Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: кино
A+ R A-
Списък на статии по етикет: кино

Кино шот

Петък, 28 Септември 2012г. 14:45ч.

Необичайни заподозрени кинорепортери се срещат с обичайно заподозрения Кевин Спейси или поне ще разцъкват снимачната площадка на неговото продуцентско студио Trigger Street Productions.

 

Какво?

Конкурс за кинорепортер, организиран от продуцентското студио Trigger Street Productions на Кевин Спейси и Jameson. Сценарият – изглеждаш филмите, победили в първото издание на Jameson First Shot (конкурсът за сценарист и режисьор на късометражен филм от трима автори от Русия, САЩ и Южна Африка), врътваш им един задушевен видеоанализ, с който участваш в конкурса, печелиш го и летиш до Ел Ей за снимачната площадка на Trigger Street Productions – живот като на кино, ей!

 

Кой?

Конкурсът е отворен за всеки киноман, навършил 25 години, с видеокамера в ръка или на телефона, и с по-добър английски от преводачите на филми в торент тракерите.

 

Как?

Видеоревю (не по-дълго от 3 минути) за един, два или пък всичките три филма (Вентрилоквистът - Бенджамин Ливит, САЩ; Пликът - Алексей Нужний, Русия; Зъболекарски истории - Алън Шели, Южна Африка), победили в първото издание на Jameson First Shot. Качваш го в YouTube и го публикуваш на този сайт до 1 ноември 2012.

 

   Зъболекарски истории © Режисьор: Алън Шели, Южна Африка

 

Кога?

На 8 ноември жури в състав (режисьор – Драгомир Шолев; сценарист – Теодора Василева; журналист – Георги Тошев) ще обяви 10 финалисти, които ще продължат участието си във втори кръг. Журито ще избере 9, а десетият ще бъде гласуван от публиката на българския Jameson First Shot сайт. Всички 10 финалисти ще получат задача, на която ще трябва да отговорят с кратък видеоматериал. Финалният избор на журито за репортер на Jameson First Shot ще бъде обявен в началото на декември 2012.

 

Къде?

Този, който спечели конкурса, лети през март 2013 за Лос Анджелис, за да отрази снимките на един от трите филма, победили в Jameson First Shot 2013. Освен това, по-късно през годината, ще присъства като официален First Shot репортер и на трите премиери на филмите в Ню Йорк, Москва и Йоханесбург.

 

Защо?

Ако обичаш киното и журналистиката поне толкова, колкото умел в играта с камерата е Кевин Спейси, то този конкурс наистина е шанс да видиш как се случват нещата от първи дубъл... или от първи шот.

 

   Пликът © Режисьор: Алексей Нужний, Русия

 

Пуста младост

Четвъртък, 29 Ноември 2012г. 19:32ч.

Гол, черен екран, учестено дишане, стъпки отекващи в здрача на миналото и неговите призраци и... самият Джак Керуак шептящ своя Път – не може и да мечтаеш за по-брилянтен начален кадър на първата евър екранизация (55 години след оригиналното публикуване!) на култовия Керуак роман По пътя. Всяко време си има своите герои, своите истории и начините да бъдат разказани, но защо след толкова много години призраците на следвоенното бийт поколение като Сал Парадайз/Джак Керуак, Дийн Мориарти/Нийл Касиди и Карло Маркс/Алън Гинзбърг продължават да вълнуват? Може би, защото някои (вместо да бъдат консуматори, които искат всичко наведнъж) просто искат да "горят, горят, горят", да избухват като фойерверки в нощта, от лудо желание за живот. Собствен живот, без чужди рекламирани правила. Може би...

 

road15

 

Животът "по пътя" за Жан-Луи "Джак" Керуак (да, той има канадско френски корени, затова и ще чуеш във филма Сал да говори на места на канадски френски) стига до крайната си спирка през октомври 69-а, но още приживе Джак се опитва да филмира своя роман (дори предлага на Марлон Брандо ролята на Дийн) – уви, безуспешно. Животът "по пътя" за Франсис Форд Копола пък започва през 1979, когато купува правата за филмиране на романа и оттогава започва ходенето по мъките – истинска епична одисея, повече от 30 години в търсене на подходящ режисьор (след като самият Копола се отказва, пробва Джоуел Шумахер, Гюс Ван Сант...), в търсене на точните актьори (то не били варианти като Итън Хоук и Брад Пит, Били Кръдъп и Колин Фарел) и... търсене на отговори на най-важния въпрос – "Защо?".

 

Защо точно сега? Едва ли бразилският мастер на роуд муувито (и не само) Валтер Салес (заснел превъзходно Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара) е искал да прави коментар на днешна Америка и на съвременния свят, защото те са коренно различни от следвоенна Америка и епохата на бийт поколението. Или не съвсем... Години след терористичните атаки на 11 септември и глобалната икономическа рецесия, съвременният свят се намира в почти същата ситуация на дезинформация, страх, двойно по-голяма консуматорска пропаганда и опит за тотален контрол, и ограничаване на личната свобода с всякакви мерки за сигурност и стабилност. Хората пък не вярват в нищо и са изправени, също като Сал и Дийн, пред безкрайната като пустиня безпътица и безсмислие на днешния свят (с вечно прогнозирания му апокалиптичен край), докато всеки отчаяно търси своя път към дома на вътрешния си мир. Тогава (като зарежем социалните, политически и икономически отклонения) филмът на Салес не е ли просто винтидж трибют за млади хора от всяко едно поколение и епоха, които просто търсят (къде успешно, къде не) себе си и своето място във вечния цикъл на живота.

 

road

 

В тази връзка, Сам Райли (след Joy Йън Къртис Division в Контрол явно му върви на биографични герои с поетична душа, вътрешни борби и близки срещи с наркотици) и Гарет Хедлънд (в ролята на живота си след сравнително малките му изяви в Троя и Трон:Наследството), та двамата, изглеждат перфектен избор за образите на Сал и Дийн – и Сам, и Гарет са млади, талантливи актьори, които се опитват да пробият (също като Сал/Керуак) по пътя към целта, която гонят.

 

road10

 

Резултатът – винтидж трип трибют, джазово задъхан като Керуак прозата (ритъмът и саундтракът на филма са брилянтно уцелени с любимия на Керуак бибоп джаз) – Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Slim Gaillard, Son House, Ела Фицджералд, Дина Вашингтон, Били Холидей... Пътуването е в търсене на изгубеното време (неслучайно героите във филма четат именно първия том на едноименния опус на Марсел Пруст) и се движи дословно по пътя на оригиналния роман. С малките разлики, че в книгата Сал среща Дийн след развода с първата си съпруга – не след смъртта на баща си, а втората жена на Дийн е чернокосата Камий – не руса дива като Кирстен Дънст.

 

road6

 

Иначе, историята е позната (може би) на всички – картата на Америка (че и на Мексико) се превръща в пъзел от живи пощенски картички, напоени с духа, търсенията, терзанията, прозренията, друсанията, оргиите, грешките, възходите, паденията на Сал, Дийн, Мерилу (Кристен Стюърт между Into The Wild и The Twillight), Карло (Том Стъридж) и добрия стар Бул Лий/Уилям Бъроуз (Виго Мортенсен), така че накрая Сал/Керуак да сглоби този пъзел (ръкописът на По пътя буквално е слепен лист по лист, непрекъсващо руло хартия), докато поуките не изгреят на хоризонта, а нощта на младостта не отстъпи място на ослепяващия ден на старостта.

 

road17

 

Проблемът – всички сме го гледали този филм. Под една или друга форма. По пътя присъства в купища, безброй други филми и истории, вдъхновени от този роман или изглеждащи/звучащи по този начин. Затова е и култова книга. Затова е и трудно, когато някой реши да визуализира представите на милиони хора за Сал, Дийн и Пътя. Затова и досега нямаше такава екранизация. Затова има и филми, които по-добре пресъздават съзряването, пътуването към себе си в лабиринта от психеделични нарко експерименти, намирането на призвание и нещото, в което да вярваш... затова може и нито една картина от този филм да не остане в съзнанието ти. Освен... началният кадър – Джак Керуак шептящ своя Път, на ръба "тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта".

 

road2

 

Та си мисля, какво ли щеше да каже Джак Керуак, ако бе доживял да види една от мечтите си (филмирането на По пътя) на екрана? Може би "Всичко е мъртво" или пък това – "Мисля за Америка, мисля си дори за старата Америка, Домът, който така и не намерих, мисля си за Филма, който така и не гледах". Може би...

 

road9

 

Гледайте По пътя в кината от 30 ноември


Сирак скитник

Петък, 21 Декември 2012г. 01:40ч.

Имало едно време приказка за едно момче, един бенгалски тигър и... края на света. Поне такъв, какъвто го познавало момчето, наречено Пи. Животът на Пи, новият филм на Анг Лий (вписан в златните Оскар архиви с филми като Планината Броукбек, Тигър и Дракон, Разум и чувства) по едноименния роман на Ян Мартел наистина започва като боливудска (със звездите на Боливуд Ирфан Кан, Табу) приказка – пищно, гъделичкащо с кич и хумор, цветоопияняващо чак око да ти зайде, за да се превърне в екзистенц притча, дълбока колкото Марианската падина в Тихия океан.

 

pi2

ИсториятаПисин ("piscine" на френски означава "басейн", но няма да издаваме целия комедиен карамбол с името на нашия главен герой) Молитор Пател или накратко Пи (дебютантът Сураж Шарма) е буден към мистериите на живота тийн, който е достатъчно широкоскроен, за да изповядва индуизъм, християнство и ислям едновременно (брилянтна метафора за толерантност в нашия нонстоп воюващ на религиозна основа свят) и за да приема с философско дзен спокойствие безкрайните жлъчни шеги със странното му име. Пи живее във френскоговорящия район Пондичери в Индия и първите уроци за безмилостната захапка на живота получава не толкова в училище, колкото в притежаваната от родителите му зоологическа градина, където среща бенгалския тигър (и по-късно близнак по неволя) Ричард Паркър. Драмата на Пи започва тъкмо когато е открил любовта в красотата и грацията на танцьорката Ананди, а семейството/ баща му решава, че е наложително да търсят обратния на Колумб път като емигрират в Америка и по-специално в Уинипег, Канада.

pi

И така семейство Пател, заедно с целокупния си зоопарк, се натоварва (досущ Ноев ковчег) на японския кораб Цимцум (еврейска дума за място на сътворение, библейски препратки да искаш) и поема по пътя към бъдещето си... или към края на своя свят. Корабът попада в зла буря, от която единствено оцелява Пи на спасителна лодка в компанията на... осакатена зебра, симпатичен орангутан, пощръкляла хиена и разярения бенгалски тигър (наречен от Ян Мартел с името на герой на Едгар Алън По – моряк, оцелял в корабокрушение, но изяден след това от другите оцелели свои спътници) Ричард Паркър.

pi9

Противно на участта на моряка, чието име носи, тигърът за нула време и две-три мощни ръмжения разчиства пространството на спасителната лодка, като остава да дели съдбата на сирак скитник единствено с Пи. Оттам, където морето и небето се сливат в безкрайността, мястото, което екзистенц философите биха нарекли Голямото нищо, започва и одисеята (продължила 227 дни) на Пи и Ричард Паркър в търсене на хармонично съществуване между вегетарианец и хищник, в търсене на мир във всемира и на... твърд бряг, на който да оцелеят.

pi14

ЗарибявкатаАнг Лий използва превъзходно целия арсенал от най-съвременни CGI и 3D трикове не за да заснеме поредния хипер динамичен, зрелищен блокбъстър, а за да разкаже невероятно красива (олé за оператора Клаудио Миранда, заснел друг епос – Странният случай на Бенджамин Бътън), изключително човешка и сюрреалистична притча за малки и големи, в която Бог и Душа не са просто думи, изядени от комерсиални, рекламни клишета. Дори да не си наясно с всички религиозни препратки и екзистенц метафори във филма, пак ще се забавляваш с историята, в която Пи и Ричард Паркър попадат на остров (с формата на изображението на бог Вишну), населен с хищни растения и гигантска колония сурикати (дали не прилича на човешката лудница, в която живеем), докато разказвачът на живота на Пи ни предлага избор – да вярваме в Историята, в Истината, която търсим според очите, през които виждаме света.

Именно този избор е най-хубавото във филма – все пак Истината никога не е една, а има безкрайни вариации, колкото безкрайно е числото Пи, колкото безкраен е броя на очите, които търсят Истината за света... Все пак зеницата на окото също е окръжност, която се измерва с числото Пи. Както и вечния кръг на живота.

 

pi6

 

Гледайте Животът на Пи в кината от 21 декември


Книгата Животът на Пи от Ян Мартел е в книжарниците

 

Excelsior за оптимисти

Четвъртък, 24 Януари 2013г. 13:38ч.

"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.

 

Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.

optimist4

В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.

optimist1

В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.

optimist7

И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.

 

Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.

optimist

И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.

 

Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!


optimist10

 

Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари

 

Костни белези

Събота, 16 Март 2013г. 04:34ч.

Има филми, които още с първите си кадри ти влизат подкожно без упойка. Филми, които говорят така клинично за живота и малките му тайни, че бъркат до мозъка на костите ти и оставят "белези" по тях. Филми като Ръжда и кости – последната екзистенц дилема на режисьора Жак Одиар (заснел фаворити като Сърцето ми спря да бие и Пророк), с които умее така тънко да те подхлъзва, че да съпреживяваш драмата на главните герои, която няма нищо общо с твоя личен хаос и проблеми. На пръв поглед.

 

bone1

Историята се лее като песен (започва и завършва рамково с Bon Iver импресиите Wash и The Wolves), в която Ален (наричан от всички Али заради неговия кумир Мохамед Али) – пикова роля на неособено познатия Матиас Шьонертс – е себичен бивш шампион по бокс на Белгия и настоящ безработен, който трябва да се грижи за сина си Сам (русото ангелче Арман Вердюр), и двамата изоставени от зачезналата майка. Изходът от досадната за Али ситуация е да отидат в Южна Франция (да не кажем Кан и покрайнините му) при неговата сестра Ана, която да му помогне в грижите за Сам и да му намери работа.

bone3

Речено-сторено – Али започва работа като гард в дискотека, където сбиване го среща с чаровната дресьорка на косатки в местния воден шоупарк Стефани (поредната брилянтна роля на Марион Котияр) – (не)случайна среща, която както в киното, така и в живота се оказва разковничето във всяка екзистенц драма. Защото докато Али я кара по познатата инерция (импулсивен фитнес секс, безотговорен към сина и сестра си, които приема за досадна даденост), то света на Стефани тотално рухва като еднотонова косатка върху нея.

bone8

Инцидент я оставя без крака (толкова хиперреалистично изпипано до последната CGI вена), без мечти и най-важното без желание за живот, че когато и близките хора се отдалечават, Стефани се сеща само за един друг "инвалид", с когото да сподели драмата – първичният и прям Али, естествено, с ампутирани чувства и ценности. Човекът, който много добре знае какво е просто да съществуващ, а не да Живееш. На пръв поглед.

bone9

На втори поглед, обаче, само грубият Али може да ù даде смисъл за нов живот – той няма да я оплаква за това, че е "половин човек", а ще я заведе да плуват. Безцеремонно ще ù предлага оперативно чукане за десерт и натурална, животинска енергия от нелегалните боеве, в които се боксира за пари, за да изпита Стефани онази, дивата, първичната радост от това, че просто си жив.

bone13

На трети поглед двамата ще заформят логична симбиоза (напомняща леко за комбината в друг френски хит от изминалата година Недосегаемите), която ще разцъфне (на куул саундтрак фон) в римейк на старата екзистенц мъдрост – "Пътят към ада е постлан с добри намерения!"

bone17

На четвъртия поглед вече ще ти е ясно, че (също като в живота) тук невинни няма, има само виновни. Защото хората масово страдат от синдрома на непоемане на отговорност за своите действия. Защото искат да живеят в клишето, което казва, че за да намериш най-ценното, първо трябва да го загубиш или за да поправиш нещо, първо трябва да го счупиш.

bone18

А човек чупи доста неща (и костите си) в безбройните свободни (без правила) битки с живота, които понякога приличат на непосилно бъхтене срещу огледална (или пък ледена) стена, в която вижда собственото си отражение. Иначе костите зарастват, но пък белези винаги остават. Както старата любов ръжда не хваща. Или както се пее в една песен: "It feels like walking on rusty nails but the Pain is not mine..."

bone20

 

Гледайте Ръжда и кости на 17 март в Cinema City от 21:00 часа, на 21 март в Люмиер от 18:30 часа и в Дом на киното – на 23 март от 21:00 часа и на 28 март от 18:30 часа

 

От Сатори до Дзен

Вторник, 09 Април 2013г. 16:27ч.

Слънцето може и да изгрява от изток, но просветлението (или на японски сатори) може да дойде отвсякъде, също като киното – за трети път филми от Далечния изток ще изгреят у нас с новото издание на Сатори Фест от 18 до 28 април.

 

Какво?

12 филма от Япония, Тайланд, Китай, Виетнам, Сингапур и Малайзия. Акцентът на тазгодишния Сатори Фест (пълната програма на фестивала е тук) пада върху Банкок. Примамливата (с калейдоскопично нонстоп забавление и за бедни, и за богати) столица на Тайланд е главен герой на 3 филма – откриващият фестивала Добре дошли в Банкок ще те разходи из колоритните му улици в компанията на сляпо момиче, двама флиртаджии, (не)обичайната тайландска проститутка с неин клиент и неочакваната среща на разглезена девойка с клошар. Банкок, обичам те! следва същата схема, докато те среща с хилядите лица на мегаполиса – начинаеща певица, богат профи боксьор, емблематичен тай травестит, татуиран пънкар, който мечтае да се снима в киното, просяк, на когото не му пука, че няма пари и... стадо тайландски тийнове в любовен период. Третият филм, Истории от Банкок, пък интересно преплита носталгията на музикант, завърнал се след дълги години в родния град с неволите на млада двойка, които са в столицата за пръв път.

bangkok   Добре дошли в Банкок

 

Непознатото сингапурско кино идва с 2 любопитни филма – забраненият в Сингапур Секс. Агресия. Семейни ценности (една детска рисунка, първата местна "арт порно" продукция и стриптизьорка в акция... или история 3 в 1, разбунила много страсти и хумор) и Червените водни кончета (или как тревожни спомени, от изоставената влакова линия на детството и родината, нахлуват в главата на художничката Рейчъл).

dragonfly   Червените водни кончета

 

Малайзия е представена с фаворити от предишни издания на Сатори феста, които наблягат на любовта и семейството като С цвете в джоба (или приключенията на малайзийските Макс и Мориц) и двете ленти Преди да заобичаме отново и Любовта побеждава всеки, които задават въпроса: "Кое да преглътнеш – изневярата или изчезналата любов?".

Иначе след успеха на документалния Пънк в Пекин идва нова порция срещи от първо лице с китайския ъндърграунд пънк в Пънкарски бози, а времето за Мао контракултура се допълва със Старият глупак, който премести планината (главният герой на филма е култов бар в Пекин, кръстен на една от трите истории, които председателят Мао искал всеки да научи по време на културната революция, идентифицирайки планината с империализма и феодализма).

beijing bubbles   Пънкарски бози

 

В Страната на изгряващото слънце пък, с филма Произведено в Япония: Кора!, на дневен ред са екзистенц кризите (родили абсурдни любовни афери) на едно семейство, а от братския Виетнам пристига красивата визуална ода по темата "какво искат жените" от Далечния изток или иначе казано... съдбата на 7 виетнамки в Перлите на Далечния изток.

 

Кога & Къде?

Сатори Фест 18 – 28 април 2013 е в салоните на Euro Cinema, Червената къща и Dada Cultural Bar

Билети – 4/5/6 лева

 

Защо?

За малко сатори (а.к.а просветление) по темата за непознатите киноперли на Далечния изток до достигане на дзен екзистенц.


pearls-of-the-far-east   Перлите на Далечния изток

О, Люин Дейвис, къде си?

Вторник, 12 Ноември 2013г. 21:32ч.

"Ако една песен не е нова и никога не остарява, значи е фолк песен" казва Люин Дейвис, но докато следиш по ноти битието и терзанията му за една седмица, постепенно изплува идеята, че ако в един филм аутсайдер хумора и героите са до болка познати, но винаги звучат свежо, значи това е филм на братята Коен. Истинският Люин Дейвис звучи като ехо от музикалната роуд сага О, братко, къде си?, като този път Итън и Джоуел Коен ни отвеждат по следите на фолк сцената в началото на 60-те до реквиема за мечтата на един човек, който не иска просто да съществува, а да живее Inside песните си.

ld3

Зима е. Началото на 1961, някъде из нюйоркския квартал Гринуич Вилидж, Люин Дейвис (Оскар Айзък познат най-вече от хитовия Drive) обикаля немил-недраг, с китара в ръка, задимени клубове и музикални лейбъли в опит да пробие, да изгради соло кариера като фолк певец. Само дето никъде не среща разбиране и всички искат от него да пее старите песни от времето, когато е свирел в дуо – болезнен спомен за него днес, защото партньорът му се е самоубил. Съдба, която Люин иска да избегне без да прави компромиси със своите мечти и идеали, но която тегне като проклятието на все по-мрачните облаци, които се скупчват над главата му – останал без дом и пари, Люин редува апартаментите на приятелите си, за да нощува, докато лавинообразно забърква гаф подир гаф, така че неслучайно изпява (брилянтно изпълнение на Оскар Айзък) още в самото начало фолк класиката Hang Me, Oh Hang Me.

ld1

Всъщност именно музиката е движещата сила тук (отново от T-Bone Burnett, музикалният продуцент на О, братко къде си?) и ако образът на измисления Люин Дейвис е отчасти вдъхновен от живота на апокрифно известния фолк певец Дейв Ван Ронк (все пак плочата Inside Dave van Ronk дава името на филма), то историята на Люин е разказана изцяло чрез музика – от детството и отношенията с баща му в песента The Shoals of Herring, през скитосванията му с котарака Одисей (отново намигване към О, братко, къде си?, базиран именно на Омировата Одисея) в парчетата Fare Thee Well, Five Hundred Miles и Green, Green Rocky Road (оригиналът е точно на Дейв Ван Ронк), до тотално шик пародията в Please Mr. Kennedy, сякаш отразяваща моментите, в които Люин се чувства като изстрелян в Космоса, осъзнавайки, че изведнъж миш-маш животът му може да попадне в графата "баща на две деца/посредствен фолк певец/провален моряк без кораб".

ld6

Да, абсурдните ситуации с аутсайдер герои са две от любимите неща, с които братята Коен обожават да си правят гаргара и тук (на фона на изпипаната, събуждаща винтидж носталгия визия на оператора Бруно Делбонел) изобилства от тях – саркастичен 100 плюс килограмов джазмен-наркоман (Джон Гудман заслужено е Коен любимец оше от времето на Бартън Финк и Големият Лебовски); миловидната певица Джийн, псуваща невротично повече от всички мъже във филма накуп (Кари Мълиган във втори перфектен дует с Оскар Айзък след Drive) и нейният съпруг-музикант-самарянин-рогоносец Джим (голяма ирония е да гледаш как топчартразбивач като Джъстин Тимбърлейк пее фолк, блуграс и Please Mr. Kennedy сериозно стегнат в пенсионерско пуловерче)...

ld5

Над всички тях, естествено, стои... Люин Дейвис мечтателят, който се скита без дом като котарака Одисей, в гонене на своите идеали, докато все повече и повече се оплита в кълбото на смазващото ежедневие. Или Люин Дейвис морякът, който е загубил попътния вятър и компаса на живота си. Или Люин Дейвис циникът, който осмива посредствеността на простото съществуване, но така и не успява да надскочи онези непродадени плочи в кашони под леглото си. Или Люин Дейвис аутсайдерът (страдащ от синдрома на българската действителност), който уж винаги дава най-доброто от себе си, а все нещо не се получава, все не е на точното място, в точното време...

ld10

 

Та, кой е истинският Люин Дейвис – онзи, след когото на сцената в клуба една вечер се качва Боб Дилън (за да засилят документалната измислица братята Коен хитро включват на финала архивно Боб Дилън изпълнение на песента Farewell) и фолк сцената избухва или е човекът, който живя, както го изпя. Inside песните си.

Като българите, които вече толкова години живеят в една стара, до болка позната народна песен, която никога не остарява.


ld


Вижте кой е Истинският Люин Дейвис от 17 януари в кината

В клинч

Сряда, 01 Октомври 2014г. 15:49ч.

"Правенето на кино е като бокса – разпределяне на силите, тактика, тайминг" казва Фатих Акин и няма как да бъде иначе за режисьора, в чийто дебютен късометражен филм Сензин, героят е обсебен от Брус Лий. В серия от интервюта Фатих Акин разказва за живота в неговата родина – киното – и то го прави по начина по който говорят и неговите филми – искрено, интимно, страстно, свободно, натуралистично, борбено, в клинч със себе си и със света... Откъсът от В клинч (книгата, която събира тези интервюта) ни връща към важен момент от живота на Акин – снимането на първия му пълнометражен филм Кратко и безболезнено, мигът на качването на ринга на световното кино за един епичен двубой, чийто рундове (последният в кината се нарича The Cut) продължават и до днес...

 

 

Пораснахме с мисълта, че все някога ще се върнем обратно. Това си стоеше у нас: Все някога ще се върнем, не сме тук завинаги.

Към края на филма една моя братовчедка ме пита: "Искаш ли някога да се върнеш?". И аз ѝ отговорих: "Не". Към какво принадлежа? Всъщност този въпрос никога не е стоял пред мен. За мен като творец националностите не играят чак толкова голяма роля. Няма типично немски образи. Днес бих могъл да кажа, че моята родина е киното.

Смятам, че съм германски кинорежисьор. Това, че турците възприемат Срещу стената като техен филм, не представлява проблем за мен. Нека го възприемат така. Тези категоризации, обобщения – това не са категориите, в които аз мисля. Така мислят другите.

Открил си страната чрез снимането на филми, така ли?

Откакто поисках да снимам филми, замечтах да включа и Турция в своя киносвят. Онези невероятно дълги пътувания със семейството по-рано, всяка година през лятната ваканция през Югославия, Австрия, България... Онези митове по пътя: "Виж, там някой пренася мъртвия си чичо, а пък тук някой пресича Австрия на заден ход...". Всичко това исках да включа във филмите си.

im-juli

През юли © режисьор Фатих Акин

 

До матурата ми Турция бе само място за почивка, където общувах с хора от Германия. Никога с турци от Турция. Между нас имаше непреодолима пропаст. Различаваха ни езикът, манталитетът и социалната среда. Истанбул не беше нищо друго освен мястото, където посещавахме роднините си. Оставаше се 2-3 дни в един и същ квартал, след което дим да ни няма от шумния, миризлив, неуютен град. Отивахме само на море или нещо подобно.

С Менте открих страната. На терен работихме с турски екип, на 70 км от Истанбул, в Шиле на Черно море. Родината на майка ми. Беше нещо като брудершафт, вид "завръщане у дома". Немските и турските членове на екипа взаимно се опознаваха. След снимки останахме още няколко дни в Истанбул и турците ни показаха клубовете си и въобще ни разкриха един нов свят.

С всеки филм си присвоявах все повече неща от Турция. Истанбул в През юли е много туристически. Мориц слиза от автобуса, отива в един туристически център и филмът свършва. Това беше Истанбул, който тогава познавах. В Срещу стената Истанбул се състои предимно от хотелски стаи. Чак с На прага на Рая открих цялата страна, защото героят пътува към Анадола, към Трабзон, родното място на дядо ми. И на бабата на Боб Дилън.

edgeheaven

На прага на Рая © режисьор Фатих Акин


Менте беше още по-успешен от Сензин – този път имаше награди, сред които и тази на фондация "Фридрих Вилхелм Мурнау", бе определен като "особено ценен", имаше и "Златен плакет" от фестивала в Чикаго. Но през 1997-а нещата стигат дотам, че не може повече да отлагаш и снимките на Кратко и безболезнено трябва да започнат.

Голямо вълнение, смесица от доза адреналин и задоволство. Още живеех при родителите си, но не ми се видя правилно да съм там по време на снимки – родителите ми не биха разбрали обсебването от процеса на правене на филм. Не можех да отида и при Моник, с която се бях събрал между Сензин и Менте, защото в нейната квартира на "Санкт Паули" никога не бе тихо и спокойно. Исках да съм изряден в правенето на филми и затова реших да живея при Ралф Швингел. Исках да съм точен на терен, а пък ми трябва подкрепа.

Но главната роля на Габриел не се изпълнява от Фатих Акин, а от Мехмет Куртулуш.

Габриел винаги бе мислен като мое алтер его. Образът има много биографични моменти – отношението към баща ми, религията, дори бижутата, които Габриел носи във филма, са моите. Но при Менте ми бе трудно да държа всичко под контрол. Не бях доволен от актьорската си игра, а Ралф Швингел ме убеди да не поемам главната роля наред с режисурата.

С Мехмет се запознах по време на един кастинг при Ролф Шюбел. Филмът се наричаше 2 ½ минути. Всички от турските актьори, които имаха някакво положение и име, бяха дошли на кастинга: Баки Даврак, Бирол Юнел, а също и Мехмет. Той вече бе заснел една късометражка като режисьор – Онемял, чието действие се развива във Франция, Италия и Англия, истински скъпа продукция. Онемял и Сензин често бяха канени на едни и същи фестивали на късометражното кино и така се сприятелихме. Тъй като логистиката на Онемял беше така впечатляваща, аз го попитах дали няма желание да стане директор на продукция на Менте. По време на подготовката отидохме една вечер да пийнем. Цялата вечер Мехмет бе така забавен, че на другата сутрин го питах дали не иска да изиграе ролята на Илами. Искаше, и всички останахме много впечатлени от това. Ралф беше на мнение, че би направил един много добър Габриел, но аз не исках и да знам за това. "Той е тип, който се харесва на жените, момичетата се побъркват по него", каза Ралф. А аз казах: "Добре, но тогава трябва да си подстриже косата". Речено-сторено: на кастинга Мехмет се появи с къса коса. След безкрайно дълъг и изтощителен кастинг, продължил няколко месеца, Мехмет получи ролята. Оптически пасваше чудесно към Александър Йованович, изпълнителят на Боби. Между другото, първият твърд изпълнител бе Александър.

bezbolez3

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Исках Адам да играе ролята на Коста – в края на краищата заедно писахме историята. Ралф и Щефан бяха против, не искаха непрофесионалист – в заснетия от Караман материал на кастинга Адам им изглеждаше доста зле. Към това трябва да се прибави, че тогава Адам си беше класически пример за лузър: зарязал училище и образованието си, стоял на пост да пази обирджиите при дребни кражби, но никога не е бил заловен. После се сбогува с Германия, защото в Гърция си имал приятелка. Мислехме, че ще го видим най-малко след 10 години. Две седмици по-късно из "Алтона" се зашушука: "Видя ли Адам? Отново бил тука". Можеше поне да се обади! Момичето от Атина му посочило вратата. Но той не можал истински да го проумее. Едва по-късно, когато с Кратко и безболезнено нещата станаха сериозни и се разбра, че продуцентите не го искат, той се примири със съдбата си. Първо губи момичето си, а след това и най-добрия си приятел – сигурно си е помислил, че съм продал душата си, въпреки че винаги съм искал да направя филма с него.

Катя Щут ни разказа за някакъв актьор от Берлин, да го наречем Йенс. Йенс – дълги коси, непукист, артист, който в момента беше в затвора "Моабит" заради истории с кокаин. Заради кастинга го измъкнахме от пандиза – не беше лесно, но му дадоха 48 часа отпуск, като във филм на Уолтър Хил! Бяхме се побъркали от идеята: човек от затвора играе Коста! Method Acting. Колко романтично! После пробвах една сцена с Идил и Йенс – не се получаваше! Двамата просто не стояха добре заедно. Момиче като Идил никога не би започнало нещо с такъв тип. Йенс много ми харесваше, но при пробите видях: просто не е за ролята.

През нощта седнахме заедно с Моник. И какво сега? Ще трябва Адам да играе! Отидох до Адам, който по това време работеше като барман в "Цайзе Пропелер". "Утре е кастингът, що не наминеш." "Хей, вземете си лайняния филм и си го заврете в задниците! Никъде не отивам!" По-късно вечерта Моник също се завъртя около него. "Иди на кастинга, трябва да го направиш." Някак тя успя да му пусне мухата. Той влязъл отсреща в киното и гледал Когато бяхме крале на Леон Гаст – документален филм за Мохамед Али. Във филма Али не е фаворитът, но въпреки това успява да отстрани тогавашния световен шампион Джордж Форман. Адам се идентифицирал с Али и на следващата сутрин се яви на кастинга.

bezbolez

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Има една сцена с импровизация между Мехмет, Адам и Александър. Двамата предпочитат Йенс, а не Адам, прехвърлят си топката, не подават на Адам, не го включват в играта си. Както в баскетбола, Адам си отмъква топката, забива точка и си казва: стигнете мe де. Той беше най-веселият от тримата. После дойде онази натоварена с идиличност сцена на плажа, в която Адам импровизира по време на кастинга баладата, която пее и във филма. Тогава разбрах: това е човекът. Такъв можеш да пуснеш срещу всякакви препятствия!

 

 

 

klinch3   В клинч (превод Жанина Драгостинова, 224 стр, цена 15 лева) е в книжарниците от 6 октомври

И в живота, и в киното няма случайни неща – и ако фестивалът за скандинавско кино Северно сияние (3-11 декември 2014) съвпада по време на провеждане с втория Световен литературен фестивал у нас, то неслучайно фокусът и на двата акцентира върху литературата от Севера, а когато говорим за филмови екранизации (пълната програма на Северно сияние е тук) ето какъв кинотрип ни очаква на Юг от Сиянието, на Север от Слънцето...



Последната присъда – 3, 7 и 8 декември

Швеция, 2012, 126 мин

режисьор: Ян Троел

в ролите: Пернила Аугуст, Йеспер Кристенсен, Ула Скоог

poslednataprisyda1

Когато фокусът на един кинофестивал пада върху литературните екранизации няма как той да не бъде официално открит с такъв филм – романът на Кене Фант оживява в пълната си пъзел красота, чертаеща интригуващ паралел в живота на журналиста Торгни Сегерстед – историята за това как Швеция да запази неутралитет с Германия в размирното навечерие на Втората световна, въпреки острите критики към нацизма, пропагандирани от вестника на Сегерстед доста се припокрива с желанието на самия Торгни да запази добрите отношения със съпругата си и с най-добрия си приятел, с чиято жена журналистът се е оплел в страстна любовна афера.

 

 

Авалон – 3, 4, 6 и 10 декември

Швеция, 2011, 79 мин

режисьор: Аксел Петерсен

в ролите: Йоханес Брост, Петер Карлберг, Леонор Екстранд

avalon

Киното често имитира живота и именно тогава е най-искрено и неподправено – като филма на Аксел Петерсен, чийто главен актьор Йоханес Брост споделя със своя филмов образ Яне славата на градска парти легенда, излязла от затвора и търсеща пътя към преоткриването на лудата парти младост – в случая Яне, заедно с по-голямата си сестра Джаки и съдружника Клас, отваря и менажира нощния клуб Авалон – име сякаш обречено да повтори едноименната Roxy Music песен с думите "The Party is Over".

 

 

Стрелецът – 3, 4, 9 и 11 декември

Дания, 2013, 90 мин

режисьор: Анет К. Олесен

в ролите: Трине Дирхолм, Ким Бодниа, Кристиан Халкен

shooter

Какво може да накара един геофизик да грабне оръжие в ръка, да похити журналистка и да сипе заплахи за масови убийства насред Копенхаген – възможно ли е само по този брутален начин да се накарат алчните политици и правителство да спазват своите обещания (в случая да не позволяват строежи на петролни платформи в Северния ледовит океан) и въобще, на фона на все по-честите и по-масови екопротести (по света и у нас), дръзкият филм на Анет Олесен поставя не само въпроса за зараждащ се екотероризъм, но и маркира лимитите на Човека в лицемерното ни съвремие.

 

 

Похищението – 3, 5 и 10 декември

Дания, 2012, 103 мин

режисьор: Тобиас Линдхолм

в ролите: Пилоу Асбек, Сьорен Малинг, Дар Салим

pohiten

Миналата година Том Хенкс може и да пребори сомалийските пирати като един хладнокръвен Капитан Филипс, но година по-рано датският режисьор Тобиас Линдхолм вече е разказвал такава история – заложници на товарен кораб, сомалийски пирати, милиони долари откуп и нонстоп психоигра на живот и смърт.

 

 

Експедиция до края на света – 4, 8, 10 и 11 декември

Дания/Швеция, 2013, 90 мин, документален

режисьор: Даниел Денсик

expeditiontotheendoftheworld1

Перфектно заснетата арктик авантюра на режисьора Даниел Денсик (в компанията на една дузина учени и артисти) не само ще те отведе на места, на които няма как да стъпиш (близо до Северния полюс, из замръзналите фиорди на Гренландия), но и на фона на ударен саундтрак, божествени панорами и добре намерен хумор ще те срещне с интригуващи философии/истини/изводи за смисъла на живота, които са толкова правдиви, колкото този филм е задължителен – един от най-добрите от скоро изминалия Sofia Biting Docs фестивал.

 

 

Мари Кройер – 4, 7, 9 и 10 декември

Дания, 2012, 102 мин

режисьор: Биле Аугуст

в ролите: Биргите Хьорт Сьоренсен, Сьорен Сетер-Ласен, Сверир Гуднасон

mariekroyer

Режисьорът Биле Аугуст има слабост към драматични литературни екранизации, в които героите са изправени пред сложни избори и дилеми – от класиката Къщата на духовете до Нощен влак за Лисабон това му е запазен лайтмотив, а в Мари Кройер (следващ плътно романа на Анастасия Арнолд) интригата се върти около изборите на съпругата на датския художник Педер Северин Кройер – как тя да бъде едновременно пълноценна и като майка, и като художник, и като съпруга, чийто мъж бавно и методично се потапя в лудостта, докато тя се влюбва в друг и най-вече да бъде пълноценна Жена с толкова богат вътрешен свят, колкото цветове е възможно да има в картината на живота.

 

 

Желязно небе – 5 и 11 декември

Финландия/Германия/Австралия, 2012, 93 мин

режисьор: Тимо Вуоренсола

в ролите: Юлия Дитзе, Кристофер Кирби, Гьотц Отто

ironsky1

Визуалната вакханалия по абсурд сатира романа на финландката Йохана Синисало (която ще гостува по време на фестивала) не е единствения плюс на Желязно небе – фентъзи историята за група нацисти, избегнали поражението през Втората световна война като се заселили на тъмната страна на Луната (в база с формата на свастика, естествено) и пожелали 70 години по-късно да се върнат на Земята, за да я завладеят отново, но уви, сблъскали се с новата власт (на продуктовото позициониране), е нещо повече от хитра пародия на абсурдите на ХХ век.

 

 

Чистка – 5 и 8 декември

Финландия/Естония, 2012, 125 мин

режисьор: Анти Йокинен

в ролите: Лаура Бирн, Лииси Тандефелт, Аманда Пилке

purge

Другият гост на фестивала писателката Софи Оксанен заедно с режисьора Анти Йокинен повеждат двете си героини Алииде и Зара (едната бягаща от призраците на Сталинистка Естония, а другата бягаща от руската мафия през 90-те) в един психеделичен лабиринт от откровения, съмнения, вина и брутални семейни драми, в който нищо не е такова, каквото изглежда, защото, както много добре знаем, в живота (и в киното) няма случайни неща.

 

 

Момиче на повикване – 6, 8 и 11 декември

Швеция/Норвегия/Финландия, 2012, 140 мин

режисьор: Микаел Марсимаин

в ролите: Пернила Аугуст, София Каремир, Жозефин Асплунд

callgirl

Политиката и проституцията си приличат по това, че и двете са мръсен бизнес, в който едни дават, други взимат, а трети получават дивидентите – често двете са неразривно свързани (има безброй филми по темата), а в случая Момиче на повикване връща към скандал в Швеция през 70-те години, оплел видни политици в афера с непълнолетни проститутки – история, която ще се повтаря като мръсна приказка без край.

 

 

Кристин, дъщерята на Лавранс – 6, 7 и 9 декември

Норвегия, 1995, 180 мин

режисьор: Лив Улман

в ролите: Лена Ендре, Елизабет Матесон, Бьорн Скагестад

kristin1

Вторият режисьорски филм на Бергман музата Лив Улман (тук ще гледаме нейната пълна тричасова, режисьорска версия) отдавна се е превърнал в норвежка кинокласика не само защото е заснет по трилогията на Нобеловия лауреат за литература Сигрид Ундсет – историята на средновековна Норвегия се разкрива през призмата на непозволената, невъзможната любов на невинната Кристин, чийто рицар на сърцето не се вписва нито в каноните на католицизма (с които е възпитавана), нито в каноните на заможната ѝ фамилия – любовна драма, която напомня и последния филм на Лив Улман по друга класическа творба, а именно Госпожица Юлия на Стриндберг.

 

 

Efterklang: Духът на Пирамида – 6 декември

Дания, 2012, 59 мин, документален

режисьор: Андреас Кьофод

theghostofpiramida3

Всяко нещо си има край и датското трио Efterklang не само много добре знае това, но и създава саундтрак по темата – след като наскоро Каспър Клаусен и компания сложиха край на музикалния си проект Efterklang (поне във вида, в който го познаваме), сега е точно време да се върнем към реквиема им за изоставения миньорски град Пирамида (на един от островите в архипелага Шпицберген) или "краят на една мечта" както го нарича един от екс-обитателите му (документирал целия живот на Пирамида) – там, където Efterklang записват звуците от изоставените жилища, улици, тръби и тунели на миньорската мина, превърнали се в четвъртия им, последен албум Piramida; там, където призраците (и други интригуващи персонажи) от миналото разказват философията и физиката на самотата и на вечните мечти за по-добър живот.

 

 

Синовете на Норвегия – 7, 9, 10 и 11 декември

Норвегия, 2011, 87 мин

режисьор: Йенс Лиен

в ролите: Осмунд Хьог, Свен Нордин, Соня Рихтер

sonsofnorway1

Филмите за ексцентрични отношения между баща и син са безброй, но симпатичната история на волния по хипи дух архитект Магнус и пънк-анархистичния му син Николай печели със своята откровеност, непредубеденост и... бутането на стените, с които сами се обграждаме.

 

 

На север от слънцето – 9 и 10 декември

Норвегия, 2012, 46 мин, документален

режисьори: Йорн Ранум, Инге Веге

north of the sun1

Там, където са най-добрите вълни за сърф в света, там са и Инге и Йорн – в случая, на пуст залив на изолиран арктически остров, близо до атлантическите брегове на Северна Норвегия – там, където те ще прекарат 9 ледникови месеца в колиба от изхвърлени отпадъци в гонене на Вълната и в търсене на Духа на човешката воля, за когото на света няма невъзможни и случайни неща.

 

 

Фестивалът Северно сияние е в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема и културен център G8 от 3 до 11 декември

Живот назаем

Неделя, 01 Ноември 2015г. 15:51ч.

Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.

 

 

"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."

Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

 

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

 

"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."

jivzaem2

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

 

Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.

– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.

– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...

– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.

– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

– Стига глупости...

– Не са глупости, а факт.

– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...

– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.

– Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...

– Забрави!

– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.

 

Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.

– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

– Може би – леко отегчено отвърна той.

– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...

– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.

Беше като кроше право в челюстта.

– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

– Какво искаше този? – чух я да го пита.

– Поредният вманиачен любител – отвърна той.

 

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."

jivzaem1

И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.

 

 

 

cover-jivot-nazaem   Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)


Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн