Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Унгария
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Унгария

Пилат | Магда Сабо

Вторник, 06 Октомври 2020г. 15:15ч.

Анна и Иза – да, също като в най-популярната ѝ творба Вратата, и в знаковия роман Пилат на унгарската писателка Магда Сабо отново на фокус са отношенията между две жени... Само че в Пилат попадаме в лабиринта между майка и дъщеря – Анна и Иза – живописен портрет на две жени, на които им се налага отново да живеят заедно (след кончината на Винце, съпруг на Анна и баща на Иза); налага им се отново да отворят чекмеджетата (също като в ключовия откъс, тук, от романа) на гардероба, побрал катове семеен живот и тайни; налага им се да се справят със самотата, но всяка по своя начин... Резултатът, неслучайно, е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020, като екранизацията на Линда Домбровски може и да се бори за Златен глобус за чуждоезичен филм през 2021-а...

 

 

Иза остави лампата включена през нощта.

Вещите в стаята, които не попадаха в жълтия кръг от светлина, едва личаха, от позлатената рамка на картината над леглото ѝ се различаваше само долната част и нищо от картината. Но тя и така я виждаше, отвътре, в мислите си, чрез спомените си. Днес картината беше като разполовена, самотна. От едната ѝ страна липсваше мелницата.

Иза заспа по-бързо от нея. Успя да я измами.

Легнаха си заедно и скоро след това старицата спря да отговаря на въпросите ѝ, дишаше дълбоко и спокойно, за да си помисли Иза, че е заспала. Дъщеря ѝ още дълго се въртя, тази нощ, дори и да не беше денят на смъртта на баща ѝ, нямаше да е лесна за нея: не беше спала между тези стени, откакто се премести в Пеща. Леглото, в което лежеше, беше на баща ѝ, не старата кушетка от годините на брака ѝ; когато Иза си тръгна, жилището си върна стария облик, от оказионния магазин дойдоха да вземат мебелите, които бяха ползвали заедно с Антал, а дъщеря им си купи нови в Пеща. Разбира се, дори и така, в обстановката от детството, едва ли ѝ беше лесно да спи тук. Че тази нощ не я остави сама, не отиде на хотел, както правеше винаги, откакто си тръгна, със сигурност беше по-голяма жертва за нея от всичко друго.

magdapilatus5

Трудно заспа, въртя се, въздиша, дебнеше я, по едно време стана, изпи нещо, това също беше необичайно. Иза не вземаше приспивателни, презираше онези, които привикваха с прахчетата. Но по изключение тя все пак глътна една таблетка и най-сетне успя да се унесе. Иза е тук до нея, диша до нея, толкова близо, че може да усети дъха ѝ върху лицето си, както някога в детството ѝ. Не беше виждала никой друг да спи така красиво като Иза: главата върху лакътя, черният сърп на миглите върху лицето. Не смееше да я целуне, докосна с устни само връхчето на възглавницата ѝ, когато стана.

Стаята беше същата като следобеда, като сутринта, като всеки друг ден и все пак някак различна. Сякаш беше пораснала и стените бяха станали по-високи, и в същото време по-широки. Бележката на Иза беше останала на масата, отново ѝ хвърли един поглед. Още като дете дъщеря ѝ всяка вечер си записваше задачите за следващия ден, не заспиваше, без да го е направила. "Посредник недвижими имоти – прочете, – клиника, погребално бюро, здравно осигуряване, опаковане."

Заради това стана, заради последната дума. Утре ще бъдат прегледани документите, утре Иза ще реши какво да вземат със себе си в Пеща и утре ще отвори мъничкото писалище на Винце.

Никой никога не беше ровил в него, дори тя, след четиресет и девет години брак, не знаеше какво съхраняваше Винце в чекмеджетата освен семейните и официалните документи. Това беше домашен закон у тях, никой никога да не рови из вещите на другия. Леля Ема, в чийто дом беше израснала, винаги дебнеше пощальона пред къщата и не се свенеше още от улицата да отвори адресираните до членовете на домакинството ѝ писма. Не искаше да прилича на леля Ема.

Ако не беше странното желание на Антал, сега щеше да си лежи до Иза и да се е предала на съня. Но зетят ѝ я смути, тъй както я беше смутила и медицинската сестра в клиниката: сега за пръв път я обзе съмнението, че може би все пак не знае всичко за Винце, и я нападна лошо чувство, като помисли, че ако утре Иза се захване с чекмеджетата, евентуално може да открие нещо, което не би трябвало да види, някоя тайна на Винце, която си е само негова, която той трябва да отнесе със себе си, защото не се отнася до живите. Беше трийсет и една годишен, когато се ожени, далеч не толкова млад – защо Иза да дълбае сред младежките му спомени, или един бог знае сред какво? И тя самата не знаеше какво точно да мисли, от какво се бои, само чувстваше страха: ако Винце е подарил нещо на Лидия, с чийто произход и значение дори тя, съпругата, не е била наясно – нали винаги е смятала, че Винце държи фотографията с мелницата над леглото само по навик, – тогава е възможно да има нещо, което дори тя не е знаела за Винце и тя трябва да е първата, която да го види.

Не беше лека задачата, с която се нагърби, и не биваше да плаче. Иза спеше неспокойно, чуваше я през отворената врата да се върти, да въздиша понякога и да се обръща на другата страна. Когато издърпа горното чекмедже, известно време не посегна към нищо, затвори очи, за да не вижда, толкова яростна беше вътрешната съпротива, толкова повелителна: това, за което се готвеше, беше непочтено, сякаш с него щеше да лиши, да посрами Винце, който лежеше беззащитен в клиниката и не можеше да помръдне, да се съпротивлява, не можеше вече да я възпре. И в същото време се почувства по-близо до него, както по всяко едно време от последните седмици или дори днес, в последния следобед: чекмеджетата – това беше живият Винце, от предметите я погледна истинският Винце, всичко, което се озоваваше в ръцете ѝ, беше живо и говореше.

magdapilatus3

В бюрото цареше съвършен ред, както винаги и навсякъде сред вещите на Винце. Редът беше така присъщ за съпруга ѝ и за Иза, както за нея относителният, нетипичен за една жена безпорядък. В горното чекмедже имаше всякакви сгънати документи, овързани с трикольорно шнурче, и кутии. Малки или големи кутийки, като съкровища от детска етажерка с играчки.

В първата, която отвори, беше косичката на Ендруш. Не знаеше, че Винце също си е отрязал кичур, тя пазеше по една къдричка от косата на двете си деца под стъкълце от двете страни на медальона си. Мекият, черен кичур на Ендруш. Това мъничко, меко кичурче колко точно извика личицето му в съзнанието ѝ, онова толкова напомнящо за лицето на майка му весело изражение, което така бързо бе загубила, че дори и снимка не бе останала от него. Ако беше жив, сега щеше да е четиресет и осем годишен. Господи, господи!

Завъртя между пръстите си блестящата, черна къдричка. Сега вече са заедно с баща си. Ендруш сигурно е непохватно малко ангелче, и като бебе беше такъв, винаги всичко изтърваваше, слаби му бяха ръчичките.

Как ли е на небето?

Удостоверения. Веднъж Винце ѝ ги беше показал. Отличните – всичките до едно – удостоверения от народното училище от Карикашдюд, както и тези от местната гимназия. Име на ученика: Винце Сьоч, вероизповедание: евангелско-реформатско, роден на: 11 януари 1880 година в Карикашдюд, име на бащата: Мате Сьоч, по професия пазач на диги.

Колко се разгневи леля Ема, така тръшна пред нея кафената чашка, че чинийката се спука. Пазач на диги! Как така пазач на диги? Едва успя да я усмири, че това е без значение, от толкова отдавна не е жив, а и Винце е възпитан от Гергей Давид. "Учителят от Дюд? – попита леля Ема. – Колосално! Смята, че като е завършил право, вече е благородник. Пазач на диги! И на всичкото отгоре други го изучили, с обществени дарения, понеже, видиш ли, бил толкова способен. Типично за тази либерална страна!"

Посръбваше си от кафето в беседката, цъфналият люляк висеше над посивяващата ѝ руса коса; приличаше на повяхнала шаферка: сухото ѝ лице бе гримирано, на ръцете ѝ се кипреха тежки, широки пръстени. А тя си мислеше, че когато леля Ема говори за нея, на всички я представя: "кръщелницата ми", но в същото време я кара да работи в кухнята и я викат в салона само когато има гости. "Сирачето на бедничката ми Маргит, покойната". Както им скимне, ту е член на семейството, ту слугиня. Разбира се, ако се омъжи за Винце, кой ще чете всяка вечер на леля Ема и кой ще става и ще будува с нея, когато има астматични пристъпи? Нощем не пуска слуги в стаята си, мястото им е в сутерена, защото нощта е време за злодеяния, а слугите или крадат, или убиват.

Взе празната чашка, но се затича с нея не към кухнята, а към портата. Винце я чакаше отвън на малката пейка, въртеше шапката в ръцете си, засмя се, като я видя, защото се беше задъхала от бързане, а и в ръцете ѝ беше кафената чашка на леля Ема. "Дава ли ви? – попита я той, а тя само стоеше, не знаеше да плаче ли, да се смее ли, щеше ѝ се и двете да направи. Отговори: "Питайте нея!".

magdapilatus

Студентска книжка. Институциите на Гай, Книга първа. Един час седмично. Унгарска конституция и история на правото. Седем часа седмично. Две картички от Сентмате, тя му ги беше пратила, когато едно лято ходи там с леля Ема. Сметки. Разписки за таксите за интерната на Илона Давид от Девическата гимназия за учебната 1904–1905 година. Разходи за лечението на учителя Гергей Давид в болницата в Бекешчаба. От четвърти до двайсет и седми ноември 1907 година. Квитанция за изплатен надгробен паметник на учителя Гергей Давид, поставен на 22 април 1909 година в Карикашдюд. Гергей Давид. "Не знаеш какъв човек беше – ѝ каза Винце. – Два метра висок, слаб като вейка и винаги усмихнат, а беше такъв бедняк, та за децата си едвам намираше храна. Когато реката разкъса дигата, хората хукнаха да се спасяват на гробищния хълм, единственото възвишение в селото. Беше нощ, камбаните биеха. Двете ми лели се втурнаха след майка ми, когато тя се затича към дигата, аз пък след тях, но паднах и бягащите ме стъпкаха в тъмното. През целия ни живот дигата и Карикаш бяха нашият ужас. Учителят ме намери, вдигна ме и ме качи на хълма на ръце. Бях се вкопчил във врата му и плачех. Никога повече не видях никого от семейството си, на баща ми дори и трупа не откриха. Много ме е страх от водата, Етелке."

Камъчета, очевидно от гробовете на Ендруш или на учителя Давид, две гладки, бели като сняг камъчета. Един счупен нож за хартия от слонова кост, един неадресиран, празен плик, с мазно зелено петно по средата. Цигаре от кехлибар, и то счупено.

 

 

 

cover-pilatПилат (превод Нели Димова, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Филмът Пилат е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2020 | 27 октомври, 18:30, Дом на киното

28 октомври, 19:00, Сити Марк Арт Център

Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди

Вторник, 17 Ноември 2020г. 21:21ч.

"Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите" – тази реплика от романа, удостоен с Награда за литература на Европейския съюз 2019, Магнитният хълм на унгарката Рика Ман-Вархеди може и да бъде ключ към разгадаването му, към изкачването на Магнитния хълм на Успеха... Със социолози в главните роли (Еникьо Бьорьонд, Томаш Богдан, Регина Хорват, Корнел Иванко и студентката-разказвач Рика) и разклоняващи се сюжетни линии (като обектите и сферите на изследване на всяка наука) социологията в тази история е като подаващ се над повърхността айсберг, докато под повърхността, в сянката на дълбокото, плават теми като феминизма, като социалната и интелектуална маргиналност и претенция, като онези "необосновани" обществени идеи за успеха... повече за Магнитният хълм ще разкаже онлайн (тук, на 18 ноември) самата Рика Ман-Вархеди, а сега ви оставяме със социологическия откъс-доклад за...

 

 

2.

През лятото на 1999 година Еникьо Бьорьонд пристигна в Будапеща за пръв път след изселването си в Ню Йорк. Макар че навремето се беше клела, че повече кракът ѝ няма да стъпи в тая държава. Какво ли бе променило решението ѝ? Вестта за пристигането ѝ се разнесе начаса дори и сред по-далечните ѝ познати, от което някои си направиха заключението, че това не е просто посещение, а завръщане. Най-вероятната причина ще да е пропадналият ѝ брак. И ако това е така, ако съпругът нюйоркчанин наистина ѝ е посочил пътя, което не е за учудване, това означава край и на отвъдокеанската кариера на Еникьо Бьорьонд.

Изключено, отхвърляха предположението далечните познати. Тя е от този тип хора, които извличат полза и от най-мизерната ситуация. Нищо да не прави две години, само да пуши на терасата и да си чопли ноктите, накрая пак ще е на кяр. Неочаквано ще запише отлежалите си мисли и от това ще се роди есе, изследване, някоя тънка книжка евентуално и хоп, вече са я превели и на английски. Нищо че нивото на творението ще е съмнително – далечните познати се съмняваха, че ако го беше написал друг, пак би получил същия радушен прием.

Тези са си такива по рождение. Бабата забогатяла още при социализма, като пишела романи за момиченца, бащата преподава философия в Берлин, казват, че има и някакъв пианист Бьорьонд, както и международно признат методист по лечебна гимнастика. Естествено, самата Еникьо е била отлична ученичка, в гимназията печелела разни състезания, защитила докторска на двайсет и седем, само да мигне два пъти, и ето ти я старши асистент. Кой ти гледа, че в цялата работа бил замесен и застаряващ професор, а назначението за старши асистент било замислено като любовен подарък. Вярно, че не постигнал кой знае какво.

На сцената се появил някакъв американец, пърформанс артист, който едва ли е бил повече от десетина години по-млад от професора, но благодарение на разпространения още по онова време отвъд океана спортен начин на живот и на богатата на фибри храна изглеждал по-добре от тукашните трийсетгодишни.

hylm

Еникьо се преместила в Ню Йорк, получила постдокторска стипендия в Колумбийския университет и две години по-късно вече ръководела семинар в Ню Скул и публикувала в реномирани списания за обществени науки сравнителни анализи за формите на антисемитското писане или за възможните пресечни точки на пърформанса и обществените науки. Нито един от тях не е публикуван на унгарски.

И през лятото на 1999 година се завръща. Далечните познати не са дотам учудени. Ведрото злорадство, което изпитват, че бракът с американеца все пак не е успял, омаловажава новината, че Еникьо е назначена в университета и пише книга по изследването си. Появява се на всяко значимо професионално събитие, на домашните купони на формиращата общественото мнение интелигенция и в продължение на няколко седмици е доброволен възпитател в лагер, организиран за бедни цигански деца. През есента публикува опита си в поредица от есета с литературни претенции.

– Мислех, че имаме работа със социолог – каза Регина Хорват, колега от провинцията, вечен асистент в Дебреценския университет, и захвърли вестника на нощното шкафче. – Ако някой може да напише едно свястно изследване, защо си губи времето с подобни издихания?

– Сигурно иска да обърне внимание на по-широката публика – отговори ѝ Корнел Иванко, любовникът на Регина, току-що назначен в Дебреценския университет, също за старши асистент. – Какво лошо има в това? Ще напише и професионалната част.

Корнел Иванко, който бе всичко на всичко сто и шейсет сантиметра и напълно плешив, е бил състудент на Еникьо Бьорьонд и това бе причината, да ѝ симпатизира и досега. Не са се познавали кой знае колко, но не можело да се отрече, че Еникьо е била свежо цветно петно в часовете, често е вземала отношение по учебния материал, задавала е въпроси, не е седяла като истукан както повечето студенти.

– Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите – продължи Регина и без да иска, гласът ѝ потрепери.

 

Защо Корнел не вижда, защо никой не вижда, че всичко, което тази жена прави, е прах в очите? На драго сърце би им казала, би изброила точка по точка, би разяснила кое е дразнещото в такива хора, но се страхува, че мъжът няма да я разбере и ще си помисли, че става въпрос за завист.

Регина не завиждаше, отхвърляше всяко подобно предположение.

– Не ме разбирай погрешно, не ѝ завиждам.

– Естествено, ясно ми е – отговори Корнел, сипа по чаша ябълков сок и побутна по-голямата към Регина.

– Но подобни успехи ми се виждат необосновани, подобно... – Регина търсеше подходящия израз – изхвърляне.

Преди да е показала някакъв реален резултат, Еникьо Бьорьонд бе привлякла прекалено голямо внимание. Срещнаха се за първи път на една конференция, организирана за докторанти, по онова време тези събития минаваха формално, спазваха се определени неписани закони, младите отдаваха почит на по-възрастните. По онова време Еникьо още пишеше дипломната си работа, а Регина току-що бе станала асистент. Асистент! Пръскаше се от гордост, търсеше компанията на другите асистенти, най-сетне играеше с тях в един отбор, надяваше се докладът ѝ да привлече вниманието на един-двама от важните изследователи на темата. Не се целеше в невъзможното, например да я забележат динозаврите на обществените науки, с една дума, знаеше си мястото.

Еникьо обаче се опълчи срещу целия ред. И въобще, с какво право беше дошла да чете доклад на тази конференция? Една студентка? Как така организаторите са приели доклада ѝ? Как въобще ѝ е хрумнало да кандидатства? Но горчивата чаша Регина изпи по-късно, когато Еникьо получи повече въпроси и изказвания, а изказващите се даже знаеха името ѝ. Професор Хазман, вкаменелост от Катедрата в Дебрецен, започна изказването си направо с това, че иска да се изкаже по доклада на колегата Бьорьонд, иска да я поздрави, че макар и толкова млада и така нататък, а по лицето му се разля приятелска усмивка. Тази усмивка идваше да покаже, че професор Хазман познава Еникьо, не се срещат за първи път, и Регина си призна, че в онзи момент навярно е изпитала и завист, защото професор Хазман не беше успял да научи нейното име в продължение на шест години, което, естествено, не бе голяма трагедия особено когато става въпрос за алкохолик, който е тръгнал надолу по стълбата. Не, не беше завист. На екрана на Регина просветваше изписано с главни букви: НЕ Е НОРМАЛНО!

Срещна я на един купон години по-късно, когато заедно с Иванко бяха в Будапеща във връзка с едно изследване. Регина предполагаше, че ще е тиха вечер с разговори и слушане на музика, бяха поканили Корнел Иванко, той я беше взел със себе си, макар че по онова време нямаше още нищо между тях, просто бяха започнали да работят заедно. Вечерта започна добре с разговори и слушане на музика, звучеше джаз, а те разговаряха надълго и нашироко за новите литературни, обществени и културологични списания. Регина имаше чувството, че научава много неща, че светът се разтваря пред нея, и беше готова да хукне към първата книжарница, за да се зареди с тези списания. После надойдоха още петнайсетина души, сред тях и Еникьо Бьорьонд, изключиха осветлението, смениха музиката, сякаш бяха попаднали на шамански ритуал. Цяла вечер Еникьо се гърчи в средата на стаята, танцуваше много предизвикателно, оставяше куцо и сакато да ѝ се увърта, макар че пристигна и възрастният професор, чието име Регина няма да спомене от тактичност. Невероятно, но на Корнел и тогава не му направи впечатление как Еникьо обсеби цялата вечер, на практика засмука въздуха пред останалите жени, които заради нея бяха станали невидими.

 

 

 

cover-magnitМагнитният хълм (превод Светла Кьосева, 392 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Онлайн срещата с Рика Ман-Вархеди и Магнитният хълм е на 18 ноември | 18:00, тук

онлайн