Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: издателство Колибри
A+ R A-
Списък на статии по етикет: издателство Колибри

Животът е другаде

Събота, 11 Февруари 2012г. 13:21ч.

Милан Кундера знае две и двеста по въпроса за непосилната лекота на битието. И може би точно затова заявява Животът е другаде (откъс от романа по-долу) – една от първите му творби, живописен портрет на младия поет Яромил и иронично цинична ода за бунта като илюзорна Пролет посред сибирска зима на недоволство, докато смучеш от гърдите на Живота или както казва Артюр Рембо"Животът е фарс, който сме принудени да понесем".

 

 

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ù се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата ù любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

kund фотография © mir-logo-black-50x25

 

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ù закъснява интимното неразположение, което всеки месец ù тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът ù не желае да сподели надеждите и радостта ù, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ù съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ù каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ù не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което ù изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ù тя имаше пълно право. Баща ù бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът ù да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите ù, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения ù широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ù само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ù чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът ù споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ù спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната ù женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения ѝ баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си иѝй се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

 

mil фотография © mir-logo-black-50x25

 

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

 

zhedrugade3   Животът е другаде (324 стр; издателство Колибри; превод Анжелина Пенчева; цена 14 лв) е по книжарниците от 13 февруари


 

Докато простосмъртните спят

Сряда, 18 Април 2012г. 12:37ч.

Кърт Вонегът едва ли има нужда от представяне – все пак докато простосмъртните спят този философ на сатирата написва такива класики на американската литература на ХХ век като Закуска за шампиони, Кланица 5, Котешка люлка... Всъщност Докато простосмъртните спят е неговия посмъртно издаден (миналата година, 4 години след смъртта му през 2007) сборник с 16 разказа, писани много преди Кърт да ни сподели какво закусват шампионите, но носещи неговото бодящо чувство за хумор, сатира и ирония. Така, по вонегътски и тук се преплитат истории за цинични журналисти, добросъвестни "побойници", послушни помощници по връзките с обществеността, сексапилни аеродинамични локомотиви и... горещо влюбени мразовити хладилници – да, именно страстната история между изобретателя Джордж и неговия хладилник Джени е на показ в откъса (по-долу) от разказа дал името и на целия сборник.

 

 

Джордж Кастроу се връщаше в базовия завод на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" само веднъж в годината, за да монтира оборудване в корпуса на новия модел хладилник. И при всяко идване пускаше бележка в кутията за предложения. Вечно едно и също предложение: „Дайте да придадем на следващия модел хладилник формата на жена." И прилагаше скица на хладилник с женска форма, със стрелки, които указваха къде да се намира кутията за зеленчуците, отделението за маслото, за ледоформите и така нататък.

Джордж му беше дал и име – Хран-О-Мама. Всички възприемаха това име като суперяк майтап, понеже Джордж по цяла година бе на път: танцуваше, разговаряше и пееше с хладилник, който притежаваше формата на хладилник. А неговото име пък бе Джени. Джордж конструира и сглоби Джени още навремето, когато в развойната лаборатория на ДХА му предричаха бляскаво бъдеще.

Само дето не се беше оженил за Джени. Живееше с нея във фургона на един камион, изпълнен предимно с електронния ù мозък. Имаше си там отзад кушетка, котлон, трикрако столче, маса и метално гардеробче. А щом паркираше някъде камиона, за да пренощува, отвън, върху голата земя, слагаше и изтривалка. „Джени и Джордж". Това гласеше надписът ù. И фосфоресцираше в тъмното.

 

Джени и Джордж посещаваха де що имаше търговец на бяла техника по целите Съединени щати и Канада. Танцуваха, пееха и разправяха смешки, докато в магазина се събереше солидна тълпа. След което се хващаха да разхвалват убедително цялата гама бяла техника на ДХА, която си седеше там, без никой да я купува.

С тази си дейност Джени и Джордж се занимаваха още от 1934 г. Когато завърших следването си и почнах работа в компанията, Джордж бе вече на шейсет и четири. А като научих каква висока заплата получава и как разсмива хората да купуват повече бяла техника, съвсем естествено реших, че трябва да е най-щастливият човек в тази фирма.

Но се запознах с Джени и Джордж едва след като ме прехвърлиха в клона ни в Индианаполис. Една сутрин там се получи телеграма, че Джени и Джордж били някъде из нашия район, та ако сме обичали, да ги открием и да предадем на Джордж, че бившата му жена била много зле. Малко й оставало. И искала да го види.

Вестта, че е женен, много ме изненада. Но някои от по-старите кримки в службата бяха чули, че имало такова нещо. Джордж изкарал с нея само някакви си шест месеца, след което тръгнал да пътешества с Джени. Бившата му жена се казвала Нанси. И Нанси взела, че размислила и се омъжила за най-добрия му приятел.

 

Задачата да се открият Джени и Джордж се падна на мен. В управлението никога не знаеха къде точно са тези двамата. Джордж се водеше по свой собствен график. Компанията му бе дала пълна свобода. И си съставяха представа къде може да е по командировъчните му отчети и по ентусиазираните писма от дистрибуторите и търговците.

И почти нямаше ентусиазирано писмо, в което да не се описва поредният – и непостиган дотогава – подвиг на Джени. Джордж просто не я оставяше на мира. Човъркаше по нея през всяка свободна минута, сякаш животът му зависеше от това да придаде на Джени колкото се може по-човешки свойства.

Обадих се на Хал Флъриш – дистрибуторът ни в централната част на щата Индиана. Попитах го има ли представа къде може да са Джени и Джордж. Той се изсмя гръмко и заяви, че знае, как да не знае! Били в магазинния комплекс за бяла техника „Хузиър Аплайънсис". И рано сутринта уличното движение спряло – да ги гледат как двамата вървят по „Норт Меридиън Стрийт".

 

– Тя беше нагиздена с нова капела и със закичена с цвете жълта рокля – рече. – А Джордж се бе изтупал във фрак, с жълти гети и бастун. Направо да си умреш! И нали знаеш как я нагласи наскоро, та да съобщава кога ù е изтощена батерията?

– Не, сър.

– Прозява му се и клепачите ù приклепват.

 

Докато стигна до „Хузиър Аплайънсис", Джени и Джордж бяха подхванали първото си представление за деня. Времето беше разкошно. Джордж стоеше огрян от слънцето на тротоара, облегнал се на калника на закрития камион, в който бе мозъкът на Джени. Двамата изпълняваха дуета „Индиански любовен зов". И то доста добре. „Ще те зовааа", припяваше Джордж с дрезгавия си баритон. А Джени му отвръщаше от входа на магазина с пискливо момичешко сопрано.

Съли Харис, собственикът на комплекса, стоеше редом с Джени, прегърнал я с една ръка. Пушеше пура и броеше зяпачите.

Джордж беше във фрака и жълтите гети, които толкова разсмиваха Хал Флъриш. Полите на фрака му се влачеха по земята. Бялото елече бе закопчано плътно около коленете му. Нагръдникът му се бе навил като щора до под брадичката. Обут беше в специални чепици, които правеха краката му да изглеждат боси, с размера на гребло за кану. Ноктите му бяха лакирани в пожарникарско червено.

 

Хал Флъриш е от оня вид хора, които приемат за смешно всичко, за което се предполага да е смешно. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, Джордж изобщо не изглеждаше смешен. А аз се чувствах длъжен да се вгледам внимателно, тъй като не бях дошъл да се веселя. Напротив, бях приносител на тъжна вест. Взрях се внимателно в него и видях единствено дребен мъж – застарял и съвсем сам в тази плачевна долина. Виждах дребен мъж с голям нос и кафяви очи, които страдаха по нещо.

Мнозинството от тълпата обаче го възприемаше като невероятен веселяк. Само тук-таме се забелязваше по някой, който виждаше онова, което виждах и аз. И усмивките им не се подиграваха с Джордж. А бяха някак си особени и мили. Усмивките им сякаш питаха най-вече как по-точно работи Джени.

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

 

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не ù останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото ù лице побледня. Устните ù се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото ù лице. Затвори очи, та да не ù се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите ù, оттам – по бялата ù емайлирана врата, и капнаха на пода.

 

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата ù походка бе съвсем в тон с красивото ù лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

 

900x600-von1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата ù имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото ù в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той ù къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

 

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото ù и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" Лайънъл О. Хартлайн се сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

 

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността.

– И така, магически тя се появи на бял свят и сега е пред очите ви – заключи Джордж.

– Глупости на търкалета! – провикна се ученият хлапак.

Но публиката както винаги отказа да заеме неговата страна.

Като се сети за прекараните в шишето три хиляди години, Джени отрони мощна въздишка:

– Е, всичко това вече е в миналото. Каквото било – било. Да продължим с шоуто.

 

Вмъкна се в магазина, последвана от цялата тълпа, без мен и Джордж.

Без да спира да я управлява с пръстите на краката си, Джордж се пъхна в кабината на камиона. Застанах на стъпенката и наврях глава през отворения прозорец. Видях как бомбетата на чепиците му се вълнуваха от движенията на пръстите му, които караха Джени да мели непрестанно в магазина. И видях как още в девет през това слънчево утро надигна шишето с алкохол.

Изчака да изсъхнат насълзените му очи и да престане да го сърби гърлото и чак тогава ми рече:

– Що ме гледаш така бе, синко Джим? Нима не видя как като добро дете си изпих първо портокаловия сок? Така че не можеш да кажеш, че съм се запил още преди да съм закусил.

– Извинявай – казах. И се поотдръпнах от камиона да го оставя да се свести, а и аз да поспечеля малко време.

– А аз, щом зърнах онзи красив хладилник на ДХА в научната им лаборатория – разправяше Джени в магазина, – моментално заявих на Джордж: „Това ще е идеалното тяло за мен." – Хвърли поглед първо на мен, после и на Джордж, след което млъкна и веселата ù усмивка изчезна за секунда-две. После се прокашля: – Докъде бях стигнала?

 

Джордж обаче нямаше никакво намерение да слезе от кабината на камиона. Гледаше някъде надалече през предното стъкло, към нещо потискащо, макар и отдалечено на хиляди километри. Готов бе да прекара по този начин целия остатък от деня.

Джени междувременно изчерпа репертоара си от приказки, при което застана на вратата и го викна:

– Съкровище, не смяташ ли да дойдеш?

– Не ми давай зор – отвърна ù Джордж. Но изобщо не я погледна.

– Да не би... Да не се е случило нещо? – попита тя.

– Прекрасно – каза Джордж, все още втренчен през предното стъкло. – Направо разкошно.

Напънах се да си представя, че и това е част от редовния им номер, и да открия в думите ù някакво остроумие или шега. Но Джени вече не играеше заради публиката. Те дори не виждаха вече лицето ù. И за мен не играеше. Играеше единствено за Джордж, а той – за нея, и щяха да го изиграят по абсолютно същия начин дори ако се намираха само двамата насред пустинята Сахара.

----------------------------------------------

 

 

vonegut   Докато простосмъртните спят (превод Венцислав К. Венков, цена 14 лв, 224 стр, издателство Колибри) е в книжарниците



Повече за промоциите на Колибри по случай 23 април, Световния ден на книгата и авторското право може да прочетете тук

 

1Q84, книга 2

Сряда, 14 Ноември 2012г. 16:43ч.

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

 

 

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

 

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

 

fishy

 

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

 

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

 

fish

 

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

 

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

 

blue

 

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

 

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

 

 

1q84 2   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

 

1Q84, книга 3

Събота, 01 Декември 2012г. 15:38ч.

След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, във втората част с мистъри дамата Даугър и нейната герила справедливост, сега е време да сложим гранде финала (откъс от книга 3 четете по-долу) на Мураками опуса 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... убийството на един Вожд.

 

 

– Питам се дали няма да можете да минете без пушене, господин Ушикава – каза по-ниският мъж.

Ушикава впери поглед първо в седналия от другата страна на бюрото човек, после в цигарата "Севън Старс" между пръстите си. Още не я бе запалил.

– Много ще съм ви благодарен – добави онзи с неизменна любезност.

Ушикава гледаше озадачено, сякаш се чудеше как изобщо е попаднала между пръстите му тази цигара.

– Извинете ме. Няма да паля. Просто съм я извадил по навик.

Брадичката на мъжа помръдна може би със сантиметър нагоре-надолу, но погледът му не престана да приковава очите на Ушикава. А Ушикава върна цигарата в кутията, а кутията в чекмеджето на бюрото.

 

mkillz   илюстрация © Soaron

 

По-високият от двамата, онзи с конската опашка, така леко се бе облегнал на рамката на вратата, че не можеше да се каже със сигурност дали наистина я опира. Гледаше Ушикава така, както се гледа петно на стената. Ама че гадна двойка, рече си Ушикава. За трети път се срещаше с тях, а чувството не отслабваше.

В тесния офис на Ушикава имаше само едно бюро, зад което седеше по-ниският мъж, остриган нула номер. И само той от двамата говореше; Конската опашка не продумваше и дума. Стоеше абсолютно неподвижен, като каменните песове пред входа на шинтоистките храмове, и не снемаше очи от Ушикава.

– Три седмици изтекоха – отбеляза Нула номер.

Ушикава взе настолния календар, погледна написаното и кимна:

– Съвършено правилно. Точно три седмици са изминали от последната ни среща.

– А през това време не сте ни докладвали нито веднъж. Както вече ви уведомих, господин Ушикава, всеки миг е скъпоценен. Нямаме време за губене.

– Напълно ви разбирам – отвърна Ушикава, докато си играеше със златната си запалка, явяваща се заместител на цигарата. – Време за губене няма. Това ми е пределно ясно.

Нула номер го изчака да продължи.

– Проблемът ми – рече Ушикава – е, че не обичам да докладвам на пресекулки: по малко оттук, по малко оттам. Предпочитам да изчакам, докато ми стане ясна цялостната картина, докато нещата си дойдат по местата и мога да прозра какво се крие зад тях. Половинчатите представи могат само да сътворят неприятности. Може да ви звучи егоистично, но това е начинът, по който работя.

Нула номер го наблюдаваше хладнокръвно. На Ушикава му бе ясно, че онзи не го брои за нищо, но фактът всъщност не го притесняваше ни най-малко. Доколкото можеше да си спомни, никому никога не бе правил добро впечатление. И беше свикнал с това. Никога не бе получавал обич от своите родители, братя и сестри, нито от своите учители и съученици. Същото важеше и за съпругата и собствените му деца. Виж, ако някой го хареса, тогава наистина ще вземе да се разтревожи. Обратното изобщо не го вълнуваше.

– Бихме желали да уважим вашия начин на работа, господин Ушикава. И мога да заявя, че досега сме успявали. Досега. Но нещата в момента стоят другояче. Съжалявам, но този път не можем да си позволим лукса да чакаме, докато съберем всички факти.

– Разбирам ви – рече Ушикава, – но в същото време се съмнявам, че само мен сте ме чакали да се свържа с вас. Нима не сте предприели и собствено разследване?

Нула номер не отговори. Устните му си останаха стиснати в права хоризонтална линия и изражението на лицето му нищо не издаваше. Но Ушикава все пак усети, че е съвсем близо до истината. През последните три седмици организацията им също се бе впуснала да търси въпросната жена, макар да използваха друга тактика, различна от тази на Ушикава. Но явно нищо не бяха открили и това обясняваше присъствието им в офиса му.

 

– "Крадеца само друг крадец може го хвана" – разпери широко ръце Ушикава, сякаш им споделяше някаква обаятелна тайна. – От него нищичко няма да съумееш да скриеш. Знам, че не съм красавец, но пък притежавам великолепен нос. Който може да върви и по най-слабата следа докрай. Понеже и самият аз съм крадец. Което пък ми налага да върша нещата така, както аз си знам, с моето си темпо. Напълно разбирам, че времето тече, но се налага да ви помоля да поизчакате още малко. Апелирам към търпението ви, за да не допуснем евентуален пълен провал.

Ушикава продължаваше да си играе със запалката.

Нула номер наблюдаваше търпеливо движенията му, после вдигна поглед:

– Ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво сте установили дотук, независимо от непълнотата на фактите. Отчитам вашия специфичен метод на работа, но много ще загазим, ако не отнеса нещо конкретно на началниците ми. А ми се струва, че и самият вие, господин Ушикава, сте в едно не особено благоприятно положение.

Тия младежи наистина яко са го закъсали, мина му през ум на Ушикава. Като специалисти по бойни изкуства са им поверили охраната на Вожда. А някой да вземе да го убие под носа им. Не че има доказателства, че е бил убит – нито един от членуващите в сектата лекари не е успял да открие външни наранявания. Но пък и медицинското им оборудване надали е било кой знае колко добро. Пък и те са били принудени да бързат. Ако бяха възложили законна пълна аутопсия на специалист патолог, можели са да открият и съмнителни признаци, но сега вече е късно. От трупа са се отървали потайно в рамките на селището на Сакигаке. Но така или иначе, двамата охранители не са успели да опазят своя Вожд и положението им в сектата е доста нестабилно. Затова сега имат задачата да открият жената, която буквално се е изпарила във въздуха. Наредили са им да не оставят нито един камък необърнат и да я спипат. Засега обаче ръцете им са празни. Обучавали са ги за бодигардове, а не за издирване на изчезнали лица.

– Влизам ви в положението, поради което ще ви кажа някои от нещата, които съм установил дотук – отвърна Ушикава. – Не всичко, а само отчасти.

Нула номер остана загледан още известно време в него с присвити очи, преди да кимне:

– Чудесно. И ние се сдобихме с известни подробности, които може вече да са ви известни, а може и да не са. Най-добре ще е да си споделим взаимно всички събрани сведения.

 

Ушикава остави запалката и разпери пръсти върху бюрото.

– Отправили сте покана към младата жена, Аомаме, да посети определен апартамент в хотел "Окура", за да помогне на Вожда да отпусне мускулатурата си, като го подложи на поредица от упражнения за стречинг. Това става в началото на септември, в онази септемврийска вечер с ужасната гръмотевична буря. Аомаме го подлага на процедурите в отделна стая в продължение на около час, след което оставя Вожда да спи и си тръгва. Казва ви да го оставите да преспи два часа и вие изпълнявате нареждането ù. Но Вожда не е спял. А е бил вече мъртъв. Външни наранявания няма, изглежда като да е прекарал инфаркт. Непосредствено след това жената изчезва. Предварително е опразнила апартамента си. Там няма нищо. На следващия ден в спортния клуб получават и молбата ù за напускане. По всичко личи, че се следва някакъв предварително набелязан план. И неизбежният извод, който се налага, е, че Вожда е убит от въпросната госпожица Аомаме.

 

mura6

 

Нула номер кимна. Всичко дотук му звучеше напълно точно.

– И вашата цел е да установите какво точно е станало – добави Ушикава. – На всяка цена сте длъжни да хванете тази жена.

– Ако тази Аомаме наистина е убила Вожда, трябва да разберем защо го е сторила и кой стои зад нея.

Ушикава огледа разперените върху бюрото му свои десет пръста, сякаш представляваха любопитна невиждана дотогава вещ. После вдигна глава и срещна погледа на седящия насреща му.

– Вече сте проучили семейното минало на Аомаме, нали така? Цялото й семейство са предани последователи на "Свидетелите". Родителите ù са все още доста активни и продължават да обикалят от врата на врата да вербуват нови членове. По-големият ù брат, тридесет и четири годишен, работи в управлението на сектата в Одавара. Женен е, с две деца. И жена му е силно вярващ член на "Свидетелите". От цялото семейство единствено Аомаме е напуснала сектата – те я наричат "вероотстъпничка" – и на практика е отлъчена и от семейството. Не открих никакви улики да са контактували помежду си през последните двадесетина години. Изключено е според мен те да я крият. Прекъснала е всичките си връзки с тях, когато е била на единадесет, и оттогава живее, общо взето, самостоятелно. Била е известно време у вуйчо си, но откакто влиза в гимназията, става на практика независима. Доста впечатляващо постижение. Очевидно е крайно волева жена.

Нула номер не каза нищо. Най-вероятно всичко това му бе вече известно.

– За участие на "Свидетелите" и дума не може да става – продължи Ушикава. – Те са прочути със своя пацифизъм, с това, че се придържат строго към принципите на несъпротива. Няма начин самата им организация да е целяла да отнеме живота на Вожда. По този въпрос смятам, че спор няма.

Нула номер кимна.

– И аз съм убеден, че "Свидетелите" нямат нищо общо. Но за всеки случай разговаряхме и с брата на Аомаме. Взехме всички необходими предпазни мерки. Но и той нищо не можа да ни каже.

– Надявам се, под "всички необходими предпазни мерки" да не се разбира, че сте му вадили ноктите?

Нула номер остави въпроса му без отговор.

– Не се нервирайте, де! – рече Ушикава – Шегувам се. Убеден съм, че и брат ù е нямал представа какво прави и къде се намира тя. Макар по рождение и аз да съм пацифист и никога да не прибягвам до подобни силови методи, стигнах до същото заключение. Между Аомаме и семейството ù, съответно "Свидетелите", не съществува абсолютно никаква връзка. От друга страна, изключено е да е организирала подобен акт сам-сама. Нещата са били най-внимателно подредени и тя само е следвала определен план. А и самото ù изчезване е доста впечатляващо. Подобно нещо не може да стане без солидна помощ отстрани и щедро финансиране. Явно зад нея стой някой – или някаква организация – който е имал интерес от смъртта на Вожда. И целият заговор е планиран от този човек или хора. Съгласен ли сте?

Нула номер кимна:

– В основни линии, да.

– Но нищо не ни подсказва за какъв род организация става дума – каза Ушикава. – Предполагам, че сте проучили и нейните приятели и познати?

Нула номер кимна безмълвно.

– И... оставете ме да позная... не сте открили никакви приятелски връзки – допълни Ушикава. – Нито приятелки, нито гаджета. Общувала е с неколцина колеги по работа, но извън работното си място не е излизала с никого. Аз поне не успях да установя каквито и да било тесни взаимоотношения с когото и да било. Как можем да си обясним подобен факт? Млада, здрава, добре изглеждаща жена.

 

mura5

 

Ушикава хвърли поглед на Конската опашка, сякаш замръзнал във времето и в рамката на вратата. Лицето му поначало си беше безизразно, така че място за промяна нямаше. Тоя човек има ли си изобщо име? Не бих се изненадал, ако се окаже, че няма, помисли си Ушикава.

– Вие двамата сте единствените, които са виждали госпожица Аомаме – каза Ушикава. – Е, как мислите? Да сте забелязали нещо особено у нея?

Нула номер поклати леко глава:

– Както сам отбелязахте, тя е доста привлекателна млада жена. Не красавица, по която мъжете ще си изкривят вратовете обаче. А много тиха, спокойна личност. Много уверена в способностите си като физиотерапевт. Но нищо друго не ни се наби на очи. Даже бих отбелязал като странен факта колко малко ни впечатли външността ù. На практика лицето ù почти не си го спомням.

 

Ушикава пак погледна Конската опашка до вратата.

Дали не желае нещо да добави? Онзи обаче нямаше вид на човек, възнамеряващ да си отвори устата.

Ушикава пак се обърна към Нула номер:

– Проверихте ли разпечатката от телефонната ù сметка за последните няколко месеца?

– Още не сме – завъртя глава Нула номер.

– А би трябвало – засмя се Ушикава. – Наистина си заслужава да я проверите. На кого ли не звънят хората и откъде ли не ги търсят. От разпечатката на телефонната сметка можете да добиете добра представа за живота на съответния човек. И госпожица Аомаме не прави никакво изключение. Никак не е лесно да се добереш до такава лична сметка, но не е и невъзможно. "Крадеца само друг крадец може го хвана", нали разбирате?

Нула номер мълчеше и го чакаше да продължи.

– Та докато преглеждах сметката на госпожица Аомаме, наяве излязоха следните факти. Първо, тя не обича да говори по телефона, за разлика от почти всички останали жени. Разговорите ù поначало не са много, а и тези, които е провела, са били съвсем кратки. От време на време се случва и по някой по-дълъг разговор, но такива са по-скоро изключения. Повечето пъти е звъняла в работата си, но тъй като половината време работи и на свободни начала, провеждала е и разговори свързани с частната ù практика. Тоест уреждала си е домашни посещения директно с клиентите си, без да използва услугите на спортния клуб. Разговорите ù от този род са доста, но нито един не ми се стори подозрителен.

 

Ушикава направи пауза и докато оглеждаше пожълтелите си от никотина пръсти, си мислеше за цигара. Запали една въображаема цигара, пое въображаемия дим и го изпусна.

– Има обаче и две изключения – две обаждания до полицията. Не на спешния номер 911, а до управлението на уличното движение в участъка в Шинджуку. А и оттам са я търсили няколко пъти. Тя обаче не шофира, а и надали някой на полицейска заплата би могъл да си позволи частни занимания в скъп спортен клуб. Което ме навежда на мисълта, че е познавала някого, който работи там. Но за кого става дума, не мога да кажа. И още едно нещо не ми дава мира: провела е няколко дълги разговора с неизвестен номер.

 

 

1q84 3   1Q84, книга 3 (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена 18 лева, издателство Колибри) e в книжарниците от 3 декември


Вакантен пост

Неделя, 16 Декември 2012г. 12:42ч.

Явно Дж. К. Роулинг няма желание да оваканти поста на бестселър писател. След Хари Потър сагата, тя е готова с ново творение за малки и големи – Вакантен пост (откъс от книгата четете по-долу) не се заиграва с магията и пакостите на симпатични хлапета, а полита (с метлата) на черната комедия в ежедневието на провинциалното английско градче Пагфърд – там, където всички до болка се познават и (затова) не се понасят, но пък са принудени да живеят заедно. Звучи познато, нали?

 

 

Неделя

Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да излизат за вечеря. Цял уикенд го мъчеше главата, а на всичко отгоре гонеше и срока за редакционното приключване на местния вестник.

Но по вдървеното и необщително поведение на съпругата му по време на обяда бе заключил, че картичката му за годишнината от брака им не бе смекчила престъпното му усамотяване от сутринта в работния кабинет. Не помагаше и фактът, че пишеше не за някой друг, а за Кристъл, която Мери, въпреки всичките си твърдения, никак не обичаше.

– Изгарям от желание да те изведа някъде на вечеря, Мери – излъгал бе той, за да стопи леда. – Деветнайсет години, деца! Деветнайсет години, а майка ви изглежда по-хубава от всякога.

 

Мери поомекна и му се усмихна, при което Бари се беше обадил в голф клуба – хем беше наблизо, хем със сигурност щяха да им запазят маса. Стараеше се да създава поне дребни удоволствия на жена си, особено откакто беше осъзнал, че след близо две десетилетия съвместен брак редовно я разочароваше по отношение на по-важните неща. Не че го правеше умишлено. Просто двамата имаха коренно различни възгледи по това, кое е най-важното в живота.

 

post

 

Четирите деца на Бари и Мери отдавна бяха надраснали възрастта, в която да се нуждаят от гледачка. Бяха зяпнали в телевизора, когато за последен път си взе довиждане с тях; единствен Деклън, най-малкият, се извърна, погледна го и махна с ръка за сбогом.

Главоболието не спираше да блъска зад ушите му, докато изкарваше колата на заден ход от дворната алея и подкара през симпатичното им градче Пагфърд, където се бяха преместили след сватбата. Спуснаха се по "Чърч Роу" – стръмната улица, по чиито две страни се редяха най-скъпите къщи в цялата си викторианска пищност и солидност, свърна покрай псевдоготическата черква, в която навремето гледаха двете им близначки в мюзикъла "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха", и прекоси площада, откъдето ясно се виждаше черният скелет на порутеното абатство – доминантата в силуета на градчето, кацнала на върха на хълма и сливаща се с теменуженото небе.

 

Въртеше волана по познатите му завои, но в главата му се въртяха единствено неминуемите грешки, допуснати от бързане да довърши дописката, която току-що бе пратил по имейла до редакцията на "Ярвил енд Дистрикт Газет". Трудно му се удаваше някак си да предаде в писмен вид словоохотливостта и чара си.

Голф клубът бе на някакви си четири минути път от площада, току зад онази граница, в която градчето правеше последните си издихания под формата на стари селски къщи. Бари паркира микробусчето пред клуб-ресторанта "Бърди" и изчака за секунда до автомобила Мери да си мацне пак червило. Хладният вечерен въздух погали лицето му. Загледа как контурите на голф игрището се разтапяха в здрача и се запита защо всъщност продължава да поддържа членството си. Слаб играч беше – и замахът му не струваше, и хендикапът му беше висок. Да не говорим колко много други неща му запълваха времето. Не помнеше друг път така да го е боляла главата.

Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.

 

В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.

Мери изпищя – и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 "Спешна помощ".

На линейката ù бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята ù пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.

 

 

cover Вакантен пост (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена мека корица 20 лева, твърда корица 25 лева, електронна книга 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците от 17 декември


Спечели пътуване за двама до Лондон + други награди с Голямата игра Вакантен пост до 17 януари 2013

 

Помощ, простете

Неделя, 03 Февруари 2013г. 19:49ч.

"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...

 

 

В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.

 

Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.

 

Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:

1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).

2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.

3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.

4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.

5. Не докосвай кокаин.

6. И най-вече, никога не се влюбвай.


begbe2


Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.

 

В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.

– Виж младата ми годеница със светлосините очи.

– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.

– Много е стара. Да не си си забравил очилата?

– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.

– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.

– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!

– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.

– Млъквай, че се влюбвам.

– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.

– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).

Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.

– Гърдите ми са по-големи от твоите!

– Да, но моите са истински!

 

Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".

 

begbe5

 

Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.

 

Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.

 

Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.

 

 

 

begbecover   Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)

онлайн