Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Ървин Уелш
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Ървин Уелш

T2: Choose Българското

Петък, 17 Февруари 2017г. 12:12ч.

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно Рентън, Улавия, Компира и Бегби се завръщат в Т2 Трейнспотинг за... близки срещи от български вид в отчаян опит да се качат на последния влак на прошката, екзистенц джакпота и равносметката... И ще го хванат, ако се качите и вие...

t22

"Голямата вълна на обновлението не ни е заляла все още" – с тези думи Саймън Улавия/Джони Лий Милър посреща Марк Рентън/Юън Макгрегър, 20 години след последната им среща (о да, дори и на екрана, Юън и Джони не са били заедно от точно толкова време)... И наистина, нещата сякаш не са се променили особено – Рентън продължава да бяга от отговорност, измъквайки се на косъм с умел choose анализ на живота и неговите жертви; Улавия продължава да клинчи с далавери на дребно (в случая, изнудване на богаташи с перверзни желания); Компира/Юън Бремнър продължава да губи мача с живота (и британското лятно часово време) в компанията на единствения верен приятел – хероина; Бегби/Робърт Карлайл продължава да бъде ходещо оръжие за масово поразяване с ограничена невменяемост (сега ограничен от решетките на затвора)...

t23

Всъщност, не героите, а животът се е променил... Дани Бойл (а и сценаристът Джон Ходж) идеално знае това, както е пределно наясно, че след 20 години носталгията няма да е самодостатъчна... няма да е достатъчно да превърне емблематичните герои на Ървин Уелш (и той завръщайки се в ролята на гангстера Майки Форестър) просто в "туристи в собствената младост" (по думите на Улавия)...

t25

Не че Дани Бойл и верния му (от 28 дни по-късно и Беднякът милионер насам) оператор Антъни Дод Мантъл не менажират повече от умело носталгията – от първата сцена (заиграваща се едновременно както с финала, така и с началото на Трейнспотинг), заменила бягането по улиците на Единбург с бягаща пътечка, през влизането в стаята (консервирана като в музей) на Рентън, през римейка на култ сцени от оригинала (трибют и към Томи, и към други, изгубени по пътя персонажи) и традиционните лафове за головете на Джордж Бест до същинско съживяване на Трейнспотинг текста чрез записаните спомени на Даниъл Компира (направо алтер его на Уелш), изиграни блестящо от Бегби, до емблематичния choose анализ на обществото от Рентън и достигането отново до ситуацията "възможност – предателство"...

t34

Само че, както казахме, носталгията нямаше да бъде достатъчна... 20 години по-късно Компира и Бегби имат деца (Бойл прави приятна връзка с детските образи на самите герои като лирично отклонение), героите започват да правят равносметки и да търсят друг възможен живот (не че Ървин Уелш вече не е написал такъв за Бегби, например) – единбургската четворка вече не може да стои и да зяпа как влакът на живота минава, заминава и се изнизва пред очите им... те трябва да хванат последния влак (най-накрая са включени моментите на влаковата гара в Лийт, които дават и заглавието на книгата) – неслучайно, именно емблематичният бар до гарата Port Sunshine (завещан на Саймън Улавия) е обект на префасониране и символ на желанието за скъсване с миналото...

t36

Музиката, която винаги е била неделима част от Трейнспотинг митологията, също служи за такава метафора – да, историята отново завършва с Underworld трак (Slow Slippy, римейкът на класиката Born Slippy), но вече няма Mega, Mega... , а Radio Ga Ga (ясно защо в България ретрото винаги ще е на мода)... и да, емблематичното Lust For Life на Иги и Боуи отново е тук, за да си играе перфектно с носталгията, но Рентън и Улавия изпълняват песен, готова да я конкурира (един от най-забавните моменти в Т2 с обирането на сбор фанатични патрЕоти), а бъдещето идва с Young Fathers – ако сте слушали това неортодоксално единбургско трио наживо, то идеално знаете, че техният социален шаманизъм е перфектната среда за Т2 Трейнспотинг живот, въпреки че бихме подбрали други парчета от втория им албум White Men Are Black Men Too.

t40

По-важното е, че след 20 години не само музиката, но и животът се е променил (затова и сценарият на Джон Ходж е само отчасти базиран на Порно продължението на Трейнспотинг)... след 20 години героите са принудени да се сблъскат и с европейски проекти за финансиране (като нов начин за измами), и с Брекзит-и, и с гастарбайтери, и с туристи от новото поколение в Трейнспотинг младостта...

t28

... защото героинята (кардинално важна тук) на Анжела Недялкова/Вероника Ковач (колко българки с такава фамилия познавате?!) е точно това – турист в Трейнспотинг младостта (не знам кое е по-досадно – фактът, че и тримата герои флиртуват с Вероника като израз на желанието на продуцентите на филма да обяснят Трейнспотинг митологията за новата публика или идеята за бъркане на цяла Източна Европа с Русия и друг подобен глобализъм хаос във филма, който в далечното Казабланка минало се казваше просто: Go Back to Bulgaria, крадливо българско племе), но така или иначе, именно Вероника е тази, която може да донесе Т2 промяната в живота на Рентън, Улавия, Компира и Бегби...

t27

И тук идва важния момент на българската връзка – да, в Т2 участват две български актриси (наред с Анжела идва и епизодичната роля на Светлана Янчева); да, има кадри от България (и очебийно са заснети от български екип) и да, в Т2 се лее българска реч (кой би го помислил преди 20 години?!) – "И двамата живеете в миналото, а там, откъдето идвам, искаме да избягаме от миналото." казва Вероника/Анжела, но не е права, защото и българите, също като Рентън, Улавия, Компира и Бегби, живеят с поглед в миналото, оплетени в реваншизъм, желание за отмъщение и за екзистенц джакпот, паднал от небето...

t43

А героите от Т2 Трейнспотинг разбират, че влакът към новия живот минава през гара Прошка, на коловоз Сбогуване с миналото, за да продължи напред... Дано и ние, българите, го осъзнаем... И така, Choose новия живот или... Choose българското... Ти избираш!

t45 

Т2 Трейнспотинг е в кината

Ваещият с ножове

Понеделник, 23 Януари 2017г. 23:23ч.

Да, Те отново са тук... 20 години по-късно великолепно щурата Трейнспотинг четворка се завръща триумфално и ако историята в Т2 Трейнспотинг е базирана само отчасти на авантюрите в Порно, то последният роман на Ървин Уелш Ваещият с ножове (откъсът от него за повратната точка в детството на Бегби ви очаква по-долу) се фокусира върху другия възможен живот на неповторимия Франсис Бегби а.к.а Франко / Робърт Карлайл – сменил е името си на Джим Франсис, ловкостта му с ножовете е преминала в арт амплоа под формата на гротескни скулптури на знаменитости, открил е жените на живота си (съпругата-терапевт от затвора Мелани и дъщерите им Грейс и Ийв), заменил е мъглата на Острова със слънцето на Калифорния, но... сърцето, яростта и един блуден син го връщат в заветния Единбург, защото, както знаем, един Бегби живота си мени, но нрава...

 

 

МОМЧЕТО ЗА ДОСТАВКИ 2


Те идваха у дома да играят карти в петък вечер, когато майка ми ходеше в бинго залата. Дядо Джок, Карми, Лоузи и един много по-млад мъж, Джони ТуидХубавеца, единственият от тях, който някога ми е давал пари. Дръпваше ме встрани и ми пъхваше в ръката банкнота от един паунд или монета от десет шилинга, като ми смигваше съзаклятнически, за да знам, че това е само между нас. Бяха арогантна, нафукана четворка, обичаща да се перчи наоколо в своите дълги палта и меки шапки. Аз ги гледах с обожание, също както и брат ми Джо.

Баща ми и чичо Джими пиеха здраво. Татко беше вечно натряскан и мама го изхвърляше от къщи, понякога с години. Щом се появеше отново, известно време оставаше трезвен, но скоро пак хващаше чашката. После изчезна за цяла вечност. Казаха ни, че работел на нефтените платформи, но аз знаех, че е или в затвора, или е хукнал подир някоя фуста. Все пак се появи отново и остана достатъчно дълго, за да направи на мама още едно дете – малката ми сестра Елспет.

Аз очаквах тези петъчни вечери с нетърпение, макар и да имаха странен привкус. Дядо Джок въртеше в ръце бутилка бира, която никога не довършваше, и отпиваше от уискито си. Винаги само едно. И гледаше синовете си – пияни, разпуснати, пустословни и гръмогласни. Дори като дете го усещах как кипи от разочарование, което аз също споделях.

Мама мразеше както него, така и тримата му приятели. Гангстери, така ги наричаше. Тогава, в края на седемдесетте, те бяха сред последните птици на западащите докове. Всички освен Джони бяха изкарвали прехраната си там още от войната, а вече наближаваха пенсия. При това, понеже работата им се считала важна за отбраната, били освободени от военна служба. Винаги ми се струваше иронично, че мъже като тях, считащи се за корави, са използвали служебното си положение, за да се скатаят от битки с нацистите. Но истинският им мотив бил личната облага. Помня как мама ми казваше, че задигали всичко, до което се докопат. И се възмущаваше, че военните запаси били за всички, а не само за шайка крадливи плъхове.

Последното впрочем не беше съвсем справедливо. Ако се огледах наоколо, ние живеехме далеч по-заможно от мнозина. Имахме всичко, докато баща ми не го пропи. И се знаеше откъде е дошло, но никога не съм чул мама да отваря и дума да го върнем обратно. Правеше обаче всичко възможно да ме държи по-далеч от дядо Джок и неговата компания. Бях тринайсетгодишен ученик, когато те за първи път започнаха да проявяват интерес към мен. При това пет пари не даваха за брат ми Джо, макар и да бе с четиринайсет месеца по-голям, а това повдигаше самочувствието ми.

Тогава нямаше много неща, които да ме карат да се чувствам важен.

Още в началното училище се затруднявах с четенето, а в прогимназията ме сложиха в клас за изоставащи. Изписаната с букви и думи страница не значеше нищо за мен – просто мъгляв код, който не можех да разгадая. Едва след много години ме диагностицираха с дислексия. А по онова време както учителите, така и надутите хлапета ми се присмиваха, задето съм бавен и тъп. Това ме докарваше до такава ярост, че почти ми прилошаваше. Седях почервенял на чина, дишайки с труд, а пулсът блъскаше в ушите ми. После се научих, че именно освобождаването на тази ярост е начинът да спра смеха – да го спра, превръщайки го в кръв и сълзи.

begbieknife1

Затова бях доволен, че дядо Джок и приятелите му ме ценят – тези дръзки, нахакани мъже, към които хората явно питаеха страх и уважение. Единствено Джони Туид не ми беше съвсем ясен. Той бе по-скоро връстник на баща ми и ми се струваше, че трябва да дружи с него, а не с дядо. Както предполагаше и прякорът му Хубавеца, той изглеждаше добре, с едри бели зъби и гъста, късо подстригана черна коса. Миришеше на силен одеколон, цигари и алкохол, както миришат всички мъже, когато си още дете, но към тях се добавяше и някакъв друг, по-фин аромат.

Аз мразех училище и работех почасово като момче за доставки в бакалницата "Гибсън" в квартал "Канънмилс". Карах голям черен велосипед с огромна кошница отпред, натъпкана с продукти. Докато обикалях натоварените улици, трябваше да натискам с всички сили педалите с кльощавите си нозе дори само за да запазя равновесие. Част от задачите ми бе и да подреждам рафтовете в магазина. Собственикът се казваше не Гибсън, а Малкълмсън – нервен кучи син с писклив глас, който постоянно хокаше мен и Гари Голбрайт, другия ученик, който работеше там.

Една съботна сутрин дядо Джок се появи в бакалницата заедно с Уили Кармайкъл. Карми, както го наричаха, мълчалив гигант с ръце като лопати, който постоянно беше край него. Дядо, с обичайната си подигравателна усмивчица на лице, взе да наблюдава внимателно Малкълмсън, докато той се суетеше наоколо и мърмореше под носа си:

– Докерите от Лийт, да! Важното е докерите от Лийт да са доволни!

Гаднярската усмивка на дядо така и не слезе от физиономията му. Той и Карми дръпнаха шефа ми встрани и му прошушнаха нещо. Аз бях зает да подреждам кутии с компот от ананас по рафтовете, но видях как очите му постепенно се разширяват, докато тези на другите двама стават тесни, като цепки. На тръгване дядо ми подхвърли:

– Да работиш съвестно и да слушаш господин Малкълмсън, чу ли?

– Да.

После те излязоха на улицата. В продължение на около минута Малкълмсън бе зает тихомълком да ругае, но после ме погледна с нов израз на благоговение и страх. Същия ден ни съобщи, че от сега нататък Гари Голбрайт ще прави повечето доставки, докато аз ще работя вътре в магазина. Това бе добре дошло за мен, но не и за Гари, защото навън цареше кучи студ, а той трябваше да обикаля двойно повече с колелото. Но все пак една доставка остана и за мен. Три пъти в седмицата откарвах кашон с плодове и зеленчуци на докерите в Лийт. При това никога не бях виждал дядо или приятелите му да слагат в уста друг плод или зеленчук освен картоф.

Порталът се пазеше от един тип на име Джон Странг, с дебели очила и зализана назад коса. Той бе известен като агресивен психопат, прекарал известно време в строго охраняваната психиатрия "Карстеърс". Паважът беше неравен, което нямаше особено значение, докато влизах, но на излизане, след като посещавах свърталището им, кашонът бе пълен с тежки бутилки алкохол, които подскачаха и дрънчаха. Разбира се, Странг, който явно получаваше своя пай от Джок и останалите, се правеше на глух, но дори само преминаването покрай оцъкления му взор ми действаше на нервите. Щом се приберях в бакалницата, оставях бутилките край контейнера за смет отзад, а Джони по-късно минаваше да ги прибере. Такава им беше схемата.

Харесваше ми да ходя и да се срещам с дядо и неговите приятели. Веднага личеше, че са по-специална група и останалите работници гледат да нямат вземане-даване с тях. Навъртаха се в една тухлена постройка край стария сух док, граничеща с висока телена ограда и няколко запустели цеха. Мястото бе сравнително уединено и това устройваше всички. "Бърлогата", както я наричаха, явно някога бе служила за склад, защото нямаше прозорци, а само вентилационни отвори и електрическо осветление. Разполагаше с дървена маса, няколко стола и рафт с препарати за почистване. Вратата бе тежка и масивна и докато се намирахме вътре, стоеше леко открехната. Аз се настанявах заедно с тях, пиех чай и се топлех на газената печка, която зимно време гореше непрекъснато. Разговорите им звучаха странно за младите ми неопитни уши. Те често използваха недомлъвки или думи и изрази, които не можех да разбера. Един различен, кодиран език. Сякаш принадлежаха към друга, отминала епоха. Не даваха пет пари коя група води музикалните класации в момента, но познаваха в дълбочина хората и техните слабости.

– Като гледам – рече ми Джок веднъж в бърлогата, – брат ти Джо май го е страх от теб. Усеща, че е по-слаб.

Това откровение ме срази. Джо постоянно ме тормозеше, биеше ме, превръщаше живота ми в ад. И все пак долавях в дядовото си твърдение една особена правдивост. Докато ме бъхтеше с юмруци, в очите на брат ми се четеше паника, сякаш предвкусваше отмъщението, което никога не идваше. Но сега, въоръжен с новото си познание, реших, че то най-сетне ще дойде. И то тогава, когато най-малко го очаква. Да, старото копеле Джок умееше да надушва човешката уязвимост така, както акулата надушва кръв във водата. Виждаше всичко, разбираше всичко.

Когато бях хлапак, разправях наляво и надясно историята за себе си и Джо и за това как палачинката се е обърнала. Но изкарвах нещата така, сякаш татко е бил онзи, който ме е посъветвал да халосам брат си с тухла през лицето, докато спи. Защото исках баща ми да бъде такъв, да има подобна сила на волята. Но всъщност не беше той, а дядо ми. Старият Джок.

Все едно, главното е, че физиономията беше на Джо, а тухлата се намираше в моята ръка. Той рева цяла нощ, а кръвта пропиваше възглавницата му. Аз бях изплашен, но окрилен, преизпълнен от усещането за новата си мощ. И двамата знаехме кой ще командва парада оттук нататък.

 

 

 

cover-nozhove   Ваещият с ножове (превод Деян Кючуков, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Панталоните на мъртвеца | Ървин Уелш

Четвъртък, 14 Март 2019г. 05:05ч.

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

 

 

Из Нежна е нощта


Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

tcover

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

 

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

tcover3

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет. – Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

 

 

 

cover-pantalonite-na-myrtvetsaПанталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

онлайн