Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: екранизация
A+ R A-
Списък на статии по етикет: екранизация

Пуста младост

Четвъртък, 29 Ноември 2012г. 19:32ч.

Гол, черен екран, учестено дишане, стъпки отекващи в здрача на миналото и неговите призраци и... самият Джак Керуак шептящ своя Път – не може и да мечтаеш за по-брилянтен начален кадър на първата евър екранизация (55 години след оригиналното публикуване!) на култовия Керуак роман По пътя. Всяко време си има своите герои, своите истории и начините да бъдат разказани, но защо след толкова много години призраците на следвоенното бийт поколение като Сал Парадайз/Джак Керуак, Дийн Мориарти/Нийл Касиди и Карло Маркс/Алън Гинзбърг продължават да вълнуват? Може би, защото някои (вместо да бъдат консуматори, които искат всичко наведнъж) просто искат да "горят, горят, горят", да избухват като фойерверки в нощта, от лудо желание за живот. Собствен живот, без чужди рекламирани правила. Може би...

 

road15

 

Животът "по пътя" за Жан-Луи "Джак" Керуак (да, той има канадско френски корени, затова и ще чуеш във филма Сал да говори на места на канадски френски) стига до крайната си спирка през октомври 69-а, но още приживе Джак се опитва да филмира своя роман (дори предлага на Марлон Брандо ролята на Дийн) – уви, безуспешно. Животът "по пътя" за Франсис Форд Копола пък започва през 1979, когато купува правата за филмиране на романа и оттогава започва ходенето по мъките – истинска епична одисея, повече от 30 години в търсене на подходящ режисьор (след като самият Копола се отказва, пробва Джоуел Шумахер, Гюс Ван Сант...), в търсене на точните актьори (то не били варианти като Итън Хоук и Брад Пит, Били Кръдъп и Колин Фарел) и... търсене на отговори на най-важния въпрос – "Защо?".

 

Защо точно сега? Едва ли бразилският мастер на роуд муувито (и не само) Валтер Салес (заснел превъзходно Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара) е искал да прави коментар на днешна Америка и на съвременния свят, защото те са коренно различни от следвоенна Америка и епохата на бийт поколението. Или не съвсем... Години след терористичните атаки на 11 септември и глобалната икономическа рецесия, съвременният свят се намира в почти същата ситуация на дезинформация, страх, двойно по-голяма консуматорска пропаганда и опит за тотален контрол, и ограничаване на личната свобода с всякакви мерки за сигурност и стабилност. Хората пък не вярват в нищо и са изправени, също като Сал и Дийн, пред безкрайната като пустиня безпътица и безсмислие на днешния свят (с вечно прогнозирания му апокалиптичен край), докато всеки отчаяно търси своя път към дома на вътрешния си мир. Тогава (като зарежем социалните, политически и икономически отклонения) филмът на Салес не е ли просто винтидж трибют за млади хора от всяко едно поколение и епоха, които просто търсят (къде успешно, къде не) себе си и своето място във вечния цикъл на живота.

 

road

 

В тази връзка, Сам Райли (след Joy Йън Къртис Division в Контрол явно му върви на биографични герои с поетична душа, вътрешни борби и близки срещи с наркотици) и Гарет Хедлънд (в ролята на живота си след сравнително малките му изяви в Троя и Трон:Наследството), та двамата, изглеждат перфектен избор за образите на Сал и Дийн – и Сам, и Гарет са млади, талантливи актьори, които се опитват да пробият (също като Сал/Керуак) по пътя към целта, която гонят.

 

road10

 

Резултатът – винтидж трип трибют, джазово задъхан като Керуак прозата (ритъмът и саундтракът на филма са брилянтно уцелени с любимия на Керуак бибоп джаз) – Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Slim Gaillard, Son House, Ела Фицджералд, Дина Вашингтон, Били Холидей... Пътуването е в търсене на изгубеното време (неслучайно героите във филма четат именно първия том на едноименния опус на Марсел Пруст) и се движи дословно по пътя на оригиналния роман. С малките разлики, че в книгата Сал среща Дийн след развода с първата си съпруга – не след смъртта на баща си, а втората жена на Дийн е чернокосата Камий – не руса дива като Кирстен Дънст.

 

road6

 

Иначе, историята е позната (може би) на всички – картата на Америка (че и на Мексико) се превръща в пъзел от живи пощенски картички, напоени с духа, търсенията, терзанията, прозренията, друсанията, оргиите, грешките, възходите, паденията на Сал, Дийн, Мерилу (Кристен Стюърт между Into The Wild и The Twillight), Карло (Том Стъридж) и добрия стар Бул Лий/Уилям Бъроуз (Виго Мортенсен), така че накрая Сал/Керуак да сглоби този пъзел (ръкописът на По пътя буквално е слепен лист по лист, непрекъсващо руло хартия), докато поуките не изгреят на хоризонта, а нощта на младостта не отстъпи място на ослепяващия ден на старостта.

 

road17

 

Проблемът – всички сме го гледали този филм. Под една или друга форма. По пътя присъства в купища, безброй други филми и истории, вдъхновени от този роман или изглеждащи/звучащи по този начин. Затова е и култова книга. Затова е и трудно, когато някой реши да визуализира представите на милиони хора за Сал, Дийн и Пътя. Затова и досега нямаше такава екранизация. Затова има и филми, които по-добре пресъздават съзряването, пътуването към себе си в лабиринта от психеделични нарко експерименти, намирането на призвание и нещото, в което да вярваш... затова може и нито една картина от този филм да не остане в съзнанието ти. Освен... началният кадър – Джак Керуак шептящ своя Път, на ръба "тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта".

 

road2

 

Та си мисля, какво ли щеше да каже Джак Керуак, ако бе доживял да види една от мечтите си (филмирането на По пътя) на екрана? Може би "Всичко е мъртво" или пък това – "Мисля за Америка, мисля си дори за старата Америка, Домът, който така и не намерих, мисля си за Филма, който така и не гледах". Може би...

 

road9

 

Гледайте По пътя в кината от 30 ноември


Никой не се спасява сам

Сряда, 28 Октомври 2015г. 21:21ч.

Творческият и брачен тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини работи безотказно – тя пише романи, които той превръща във филми. Първо беше Чуй ме, после Да дойдеш на света, а сега идва ред на Никой не се спасява сам – историята на Делия и Гаетано не се различава особено от тези на милиони двойки по света, преживели мечти и разочарования заедно 10 години, но развели се наскоро и превърнали двете си деца в заложници на своята изнизала се любов. Откъсът от Никой не се спасява сам (книгата и филмът, които ще бъдат представени на фестивала CineLibri, 2-11 ноември), обаче, ни връща към онези първи срещи на Делия и Гае, онези мигове на магия, в които всеки търси спасение в другия, защото... никой не се спасява сам, нали!?

 

 

Дните на Делия минаваха в опипване на наднормени кореми и пощипване на затлъстели талии в този кабинет в покрайнините на града, недалеч от малка гара. При всеки профучаващ влак стъклата трепереха, една ябълка падаше на пода. Майка ѝ веднъж дойде да я види. Вдигна падналата ябълка.

Пациентите ѝ бяха деца, затлъстели поради родителска небрежност, жени с проблеми с алкохола. Трябваше не толкова да им предписва диети и да ги вкарва в установени схеми, колкото да ги научи на самоуважение. Делия знаеше, че тялото може да се превърне в неприятел. В кофа за смет, в задръстен умивалник. В пресъхнал кладенец. Сега носеше бяла престилка и се усмихваше. Като някой бивш наркоман, приемащ деца, които се дупчат. Познаваше лъжите на пациентите си. Познаваше болката зад тези лъжи.

Харесваше ѝ там, на периферния фронт. Имаше нужда да се отдалечи от квартала, където беше израсла. С малките кученца, с банките. Сградите от четиресетте години изглеждаха без душа, също като обитателите им. Нищо искрено или полезно за живота не беше открила в къщите на тези мекушави и гостоприемни семейства, които ходеха на нашумелите изложби и на концертите в зала "Аудиториум". И нищо не забраняваха на децата си от страх да не се окажат очи в очи с черните им дупки.

Една приятелка, с която бяха смъркали кокаин два-три пъти в кенефа на гимназията, се беше самоубила. Отишла да гледа "Титаник" с Леонардо ди Каприо от осем часа и към полунощ се хвърлила от терасата. Родителите ѝ си били вкъщи, имали приятели на гости и си говорели под една лампа "Арко" на Кастильони.

Гае идваше от спортната зала в съседство, в същия двор. Някой от залата го бе насочил. Беше се засмял под пещерното си чело. Място за богати особняци. Изглеждаше му абсурдно този център тук, където дребнобуржоазни семейства като неговото съжителстваха с отрепките от новия свят, със скандалите между транссексуални, китайската мафия, продажбата на дрога посред бял ден.

Седна с ръце, отпуснати между разтворените крака. От тавана висеше лампа от оризова хартия. Майка му имаше подобна в спалнята, беше я донесла от едно от пътуванията си.

Серена бе от поколението на ексцентричните антиконформистки, но беше бедна (имаше значение). Като млада се беше дрогирала в продължение на няколко месеца, колкото да хване хепатит. На четиресет и шест претърпя присаждане на черен дроб. Гае се грижеше за нея, редуваха се с баща му. Беше лятото на дипломирането. Учеше с маска на лицето, да не я зарази с нещо (една хрема бе достатъчна, за да я прати на оня свят).

Беше ученик в класическия лицей, един от малкото наблизо. Ходеше с автобус, а на третата година с мотопед, в тази сграда, прилична на казарма, в квартал, който се считаше за по-добър, но съвсем малко се различаваше от неговия. Беше си набавил скромна библиотека от книги на старо, задължителни заглавия – "Сидхарта", "Чужденецът", "Тотем и табу". Имаше много стремежи и сребърен пръстен. Зимно време караше на филми и на екстази (да си пуснеш филм нощем с хапче под езика беше върхът). През лятото свиреше с една група технопсихари и доставяше изстинали пици по домовете.

Движеше се по ръба, в очакване на галактическа трансформация подобно на воините със суперсили от японските анимации, по които си падаше като дете.

Естествено, имаше комплекси. Не можеше да реши дали да се опита да навлезе в по-добрия свят, или да се откаже тържествено. Беше се опитал да влезе в Центъра за експериментално кино, но дори секретарката не му обърна внимание. Взе книжка за шофьор на камион. Почна да обикаля Италия от горе до долу. Червени тегели по магистралата като кръв от диня. Кефеше се да говори нощно време на контролния пункт с другите откачени шофьори като него. Не беше истинска работа, приличаше му на американски филм, на "Конвой".

Беше доволен, обаче имаше колит. Каквото и да хапне, коремът му ставаше като сметище, което бълва газ.

samspasenie3

Отиде да го прегледа нутриционистка.

А стига бе, млада е и направо си е хубава. Само с една златна верижчица под престилката. И стари гуменки "Суперга". Дългата ѝ коса е сплетена на плитки, и лицето ѝ е малко индианско.

– Била ли си в индиански резерват в Америка?

– Не.

– Изглеждаш като излязла оттам.

Но нямаше намерение да забива индианката. Не будеше такива мисли, видът ѝ не подтикваше към нещо такова. А и го болеше коремът. Докато блъскаше боксовата круша в залата, пърдеше като катър, ала не се оправи.

Седеше там, потен, пред нея. Беше облечен с един суичър с отрязани ръкави, много изтъркан и доста як. Изопнал рамене с леко напрягане, за да изпъкнат мускулите, винаги сядаше така. Чувстваше се по-сигурен.

– Легни.

Главата му се оказа под лампата от оризова хартия, подобна на тази на майка му, която сега работеше в една бинго зала.

Делия натискаше корема му с ръце. Разсмиваше го, дявол да го вземе.

– Отпусни се.

Гае стискаше задник от страх да не се изпусне. Нутриционистката го натискаше с острите си пръстчета. Все едно котка ходеше отгоре му. Полазиха го тръпки.

Пак се засмя.

И нутриционистката се засмя.

Той забеляза наниза от зъби в устата ѝ, малки и еднакви. Но несиметрични по краищата, като разядена от плъхове завеса.

Тя веднага затвори уста, сякаш беше направила грешка да се засмее.

Гае се изправи и си облече якия суичър. Прокарваше език по зъбите си зад устните, опитваше се да си представи усещането от онези зъби.

– Май напипа нещо. Тумор ли е?

Тя не го погледна повече. Беше заета да му предписва нещо. Забраняваше му газираните напитки, пицата, пресните сирена. Той я погледна безутешно.

– И какво да ям?

В този момент мина влак. Търкулна се поредната ябълка. Гае я догони и я захапа.

– Ето, това яж.

Беше отхапал голямо парче. Така започна магията.

samspasenie

Първия път, когато правиха любов, Гае си помисли правя го с господа. Почувства се, все едно внезапно се е намерил на небето, но не за да умре, а за да се чука пак и пак. Направо като японски трансформър. Това и правиха месеци наред в кабинета в обедната почивка (докато в съседната зала тренираха тайдзи). Тя го запозна с мюслито, сока от нар и с "Героят с хиляди лица".

Тя беше тази, която му каза махни се от тоя квартал, не ти действа добре, задоволява те само временно, като пицата и бирата. А след това ти остават тежестта и газовете. Не ти дава повече сигурност от някое друго място. Погали го по гърдите. Предпочитам мъже без мускули.

Той престана да взема анаболи и амфетамини. Занесе ѝ да чете нещо, което беше написал (докато чакаше мнението ѝ, си гризеше ноктите до кръв), малки историйки, разказчета от една-две странички най-много. Изгълта "Героят с хиляди лица", почувства се точно като главния герой, спрял на прага. Готов да посрещне изпитанието.

И тя бе готова. Беше умряла и възкръснала. Изправиха се като мокри жребчета. Подадоха си ръка. Излязоха от стаята кабинет.

 

 

 

niknesespsam2   Никой не се спасява сам (превод Вера Петрова, 216 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Никой не се спасява сам, представен от режисьора Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини е на 5 ноември (Люмиер, 19:00 часа)


На 6 ноември (в Дом на киното, 18:00 часа) имате среща с филма и книгата Да дойдеш на света, отново представени от Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини


И последно, турът на двойката Серджо Кастелито и Маргарет Мацантини завършва на 7 ноември (в Одеон, 20:00 часа) с представянето на филма и книгата Чуй ме

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

Един кон влязъл в бар

Сряда, 04 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Един кон влиза в бар..."... да, така започват не един и два вица, а героят Довалех Грийнщайн, от наградения с приза Ман Букър 2017 роман Един кон влязъл в бар на израелския писател Давид Гросман, е именно стендъп комик, който, обаче, не разказва анекдоти. Довалех разказва живота си, от детството (откъсът по-долу хвърля светлина върху него) до изпълненото с черния хумор на житейската драма свое настояще, само за да подреди пъзела на израелската действителност и общество – "Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!" ще се обърне Довалех към своята публика, но проблемите, поставени под формата на абсурден битие хумор, всъщност, се отнасят до всяка една публика по света. Повече за Живота като стендъп комедия ще разкаже лично Давид Гросман на 16 октомври, преди прожекцията на адаптирания му във филм роман Ще бягаш ли с мен от програмата на фестивала CineLibri 2017, а сега...

 

 

Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина "Тнува" на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: "Да продължим ли до следващата?". Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.

Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.

Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.

 

И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.

"Как се казва майка ти?" – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!

"Майка ми – продължи весело – се казва Сара", после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. "Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?"

Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети.

Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение.

dagross

Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.

 

Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е "високопоставена служителка" в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи "да я вземе". Помня, че носеше голям мъжки часовник "Докса", който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.

Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?

 

– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?

 

 

 

cover-edin-kon-vlyazyl-v-bar   Един кон влязъл в бар (превод от иврит Емилия Юлзари, 208 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Гросман са преди прожекцията на филма Ще бягаш ли с мен, адаптиран по едноименния му роман в програмата на CineLibri 201716 октомври, 19:30, Дом на киното; 17 октомври – 18:00, културен център G8;

18 октомври – 19:00, литературен клуб Перото, представяне на романа Един кон влязъл в бар

Заличено момче | Гарард Конли

Петък, 30 Август 2019г. 19:30ч.

Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя." – тези думи на Гарард Конли от мемоарния дебютен роман Заличено момче може и да обобщават добре нонсенса от "лекуването" на хомосексуалността, но когато 19-годишният Конли попада (под натиска на баща му, баптистки проповедник) в терапевтичния център Любов в действие за "превъзпитание" на сексуалните влечения към същия пол, в съзнанието му бушуват хиляди въпроси и... мантрата "Боже, пречисти ме!"... Въпроси, които сме гледали във филми като Грешното възпитание на Камерън Пост... или в екранизацията на Love In Action-мемоарите на Конли – филмът Заличено момче на Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "рехабилитацията" на сексуалността... Повече за програмата Любов в действие и за подкаста UnErased, обаче, ще разкаже лично Гарард Конли (който се завръща в България след преподаването в Американския колеж в София през 2016-а) при представянето на Заличено момче в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2019 през октомври, а сега ви оставяме на прага на Love In Action...

 

 

Главната зала беше малка и осветена с халогенни лампи, а плъзгаща се врата водеше към лъснала на слънцето бетонна веранда. Групата ни се разполагаше на сгъваеми тапицирани столове в предната част на залата. По стените зад нас бяха окачени ламинираните описания на дванайсетте стъпки, които обещаваха бавно, но неотвратимо изцеление. Като изключим тези табла, стените бяха почти голи. Нямаше разпятия, нямаше изображения на Христовите мъки. Тук подобна иконография се смяташе за идолопоклонство, заедно с астрологията, източните религии, играта "Тъмници и дракони", дъските за призоваване на духове и йога.

 

Програмата "Любов в действие" беше заела по-крайна позиция срещу светските нрави дори от тази на църквите, в чието лоно бях израсъл, но все пак светогледът на наставника не ми беше непознат. В лоното на фундаменталното християнство, известно като баптизъм, вероизповеданието на моето семейство – мисионерският баптизъм – забраняваше всичко, способно да отклони душата от прякото общуване с Бог и от Библията. Много от другите стотина деноминации в спектъра на баптизма често спореха какво следва или не следва да бъде позволено на паството, като някои църкви гледаха по-сериозно от други на тези въпроси, а проблеми като доколко морални са танците или какви опасности крият небиблейските четива все още пораждаха дискусии. "Хари Потър" е най-обикновен прелъстител на детски души", заяви веднъж гостуващ баптистки проповедник в църквата на семейството ми. Изобщо не се съмнявах, че наставниците в "Любов в действие" също ще избягват споменаването на Хари Потър, че времето, което съм прекарал в Хагуъртс, трябва да си остане мое тайно удоволствие и че с идването си тук сключвам още по-сериозен пакт с Бог, който изисква от мен да зачертая повечето неща отпреди програмата. Преди да вляза в залата, ми бе наредено да оставя всичко, освен Библията и наръчника си.

Тъй като повечето участници в програмата "Любов в действие" бяха възпитани в духа на либералното протестантство и отчаяно копнееха да се излекуват, строгите правила на наставниците биваха посрещани с кротко одобрение. Голите бели стени на центъра бяха подходящ декор за чакалня, в която ние чакаме да получим Божието опрощение. Дори класическата музика ни беше забранена – "не смятаме Бетховен, Бах и останалите за християни" – затова по време на сутрешните Мигове мълчание в стаята тежка тишина надвисваше, пренасяше се в дневните ни занимания и вдъхновяваше атмосфера, която ако не беше свята, поне не беше и светска.

Зоната за обучение в задната част на залата, където имаше лавица с вдъхновяваща литература и дебела купчина библии, съдържаше десетки разкази от хора, успешно завършили ексгей програмата.

"Започнах да се възстановявам бавно, но сигурно – прочетох онази сутрин, плъзгайки звучно пръст по гланцираната страница. – Имах истински приятели мъже, не като преди – за секс. Започнах да опознавам истинската си същност, а не фалшивата самоличност, която си бях изградил, за да съм приемлив."

През последните няколко месеца се опитвах да залича "фалшивата си самоличност". В един зимен ден излязох от общежитието си в колежа и скочих в леденото езеро в кампуса. Върнах се зъзнещ вътре, с подгизнали дрехи и с усещането, че съм наново покръстен. Под горещия душ след това наблюдавах, зашеметен от ледената горещина по безчувствената ми кожа, как капка вода се плъзва по периферията на слушалката на душа.

И се помолих: "Боже, пречисти ме".

По време на престоя си в "Любов в действие" повтарях тази молитва, докато не се превърна в нещо като заклинание. "Боже, пречисти ме".

 

Помня съвсем малко от пътуването към онзи център заедно с майка ми. Стараех се да местя поглед, да не допускам съзнанието ми да регистрира какво прелита покрай моя прозорец, но съм запомнил някои подробности: калната и карамелена на цвят Мисисипи зад стоманените подпорни греди на моста Мемфис-Арканзас и как мащабите на нашия американски Нил въздействаха стимулиращо на моя непокварен от кофеина мозък; стъклената пирамида, която блещукаше в покрайнините на града и обливаше с гореща светлина предното стъкло на колата.

Беше началото на юни и с наближаването на пладне всяка повърхност в града щеше толкова да се нагорещи, че ще е невъзможно да я докоснеш за повече от няколко секунди, а точно по обяд зноят щеше да стане нетърпим. Прохладно беше само сутрин, когато слънцето си отдъхваше на ръба на хоризонта и все още беше само намек за светлина.

– Със сигурност могат да си позволят нещо по-добро от това – отбеляза майка ми, докато паркирахме пред правоъгълната сграда на търговски център.

Беше скъпо местоположение за този град, намираше се в по-заможно предградие, но този център беше може би най-непривлекателната забележителност в радиус от километри – временно убежище за скромни магазини и малки клиники. Варосани червени тухли и стъкло. Двойни врати, които водеха към бяло фоайе с изкуствени растения. И емблема над входа – обърнат червен триъгълник с изрязано в средата сърце и тънки бели линии над отвора. Слязохме от колата и се запътихме към вратите, като мама вървеше няколко крачки пред мен.

boyerase

Във фоайето усмихнат служител на рецепцията ме помоли да впиша името си в регистъра. Изглеждаше на около двайсет и пет. Беше облечен със свободна фланелка с якичка и имаше блестящи кобалтовосини очи с искрен поглед. Очаквах да видя някой призрак с безцветна физиономия, който вече е заличил всичко интересно в себе си. Вместо това човекът пред мен като че ли беше готов да поиграем на "Хало", а после с помощта на аналогии от видеоигри да ми обясни какво е сторил Бог с него. "Трябва да се биеш с враговете, защото извънземните се опитват да проникнат в тялото ти." Виждал бях много модерни млади свещеници с подобен външен вид и поведение.

Вече не помня името му. Не помня и дали онова фоайе издаваше с нещо какво ми предстои – някакви картини по стените или табла с правила. В спомените ми то е ослепително бяло помещение като в холивудските представи за рая – празно пространство.

– Може ли да разгледам? – попита майка ми. Нещо във вежливата възходяща интонация на въпроса ѝ ме накара да се почувствам неловко – все едно настояваше да огледа имот.

– Съжалявам, госпожо – отговори служителят на рецепцията, – достъпът е разрешен само за клиенти. От съображения за сигурност.

– За сигурност ли?

– Да, госпожо. Много от нашите клиенти преодоляват потискани семейни проблеми. Може да се разстроят, ако видят родител, макар и не техният, макар и да е толкова мил човек като вас... – Подкупваща усмивка с дълбока трапчинка. – Затова наричаме това тук безопасна зона. – Младежът разпери ръце настрани и ги размаха широко – бавно и леко сковано, сякаш движенията му преди са били много по-широки, но после се е научил да ги обуздава. – Тъй като сте записани само за двуседмичната програма, ще имате достъп до сина си извън времето за занимания по програмата.

boyerased

Въпросните занимания щяха да бъдат от девет до пет. Вечерите, нощите и ранните сутрини можех да прекарвам с майка си в "Хамптън Ин енд Суийтс" наблизо, като напускам стаята само по необходимост. От мен се очакваше да прекарвам по-голяма част от свободното си време в хотелската стая и да си пиша домашните за занятията през следващия ден. Графикът, който ми подаде служителят на рецепцията, беше от ясен по-ясен – всеки час попадаше в черно квадратче с надпис с главни букви: "Мигове мълчание", "Дейности", "Консултации".

Служителят ми подаде и дебелия наръчник на програмата "Любов в действие" заедно с някаква папка. Разгърнах наръчника, пластмасовото гръбче прошумоля и вътре ме посрещна черно-бяла бележка за добре дошъл, на която името ми беше изписано с едър шрифт. Под името ми имаше няколко стиха от Библията, Псалми 31:5, на по-непринуден съвременен английски, различен от езика на Библията на крал Джеймс, с която бях отраснал:

"Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам Господу моите престъпления", и Ти сне от мене вината на греха ми."

Разлистих напосоки, а майка ми надничаше над рамото ми. Прииска ми се да затворя наръчника още щом видях печатните грешки и шаблонните графики. Щеше ми се мама да си изгради хубаво мнение за мястото, преди да си тръгне, но не от желание да защитавам лошия дизайн на наръчника, а за да продължим нататък без повече привидно вежливи разпити. Ако тя започнеше да задава въпроси относно дизайна и небрежния библейски език, можеше да започне да разпитва и за професионалната подготовка на персонала и какво изобщо търсим тук, което със сигурност щеше да влоши нещата. Въпросите само удължават агонията на подобни моменти, а почти неизменно остават без отговор. Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя. Винаги когато осъзнавах, че няма други реалности, ми ставаше неприятно, че изобщо съм питал. Вече бях готов да приемам нещата каквито са.

 

 

 

cover-zalicheno-momcheЗаличено момче (превод Надежда Розова, 312 стр, цена 18 лева) е в книжарниците; приходите от продажбата на книгата ще бъдат дарени на фондация Сингъл Степ за цялостни услуги в помощ на ЛГБТИ младежи в България


Филмът Заличено момче е част от конкурсната програма на CineLibri 2019 и ще бъде представен в присъствието на Гарард Конли

София – 6 октомври, Люмиер Лидл, 20:00 | Варна – 7 октомври | Бургас – 8 октомври | Пловдив – 9 октомври

 

онлайн