Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Тошка Иванова
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Тошка Иванова

Позитивно

Четвъртък, 01 Март 2012г. 11:45ч.

Днес, докато се кичим с мартеници и ръсим наляво-надясно прозаични мантри за здраве, може би така и няма да осъзнаем какво наистина означава да се бориш ежедневно за здравето и живота си. Тошка Иванова го е осъзнала – вече 3 години успешно лекува смъртоносния Хепатит С и описва борбата безмилостно жестока в блога си hepatitis-minded.blogspot.com. Сега, тези хепатитни истории имат хепи(титен) енд – събрани са в книгата Позитивно (откъс от нея четете по-долу), а Тошка ни е на гости – по-усмихната и по-обичаща живота от всякога. Да е жива и здрава!

 

tosh

Тошка Иванова © фотография Светла Енчева

 

Животът ми ще бъде с направление, щом всичките пътеки са клинични е... една сумрачна октомврийска вечер в болничната ми стая в Александровска. Част е от няколкото реда, които надрасках тогава:

Градината на Александровска е приказка –

с накапали боклуци сред листата

и пациентите, подмятани от вятъра.

Така красиво е и есенно

че иска ми се да не свършва

да заживея тук – като на санаториум

да се възпитам в сън и във търпение

да меря времето по визитации

да пишкам в чаша с етикетче

и да посрещам и изпращам бабите

похъркващи в съседното легло.

Животът ми ще бъде с направление

щом всичките пътеки са клинични


Когато ми поставиха диагнозата Хепатит С – позитив... всичко останало загуби смисъл. Просто ей така.

 

Позитивно е дневник на моята борба със здравната система или... моят опит да се справя със себе си.

 

Митовете и заблудите за Хепатит С са... твърде много и твърде опасни.

 

Да живееш в постоянна борба за здравето си е... същото, като да живееш в постоянна борба за живота си. И от определена гледна точка това го прави всеки от нас, ежедневно.

 

Най-болно ми е за... тези, които няма да имат моя късмет. И ще разберат, че са болни твърде късно.

 

Смисълът е във... всеки един от нас. Просто трябва да намерим пътя до него.

 

Най-важното, което научих е... колко много ми се живее всъщност.

 

 

900x600-pozitivno


Откъс от Позитивно


Часовете


Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята и осъзнаваш, че са минали три години. Ей така.

Много неща са се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

 

Седя на пода под прозореца, препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

 

Колко пъти за последните три години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Недостатъчно пъти.

 

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

 

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още десет години.

 

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.



positivno   Позитивно (издателство Български писател; цена 7.99 лв) е в книжарниците

По колко пъти на ден не умираме

Вторник, 28 Ноември 2017г. 00:07ч.

Срещали сме ви и преди с Тошка Иванова... Нейната борба със смъртоносния хепатит С завърши с хепи(титен)-енд и книгата Позитивно, а сега е време да разберем По колко пъти на ден не умираме – първият сборник с разкази на Тошка, който обединява 36 кратки истории, шарени и разнопосочни като живота, в идеята, че е по-важно да разберем по колко пъти на ден наистина живеем... Затова, днес, един от тези 36 разказа ще ви запознае с...

 

 

Чистачите на гузната ни съвест


Вторник сутрин. Вървя към спирката на трамвая, закъснявам за работа, пия кафе и пуша в движение.

Подлезът на Орлов мост. На стълбите стои човек с черни очила и бастун, проси. Винаги е там. Понякога ме кара да се съмнявам в слепотата му, заради навика му да обръща глава след млади момичета с къси поли. Но знам ли, може би някои момичета са привлекателни дори без да бъдат видени.

Мъжът пред мен се спира за момент, рови в джоба на сакото си, вади няколко монети и ги пуска в протегнатата ръка на слепеца. После продължава към парка.

Вървя след него – просто съм в същата посока – и неволно го разглеждам. Мъж на около 50–55, с оредяваща коса и спретнат, но леко овехтял костюм. Очевидно няма твърде големи възможности, но се опитва да изглежда добре.

На входа на метрото откъм парка е застанала жена с цигулка. Тук хората се сменят – цигулка, синтезатор, акордеон. Явно локацията е удобна – завет е, а и акустиката е чудесна. Човекът пред мен започва да рови в джоба си още преди да сме наближили. Прави лек завой от пътя си, за да пусне няколко монети в отворения калъф на цигулката. После продължава през парка.

Прекосяваме парка и влизаме в отсрещния подлез, към Левски и Гурко. Там е застанал дядо с акордеон, който се появи преди няколко месеца и оттогава редовно е там. Вече открито гледам към неизвестния благодетел, очаквайки отново да зарови ръце в джобовете си. И той го прави. Монетите издрънчават в шапката на дядото, акоредеонът изсвирва няколко благодарствени тона.

Излизаме от подлеза и пътищата ни се разделят. Аз си продължавам към спирката на трамвая, той тръгва по Гурко, но остава в главата ми. Не мисля за това колко е добър, благороден и човечен. Не знам дали е такъв.

Мисля за човека в спретнат, но овехтял костюм, излязъл, за да намери всички улични музиканти и всички просяци в София. Мисля си колко ли е натежало сакото му от всичките тези монети в бездънните джобове. И колко ли тежи на сърцето му, за да иска да дава, дава и дава, за да му олекне поне малко, да накара проклетата съвест да млъкне, и да се почувства отново добър.

 

 

 

cover-toshka   По колко пъти на ден не умираме (152 стр, цена 13 лева) е в книжарниците

онлайн