Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Серджо Кастелито
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Серджо Кастелито

Никой не се спасява сам

Сряда, 28 Октомври 2015г. 21:21ч.

Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?

 

 

Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.

Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.

Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.

Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.

Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.

Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.

Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).

Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.

Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.

Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".

Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.

samspasenie3

Отиде да го прегледа нутриционистка.

А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.

– Била ли си в индиански резерват в Америка?

– Не.

– Изглеждаш като излязла оттам.

Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.

Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.

– Легни.

Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.

Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.

– Отпусни се.

Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.

Пак се засмя.

И нутриционистката се засмя.

Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.

Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.

Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.

– Май напипа нещо. Тумор ли е?

Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.

– И какво да ям?

В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.

– Ето, това яж.

Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.

samspasenie

Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".

Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.

Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.

И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.

 

 

 

niknesespsam2   Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)


На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини


И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме

Прелест

Събота, 07 Октомври 2017г. 09:09ч.

"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...

 

 

И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.

 

Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.

Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.

Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.

 

Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.

Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.

 

Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.

После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.

mazzapre1

Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.

 

Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.

mazzapre5

Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.

Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.

– Аз бих си го купил.

Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.

– Бих живял тук.

– И какво ще правиш?

– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.

Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.

 

По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.

– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.

 

Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.

Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.

Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.

– Не спиш ли?

Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.

 

 

 

cover-prelest  Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017


14 октомври – 18:30, Евросинема

17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45

18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl

21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език

онлайн