Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Мексико
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Мексико

Може ли обединението на една страна да означава разпадане за едно семейство – отговорът идва с дебютния роман Във времена на гаснещата светлина на Ойген Руге, който с много финес, хумор и малко автобиографични елементи рисува битие картината на едно немско семейство в разпад – Вилхелм и Шарлоте се завръщат от емиграция в Мексико, за да градят светлото соц бъдеще на ГДР, а техният син се прибира от СССР, прясно освободен от сталински лагер и женен за рускиня, докато години по-късно плодът на тази немско-руска любов така и не успява да вирее в условията на зрелия социализъм, в чийто предимства са убедени неговите баба и дядо...

 

 

1952


За Нова година бяха отишли няколко дни на Тихоокеанското крайбрежие. Камионче за кафе ги превози от малкото летище до Пуерто Анхел. Един познат им беше препоръчал мястото: романтично село, живописен залив със скали и рибарски лодки.

Действително заливът беше живописен. С изключение на бетонираната рампа за разтоварване на кафе.

Самото място: двайсет или двайсет и пет къщурки, задрямала пощенска станция и барачка, където продаваха алкохолни напитки.

Единственият обект, който би могъл да се наеме, беше една малка, но все пак покрита с керемиди колиба (която хазяйката от испански произход наричаше "бунгало"). Вътре, под падаща от тавана мрежа против комари (която хазяйката наричаше "павилион"), стоеше желязно легло. Отстрани две нощни шкафчета. На няколко тук-там забити в гредите пирона висяха закачалки.

Пред "бунгалото" имаше покрита тераса с два клатушкащи се шезлонга и една маса.

– Ах, колко хубаво – рече Шарлоте.

Тя игнорира прилепите, които висяха с главите надолу от края на тавана, което на практика означаваше насред стаята, защото, както беше обичайно тук, между стената и тавана зееше процеп, широк една педя. Не обърна внимание и на голямата петниста свиня, която тичаше из градината и риеше земята около преграждението, което хазяйката наричаше баня.

– Ах, колко хубаво – каза тя. – Тук ще можем да си починем.

Вилхелм кимна и изтощено се отпусна върху шезлонга. Панталонът му се вдигна нагоре и показа малко от тънките му бледи прасци. И бездруго си беше хърбав, през последните седмици отслабна с още пет килограма. Кокалестите му крайници приличаха на шезлонга, в който беше седнал.

– Ще си направим няколко хубави разходки из околността – обеща Шарлоте.

Но после се разбра, че няма такова нещо като "околност".

solar4

Веднъж отидоха – с камиончето за кафе – до близката Похутла и посетиха магазина за китайски колониални стоки. Вилхелм се движеше вдървено и отсъстващо в препълнения магазин, спря се само пред една голяма, полирана охлювена мида.

– Двайсет и пет песо – рече китаецът.

Поносимо.

– Нали искаше такава – каза Шарлоте.

Вилхелм сви рамене.

– Купуваме я – каза Шарлоте.

Плати, без да се пазари за цената.

Друг път отидоха пеш до Масунте. Плажовете, повече или по-малко, бяха еднакви, с тази разлика, че плажът на Масунте беше обсипан с тъмни петна. Скоро откриха причината, а именно видяха как рибарите измъкват от корубата ѝ жива водна костенурка.

Не ходиха повече в Масунте. Освен това повече не хапнаха супа от костенурки.

 

Най-сетне дойде Нова година. Мъжете от селото по цял ден с крясъци бяха товарили кафе. Сега им се изплати надницата. Към три часа вече всички бяха пияни, а към шест се бяха тръшнали в безсъзнание. В селото настана тишина. Нищо не се помръдваше, никой не се виждаше. Както всяка вечер Шарлоте и Вилхелм си стъкнаха малък огън от дървата, които слугата, наричан мосо, им събираше срещу няколко песо.

Рано се стъмняваше, вечерите бяха дълги.

Вилхелм пушеше.

Огънят пукаше.

Шарлоте се преструваше, че се интересува от прилепите, които прелитаха безшумно като падащи звезди на сиянието на огъня.

В дванайсет часа пиха шампанско от водни чаши и всеки изяде своите гроздови зърна: тукашен обичай, при смяната на годините да се ядат по дванайсет гроздови зърна. Дванайсет желания – по едно за всеки месец.

Вилхелм налапа всичките зърна наведнъж.

Шарлоте си пожела на първо място Вернер да е жив. За това си желание тя използва цели три зърна. Курт беше жив, от него междувременно беше получила писмо. Поради причини, които не посочваше в писмото, той се бил озовал някъде в Урал и вече се бил оженил там. Само от Вернер – нищо. Въпреки усилията на Дрецки. Въпреки молбата за издирване чрез Червения кръст. Въпреки заявленията, които беше подала в съветското консулство – от завеждането на първото вече бяха минали шест години:

– Запазете спокойствие, гражданко. Всичко си върви по реда.

– Другарю, аз съм член на комунистическата партия и единственото, за което моля, е да разбера жив ли е синът ми.

– Че сте член на комунистическата партия, не означава, че разполагате с особени права.

Свиня. Да те разстрелят трябва. На това място тя сдъвка зърно грозде.

Тогава по-добре Еверт и Радован: за всеки по едно зърно.

Едно зърно наказанието да се превърне в тиф. В лечим тиф. Още едно, за да може тифусната епидемия да се разпростре и върху Инге, жената на Еверт, която напоследък стана главен редактор.

Изведнъж останаха само три зърна. Сега се изискваше добро разпределение.

Десетото: здраве за всички приятели – кои бяха те?

Единайсетото: за всички безследно изчезнали. Както всяка година.

И дванайсетото зърно... просто го сдъвка. Без нищо да си пожелае. Изведнъж зърната свършиха.

Всъщност си беше напълно безсмислено. Вече пет пъти си беше пожелавала през настъпващата година да се прибере в Германия. Полза никаква, все още си седяха тук.

Стояха тук – докато оттатък, в новата държава, се раздаваха постовете.

solar3

Два дни по-късно отлетяха обратно за Мексико Сити. В сряда беше редакционната планьорка, както винаги. Вилхелм беше смъкнат от ръководството на групата, но запазваше досегашните си функции в Демократише Пост: занимаваше се със счетоводството, управляваше касата, помагаше при връзването на страниците и при разпределянето на падналия до няколкостотин бройки тираж.

Но и Шарлоте се чувстваше длъжна да участва. Редакционната планьорка беше веднъж седмично и не беше съвсем ясно дали едновременно не изпълнява ролята и на партийно събрание. Колкото по-малка оставаше групата, толкова повече всичко се смесваше: партийна клетка, редакционен комитет, управление на финансите.

Седем бяха останали. Трима от тях бяха "ръководството". Това означава: двама – откакто Вилхелм беше смъкнат.

Шарлоте с мъка издържаше заседанието, седеше свита в края на масата и почти не беше в състояние да погледне Радован в очите. Инге Еверт говореше глупости, не знаеше дори ширината на наборното поле, бъркаше колонка и сигнатура, но Шарлоте потискаше всеки порив да се намеси или да направи каквото и да е предложение, а пък в статията, която ѝ бяха дали за четене като коректор, съзнателно пропускаше печатните грешки, за да могат другарите в Берлин също да разберат до какво ниско ниво е паднало списанието, откакто я махнаха като главен редактор.

Заради "нарушаване на партийната дисциплина". Така че Шарлоте не виждаше друг път, освен от своя страна да изпрати доклад до Дрецки. Нейното "нарушаване на партийната дисциплина" се състоеше главно в това, че на Осми март, Деня на жената, пусна хвалебствен текст за Закона за равноправието на мъжа и жената в ГДР, въпреки че предложението беше отхвърлено с мнозинство като "неинтересно". Това беше същинският скандал.

Тя добави, че по отношение на въпроса за мира Еверт демонстрира "пораженческо поведение", а пък Радован по отношение на особено деликатния еврейски въпрос за политическата работа в Мексико (Демократише Пост продължава да има много читатели от еврейското гражданство) върви срещу линията, която Дрецки, когато още беше в Мексико, бе обосновал.

Това не беше честно, тя го знаеше. Но беше ли честно да я обвиняват в "нарушение на партийната дисциплина"?

– Можеш ли до края на февруари да дадеш нещо за културната страница?

Гласът на Радован.

– Една и половина стандартна страница, с регионално звучене.

Шарлоте кимна и надраска нещо в календара си. Това означаваше ли, че вече ѝ нямат достатъчно доверие за политическата част?

 

Вечерта се къпеше – вече почти навик в деня на редакционната планьорка.

В четвъртък и петък даваше частни уроци, единия ден английски, на другия френски език, всеки по три часа (за двата дни печелеше повече отколкото Вилхелм за една седмица в Демократише Пост).

В останалото време, преди Вилхелм да се прибере вкъщи, се люшкаше в хамака в градината на покрива, караше домашната помощница да ѝ носи ядки и сок от манго и с увлечение четеше книги за предколумбовата история: заради статията за културната страница, така звучеше обяснението, което всъщност никой не ѝ искаше.

В края на седмицата Вилхелм, както винаги, четеше Нойес Дойчланд, който, както обикновено, пристигаше в пакет и с четиринайсетдневно закъснение от Германия. Тъй като не знаеше нито испански, нито английски, НД беше единственото му четиво. Изчиташе всеки ред и с изключение на два пъти по половин час, когато излизаше на разходка с кучето, беше зает до късна вечер.

Шарлоте се грижеше за домакинството: уточняваше с Глория, домашната помощница, менюто за следващата седмица, преглеждаше сметките и поливаше цветята. От доста време отглеждаше на терасата на покрива цветето кралица на нощта. Беше го купила преди години, раздирана от вътрешното противоречие и надеждата, че никога няма да го види как цъфти.

 

 

 

cover-vav-vremena-na-gasneshtata-svetlina   Във времена на гаснещата светлина (превод Жанина Драгостинова, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Кой е Артър Лес" е въпрос, на който дори самият Артър Лес май няма отговор – според официалната му биография (романът Прекрасният живот на Артър Лес на Андрю Шон Гриър) Той е не|сравнително не|успял писател, наближаващ петдесетте, обикалящ света за абсурдни литературни срещи, докато единствената среща, на която иска да отиде е тази с... Любовта... Според други източници, Артър Лес е ироничното алтерего на Андрю Шон Гриър, което пародира литературната общност (за което пък тя му присъди Пулицър 2018 за белетристика, именно за романа Прекрасният живот на Артър Лес)... Според някои японки, пък, Артър Лес е... жена, а според настоящия откъс: "Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам."...

 

 

Из ЛЕС МЕКСИКАНЕЦ


Фреди Пелу е мъж, на когото не е нужно да се казва преди полет, че първо трябва да сложи кислородната маска на себе си, преди да помогне на другите.


Беше просто игра, която играеха, докато чакаха приятелите си да се присъединят към тях в бара. Един от онези барове в Сан Франсиско, който не беше нито гей, нито съвсем за хетеро, просто странно място, и Фреди все още носеше синята си риза и вратовръзка от училищната си "униформа". Пиеха някаква нова бира, която имаше вкус на аспирин, миришеше като магнолия и струваше повече от един хамбургер. Лес беше с пуловер, изплетен на едри възли. Опитваха се да се опишат един друг с по едно изречение. Лес бе започнал пръв и бе казал горното изречение.

Фреди се вцепени.

Артър – каза той. После сведе очи към масата.

Лес си взе няколко захаросани ореха от купата пред себе си. Зачуди се какъв е проблемът. Мислеше, че е измислил добро определение.

Фреди поклати глава, къдриците му заподскачаха и той въздъхна.

– Не мисля, че това е вярно. Може би беше, когато ме срещна за първи път. Но това беше много отдавна. Знаеш ли какво щях да кажа аз?

Лес отговори, че не знае.

Младият мъж погледна към любовника си и преди да отпие от бирата си, каза:

Артър Лес е най-смелият човек, когото познавам.

Артър се сеща за тази случка на всеки полет. Това винаги съсипва всичко. Съсипа и този полет от Ню Йорк до Мексико, а и пътуването бе на път само да се съсипе.

 grier2

Артър Лес е чувал, че в латиноамериканските страни има традиция да се ръкопляска при успешното приземяване на самолет. Мислено асоциира това с чудесата на Девата от Гуаделупе и наистина, когато самолетът попада в една по-дълга турбуленция, Лес се улавя, че се чуди коя молитва ще бъде най-подходяща. Той обаче бе възпитан като унитарианец; може да се обърне само към Джоан Байз, а песента ѝ "Диаманти и ръжда" не носи голяма утеха. Отново и отново самолетът се гърчи в конвулсии на лунната светлина като мъж, който се превръща във върколак. И все пак Артър Лес оценява баналните метафори; трансформация, да. Артър Лес, най-накрая напуска Америка; може би отвъд границите ѝ той ще се промени – като старицата, спасена от рицар, която след като бъде пренесена през реката, се превръща в принцеса. Вече няма да е Артър Лес Никой, ще бъде Артър Лес Прочутият говорител на тази конференция. Или пък принцесата се превръщаше в старица? Младият японски турист, който седи до Лес, непоносимо унил в своя неоново жълт спортен екип и спортни обувки, приличащи на нещо, с което може да се кацне на Луната, се поти и диша шумно през устата; в един момент се обръща към него и го пита дали това е нормално, а Лес казва: "Не, не, това не е нормално". Още трусове и младият мъж сграбчва ръката му. Заедно ще издържат тази буря. Те сигурно са единствените пътници, които не знаят как да се молят. И когато най-накрая самолетът се приземява – прозорците разкриват обширната електрическа карта на нощния Мексико Сити, – Лес се усеща, че ръкопляска в чест на спасението им. Сам.

 

Какво имаше предвид Фреди с онова "най-смелият човек, когото познавам"? За Лес това е мистерия. Назовете ден, назовете час, в който Артър Лес да не се е страхувал. Та той се страхува от всичко: да си поръча коктейл, да си вземе такси, да преподава, да напише книга. Страхува се от тези неща и от почти всичко друго в света. Странно обаче... тъй като се бои от всичко, нищо не е по-страшно от другите неща. Да тръгне на пътешествие около света, не му се струва по-страшно от това да си купи пакетче дъвки. Дневната му доза кураж. Какво облекчение изпитва щом веднага след като излиза от митницата, чува името си: "Senor Лес!". Там стои брадат мъж, вероятно на около трийсет, в черни дънки, тениска и кожено яке на рок музикант.

– Аз съм Артуро – казва Артуро, протягайки му космата длан. Това е "местният писател", който ще бъде негов придружител в следващите три дни. – За мен е чест да се срещна с човек, който е познавал членовете на школата "Рашън Ривър".

– Аз също съм Артуро – казва Лес, разтърсвайки сковано ръката му.

– Да. Минали сте бързо през митницата.

– Подкупих един човек да вземе багажа ми. – Лес посочва към дребен мъж с мустачки като на Запата и синя униформа, застанал до него с ръце на кръста.

– Да, но това не е подкуп – поклаща глава Артуро. – Това е propina. Бакшиш. Той е носач.

– О – казва Лес и мустакатият се усмихва.

– За първи път ли идвате в Мексико?

– Да – отвръща бързо Лес. – Да, за първи път.

– Добре дошли в Мексико!

Артуро му подава пакета с информацията за конференцията и го поглежда уморено; лилави ивици се вият под очите му, а все още младото му чело е прорязано от бръчки. Сега Лес забелязва, че това, което бе сметнал за следи от лъщяща помада в косата му, са сиви кичури.

Артуро казва:

– А сега ни предстои, длъжен съм с тъга да споделя, много дълъг път по много бавен път... до вашето място за отдих.

Въздъхва, сякаш е изрекъл истина, валидна за всички хора, по целия свят.

Лес разбира: зачислили са го към поет.

 

При общуването си с школата "Рашън Ривър" Артър Лес пропусна цялото забавление. Тези прочути мъже и жени, вдигнали чукове срещу статуите на своите богове; тези барабанещи по бонгове поети и екшън пейнтъри, излетели скоростно от шейсетте към върха на седемдесетте години, тази епоха на бързата любов и сънотворни "Кваалуд" (дали има по-съвършено произношение от това, с тази ленива излишна гласна?), наслаждаващи се на признанието си и спорещи в хижи по брега на Рашън Ривър, северно от Сан Франсиско, пиещи, пушещи и чукащи се, повечето някъде около четиресетте. И самите те, поне някои от тях, превърнали се в модели за нови статуи, които да бъдат боготворени от поколенията. Но Лес се появи късно на купона; това, което срещна той, не бяха млади и диви палавници, а надменни, подпухнали творци на средна възраст, носещи се по реката като морски слонове. Струваха му се попрезрели; не можеше да разбере, че бяха на върха на интелекта си: Ленард Рос, Ото Хандлър, дори Франклин Удхаус, който нарисува голия му портрет.

Лес притежаваше и изрезка на поема в рамка, направена специално от Стела Бари за рождения му ден от омачкано копие на "Алиса в страната на чудесата". Беше слушал и доста откъси от "Пати Хърст" на Хандлър на старо пиано в една дъждовна буря. Видя чернова на "Победоносните усилия на любовта" на Рос и го наблюдава как скицира една цяла сцена. И всички те бяха винаги мили с него, особено като се има предвид скандала (или може би именно заради него?): Лес бе откраднал Робърт Браунбърн от съпругата му.

Но може би бе подходящо, най-накрая, някой да ги прослави и да ги погребе, сега, когато почти всички от тях бяха мъртви (Робърт все още мърдаше, но едва-едва, дишайки затруднено, в една клиника в Сонома – всички тези цигари, скъпи; двамата разговаряха веднъж месечно чрез видеочат). Защо не Артър Лес?

Усмихва се в таксито и повдига пакета, за да прецени тежестта му: жълто паленце с червено въженце за нашийник. Артър Лес, седящ в кухнята с жените и пресушаващ джина си, докато другите от компанията се суетяха около огъня. И само аз оцелях, за да разкажа историята. Утре, на сцената в университета: прочутият американски писател Артър Лес.

 

 

 

cover-prekrasniyat-jivotПрекрасният живот на Артър Лес (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн