Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Мари
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Мари

Първият ден от остатъка от живота ми

Четвъртък, 06 Юли 2017г. 13:38ч.

Лятото е идеално време за морски круизи, душевни авантюри, екзистенц равносметки... а защо не и за всичко изброено накуп като в романа Първият ден от остатъка от живота ми (откъс от него ви очаква по-долу) на Виржини Грималди – три жени (различните по възраст и истории Мари, Камий и Ан) и трите на екзистенц кръстопът, луксозен околосветски круиз (тук спираме в Барселона) и... достатъчно поводи да си кажеш, че този филм си го гледал/а, затова днес е... първият ден от остатъка от живота ми...

 

 

Автобусът е почти пълен. Пътниците са се разположили на жълтите седалки с фотоапарати в ръка и очакват той да потегли. Обиколката на Барселона с помощта на екскурзовод е най-значителното събитие през този ден.

– Леле, колко народ! Ще се задушим! Сигурни ли сте, че не искате да отидем в спа центъра?

Ан бърше с кърпичка челото си. Ако зависеше от нея, със сигурност би избрала някое по-самотно занимание. Цялата тази навалица я притеснява. Ала Мари ѝ бе предложила план как да си върне Доминик. Първият етап явно ще бъде днешният следобед, когато разполагат със свободно време. Така че няма избор и трябва да бъде тук.

Камий се е присъединила към тях. Каталунската столица е чудесен изходен пункт за нейния пръв ловен излет. Открай време си падала по латиноси.

– Мамка му, има само двойни седалки. Няма да можем да бъдем заедно.

– Няма значение – успокоява я Мари. – Ще се съберем след обиколката.

От началото на пътуването тя почти не бе имала време за себе си. Никак не ще бъде зле, ако поне за малко остане сама. Когато беше по-млада, мразеше уединението; държеше винаги да има хора край нея.

После се наложи да се примири със самотата, която постепенно се превърна в нейна постоянна спътница. Навиците са наша втора природа и с времето изпиват силите ни.

 

Тя се отправя към едно свободно място на третия ред, до прозореца. От вътрешната страна седи мъж, забил нос в туристическия пътеводител и опънал крака под предната седалка. Мари го познава по сивите коси.

Предишната вечер той беше на тяхната маса и едва не се задави от думите на Камий. Следователно е французин.

– Прощавайте, господине – казва му тя.

Никаква реакция.

– Извинете, господине, бих искала да мина.

Пак нищо.

– Хей! Чувате ли ме? – настоява тя и го докосва по рамото.

– Мястото е заето – отвръща той, без да вдигне поглед.

– А, прощавайте, може би очаквате някого?

– Не, но нали виждате, че там съм сложил чантата си.

– Не говорите сериозно.

– ...

– Господине?

– ...

Мари се оглежда. Последните останали свободни места са от вътрешната страна. Така няма да може да види почти нищо. Иска все пак да заеме въпросното място. Камий вече се е настанила на два реда от нея.

Тя вдига юмрук във въздуха, за да ѝ вдъхне смелост. Автобусът потегля. Мъжът невъзмутимо продължава да чете все същата страница.

– Хайде, престанете. Позволете ми да мина. Нека не правим цирк.

– Не ми пречете. Виждате, че чета.

Мари се навежда до ухото му и с усмивка, но с леден тон му прошепва:

– Сбъркали сте адреса, да знаете колко ми е писнало от типове като вас. Ако не ме пуснете да мина, ще ви прескоча и ще седна върху гадната ви чанта.

Сивокосият мъж остава за момент неподвижен, после, без да откъсва очи от пътеводителя, грабва раницата и я пъхва под краката си, а след това ги свива, за да я пусне да мине.

Мари кимва доволно.

– Много благодаря, господине.

– Хмммм.

Тя се промъква между коленете му и предната седалка, сяда и за да разсее раздразнението си, се заглежда в къщите в характерен за Каталуния стил, край които минават. Изглежда, останалите пътници не са забелязали нищо, но все пак тя е смутена. Открай време не обича да привлича вниманието върху себе си. Този тип определено я изкара от нерви и тя много бързо кипна.

Сега трудно би могла да се успокои. Пъха ръце под бедрата си, за да прикрие треперенето им. Облеклото на обикновена домакиня определено ѝ отеснява и започва да се пука по шевовете.

Май че вече изобщо не я интересува какво впечатление ще остави у другите и какво ще помислят за нея. Дори донякъде се плаши от непознатата жена, която открива вътре в себе си. От друга стана обаче отдавна не се е чувствала толкова жива.

dmar1

След като разкри пред пътниците най-интересните кътчета на Барселона, автобусът спира до старото пристанище, за да могат те да се възползват от свободния следобед. Камий се присъединява към Ан и Мари до колоната на Христофор Колумб.

– Какво смятате да правите?

– Ще се разходим по "Лас Рамблас". Ще дойдете ли с нас?

– Това какво представлява? – пита Ан.

– Голям оживен булевард, с много кафенета, паметници, павилиони, който всеки дошъл в Барселона трябва непременно да види! – отвръща Мари, цитирайки филма, който бе гледала на диск.

– А, в такъв случай ви оставям и тръгвам на лов за латиноси! – обажда се Камий и си тръгва. – До скоро, момичета?

Ан ѝ махва за довиждане.

– Завиждам на безгрижието ѝ...

– Постарай се да се възползваш от случая. Виж колко е хубаво времето! А и градът е чудесен, нали?

– Така е. Възхитена бях от "Саграда Фамилия". Само да можех да споделя това с Доминик.

Мари я хваща под ръка и я повежда към булеварда, който се шири пред тях.

– Ела, ще се погрижим и за това.

 

Това е третият павилион, пред който се спират. На първите два Ан така и не можа да намери онова, което търсеше. Според нея планът на Мари е обречен на провал, но все пак реши да я послуша. Смяташе, че е проиграла своя последен шанс, а ето че ѝ се предоставя още един. Не би могла да откаже.

Мари не бе имала никакво намерение да завързва приятелства по време на пътуването. Предвидила бе по-скоро обратното. Представяла си бе как се отдава на размисъл на борда на кораба, как съзерцава екзотичните пейзажи, как посещава разни забележителности, опитва всевъзможни ястия, плува в басейна, но сама. Тъкмо от това се нуждаеше, това бе причината да избере този круиз. Ан и Камий осуетиха плановете ѝ. Прекарва повечето време в тяхната компания, а това предвещава, че и останалата част от пътуването ще премине по същия начин, но в края на краищата няма нищо против.

Навремето имаше много приятели. В лицея бяха неразделна група от десетина момчета и момичета, някои от които вече бяха оформили двойки. Близостта им беше скрепена на пейката в дъното на училищния двор, където те си обещаха никога да не се забравят. Заедно мечтаеха за бъдещето, когато ще имат семейство, смееха си, представяйки си как ще изглеждат тогава.

В никакъв случай нямаше да приличат на възрастните, които така и не могат да намерят време да се видят с приятелите, готови бяха да заложат мотопедите си, че ще удържат дадената дума. По-късно наистина спазиха обещанието и продължиха да поддържат връзка. Все още са приятели във Фейсбук и натискат клавиша върху "Харесвам" на снимките, пуснати от другите. Мари знае, че Синтия има две деца, че Алекс живее в Лондон, а Ема си пада по Флоранс Форести.

Като се изключат сестрата на Родолф, съпругите на неговите колеги и майките на приятелките на нейните дъщери, тя не се среща с никого. Никак не е случайно, че попадна на тези две тъй различни една от друга жени. И те като нея се намират на кръстопът, изправени пред избор, който ще реши какъв ще бъде животът им от тук нататък. Заедно те едва ли ще бъдат по-прозорливи или по-силни. Но от друга страна няма да бъдат сами.

– Струва ми се, че открих.

Ан протяга ръка към изложените картички и взема една. Тя представлява снимка на двойка, която прелита над Барселона с балон.

 

 

 

cover-pyrviyat-den-ot-ostatyka-ot-jivota-mi   Първият ден от остатъка от живота ми (превод Красимир Петров, 272 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Попитай сърцето | Амели Нотомб

Петък, 04 Януари 2019г. 14:00ч.

Да, във всеки свой роман Амели Нотомб "свири" по автобиографичните ноти на самоиронията – в Попитай сърцето (откъс от предпоследната ù книга ви очаква по-долу), например, звучи мелодия от детството ù (главната героиня Диана, също като Амели, има брат и сестра), която напевно и деликатно пита дали в сърцето на всяка майка има поравно място за всяко нейно дете... И ако този въпрос в Попитай сърцето далеч не е единствения, който дълбае в бездната на човешкото его, то както пише Амели: "Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо"...

 

 

Майка ù отново бе бременна.

Никола заяви, че тя има пъпеш в корема. Диана му обясни за какво става дума.

– Откъде знаеш?

– Спомням си как беше с теб.

Диана тайно се молеше детето пак да е момче. Така щеше да е най-добре за всички, като се започне от бебето. И майка ù щеше да е щастлива – нали когато се роди Никола, тя разцъфтя.

Понеже не можеше да се изключи вероятността за момиче, Диана подготвяше стратегия – тя щеше много да обича това клето създание, за да компенсира студенината на майката. Защото нямаше как нещастното момиченце веднага да прояви духовната сила на голямата си сестра. Освен това новороденото трябваше да понесе подчертаното предпочитание на майката към по-големия ù брат – как ли щеше да преживее тази несправедливост?

Всички деца се молят, без да знаят съвсем добре към кого се обръщат. Те имат смътен инстинкт ако не към святото, то към върховното.

Баба ù и дядо ù не вярваха в Господ. Те ходеха на църква само за да не смущават обществения ред. Малкото момиче помоли маминка да отиде с нея на църковна служба. Баба ù сметна, че това е нормално, и не възрази.

Диана се опита да слуша свещеника, но бързо забеляза, че не разбира нищо от думите му. Загуби интерес, сплете пръсти и се помоли третото дете на майка ù да бъде момче. Когато баба ù я остави на баща ù, Диана я чу да му казва:

Оливие, дъщеря ви се молеше с пламенност, каквато никога не бях виждала.

Баща ù избухна в смях. Детето изпита срам.

Една вечер Оливие приготви полурохки яйца за Мари, но тя се намуси.

– А когато беше бременна с Диана, непрекъснато искаше – каза той.

– Да, но сега е различно. Повръща ми се.

Малката се зарадва – това не беше ли доказателство, че бебето не е момиче?

– Е, някой иска ли ги тези яйца? – попита бащата.

На Диана много ù харесаха – мислиш си, че ядеш нещо твърдо, но не, жълтото тече. Цветът му беше прекрасен и топъл. "Когато съм била в корема на мама, тя непрекъснато е ядяла това", си повтаряше малката възхитена. Затова ли така ù харесваха яйцата? Диана тръпнеше от удоволствие и вълнение.

– Това е любимото ми ястие – заяви тя.

Във въображението ù двете новости се смесиха. Когато отново отиде на служба с маминка, църквата ù се видя като огромно яйце, чиято сърцевина, иначе казано Господ, се стичаше в нея, и изпълнена с това вълшебно жълто, тя страстно се молеше. По същия начин, когато хапваше от полурохките яйца, които баща ù вече редовно приготвяше за нея, тя изяждаше първо бялото и оставяше жълтото, така крехко, за накрая. Наслаждаваше му се, това бе Господ, защото стоеше в сърцевината. Тя го взимаше внимателно с лъжичка, за да не разруши чудото, и го пъхаше наведнъж в устата си.

През юни учителката каза на баба ù, че Диана вече е готова за първи клас.

– Няма да е единствената, която започва на пет години и половина. Много е интелигентна и разумна.

Към тях се присъедини дядото, който развълнувано съобщи, че бебето се е родило и трябва бързо да се ходи в болницата.

– Момче ли е, или момиче? – попита Никола.

– Момиче.

В колата Диана почувства как сърцето ù се смразява от страх. Тя се помоли за нещастната си сестричка, давайки си сметка за безсмислието на молитвите, които не бяха възпрепятствали Господ да сбърка пола на третото дете.

Нищо не вървеше според предвижданията.

Майка ù не просто сияеше от щастие, а направо изпадна в екстаз. Подобно на Дева Мария с Христос в ръце, тя ù представи пълничкото бебе и каза:

– Това е Селия.

Обратно на първите две деца, които бяха категория перо, Селия бе пухкава като бебетата от рекламите.

– Дебеланка! – възкликна бабата.

– Нали? – отвърна Мари, притискайки новороденото към гръдта си.

Диана разбра, че нещо не е както трябва. Когато се роди Никола, майка ù беше щастлива и обичаше бебето си. Сега майка ù превърташе от радост и преливаше от любов към Селия. Целуваше я така, сякаш щеше да я изяде. Като обсебена повтаряше разни "обичам те" и "сладкото ми бебе".

Беше неприлично.

Никола изтича към майка си и попита дали може да целуне малката си сестричка.

– Да, скъпи, но внимателно, тя е толкова крехка.

Бащата, бабата и дядото наблюдаваха сцената с умиление. Никой не забеляза, че Диана стои настрана, вцепенена, неспособна да помръдне дори клепача си.

Хипнотизирана от гледката, тя съчини безмълвно обръщение към тази, за която бе готова на всичко:

heartan

Мамо, на всичко се съгласих, винаги съм била на твоя страна, дори когато бе очевидно несправедлива, оправдах завистта ти, защото си дадох сметка, че си очаквала повече от живота, понесох, че ми се сърдеше за комплиментите, които получавах от другите, и ме накара да платя цената за това, отнесох се с разбиране към нежността, с която обгръщаше Никола и никога мен, но това, което правиш сега, е лошо. Само веднъж ми показа, че ме обичаш, и разбрах, че няма нищо по-хубаво на света. Смятах, че това, което ти пречи да покажеш любовта си, е фактът, че съм момиче. А сега пред очите ми заливаш с най-дълбока любов, каквато никога досега не си показвала, едно момиче. Моето обяснение за света се провали. И разбирам колко малко ме обичаш, толкова малко, че дори не ти хрумва поне леко да прикриеш лудата си страст по бебето. Истината, мамо, е, че една добродетел напълно ти липсва – тактичността.

В този момент Диана престана да бъде дете. Но това не я направи възрастна, нито дори подрастваща. На пет години тя се превърна в отчаяно същество, чиято фикс идея бе да не загине в зейналата пропаст, издълбана в душата му.

Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо, мога само да ти кажа, че и без да потъвам в нея, само като усещам зова ù, се чувствам толкова зле, че разбирам страданието ти, но това, което не разбирам, е отношението ти към мен, всъщност ти не искаш да споделиш мъката си с мен, все едно ти е, че страдам, ти дори не го забелязваш, въобще не те е грижа и тъкмо това е най-лошото.

Трябваше да се примири. Диана целуна Селия възможно най-сърдечно и никой не забеляза, че детството ù бе умряло.

 

 

 

cover-popitai-syrtseto   Попитай сърцето (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Хотел “Ирис“ | Йоко Огава

Вторник, 20 Октомври 2020г. 21:21ч.

"Ирис" – крайморски хотел в Япония... като цветето ирис... или като името на богинята на дъгата в гръцката митология – да, в романа Хотел "Ирис" (откъсът по-долу) на Йоко Огава има много цветове и нюанси... почти като тези в дъгата... Като във всяка дъга на човешката душа има и дъжд, има и слънце; има и среща между 17-годишната Мари (от семейния хотел Ирис) и енигматичен преводач от руски; има го и уединения остров Ф и морския бриз, който навява у героите и лятна меланхолия, и сексуални фетиши, и страстни дилеми, и страх, и щастие, и... усещане за "смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни"...

 

 

Из Втора глава

 

– Ти дойде! – бяха първите думи на мъжа.

– Да – отговорих му аз.

Струваше ми се, че смущението му беше по-силно от радостта. Свеждаше очи към краката си, избягваше да отвръща на погледите ми. Без някакъв смисъл мачкаше края на вратовръзката си, търсейки припряно следващата дума, която не си бе подготвил предварително. Известно време стояхме там и слушахме акордеониста. Момчето беше облечено също както миналата седмица и бе застанало на същото място. Не можех да преценя дали и мелодията беше същата, но що се отнася до дрезгавите звуци, при тях не долових промяна.

В калъфа на акордеона нямаше почти никакви пари. Голямата стрелка на цветния часовник се придвижи до цифрата 5, направена от салвия.

– Какво ще кажеш, да повървим малко? – предложи преводачът и извади монета от джоба си. По иззвънтяването ѝ се уверихме, че тя е паднала в калъфа, след което тръгнахме.

Крайбрежната улица вече бе потопена в атмосферата на лятото. Всички ресторанти и кафенета наоколо бяха разтворили терасите си, количките за сладолед бяха подредени една до друга, по плажа бе започнало изграждането на душ кабини. Морето бе изпълнено с яхти, та чак очите да те заболят от ослепително ярката светлина, която се отразяваше в платната им.

iris

Ала блясъкът на лятото не достигаше до мъжа. Той бе навлечен в костюм в тъмен нюанс, с вратовръзка с банален десен. Материята на очевидно дълго носените му дрехи се бе протрила, но добрата му стойка бе гордо съхранена.

Тръгнахме в посока, обратна на пристана за туристическите корабчета. Без да имаме ясна представа накъде сме се отправили, просто вървяхме по простиращия се пред нас път.

– Днес хотелът пълен ли е?

– О, не. Има само три резервации. Жалко, че точно в неделя пълният прилив е скрил крепостните стени...

– Да, наистина.

– Откога живеете на остров Ф.?

– Вече ще станат повече от двайсет години.

– И винаги ли сте живели сам?

– Да.

Разговорът вървеше на пресекулки, не успяваше да се развие в някаква определена посока. Мълчаливите паузи траеха много по-дълго. Именно във времето на мълчание ясно усещах до себе си тялото на преводача. Дали ще заобиколи някоя улична лампа, ще изтупа някое кончè, кацнало на гърдите му, или ще наведе глава, за да се изкашля, с крайчеца на окото си плътно следях всяко, дори и незначително помръдване на тялото му.

Предполагам, се дължеше на това, че нямах спомен да съм вървяла редом с някого. Баща ми бе починал рано, а майка ми винаги вървеше пред мен. Не бях имала нито приятели, нито гадже, с което да си приказвам и да се шляя из града. Затова и толкова се стеснявах, чувствайки топлината на тялото на човека до мен.

– Мислех си, че няма да дойдеш.

Бяхме вървели сякаш безкрайно и чак когато стигнахме до носа, седнахме на една пейка.

– Защо?

– Защото за едно седемнайсетгодишно момиче не би било особено забавно да прекара неделята със старец като мен.

– Ако съм у дома, ще ме ангажират с хотелските задължения. А освен това, как да откажа на човек, който се е почувствал толкова щастлив само от едно мое помахване на раздяла...

Истината бе, че не исках да си представям застиналата пред цветния часовник самотна фигура на преводача. Ако не бях откликнала на писмото, несъмнено щях да седя на рецепцията в очакване часовникът да прехвърли два часà и вероятно непрекъснато щях да мисля за мъжа. Не исках силуетът на този, който ме очакваше, да се припокрие със силуета на мъжа, останал сам на стълбищната площадка, изложен на любопитните погледи на гостите на хотела.

– Каква е онази Мари, която се появява в руския роман? – попитах аз.

– Тя е една изтънчена, интелигентна и красива жена. Умела е в ездата и плетенето на дантели. Имаше една фраза, която гласеше, че... прелестна е като венчелистче, окъпано в утринна роса...

– Така като гледам, сходството ни се изчерпва само с името...

Мари е и влюбена. В учителя си по езда. И това е най-възвишената и изумителна любов, която може да съществува на този свят.

– Приликата ѝ с мен все повече и повече намалява.

– В мига, когато те зърнах в хотел "Ирис", веднага се сетих за онази Мари. Образът ѝ, който рисувах в съзнанието си, докато превеждах, много ми напомняше за теб. Затова бях и силно удивен, като научих, че се казваш Мари. Макар и да съществуват толкова други имена...

– Баща ми ме е кръстил така.

– Чудесно име. Отива ти.

Преводачът прекръстоса крака и, присвил очи, се загледа в морето. А аз се почувствах щастлива, все едно бях получила комплимент от баща си. Туристите, които идваха чак до носа, бяха малко и освен пейката, на която седяхме ние, всички останали бяха празни. Хълмът бе покрит с полски цветя, чиито стебла нежно се поклащаха при всяко съвсем леко подухване на вятъра. Оградената с парапет пешеходна пътека се виеше от подножието към върха, като отвсякъде се откриваше гледка към морето.

Крайбрежната алея, по която бяхме дошли, продължаваше от лявата ни страна. Останките от крепостните стени все така бяха погълнати от морето. В далечината се виждаха мъглявите очертания на остров Ф.

iris9

– Аз никога не съм чела какъвто и да било руски роман.

– Когато завърша превода, ти ще си първата, на която ще го покажа.

– Сигурно ще бъде прекалено труден за мен.

– Няма такова нещо. Историята сама ще те води, не е нужно да търсиш някакъв дълбок смисъл.

– Ако отида в библиотеката, мога ли да намеря книги, преведени от вас?

– Не, за съжаление... Ако трябва да съм честен, аз не съм преводач, на който издателствата възлагат превеждането на книги, с други думи, не съм истински преводач.

В моите очи дефиницията за преводач не представляваше някакъв проблем, но мъжът поклати глава, сякаш се извиняваше.

– В обсега на дейността ми попадат основно туристически пътеводители, търговски брошури, рубрики от списания. Също така реклами за лекарства, ръководства за употреба на електрически уреди, бизнес кореспонденция, рецепти от руската кухня – занимавам се все с такива, разнообразни неща, нямащи нищо общо с изкуството. Не че някой ми е поръчал да преведа романа, правя го единствено за собствено удоволствие.

– Струва ми се, че това е удивителна работа – по такъв начин вие придавате смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни.

– Никой досега не ми е казвал подобно нещо.

Неловкостта помежду ни малко по малко започна да се разпръсва. Докато му задавах въпроси, си позволявах от време на време да се вгледам в профила му. Той вече почти не мачкаше вратовръзката си. Стеснителността обаче изобщо не го напускаше. Макар и да бе свързано с благоприличието и дискретността му, това чувство го бе подчинило, пускайки дълбоки корени у него. Първо си помислих, че е заради инцидента в хотела, но тази история отдавна вече бе приключила. Дали казваше нещо, или насочваше поглед, съществото му сякаш се изпълваше със страх, че ако направи някаква погрешна стъпка, момичето пред него ще се разтроши на парчета. Беше ми странно от какво би могъл да се страхува човек на такава възраст.

Той отмахна една тревичка, паднала върху пейката, леко прибра кръстосаните си крака, за да не пречи на една бяла зелева пеперуда, насочила се към цветето до стъпалата му. Ръцете му бяха изпъстрени с петна, възелът на здраво пристегнатата вратовръзка бе наполовина потънал в бръчките на врата. Чертите на лицето му не блестяха с нещо особено, но ушите му бяха забележителни. Едно че имаха формата на остров Ф., ами и представляваха онази част от тялото му, която за пръв път прикова погледа ми.

– Нямате ли семейство? – попитах аз.

– Нямам – отвърна преводачът.

Той, така или иначе, не изглеждаше като човек, който има семейно огнище. Трудно ми бе да си представя атмосферата в дома, където е израснал, отношенията с родителите му, как ли изглежда къщата, намираща се на остров Ф.

Струваше ми се, че независимо от хода на времето, изведнъж се бе появил от някое отдалечено място направо на стълбищната площадка в хотел "Ирис".

 

 

 

cover-irisХотел "Ирис" (превод Маргарита Укегава, 176 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн