Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Япония
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Япония

Щастливата носталгия

Понеделник, 07 Март 2016г. 14:14ч.

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

 

 

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

 

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

nothomb

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

 

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

 

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

hugo6

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

 

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

 

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

happynostalga

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

 

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

 

 

 

cover-shtastlivata-nostalgia   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

Мълчание

Сряда, 04 Януари 2017г. 15:15ч.

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

 

 

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

mluk

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

mluk7

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

mluk3

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

 

 

 

cover-mylchanie   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците


Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

Хотел “Ирис“ | Йоко Огава

Вторник, 20 Октомври 2020г. 21:21ч.

"Ирис" – крайморски хотел в Япония... като цветето ирис... или като името на богинята на дъгата в гръцката митология – да, в романа Хотел "Ирис" (откъсът по-долу) на Йоко Огава има много цветове и нюанси... почти като тези в дъгата... Като във всяка дъга на човешката душа има и дъжд, има и слънце; има и среща между 17-годишната Мари (от семейния хотел Ирис) и енигматичен преводач от руски; има го и уединения остров Ф и морския бриз, който навява у героите и лятна меланхолия, и сексуални фетиши, и страстни дилеми, и страх, и щастие, и... усещане за "смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни"...

 

 

Из Втора глава

 

– Ти дойде! – бяха първите думи на мъжа.

– Да – отговорих му аз.

Струваше ми се, че смущението му беше по-силно от радостта. Свеждаше очи към краката си, избягваше да отвръща на погледите ми. Без някакъв смисъл мачкаше края на вратовръзката си, търсейки припряно следващата дума, която не си бе подготвил предварително. Известно време стояхме там и слушахме акордеониста. Момчето беше облечено също както миналата седмица и бе застанало на същото място. Не можех да преценя дали и мелодията беше същата, но що се отнася до дрезгавите звуци, при тях не долових промяна.

В калъфа на акордеона нямаше почти никакви пари. Голямата стрелка на цветния часовник се придвижи до цифрата 5, направена от салвия.

– Какво ще кажеш, да повървим малко? – предложи преводачът и извади монета от джоба си. По иззвънтяването ѝ се уверихме, че тя е паднала в калъфа, след което тръгнахме.

Крайбрежната улица вече бе потопена в атмосферата на лятото. Всички ресторанти и кафенета наоколо бяха разтворили терасите си, количките за сладолед бяха подредени една до друга, по плажа бе започнало изграждането на душ кабини. Морето бе изпълнено с яхти, та чак очите да те заболят от ослепително ярката светлина, която се отразяваше в платната им.

iris

Ала блясъкът на лятото не достигаше до мъжа. Той бе навлечен в костюм в тъмен нюанс, с вратовръзка с банален десен. Материята на очевидно дълго носените му дрехи се бе протрила, но добрата му стойка бе гордо съхранена.

Тръгнахме в посока, обратна на пристана за туристическите корабчета. Без да имаме ясна представа накъде сме се отправили, просто вървяхме по простиращия се пред нас път.

– Днес хотелът пълен ли е?

– О, не. Има само три резервации. Жалко, че точно в неделя пълният прилив е скрил крепостните стени...

– Да, наистина.

– Откога живеете на остров Ф.?

– Вече ще станат повече от двайсет години.

– И винаги ли сте живели сам?

– Да.

Разговорът вървеше на пресекулки, не успяваше да се развие в някаква определена посока. Мълчаливите паузи траеха много по-дълго. Именно във времето на мълчание ясно усещах до себе си тялото на преводача. Дали ще заобиколи някоя улична лампа, ще изтупа някое кончè, кацнало на гърдите му, или ще наведе глава, за да се изкашля, с крайчеца на окото си плътно следях всяко, дори и незначително помръдване на тялото му.

Предполагам, се дължеше на това, че нямах спомен да съм вървяла редом с някого. Баща ми бе починал рано, а майка ми винаги вървеше пред мен. Не бях имала нито приятели, нито гадже, с което да си приказвам и да се шляя из града. Затова и толкова се стеснявах, чувствайки топлината на тялото на човека до мен.

– Мислех си, че няма да дойдеш.

Бяхме вървели сякаш безкрайно и чак когато стигнахме до носа, седнахме на една пейка.

– Защо?

– Защото за едно седемнайсетгодишно момиче не би било особено забавно да прекара неделята със старец като мен.

– Ако съм у дома, ще ме ангажират с хотелските задължения. А освен това, как да откажа на човек, който се е почувствал толкова щастлив само от едно мое помахване на раздяла...

Истината бе, че не исках да си представям застиналата пред цветния часовник самотна фигура на преводача. Ако не бях откликнала на писмото, несъмнено щях да седя на рецепцията в очакване часовникът да прехвърли два часà и вероятно непрекъснато щях да мисля за мъжа. Не исках силуетът на този, който ме очакваше, да се припокрие със силуета на мъжа, останал сам на стълбищната площадка, изложен на любопитните погледи на гостите на хотела.

– Каква е онази Мари, която се появява в руския роман? – попитах аз.

– Тя е една изтънчена, интелигентна и красива жена. Умела е в ездата и плетенето на дантели. Имаше една фраза, която гласеше, че... прелестна е като венчелистче, окъпано в утринна роса...

– Така като гледам, сходството ни се изчерпва само с името...

Мари е и влюбена. В учителя си по езда. И това е най-възвишената и изумителна любов, която може да съществува на този свят.

– Приликата ѝ с мен все повече и повече намалява.

– В мига, когато те зърнах в хотел "Ирис", веднага се сетих за онази Мари. Образът ѝ, който рисувах в съзнанието си, докато превеждах, много ми напомняше за теб. Затова бях и силно удивен, като научих, че се казваш Мари. Макар и да съществуват толкова други имена...

– Баща ми ме е кръстил така.

– Чудесно име. Отива ти.

Преводачът прекръстоса крака и, присвил очи, се загледа в морето. А аз се почувствах щастлива, все едно бях получила комплимент от баща си. Туристите, които идваха чак до носа, бяха малко и освен пейката, на която седяхме ние, всички останали бяха празни. Хълмът бе покрит с полски цветя, чиито стебла нежно се поклащаха при всяко съвсем леко подухване на вятъра. Оградената с парапет пешеходна пътека се виеше от подножието към върха, като отвсякъде се откриваше гледка към морето.

Крайбрежната алея, по която бяхме дошли, продължаваше от лявата ни страна. Останките от крепостните стени все така бяха погълнати от морето. В далечината се виждаха мъглявите очертания на остров Ф.

iris9

– Аз никога не съм чела какъвто и да било руски роман.

– Когато завърша превода, ти ще си първата, на която ще го покажа.

– Сигурно ще бъде прекалено труден за мен.

– Няма такова нещо. Историята сама ще те води, не е нужно да търсиш някакъв дълбок смисъл.

– Ако отида в библиотеката, мога ли да намеря книги, преведени от вас?

– Не, за съжаление... Ако трябва да съм честен, аз не съм преводач, на който издателствата възлагат превеждането на книги, с други думи, не съм истински преводач.

В моите очи дефиницията за преводач не представляваше някакъв проблем, но мъжът поклати глава, сякаш се извиняваше.

– В обсега на дейността ми попадат основно туристически пътеводители, търговски брошури, рубрики от списания. Също така реклами за лекарства, ръководства за употреба на електрически уреди, бизнес кореспонденция, рецепти от руската кухня – занимавам се все с такива, разнообразни неща, нямащи нищо общо с изкуството. Не че някой ми е поръчал да преведа романа, правя го единствено за собствено удоволствие.

– Струва ми се, че това е удивителна работа – по такъв начин вие придавате смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни.

– Никой досега не ми е казвал подобно нещо.

Неловкостта помежду ни малко по малко започна да се разпръсва. Докато му задавах въпроси, си позволявах от време на време да се вгледам в профила му. Той вече почти не мачкаше вратовръзката си. Стеснителността обаче изобщо не го напускаше. Макар и да бе свързано с благоприличието и дискретността му, това чувство го бе подчинило, пускайки дълбоки корени у него. Първо си помислих, че е заради инцидента в хотела, но тази история отдавна вече бе приключила. Дали казваше нещо, или насочваше поглед, съществото му сякаш се изпълваше със страх, че ако направи някаква погрешна стъпка, момичето пред него ще се разтроши на парчета. Беше ми странно от какво би могъл да се страхува човек на такава възраст.

Той отмахна една тревичка, паднала върху пейката, леко прибра кръстосаните си крака, за да не пречи на една бяла зелева пеперуда, насочила се към цветето до стъпалата му. Ръцете му бяха изпъстрени с петна, възелът на здраво пристегнатата вратовръзка бе наполовина потънал в бръчките на врата. Чертите на лицето му не блестяха с нещо особено, но ушите му бяха забележителни. Едно че имаха формата на остров Ф., ами и представляваха онази част от тялото му, която за пръв път прикова погледа ми.

– Нямате ли семейство? – попитах аз.

– Нямам – отвърна преводачът.

Той, така или иначе, не изглеждаше като човек, който има семейно огнище. Трудно ми бе да си представя атмосферата в дома, където е израснал, отношенията с родителите му, как ли изглежда къщата, намираща се на остров Ф.

Струваше ми се, че независимо от хода на времето, изведнъж се бе появил от някое отдалечено място направо на стълбищната площадка в хотел "Ирис".

 

 

 

cover-irisХотел "Ирис" (превод Маргарита Укегава, 176 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Жената конбини | Саяка Мурата

Сряда, 20 Януари 2021г. 16:00ч.

"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...

 

 

Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.

– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:

– Хайде да го изядем.

– Какво?!

– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.

Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.

– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.

Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!

– Но защо? Така и така вече е мъртво...

При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.

– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.

konbini1

В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.

– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!

Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.

– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.

– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.

Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.

Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.

Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.

– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.

Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.

 

С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.

Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.

Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.

 

.....................

 

Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.

 

 

 

cover-konbiniЖената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците 

онлайн