съмнява в човека, който я отвежда в рая за по-малко от три минути. А пък аз се старая да остана непредубеден.

 

Надявам се да открия повече, като будувам цяла нощ, за да чуя какво ще си кажат на зазоряване. Нетипичното за Клод "можем" отначало ме накара да се усъмня в тъпотата му. Оттогава минаха пет дни – и нищо. Ритвам майка си, за да я събудя, но тя не иска да притеснява любовника си. Вместо това пъхва в ушите си подкаст с някаква лекция и се оставя на чудесата на интернет. Без да подбира. Слушал съм за какво ли не. За развъждане на червеи в Юта. За туристически поход в Бърън. За последната офанзива на Хитлер в Ардените. За сексуалния етикет на индианците яномами. Как Поджо Брачолини извадил Лукреций от забвението. За физиката на тениса.

 

Стоя буден, слушам, уча се. Рано сутринта, по-малко от час преди зазоряване, материалът беше по-труден от обичайното. През майчините си кости се натъкнах на кошмар под формата на официална лектория. За световното положение. Специалистка по международни отношения, разумна жена с плътен и мелодичен глас, ме осведоми, че светът боледува. Тя разгледа две разпространени нагласи: самосъжалението и агресията. И двете – лош избор за личността. В съчетание, за групи хора или за държави – опасна смес, неотдавна опиянила руснаците в Украйна, както навремето завъртяла главите на техните събратя, сърбите, в тяхната си част на света. Омаловажавали са ни, затова сега ще се доказваме. Сега, когато руската държава се е превърнала в политическата ръка на организираната престъпност, нова война в Европа вече не е немислима. Избършете прахта от танковите дивизии, за да са готови за южната граница на Литва и равнините на Северна Германия. Същата смесица насъсква и варварските маргинали в исляма. Чашата е изпита до дъно, разнася се същият възглас: унижиха ни, ще си отмъстим.

 

 

 

cover-vcherupkata   В черупката (превод Надежда Розова, 208 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

 

Срещите с Иън Макюън са на 10 октомври в СУ Свети Климент Охридски, Аула – 11:00 | връчване на почетна титла Доктор Хонорис Кауза;

11 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма На плажа Чезъл е на 10 октомври в НДК, зала 1 – 19:00

13 октомври – Арена Делукс, България Мол, 19:00

14 октомври – Дом на киното, 18:30

16 октомври – Евро Синема, 19:45

17 октомври – културен център G8, 18:30

18 октомври – Одеон, 18:30

20 октомври – културен център СУ, 18:00

22 октомври – културен център G8, 18:30

24 октомври – Cine Grand Park Center, 19:00

Машини като мен | Иън Макюън

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч.

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн