Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Париж
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Париж

Синята брада

Вторник, 13 Януари 2015г. 16:10ч.

Всички познаваме приказката Синята брада на Шарл Перо, но на света винаги има място за още една нейна нова версия – особено когато се случва в съвременен Париж (и не е толкова ужасяваща, колкото атентатите наскоро) и особено когато е разказана с комичен финес от неуморната Амели Нотомб. Този път, в плен на хорър романтиката, са испанския мистъри аристократ дон Елемирио (с нездрав интерес към жените, Светата инквизиция, дневници на греховете, цветовете и фотографията) и университетската преподавателка с опасен чар Сатюрнин Пюисан, която търси удобно жилище под наем, а намира...

 

 

Изключителният комфорт на леглото изуми Сатюрнин. "За такъв разкош бих приела кое да е евтино обяснение в любов", успя да си помисли тя, преди да заспи. В тишина, каквато не би повярвала, че може да съществува в сърцето на Париж. Канапето от Марн-ла-Вале принадлежеше на един друг свят.

Като всеки човек, спал на канапе в продължение на месеци, тя веднага разбра, че повече никога няма да може да се лиши от лукса на удобното легло. Посред нощ трябваше да отиде до тоалетната, краката ѝ стъпиха на хладното дърво на паркета, после преминаха към затопления мрамор на банята. Този последен детайл я изуми.

Сутринта, щом се събуди, отиде да се погледне в огледалото – някаква непозната до момента мекота озаряваше лицето ѝ. За първи път откакто бе напуснала Белгия не изглеждаше като "грохнал жител на бедно предградие", както сама се наричаше. Дръпна въженцето, предназначено за повикване на прислужника. След пет минути на вратата ѝ се почука. Беше Мелен.

– Предпочита ли госпожицата да закуси в стаята си?

– Възможно ли е?

– Как искате закуската – в леглото или на масата?

– Обожавам закуска в леглото, но остават трохи.

– Чаршафите се сменят всеки ден. Кафе, чай, кроасани, яйца, плодов сок, мляко, мюсли?

– Черно кафе, ако обичате, и кроасани.

Тръгна към "Екол дю Лувр" в отлична форма. Проведе лекциите си с лекота и с убеждението, че студентите, повечето на нейната възраст, най-после се отнасят към нея с респект.

Работеше в стаята си, когато Мелен ѝ каза, че господинът я моли да сподели вечерята му.

– Какво би станало, ако откажа? – попита тя.

– Ваше право е. Искате ли да ви донеса поднос в стаята?

Щом се почувства свободна да решава, Сатюрнин се успокои.

– Идвам – каза тя.

 

Намери дон Елемирио до печката. Върху домашните си дрехи бе сложил дълга престилка.

– Добър вечер, госпожице. Приготвих руладини.

Тя се засмя.

– Какво, не обичате ли?

– Напротив. Но е толкова френско. Не очаквах един испанец да избере този класически френски специалитет.

– В Белгия не ядете ли руладини?

– Яла съм само веднъж у една стара моя леля в Турне. Тя ги наричаше обезглавени пиленца. Заради това название отказах да ги докосна. Бях десетгодишна, принудиха ме. Трябваше да призная, че са прилични на вкус.

– Пиленца без глави – това някакъв белгизъм ли е?

– Предполагам.

– Що за варварска страна е вашата!

– Не може всички да произхождаме от страната на Светата инквизиция.

– Така е – каза той, без да обърне внимание на иронията. – Надявам се, че моите руладини ще са нещо повече от прилични на вкус.

Той ги сервира, махна престилката си и седна на масата.

– Много е вкусно – заяви тя.

Обичам ви.

– Оставете ме да вечерям спокойно, моля ви.

– Цял ден чаках да ви видя отново.

– И за да запълните времето, сте прочели няколко присъди над вещици.

– Не. Тъй като съм влюбен, се почувствах в пълно съгласие със себе си и препрочетох няколко страници от дневника, който пишех като дете.

Той замълча с надеждата, че тя ще го разпитва, но нищо такова не се случи. Затова продължи:

– Знаех, че не мога да се изповядам, преди да навърша осем години. От страх да не пропусна някой грях, от четиригодишен придобих навика да си отбелязвам различни факти, постъпки и мисли. Ръководех се от принципа, че не бих могъл да разгранича доброто от злото, затова описвах всичко. На осем години, когато най-после можех да започна да се изповядвам, показах на свещеника моите многобройни тетрадки. За мое разочарование той отказа да ги прочете. "А ако пропусна да ви кажа за някой мой грях от миналото, ще отида ли в ада?", попитах го. Той ме увери, че не. "Преди осемгодишна възраст няма смъртни грехове", така ми каза. Вие как мислите?

– Не вярвам в ада.

– Колко лекомислено от ваша страна! Но въпросът ми беше друг. Вярвате ли, че преди да станем на осем години, не можем да извършим смъртни грехове? В моя дневник е пълно с такива след петата ми година – възрастта, на която открих мастурбацията.

– Може би не сте длъжен да ми разкривате всичките си тайни. Аз не съм изповедник.

– Освен това крадях. Харесвах един палавник от моето училище, който проявяваше симпатия към мен, когато му подарявах ценни неща. Затова измъквах сребърни вещи от къщи и му ги носех в междучасието. Един ден отидох да си играем в неговия дом и родителите му ме поканиха на вечеря. Приборите на масата бяха от неръждаема стомана. Попитах го какво е направил с моите подаръци. Той ми отговори, че ги е продал. Изпитах безкрайна тъга. Повече не откраднах нищо и престанах да го харесвам.

– Това ли препрочетохте днес?

– Не. Препрочетох пасажа, в който съм описал как открих златото. Дарохранителницата в параклиса беше и още е от злато. Бях на седем години и отидох да се помоля. Залязващото слънце блестеше в култовите предмети, които грееха по един нереален начин. В миг разбрах, че този блясък е знак за присъствието на Господ. Изпаднах в транс, от който излязох едва когато нощта погълна светлината. Моята вяра, и без това много силна, тогава достигна вселенски размери.

– Няма ли да се храните?

– Да, да. Вчера, когато възхвалявахте красотата на жълтото в златната чаша, изпаднах в транс, както когато бях на седем години, и разбрах, че ви обичам.

– Чудесно. Ще ми разкажете продължението, като изядете всичко от чинията.

– Говорите ми като на дете! – възкликна той.

– Дразня се, когато хората оставят вкусни неща да изстинат, само за да побъбрят.

– Тогава говорете вие, нали сте свършили.

– Съжалявам, нямам какво да кажа.

– Да не би да сте потайна личност?

– Отнасям се с подозрение към тези, които обявяват сами себе си за потайни. Повечето от тях пет минути по-късно си разказват живота с пълни подробности.

– Човек може да говори за себе си и пак да остане потаен.

– А може и да си мълчи.

– Надявате се да останете непозната за мен?

– Ще остана непозната за вас.

– Още по-добре. Аз сам ще ви измисля.

– Бях сигурна.

bluebarbe1

– Казвате се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години, белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987.

– Прочели сте договора. Не можете да ме впечатлите.

– Учите в "Екол дю Лувр".

– Не уча, а преподавам.

– Какво може да преподава в "Екол дю Лувр" белгийка на вашата възраст?

– Нали щяхте да ме измисляте.

– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.

– Добра идея. Обичам този художник.

– Сякаш той е рисувал лицето ви.

– Преувеличавате.

– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.

– Не ям какво да е.

Искате ли да се омъжите за мен?

– Мислех, че не смятате да се жените.

– За вас ще направя изключение. Обичам ви така, както никога не съм обичал.

– Сигурно сте го казвали на всички мои предшественички.

– Казвал съм го всеки път когато е отговаряло на истината. Но вие сте първата, на която предлагам брак.

– Знаехте, че ще откажа. Не рискувате нищо.

– Заради лошата ми репутация ли отказвате?

– Имате предвид изчезналите жени? Не, отказвам, защото нямам никакво желание да се омъжвам. Какво се е случило с тези жени?

– Това е дълга история... – прошепна дон Елемирио със загадъчен вид.

– Спрете. Не биваше да ви задавам този въпрос. Все едно ми е какво се е случило.

– Защо казвате това?

– Видях какво удоволствие изпитахте само при мисълта да ми разкажате приключенията си. Това ми беше достатъчно.

– Все пак ще ви кажа...

– Не, не искам нищо да знам. Ако започнете, ще си отида в стаята.

– Какво ви прихваща?

– Не сте избрали подходяща квартирантка. Всички останали кандидатки бяха дошли само от любопитсво, искаха да разберат нещо за изчезналите жени. А на мен просто ми беше нужно жилище.

Значи, правилно съм ви избрал.

 

 

 

cover-sinyata-brada   Синята брада (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 12 лв) е в книжарниците

Петрония

Четвъртък, 02 Февруари 2017г. 17:17ч.

Никой не обича графоманите и въпреки че самата Амели Нотомб се признава за такъв, в начина, по който пише има нещо, което я отличава и я превръща в любим графоман – нещо крайно искрено, крайно самоиронично, крайно натурално, също като в разговорите между добри, верни приятели, които колкото и да са "уморени" един от друг, винаги намират какво да си кажат. Нейният последен роман Петрония се фокусира именно върху приятелството... и върху алкохола... но най-вече върху опияняващата сила на приятелството – Амели намира неочакван другар по чашка и по приключения в лицето на младата, щура писателка Петрония (своеобразно алтерего на Нотомб), с която се срещат в книжарница, за да попаднат в алкохоловъртежа от шампанско, приятелски лудории и абсурдни случки (като срещата на Амели с Вивиан Уестууд в откъса по-долу), за да се убедим накрая, че "Приятелството е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"...

 

 

От едно престижно френско списание се свързаха с мен и ми поръчаха да интервюирам Вивиан Уестууд в Лондон.

От известно време не приемах поръчки. Сега обаче се поддадох на изкушението по две причини: първо, най-после щях да стъпя на английска земя – колкото и да е странно, до 2001 година това още не ми се беше случвало; втората причина бе възможността да се срещна с гениалната Вивиан Уестууд, стилната икона на пънка. Фината жена от списанието, което ми възложи задачата, каза:

– Госпожа Уестууд прояви истински ентусиазъм, когато ù споменах вашето име. Тя определи външността ви като прелестно континентална. Мисля, че с удоволствие би ви подарила дреха от последната си колекция.

Капитулирах. Журналистката мило изрази радостта си. Щяха да ми запазят стая в луксозен лондонски хотел, кола щеше да ме вземе от къщи и т.н. Докато тя ми говореше, аз вече виждах всичко като на филм. Горещо желаех нещата да се получат като в разказа ù.

Всичко си идваше на мястото. Родът Нотомб има далечни английски корени. Предците ни напуснали Нортъмбърланд през 11-и век и преминали през Ламанша в знак на протест срещу Вилхелм Завоевателя. Бях отлагала толкова дълго момента да отида на острова на моите древни роднини, защото се нуждаех от знамение. И то дойде с протегнатата към мен ръка на кралицата на кринолина ню уейв, проявила "истински ентусиазъм" по мой адрес (невярващо си повтарях фразата на журналистката).

И така, през декември 2001-а за първи път взех влака за Лондон. Когато навлязохме в прочутия тунел, сърцето ми започна силно да бие. Над мен беше морето, което предците ми бяха решили да пресекат в обратната посока преди хилядолетие. В случай че в тунела проникне вода, влакът би се трансформирал в подводница и би се спуснал в дълбините сред рибите, плуващи покрай прочутите скали.

Тази фантасмагория ми се видя толкова красива, че чак ми се прищя да стане истина. Но ето че изведнъж влакът се озова сред посърнало зимно поле.

Нададох вик. Гледах стъписана тази непозната земя. И преди навлизането в Ламанша полетата бяха тъжни, но над тези тук витаеше друга тъга. Английска. Улиците, табелите, рядко срещаните къщи – всичко бе друго.

Не след дълго забелязах вляво огромни индустриални руини от червени тухли, от чието величие ми секна дъхът. Така и не разбрах какво бе това.

Когато влакът навлезе в гарата на Ватерло, щях да се разплача от радост. Усетих, че земята потръпва, разпознавайки потомката на далечните ми предци. Такси ме отведе до луксозния хотел, който се оказа на висотата на очакванията. Стаята ми беше голяма колкото игрище за крикет, а леглото – достойно за двойка милиардери в развод.

Обичам да пътувам без много багаж, така че носех само подходящото за случая облекло – в съответствие с определението на Вивиан Уестууд носех най-континенталния си редингот от дантела и белгийска шапка "Диаболо". Заснежих тена си, потъмних очите си и поалених устните си. Пред хотела ме чакаше кола.

nothomb

Когато пристигнах на легендарния адрес, не ме поведоха към главния вход, а към една странична врата, водеща към ателиетата. Като омагьосана протягах шия, за да видя чудото на съзиданието, когато ме насочиха към нещо като килер с две пейки, излъчващи миризма на автомобилна гума.

Miss Westwood shall arrive soon – ми каза мъжът в черно, който ме бе довел тук.

Помещението нямаше прозорец и чакането се оказа притеснително. След десетина минути човекът в черно отвори вратата и обяви:

Miss Westwood.

Влезе дама с дълги коси с цвят на пюре от моркови, която ми подаде мека ръка, без да ме погледне, без да каже нищо, и се свлече на една от пейките, като не ме покани да седна. Въпреки това седнах на другата пейка и изразих радостта си от нашата среща.

Имах чувството, че думите ми пропадат в космически бездни.

Вивиан Уестууд наскоро бе навършила 60 години. През 2001-а вече никой не намираше това за много. В нейния случай бих допуснала, че правилото си има изключение. Това се дължеше на нацупения ù вид, неприятната гънка на устните ù и най-вече на приликата ù с Елизабет Първа в края на живота ù – същата повехнала рижавост, същата студенина, същото впечатление, че си имаш работа с човек с неясна възраст. Носеше права пола от златист туид и нещо като корсет в същия цвят. Тази ексцентричност въобще не променяше еснафския ù вид. Трудно бе да се повярва, че някога е могло да има и най-малкото съприкосновение между естетиката на пънка и тази закръглена лелка.

В живота си съм срещала най-различни неприятни хора, но нищо не можеше да се сравни с тази презрителна студенина. Първо си помислих, че не разбира моя английски заради акцента ми.

Когато изразих безпокойството си по този повод, тя измърмори:

– Имала съм и по-тежки случаи.

Притеснена, зададох въпросите, които бях предвидила. Безкрайно по-трудно е да се пита, отколкото да се отговаря. На нейната възраст Вивиан Уестууд не можеше да не го е забелязала. Въпреки това всеки път, когато се осмелявах да отправя въпрос, тя въздишаше или прикриваше прозявка. След това отговаряше обстойно, което показваше, че не е недоволна от въпроса.

Журналистката, която ми поръча интервюто, ми бе казала, че госпожа Уестууд е изразила "истински ентусиазъм" при споменаването на моето име. Обаче колко добре го прикриваше! Сигурно така изглеждаше британската сдържаност.

– Бих ли могла да посетя шивашките ателиета? – попитах.

Какво толкова казах? Вивиан Уестууд ме погледна с възмущение и гняв. Въздържа се да отговори, за което ù бях благодарна, тъй като сигурно щеше добре да ме нареди.

Така бях объркана, че вече не знаех какво да кажа, когато реших да задам следния въпрос:

– Госпожо Уестууд, мислили ли сте някога да пишете?

Тя се изкикоти и изрече с върховно презрение:

– Да пиша! Не бъдете вулгарна, моля ви. Няма нищо по-банално от писането. Днес всеки футболист пише. Не, не пиша. Оставям това на другите.

Дали знаеше с кого разговаря? Започнах да се надявам, че не. По-добре беше да съм непозната за тази жена, отколкото да трябва да понасям подобни нападки.

Реагирах като японка – засмях се. Въпреки че подобни мисли носят нещастие, реших, че по-лошо не може да стане. Реалността обаче винаги успява да ни покаже до каква степен сме лишени от фантазия.

Откъм вратата се чу странен шум сякаш някой драскаше с нокти. С повдигане на брадичката си Вивиан Уестууд ми нареди да отворя.

Направих го. Влезе черен пудел, подстриган по последна мода, и забърза към стилистката, чиято физиономия се промени като по магия. С размазано от нежност изражение тя извика:

Беатрис! Oh my darling!

После взе кучето в прегръдките си и го обсипа с целувки. От лицето ù струеше любов. Бях очарована. "Човек, който така обича животните, не може да е лош", помислих си. Беатрис започна да лае навярно, за да каже нещо, но аз не разбрах какво. Госпожа Уестууд явно бе наясно, защото пусна кучето на пода и ми каза строго:

It's time to walk Beatrice.

Кимнах. Щом Беатрис лаеше така, значи, трябваше да удовлетвори естествените си нужди.

It's time to walk Beatrice – повтори тя с неприятен тон.

Погледнах към мъжа в черно, който стоеше от другата страна на вратата, останала отворена – нима той не чуваше нареждането, което му отправяха?

Don't you understand еnglish? – подхвърли накрая с досада тя към мен.

Разбрах най-после. Тази заповед, а не молба, бе адресирана към мен, единствено към мен. Попитах къде е каишката. Тя извади от чантата си нещо като аксесоар за садо-мазохистични практики и ми го подаде. Закачих го на врата на Беатрис и излязох. Мъжът в черно ми указа маршрута, който трябваше да спазя. Не беше нужно, тъй като животното си знаеше пътя.

Беатрис ме отведе до площад, където явно я разхождаха обикновено. Опитах се да видя ситуацията в лирична светлина – не беше ли това невероятен начин да опозная Лондон? Обаче колкото и да инжектирах епизода с цялата позитивност, на която съм способна, чувството за срам не ме напускаше. Осмелих се да обобщя случилото се: след като ме оскърби, госпожа Уестууд ми нареди да разходя кучето ù. Да, точно това бе станало.

Огледах се наоколо. Площадът ми се видя не по-малко грозен от къщите, които го заобикаляха. Влажният студ пронизваше костите ми.

Трябваше да си го призная: Лондон никак не ми харесваше. От отвращение бях забравила за Беатрис, която с лай и подскоци ми сигнализираше, че е произвела изпражнение. Не знаех дали според английските закони трябва да го прибера в торбичка и затова реших да се направя на разсеяна.

Ако ме спреше полицай, щях да дам адреса на собственичката. Няколко секунди си помечтах да отвлека пудела и да поискам откуп. Сякаш за да ме откаже, Беатрис взе настървено да хапе прасците ми. С основание се твърди, че кучетата приличат на господарите си. Прибрахме се. Вивиан Уестууд повери Беатрис на човека в черно, след което ме подложи на разпит: дали малкото животно си е свършило и двете работи? Какво е било изпражнението? Това бе единственият момент, в който дамата ме слушаше внимателно. След това си възвърна отегченото и презрително изражение.

Не виждах смисъл да протакам повече и да удължавам мъчението. Станах да си ходя. Госпожа Уестууд ми подаде отпуснатата си длан, все така без да ме погледне, и се върна към заниманията си. Озовах се на улицата, обзета от остро чувство за самота.

westwood

Да обобщим още веднъж. Току-що стара пънкарка с вид на Елизабет Първа или по-скоро обратното се бе отнесла с мен по-зле, отколкото с куче в град, където не познавах нищо и никого, стоях сама насред враждебна улица и започваше да вали леден дъжд. Съвсем оглупяла, вървях в посоката, която смятах, че ще ме отведе в моя хотел. Ако имах поне един атом здрав разум, щях да взема такси, но лондончани вече толкова много ме ужасяваха, дори и на волана, че предпочетох да не влизам и в най-бегъл контакт с това странно население.

Обикновено обичам да се губя из непознат град и твърдя, че няма по-добър начин за опознаването му. В този ден определено не смятах така. Подслонена под миниатюрен разнебитен чадър, поех по абсурдни градски артерии, обградени с постройки, чиито прозорци ме измерваха с погледа на Вивиан Уестууд. Бях неспособна да чувствам друго освен противния студ, в главата ми звучеше фразата на Виктор Юго: "Лондон е застроена скука". Тази кратка формулировка ми се струваше прекалено позитивна. Ако Англия приличаше на столицата си, разбирах защо се говори за коварен Албион и изпитвах безкрайно съчувствие към моите предци, напуснали Нортъмбърланд преди едно хилядолетие. От всяка сграда, която се изпречваше на пътя ми, струеше глуха враждебност.

Накрая се наложи да попитам за пътя местни хора, които се направиха, че не разбират моя английски. След два часа отчаяно лутане се добрах до хотела, където се затворих в стаята си, за да държа врага на разстояние. Дълго киснах в горещата вана, после си легнах. Много бързо усещането за комфорт бе изместено от неприятната констатация, че съм претърпяла пълен провал. Никога през живота си не се бях разминавала така с някой град. Да беше Мобьож или Виерзон, щях да се посмея, но Лондон!

Лондон, където Шекспир бе създал шедьоврите си, където Европа бе излязла с достойнство от войната, където всички авангардисти дишаха свободно! Себе си наказвах, като се разминавах с този град. Ясно, че Вивиан Уестууд бе удар на съдбата, но колко несправедливо бе да обвинявам за това цялата столица! Така ли на моите 34 години щях да прекарам първата си нощ в Англия – като си поръчам сандвич и не напускам хотелската стая?

Инстинктивно вдигнах телефона.

–Добър ден, Петрония. Искате ли да прекараме вечерта заедно?

–Защо не.

–В Лондон съм.

–А, така ли.

–Ще ви платя билета. Ако желаете, ще спите в апартамента ми, който е голям като Бъкингамския дворец.

Дадох ù адреса на хотела.

–Пристигам.

 

 

 

cover-petroniya   Петрония (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

По действителен случай

Понеделник, 09 Октомври 2017г. 09:09ч.

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

 

 

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

boats

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

boats3

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

boats4

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

 

 

 

cover-po-deistvitelen-sluchai   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът По действителен случай открива CineLibri 201711 октомври, 19:00, Зала 1 НДК


13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

онлайн