Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Селя Ахава
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Селя Ахава

Неща, които падат от небето

Петък, 10 Март 2017г. 12:00ч.

"Нещата живеят свой собствен живот" казва финландската писателка Селя Ахава в романа, получил наградата за литература на Европейския съюз, Неща, които падат от небето (откъс от книгата ви очаква по-долу), а в него от небето падат... гигантски ледени късове, двойно ударен джакпот от лотарията, непорочно заченати русалки, мълнии, четирикратно нацелили шотландски рибар... – в центъра на този метафоричен пъзел за естеството на нещата от живота стои симпатично-любопитното момиченце Сара, но повече за начина, по който обикновеното и абсурдното/думите и смисъла съжителстват ще ви разкаже самата Селя Ахава на 30 март (в книжарница Сиела Ректората от 19:00), а сега...

 

 

В приказките зазиждат девойки в стените, а после от тях израства бреза. Мама ми е казвала, че веднъж се случило наистина.

В стените със стружките не се побират момичета. Веднъж сред стърготините на тавана намерих самоделна дървена лодка, а друг път – солница с формата на момиче. Пъхала съм в процеп в стената ябълкови семки, но от тях не поникна нищо.

 

Откакто надзърнах в контакта, разбрах, че макар от семките да не поникна нищо, вътре в стените все пак се случват какви ли не други неща. В тях има канали и жици, които се вият нагоре откъм долния етаж и от стая в стая, наподобявайки кръвоносни съдове. Жиците са сини и кафяви и се простират между ключовете за лампите, контактите и лампите, освен това са опасни, понеже може да ги улучиш с бормашината. Водопроводните тръби са сини и червени и могат да замръзват, дори и да са червени. Освен електрическите кабели в стените с дървените стружки има места, където са се помещавали врати и призраци на стаи – познават се с почукване. Малко приличат на белези по къщата. На стената в антрето личи място, където в миналото е свършвала къщата, но сега оттам започва коридорът за банята. На горния етаж се вижда плоскост с формата на врата, откъдето преди се е излизало на балкона. Тапетите са скъсани според местата за вратите, понеже зимата кара талашита да се движи.

Веднъж по бедрото на татко изби червен обрив и той си помисли, че сме донесли дървеници от почивката. Изнесе всички дюшеци, завивки, възглавници и дрехи в сауната и хубаво я затопли. Напръска обилно пролуките в спалнята с отрова за комари и намаза краката на леглото с дебел слой вазелин. Целия ден и цялата нощ дюшеците се пържиха в сауната, а от стените изпълзяха замаяни паяци, които се залутаха по тапетите и закапаха по оголените легла. Мама се разгневи на татко, а дървеници така и не намерихме.

 

ГЛАСЪТ НА МАМА. Когато мама беснее, гласът ѝ се надига от корема и целият ѝ гръден кош кънти. Веднъж дори успя да разтърве боричкащи се кучета, като изкрещя с цяло гърло.

Мама кашля. Такъв е гласът ѝ, когато е сама. Според татко тя има алергия към прах, но мама не смята така. Маминият говор е нисък и мек, особено в случаите, когато разказва приказки. Веднъж моя приятелка я взе за мъж по телефона. Понякога мама мънка. Тогава в ъгълчетата на устата ѝ има топлийки.

Такъв е гласът на мама.


Понякога някой раздвижва дървените стърготини и те се посипват от пролуката на тавана върху възглавницата, понеже на много места ни липсват лайстни. Нощем се случва да се чуе как стружките шават. Нещата живеят свой собствен живот. Цъкат ларви, дращят катерички, оси стържат по повърхността на боята. Зиме мразът кара дъските да се свиват, а снегът затиска вратата на килера. Напролет покривът започва да пука и да щрака, понякога минава не една нощ, без да се случи нищо. Покривът се приготвя за нападение като армия, тихичко си шава и капе. Накрая настъпва нощта, в която ледената маса, която се е образувала върху него, се отделя, тръгва да се движи под формата на плоча, тежаща стотици килограми, и се плъзва с грохот по ламаринения покрив. Късовете падат по земята пред прозорците. Шумът е толкова мощен, че за миг си представям края на света.

Отделянето на леда е последвано от тишина. Къщата е изпълнена с пролет, стените се надигат от тежестта на зимата, вратата на килера пак се отваря. Дворът е осеян с камари ледени трупове, които татко отива да насече с лопатата.

ajava

МАМА НА ЯБЪЛКОВОТО ДЪРВО. Есенно време трите ябълки на Къщата с дървените стърготини се отрупват с плод. Всяка сутрин мама излиза на двора с купа и събира окапалите по земята. После ме извиква да стоя на пост, докато тя самата се покатерва на дървото. Мама застава в основата на някой клон и клати. В началото изглежда тромава, но след известно време на клатене си припомня как да стои на дървото. Усмихва се и става по-лека, а силата ѝ сграбчва клоните на дървото. Ливадата казва "туп, туп", когато ябълките тупкат по земята, а аз трябва да гледам къде падат. Дървото се люлее и шумоли, а под мама трополи.

В кухнята ухае на ябълки. Мама ги бели и реже на парченца, пълни сушилнята и тъпче резенчета ябълки в пликове, вари сладко и замразява пюре.

По прозорците жужат оси, едри и бавни. Безшумен облак от плодни мушици се издига във въздуха всеки път, когато някой открехне кофата за компост.

Вечер, когато вече лежа в леглото си, а мама ме гали по бузата, ръцете ѝ ухаят на ябълково сладко.

Такава е мама на ябълковото дърво.


МАМА ПРИЖИВЕ. Мама чисти в градината. Иска да накара земята да се стопли колкото се може по-бързо, обръща почвата с лопатата и полага отгоре ѝ покривала, макар според татко да може просто да почакаме две седмици. На главата си мама е сложила широкопола сламена шапка, маха ни, когато двамата с татко потегляме, за да купим нови летни гуми за колата. Облегнала се е на лопатата, шапката леко накривена, маха. В ръката си държи мръсни градински ръкавици.

Такава е мама приживе.


Такава беше мама приживе.

Ние хапваме сладолед, докато сменят гумите на колата. Старите не ги изхвърлят на боклука, а ги накамаряват на задната седалка, понеже мама възнамерява да построи пирамида на ръба на градината, да напълни гумите с пръст и да насади в тях ягоди. Тъй като задната седалка е затрупана с гуми, аз имам възможност да седна отпред.

Влизаме в двора.

Татко грабва две стари гуми от задната седалка и ги отнася в градината. Аз вървя подире му. Смятаме да почистим гумите и после да помогнем на мама да ги напълни с пръст. Мама ни е показала снимка на ягодова пирамида във вестника.

В ъгъла на къщата има пет каменни стъпала.

– Виж, тате, лед – казвам му и посочвам строшения лед на стъпалата.

– Не може да е лед – отвръща татко. – Да не би мама да е счупила някое стъкло?

Вземам едно парче в ръка, студено е, мокро и синеещо.

ajava1

Точно в този момент татко стига до най-горното стъпало и надава вик. Автомобилните гуми падат на земята и тръгват да се търкалят по стъпалата към мен. Татко поглежда към двора, после към мен, а очите му са бели и ококорени, устата му е отворена и виждам зъбите му, когато крещи:

– Не, Сара! Не гледай!

Първата гума ме улучва в коляното, втората ме подминава, татко се хвърля върху гумите и отгоре ми, кракът ме заболява, и дупето, и лакътят.

– Не гледай, Сара, не гледай, не гледай, Сара, не-не-не...

Стряскам се от очите на татко. Плача, но той не ме утешава, татко крещи, татко вика за помощ, падаме по стъпалата и изпитвам болка, татко ме дърпа за китката: марш, марш, марш, макар под мен да няма крака, а и подмишницата ми сякаш ще се сцепи на две.

– Не бива да гледаш! – крещи татко, не знам какво е, но татко крещи това отново и отново, още малко и ще ми откъсне ръката. Бягаме, не знам накъде, но татко крещи, продължава през целия ден и цялата нощ, и цялата следваща седмица.

Не-не-не! – крещи татко и когато пристигат полицаите, идват и други хора, не знам къде сме, защо татко продължава да крещи, някой го разтърсва толкова силно, че накрая татко повръща.

 

В училище ни говориха за семейството на Лот, комуто ангелите казали:

– Вървете, но не поглеждайте назад. Сега ще сторим на тези хора Някакво Зло. Вас ви спасяваме, но не бива да виждате това.

След тези думи семейството на Лот побягнало оттам, ала жена му не повярвала на ангелите и погледнала назад. Тогава съзряла онова ужасяващо Зло, което ангелите причинявали на хората, и се превърнала в стълб от сол. Жената на Лот се превърнала в стълб, понеже не издържала на гледката. Учителката каза, че стълбът бил ангелска магия, но аз вече знам, че можеш да се вкамениш в стълб и без магия. Достатъчно е да видиш нещо, което не ти понася.

 

Има неща, които не отминават с времето. Не избледняват, не се смекчават, нито се превръщат в спомени. Винаги са еднакво жестоки и огромни, заседнали са като паметник в корема и гърдите на човека и тътнат оттам. Може и да бъдат забравени, но когато се върнат в съзнанието, винаги са тук и винаги еднакво огромни, каквито са били в мига на случването си.

 

 

 

cover-neshta-koito-padat-ot-nebeto   Неща, които падат от небето (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещата със Селя Ахава е на 30 март в книжарница Сиела Ректората от 19:00

Преди да изчезне мъжът ми | Селя Ахава

Сряда, 11 Ноември 2020г. 15:15ч.

"Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това." – за финландката Селя Ахава времето може и условно да се раздели на Преди спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз 2016 с романа Неща, които падат от небето и След това, но и на самата Ахава ù е по-забавно да го раздели на Преди да изчезне мъжът ми и След това да се превърне в... Жена... Романът-автофикция Преди да изчезне мъжът ми си играе с генезиса и на двата Свята (Мъжкия и Женския) до пълното им сливане (отвъд вечната борба за надмощие), а откъсът тук ни напомня, че между Преди и След това винаги стои едно съдбоносно Сега – онзи миг, в който един мъж ще изрече "Всъщност винаги съм искал да бъда жена."... Повече за това "Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж" ще разкаже самата Селя Ахава през декември, а Сега...

 

 

Мъжът ми си поема дъх. Както се прави, когато човек се кани да изрече нещо, което ще промени всичко. Въздухът изпълва гръдния му кош, поспира за миг и после изригва. Тогава той казва:

– Всъщност винаги съм искал да бъда жена.

Така казва мъжът ми с четиресет години закъснение.

 

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно.

Ставам от мястото си, заобикалям масата и го прегръщам. Казвам му:

– Ти си смел човек.

Той притиска лице в корема ми и изрича:

– Бях ням, толкова много години бях ням. Но реших, че все пак ми остава някакъв живот. Има и възрастни жени.

Така казва той, мъжът ми.

Кухня. Маса. Чиния. Чаша.

Мъжът ми иска да бъде възрастна жена. Може би това не значи нищо. Може би няма нужда да значи каквото и да било. Все още не е стар, млад е още, и все още е мъж.

Ето че сега го е изрекъл и може би това е достатъчно. Хубаво е да се говори. Аз определено издържам на думи.

Връщам се в своя край на масата. Седим си така, с масата помежду ни, с това непонятно изречение помежду ни, докато мъжът ми не тръгва за работа. Мозъкът ми скърца, защото нещата, образите и имената се откъсват от местата си.

Мъж. Жена. Кухня. Маса.

Вечерта седя сама на дивана, чакам го да се прибере. В главата ми се оформят първите въпроси. Какво иска той? Иска ли нещо? Какво ще стане сега?

 

Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж?

Как да започнеш да си жена, когато по брадичката ти е набола бодлива брада, ноздрите на носа ти се разширяват прекомерно, кожата на лицето ти е загрубяла от зимния въздух, а линията на косата ти е на погрешното място върху челото?

 

Спомням си как измръзнаха скулите на мъжа ми, когато се спусна с колелото по едно нанадолнище в кучешки студ. Спомням си как диханието му образуваше ледени нишки по шала му. Как слънчевият загар лятно време очертаваше бръчиците в ъгълчетата на очите му. Как побеляващият бретон покриваше челото му. Как веждите му се устремяваха една към друга, а кожата под очите му вече издаваше възрастта. Мъжът ми не се поглеждаше в огледалото. Само понякога, преди дълъг излет с колелото, можеше да поспре за миг там и да се втренчи в собствената си решителност, колкото време трябва, за да се намести шапка.

Ала сега на рафта в тоалетната се е намърдал крем за лице. И от него започва моето разтягане. Превръщам се в ластик. Всеки ден ме изправя пред малко по-голямо изпитание от предишния. Ще издържиш ли на това? А на това? И дотук ли ще се разтеглиш?

Не знам какво се случва. Никой от двама ни не го проумява. Какво става с хората по правило в такива ситуации?

 

По правило такива неща не се случват.

 

Гледам крема за лице и си мисля "да, ще я понеса тази опаковка". Съзнанието ми разделя промените на ситни, единични части и ако ги разглеждам така, отделени едни от други, вярвам, че мога да понеса всяка една от тях.

 

крем за лице

обезкосмена мишница

магазин за дрехи

час за фризьор

презрамка на сутиен

 

Мъжът ми трепери като тийнейджърка и се затваря в спалнята, за да се гримира.

– Искаш ли да видиш? Сигурна ли си?

Кимвам, какво друго ми остава. Ето го моя мъж – с грим на лицето.

– Прекалено тъмни сенки по клепачите – казвам му. – Състаряват те.

– Да. Чудех се дали светлите нямаше да стоят по-добре – отвръща мъжът ми, впил поглед в собственото си отражение.

Този поглед е нов, той гледа себе си по по-различен начин отпреди.

После измива грима и отива да окастри живия плет.

Иде ми да избягам в чужд град. Искам да се събудя и да установя, че това не е истина. Искам да кажа: обличай се насаме, обличай се в градината, обличай се, докато не гледам, а дали не би бил съгласен да бъдеш женствен мъж, но да дадеш на жената в теб по-приглушен глас, веднъж седмично, скришом. Бъди си жена, ала трябва ли да се вижда?

Отиваме заедно в кабинета на психиатъра. Държим се за ръце. Неспособна съм да отговарям на въпросите, защото плача по време на цялото събеседване. Посещаваме и други кабинети. Плача във всичките. Искам да се справя с това. Толкова болезнено искам да се справя. Как се справя човек с подобно нещо?

 

Времето минава независимо от всичко, колкото и стъписващо да е това. Има дни, седмици, срещи, зъболекари. Движим се напред. Храним се, способни сме да се храним, способни сме да говорим и вървим. Разговаряме, вечер подир вечер мъжът ми говори, нови истории и спомени се надигат от дъното на душата му, а аз го слушам. Благодарна съм за тази нова близост помежду ни, макар изреченията, които той употребява, да въвеждат между нас неизвестността.

froyde

Спим – колкото и смайващо да е това. Все още сме способни да спим един до друг. Продължаваме да ходим хванати за ръце. Огъваме се под тежестта на непоносима горест. Като две руини сме, които ходят, разговарят, приготвят си храната, перат дрехите си. Способни сме да го правим. Способни сме почти на всичко, освен на това, да разкажем на хората какво се случва с нас.

Това се случва наистина. Това се случва наистина.

Времето ни влачи със себе си.

 

През нощта имаше момент, в който мракът почти ми помогна да забравя, кратък миг в съвършения мрак. Присламчих се опипом до познатото тяло. Увиснах в чернилката и изключих за всичко останало, положих колкото можах усилия.

 

Дишай,

докосвай,

мрак,

кожа.


Значи все пак си беше там.

Любовта си има свои пътища, свой глас и...

При все това.

Прекалено малко мрак.

 

 

 

cover-daizchmazhamiПреди да изчезне мъжът ми (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Селя Ахава ще представи онлайн Преди да изчезне мъжът ми на Софийски международен литературен фестивал 2020 | 12 декември | 14:00, тук

онлайн