Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: изкуствен интелект
A+ R A-
Списък на статии по етикет: изкуствен интелект

Human Ex Machina

Четвъртък, 09 Април 2015г. 19:19ч.

"Машина ли съм или съм човек?" питаше Бенедикт Къмбърбач/Алън Тюринг в миналогодишната Игра на кодове, а именно прочутият Тюринг тест за разграничаване на изкуствен интелект е на фокус в режисьорския дебют на Алекс Гарланд с камерната психо-роботика драма Ex Machina:Бог от машината.

 

exm9

Всъщност, въпросът за това какво и доколко ни прави хора винаги е бродил из софтуера (или уетуера според Ex Machina терминологията) на Алекс Гарланд – от романа му класика (и едноименния филм) Плажът до неговите киносценарии за 28 дни по-късно, Never Let Me Go и Ex Machina, всичко опира до това кои наши действия ни определят като хора.

exm8

Отговорът тук идва след съспенс бродене из лабиринта на човешкото съзнание, който доста прилича на коридорите на тайната хай-тек лаборатория (а.к.а енергийно-ефективният шик бутик хотел Juvet в Норвегия) на технократа Нейтън (Оскар Айзък на светлинни години от Люин Дейвис амплоато, но близо до злия гений на доктор Ледгар от Кожата, в която живея), който освен, че е собственик на най-голямата нет търсачка в света BlueBook (хитро съчетание от имената на първата машина с изкуствен интелект Deep Blue и Facebook), но и прекарва живота си в изолация и опити за създаване на изкуствен интелект.

exm14

Негови опитни мишки са наивния, но страстен програмист от BlueBook Кейлъб (Домнъл Глийсън) и сексинтелигентния андроид Ава (да не кажем направо Ева или просто Алисия Викандер), които в името на науката оплитат теста на Тюринг с вечната игра на кодове между мъжа и жената интимно.

exm7

Компания на камерната сай-фай тройка правят нямата и секси хостеса Киоко (Соноя Мицуно), картина на Джаксън Полък, епично-дзен гледки от Норвегия, мистъри токови удари и... музиката на Бен Селисбъри и Джоф Бароу (от Portishead), която хипнотично и със съспенс финес води разказа из лабиринтовите коридори на изкуствения интелект до достигане на отговори, които са вълнували, вълнуват и ще продължат да вълнуват Човека.

exm27

Всъщност, именно с това печели режисьорския дебют на Алекс Гарланд – също като ексцентричния му герой Нейтън, който не обича да говори сухо за наука или да обяснява вече известни факти, така и Гарланд не се впуска в софистицирана научна фантастика, нито пък опростява до кич историята, а я запазва максимално близо до Човека днес.

exm29

Човекът, който се прави на Бог. Човекът, който играе deus ex machina ролята (с която в античния театър се е отбелязвала съдбоносната намеса на Боговете), за да разреши такъв безизходен проблем като собственото си програмиране. Човекът, в чието ежедневие няма положителни герои, а само безкраен низ от фикс идеи, лъжи, измами, убийства... Човекът, който всеки ден се обръща срещу своите предци, създатели и наследници.

Човекът, за когото не важат трите закона на роботиката, именно защото е... Човек.

exm30


Ex Machina:Бог от машината е в кината 

Машини като мен | Иън Макюън

Четвъртък, 25 Юли 2019г. 14:14ч.

Мъж, Жена и... Андроид, оплетени в сай-фай-ерото-философски триъгълник – може и да не звучи като типична фабула за романите на Иън Макюън, но след миналогодишните срещи с него сигурно сте наясно, че Макюън винаги е бил воден и интригуван от въпроса "Какво ни прави Хора?"... Именно този въпрос свети неумолимо в AI-подсъзнанието на актуалния му, тазгодишен роман Машини като мен (откъс от него ви очаква по-долу) – Чарли и Миранда живеят в паралелните, утопични 80-те години на миналия век, когато Британия губи Фолкландската война, Алън Тюринг все още е жив, а неговата мечта за жив изкуствен интелект вече е реалност – 25 андроида (13 Адамовци и 12 Еви) вече крачат по света, а когато Чарли купува своя Адам и заедно с Миранда започват да програмират неговата личност в търсене на съвършения човек... изниква въпроса: Съвършенството или Несъвършенството ни прави Хора?... Като Теб, като Мен... като Адам...

 

 

Не би трябвало да се учудвам, че на трийсет и две се оказах съвършено разорен. Това, че прахосах наследството от майка ми за една машинария, беше само част от проблема ми – но много показателна. Винаги когато се случеше да се окажа с пари, правех всичко възможно да ги прахосам, сякаш ги хвърлях в магическа клада или ги натъпквах в цилиндър, от който след това изваждах зайче. Много често, макар и не в този последен случай, го правех с намерението някак си, като с вълшебна пръчка, да изкарам още по-голяма сума с минимални усилия. Бях лековерен и лесно се връзвах на всякакви оферти, полузаконни хитрости и уловки, подмамен от прекия път към парите. Падах си по грандомански, импозантни начинания. Други също го правеха, но преуспяваха. Вземаха пари назаем, измисляха остроумни начини да ги вложат, натрупваха богатство и им оставаше дори след като вече са си изплатили дълговете. Или пък имаха работа, професия, както и аз бях имал навремето, и забогатяваха с по-бавни, но устойчиви темпове. Докато междувременно аз едва се крепях на повърхността или по-скоро, затъвах в аристократично разорение в двете си усойни стаи на приземен етаж в глухите улици на ничията едуардианска земя в терасирания квартал между Стокуел и Клапам, Южен Лондон.

Израснах в село недалеч от Стратфорд, Уорикшър, единственото дете на баща музикант и майка медицинска сестра в общинска болница. Отрано започнах да се интересувам от електроника, но в крайна сметка се дипломирах като антрополог в един никому неизвестен колеж в южната част на Централна Англия; после се преориентирах към правото и след нужната квалификация се хванах да работя в отдел за данъци и налози.

Само седмица след двайсет и деветия ми рожден ден бях отстранен от служба и едва отървах един, макар и кратък, престой в затвора. Моите сто часа общественополезен труд обаче ме убедиха, че постоянната работа не е за мен. Спечелих малко пари от книга за изкуствения интелект, която написах много бързо, но ги изгубих в следващото си начинание, свързано с хапче за удължаване на живота. После спечелих прилична сума от една имуществена сделка, която изгубих в следващия си проект за даване на коли под наем. Един мой любим чичо, който беше забогатял благодарение на патент за нагревателна помпа, ми остави известни средства, които бързо пропилях в поредния проект за здравно осигуряване.

На трийсет и две вече едва свързвах двата края, като играех онлайн на стокови и валутни борси – схема, която не се различаваше от останалите. Седем часа на ден седях прегърбен пред клавиатурата, купувах, продавах, двоумях се, в един момент започвах да боксирам въздуха, в следващия псувах, поне в началото беше така. Изчитах борсовите отчети, но според мен действах хаотично, безсистемно и повече разчитах на догадки. Понякога правех удари, понякога затъвах, след равносметка на годишна база парите ми се оказваха колкото на един пощаджия. Плащах си наема, който в онези дни не беше висок, хранех се, обличах се доста прилично и си въобразявах, че вървя към стабилизиране и междувременно опознавам себе си. Бях убеден, че след трийсетата ми година резултатите ми ще се подобрят в сравнение с предишния период на двайсетте.

Но нашият уютен семеен дом беше продаден точно когато първият читав изкуствен човек се появи на пазара. 1982-ра. Роботи, андроиди и техните имитации бяха моята страст, особено след проучванията, които бях правил във връзка с книгата ми. Цените им щяха да падат, но аз трябваше да се сдобия с един от тях веднага – Ева или Адам, беше ми все едно.

machmcne

Всичко можеше да бъде по-различно. Предишната ми приятелка Клеър беше разумно създание, още чиракуваше като зъболекарска сестра. Работеше в един кабинет на Харли Стрийт и тя със сигурност щеше да ме разубеди да купувам Адам. Беше човек, стъпил здраво на земята, на тази земя. Умееше да си подрежда живота, и не само нейния. Засегнах я с постъпка на неопровержима изневяра. Тя веднага ме заряза след сцена на величествен гняв, в края на която изхвърли всичките ми дрехи на улицата. На Лайм Гроув. Повече не ми проговори и оттогава оглавява списъка ми с грешки и провали. Тя обаче би могла да ме спаси от мен самия.

Обаче. В интерес на балансирания подход нека дадем думата на неспасения да се защити. Купих Адам не за да печеля от него. Точно обратното. Мотивите ми бяха чисти. Броих цяло състояние в името на любознателността, този неуморим двигател на науката, на интелектуалния живот, на самия живот. Това не беше мимолетна прищявка. Има предистория, обяснение, вложено време и затова държах на правото си да черпя от тях. Електрониката и антропологията – далечни братовчеди, които модерността беше събрала заедно и обвързала в брак. Рожба на това съвкупление беше Адам.

 

Значи, ето ме, стоя пред вас, свидетел на защитата, след училище, точно в пет следобед, типичен екземпляр на времето си – къси панталони, ожулени колене, лунички, ниско подстригана коса отзад и над слепоочията, единайсетгодишен. Пръв съм на опашката, чакам лабораторията да отвори за клуба на "жичкаджиите". Ръководеше го господин Кокс, един благ великан с морковена на цвят коса, който ни преподаваше физика.

Моят проект беше да направя радио. Това е въпрос на вяра, едно продължително упование и молитва, които ми бяха отнели седмици наред. Разполагам с основа от текстолит, шест на девет инча, в която лесно се пробиват дупки. Най-важни са цветовете. Сини, червени, жълти и бели жици очертават различни бразди върху платката, като завиват под прав ъгъл, скриват се отдолу, показват се на друго място, прекъсвани от ярки на цвят и миниатюрни цилиндърчета на ивици – кондензатори, съпротивления, – после индуктивна намотка, която бях навил собственоръчно, после операционен усилвател. Нищо не разбирам. Следвам схемата, както новопокръстен послушник чете Светото писание. През цялото време господин Кокс ме съветва с тих глас. Аз доста несръчно запоявам една част, една жица или един компонент с друг. Пушекът и миризмата от поялника са като наркотик, който вдишвам дълбоко. Включвам в схемата си минипревключвател от бакелит, който решавам, че е бил взет от изтребител, най-вероятно от "Спитфайър". Последното свързване, три месеца от началото, е на парче тъмнокафява пластмаса към деветволтова батерия.

Студен, ветровит, мрачен март. Другите момчета са се привели над проектите си. Намираме се на дванайсет мили от родния град на Шекспир, в едно адски сбутано общообразователно училище. Всъщност отлично място. Флуоресцентните светлини по тавана се включват. Господин Кокс е в отсрещния край на лабораторията с гръб към нас. Не държа да привличам вниманието му, за да не става свидетел на провала ми. Щраквам ключето и... чудо!... чувам статично пращене. Завъртам кондензатора за настройка: музика, ужасна музика според мен, защото скрибуцат цигулки. След това проехтява отривистият говор на жена, но не на английски. Никой не вдига глава, никой не се интересува. Да направиш радио, не е нещо особено. Но аз онемявам, още малко и ще се разплача.

От тогава насам никаква техника не ме е впечатлявала толкова много. Електричеството преминава през метални парченца, внимателно подредени от мен, и от въздуха улавя гласа на чужденка, която седи някъде там. Тя не ме познава, не може да знае, че аз я слушам. Никога няма да узная името ù, нито ще разбера езика ù, никога няма да се срещна с нея, или поне не нарочно. Моето радио с неговите грапави следи от запояване върху платката е също толкова удивително, колкото съзнанието, породило се от материята.

Умствените способности и електрониката са тясно свързани, това открих през моите тийнейджърски години, докато се занимавах да правя елементарни компютри и сам да ги програмирам. После дойде ред на по-сложните компютри. Електричеството заедно с парченцата метал можеха да събират числа, да съставят думи, да възпроизвеждат образи, песни, да помнят неща и дори да превръщат звуците в букви.

Когато бях на седемнайсет, Питър Кокс ме убеждаваше да запиша физика в местния колеж. Само след месец обаче се отегчих и започнах да се оглеждам за нещо друго. Предметът ми се стори твърде абстрактен, а в математиката хич ме нямаше. Дотогава вече бях изчел някоя и друга книга и у мен се събуди интерес към литературните герои като плод на въображението. "Параграф 22" на Хелър, "Великият Гетсби" на Фицджералд, "Последният човек в Европа" на Оруел, "Всичко е добре, щом свършва добре" на Толстой – не продължих по-нататък, но все пак схванах смисъла и целта на изкуството.

Свеждаше се до вид проучване. Нямах желание обаче да уча литература, по-скоро това интуитивно занимание ме плашеше. Някакъв хвърчащ лист хартия с информация за предстоящ курс, на който попаднах в библиотеката на колежа, ме осведомяваше, че антропологията е "наука за хората и техните общества през вековете и пространствата". Значи, систематично обучение с включен в него и човешкият фактор. Записах се.

Първото нещо, което научих: курсът ми беше обидно зле недофинансиран. Никакво ходене до Тробриандските острови, където, както бях чел, било забранено да се храниш пред други хора. Добрите обноски повелявали всеки да яде сам с гръб към приятелите или членовете на семейството. Островитяните правели магия, с която превръщали грозните хора в красиви. Децата били поощрявани да се занимават със секс от малки. Сладкият тропичен картоф бил в ролята на единствената разменна единица. Жените определяли положението на мъжете в обществото. Колко странно и похвално! Моите схващания за човешката природа до този момент се бяха оформили изцяло под влиянието на бялото население, обитаващо южната четвъртина на Англия. Затова сега се почувствах като захвърлен в бездната на релативизма...

 

 

 

cover-mashini-kato-menМашини като мен (превод Иглика Василева, 352 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

онлайн