Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Петър Денчев
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Петър Денчев

Тихото слънце

Вторник, 21 Февруари 2012г. 16:06ч.

Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

 

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

 

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.

 

tihoto slanceТихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците

 

Морето на адаптацията

Сряда, 15 Май 2013г. 22:52ч.

"Адаптирай се или умри!" е крилата фраза, която лаконично може да обобщи цялата еволюция на света, в който живеем. Същото важи с пълна сила и за думите "Ние може и да сме мъртви, но пак ще умрем" на Нанси, една от героините в камерната абсурд пиеса Морски пейзаж на прочутия американски писател и драматург Едуард Олби. Познат с класики като Кой се страхува от Вирджиния Улф? и Козата или коя е Силвия? (Морски пейзаж е втората пиеса, за която получава наградата Пулицър), Олби отново хвърля брилянтно и детайлно обрисувани персонажи в тънка абсурд ситуация с часовников механизъм, за да избухнат накрая повече въпроси, отколкото отговори. И като имаме предвид всичко случващо се днес в нашата мила, родна страна, писателят и театрален режисьор Петър Денчев сякаш е избрал точното време за морския пейзаж на д/еволюцията и лятото на нашата адаптация... или на нашето (не)доволство.

 

morski1

 

ИсториятаЧарли (Валентин Ганев) и Нанси (Жорета Николова) са двойка, намираща се в есента на своя живот, почиваща си на морския бряг на пуст залив, далеч от рутината на пенсионираното си ежедневие и порасналите си деца. Чарли (досущ като българския народ) обича да прави "Нищо", защото всички "заслужаваме малко почивка", особено ако (като него) сме се примирили със статуквото, че приливът е минал и сега е настъпил отлива на нашия живот, който сме изживели пълноценно, видели сме Всичко на света и ни остава самодоволно и мързеливо да се крием под шапки, кърпи и плажни масла от слънцето на младостта и буйните спомени, чакайки деня, в който слънцето ще спре да изгрява за нас. За контраст и баланс в семейната двойка, Нанси (Жорета Николова, която е във вихъра си този сезон в куп постановки в Народния) не приема глагола "беше" в пейзажа на своя живот, който тя упорито продължава да рисува (дори и на плажа) като се опитва хиперактивно да стимулира у своя съпруг желание за промяна, за нов живот отвъд бреговете и плитчините на отлива, навътре в морето от възможности.

morski4

И тъкмо когато се е развихрила трагикомедията на семейния живот (която Олби умее брилянтно да рисува с диалог) във всички клишета, прилики и разлики от собствения ти живот, на пустия плаж (защото никога не сме сами във Вселената, нали) долазва ефектно... семейна двойка допотопни земноводни гущери – Лесли (Владимир Пенев) и Сара (Светлана Янчева) са двойката-огледало на Чарли и Нанси, в което нашите герои могат да се огледат взаимно, сякаш се намират в абсурдна паралелна реалност на еволюционното развитие. И се оказва, че двете двойки-близнаци стоят на един и същ бряг на адаптацията.

morski5

Адаптацията, която превръща междурасовата (а и междуполовата) "война на световете" в игра на опознаване на ближния (неслучайно водена тук от Нанси и Сара, които именно търсят промяната за нов живот, какъвто са раждали нееднократно). Адаптацията като преодоляване на страховете от неизвестното и непознатото. Адаптацията като изпитване на нови чувства и емоции. Адаптацията като промяна не винаги към по-добро (както Лесли се обръща към Чарли: "Ти я разплака, а наричаш нас диви зверове!"). Адаптацията, която за едни е осъзнаването на смъртта, а за други преодоляването ù и край на очакването прелитащите над плажа самолети да се разбият в дюните. Адаптацията като осъзнаване на вечния кръговрат на живота от типа "Ние може и да сме мъртви, но пак ще умрем", за да се въртят неумолимо повтарящите се перпетуум мобиле цикли на еволюцията. Адаптацията като просто подаване на ръка....

 

И ако режисьорът Петър Денчев, с екипа от актьори (чудесен квартет) и сценограф (олé за гущер костюмите на художника Чавдар Гюзелев), е успял да адаптира с добра доза хумор и ирония универсалната притча на Едуард Олби за живота и малките му еволюционни тайни, то крайно време е българското общество (в абсурдната си политическа, икономическа и социална ситуация) да поеме подадената ръка на адаптация за промяна към нов, по-различен живот... или поне да спре да чака самолетът да се разбие на брега на морето от възможности.

 

morski9

 

Гледайте Морски пейзаж в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 11, 18 октомври и на 6, 15 ноември

 

онлайн