Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Любов
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Любов

Напразни илюзии на любовта

Понеделник, 16 Септември 2013г. 16:54ч.

"Трябва да има някакво постоянство в този променлив Космос, нали?" пита настоятелно Маргарет, една от героините в пиесата Илюзии на руския драматург-режисьор-актьор Иван Вирипаев. И да, от едноименните му филми (и пиеси) Еуфория и Кислород насам, има известно постоянство в темите и триковете, които Вирипаев разиграва на сцената на живота – клипово-фрагментарни, кинематографично-натурални истории, изговорени в не(дълги) монолози от фикционални разказвачи с много черен хумор, прецизна като скалпел ирония и... илюзии за постоянство, отвеждащи ни до главния герой тук – непостоянството.

 

Да, всичко тече, всичко се променя в Космоса... дори и в личния Космос на моногамния брак на две семейни двойки (СандраДани и МаргаретАлбърт), въртящи се около орбитата си в продължение на (съответно) 52 и 54 години. Изживели, преживели и споделили вся и всьо заедно за тези 52 години общ семеен живот, един ден не щеш ли, Дани се разболява тежко, ляга и на смъртното си легло прави равносметката и изповедта на живота си (за най-важното в Космоса, а именно Любовта) пред вечната му и единствена любима Сандра. Пауза. Умира.

illusion5

По неписаните правила на Космоса и моногамния брак, останала едва една година без своя половинка, Сандра също се разболява, ляга и опровергава Дани, че няма да има пред кого да направи своята изповед, като извиква пред смъртното си легло Албърт, най-добрият приятел на Дани. Пауза. След първите две изповеди (следват куп други), във въздуха висят ключови думи като отговорност, признателност, взаимна любов и доверие, както ключовата дума, с която Вирипаев описва Илюзии е "комедия".

illusion9

И как няма да е комедия като четирима души, ревностно вярващи в постоянството на взаимната, чиста, моногамна любов живеят във времена на тотален хаос в човешките взаимоотношения, времена на постоянство в безразборния секс, времена на заместители вместо на оригинали... Както самият Вирипаев казва: "Например театърът говори за любовта на Ромео и Жулиета и за да му се намери съвременен ход, режисьорът ги преоблича в костюми от нашия век. Не съм против Шекспир, това е велика пиеса, но когато човек влиза в салона и си купува билет, струва ми се, че не трябва да му се показват фалшиви илюзии."

illusion15

И Вирипаев не оставя никакви илюзии, както режисьорът Младен Алексиев (на принципа на хибридната пиеса Празна история) оставя да тече безмълвно на видеостена драмата на двете възрастни двойки (минифилм с участието на Ваня Михайлова, Юлия Калудова, Русчо Тихов, Христо Буцев...), изговорена къде със съчувствие, къде с деликатна ирония, къде с патос, но винаги емоционално от актьорите-разказвачи – Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Стефан Щерев и Васил Читанов.

illusion12

И ако накрая, след куп (предвидими) обрати, паранормални отклонения и откровения, Маргарет ("шегаджийката", както я наричат героите в пиесата) настойчиво пита: "Трябва да има някакво постоянство в този променлив Космос, нали Албърт?", то спокойно може да си прошепнем наум, че единственото постоянно нещо в този променлив Космос са постоянните опити на хората да дефинират какво е любов.

Всичко останало е... любов и непостоянство.

illusion3

 

Гледайте Илюзии във Варна (Градска Художествена галерия) на 7 юни от 21:00 часа

Нощта на Думите

Вторник, 10 Май 2016г. 10:30ч.

Любовта често няма нужда от думи, но в случая на Маргьорит Дюрас Тя трябва да бъде изговорена, трябва да бъде изписана върху белия лист или да оживее върху белия екран, защото в противен случай значи не е съществувала, не се е случила, не е била изживяна... също като самия живот. Затова и думите са главният герой в хибридния спектакъл Корабът Нощ (в микс амалгама от два текста на Маргьорит Дюрас) на режисьора Стилиян Петров.

 

korabnovs2

Когато през май 1978, в краткия разказ Корабът Нощ, Маргьорит Дюрас описва историята на двама влюбени (Ж.М. и Ф.), които никога не се срещат лице в лице, а романсът им се случва само и единствено по телефона, между гласовете им, тя е пределно наясно, че идеята за това как Думите материализират Любовта, как само вербалното общуване може да изгради физически образ на Любовта, на Живота (нещо което Спайк Джоунз използва перфектно във филма Тя/Тя е глас), та именно тази идея е идеална възможност за превръщане на Думите, на Езика в главен герой и в театъра, и в киното. Затова, година по-късно (през 1979 и то в една и съща седмица, неслучайно), тя премиерно представя продуцираните от нея едноименни пиеса и филм Корабът Нощ – нещо като трипластово/триканално изследване по темата как Думите, Езикът дават 3D физически образ на нещата от Живота... стига да позволите на въображението си да го осъществи.

korabnoyv14

Нещо подобно правят и режисьорът Стилиян Петров, и неговият екип – сценографията на Венелин Шурелов прилича на инсталация, в която ключови думи (висящи на тъмна завеса, светващи при произнасянето им в текста на пиесата и прожектирани на пода) не само свързват нишките на двете любовни истории използвани тук (Корабът Нощ и писаната 4 години по-късно новела Болестта на смъртта), но и на ребус принципа "свържете точките/думите" рисуват пъзел картинката на една страстна, сложна и невъзможна любов.

korabnoyv12

Образ, който Маргьорит Дюрас често използва и в книгите, и в пиесите, и във филмите си; образ, който тя често гради само и единствено въз основа на езикови експерименти – да не забравяме, че най-известното ѝ творение Хирошима, моя любов е изградено почти изцяло от наситен диалог, също като "телефонната любов" в Корабът Нощ и безимения (двамата герои в новелата са обозначени като "ти" и "тя"), интимен разговор край морето в търсене на способността да обичаш в Болестта на смъртта.

korabnoyv7

Да, Думите при Маргьорит Дюрас имат собствен глас, собствено лице и собствен живот, затова и режисьорът Стилиян Петров минималистично оставя двата текста (Корабът Нощ и Болестта на смъртта) просто да бъдат изговорени/изиграни от четири гранд актриси (Татяна Лолова, Цветана Манева, Пламена Гетова и Петя Силянова, събрани заедно на сцена за пръв път) като вид пърформанс, като литературно четене, като репетиция в театъра, като някогашните приказки по телефона, записани на винил или на аудиокасети... Затова и инструменталната музика на Иван Шопов е само здрачен декор върху който да изпъкне главния герой – Думите.

korabnoyv

Защото Думите нито са просто гласни и съгласни, накацали като лястовици на желанието по телефонната жица в Корабът Нощ, нито са просто изгубени сигнали в нет бездната на морето от информация в съвременното ни общуване. Защото ако Думите са главният герой, то въображението е режисьорът, който знае как ще свърши тази пиеса.

И ако в пиесата Корабът Нощ липсата на физически контакт засилва желанието и материализира Любовта на двама влюбени, то дали липсата на докосване до хибридни спектакли като Корабът Нощ засилва желанието за среща с тях... или не.

korabnoyv4

 

Корабът Нощ е в Театър Азарян на 4 и 11 април от 19:30

Тя и Той

Петък, 07 Февруари 2014г. 14:36ч.

Скъпи влюбени... в живота,

"Имам усещането, че съм почувствал всичко, което някога бих могъл да изпитам... И никога няма да почувствам нещо ново..." споделя Тиодор (меланхоле героят на Хоакин Финикс) в Тя – новият кинофлирт и първи авторски сценарий (вече със Златен глобус) на режисьора Спайк Джоунз, но за всички е ясно, че когато говорим за неговите филми (Да бъдеш Джон Малкович, Адаптация и Where the Wild Things Are) винаги иде реч за нов, нестандартен поглед към стара, до болка позната история... като любовта в Тя, например.

 

her4

В не толкова далечното бъдеще... животът на Тиодор (Хоакин Финикс на обичайно силно ниво) е изтъкан от ирония и самота – работата му е да пише прочувствени писма за най-важните и интимни моменти в живота на другите хора, докато самият той няма на кого да напише такова писмо – жена му Катрин (Рууни Мара) иска развод, обвинявайки го в неспособност да изпитва истински чувства и емоции, приятелите му (и съседи) Ейми (Ейми Адамс) и Чарлз го пращат по срещи с неуравновесено секси мацки (Оливия Уайлд), а Тиодор най-вече обича да се забавлява с детето-пришълец (перфектно озвучено от самия Спайк Джоунз) от холограма-видео-играта си...

her5

Докато не се появява Тя – операционната система с изкуствен интелект, съзнание и... човешко его OS (забравете за HAL9000), която връща живеца на Тиодор и се нарича с името Саманта (все пак Саманта Мортън е била първия избор за това хай-тек амплоа) или иначе казано Скарлет Йохансон в най-добрата си роля (и то само като глас) от години насам – перфектната метафора за операционната бъг система на човешките взаимоотношения в съвременния свят. Както цветовете на декорите и дрехите на Тиодор са перфектната метафора за самотата и душевните състояния на съвременния човек.

her7

Да, колкото повече се ъпгрейдват възможностите за общуване, толкова по-трудно ще се "чуваме" и ще изразяваме своите чувства. Колкото повече искаме да бъдем всичко друго, но не и себе си, толкова повече ще се превръщаме в своя фалшива версия. В колкото повече "копие на копието на копието" ситуации изпадаме, толкова по-често ще се питаме истински или живот-имитация живеем – неслучайно Тиодор се притеснява, че в един момент ще изпитва само бледо подобие на това, което вече е чувствал.

her11

А отношенията между Тиодор и Саманта са точно копие на романса между мъж и жена – от трепета на първите срещи и вълнението да видиш света през очите на другия до сексуалното напрежение (любовната сцена между Тиодор, Саманта и Изабела вече сме я гледали между Джон, Максин и Лоте в Да бъдеш Джон Малкович), до първите скандали, ревността и разбиването на илюзията, че съществува една уникална, единствена на света половинка, която е само за теб и за никой друг.

her21

И така постепенно тази история (органично запечатана от оператора Хойте ван Хойтема и перфектно озвучена от Arcade Fire) за операционната система на човешките взаимоотношения се превръща в забавен психотерапевтичен сеанс на дивана при вещ психолог (като Спайк Джоунз), който знае, че границата между фантазия и реалност се определя от това, в което вярва всеки (Аз, Ти, Тя, Той, Ние, Вие, Те) – вярата, която превръща нещо фалшиво в истинско; вярата, която прoменя самотата в радост от живота; вярата, че винаги има възможност да почувстваш нещо ново, която надделява над усещането, че ще изпитваш само бледо копие на това, което вече си чувствал.

her23

 

А Любовта... Тя е по-вечна от живота и неговия цикъл – неслучайно Тя е посветен на четирима души, които вече не са между живите... но живеят в сърцата на хората.

 

her9

 

P.S. Тя е в кината от 7 февруари

Любов

Събота, 14 Февруари 2015г. 12:12ч.

Магическият реализъм и любовта имат много пресечни точки и една от тях се нарича Исабел Алиенде – в последната си книга Любов (палава тройка откъси от нея ви очаква по-долу) чилийската писателка събира и преплита (с типичния си хумор и самоирония) страстни, романтични сцени от всички свои романи досега с моментите на еротика и чувственост в собствения ѝ свят ("животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа", казва Алиенде), така че пред очите да изплува пъстра, калейдоскопична картина на онази, Вечната... Любов.

 

 

Един флейтист и други забежки


Военният преврат от 1973 г. в Чили сложи край на една дълга демократична традиция и през 1975 г. емигрирах със семейството ми, защото не можехме и не искахме да живеем под диктатурата на генерал Пиночет. Апогеят на сексуалната революция ни изненада във Венецуела, открита и гореща страна, много различна от моята. Там чувствеността се изразява без увъртания и евфемизми. Плажовете бъкаха от мустакати мачовци с миниатюрни бански, ушити с такава кройка, че да подчертават съдържанието им. Най-красивите жени на света, които печелеха всички международни конкурси за красота, се разхождаха предизвикателно в ритъма на дискретната музика на бедрата си. Там най-сетне станах свободна, започнах да обръщам внимание на тялото си и открих, че съм притежаващо чувственост същество. Бях на трийсет и три години.

Не е необходимо да се спирам на подробностите от това освобождение, защото няма нищо кой знае какво за разказване. Само ще кажа, че научих нещо, което щеше да ми влезе в работа впоследствие и да ми послужи и за литературните ми творби – сексът без емоционална връзка, колкото и акробатичен да е, ми е скучен, трябват ми настроение, хумор, разговор, симпатия, нещо споделено извън чаршафите. Веднъж прочетох някъде, че разликата между еротиката и порнографията е, че при първата се използва кокоше перо, а при втората – кокошката, но за мен разликата е, че порнографията е механично съвкупяване, докато при еротиката има чувства, има и история.

Доказан факт е, че в изгнание повечето двойки се разпадат, защото вече не разполагат с онова скеле на семейството и обществото, което ги е поддържало в тяхната страна. Така стана и с мен и Мигел. Той работеше в една отдалечена провинция на Венецуела, а аз останах в Каракас с децата. Скоро пътищата ни започнаха да се разделят. Няколко години по-късно на пътя ми се изпречи един аржентински флейтист, който, бягайки от друга диктатура, беше тръгнал за Испания, и аз зарязах всичко и го последвах както плъховете от Хамелин. За един месец в Мадрид изживях бурна любов, каквато се среща само в романите, но която приключи с потоци от сълзи, когато проумях, че извън леглото сме несъвместими, както майка ми бе предсказала с картите си таро. Прибрах се при мъжа ми и децата ми, решена да забравя трубадура, да поправя грешките си, да работя, да спестявам, да сменя циганските си поли със сериозни дрехи и да направя щастлив Мигел, който ме посрещна с открито сърце. Почти го постигнах. В следващите девет години и двамата се помъчихме да спасим нашата връзка, но тя беше пукнато стъкло, много трудно за поправяне.

В първата половина на 80-те не можеше да се види филм, освен тези на "Уолт Дисни", в който да не се появяват съвкупяващи се същества. Дори в научнопопулярните документални филми имаше комари или пингвини, които го правеха. Моралът се беше променил дотолкова, че отидох с майка ми да гледам японски филм, Империята на чувствата, в който една двойка умира от секс, а на мама ѝ се стори поетично. Пастрокът ми даваше на внуците си да четат Хиляда и една нощ, защото беше трогателно наивно четиво в сравнение със списанията, които се продаваха по будките. Трябваше да уча много, за да отговарям на въпросите на децата – "Мамо, какво е зоофилия?" – и да се преструвам, че намирам за естествено, когато малчуганите надуваха презервативи и ги окачваха като балони на празненствата за рождените си дни.

Като оправях спалнята на сина ми Николас, вече юноша, намерих книга с кафява подвързия и без да съм специалист, отгатнах съдържанието ѝ още преди да съм я разтворила. Беше един от наръчниците по полови въпроси, които в училище се разменят за постери на футболисти. Като видях илюстрациите с дибидюс голи любовници, разтриващи се взаимно с мус от сьомга, разбрах колко съм изостанала. Да готвя толкова години, без да познавам многобройните приложения на сьомгата! Къде в облаците съм витала през това време? На тавана на спалнята си нямах дори огледало или трапец. Мигел и аз решихме да се осъвременим, но след няколко много опасни кълчотения, както разбрахме по-късно от рентгеновите снимки на гръбначните ни стълбове, в крайна сметка на сутринта се мазахме с крем за масаж на ставите вместо с мус по G точката.

love1

Когато дъщеря ми Паула завърши училище и започна да следва психология със специализация в областта на човешката сексуалност, я предупредих, че постъпва неразумно, защото влечението ѝ към тази област няма да бъде добре разбрано – не бяхме в Швеция, а в Латинска Америка, но тя настоя. Паула имаше гадже сицилианец и двамата възнамеряваха да се оженят и да имат половин дузина деца, щом тя се научи да готви спагети. Физически дъщеря ми можеше да излъже всекиго, приличаше на богородиците на Мурильо – нежна, миловидна, с дълга коса и томителен поглед, и никой не би могъл да допусне, че е специалистка по оргазми. По онова време ми се случи да пътувам до Холандия и Паула ми поръча някои учебни материали, които ѝ трябвали за следването. Наложи се да отида със списък в ръка в един магазин в Амстердам, където се сдобих с точно определени видеофилми и книги, с някакви банани от розова гума, задействани с батерии, и с презервативи с главата на Мики Маус. Не това обаче беше най-срамното. По-лошото бе, когато на митницата в Каракас ми отвориха багажа и трябваше да обяснявам, че нищо от тия неща не беше за мен, а за дъщеря ми. Паула мъкнеше навсякъде куфар с еротични играчки и както ѝ бях предрекла, младият сицилианец изгуби търпение и заяви, че няма намерение повече да понася годеницата му да ходи и да мери пенисите на мъже, които дори не са членове на семейството. Изправена пред избора дали да се омъжи, или да се дипломира, Паула предпочете второто и годеникът се изгуби от хоризонта. Докато траеха спецкурсовете по сексология на дъщеря ми, вкъщи изгледахме филми с всички възможни комбинации – жена с куче, мъж, парализиран от кръста надолу, с дебелана, китайка с футболен отбор и т.н. Идваха да пият чай транссексуални, педерасти, некрофили, онанисти и докато богородицата на Мурильо черпеше с пастички, аз научавах как хирурзите превръщат жена в мъж посредством парче черво.

 

 

Хумор и Ерос


"Единственият начин да накарат нас, жените, да чуем нещо, е да ни го прошепнат на

ухото. Ерогенната точка G е в ушите и който я търси по-надолу, губи не само своето,

а и нашето време." (От Афродита)


Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени. Пък и мисля, че няма по-добър афродизиак от смеха. Чувствеността без хумор леко ме дразни, нямам търпение да правя тържествени встъпления, нито да описвам любовници, които се вземат много на сериозно. Една моя приятелка, жена със завидна принципност, майка и баба, заряза преуспяващия си съпруг и шестмесечния си внук, когото боготвореше, за да се помъкне след някакъв водопроводчик, който ѝ се беше изпречил на пътя. Никой не проумя защо избяга тя, защото на пръв поглед мъжът беше доста невзрачен. Няколко години по-късно се срещнахме и едва я познах. Носеше рокля на цветя и дълга коса, лицето ѝ не беше гримирано, изглеждаше с двайсет години по-млада и много доволна. Седнахме да си поприказваме и така научих, че мъжът е водопроводчик денем и комик в кабаре нощем. "Знае хиляди вицове, пее нецензурни песни, танцува степ, има забавни приятели и не можеш да си представиш какви щуротии правим насаме", довери ми тя с палаво намигване. Разбрах. Аз също бих оставила всичко, дори внуците, за такъв любовник.

nitze

Много от онова, което пиша, е стъпило с единия крак в действителността. Компенсирам недостигащата ми доза въображение с упорито старание да наблюдавам и слушам, така никога няма да ми липсва материал. На този свят има предостатъчно истории и всички те са безплатни, мога да използвам която си искам, без да се притеснявам, че ще се озоря с разходи. Трите избрани за тази глава епизода се случиха с хора, които познавах, само промених леко персонажите и обстоятелствата, та да не вземе някой от тях да се разсърди. Първият, в който се разказва авантюрата на една млада любителка на оперната музика с прочут тенор, се случи, както съм обяснявала, с една моя братовчедка, единствено преместих фактите в друг град и друго време. Епизодът с Коломба е вдъхновен от случая с една чилийска журналистка, чийто мъж, университетски преподавател, съблазнил една ученичка на пустия паркинг на някакво футболно игрище. И той като мен имаше раздрънкан ситроен от шейсетте години, който не ставал за акробатични упражнения на любовници, и докато правели секс зад някакви храсти, като сакото му им служело за възглавница, им задигнали колата и останалата част от дрехите. Наложило се да се върнат пеш, той – гол като пушка, а тя – загърната как да е със сакото. Моделът за Ортанс, героинята на третата сцена, е една налята и мастита дама, полуфранцузойка, полунемкиня, която ми се падаше роднина и почина преди няколко години. Никой не би заподозрял, че под педантичността и сдържаността на тази госпожа се крие палав дух, способен да измисля пиперливи шегички и лудории. Как го разбрах ли? Довери ми го, превивайки се от смях, мъжът ѝ, старец на осемдесет и кусур години...

 

 

Изневяра


Първият ми репортаж в женското списание, за което работех, предизвика скандал. Работата започна така – на една вечеря в дома на известен политик някой ме поздрави за хумористичните статии, които бях публикувала наскоро, и ме попита дали не мисля да напиша нещо сериозно. Отговорих му първото, което ми дойде на ума – да, бих искала да интервюирам жена, която изневерява на мъжа си. На масата се възцари ледено мълчание и разговорът тутакси премина на друга тема, но когато сервираха кафето, домакинята – високопоставена правителствена чиновничка, трийсет и осем годишна, слаба, с тоалет от "Шанел", ме отведе настрани и ми каза, че ако ѝ се закълна да запазя в тайна самоличността ѝ, приема да я интервюирам. На другия ден се появих в офиса ѝ с магнетофон и тя ми разказа, че имала няколко любовници, защото разполагала със свободно време следобед, защото ѝ се отразявало добре на духа, на самочувствието и на кожата и защото това, мъжете, са голяма работа. С други думи – същите доводи на толкова неверни съпрузи, включително на нейния. Тази госпожа държала дискретна гарсониера, която деляла с две разкрепостени като нея приятелки, и ми предложи най-учтиво и аз да я използвам, но на мен така и не ми се отвори случай да го сторя. Заключението на репортажа ми, след като направих едно просто математическо изчисление, беше, че жените са толкова неверни, колкото и мъжете, защото ако не беше така, с кого го правят те, господата? Не е възможно да го правят само помежду си или всички с една и съща шепа доброволки.

В тогавашно Чили мъжете изискваха нещо, което не бяха готови сами да предложат – приятелките им да са целомъдрени, а съпругите им верни. И още го искат, но сега никой не им обръща внимание. Когато бях млада, почти всички двойки на моята възраст бяха в криза и повечето най-накрая се разведоха. В Чили нямаше развод чак до 2004 г., бяхме последната страна в света, която го получи, което облекчаваше нещата, защото хората се разделяха и събираха без бюрократични формалности. Най-очебийният пример, който зная, е майка ми, която живя шейсет и пет години с пастрока ми, без да могат да се оженят – скандален конкубинат според Католическата църква, и чак накрая, когато той овдовя, тези двама деветдесетгодишни хора успяха да узаконят връзката си. Днес над половината чилийски деца се раждат от неженени родители. Да се ожениш, е скъпо, а да се разведеш, е сложно.

post1

В онова католическо, консервативно и моралистко общество през 60-те години никой не ми прости непринудения тон на репортажа ми за тази изневеряваща жена, въпреки че, както вече казах, това беше доста разпространена практика, включително сред моите приятели. Ако интервюираната беше със съпруг в инвалидна количка и обичаше друг мъж, положително щеше да се зарадва на всеобща симпатия, но да го прави за удоволствие и без угризения, беше неприемливо. В списанието се получиха стотици възмутени писма, дори официален протест на архиепископа на Сантяго. Изплашена, главната редакторка ми нареди да напиша статия за някоя вярна жена, за да успокоя обществения ропот, но не намерих нито една, която да каже нещо интересно по въпроса.

Това бяха объркани за моето поколение времена. Четяхме Докладът Кинзи, Камасутра и книгите на американските и европейските феминистки, но живеехме в атмосфера на преструвки, трудно беше да се избяга от лицемерния и фалшив морал, който ни затискаше. В живота ми имаше елементи на шизофрения – вкъщи се държах като гейша, но пред хората позирах като отвързана феминистка. От една страна, чаках мъжа си с маслинката за мартинито му между зъбите, а от друга – използвах и най-малката възможност, предоставена ми от журналистическата ми работа, за да се опълчвам срещу pacateria chilensis. Например веднъж се появих по телевизията предрешена като вариететна танцьорка, почти гола, с щраусови пера на задника и залепен на пъпа стъклен изумруд. Мигел го възприе като шега, но родителите му не ми говориха четири месеца. За нещастие, един видеозапис на тази програма е оцелял и от време на време се появява насам-натам с риск да го видят внуците ми. Тези лудории ми създадоха лоша репутация и породиха клюки, хората разправяха, че съм "лишена от всякакви предразсъдъци" – тежко оскърбление в едно гордо с предразсъдъците си общество, но всъщност аз все още си бях вярна съпруга и животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа.

 

 

 

cover-lyubov   Любов (превод Десислава Антова, Екатерина Делева, Катя Диманова, Маня Костова, Венцeслав Николов, Людмила Петракиева, Самуел Франсез; 280 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Нашите раздели

Неделя, 27 Март 2016г. 17:17ч.

"Ако от тези изречения не почувствате нищо, то е, защото не сте влюбени в Алис." казва Фриц, героят в новия роман Нашите раздели (откъсът от него по-долу е ваш) на френския писател Давид Фоенкинос, когото (може би) сте срещнали наживо миналата година. Фриц работи в Ларус, но дори този легендарен речник, с бездънните си енциклопедични познания, едва ли може да даде определение за Любовта – онази, "истинската, която ви запраща в категорията на индивидите, достойни за присмех" като Фриц и Алис; онази, която ви събира и разделя в омагьосан перпетуум мобиле кръг; онази, която се ражда от един жест, от една дума... или от непоносимостта към сьомгата.

 

 

Първите дни не бяха най-трудните. Казвах си, че просто ѝ е необходимо малко време, за да приеме моята издънка през семейната неделя. После мина време и разбрах, че Алис няма да даде заден ход. Бях прекрачил границите на простимото. Щяхме да сме нещастни всеки поотделно и може би щяхме да изпитваме мъка по едно и също време, сякаш обединени в онова, което изживявахме разделени.

* * *

Най-сложното бе да изглеждам нормално на работа. Да си на нова служба означава да се усмихваш. Всяка сутрин по пътя за "Ларус" се упражнявах да отпускам челюстта си. Така успявах да вляза в издателството захилен. Никой не можеше да се досети за любовния траур, който изживявах вътрешно. Болката си споделях единствено с Пол. Присъствието му в този период наистина бе важно за мен. Въпреки че положението не беше просто – докато мен ме наеха, на него му предложиха само удължаване на стажа. Вече не бяхме равни, бях станал негов наставник. Представете си следния парадокс: утешаваше ме човек, на когото трябваше да давам наставления. Случваше се да сдържам сълзите си, нареждайки му да фотокопира нещо.

– Благодаря, Пол... благодаря ти за всичко.

– Няма защо, Фриц. Просто вдигнах телефона.

Първите ми професионални задължения завинаги щяха да бъдат свързани със спомена за любовната ми ранимост. Дали това не беше някакъв знак? Щях ли да съм принуден впоследствие да избирам между емоционалния си разцвет и успешната си кариера? Все същият голям въпрос: може ли човек да има всичко? Не плащаме ли задължително за онова, което получаваме? Все въпроси, които тормозеха съзнанието ми и които сигурно вече бяха станали досадни на Пол. За щастие на приятелството ни той скоро щеше да получи предложение за работа в "Малкият Робер". Тогава за наше най-голямо облекчение щяхме да се превърнем в конкуренти.

* * *

Имаше и друго обяснение за способността на Пол да ме изслушва: той беше щастлив. Истински щастлив. С онова почти дразнещо за околните щастие. Наскоро бе срещнал едно момиче и усещах, че крие нещо от мен. Винаги е малко неудобно да разкриеш щастието си пред нещастен приятел. Все пак си казвах, че е странно: срещнал я бе точно когато двамата с Алис се разделяхме. Нима в представлението на любовния живот нямаше място за двама? Предпочитах да не разсъждавам върху тази хипотеза, която можеше да ме накара да дебна залеза на неговата история. Веднъж на обяд подхванах темата.

– Виждам, че си щастлив.

– Защо мислиш така?

– Защото си ми приятел и го виждам. Виждам го в начина, по който гледаш менюто.

– Така ли?

– Когато човек е щастлив, менюто няма никакво значение. Докато аз, още не влязъл, веднага искам да разбера какво е обедното меню. Защото то несъмнено ще е апотеозът на деня ми.

Пол се възхити. Бях го уловил в мрежата на моята прозорливост. Впусна се в дълго описание на любовната си история.

* * *

Всичко започнало преди месец. Срещнали се у общи приятели. Нищо особено, призна си, но веднага добави: "Ще видиш, продължението е невероятно". Така че с нетърпение очаквах продължението, както очаквах и поръчаното без особен ентусиазъм пармантие. Описа ми хола, където един от приятелите му празнувал дипломирането си.

Имало около трийсетина души и атмосферата се колебаела между елегантност и разпуснатост, без някоя от тенденциите да вземе връх. Лека джазова музика, която напомняла на соарето в "Закуска в Тифани". Пиели шампанско и имало малки триъгълни сандвичи със сьомга, тарама хайвер и пастет от гъши дроб. Питах се защо Пол разказва с такива подробности. Явно прочете мислите ми (това е приятелството) и обясни, че всичко това щяло да има своето значение. И най-вече фактът, че не обичал сьомга.

Фриц, нали помниш, че не обичам сьомга?

– Да.

– Добре.

Така че Пол не хапвал от сандвичите със сьомга. И благодарение на това се влюбил във Виржини.

– И толкова?

– Не, чакай, ще ти обясня. Но двете са свързани.

Нарочно бавеше разказа, наслаждаваше се на собствената си история. Като че ли я разказваше по-скоро на себе си, подобно на хората, които ни показват снимки единствено за да се видят на тях. Опитваше се да създаде съспенс. И съвсем логично отиде до тоалетната, оставяйки ме насред куп предположения относно връзката между запознанството с жена и непоносимостта към сьомгата.

* * *

Върна се и продължи разказа си. Сьомгата явно не била прясна. След половин час всички, които яли от нея, се почувствали зле, измъчвали ги остри стомашни болки. Гледката била невероятна. Гостите рухвали един след друг. Всички, с изключение на един човек. И това, естествено, била Виржини. Момиче, което Пол никога нямало да забележи сред тълпата. Именно сьомговата зараза я откроила. Били като избраници, като двама оцелели от "Титаник". Ако всички с изключение на един човек се свлекат на земята, то, значи, сте предопределени да се сближите с този човек.

raz1

* * *

Извикали няколко лекари, които били инжекции на натровените. Пол и Виржини отишли на друг купон, смаяни от случилото се. Опитвах се отново и отново да си представя сцената. Аз съм сред тълпа и всички припадат, за да остане една-единствена жена, внезапно разкрила се пред очите ми като някакво видение. Стори ми се като вълшебство и останах със зяпнала уста. Пол явно бе доволен от реакцията ми. И имаше защо, това беше една от най-прекрасните истории, която някога бях чувал.

 

II

Отдадох се на работата си. Живеех с думите – с тях нямаше за какво да споря. Алис ми липсваше почти непоносимо, но не исках да ѝ се обаждам. Нямах желание да виждам никого. Несъмнено това бе най-самотният период в живота ми. Понякога си мислех, че съм в състояние да напиша роман. По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.

* * *

Животът ми влезе в релси, имах колеги, разказвахме си вицове пред машината за кафе. Научавах историите на всеки един от тях, войните и предпочитанията им. Това бе изолиран свят, вселена, в която бе затворена една общност. Всички вървяхме към една и съща цел: ежегодното излизане на "Ларус". Прекарвах много време в подземния етаж, където се намираше архивът. На това място времето не съществуваше, не проникваше нищо от нашето съвремие. Там преживявах часове на щастие. Разбира се, понякога ми ставаше досадно. Особено когато трябваше да правя многобройни фотокопия. Настанявах се до машината, заслушан в свистенето ѝ. Не знам защо, но щом започнех да правя фотокопия, в главата ми се създаваше някаква абсолютно немотивирана връзка и се сещах за Алис.. Стаичката с копирната машина бе като параклис в памет на Алис. Там изпитвах тъга, носталгия, понякога и радост, припомняйки си най-щастливите ни мигове.

 

 

 

 

cover-nashite-razdeli   Нашите раздели (превод Георги Ангелов, 200 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Древна светлина

Четвъртък, 06 Април 2017г. 17:00ч.

Първата любов не се забравя, така сме чували, но "Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции." – така твърди ирландският писател Джон Банвил в романа Древна светлина (откъс от него ви очаква по-долу), в който на фокус е "вътрешното обзавеждане" на театралния актьор Алекс Клийв. Неочаквана покана за главната роля във филм и опит за самоубийство на снимачната площадка запращат Алекс в центрофугата на спомените – спомени за първата и (вероятно) единствена любов с майката на най-добрия му приятел; спомени за непрежалимата, нелепа смърт на единствената му дъщеря... спомени, които се отразяват като ехо в стените на "вътрешното обзавеждане" в дома на нашия живот.

 

 

ГОСПОЖА ГРЕЙ И АЗ имахме нашата първа – как да я нарека? Нашата първа среща? Това май звучи твърде интимно и прибързано – тъй като в края на краищата не беше лична среща, – но в същото време и твърде прозаично. Както и да звучи, случи се през един акварелен априлски ден с пориви на вятър и дъжд и с огромно, измито небе. Да, още един април; в известен смисъл всичко в тази история става винаги през април. Аз бях неопитно петнайсетгодишно момче, а госпожа Грей – омъжена жена в зрелостта на своите трийсет и няколко години. В нашия град, така си мисля, никога не е имало подобна връзка, въпреки че сигурно греша, тъй като няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко. Градът дълго време не научи нищо и можеше да продължи да не знае, ако не бяха мръснишката постъпка на едно дрънкало и гръмогласният шум, който вдигна. Но ето какво си спомням, какво е останало у мен.

Колебая се, притеснявам се, сякаш целомъдреното минало ме подръпва за ръкава, за да ми попречи. Все пак лекият флирт – да, това е думата! – от онзи ден се оказа детска игра в сравнение с онова, което щеше да последва.

 

Както и да е, започвам. Божичко, чувствам се отново на петнайсет. Не беше събота, със сигурност не беше и неделя, значи, трябва да е било или почивен ден, или някакъв празник – може би Денят на свети Приап, – но във всеки случай не бяхме на училище и аз се бях отбил в къщата да извикам Били. Имахме план да се запилеем нанякъде, да правим нещо. На малкия, покрит с дребен чакъл площад, където живееше семейство Грей, черешовите дръвчета се поклащаха от вятъра и къдрави цветчета се търкаляха по тротоара като безброй бледорозови перца, изпопадали от дамска боа. Препускащите облаци, опушеносиви или като разтопено сребро, имаха големи пробойни, през които проблясваше синевата на влажното небе, малки неспокойни птички се стрелкаха насам-натам или пък стояха строени в гъсти редици, накацали по билата на различни покриви, чоплеха перата си и не спираха да вдигат врява с тяхното чуруликане и писукане. Били ме покани да вляза. Не беше готов, както винаги. Беше се облякъл наполовина с риза и пуловер, но надолу все още беше по раираната си пижама и бос; лъхна ме спарената миризма на измачкано, неоправено легло. Поведе ме нагоре към гостната.

В онези дни, когато никой друг освен само най-богатите можеха да си позволят централно отопление, къщите ни през пролетни сутрини като тази излъчваха специална студенина, която придаваше особена, сякаш лакирана острота на всичко, сякаш за една нощ въздухът се беше превърнал във водно стъкло. Били отиде да се дооблече, а аз останах да стърча по средата на стаята като едно нищо, сякаш не бях аз. Има моменти като този, когато човек придобива някаква неутралност, така да се каже, нищо не го интересува, често нищо и не забелязва, сякаш изобщо не съществува, поне в екзистенциалния смисъл на думата. Настроението ми тази сутрин обаче не беше на подобно отсъствие, или поне не съвсем, а по-скоро на пасивна наблюдателност, както смятам сега: състояние на не докрай осъзнато очакване. Тук продълговатите прозорци с метални рамки, целите сияние и небе, блестяха твърде ярко, за да задържат погледа ми, затова извърнах глава и очите ми започнаха да блуждаят нехайно из стаята.

Колко бързо се изпълват със знамения предметите в стаи, които не са наши: тапицираното с басма кресло сякаш се стегна, готово да тръгне сърдито на четирите си крака; лампионът не помръдваше, само криеше лицето си под шапка като на индийско кули; пианиното, капакът му посивял от девствен слой прах, се беше облегнало на стената с небрежен и враждебен вид, като голям и тромав домашен любимец, който семейството отдавна е престанало да обича. Отвън съвсем ясно чувах онези похотливи птички, които подсвиркваха като подир момиче. Започнах да усещам нещо неясно, нещо трепетливо от едната ми страна, сякаш слаб лъч светлина се целеше в мен или топъл дъх едва-едва бръсна бузата ми. Хвърлих бърз поглед към вратата, но там нямаше никого. А преди малко дали пак нямаше? Не прозвуча ли пронизителен заглъхващ смях, от който дочух само остатъчни нотки?

 

Рязко се приближих до вратата. Коридорът отвън беше празен, но ми се стори, че долових следа от нечие присъствие, една гънка във въздуха, където преди миг някой е стоял. От Били – ни вест, ни кост. Нямаше да се учудя, ако отново се бе върнал в леглото да си доспи.

Престраших се и тръгнах по коридора, килимът – какъв цвят, какъв цвят имаше? – приглуши стъпките ми; не знаех къде отивам, нито какво търся. Вятърът шептеше в комините. Как само светът си говори сам, мечтателно и потайно! Една врата стоеше наполовина открехната, не я бях забелязал, преди почти да я отмина. Ето ме, виждам се как поглеждам встрани и назад и всичко изведнъж забавя ход с нещо като залитане, последвано от тъп удар.

Килимът, сега си спомних, беше бледосин или синьосивкав, продълговат, от онези, на които май им викаха пътека, а дъските отстрани бяха лакирани в неприятен тъмен нюанс на кафявото и лъщяха като сдъвкан, лепкав карамел. Вижте как нещата изплуват, всевъзможни неща, когато човек се съсредоточи.

Но Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции. Убеден съм, че това, към което надникнах през отворената врата, беше баня, защото съвсем ясно си спомням студения блясък на порцелан и цинк, но на практика онова, което погледът ми улови, беше огледало, от онези, които навремето често се срещаха над тоалетните масички в женските спални: с извит като дъга горен край, с две странични крила и дори – това възможно ли е? – малки триъгълни "уши" над крилата, които седналата пред тоалетката дама би могла да намести под такъв ъгъл, че да се вижда как изглежда отгоре. Още по-смущаващо се оказа едно друго огледало, в цял ръст, закрепено от външната страна на вратата, която се отваряше навътре, и именно в него видях отразена стаята, по средата с тоалетката, или каквото е било, със собственото си огледало, или по-правилно е да кажа огледала. Следователно излиза, че онова, което съзерцавах, не беше гледка от баня или спалня, а техни отражения, както и самата госпожа Грей не беше отражение, а отражение на отражението.

kino

Бъдете търпеливи с мен, докато минавам през този кристален лабиринт. Стоя там, заковал съм се на място, зазяпан под ъгъл в огледалото в цял ръст, закрепено, колкото и да е невероятно, от външната страна на вратата, която стоеше отворена навътре. В първия миг не осъзнах какво точно виждам. До този момент единственото тяло, което бях наблюдавал отблизо, беше собственото ми, но дори и с този мой реално съществуващ обект не бях в особено интимни отношения. Не съм никак сигурен как по-точно съм очаквал да изглежда една жена без дрехи. Съмнявам се и дали някога съм зяпал превъзбудено репродукции на стари картини, дали съм точил лиги по розовите бедра на натруфена дама у старите майстори, която се съпротивява на фавн, или по класическа матрона, възкачена на трона си сред пищно великолепие и заобиколена – според сполучливото определение на мадам Жофрен – от фрикасе от деца, но знаех, че дори и най-голата от тези излъчващи здраве фигури, с техните напращели гърди, със съвършено обезкосмени и гладки венерини хълмове, съвсем не дава реална представа за жената в естествения ѝ вид. В училище от време на време се появяваше стара пощенска картичка и поемаше от една опипваща се под чина ръка към друга, но най-често дагеротипните кокотки, които показваха голите си цици, бяха зацапани с пръстови отпечатъци и филигран от бели гънки. Всъщност моят идеал за зряла жена беше дамата на Кайзър Бондър – висока един фут, изрязана от картон красавица, подпряна на щанда за трикотаж в магазина за галантерийни стоки на госпожица Дарси, който се намира в близкия край на Мейн Стрийт, облечена в светлолилава рокля, под която вълнуващо и целомъдрено се подава краят на фуста над чифт красиви и невероятно дълги крака, покрити с найлонови чорапи с плътност петнайсет процента, стройна и изискана, която нахлуваше властно в многобройните ми нощни фантазии.

Коя простосмъртна жена би могла да се мери с подобно присъствие, с такава величествена самоувереност?

 

 

 

cover-drevna-svetlina   Древна светлина (превод Иглика Василева, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн