Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Марио Варгас Льоса
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Марио Варгас Льоса

Кой уби Паломино Молеро?

Вторник, 12 Юни 2012г. 13:59ч.

Кой писател от Латинска Америка може да се мери с Габриел Гарсия Маркес – отговорът идва с Марио Варгас Льоса, Нобеловият лауреат за литература от 2010. В последния, издаден на български, роман Кой уби Паломино Молеро? (откъс от него четете тук) на перуанския писател, Льоса умело оплита брутално убийство, класови клишета (богат-беден любовта никога не умира), военна и политическа корупция, за да направи една прецизна дисекция на болното човешко общество – валидно е независимо дали живееш в Перу или в България.

 

 

– Мамка му... – промърмори Литума и усети как му се повдига. – Какво са направили с теб, момче?

Младежът беше обесен и същевременно набучен на стария рожков в такава невероятна поза, че повече наподобяваше чучело или разкривена карнавална кукла, отколкото труп. Преди да го убият или може би след това, го бяха изтезавали с безкрайна жестокост – носът и устата му бяха разкъсани, целият беше покрит със съсирена кръв, отоци, драскотини, изгаряния от цигари, а сякаш това не е било достатъчно, както Литума разбра, бяха се опитали и да го кастрират – тестисите му висяха до средата на бедрата. Беше бос, гол от кръста надолу, а ризата му висеше на парцали. Личеше, че е млад – слаб, мургав и костелив. Сред рояка мухи, които кръжаха около лицето му, проблясваха косите му, черни и къдрави. Козите на хлапето се навъртаха наоколо, ровеха под камъните в пущинака да търсят храна и на Литума му хрумна, че всеки момент ще загризат стъпалата на мъртвеца.

– Кой, мамка ти, е направил това? – избъбри той, потискайки гаденето.

– Отде да знам? – отвърна хлапето. – Защо псувате мен, аз какво съм виновен? Благодарете, че дойдох да ви кажа.

– Не псувам теб, момче – измърмори Литума. – Псувам, защото не мога да повярвам, че на света може да има толкова извратени хора.

 kill

 

Хлапето навярно се бе уплашило до смърт тази сутрин, когато бе минало с козите през пущинака и се бе озовало пред подобна гледка. Беше постъпило като примерен гражданин, това хлапе. Оставило козите да пасат сред камъните край трупа и хукнало към Талара да съобщи в участъка. Биваше си го, защото Талара беше поне на един час път оттам. Литума си спомни изпотеното личице и разтреперания му глас, когато се появи на вратата на участъка.

– Убили са някакъв тип там, по пътя за Лобитос. Ако искате, ще ви заведа, но да тръгваме веднага. Оставих козите сами и може някой да ми ги открадне.

За късмет не му бяха откраднали нито една. Като стигнаха, въпреки потреса, който предизвика у него състоянието на мъртвеца, полицаят забеляза, че момчето преброи козите на пръсти и въздъхна облекчено: "Всичките са."

– Пресвета Богородице! – възкликна собственикът на таксито зад гърба му. – Но, но... ама че работа!

По пътя хлапето им бе описало горе-долу какво ги очаква, но едно е да си го представиш, а друго – да го видиш и помиришеш. Защото вонеше ужасно. А как иначе, при това слънце, от което черепите и камъните се пукаха. Навярно вече се разлагаше.

– Ще ми помогнете ли да го сваля, дон? – попита Литума.

– Какво да правя... – изръмжа шофьорът и се прекръсти. После плю към рожкова. – Ако ми бяха казали за какво ще служи тоя форд, никога нямаше да го купя. Вие и лейтенантът злоупотребявате с мен, мислите ме за мека Мария.

 

Дон Херонимо беше единственият собственик на такси в Талара. Старата му таратайка – черна и огромна като катафалка – имаше право да минава когато си поиска, дори през оградата, която отделяше градчето от заградената зона с канцелариите и къщите на американците от "Интернешънъл Петролеум Къмпани". Лейтенант Силва и Литума използваха таксито винаги когато трябваше да бият път, твърде дълъг за кон или велосипед – единствените транспортни средства, с които разполагаше полицейският участък. Шофьорът всеки път мърмореше и негодуваше – казваше, че заради тях е на загуба, макар че в тези случаи лейтенантът му плащаше бензина.

– Почакайте, дон Херонимо, добре, че се сетих – спря го Литума, когато вече посягаха към момчето. – Не бива да го пипаме, преди да дойде следователят и да направи оглед на трупа.

– Значи, ще се наложи да бия същия път още веднъж – изръмжа старецът. – Но ви предупреждавам – или следователят да си плати, или да си търси друг глупак.

И почти в същия миг той се плесна по челото. Облещи очи и се доближи до трупа.

– Ама аз този го познавам! – възкликна.

– Кой е той?

– Войник от авиацията, от ония, които дойдоха с последния набор в базата – оживи се лицето на стареца. – Той е! Момчето от Пиура, което пееше болера.

– Пеел болера ли? Значи е същият, за когото ти казах, братовчеде – настоя Маймунека.

– Той е – съгласи се Литума. – Установихме, че е той. Паломино Молеро от квартал Кастилия. Само че това не разкрива загадката кой го е убил.

 

Седяха в кръчмата на Чунга, близо до стадиона, където навярно имаше боксов мач, защото до тях съвсем ясно достигаха виковете на запалянковците. Полицаят бе дошъл в Пиура за почивния си ден; един шофьор на камион от „Интернешънъл" го беше докарал сутринта и щеше да го върне в Талара към полунощ. Винаги, когато идваше в Пиура, той прекарваше времето с двамата си братовчеди Леон – Хосе и Маймунека, и с Хосефино, техен общ приятел от квартал Ла Галинасера. Литума и братята Леон бяха от Ла Мангачерия и макар че между двата квартала имаше страшно съперничество, приятелството на четиримата беше преодоляло тази бариера. Бяха неразделни, имаха си химн и се наричаха "непокоримите".

– Ако я разкриеш, ще те повишат в генерал, Литума – направи гримаса Маймунека.

– Трудна работа. Никой нищо не знае, никой нищо не е видял, а най-лошото – властите не съдействат.

– Та нима там, в Талара, властите не сте вие, побратиме? – изненада се Хосефино.

– Лейтенант Силва и аз сме полицейската власт. Но ония от базата не съдействат. А момчето е служело в авиацията и ако те, мамка им, не помогнат, кой? – Литума издуха пяната от чашата си и отпи глътка бира с отворена уста като крокодил. – Мамка му! Ако го бяхте видели на какво прилича, сега нямаше да сте толкова весели и да се стягате за бардака. И щяхте да разберете защо не мога да мисля за нищо друго.

– Разбираме – каза Хосефино. – Но е ужасно скучно да се говори само за някакъв си труп. Стига си ни тровил с твоя мъртвец, Литума.

– Така е, като стана полицай – обади се Хосе. – От тая работа само се изприщваш. Ти не ставаш за нея. Едно ченге трябва да има сърце от камък, ако се налага – дори да бъде гадняр. А ти си един сантиментален лигльо.

– Наистина съм такъв – призна Литума съкрушено. – Не мога да си избия това момче от главата. Сънувам кошмари – че ме дърпат за топките като него. Горкичкият, стигаха му до коленете и бяха сплескани като пържени яйца.

– Да не си му ги пипал бе, братовчед? – ухили се Маймунека.

– Като каза яйца, та се сетих. Лейтенант Силва изчука ли вече дебеланата? – попита Хосе.

– Тази история ни държи на тръни – добави Хосефино.

– Изчука ли я вече?

– Както върви работата, ще умре, преди да я е изчукал – въздъхна Литума.

 

Хосе стана от масата:

– Добре, да вървим на кино, докато стане време за бардака, че преди полунощ там е като на погребение. Във "Вариедадес" дават някакъв мексикански с Росита Кинтана. Ченгето плаща, естествено.

– Нямам пари и за бирата – каза Литума. – Ще ми я пишеш на вересия, нали, Чунгита?

– Да ти я пише нали знаеш коя – възрази Чунга откъм тезгяха с отегчен вид.

– Знаех, че така ще ми отговориш – обади се Литума. – Казах го нарочно, да те избудалкам.

– Върви да будалкаш нали знаеш коя – прозя се Чунга.

– Две на нула – изкриви лице Маймунека. – За Чунга.

– Не се ядосвай, Чунгита – каза Литума. – Ето ти парите. И остави на мира моята майчица – клетата отдавна е в гробището в Симбила.

Чунга – висока сурова жена без възраст – взе банкнотите, преброи ги и върна рестото, когато полицаят, братята Леон и Хосефино вече излизаха.

– Един въпрос, Чунгита – подразни я Хосефино. – Никой още ли не те е цапардосал с бутилка по главата, задето отговаряш така?

– Откога си станал толкова любопитен? – отвърна Чунга, без да го удостои с поглед.

– Ами толкова си симпатична, че един хубав ден някой ще те цапардоса.

– Обзалагам се, че няма да си ти – прозя се Чунга и се облакъти отново на тезгяха – най-обикновена дъска, подпряна върху няколко бурета.

 

Четиримата "непокорими" прекосиха пясъчната ивица до шосето, минаха покрай Клуба на белите в Пиура и тръгнаха към паметника на Грау. Нощта беше топла, спокойна и с безброй звезди. Миришеше на рожкови, кози, магарешки фъшкии и на пържено. Като не можеше да си избие от главата образа на Паломино Молеро – обесен и с кол в задника, – Литума се запита не съжалява ли, че е станал полицай и че не води вече бохемския живот на "непокорим". Не, не съжаляваше. Макар че службата беше противна, сега се хранеше всеки ден и животът му не беше толкова несигурен. Хосе, Маймунека и Хосефино си подсвиркваха някакъв валс на няколко гласа, а той се мъчеше да си представи кадифения глас и омайния начин, по който според всички пеел болера слабичкият Паломино. Пред входа на "Вариедадес" Литума се сбогува с братовчедите и Хосефино. Излъга, че шофьорът от "Интернешънъл" щял да се върне в Талара по-рано от обикновено, та не искал да остане без превоз. Опитаха се да му изкопчат малко пари, но той не им пусна нито петак.

 

Литума закрачи към Пласа де Армас. На един ъгъл по пътя мярна поета Хоакин Рамос с вечния си монокъл. Теглеше козата, която наричаше своята газела. Площадът беше пълен с хора, като че ли щеше да има заря. Литума не обръщаше внимание на минувачите и забързан, сякаш отиваше на любовна среща, прекоси Стария мост към квартал Кастилия. Идеята се бе оформила в главата му, докато пиеше бира при Чунга. Ами ако майката я нямаше? Ако се беше преместила в друг град, за да забрави нещастието?

Завари жената пред вратата на дома – седеше на пейката, наслаждаваше се на вечерната прохлада и ронеше царевица в едно ведро. През отворената врата на кирпичената къщурка се виждаше осветената от газена лампа стая и оскъдната обстановка – сламени столове, някои издънени, маса, няколко кратуни, сандък, който служеше и за бюфет, и една оцветена снимка. "Момчето" – помисли си Литума.

– Добър вечер – каза той и спря пред жената. Забеляза, че е боса и със същата черна рокля, с която бе дошла сутринта в участъка в Талара.

Тя измърмори "добър вечер" и го погледна, без да го познае. Няколко мършави кучета се душеха и ръмжаха наоколо. В далечината се чуваше подрънкване на китара.

– Може ли да поговоря няколко минути с вас, доня Асунта? – попита той почтително. – За вашия син Паломино.

В полумрака Литума успя да различи набразденото от бръчки лице и очите ù, почти скрити зад подпухналите клепачи, които го изучаваха недоверчиво. Дали очите ù винаги са били такива, или са се подули от плач?

 

– Не ме ли познахте? Аз съм полицаят Литума, от участъка в Талара. Бях там, когато лейтенант Силва взе показанията ви.

Жената се прекръсти, измънка нещо неясно и Литума я видя как се изправя с мъка. Влезе вътре, влачейки след себе си ведрото с наронена царевица и пейката. Той я последва и веднага си свали фуражката. Вълнуваше се от мисълта, че е в родния дом на слабичкия певец. Беше дошъл тук не по заповед на началника си, а по собствена инициатива и дано това не му докараше главоболия.

– Намерихте ли я? – прошепна жената със същия треперлив гласец, с който бе дала показания в Талара. Тя се отпусна на един стол и тъй като Литума продължаваше да я гледа недоумяващо, повиши глас: – Китарата на сина ми. Намерихте ли я?

– Още не – отвърна Литума и едва сега си спомни. Докато хълцаше и отговаряше на въпросите на лейтенант Силва, доня Асунта бе настоявала много да ù предадат китарата на момчето. Но след като тя си бе отишла, и той, и лейтенантът бяха забравили за нея. – Не се тревожете. Рано или късно ще я намерим и аз лично ще ви я донеса.

Тя отново се прекръсти и на Литума се стори, че му прави заклинание. „Припомням ù нещастието" – помисли.

– Той искаше да я остави тук, а аз му казах "вземи я, вземи я". – Литума я чуваше как нарежда с почти беззъбата си уста. – Не, мамичко, в базата няма да имам време да свиря, не знам дали ще имам шкаф да я прибера. Нека остане тук, ще свиря, когато се връщам в Пиура. Не, не, сине, вземи си я, ще се забавляваш, ще свириш, докато пееш. Не се лишавай от китарата си, нали толкова я обичаш, Паломино. Ох, ох, ох, горкото ми синче!

 

guitarkill

 

Тя се разплака и Литума съжали, че е дошъл и е върнал лошите спомени на жената. Измънка няколко утешителни думи, като се почесваше по врата. Седна, колкото да направи нещо. Да, снимката беше на момчето, от първото му причастие. Полицаят дълго съзерцава слабото ъгловато личице на мургавото дете с прилежно пригладена коса – облечено в бяло, със свещ в дясната ръка, молитвеник в лявата и требник на гърдите. Фотографът бе начервил бузите и устните. Болнаво хлапе със смаяно личице – сякаш бе видяло Младенеца.

– Още тогава пееше много хубаво – проплака доня Асунта и посочи фотографията. – Отец Гарсия го оставяше да пее сам в хора и дори по време на службата му ръкопляскаха.

– Всички казват, че имал чуден глас – обади се Литума. – Можел да стане истински артист – като ония, които пеят по радиото и пътуват по света. Всички така казват. Артистите не би трябвало да ги вземат войници, би трябвало да ги освобождават от военна служба.

– Паломино не трябваше да ходи войник – каза доня Асунта. – Беше освободен.

Литума потърси очите ù. Жената се прекръсти и заплака отново. Докато я слушаше как плаче, Литума наблюдаваше насекомите, които кръжаха около лампата. Бяха десетки, блъскаха се с жужене в стъклото отново и отново, мъчейки се да достигнат пламъка. Търсеха си смъртта, глупаците.

 

– Магьосникът каза, че ако я откриете, ще откриете и тях – изхлипа доня Асунта. – Тия, дето са взели китарата, те са го убили. Убийци! Убийци!

Литума кимна. Пушеше му се, но да запали цигара в присъствието на опечалената жена му се стори неприлично.

– Синът ви беше освободен от военна служба, така ли? – попита плахо.

– Единствен син на майка вдовица – издекламира доня Асунта. – Паломино беше единствен, защото другите ми двама умряха. Такъв е законът.

– Вярно е, но се допускат какви ли не нарушения. – Литума се почеса по врата, убеден, че жената пак ще заплаче. – Значи, не са имали право да го вземат войник. Но това е нарушаване на закона! Ако не го бяха взели, сигурно щеше още да е жив.

Доня Асунта заклати отрицателно глава, докато си бършеше очите с крайчеца на полата. В далечината все още се чуваше дрънкането на китара и на Литума му хрумна нелепата мисъл, че този, който свири някъде там в тъмното, може би на брега на реката, загледан в луната, е слабичкият певец.

– Не го взеха, той отиде доброволец – проплака доня Асунта. – Никой не го е принудил. Записа се в авиацията, защото сам пожела. Сам си търсеше белята.

Литума я загледа, без да продума. Беше нисичка, босите ù крака едва стигаха до пода.

– Взел автобуса, отишъл в Талара, явил се в базата и казал, че иска да изкара военната си служба в авиацията. Горкичкият! Сам си намери смъртта, господине. Сам-самичък. Клетият ми Паломино!

– А защо не разказахте това на лейтенант Силва там, в Талара? – попита Литума.

– А да не ме е питал? Отговорих на всичко, което ме попита.

Така беше. Имал ли е Паломино неприятели, заплашвал ли го е някой, дали го е виждала да се кара или бие с някого, дали не е чувала за някого, който да има причина да му стори зло, дали ú е казвал, че мисли да бяга от базата? Жената бе отговорила кротко на всички въпроси – не, никой, никога.

 

 

kojubipalomm3   Кой уби Паломино Молеро? (превод Емилия Юлзари, цена 13 лв, 144 стр, издателство Колибри) е в книжарниците от 18 юни

 

Цивилизация на зрелището

Понеделник, 13 Май 2013г. 09:50ч.

"Хляб и зрелища" е до болка позната максима, стара, колкото древния Рим. Също толкова ясни и познати са проблемите, за които говори Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в своята есеистична книга Цивилизация на зрелището (откъс от нея четете по-долу) – между редовете на неговото напоително есе изплува картинката на съвременния опошлял свят, а в нея най-силно ни вълнува точната и актуална рентгенова снимка на днешна България, която сочи безмилостно диагнозата на болестта, която вече познавате по име – Простотията убива!

 

 

Клаудио Перес, специален пратеник в Ню Йорк на вестник "Ел Паис", пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: "Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки – срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган". Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплъщение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.

Това е, струва ми се, най-точното определение на днешната цивилизация на Запада, към която се числят също така, макар географски да не се вписват в това определение, и високоразвитите страни в Азия, и редица държави от тъй наречения Трети свят.

 

Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.

Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? – Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години. След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации – и десни, и леви. Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата – майка и учителка вълшебница на нашето време. Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет "дух на нашето време" – веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.

 

civila   фотография © Misha Mar


Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата. Явлението е породено от човеколюбива воля – културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви. Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора. Количество за сметка на качеството. Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността ù, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура. Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката – накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност. Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето. Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя губи облика си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки – оперите на Верди, философията на Кант, концертите на "Ролинг Стоунс" и представленията на цирк "Дьо Солей" стават напълно равностойни. Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява. Моля за внимание – аз ни най-малко не осъждам авторите на тази занимателна литература, защото сред тях, независимо от лековатите им творби, ще открием и истински таланти. А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.

 

Не е случайно също така, че критиката почти се е изгубила от нашите медии, за да потърси убежище в затворения свят на манастири от рода на хуманитарните факултети, по-специално филологическите катедри, чиито изследвания са достъпни само за специалисти. Вярно е, че най-сериозните вестници и списания все още печатат рецензии за книги, изложби и концерти, но нима някой чете творенията на тези безстрашни рицари, поели на плещите си задачата да въведат някакъв йерархичен порядък в безпорядъка на джунглата, в каквато се е превърнал предлаганият в наши дни културен живот? Истината е, че критиката, изпълнявала по времето на нашите дядовци и прадядовци централната роля в полето на културата, тъй като напътствала отделния човек в трудната задача да отсъди чутото, видяното и прочетеното, днес е изчезващ вид и никой не ù обръща внимание, освен когато самата тя не се превърне в забавление и зрелище.

Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда. По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви – угодничеството и самодоволството.

 

За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите. В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени. По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите. Преди половин век в единените щати критик като Едмънд Уилсън е определял в статиите си за "Ню Йоркър" и "Ню Рипъблик" успеха или провала на стихосбирки, романи и есета. Днес тази задача се пада на телевизионните програми на Опра Уинфри. Не казвам, че това е лошо, просто казвам как стоят нещата.

Мястото, останало празно след оттеглянето на критиката, незабелязано се запълва от рекламата, а тя в наши дни вече е не просто градивен елемент на културния живот, а негово главно направление. Рекламата строго ни поучава и диктува вкусовете, чувствителността, въображението и привичките ни. Задачите, изпълнявани някога в тази област от философските системи, религиозните вярвания, идеологиите и ученията или от наставници, известни във Франция като мандарините на епохата, днес са прехвърлени на безименните "творчески работници" от рекламните агенции. В известен смисъл е било неизбежно да стигнем дотук, щом творбите на литературата и изкуството се възприемат като търговски продукт, обречен да пожъне успех или да загине в зависимост от колебанията на пазара в трагичния период, когато бе заличена разликата между цена и ценност на произведението на изкуството. Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва. Според тази логика невъобразимите гротески, показвани от Джон Галиано на модните дефилета в Париж (преди да се разчуе антисемитизмът му), и експериментите на nouvelle cuisine са получили статут на почетни граждани на света на високата култура.

 

Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути rave фестивали, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика "транс", докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.

 

civila1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция. За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тъй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност. А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития – политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми. Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи. Само че в наши дни големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си. Известните в някои клубове "ударни агитки" и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.

 

А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида. Несъмнено на Запад упойващите вещества имат дълга традиция, но до сравнително неотдавна употребата им е била ограничена почти изключително в кръга на елитите и на затворени, отхвърлени от обществото прослойки като литературната и артистичната бохема – през ХІХ век "изкуствени цветя" отглеждат в тези среди личности със значимостта на Шарл Бодлер и Томас де Куинси.

В наши дни широката употреба на наркотици е от съвсем различно естество и вече не е резултат от стремежа към нови усещания и видения в името на художествени или научни цели. Не е и проява на бунт срещу установените норми заради потребността на инакомислещите от алтернативни начини на живот. Днес приемането на марихуана, кокаин, екстази, крек, хероин и прочее съответства на определена културната среда – тя изисква от мъже и жени да търсят лесни и бързи удоволствия, да бягат от тревогите и от чувството за отговорност, вместо да се вгледат в себе си и да се вглъбят в размисъл - дейности твърде разсъдъчни и отегчителни за повърхностната игрова култура. Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми – ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация. Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването. Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания. Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.

 

При цивилизацията на зрелището лаицизмът само привидно надделява спрямо религиите. Всъщност е нараснал броят на изповядващите религията си според случая, на думи, повърхностно и за пред хората, докато в голяма част от битието на такива вярващи вярата напълно липсва. Благодарение на положителното въздействие на секуларизацията, днес свободата е по-пълна в сравнение с преди, когато бе орязвана и задушавана от църковни догми и забрани. Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.

Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.

 

 

civilnazrel3   Цивилизация на зрелището (превод Людмила Петракиева, 200 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците


Марио Варгас Льоса ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от СУ Св. Климент Охридски на 17 май от 17:30 часа, а на 18 май ще се проведе среща-разговор с него в СУ Св. Климент Охридски

 

Квартал Петте кьошета

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн