Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: кино
A+ R A-
Списък на статии по етикет: кино

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

Девствената проститутка

Неделя, 04 Март 2018г. 16:16ч.

"Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого, освен на собствената си съвест" – тези думи на Николай Волев може и иронично да се заиграват с произхода на фамилното име на режисьора, но има едно друго състояние на духа, което описва най-добре житието и битието на автора на филми-класики като Маргарит и Маргарита, Да обичаш на инат, Дом № 8, Двойникът, Господин за един ден... Неслучайно неговите герои (като него) имат синдром на вродена непоносимост към Лъжата... Неслучайно и те като него не следват максимата "за да получиш, първо трябва да дадеш" (от Маргарит и Маргарита, да)... Неслучайно, мемоарите му приемат формата на иронично автоинтервю, а заглавието Девствената проститутка (откъс от книгата ви очаква по-долу) си играе с парливи оксиморони и български алегории, както неслучайно най-новия му филм носи името Извън пътя (не само заради страстта му към сфроуд автомобилите)... Така, извън следването на очертани и утъпкани пътища, животът на Николай Волев минава през срещи от третия вид с Държавна сигурност, през бягство във Великобритания и брак с англичанка (откъсът по-долу хвърля светлина по въпроса), през кинофестивали и десетки занаяти... и продължава все така Волно...

 

 

В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел "Хемус" и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за "прогнилия" Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел "Радисън", където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

Все още те преследва духът му, нали?

Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича "мамо", "татко" и "бабо", а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

dmar

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: "Тая няма да я бъде!".

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа "копче" на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда, съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано. А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

 

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел "Хемус" по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с "бръмбари". През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица "Капитан Андреев". След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото "Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа". Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

 

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на "Руски" и "Кракра".

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица "Раковски", срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко "ош-беш" с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

 

На другия ден заминах за морето и след кратък разговор с прелюбезния консул получих визата заедно с едно турско кафе и чаша вода. Купих си самолетен билет за Истанбул веднага щом се прибрах от морето. Късно вечерта тайно от нашите скатах в един сак само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности. По-трудно ми беше да скрия истината от Чавдар. Видяхме се в барчето на хотел "Хемус", където го подхлъзнах, че черпя по случай края на летния сезон. После, докато пътувахме към центъра в трамвай № 9, го излъгах нескопосано, че отивам да разтоваря умората си на Пампорово. Почудата по лицето на приятеля ми прерасна в неприкрито недоверие, а на раздяла очите ми замалко не се насълзиха.

 

Полетът за Истанбул беше в късния следобед. Докато минавах през митническия и граничния контрол, сякаш сънувах кошмарен сън. Сигурно съм изглеждал много зле, защото моето неестествено поведение усъмни един от митничарите и той дълго рови в сака ми. Дори токовете на обувките ми провери с почукване – с нокътя на малкия си пръст. По онова време пренасянето на наркотици и валута през границата не беше толкова разпространено, но все пак съществуваше. Паспортната проверка също ми се стори безкрайна. Само веднъж след това съм усещал как някой ме изпива с очи. Случи се на московското летище "Шереметиево", преди падането на Берлинската стена. Съветският граничар взе паспорта ми, разгърна го и започна да го чете, сякаш беше "Война и мир". После вдигна воднистите си очи към мен, впери ги немигащо в моите и попита: "Никалай?". Кимнах утвърдително. Последва нов въпрос: "Славьев?". Потвърдих го. Дойде ред на фамилното ми име: "Вольев?". Отново кимнах утвърдително. "Откуда?" Отвърнах, този път с лека досада: "Там пише". Нито една бръчица, нито една мигла дори не трепна по лицето на граничаря: "Откуда?". Съклетясвах вече, но все пак успях да сдържа гнева си: "От България".

"Какой город?"

"София."

"Ваш адрес?"

"Улица „Капитан Андреев" 16."

"Причина вашего визита?"

"Кинофестивал."

"Где?"

"Москва."

И так далее, и так далее...

По същия начин чувствах и сега как краката ми едва ме държат да не се стоваря на пода от нервното напрежение. Кръвта продължи да блъска в слепоочията ми до момента, в който стюардесата съобщи, че прелитаме над държавната граница между България и Турция. Страховете ми изведнъж рухнаха като някоя вавилонска кула и аз разцелувах момичето до мен – студентка във Виена, на път за дома си по случай наближаващия Курбан байрам.

boss4

В сравнение със "София" и "Шереметиево", служителите на летището в Истанбул ми се сториха като пърхащи около султана си евнуси, готови да задоволят всяка прищявка на своя всемогъщ господар. На изхода вече ме очакваше Джамиил, турският ми партньор по линия на екскурзиите на Balkan Holidays. Бях го известил по телефона, че пристигам на почивка за няколко дни, и той сам беше предложил да ме разведе из потайностите на родния си град.

Джамиил произхождаше от заможно семейство – беше високообразован и с отличен английски. Освен това отговаряше напълно на името си. Неговата външна красота беше в пълно съзвучие със способността му да прави добрини. Отправихме се с колата му към хотелчето в Бейоглу, където той ми беше запазил стая.

На рецепцията поискаха паспорта ми. Бърках дълго в джобовете си, в сака... После отново прерових всичките си джобове, но документа ми за самоличност го нямаше никъде. Джамиил се разтревожи повече от мен. Наложи се веднага да поемем обратно към летището с надеждата да го открием там. Преди години някакъв негов клиент също бил забравил паспорта си на гишето за гранична проверка и онова, което последвало, било същински кошмар. Изчезването на лични документи се считало за сериозно провинение в Турция поради широко разпространеното незаконно преминаване на бежанци от Близкия и Далечния изток. Джамиил пътьом ме предупреди за още една опасност. Правителството правело всичко възможно да защити родното производство и въпреки принадлежността на страната към свободния капиталистически пазар и НАТО, търговията с много чужди стоки била строго забранена. Особено със западни цигари. Дори за една кутия "Марлборо" или "Дънхил", каквито пушех по онова време, всеки купувач рискувал да отнесе шестмесечна присъда и солена глоба, заедно с продавача.

Както винаги в подобни случаи, аерогарата изведнъж се отдалечи на поне двойно по-голямо разстояние от града. Придружителят ми най-сетне паркира край летищната сграда и двамата се втурнахме към гишетата за паспортен контрол. Размяната на реплики между ориенталски спокойния граничар и задъхания Джамиил не продължи дълго. Последва алъш-вериш: служителят светкавично прибра в джоба си банкнотите, които моят домакин му подаде, после бръкна в едно чекмедже и извади забравения от мен паспорт. По пътя обратно Джамиил усмихнато ми каза... познай какво.

"Ти си бил голям късметлия"?

– За кой ли път ми се размина като по чудо. Джамиил добави още нещо по случая. За щастие, сме попаднали на твърде скромен служител, тъй като неподправените задгранични паспорти се търгували доста скъпо на черния пазар.

Позвъних на Мери веднага след като се настаних в хотела. Тя се разплака от радост. Не се осмелих да се обадя на нашите в София, защото бях сигурен, че телефонът ни се подслушва. Те бяха свикнали с дългите ми отсъствия от дома и това донякъде успокояваше съвестта ми.

 

 

 

cover-devstvenata-prostitutka   Девствената проститутка (384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците


Срещата с Николай Волев, изложбата с негови графики и представянето на мемоарната книга (с участието на журналиста Васил Иванов, Катерина Евро, Башар Рахал и скулптора Павел Койчев) е в литературен клуб Перото6 март, 19:00


Премиерата на филма Извън пътя (по сценарий и режисура на Николай Волев) е на 28 март – 19:00, кино Люмиер 

Жюл и Жим | Анри-Пиер Роше

Сряда, 02 Януари 2019г. 09:09ч.

Да, 2019-а ще маркира 140 години от рождението и 60 години от кончината на Анри-Пиер Роше – човекът (и Dada активист), публикувал първия си, (полу)автобиографичен роман Жюл и Жим на 74-годишна възраст (!)... 6 години преди смъртта си и 9 години преди този дебютен роман да се превърне в едноименната филмова класика на Франсоа Трюфо, появила се на екран на 23 януари 1962-а... История за писателя Жюл и арт бохема Жим, история за класически любовни триъгълници в търсене на Символа на Красотата и Любовта... Да, откъсът тук ще ни запознае с Жюл и Жим преди емблематичната им среща с Катрин, само за да напомни, че Любовта има много спирки преди да достигне онази крайна дестинация... онази, от която няма връщане назад...

 

 

ТРИТЕ КРАСАВИЦИ


Жюл искаше да подготви нещата и замина една седмица по-рано за Мюнхен, където беше прекарал две години в компанията на тези жени.

Нае за Жим две обширни стаи у приятни хазяи, после разказа на трите си приятелки за него по толкова различен начин, че когато те си говореха, бе трудно да се разбере, че става дума за един и същ човек.

Още с пристигането си Жим бе представен на Лина, която вече знаеше случката с масата.

За най-голямо учудване на Жюл, още преди да изпият чая, умната и хубава Лина и Жим вече бяха единодушни по следните въпроси:

а) Жим твърде малко прилича на човека, описан от Жюл на Лина;

б) Лина съвсем не прилича на рисунката върху масичката;

в) двамата си допадат, но за да спестят времето на всички, смятат очакваната любов от пръв поглед да не се състои.

– Завиждам ви за яснотата и бързината на реакциите – им призна Жюл.

 

Що се отнася до Люси и Гертруде, Жюл ги представи на Жим едновременно на една вечеря в най-модерния бар на града.

Още със свалянето на палтата изпъкна контрастът между тях. Седнаха на маса от светло дърво, която келнерът скоро застла и отрупа с необичайни чаши.

По устните на Жюл трептеше щастлива и смутена усмивка, с която им признаваше, че и тримата са намерили място в сърцето му.

Обгърна ги приятно спокойствие без следа от стеснение.

– Чудя ви се, Жюл – размишляваше гласно Жим, – как сте успели да съберете две жени, така различни и така ...

Той не довърши. Мълчанието произнесе вместо него думата "красиви" и момичетата я чуха.

Жюл се изчерви от удоволствие. Щеше да отговори, но Гертруде го спря с ръка и заяви:

Жюл е нашият изповедник, нашият режисьор. Той има богато въображение и ангелско търпение. Описва ни в своите романи, утешава ни, закача ни, ухажва ни, но не иска нищо повече. Забравя само едно: себе си.

– Каква възхвала! – провикна се Жим.

– Затова идваме винаги когато ни повика – обясни Люси, повдигайки леко глава.

Жюл разказа по присъщия си чудат начин за неуспеха с Лина, която вече бе осведомила приятелките си по телефона.

– Естествено – каза Гертруде. – Лина и господин Жим не си подхождат. Тя е разглезена, а това не се харесва на господин Жим.

– А какво му харесва? – попита Жюл.

– Ще видим – отговори невъзмутимо Люси.

За втори път сериозният ѝ глас направи впечатление на Жим. Смущаваше го едновременното присъствие на тези две жени, искаше му се да може през цялото време да гледа или само едната, или само другата.

Като уредник на тази среща, Жюл предложи да пият брудершафт с любимото му вино, за да се премахнат веднъж завинаги всички "господине", "госпожо" и "госпожице". А за да избягнат традиционното и твърде очебийно кръстосване па ръцете, той предложи всички да докоснат краката си под масата. Така и направиха.

Увлечен в радостта си, Жюл бързо отдръпна своите. Жим задържа известно време краката си опрени до краката на Гертруде и Люси, която първа внимателно отмести своя.

julesjim1

Продълговатото лице прибавяше към красотата на Люси нещо готическо. Тя вършеше всичко, без да бърза, и придаваше на всеки миг особена стойност, която го правеше ценен и за другите. Носът, устата, брадичката, челото ѝ бяха гордост на цяла област, която като дете бе представяла по време на един религиозен празник. Дъщеря на едър буржоа, тя учеше рисуване.

Трийсетгодишната Гертруде, родена спортистка, имаше гръцка хубост. Печелеше без тренировки състезанията по ски. Скачаше в движение от трамваите и се заковаваше на място без усилие. Човек изпитваше желание да докосне мускулите ѝ. Имаше четиригодишно момченце – без баща. Не вярваше в бащите. Работеше като миниатюристка и имаше и щастливи, и трудни моменти. Макар че бе от семейство на благородници, тя живееше далеч от своето съсловие, сред хората на изкуството, които я уважаваха и обичаха.

Вечерта лъкатушеше като пълноводна река. Самото им присъствие сякаш раждаше песен, в настроението проблясваха искрици. Четиримата си приличаха по едно: относителното безразличие към парите и съзнанието, че животът им е в ръцете на Бога или, както Гертруде би предпочела да се изрази, на дявола.

Жюл говореше увлекателно. Но към два часа сутринта реши, че е голям познавач на душите и жизнените ситуации, и каза няколко смели шеги. Може би чрез думите, изречени пред други хора, той компенсираше това, което не смееше да направи в личния си живот...

Присмя се на двете си приятелки, на себе си, дори на Жим. Не им ли бе отворил вратите на един рай, в който самият той не беше сигурен, че ще влезе? Предчувстваше ли го? В своята хвалебствена и радостна песен той вмъкна остри нотки, а когато реши да дава съвети на Всевишния как да преустрои своето творение, обстановката стана тягостна.

Един извод все повече се налагаше: Жюл беше чудесен приятел, обаче неспособен да се изяви в любовта и в брака. За сетен път и той самият отгатваше това, но се криеше зад потока от думи.

Жюл винаги сам си разваля вечерта – промълви Гертруде, докато Жюл бе изтичал след продавачката на цигари. Люси кимна снизходително.

Последният четвърт час премина сред брътвежите на Жюл. Той не оставяше другите да говорят и упорито повтаряше неща, които не бяха предизвикали желания ефект. Тримата му приятели се измъчваха заради него и изпитваха вече скрито желание да се видят насаме.

Жим виждаше за първи път Жюл такъв, макар че вече бе забелязал отделни прояви на тази негова черта по време на разговорите им на четири очи, в които, извън реалното присъствие на красотата, Жюл се рееше из облаците.

 

След като изпратиха Гертруде и Люси, Жюл и Жим се поразходиха из един обширен парк. Зазоряваше се. Жюл се бе поуспокоил.

– Странна нощ – сподели Жим. – Какъв необикновен букет става от тези две цветя. Каква духовна и каква плътска любов! Никак не ми се иска отново да видя заедно Люси и Гертруде.

– Разбирам ви – съгласи се Жюл. – Коя от двете ни направи по-силно впечатление?

– Все още съм заслепен – отвърна Жим. – А и не бързам да разбера. А на вас?

Люси. Искал съм и отново ще искам ръката ѝ.

julesjim3

Гертруде ме утеши след отказа па Люси. Заведох я със сина ѝ на море в Италия. Тя ми отдаде тялото си, но не и любовта си. Разбирате ли, Жим, когато срещнах Люси, се уплаших. Не исках да се поддавам на тази любов, но по време на една разходка в планината тя си нарани крака и ми позволи да ѝ помогна. Аз го бинтовах, сменях превръзките. Искаше ми се никога да не оздравява.

– Усещам влиянието ѝ – каза Жим.

– Не тя, а аз не можах да оздравея – продължи Жюл. – Когато отново стъпи на крака, осмелих се да ѝ направя предложение за женитба. Тя каза "не", но така нежно, че аз все още се надявам.

 

 

 

cover-zhiulizhim   Жюл и Жим (превод Изабела Георгиева, 216 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Виена, 1937-38, Аншлус-анексирането на Австрия от Хитлерова Германия, Зигмунд Фройд и... любовта между провинциалния хлапак Франц и вариете виенчанката Анешка... Да, историята в романа Продавачът на вестници и цигари на австрийския актьор и писател Роберт Зееталер хем лежи на реален исторически фон, хем звучи като сън, разказан на сеанс кушетката на емблематичния професор Фройд – затова неслучайно, необичайното приятелство между Франц и Фройд (откъсът тук ни разкрива първата им среща), с елементи на пред-военна психология и ерото-мистичен женски Свят, бе филмирано миналата година... И неслучайно, самият Зееталер се включва в Der Trafikant с епизодична роля (често му се случва във филми по негови произведения или пък в Младост на Сорентино, например)... както неслучайно, големият Бруно Ганц (уви, починал този февруари, мир на праха му) влиза в кожата на Фройд (след като вече емблематично е изиграл Хитлер)... защото, както добре знаем, в теориите на професор Фройд нищо не е случайно...

 

 

Една пощенска картичка на седмица, не повече, не и по-малко, това беше уговорката.

Францл – беше казала майката вечерта преди отпътуването му, като леко го беше погалила по бузата с гърба на показалеца си, – всяка седмица ще ми пращаш по една пощенска картичка, защото една майка трябва да знае как се чувства детето ѝ.

– Добре – беше отвърнал Франц.

– Но трябва да са истински картички с картини. С красиви картини. Да мога с тях да облепя петното мухъл над леглото, а като ги погледна, да мога винаги да си представям къде се намираш!

 

В един ъгъл до витрината имаше тясна поставка с пъстри, подредени една над друга поздравителни и пощенски картички. Всеки петък следобед Франц заставаше пред поставката и си избираше една от картичките.

На повечето имаше известни виенски забележителности: катедралата "Свети Стефан" на розова утринна светлина, Виенското колело под звездите, Държавната опера празнично осветена и така нататък. Почти винаги той избираше картичка с парк, леха или поне саксии пред прозорците на изобразените къщи. Зеленината и цветовете вероятно биха могли да разведрят майка му в самотните дъждовни часове, мислеше си той, освен това подхождаха за прикриване на мухлясалото петно.

Пишеше по няколко реда и майката пишеше по няколко реда, и двамата биха предпочели да си говорят един с друг или мълчаливо да седят един до друг и да слушат тръстиката. Мили ми Францл, как си, мила мамо, благодаря, добре съм, при нас е хубаво, при нас всъщност също, в града има много какво да се види, в Нусдорф няма, но няма значение, работата ми харесва, мъхът пак трябва да бъде изстърган от хижата, обичам те, твоята майка, и аз те обичам, твой Франц. Това бяха викове от родината към чужбина и обратно, като кратки докосвания, бегли и топли. Франц събираше картичките от майка си в чекмеджето на нощното си шкафче и наблюдаваше как купът растеше седмица след седмица, все малки, лъскави снимки на езерца Атерзее.

Понякога, в тихите вечери, малко преди заспиване, му се счуваше тихо бълбукане в чекмеджето. Но вероятно беше внушение.

 

В началото на октомври първият есенен вятър издуха горещината от улицата и шапките от главите на минувачите. Франц току виждаше от магазинчето някоя шапка да се търкаля по улицата, следвана от подтичващия подире ѝ собственик. Стана студено, Ото Тръсниек каза, че може би скоро ще се наложи да запали печката с въглища, а Франц облече един малко поизгубил формата си кафяв вълнен елек, който майката му беше оплела преди години по време на снежните зимни часове на светлината на огнището.

Въпреки непредвидимото развитие на събитията и свързаните с него още по-непредвидими политически перспективи търговията вървеше добре. "Хората съвсем са се побъркали по този Хитлер и по лошите новини – което на практика е едно и също – каза Ото Тръсниек. – Във всеки случай това е добре за вестникарския бизнес – а пък цигари, така или иначе, винаги се пушат!"

dertrafika

В една мрачна, сива понеделнишка утрин камбанката дрънна колебливо и в "Трафик" влезе възрастен господин. Не беше особено висок, а пък и доста слаб, всъщност дори хилав. Макар костюмът и шапката да му стояха безупречно, изглеждаха като спасени от някакви стари времена. Дясната му ръка, с която бе обгърнал дръжката на бастуна, беше покрита със синкава плетеница от венички, а лявата се вдигна бързо за кратък поздрав, като малко след това изчезна в един от джобовете на сакото. Гърбът му беше леко приведен, главата изпъната напред.

Бялата му брада беше акуратно подстригана, носеше кръгли очила с черни рамки, зад които блещукащите му кафяви очи с изострено внимание заразглеждаха всичко наоколо. Но действително необичайното във вида на възрастния човек беше въздействието, което той оказа върху Ото Тръсниек. Той стана веднага след влизането му и се опита да застане възможно най-изправен, и то без патериците, с едната ръка подпрян на щанда. Един-единствен бърз страничен поглед накара и Франц да скочи и сега двамата стояха там като скован комитет по посрещането на този слаб възрастен господин.

– Добро утро, господин професор! – каза Ото Тръсниек, като незабележимо наместваше крака си. – "Вирджиния", както винаги, нали?

От досегашния си живот Франц отдавна бе разбрал едно: така наречените професори във Виена са като речните камъчета в Дунав. В някои квартали дори и към конските месари, и към разнасящите бира каруцари се обръщат с "господин професор". Но този път беше по-различно. Начинът, по който продавачът на вестници и цигари поздрави влезлия мъж, показа на Франц, че става дума за същински професор, честен и истински, такъв, който не размахва титлата си като камбана на врата на крава, за да получи заслуженото професорско признание.

– Да – рече възрастният мъж с кратко кимване, свали шапката от главата си и я сложи пред себе си на щанда. – Двайсет бройки. И "Нойе Фрайе Пресе", моля.

Говореше бавно и така тихо, че трудно се чуваше. При това едва си отваряше устата. Сякаш всяка отделна дума изискваше специално усилие, за да се промуши през зъбите му.

– Естествено, господин професор! – каза Ото Тръсниек и кимна към чирака си.

Франц взе кашонче с двайсет пури "Вирджиния" и вестника от рафта и ги постави на щанда, за да ги опакова в хартия. Усещаше върху себе си погледа на възрастния мъж, който сякаш внимателно проследяваше всяко движение.

– Това, между другото, е Францл – обясни Ото Тръсниек. – Родом от Залцкамергут и има още много да се учи.

dertrafika1

Възрастният мъж протегна още малко главата си напред. С крайчетата на очите си Франц видя как бръчките по кожата му, която беше тънка като копринена хартия, се спуснаха над ръба на яката на ризата му.

– Залцкамергут – каза той със странно изкривяване на устата, което най-вероятно трябваше да представлява усмивка. – Много хубаво.

– От Атерзее! – кимна Франц. И поради неясни причини за първи път в живота си се почувства горд с тази странна дъждовна дупка, наречена роден край.

– Много хубаво – повтори професорът. После постави няколко монети на тезгяха, взе готовия пакет под мишница и се обърна да си ходи. С една крачка Франц се оказа до вратата, за да му я отвори. Възрастният господин му кимна и стъпи навън на улицата, където вятърът веднага разроши брадата му. Странно мирише, този възрастен мъж, помисли си Франц, на сапун, на лук, на пури и интересно, някак малко и на стърготини от трион.

 

– Кой беше този? – попита той, след като затвори вратата. Едва ли не трябваше да употреби усилие, за да се изправи от наведеното положение, което неволно беше заел.

– Това беше професор Зигмунд Фройд – каза Ото Тръсниек и със скърцане се отпусна обратно в стола си.

– Докторът на идиотите ли? – попита Франц с лек уплах в гласа.

Разбира се, че вече беше чувал за Зигмунд Фройд. Славата на професора междувременно беше стигнала не само до най-отдалечените места, но и до Залцкамергут, където беше разбудила предимно най-глупавите фантазии на местните. Говореше се за разни невероятни нагони, просташки вицове, виещи като вълци пациенти и преминаващи всякакви граници разголвания по време на частните приемни часове.

– Точно той – отговори Ото Тръсниек. – Но той може много повече от това да оправя черепите на богатите тъпаци.

 

 

 

cover-prodavachyt-na-vestnitsi-i-tsigariПродавачът на вестници и цигари (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Филмът Продавачът на вестници и цигари е в конкурсната програма на CineLibri 201912 октомври – 20:00, Влайкова |

16 октомври – 18:15, Люмиер Лидл | 17 октомври – 20:30, Одеон

 

Страница 4 от 4

онлайн