Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: автобиография
A+ R A-
Списък на статии по етикет: автобиография

Смъртта е непотвърден слух

Сряда, 07 Март 2012г. 13:19ч.

Емир Кустурица е лице, което няма нужда от представяне. Човекът е изживял и сръбската, и американската, и аризонската мечта, така че идеално знае, че животът е чудо, за да заяви, че Смъртта е непотвърден слух – автобиографична книга (откъс от нея четете по-долу) от самия Емир, който в 17 мига от живота си разказва (с типичен хумор на абсурда) история, достойна да се нареди до филмовите му класики.

 

 

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и да ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­-късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.

 

Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията забравата царува. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат някакво по­сетнешно обяснение като истина ме накара да отделя забравата от причинно­следствените, мисловни връзки. Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал­националистите като най-­големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военно­стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.

След страданията по време на балканските войни и бомбардировките на Сърбия започнах да тренирам забрава или поне да потискам мислите, които произвеждат напрежение. И тъкмо бях научил първите уроци, когато на гости ми дойде един филмов агент, който през 90-те колеше и бесеше в Холивуд. Той ми напомни за съществуването на забрава, която настъпва вследствие на пренебрегване на истината. Когато по време на филмовия фестивал "Кустендорф" Джонатан включи телевизора и се загледа в една руска емисия на английски език, той истински се смути. Гледаше документален филм по повод годишнината от борбата против нацизма. Безкрайно озадачен, дойде в моята къща и каза:

– Аз мислех, че ние, американците, сме освободили Европа от нацизма, а според тази руска телевизия това било невъзможно без тях?

– Е, руснаците не са изгубили кой знае колко във войната срещу нацистите, само двайсет и пет милиона души, дреболия – опитах се да приближа историческата истина до приятеля си и анекдотично да успокоя нещата.

Страхувах се уважаемият гост да не се обиди и да не помисли, че искам да изтъкна дупката в неговото образование. Ясно беше, че пропагандата е произвела тази дупка в главата му, а навикът, произлязъл от този кардинален пропуск, беше непоправим. Ако се опиташе да се измъкне от тази пропаст, със сигурност щеше да се усъмни във всичко, дори и в достоверността на кока-колата, хамбургерите, а и на Холивуд.

– Забрави истината, която чу, приемеш ли този несъмнен факт, ще ти се наложи да ремонтираш знанията и мислите си, а това може да доведе до ментални отклонения. Затова живей си с мислите, с които си свикнал – казах приятелски аз, той така и не ме разбра и само се засмя.

 

Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата. Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по-дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща. Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите ù и да се постави на нейно разположение.

Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?", могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история", толкова по-бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по-скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.

 

По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на "Бийтълс", Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по-лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най-много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за "края на историята", която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най-значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...


Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:

"Абонатът в момента не е достъпен...!"

 

 

smenepotvsl3   Смъртта е непотвърден слух (превод: Ася Тихинова-Йованович, цена 14 лв, 288 стр, издателство Колибри) е в книжарниците


Документалният филм Кустурица. Балкански хулиган е на 10 март от 15:30 ч. в Дома на киното. Премиерата на книгата Смъртта е непотвърден слух е непосредствено след прожекцията на филма

 

Танцът на реалността

Сряда, 16 Август 2017г. 12:12ч.

"Във всяка постъпка доброто и злото танцуват като любовна двойка" казва гуруто на психомагията и психошаманизма Алехандро Ходорковски и сякаш описва самия Живот... Животът като (сюр)реалистичен филм, в който главният герой, сценаристът и режисьорът са едно и също лице... Точно като в психомагичната автобиография на Ходоровски Танцът на реалността (с едноименния филм през 2013 и неговото продължение Поезия без край, представено у нас миналата година) – история, която отвъд всички метафори и смисли разкрива истината, че най-добрият филм, който някога ще гледаш е... твоя собствен живот.

 

 

Баща ми се разсипа с тази сватба. Прекара месеци, мърморейки, просейки отсрочки от производителите, молейки за заеми лихварите, икономисвайки от разходите. Известно време се изхранвахме предимно с хляб и сирене и кафе с мляко. Като по чудо Хайме разреши финансовите си проблеми в момента, в който Ракел се завърна. Когато Саул дойде да я търси, баща ми, демонстрирайки уменията си на цирков атлет, го изхвърли с ритници. Бракът бе анулиран. Бе се оказало, както научих от една прислужница, че съпругът излязъл по-ревнив от Хайме. Ракел бе попаднала от трън, та на глог. Толкова силна била ревността на Саул, че задължавал сестра ми да носи поли до глезените, широкополи шапки, закриващи лицето ѝ, и пояс, пристягащ гърдите ѝ. Разрешавал ѝ да излиза за кратко на улицата, като времето било засичано с хронометър, само за да напазарува за деня. Тъй като не можела да има социален живот, Ракел си взела пиленце, за да ѝ прави компания. Птичето я следвало из целия апартамент, мислейки я за своя майка. Една сутрин, връщайки се от пазара, го намерила обесено с връзка за обувки. Друг ден Саул – решил, че жена му отделя прекалено внимание на пианото и използвайки, че тя отишла за аспирин до аптеката, отрязал единия крак на аристократичния инструмент и той се килнал на една страна. После обяснил на Ракел, че кракът бил прояден от мравки. Четири месеца след брака сестра ми още пазела девствеността си. Саул твърдял, че няма ерекция заради хемороидите, и карал жена си всяка нощ да маже ануса му с пюре от банани.

Хайме изплува от блатото, изплати дълговете си, накупи всевъзможни деликатеси и отново нае викачи, за да привлича клиентела. За сметка на това Сара започна да линее, да се заключва в банята да пуши скришом или да прекарва часове наред в приготвяне на сладкиши с ягодов пълнеж, за да ги праща на майка си. Ракел, барикадирала се в стаята си, бе решила да се отдаде завинаги на поезията.

При толкова събития кого да го е грижа за моята личност? Аз не съществувах нито за Ракел, нито за Сара, нито за Хайме. Научих, пак от прислужницата, че Сара след моето раждане бе наредила да вържат маточните ѝ тръби с думите: "Няма да ме вкарат в същата клопка!". Когато вече не останаха снимки за горене, грабнах шепа пепел, разтворих я в чаша вино и изпих сивкавата течност. Съмненията ми изчезнаха. Бях погребал миналото в себе си.

dancereality4

Тогава осъзнах униженията, на които бях подлаган в собственото си семейство. Видях кристално ясно естеството на капана. Внушаваха ми вина за всяка рана, която ми бяха нанесли. Палачът никога не бе преставал да се представя за жертва. Чрез ловка система от забрани, лишавайки ме от информация (не говоря за словесна информация, а за предимно невербални опити), ми бяха отнели всякакви права, бяха се отнесли с мен като с просяк, лишен от територия, на когото бе подарена със снизходително презрение трошичка живот. Съзнавали ли са какво вършат родителите ми? Категорично не. Без помен от съвест, причиняваха на мен онова, което те самите бяха преживели. И така, предавайки емоционалното злодейство от поколение на поколение, родословното дърво бе трупало страдание, продължаващо вече няколко века. Попитах Рави: "Ти, който, изглежда, знаеш всичко, кажи ми какво да очаквам от този живот, какво ми е отредено, кои са фундаменталните ми права". Представих си какво ще ми отвърне Рави:

– На първо място, би трябвало да имаш правото да си заченат от баща и майка, които се обичат, по време на сексуален акт, увенчан от съвместен оргазъм, за да може коренът на душата и плътта ти да е удоволствието. Би трябвало да имаш правото да не бъдеш случайност или тежест, а индивид, очакван и желан с цялата сила на любовта, като плод, който да придаде смисъл на двойката, превръщайки я в семейство. Би трябвало да имаш правото да се родиш с пола, даден ти от природата (унижение е да ти кажат: "Очаквахме момче, а се роди момиче", и обратното).

dancereality8

Би трябвало да имаш правото да се съобразяват с теб от първия месец на бременността, от мига на твоето зачеване. Във всеки един момент бременната следва да приема, че е два отделни организма в процес на разделяне, а не един-единствен, който нараства. За инцидентите по време на раждане никой не може да те вини. Когато нещо ти се случи вътре в утробата, то никога не е по твоя вина – поради озлобление към живота майката не иска да роди, чрез своето подсъзнание увива пъпната връв около врата ти и те изтласква незавършен и по-рано от необходимото. Тъй като не желае да те даде на света, понеже си се превърнал в могъщо пипало, те задържа повече от девет месеца, околоплодните води пресъхват, кожата ти изгаря; завърта те, докато краката, а не главата, започнат плъзване към вулвата – така влизат в погребалната ниша мъртвите, с краката напред; угоява те твърде много, за да не може да минеш през вагината и щастливото раждане да бъде заменено от хладно цезарово сечение, което не е даване на живот, а изрязване на тумор. Отказвайки да приеме сътворението, не подкрепя твоите усилия и търси помощта на лекар, който притиска мозъка ти с форцепс; понеже страда от страхова невроза, те ражда полузадушен, посинял, принуждавайки те да въплътиш емоционалната смърт на онези, които са те заченали...

dancereality1

Би трябвало да имаш правото на безрезервна подкрепа – майката трябва да желае да роди също толкова силно, колкото детето да дойде на бял свят. Усилието следва да е общо и добре балансирано. От момента, в който тази Вселена те създаде, е твое право да получиш грижовен баща, който да е винаги до теб, докато растеш. Така както се дава вода на прежадняло растение, когато те привлича някое занимание, имаш правото да ти предложат няколко възможности, за да може да се развиваш по пътя, който си избрал. Не си дошъл тук, за да сбъдваш личните мечти на възрастните, които ти налагат чужди цели – най-важното щастие, което ти дарява животът, е възможността да реализираш себе си. Би трябвало да имаш правото на собствено пространство, където да можеш да се изолираш, за да сътвориш въображаем свят, да виждаш онова, което искаш, без очите ти да се ограничават от закостенели норми, да чуваш каквото ти желаеш, дори това да са идеи, различни от идеите на твоето семейство. Не си дошъл, за да реализираш някой друг, а себе си, не си дошъл, за да заемеш мястото на някой умрял, ти заслужаваш да носиш име, което не е на роднина, изчезнал преди твоето раждане – ако носиш име на покойник, ти се налага чужда съдба, която ти отнема същността.

dancereality3

Имаш пълното право да не бъдеш сравняван, никой брат или сестра не струва повече или по-малко от теб, любовта е налице, когато се признае съществената разлика. Би трябвало да имаш правото да си изключен от кавгите между твоите роднини, да не бъдеш свидетел на техните спорове, да не ставаш кошче за битовите им тревоги, да израснеш в атмосфера на доверие и сигурност. Би трябвало да имаш правото да бъдеш възпитан от баща и майка, водени от общи идеи, след като са изгладили насаме своите противоречия. Ако те се разведат, би трябвало да имаш правото да не си задължен да приемаш мъжете с оскърбените очи на майка си, нито жените с оскърбените очи на баща си. Би трябвало да имаш правото да не те откъсват от мястото, където са твоите приятели, училището ти, любимите ти учители.

Би трябвало да имаш правото да не бъдеш критикуван, ако избереш път, който не е бил в плановете на твоите родители; да обичаш човека, когото желаеш, без нужда от одобрение; а когато се почувстваш способен, да напуснеш родния си дом и да заживееш собствен живот; да надминеш родителите си, да стигнеш по-далеч от тях, да постигнеш каквото те не са могли, да живееш повече години. И накрая, би трябвало да имаш правото да избереш момента на смъртта си, без някой против волята ти да те задържа в лоното на живота.

 

 

 

cover-tantsyt-na-realnostta   Танцът на реалността (превод Десислава Антова, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Документалният филм Дюн на Ходоровски е в програмата на CineLibri 201714 октомври, 19:00, Френски институт;

15 октомври – 20:00, културен център G8; 16 октомври – 20:30, Одеон; 17 октомври – 18:30, Евросинема; 18 октомври – 20:00, Влайкова

Да излезеш от сянката

Неделя, 06 Май 2018г. 14:14ч.

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

 

 

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

 

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

shad

* * *

 

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

 

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

 

* * *

 

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

 

* * *

 

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

 

* * *

shadow1

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

 

 

 

cover-daizlotsqnkata   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, концертна зала на Радио Варна - 17:00

Уловеното време | Андрей Тарковски

Четвъртък, 04 Април 2019г. 14:14ч.

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Октомври може и да бъде месец на Жан-Жак Ано – все пак, френският режисьор е роден на 1 октомври преди 77 години... през октомври са излизали на екран и едни от най-обичаните негови филми като Името на розата и Мечката... през октомври, преди 2 години, се появява и неговата автобиография (написана в тандем с Мари-Франсоаз Льоклер) Един живот за киното... през октомври Ано ще бъде почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а Един живот за киното ще има своята премиера у нас, но сега най-добре самият Жан-Жак да ви разкаже историята за...

 

 

Романът за розата

През ноември 1981 година Клод Бери изгледа Война за огъня, който предстоеше да излезе по екраните шест седмици по-късно. Веднага след прожекцията ми се обади. Оказа се, че отново съм негов любимец, че съм намерил място в историята на киното, че филмът бил необикновен, с една дума – класика. Заключението му беше кратко: "Мини утре през моя кабинет да ти подпиша чек. Имаш картбланш да правиш каквото намериш за добре".

На другия ден, с чек в ръка, отидох при Жерар Брак, с когото имах желание да работя отново. В главата ми се въртеше една идея, но тя беше прекалено шантава и тъкмо затова Жерар я хареса: след като вече бяхме успели да се отъждествим с нашите далечни предци, защо да не отидем още по-далеч и да влезем в кожата на животно? Още не бях приключил, когато той започна да рови в библиотечния шкаф и измъкна "Гризли" от Джеймс Оливър Кърууд – книга, която го бе очаровала в детството му. Препрочете я, после ми я даде и на мен романът страшно ми хареса, но поставих едно условие: ще възприемем гледната точка на животното, а не на хората, както е при Кърууд.

Няколко седмици по-късно, след като заедно с Жерар бяхме постигнали известна яснота, се явих при Клод Бери с лист хартия, на който беше нахвърлян нашият сюжет: "Малко сиротно мече, голям самотен мечок, двама ловци в гората. Гледната точка на мечето". Кратко и ясно. Клод беше възхитен: "Гениално, универсално и няма да струва скъпо". Наложи се да го поправя, че ще струва ужасно скъпо. Той обаче не ми повярва и ми даде зелена светлина. Филмът щеше да се нарича просто Мечката. Жерар се зае с написването на сценария, а аз продължих с промоцията на Война за огъня.

annaudbear

 

Средновековно криминале

През пролетта на 1982 г. прекарах няколко дни в Гваделупа по повод откриването на киносалон. Там прочетох в "Монд" хвалебствена статия за "Името на розата" – роман, публикуван в Италия в края на 1980 г., който от 70 седмици не слизаше от списъка на най-продаваните книги. С френския превод се бе заело издателство "Grasset". Признавам, че не бях чел нищо от Умберто Еко – семиолог, който преподаваше в Болонския университет и пред чиито есета и теории се прекланяха мнозина интелектуалци. Самият факт, че бе решил да разположи действието на криминален роман в манастир през 1327 г., ме изпълни с възторг. Отново се върнах към детинската ми възхита от средновековното изкуство, към университетските лекции по средновековна история, към абонамента ми за сп. "Зодиак", издавано от монасите в манастира "Пиер ки вир". Допълнително бях въодушевен от факта, че интригата се върти около "Поетиката" на Аристотел, написана през 335 г. преди Христа и посветена на трагедията, на епопеята и на подражанието. Знаех отлично, че Еко говори за изгубена или въобще ненаписана книга, спомената от Аристотел в първата част, която е била или е трябвало да бъде посветена на комедията и на смеха, но именно в това се състоеше гениалната идея на италианеца. Той си представя, че екземпляр от тази книга е достигнал до нашето Средновековие и е бил унищожен по време на пожар в бенедиктински манастир, разположен някъде между Прованс и Лигурия. Кой би могъл да му противоречи? Още повече, че той представя тази книга като забранена, защото смехът е недопустим, и като фатална, защото страниците ѝ са отровни и който я чете, умира.

annaudrose6

 

Разсъждения за смеха

Бях привлечен от възможността хората да се избиват взаимно заради трактат, посветен на смеха. Защо с такова ожесточение бива забраняван смехът? Защото е разрушителен. Той заличава страха от дявола, от смъртта и от Страшния съд, като поражда най-голямото зло – богохулството. Да се смееш, означава да преодолееш страха от Бога, който е една от съставните части от вярата – за съжаление все още актуална позиция при фундаменталистите от всякакви разновидности. В "Името на розата" има учени спорове по този въпрос между разследващия, твърде разумния францисканец Уилям от Баскервил, и преподобния Хорхе от Бургос – догматичен сляп монах, пазител на манастирската библиотека. Последният е наречен така в знак на почит към аржентинския писател Хорхе Борхес, директор на библиотеката в Буенос Айрес, починал сляп, без при това да се правят повече паралели между двамата, защото Еко изпитваше искрено възхищение към Борхес.

Уилям твърди, че смехът е присъщ на човека и че може да лекува, Хорхе отвръща, че той е източник на съмнения и че Христос не се е смял, защото в никой от свещените текстове не се твърди подобно нещо. На което получава отговор, че в никой от тези текстове не пише, че не се е смял. В крайна сметка според Хорхе престъпен е не смехът сам по себе си, тази "наслада за простолюдието", а фактът, че е въздигнат в ранг на изкуство и става обект на философия и коварна теология. Според неговата мракобесна гледна точка знанието трябва да си остане "едно непрекъснато, възвишено повторение". За него е недопустимо знанието да има напредък, развитие във времето. Опасността идва от Аристотел, наречен Философ, чиито писания, преоткрити през XII в., водят до преосмисляне на християнството и проправят пътя на безчестието, свободата на тълкуване, въплътена от Уилям. Ето защо не бива да има колебание: книгата за смеха трябва да си остане скрита. Независимо на каква цена, включително убийства. Обадих се на скъпия Ален Годар, за да вземе екземпляри на книгата от "Grasset" и незабавно да я прочете. Той изпълни заръката и на 100-ната страница ми се обади, за да ми каже: "Връщай се веднага".

Съкратих престоя си. На страница 200 се свързах с моя агент Жан-Луи Ливи: "В момента чета невероятна книга. Опитай се да разбереш кой държи правата". На страница 300 той ме потърси, за да ми каже: "Престани да четеш. Няма да стане". Аз обаче продължих. "Кой държи правата?" – "RAI (италианската телевизия). Не желаят да ги отстъпят." На страница 400 отново потърсих Жан-Луи: "Уреди ми среща с RAI, както и с Умберто Еко". На страница 450 двете срещи бяха уредени.

Взех самолета за Рим, където бях приет от директора на RAI. Заявих му, че ще бъда кратък и че искам да му задам само един въпрос: "Кой е режисьор на Името на розата?". Още нищо не било решено, книгата се оказала много сложна. "Значи това ще бъда аз." Трябва да съм бил луд, защото вече се бяха свързали с престижни режисьори като Антониони, Ферери и Скола, но това научих едва по-късно.

annaudrose5

 

Да съблазниш Умберто

Успоредно проведох операция по съблазняване на Умберто Еко. Веднага му обясних ситуацията: "Имам намерение да ви съблазня, защото съм дълбоко убеден, че тази книга е била написана за мен. Една от моите лели се омъжи за човек, който отначало не ѝ харесваше, но който в продължение на една година всяка сутрин оставяше една роза пред нейната врата. Накрая тя отстъпи. Смятам да подходя по същия начин към вас".

Това въведение беше доста дръзко, но Еко вече ми беше изпратил знак, който сметнах за благоприятен. Имахме среща във фоайето на един хотел в Сен Жермен де Пре, където той се появи с лула в уста, а на главата с каскет с две козирки и вдигнати наушници, наречен шапка "Шерлок Холмс". Пряк намек за неговата книга, чиито главни герои – Уилям и неговият секретар Адсон, носят имена, напомнящи творчеството на Конан Дойл, автора на "Баскервилското куче". Та нали Адсон е умалително на Уотсън, онзи от "елементарно, драги ми Уотсън"?

Първата наша среща беше едновременно забавна и сърдечна. Особено като се има предвид, че той имаше сериозни съмнения: откъде-накъде режисьор на филм за варвари, които не говорят нито един от известните езици, ще се интересува от роман, чийто автор е семиолог? А всъщност мен ме интересуваше именно онова, което липсваше във Война за огъня – обратната страна на медала. След като се бях опитал да изразя всичко чрез поведението и интонацията на персонажите, желанието ми беше да играя върху смисъла на думите с персонажи, които контролират жестовете си, крият ръце в ръкавите на расото и свеждат очи, така че да не издадат с поглед истинските си намерения.

annaudrose

Сетне заговорихме за вербалния и визуалния език, за думите, които разтварят вратите пред вцепеняващи фантазми и картини, за нуждата от изграждане на един хомогенен свят, макар и не реалистичен, за да може читателят или зрителят да възприеме гледната точка на автора. Романът, обяснява той в "Постскриптум към "Името на розата", почива върху постулата, "че читателят приема за вярно или поне за възможно онова, което му се разказва. С други думи, ако човек си каже, че Червената шапчица не съществува и че вълците не могат да говорят, той спира да чете. Същото се отнася и за "Името на розата": авторът е трябвало да накара читателя да повярва в съществуването на манастир, в който се извършват престъпления, и е постигнал това, изграждайки един свят с изключителна прецизност и ерудиция.

Много бързо разбрах, че ще трябва да възприема същия подход, и приключих изказването си, заявявайки му, че ще са ми нужни отговори на безброй въпроси. Например: "Как са били обути францисканците? И изобщо дали са били обути? Вие не уточнявате това, а аз трябва да го науча. Какъв цвят са били свинете? Розови или черни? По онова време монасите носели ли са бради? Какъв е точният размер на тонзурата у бенедиктинците?". Той ми отвърна с усмивка, че няма представа и затова е прескочил тази подробност. Свобода, която киното не позволява: тонзурата трябва да бъде показана. Добавих, че дори за 6-часов сериал телевизията не разполага със средства да направи съответните проучвания, докато самият аз ще получа милиони долари за двучасов филм – твърдение от моя страна, което в този момент беше доста самонадеяно.

annaudrose3

 

Битката за правата

Романът излезе във Франция през април 1982 г. През май бях включен в журито на фестивала в Кан, председателствано тази година от Джорджо Стрелер. Незабравим спомен! Бях заедно с Габриел Гарсия Маркес, Сидни Лъмет и Сузо Чеки Д'Амико, сценаристката на Висконти! Срещнах се с Жерар Лебовиси, основател на агенция "Артмедия", станала най-голямата в Европа. Наскоро я беше напуснал, за да създаде ААА (Асоциирани Актьори Автори) – продуцентска и разпространителска компания. С въодушевление му говорих за "Името на розата". Не беше я чел, но обеща да я прочете, свърза се с RAI и не след дълго реши да продуцира филма.

Клод Бери прие спокойно новината, защото през онази пролет правата все още бяха блокирани, а Жерар Брак работеше върху сценария на Мечката. Днес съм убеден, че Лебовиси не е бил особено очарован от романа, но е искал да ме прибере в своя периметър, разчитайки, че ще си поблъскам главата в сюжета и ще се откажа, а след това той ще го възложи на друг. През цялото лято редувах работата върху Мечката с Жерар Брак и четенето на всевъзможни трудове върху Средновековието. През септември имах уговорена вечеря с Умберто в Милано и исках дотогава да направя достатъчно убедителни моите аргументи. По време на решителната среща, състояла се на 30 октомври, получихме правата за екранизация срещу, доколкото си спомням, 50 000 тогавашни франка. Няколко седмици по-късно щяха да предложат на Лебовиси да ги закупи за един милион долара. Междувременно книгата беше започнала главозамайващия си възход. Награда "Медиси" за чуждестранна творба, огромни тиражи и множество преводи. Спомням си едно удивително преживяване у Умберто. Наскоро романът беше излязъл в Германия. Телефонът звъни и вдига жена му, която е от немски произход. Чуват я да казва: "9000, добре. Не, не е възможно! 90 000!". Затваря телефона: "Умберто, няма да повярваш. За един уикенд са продадени 90 000 екземпляра!". Сетне добавя: Troppo successo... Прекалено голям успех. Струва си да се замисли човек!

Радвах се за тях, но за мен това бе същинска катастрофа: държах в ръцете си бомба, готова да избухне всеки момент. До този момент се бях сблъскал с трудности по екранизацията на един забележителен роман, но все пак за посветени, докато сега ставаше въпрос за "литературен феномен", по определението, дадено от "Ню Йорк Таймс" – световен бестселър, въздигнат на пиедестал: всеки, който би се осмелил да посегне към него, щеше незабавно да бъде застрелян на място. Спомням си карикатура, публикувана в "Ню Йоркър". На нея има две кози. Първата дъвче филмова лента, която издърпва от голяма кръгла кутия, и казва: "Филмът не е кой знае какъв". А другата отговаря: "Вярно. Аз предпочитам книгата". Ето какво ми предстоеше да чувам от онези, които си я бяха купили, и дори без да са я чели, щяха да твърдят, че филмът не струва колкото нея. Може би беше по-разумно да се откажа навреме и да успокоя моя продуцент, който само това чакаше. Но нямаше да го направя, вече бях стигнал прекалено далече.

 

 

 

cover-edin-jivotЕдин живот за киното (превод Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров, 552 стр, 28 лева) е в книжарниците


Жан-Жак Ано е почетен председател на журито на фестивала CineLibri 2020, а премиерата на Един живот за киното e на 24 октомври в кино Люмиер Лидл | церемония по награждаване, 19:00


Филмът Любовникът е в програмата на CineLibri 2020 | 24 октомври, Люмиер Лидл, 19:00 | 21 октомври, Френски институт, 18:30 | 25 октомври, Евросинема, 17:30 | 28 октомври, Casa Libri, 18:00 | 7 ноември, Културен център G8, 18:00

онлайн