Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: автоинтервю
A+ R A-
Списък на статии по етикет: автоинтервю

Девствената проститутка

Неделя, 04 Март 2018г. 16:16ч.

"Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого, освен на собствената си съвест" – тези думи на Николай Волев може и иронично да се заиграват с произхода на фамилното име на режисьора, но има едно друго състояние на духа, което описва най-добре житието и битието на автора на филми-класики като Маргарит и Маргарита, Да обичаш на инат, Дом № 8, Двойникът, Господин за един ден... Неслучайно неговите герои (като него) имат синдром на вродена непоносимост към Лъжата... Неслучайно и те като него не следват максимата "за да получиш, първо трябва да дадеш" (от Маргарит и Маргарита, да)... Неслучайно, мемоарите му приемат формата на иронично автоинтервю, а заглавието Девствената проститутка (откъс от книгата ви очаква по-долу) си играе с парливи оксиморони и български алегории, както неслучайно най-новия му филм носи името Извън пътя (не само заради страстта му към сфроуд автомобилите)... Така, извън следването на очертани и утъпкани пътища, животът на Николай Волев минава през срещи от третия вид с Държавна сигурност, през бягство във Великобритания и брак с англичанка (откъсът по-долу хвърля светлина по въпроса), през кинофестивали и десетки занаяти... и продължава все така Волно...

 

 

В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел "Хемус" и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за "прогнилия" Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел "Радисън", където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

Все още те преследва духът му, нали?

Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича "мамо", "татко" и "бабо", а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

dmar

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: "Тая няма да я бъде!".

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа "копче" на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда, съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано. А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

 

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел "Хемус" по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с "бръмбари". През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица "Капитан Андреев". След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото "Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа". Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

 

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на "Руски" и "Кракра".

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица "Раковски", срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко "ош-беш" с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

 

На другия ден заминах за морето и след кратък разговор с прелюбезния консул получих визата заедно с едно турско кафе и чаша вода. Купих си самолетен билет за Истанбул веднага щом се прибрах от морето. Късно вечерта тайно от нашите скатах в един сак само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности. По-трудно ми беше да скрия истината от Чавдар. Видяхме се в барчето на хотел "Хемус", където го подхлъзнах, че черпя по случай края на летния сезон. После, докато пътувахме към центъра в трамвай № 9, го излъгах нескопосано, че отивам да разтоваря умората си на Пампорово. Почудата по лицето на приятеля ми прерасна в неприкрито недоверие, а на раздяла очите ми замалко не се насълзиха.

 

Полетът за Истанбул беше в късния следобед. Докато минавах през митническия и граничния контрол, сякаш сънувах кошмарен сън. Сигурно съм изглеждал много зле, защото моето неестествено поведение усъмни един от митничарите и той дълго рови в сака ми. Дори токовете на обувките ми провери с почукване – с нокътя на малкия си пръст. По онова време пренасянето на наркотици и валута през границата не беше толкова разпространено, но все пак съществуваше. Паспортната проверка също ми се стори безкрайна. Само веднъж след това съм усещал как някой ме изпива с очи. Случи се на московското летище "Шереметиево", преди падането на Берлинската стена. Съветският граничар взе паспорта ми, разгърна го и започна да го чете, сякаш беше "Война и мир". После вдигна воднистите си очи към мен, впери ги немигащо в моите и попита: "Никалай?". Кимнах утвърдително. Последва нов въпрос: "Славьев?". Потвърдих го. Дойде ред на фамилното ми име: "Вольев?". Отново кимнах утвърдително. "Откуда?" Отвърнах, този път с лека досада: "Там пише". Нито една бръчица, нито една мигла дори не трепна по лицето на граничаря: "Откуда?". Съклетясвах вече, но все пак успях да сдържа гнева си: "От България".

"Какой город?"

"София."

"Ваш адрес?"

"Улица „Капитан Андреев" 16."

"Причина вашего визита?"

"Кинофестивал."

"Где?"

"Москва."

И так далее, и так далее...

По същия начин чувствах и сега как краката ми едва ме държат да не се стоваря на пода от нервното напрежение. Кръвта продължи да блъска в слепоочията ми до момента, в който стюардесата съобщи, че прелитаме над държавната граница между България и Турция. Страховете ми изведнъж рухнаха като някоя вавилонска кула и аз разцелувах момичето до мен – студентка във Виена, на път за дома си по случай наближаващия Курбан байрам.

boss4

В сравнение със "София" и "Шереметиево", служителите на летището в Истанбул ми се сториха като пърхащи около султана си евнуси, готови да задоволят всяка прищявка на своя всемогъщ господар. На изхода вече ме очакваше Джамиил, турският ми партньор по линия на екскурзиите на Balkan Holidays. Бях го известил по телефона, че пристигам на почивка за няколко дни, и той сам беше предложил да ме разведе из потайностите на родния си град.

Джамиил произхождаше от заможно семейство – беше високообразован и с отличен английски. Освен това отговаряше напълно на името си. Неговата външна красота беше в пълно съзвучие със способността му да прави добрини. Отправихме се с колата му към хотелчето в Бейоглу, където той ми беше запазил стая.

На рецепцията поискаха паспорта ми. Бърках дълго в джобовете си, в сака... После отново прерових всичките си джобове, но документа ми за самоличност го нямаше никъде. Джамиил се разтревожи повече от мен. Наложи се веднага да поемем обратно към летището с надеждата да го открием там. Преди години някакъв негов клиент също бил забравил паспорта си на гишето за гранична проверка и онова, което последвало, било същински кошмар. Изчезването на лични документи се считало за сериозно провинение в Турция поради широко разпространеното незаконно преминаване на бежанци от Близкия и Далечния изток. Джамиил пътьом ме предупреди за още една опасност. Правителството правело всичко възможно да защити родното производство и въпреки принадлежността на страната към свободния капиталистически пазар и НАТО, търговията с много чужди стоки била строго забранена. Особено със западни цигари. Дори за една кутия "Марлборо" или "Дънхил", каквито пушех по онова време, всеки купувач рискувал да отнесе шестмесечна присъда и солена глоба, заедно с продавача.

Както винаги в подобни случаи, аерогарата изведнъж се отдалечи на поне двойно по-голямо разстояние от града. Придружителят ми най-сетне паркира край летищната сграда и двамата се втурнахме към гишетата за паспортен контрол. Размяната на реплики между ориенталски спокойния граничар и задъхания Джамиил не продължи дълго. Последва алъш-вериш: служителят светкавично прибра в джоба си банкнотите, които моят домакин му подаде, после бръкна в едно чекмедже и извади забравения от мен паспорт. По пътя обратно Джамиил усмихнато ми каза... познай какво.

"Ти си бил голям късметлия"?

– За кой ли път ми се размина като по чудо. Джамиил добави още нещо по случая. За щастие, сме попаднали на твърде скромен служител, тъй като неподправените задгранични паспорти се търгували доста скъпо на черния пазар.

Позвъних на Мери веднага след като се настаних в хотела. Тя се разплака от радост. Не се осмелих да се обадя на нашите в София, защото бях сигурен, че телефонът ни се подслушва. Те бяха свикнали с дългите ми отсъствия от дома и това донякъде успокояваше съвестта ми.

 

 

 

cover-devstvenata-prostitutka   Девствената проститутка (384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците


Срещата с Николай Волев, изложбата с негови графики и представянето на мемоарната книга (с участието на журналиста Васил Иванов, Катерина Евро, Башар Рахал и скулптора Павел Койчев) е в литературен клуб Перото6 март, 19:00


Премиерата на филма Извън пътя (по сценарий и режисура на Николай Волев) е на 28 март – 19:00, кино Люмиер 

онлайн