Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Да дойдеш на света

Вторник, 28 Август 2012г. 00:24ч.

Идването на този свят понякога е също толкова драматично, колкото отиването от него. Италианската актриса и писателка Маргарет Мацантини го знае толкова добре, колкото Джема, героинята от романа ù Да дойдеш на света (откъс от него четете по-долу), го изживява – войната в Босна я дарява със син, но ù отнема неговия баща. Звучи като всяка втора история за любов по време на война, но малките, пъстри детайли (които Мацантини владее така умело) са тези, които правят живота на всеки уникален и редят пъзела на личния Рай и Ад.

 

 

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.

Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето ù е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.

Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.

 

Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.

– Кой е?

В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.

– Може ли да говоря с Джема?

Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.

– Аз съм.

– Джема? Ти ли си, Джема?

– Да.

– Джема...

Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.

– Гойко...

Прави пауза.

– Да, твоят Гойко.

Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.

– Моят Гойко... – заеквам.

– Да, точно той.

Неговият мирис, лицето му, нашите години.

– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...

Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.

Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...".

– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.

Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.

 

sveta   фотография © Misha Mar

 

– Удава се възможност.

Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.

– Ела.

– Добре, ще си помисля.

– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.

– Защо?

– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?

То е ясно, че помня.

– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...

Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?

– Добре, ще дойда.

 

Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.

Гойко ликува, крещи от радост.

Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.

Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.

– От години тъгувам за теб.

Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.

Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.

Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.

– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.

 

Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.

Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.

– Кой се обади?

Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.

Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.

– Така изведнъж?

Но не изглежда учуден.

– Каза ли на Пиетро?

– Спи.

– Може би трябва да го събудиш.

Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя".

Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.

– А после се оплакваш от килата...

– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.

Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.

– Добре ще е да отидеш.

Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.

– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.

– Знаеш, знаеш.

 

Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево".

Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.

Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.

Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.

Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.

Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.

– Трябва да говорим.

Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.

– Гладен съм.

 

Затова му говоря в кухнята, докато маже "Нутела" върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.

Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.

Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.

Клати глава.

– И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.

– Ще видиш, че Сараево е много красив град.

Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.

– Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.

Втвърдявам тона, напервам се.

– Вече не се казва Югославия.

Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.

– Все тая.

– Не е същото.

Понижавам глас, почти го удрям на молба.

– Само седмица, Пиетро, аз и ти... ще се забавляваме.

Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.

– И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче...

– Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.

– Тогава да отидем в Сардиния.

Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.

– Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?

Пуска чашата в мивката.

– О, я ме остави...

Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.

– Пиетро... Пиетро.

– Какво искаш?

Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.

– Как така какво искам? Става дума за баща ти!

Повдига рамене, гледа в земята.

– Тази история ми е омръзнала.

 

Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче... снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.

Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.

Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.

– Приготви си ръчен багаж, нищо друго.

Не отговаря, само подсвирва.

 

Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила "Рей Бан", косите му лъщят от гел.

„Не може да обидиш майка си по този начин", каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.

Погледнах Джулиано. „Скоро", отговорих. „Скоро", повтори Пиетро на приятеля си.

– Връщай се скоро – казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.

– Опичай си акъла.

– Да, татко.

 

Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на "Ланком" и очилата "Прада", колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.

На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.

Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.

 

adria1

 

Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.

Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.

Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.

– Искаш ли?

Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.

– Не, благодаря.

Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.

– Не го искам.

– Тогава го остави.

Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.

– Изглеждаш ми вдетинена.

 

Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.

„Ами да се връщаме вкъщи", каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви".

При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници". После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване. Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си", каза.

Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб", предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди".

 

 

 

dadoideshnasv3 Да дойдеш на света (превод Иво Йонков, 536 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) е в книжарниците от 3 септември 

 

Размерите на трагедията

Сряда, 05 Септември 2012г. 10:15ч.

Размерът винаги има значение. Особено за една трагедия. В клиничния случай на тромпетиста Рамон-Мария – главният герой във втория роман Размерите на трагедията (откъс от него четете по-долу) на каталунския писател Ким Монзò – трагедията започва след дългоочаквана страстна нощ, в която Рамон-Мария стига до състояние на перманентна ерекция. Тази сексуална аномалия, обаче, се оказва симптом на смъртоносна болест, което спаружва живота на Рамон-Мария почти толкова, колкото ненавистта, която изпитва към него доведената му дъщеря Ана-Франсиска. Използвайки умело клишетата, абсурдите и цинизма на съвременния свят, майсторът на късия разказ Монзò, изгражда шарена фарсова картинка, в която трагично и комично, лирично и перверзно се преплитат почти като във филм на Алмодовар – може да се убедите при срещата наживо с Ким Монзò на 13 септември в Институт Сервантес.

 

 

Келнерът се усмихна; прокара плавно дясната си ръка по ръба на бележника, който държеше с лявата, и каза:

– За десерт имаме ябълков пай, лимонов мус, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, еклери. От пресните плодове имаме...

– Аз май ще си взема пъпешов пай – каза с усмивка на уста Мария-Еухения.

Келнерът отбеляза поръчката в бележника и без да вдига глава, погледна към Рамон-Мария, който все още се двоумеше. Затрудняваше се да си избере; така беше всеки път, когато келнерът декламираше съдържанието на менюто, вместо то да е написано. Не се сети навреме да си поиска меню и за десертите – както бе постъпил с предястието и с основното ястие, а и с виното, – преди онзи да е започнал да ги изрежда едно по едно. Недоумяваше защо, стигнеше ли се до десерта, в заведенията твърде често не даваха менюто, а предпочитаха да го изговорят. Та и този келнер сега декламираше менюто скорострелно като човек, който си знае репликите наизуст, а Рамон-Мария, вместо да го слуша, разсъждаваше върху въпросната закономерност с десертите; затова не успя да ги запомни и се наложи да моли келнера отново да ги изрежда. Последният се усмихна, погледна така, сякаш и през ум не му минаваше, че клиентът може би капризничи с едничката цел да го будалка, и подхвана отново:

– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...

– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.

– Да.

– Преди малко пропуснахте да ги споменете.

– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?

– Не. Да остане пъпешов пай.

Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.

– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.

– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.

 

За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.

 

Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията ù влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика.

 

tragedy

 

Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата ù – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите ù се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.

 

Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.

 

Сметката беше платена и Рамон-Мария вече ставаше от масата, когато отдалече някакъв глас изкънтя като камбана, произнасяйки името му. Една сияеща физиономия от ъглова маса в дъното на салона бе вперила поглед в него и го поздравяваше. Беше Жил-Еудалд, който оживено ръкомахаше и се готвеше да тръгне към Рамон-Мария, като бършеше устни със салфетка. Той се обърна към Мария-Еухения; обясни ù, че ръкомахащият е негов познат (след като го каза, веднага осъзна колко очевидно бе това), но не знаеше дали да я покани да го придружи до масата, или да изчака онзи да се приближи до тях. Междувременно видя, че жената с Жил-Еудалд остана на мястото си, и това му даде повод да постъпи по същия начин. Извини се на Мария-Еухения и се упъти към познатия си. Срещнаха се по средата и се спряха между две маси (на едната седяха мъж и жена, които, сплели ръце, се гледаха безмълвно в очите; на другата – двама едри мъже, които дискутираха високо на тема недвижими имоти).

 

Рамон-Мария и Жил-Еудалд се здрависаха. Явно подразнени от близостта на Рамон-Мария и Жил-Еудалд до масата им, двамата с недвижимите имоти поотместиха столовете си. Жил-Еудалд хвана Рамон-Мария за лакътя и го поведе към своята маса в ъгъла, над която се спускаше от тавана медно котле с цветя. Рамон-Мария се здрависа с жената, а тя в отговор (очевидно здрависването не беше достатъчно) го придърпа надолу, така че да си разменят целувки. Получиха се целувки във въздуха на сантиметри от бузата.

– Понапълнял ли е? – зададе на Жил-Еудалд въпрос жената. – Или така ми се струва? Вижда ми се променен.

– Вие сте отслабнали, затова така ви се струва – послъга Рамон-Мария, който току-що бе разпознал жената пред себе си.

Тя разтегна устни в знак на благодарност. И отбеляза, че не са се виждали от сумати време. Наистина отдавна не се бяха виждали. Рамон-Мария изследваше с поглед Жил-Еудалд: очилата му бяха леко запотени, а на главата му (в момента го забелязваше) имаше повече коса отпреди. Винаги ли бе имал толкова коса? Или носеше перука? А може и да си бе присадил коса? Двамата поканиха Рамон-Мария да се присъедини към тях. Той обаче им посочи масата си и отклони поканата: чакат го, няма как. Жил-Еудалд и госпожата (Катерина: отведнъж се сети за името ù) току поглеждаха към Мария-Еухения, която вече беше на изхода и си обличаше палтото, обслужвана от гардеробиерката. Май не трябваше да я оставя сама, помисли си Рамон-Мария, редно беше да я вземе със себе си; а сега трябваше да е на изхода с нея и да даде бакшиш на гардеробиерката. Жил-Еудалд обаче искаше да узнае как вървят нещата при Рамон-Мария, как върви животът му. И жената от своя страна му зададе въпрос – дали често посещава този ресторант. Не дочака отговор, а побърза да разясни, че те двамата с Жил-Еудалд били сред честите посетители, като отбеляза веднага след това превъзходните качества на някои ястия. Жил-Еудалд се поинтересува от състоянието на Рамон-Мария и дали е успял да се съвземе; имаше предвид финансово. А в гърлото на Рамон-Мария се надигна поредният жлъчен пристъп и се наложи да отговори на познатия си само с едно "пхъ". Не, според Жил-Еудалд, Рамон-Мария съвсем нямаше вид на човек, съвзел се напълно след финансовия удар. Рамон-Мария реагира единствено с поклащане на глава, без да го вълнува как точно ще се изтълкува жестът му – като потвърждение или като отрицание.

 

Лицето на Жил-Еудалд доби трагичен израз (жената, на чието лице дотогава блуждаеше неутрална усмивка, последва приятеля си и скри усмивката); колко жалко, че се бе случило така, изрази съчувствие той към Рамон-Мария, лош късмет, непредвидим, непонятен; започна да го уверява, че през всичките години, прекарани на борсата, плачевна ситуация като онази не била се случвала. Сетне сложи ръка на рамото му и му напомни, че други са се оказали дори по-ощетени от него, както и това, че самият той, Жил-Еудалд, едва започвал да надига глава. Сетне обясни, че има друг адрес; извади портфейла си, измъкна отвътре визитна картичка от едно тесте и му я подаде. Рамон-Мария тутакси забеляза, че новият адрес на Жил-Еудалд беше по-тузарски от предишния. Пъхна визитката в джоба на сакото си. Катерина в това време посочи Мария-Еухения, която, горкичката, както изтърси тя, отдавна стояла и чакала приятеля си да приключи разговора; по-добре нека я повика да се присъедини към тях, посъветва го тя. Но Рамон-Мария се извини: време беше да си тръгват. Подаде ръка и на двамата, размени още една-две формални целувки с госпожата и се завърна при Мария-Еухения. Тя наистина стоеше на изхода и го чакаше на сладки приказки с гардеробиерката, която държеше в ръка палтото на Рамон-Мария.

Щом ги доближи, двете мигом млъкнаха. Гардеробиерката му подържа палтото; Мария-Еухения го хвана под ръка. Толкова накриво бе облякъл палтото си, че една от подплънките на раменете му се беше подгънала и разместила. Опита се да я намести с ръка, но безуспешно; избута я настрани с такъв замах, че без малко да изгуби равновесие и да се строполи на земята. Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.

 

theatre

 

За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.

 

Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?

– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.

Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите ù не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните ù... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да ù предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.

– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.

Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса "у вас или у нас". Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.

Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.

 

doors

 

Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите ù наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците ù бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха. Тя закачи палтото си на закачалката. Докато затваряше вратата, Рамон-Мария осъзна, че опиянението, в което се намираше, никак няма да улесни нещата.

 

 

 

razmnatrag3   Размерите на трагедията (превод Елица Попова, 208 стр, цена 12 лв, издателство Колибри) е в книжарниците



monzo  laura j gerlach   Среща-разговор с Ким Монзò и безплатна прожекция на филма Хиляда глупаци (адаптация на режисьора Вентура Понс по едноименната книга на Монзò) – на 13 септември от 18:00 часа в Институт Сервантес

 

1Q84

Неделя, 04 Ноември 2012г. 20:45ч.

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 1 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и главна героиня, носеща името... "зелен грах".

 

 

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно "Симфониетата" на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.

Колцина са способни да разпознаят Яначековата "Симфониета" от първите ù няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между "много малко" и "почти никой". Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.

Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: "По онова време още никой не знае какво предстои". Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.

 

mura1

 

През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.

Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не ù беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта ù. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?

 

Аомаме беше истинското ù име. Дядо ù по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и "зелен грах", и се произнасяше със същите четири срички "А-о-ма-ме". Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща ù бил вече скъсал връзките си със семейството, майка ù – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.

Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните ù, другият ù хвърляше недоумяващ или объркан поглед:

– Госпожица Аомаме?

– Да. Точно като "зелен грах".

Работодателите ù я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката ù, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името ù в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е "зелен грах".

Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и ù викаха "Едамаме" или "Сорамаме", което я принуждаваше да ги поправя тактично: "Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме." Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името ù. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.


Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка ù. И точно в този момент ù мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стереодек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не ù бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.

mura

 

– Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?

– Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.

– Музиката звучи чудесно.

– Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.

Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.

– Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.

– Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и...

 

Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г. И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено "Симфониетата" на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките ù знания за творбата ù се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката ù създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш ù изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата "Симфониета"?

– Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните ù.

– Казахте ли нещо, госпожо?

– Яначек. Авторът на музиката.

– Не съм го чувал.

– Чешки композитор.

– Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.

– Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.

– Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.

– Страшно удобни седалки.

– Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?

– Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.

– В колко ви е срещата?

– В 4:30 – отвърна Аомаме.

– Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.

– Толкова ли е сериозно задръстването?

– Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.

 

Стана ù любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.

– Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.

– На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които ù отърват. За да знае точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.

– И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?

– Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?

Аомаме се позамисли, преди да отговори:

– Много. Ще ме чака един клиент.

– Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.

Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото ù чанта. И дланите ù се поизпотиха.

– Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.

– Тук, на естакадата, нищо не можете да направите... поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.

– Кой е следващият изход?

– Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.

Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото ù безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?

 

mura3   фотография © Misha Mar

 

Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.

– На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?

– Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?

Хвърли ù кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.

– Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо... крайно.

– В какъв смисъл крайно?

– Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.

Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.

– Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите "Есо".

Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън". Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на "Есо", изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.

– Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.

 

mura2   фотография © Misha Mar

 

– Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.

– Малцина ги знаят.

– Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?

Водачът се замисли за секунда, после каза:

– Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън" е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, които действително работят нещо.

– Що за стълба е това?

– Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа ù има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.

– Вие слизали ли сте някога по такава стълба?

Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

 

mura4

 

 

1q84    1Q84, книга 1 (превод Венцислав К. Венков, 416 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците

 

1Q84, книга 2

Сряда, 14 Ноември 2012г. 16:43ч.

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

 

 

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

 

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

 

fishy

 

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

 

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

 

fish

 

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

 

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

 

blue

 

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

 

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

 

 

1q84 2   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

 

1Q84, книга 3

Събота, 01 Декември 2012г. 15:38ч.

След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, във втората част с мистъри дамата Даугър и нейната герила справедливост, сега е време да сложим гранде финала (откъс от книга 3 четете по-долу) на Мураками опуса 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... убийството на един Вожд.

 

 

– Питам се дали няма да можете да минете без пушене, господин Ушикава – каза по-ниският мъж.

Ушикава впери поглед първо в седналия от другата страна на бюрото човек, после в цигарата "Севън Старс" между пръстите си. Още не я бе запалил.

– Много ще съм ви благодарен – добави онзи с неизменна любезност.

Ушикава гледаше озадачено, сякаш се чудеше как изобщо е попаднала между пръстите му тази цигара.

– Извинете ме. Няма да паля. Просто съм я извадил по навик.

Брадичката на мъжа помръдна може би със сантиметър нагоре-надолу, но погледът му не престана да приковава очите на Ушикава. А Ушикава върна цигарата в кутията, а кутията в чекмеджето на бюрото.

 

mkillz   илюстрация © Soaron

 

По-високият от двамата, онзи с конската опашка, така леко се бе облегнал на рамката на вратата, че не можеше да се каже със сигурност дали наистина я опира. Гледаше Ушикава така, както се гледа петно на стената. Ама че гадна двойка, рече си Ушикава. За трети път се срещаше с тях, а чувството не отслабваше.

В тесния офис на Ушикава имаше само едно бюро, зад което седеше по-ниският мъж, остриган нула номер. И само той от двамата говореше; Конската опашка не продумваше и дума. Стоеше абсолютно неподвижен, като каменните песове пред входа на шинтоистките храмове, и не снемаше очи от Ушикава.

– Три седмици изтекоха – отбеляза Нула номер.

Ушикава взе настолния календар, погледна написаното и кимна:

– Съвършено правилно. Точно три седмици са изминали от последната ни среща.

– А през това време не сте ни докладвали нито веднъж. Както вече ви уведомих, господин Ушикава, всеки миг е скъпоценен. Нямаме време за губене.

– Напълно ви разбирам – отвърна Ушикава, докато си играеше със златната си запалка, явяваща се заместител на цигарата. – Време за губене няма. Това ми е пределно ясно.

Нула номер го изчака да продължи.

– Проблемът ми – рече Ушикава – е, че не обичам да докладвам на пресекулки: по малко оттук, по малко оттам. Предпочитам да изчакам, докато ми стане ясна цялостната картина, докато нещата си дойдат по местата и мога да прозра какво се крие зад тях. Половинчатите представи могат само да сътворят неприятности. Може да ви звучи егоистично, но това е начинът, по който работя.

Нула номер го наблюдаваше хладнокръвно. На Ушикава му бе ясно, че онзи не го брои за нищо, но фактът всъщност не го притесняваше ни най-малко. Доколкото можеше да си спомни, никому никога не бе правил добро впечатление. И беше свикнал с това. Никога не бе получавал обич от своите родители, братя и сестри, нито от своите учители и съученици. Същото важеше и за съпругата и собствените му деца. Виж, ако някой го хареса, тогава наистина ще вземе да се разтревожи. Обратното изобщо не го вълнуваше.

– Бихме желали да уважим вашия начин на работа, господин Ушикава. И мога да заявя, че досега сме успявали. Досега. Но нещата в момента стоят другояче. Съжалявам, но този път не можем да си позволим лукса да чакаме, докато съберем всички факти.

– Разбирам ви – рече Ушикава, – но в същото време се съмнявам, че само мен сте ме чакали да се свържа с вас. Нима не сте предприели и собствено разследване?

Нула номер не отговори. Устните му си останаха стиснати в права хоризонтална линия и изражението на лицето му нищо не издаваше. Но Ушикава все пак усети, че е съвсем близо до истината. През последните три седмици организацията им също се бе впуснала да търси въпросната жена, макар да използваха друга тактика, различна от тази на Ушикава. Но явно нищо не бяха открили и това обясняваше присъствието им в офиса му.

 

– "Крадеца само друг крадец може го хвана" – разпери широко ръце Ушикава, сякаш им споделяше някаква обаятелна тайна. – От него нищичко няма да съумееш да скриеш. Знам, че не съм красавец, но пък притежавам великолепен нос. Който може да върви и по най-слабата следа докрай. Понеже и самият аз съм крадец. Което пък ми налага да върша нещата така, както аз си знам, с моето си темпо. Напълно разбирам, че времето тече, но се налага да ви помоля да поизчакате още малко. Апелирам към търпението ви, за да не допуснем евентуален пълен провал.

Ушикава продължаваше да си играе със запалката.

Нула номер наблюдаваше търпеливо движенията му, после вдигна поглед:

– Ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво сте установили дотук, независимо от непълнотата на фактите. Отчитам вашия специфичен метод на работа, но много ще загазим, ако не отнеса нещо конкретно на началниците ми. А ми се струва, че и самият вие, господин Ушикава, сте в едно не особено благоприятно положение.

Тия младежи наистина яко са го закъсали, мина му през ум на Ушикава. Като специалисти по бойни изкуства са им поверили охраната на Вожда. А някой да вземе да го убие под носа им. Не че има доказателства, че е бил убит – нито един от членуващите в сектата лекари не е успял да открие външни наранявания. Но пък и медицинското им оборудване надали е било кой знае колко добро. Пък и те са били принудени да бързат. Ако бяха възложили законна пълна аутопсия на специалист патолог, можели са да открият и съмнителни признаци, но сега вече е късно. От трупа са се отървали потайно в рамките на селището на Сакигаке. Но така или иначе, двамата охранители не са успели да опазят своя Вожд и положението им в сектата е доста нестабилно. Затова сега имат задачата да открият жената, която буквално се е изпарила във въздуха. Наредили са им да не оставят нито един камък необърнат и да я спипат. Засега обаче ръцете им са празни. Обучавали са ги за бодигардове, а не за издирване на изчезнали лица.

– Влизам ви в положението, поради което ще ви кажа някои от нещата, които съм установил дотук – отвърна Ушикава. – Не всичко, а само отчасти.

Нула номер остана загледан още известно време в него с присвити очи, преди да кимне:

– Чудесно. И ние се сдобихме с известни подробности, които може вече да са ви известни, а може и да не са. Най-добре ще е да си споделим взаимно всички събрани сведения.

 

Ушикава остави запалката и разпери пръсти върху бюрото.

– Отправили сте покана към младата жена, Аомаме, да посети определен апартамент в хотел "Окура", за да помогне на Вожда да отпусне мускулатурата си, като го подложи на поредица от упражнения за стречинг. Това става в началото на септември, в онази септемврийска вечер с ужасната гръмотевична буря. Аомаме го подлага на процедурите в отделна стая в продължение на около час, след което оставя Вожда да спи и си тръгва. Казва ви да го оставите да преспи два часа и вие изпълнявате нареждането ù. Но Вожда не е спял. А е бил вече мъртъв. Външни наранявания няма, изглежда като да е прекарал инфаркт. Непосредствено след това жената изчезва. Предварително е опразнила апартамента си. Там няма нищо. На следващия ден в спортния клуб получават и молбата ù за напускане. По всичко личи, че се следва някакъв предварително набелязан план. И неизбежният извод, който се налага, е, че Вожда е убит от въпросната госпожица Аомаме.

 

mura6

 

Нула номер кимна. Всичко дотук му звучеше напълно точно.

– И вашата цел е да установите какво точно е станало – добави Ушикава. – На всяка цена сте длъжни да хванете тази жена.

– Ако тази Аомаме наистина е убила Вожда, трябва да разберем защо го е сторила и кой стои зад нея.

Ушикава огледа разперените върху бюрото му свои десет пръста, сякаш представляваха любопитна невиждана дотогава вещ. После вдигна глава и срещна погледа на седящия насреща му.

– Вече сте проучили семейното минало на Аомаме, нали така? Цялото й семейство са предани последователи на "Свидетелите". Родителите ù са все още доста активни и продължават да обикалят от врата на врата да вербуват нови членове. По-големият ù брат, тридесет и четири годишен, работи в управлението на сектата в Одавара. Женен е, с две деца. И жена му е силно вярващ член на "Свидетелите". От цялото семейство единствено Аомаме е напуснала сектата – те я наричат "вероотстъпничка" – и на практика е отлъчена и от семейството. Не открих никакви улики да са контактували помежду си през последните двадесетина години. Изключено е според мен те да я крият. Прекъснала е всичките си връзки с тях, когато е била на единадесет, и оттогава живее, общо взето, самостоятелно. Била е известно време у вуйчо си, но откакто влиза в гимназията, става на практика независима. Доста впечатляващо постижение. Очевидно е крайно волева жена.

Нула номер не каза нищо. Най-вероятно всичко това му бе вече известно.

– За участие на "Свидетелите" и дума не може да става – продължи Ушикава. – Те са прочути със своя пацифизъм, с това, че се придържат строго към принципите на несъпротива. Няма начин самата им организация да е целяла да отнеме живота на Вожда. По този въпрос смятам, че спор няма.

Нула номер кимна.

– И аз съм убеден, че "Свидетелите" нямат нищо общо. Но за всеки случай разговаряхме и с брата на Аомаме. Взехме всички необходими предпазни мерки. Но и той нищо не можа да ни каже.

– Надявам се, под "всички необходими предпазни мерки" да не се разбира, че сте му вадили ноктите?

Нула номер остави въпроса му без отговор.

– Не се нервирайте, де! – рече Ушикава – Шегувам се. Убеден съм, че и брат ù е нямал представа какво прави и къде се намира тя. Макар по рождение и аз да съм пацифист и никога да не прибягвам до подобни силови методи, стигнах до същото заключение. Между Аомаме и семейството ù, съответно "Свидетелите", не съществува абсолютно никаква връзка. От друга страна, изключено е да е организирала подобен акт сам-сама. Нещата са били най-внимателно подредени и тя само е следвала определен план. А и самото ù изчезване е доста впечатляващо. Подобно нещо не може да стане без солидна помощ отстрани и щедро финансиране. Явно зад нея стой някой – или някаква организация – който е имал интерес от смъртта на Вожда. И целият заговор е планиран от този човек или хора. Съгласен ли сте?

Нула номер кимна:

– В основни линии, да.

– Но нищо не ни подсказва за какъв род организация става дума – каза Ушикава. – Предполагам, че сте проучили и нейните приятели и познати?

Нула номер кимна безмълвно.

– И... оставете ме да позная... не сте открили никакви приятелски връзки – допълни Ушикава. – Нито приятелки, нито гаджета. Общувала е с неколцина колеги по работа, но извън работното си място не е излизала с никого. Аз поне не успях да установя каквито и да било тесни взаимоотношения с когото и да било. Как можем да си обясним подобен факт? Млада, здрава, добре изглеждаща жена.

 

mura5

 

Ушикава хвърли поглед на Конската опашка, сякаш замръзнал във времето и в рамката на вратата. Лицето му поначало си беше безизразно, така че място за промяна нямаше. Тоя човек има ли си изобщо име? Не бих се изненадал, ако се окаже, че няма, помисли си Ушикава.

– Вие двамата сте единствените, които са виждали госпожица Аомаме – каза Ушикава. – Е, как мислите? Да сте забелязали нещо особено у нея?

Нула номер поклати леко глава:

– Както сам отбелязахте, тя е доста привлекателна млада жена. Не красавица, по която мъжете ще си изкривят вратовете обаче. А много тиха, спокойна личност. Много уверена в способностите си като физиотерапевт. Но нищо друго не ни се наби на очи. Даже бих отбелязал като странен факта колко малко ни впечатли външността ù. На практика лицето ù почти не си го спомням.

 

Ушикава пак погледна Конската опашка до вратата.

Дали не желае нещо да добави? Онзи обаче нямаше вид на човек, възнамеряващ да си отвори устата.

Ушикава пак се обърна към Нула номер:

– Проверихте ли разпечатката от телефонната ù сметка за последните няколко месеца?

– Още не сме – завъртя глава Нула номер.

– А би трябвало – засмя се Ушикава. – Наистина си заслужава да я проверите. На кого ли не звънят хората и откъде ли не ги търсят. От разпечатката на телефонната сметка можете да добиете добра представа за живота на съответния човек. И госпожица Аомаме не прави никакво изключение. Никак не е лесно да се добереш до такава лична сметка, но не е и невъзможно. "Крадеца само друг крадец може го хвана", нали разбирате?

Нула номер мълчеше и го чакаше да продължи.

– Та докато преглеждах сметката на госпожица Аомаме, наяве излязоха следните факти. Първо, тя не обича да говори по телефона, за разлика от почти всички останали жени. Разговорите ù поначало не са много, а и тези, които е провела, са били съвсем кратки. От време на време се случва и по някой по-дълъг разговор, но такива са по-скоро изключения. Повечето пъти е звъняла в работата си, но тъй като половината време работи и на свободни начала, провеждала е и разговори свързани с частната ù практика. Тоест уреждала си е домашни посещения директно с клиентите си, без да използва услугите на спортния клуб. Разговорите ù от този род са доста, но нито един не ми се стори подозрителен.

 

Ушикава направи пауза и докато оглеждаше пожълтелите си от никотина пръсти, си мислеше за цигара. Запали една въображаема цигара, пое въображаемия дим и го изпусна.

– Има обаче и две изключения – две обаждания до полицията. Не на спешния номер 911, а до управлението на уличното движение в участъка в Шинджуку. А и оттам са я търсили няколко пъти. Тя обаче не шофира, а и надали някой на полицейска заплата би могъл да си позволи частни занимания в скъп спортен клуб. Което ме навежда на мисълта, че е познавала някого, който работи там. Но за кого става дума, не мога да кажа. И още едно нещо не ми дава мира: провела е няколко дълги разговора с неизвестен номер.

 

 

1q84 3   1Q84, книга 3 (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена 18 лева, издателство Колибри) e в книжарниците от 3 декември


Вакантен пост

Неделя, 16 Декември 2012г. 12:42ч.

Явно Дж. К. Роулинг няма желание да оваканти поста на бестселър писател. След Хари Потър сагата, тя е готова с ново творение за малки и големи – Вакантен пост (откъс от книгата четете по-долу) не се заиграва с магията и пакостите на симпатични хлапета, а полита (с метлата) на черната комедия в ежедневието на провинциалното английско градче Пагфърд – там, където всички до болка се познават и (затова) не се понасят, но пък са принудени да живеят заедно. Звучи познато, нали?

 

 

Неделя

Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да излизат за вечеря. Цял уикенд го мъчеше главата, а на всичко отгоре гонеше и срока за редакционното приключване на местния вестник.

Но по вдървеното и необщително поведение на съпругата му по време на обяда бе заключил, че картичката му за годишнината от брака им не бе смекчила престъпното му усамотяване от сутринта в работния кабинет. Не помагаше и фактът, че пишеше не за някой друг, а за Кристъл, която Мери, въпреки всичките си твърдения, никак не обичаше.

– Изгарям от желание да те изведа някъде на вечеря, Мери – излъгал бе той, за да стопи леда. – Деветнайсет години, деца! Деветнайсет години, а майка ви изглежда по-хубава от всякога.

 

Мери поомекна и му се усмихна, при което Бари се беше обадил в голф клуба – хем беше наблизо, хем със сигурност щяха да им запазят маса. Стараеше се да създава поне дребни удоволствия на жена си, особено откакто беше осъзнал, че след близо две десетилетия съвместен брак редовно я разочароваше по отношение на по-важните неща. Не че го правеше умишлено. Просто двамата имаха коренно различни възгледи по това, кое е най-важното в живота.

 

post

 

Четирите деца на Бари и Мери отдавна бяха надраснали възрастта, в която да се нуждаят от гледачка. Бяха зяпнали в телевизора, когато за последен път си взе довиждане с тях; единствен Деклън, най-малкият, се извърна, погледна го и махна с ръка за сбогом.

Главоболието не спираше да блъска зад ушите му, докато изкарваше колата на заден ход от дворната алея и подкара през симпатичното им градче Пагфърд, където се бяха преместили след сватбата. Спуснаха се по "Чърч Роу" – стръмната улица, по чиито две страни се редяха най-скъпите къщи в цялата си викторианска пищност и солидност, свърна покрай псевдоготическата черква, в която навремето гледаха двете им близначки в мюзикъла "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха", и прекоси площада, откъдето ясно се виждаше черният скелет на порутеното абатство – доминантата в силуета на градчето, кацнала на върха на хълма и сливаща се с теменуженото небе.

 

Въртеше волана по познатите му завои, но в главата му се въртяха единствено неминуемите грешки, допуснати от бързане да довърши дописката, която току-що бе пратил по имейла до редакцията на "Ярвил енд Дистрикт Газет". Трудно му се удаваше някак си да предаде в писмен вид словоохотливостта и чара си.

Голф клубът бе на някакви си четири минути път от площада, току зад онази граница, в която градчето правеше последните си издихания под формата на стари селски къщи. Бари паркира микробусчето пред клуб-ресторанта "Бърди" и изчака за секунда до автомобила Мери да си мацне пак червило. Хладният вечерен въздух погали лицето му. Загледа как контурите на голф игрището се разтапяха в здрача и се запита защо всъщност продължава да поддържа членството си. Слаб играч беше – и замахът му не струваше, и хендикапът му беше висок. Да не говорим колко много други неща му запълваха времето. Не помнеше друг път така да го е боляла главата.

Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.

 

В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.

Мери изпищя – и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 "Спешна помощ".

На линейката ù бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята ù пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.

 

 

cover Вакантен пост (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена мека корица 20 лева, твърда корица 25 лева, електронна книга 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците от 17 декември


Спечели пътуване за двама до Лондон + други награди с Голямата игра Вакантен пост до 17 януари 2013

 

Дневникът на Мая

Понеделник, 04 Март 2013г. 22:27ч.

"Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш" казва любимата баба Нини на 19-годишната Мая Видал, дяволитата героиня в романа Дневникът на Мая (откъс от него четете по-долу) от чилийското литературно съкровище, познато с името Исабел Алиенде. Всъщност, "мая" на хинди означава "магия, илюзия, сън" и именно този така характерен магически Алиенде реализъм (познат от класики като Къщата на духовете, Моята измислена страна, За любовта и сянката...) ще се лее на талази като морски прилив и отлив, приближаващ и отдалечаващ чаровната Мая до Острова на нейното съзряване, скритите семейни тайни и... Чилое либре!

 

 

Преди една седмица баба ме прегърна без сълзи в очите на летището в Сан Франциско и ми повтори няколко пъти, ако ми е мил поне малко животът, да не влизам във връзка с никой познат, докато не се уверим, че враговете ми са се отказали да ме търсят. Моята Нини е параноичка, подобно на всички жители на Независимата народна република Бъркли, които се смятат за преследвани от правителството и от извънземни, ала в моя случай тя не преувеличаваше – макар и крайно сериозни, всички предохранителни мерки бяха недостатъчни. Връчи ми тетрадка от сто листа, за да си водя дневник, както между осем и петнайсетгодишна възраст, преди съдбата ми да направи рязък завой. "Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш", ми каза. Съществуват няколко мои дневници, захванати с широк скоч, които дядо ми грижливо пазеше в бюрото си, а сега моята Нини държи в кутия за обувки под леглото. Този дневник ще е девети поред. Нини смята, че въпросните записки ще са ми от полза, когато отида при психоаналитик, тъй като в тях се съдържа ключът към заплетения възел на моята личност; но ако ги прочете, ще види, че изобилстват с истории, способни да объркат и самия Фройд. По принцип баба ми не изпитва доверие към специалисти, които изискват да им се плаща на час, тъй като резултати, постигнати бързо, ù се струват съмнителни. Все пак тук се изключват психиатрите, тъй като един от тях я спаси от депресия и я измъкна от капана на магиите, когато я прихвана да контактува с покойници.

Прибрах тетрадката в раницата си, колкото да не я обидя, но без никакво намерение да я използвам; истина е обаче, че тук времето се влачи, и като пише, човек запълва някак си часовете. Тази първа седмица изгнаничество ми се стори безкрайно дълга. Намирам се на малко, почти незабележимо на картата островче, върната обратно в Средновековието. Трудно ми е да пиша за живота си, понеже не знам до каква степен се основавам на спомени и доколко всичко е плод на моето въображение; неподправената истина често е отегчителна и затова несъзнателно я променям, понякога преувеличавам, ала съм си поставила за цел да поправя този свой недостатък и в бъдеще да сведа лъжите до минимум. И така днес, когато дори индианците яномами от поречието на Амазонка ползват компютри, аз пиша на ръка. Напредвам бавно и сякаш нижа думи на китайски – дори на мен ми е трудно да ги разчета, но предполагам, че с всяка страница писанието ми ще става по-ясно. Да пишеш е като да караш колело – не се забравя, дори няколко години да не си се упражнявал. Опитвам се да следвам хронологията на събитията, понеже някакъв ред е задължителен и реших, че така ще ми е най-лесно, ала губя нишката, оплитам се в отклонения, а после, няколко страници по-късно, се сещам за нещо важно, когато вече няма как да го вмъкна. Паметта ми се движи в кръг, спиралообразно и се мята като акробат.

 

maya4

 

Казвам се Мая Видал, на деветнайсет години съм, от женски пол, неомъжена и без годеник поради отсъствие на възможности, а не поради придирчивост; родена съм в Бъркли, Калифорния, и съм американска гражданка с временно местожителство на остров, запратен в южния край на географията. Нарекли ме Мая, защото моята Нини си пада по Индия, а на родителите ми не хрумнало друго име, въпреки че разполагали с девет месеца за размисъл. На хинди мая означава "магия, илюзия, сън". Абсолютно неподходящо за моя характер. Атила би ми отивало повече, защото, където стъпя, трева не никне. Родословието ми започва в Чили с баба, моята Нини, много преди да се родя, защото, ако тя не бе емигрирала, ако не се бе влюбила в моя Попо и не се бе установила в Калифорния, баща ми нямаше да срещне майка ми и аз нямаше да съм аз, а някаква доста по-различна чилийска девойка. Каква съм всъщност? Висока съм метър и осемдесет, тежа петдесет и осем килограма, когато тренирам активно футбол, и някой и друг килограм отгоре, когато се запусна; имам мускулести крака, непохватни ръце, синьо-сиви очи, в зависимост от часа на деня, и ми се струва, че съм руса, ала не мога да твърдя със сигурност, защото от няколко години не съм виждала естествения цвят на косата си. Не наследих екзотичната външност на баба – с нейната маслинена кожа и тъмни кръгове под очите, които ù придават изтерзан вид, нито пък на моя баща – снажен като тореадор и също толкова суетен; не приличам и на дядо си – моя великолепен Попо, защото, за съжаление, с него не съм свързана биологически, тъй като той е втори мъж на моята Нини.

Приличам на майка си – поне по ръст и по цвят. Не била принцеса на Лапония, както смятах като невръстна, а датска стюардеса, в която моят баща, пилот от гражданската авиация, се влюбил във въздуха. Бил прекалено млад да се задомява, ала си втълпил, че тя е жената на живота му, и я преследвал упорито, докато накрая тя отстъпила, понеже ù дошло до гуша. А може би защото била бременна. Важното е, че се оженили и след по-малко от седмица се разкаяли, но останали заедно, докато се родя. Няколко дни след моето раждане, докато съпругът ù изпълнявал полет, майка ми си стегнала куфара, увила ме в бебешко одеяло и с такси отишла на гости на свекъра и свекърва си. Моята Нини се подвизавала в Сан Франциско да протестира срещу войната в Залива, но моят Попо бил вкъщи и поел вързопа, който майка ми му подала без много обяснения, след което изтичала обратно до чакащото я такси. Внучката била толкова лека, че се побирала в дланта на дядото. Не след дълго датчанката изпратила по пощата документите за развод и заедно с тях – отказ от майчински права над дъщеря си. Майка ми се казва Марта Отер и аз се запознах с нея през едно лято като осемгодишна, когато баба и дядо ме заведоха в Дания.

 

Сега живея в Чили, родината на моята баба Нидия Видал, където океанът поглъща хапка след хапка от сушата и южноамериканският континент се рони на острови. За да сме съвсем точни, намирам се в Чилое, в района на езерата, между 41-ви и 43-ти паралел южна ширина, в архипелаг с приблизителна площ от девет квадратни километра и около двеста хиляди жители – всички по-ниски от мен. На мапудунгун – езика на тукашните туземци, Чилое означава "земя на кауилес" – вресливи черноглави чайки, въпреки че повече би му подхождало да се казва земя на дървета и картофи. Освен Исла Гранде, където се намират най-населените градове, има множество малки острови, включително необитаеми. Някои са групирани по три и по четири и са разположени толкова близо един до друг, че при отлив се сливат по суша, ала аз нямах късмет да се озова на подобно място – живея на четирийсет и пет минути път с моторница при спокойно море от най-близкото село.

 

maya3

 

Пътуването ми от Северна Калифорния до Чилое започна в достолепния жълт фолксваген на баба ми, който от 1999 година насам е претърпял седемнайсет катастрофи, но се движи стремително като ферари. Тръгнах насред зима в един от онези ветровити и дъждовни дни, когато заливът на Сан Франциско става безцветен и пейзажът изглежда като нарисуван с перо в бяло, черно и сиво. Баба ми шофираше в своя неподражаем стил, давейки колата, вкопчена във волана като в спасителен пояс, вперила поглед в мен повече, отколкото в пътя, погълната да ме наставлява. Все още не ми е обяснила къде точно ме изпраща – Чили, каза единствено това, когато начерта план, с който да ме изведе оттук. В колата ми разкри подробностите и ми подаде евтин туристически наръчник.

– Чилое? Какво е това място? – попитах.

– Тук е цялата необходима информация – каза, като посочи книгата.

– Изглежда страшно далеч...

– Колкото по-далеч отидеш, толкова по-добре. В Чилое имам приятел – Мануел Ариас, той е единственият човек на този свят освен Майк О'Кели, когото бих се осмелила да помоля да те скрие за една-две години.

– Една-две години! Ти не си с всичкия си, Нини!

– Слушай, момиченце, има моменти, когато човек губи контрол над собствения си живот, нещата просто те връхлитат. Ти си точно в такъв момент – съобщи с нос, залепен за предното стъкло, опитвайки да се ориентира, докато се лутахме като слепци сред плетеницата от магистрали.

Пристигнахме запъхтени на летището и се сбогувахме без сантименталности; последният ми спомен от нея е как се отдалечава с давещ се фолксваген в дъжда.

 

Пътувах няколко часа до Далас, приклещена между прозореца и някаква дебелана, миришеща на печени фъстъци, а после още десет часа в друг самолет до Сантяго, неспособна да поспя и гладна, потънала в спомени, мисли или зачетена в книгата за Чилое, която възхваляваше природните хубости, дървените църкви и селския живот. Изтръпнах. Слънцето изгряваше на 2 януари 2009 година в едно оранжево небе, над лилавите върхове на непоклатимите, вечни и неизбродими Анди, когато гласът на пилота оповести, че започваме да се снижаваме. Не след дълго изникнаха зелена долина, редици от дървета, засети плата и в далечината се очерта Сантяго, родното място на баба ми и баща ми, където се пази тайнствен къс от историята на моето семейство.

Знам много малко за миналото на баба, тя го споменава рядко, сякаш животът ù е започнал, когато се е запознала с моя Попо. През 1974 година в Чили починал първият ù мъж, Фелипе Видал, няколко месеца след като военният преврат свалил от власт социалистическото правителство на Салвадор Алиенде и установил диктатура в страната. След като овдовяла, тя решила, че не желае да живее в репресивен режим, и емигрирала в Канада със сина си Андрес – моя баща. Той не може да допълни нищо съществено към този разказ, защото помни много малко от своето детство, но все още обожава баща си, от когото са се запазили единствено три снимки. "Никога вече няма да се върнем тук, нали?", подхвърлил Андрес в самолета, който ги отвеждал в Канада. Не било въпрос, а обвинение. Бил на девет години, изведнъж пораснал през последните месеци и искал обяснение, понеже долавял, че майка му се опитва да го предпази с помощта на полуистини и лъжи. Посрещнал хладнокръвно новината за внезапния инфаркт на баща си и вестта, че той е погребан, без синът да види тялото и да се прости. Малко след това се озовал в самолет на път за Канада. "Разбира се, че ще се върнем, Андрес", уверила го майка му, ала той не ù повярвал.

 

В Торонто ги посрещнали доброволци от Комисариата за бежанци, които им предоставили подходящи дрехи и ги настанили в мебелиран апартамент със застлани легла и зареден хладилник. През първите три дни, докато имали храна, майка и син не си показали носа навън, разтреперани от самота, ала на четвъртия ден се появила една социална работничка, която говорела добре испански, и им съобщила какви са привилегиите и правата на всеки канадски гражданин. Като начало изкарали интензивен курс по английски и детето било записано в съответното училище. Нидия си намерила работа като шофьор, за да си спести унижението да получава милостиня от държавата, без да работи. То било най-неподходящата професия за моята Нини, защото, ако днес тя шофира умопомрачително, по онова време се подвизавала още по-трагично на волана.

 

maya

 

Кратката канадска есен отстъпила пред полярна зима, прекрасна за Андрес – сега му викали Анди, – който открил щастието да кара кънки на лед и ски, но непоносима за Нидия, която непрекъснато мръзнела и не успявала да превъзмогне скръбта по загубените съпруг и родина. Настроението ù не се повдигнало с настъпването на една неубедителна пролет, нито с цветята, които като мираж поникнали за една нощ там, където преди имало твърд сняг. Чувствала се без корени и държала куфара си готов, очаквайки да се завърне при първа възможност в Чили – веднага щом падне диктатурата, но не предполагала, че тя ще се задържи шестнайсет години на власт.

 

Две години живяла Нидия Видал в Торонто, броейки дните и часовете, и ето че един ден се запознала с Пол Дитсън ІІ, моя Попо, преподавател от Калифорнийския университет в Бъркли, който пристигнал в Канада да изнесе лекции за някаква изплъзваща се планета, чието съществуване той се опитвал да докаже посредством поетични изчисления и подскоци на въображението. Моят Попо бил един от малцината афроамерикански астрономи в една професия, където решително преобладават белокожи, ползвал се със славата на светило в своята област и бил автор на няколко книги. Като млад живял една година край езерото Туркана в Кения и изучавал древните мегалити в района; създал теория, основана на археологически открития, че тези базалтови колони представляват астрономически обсерватории и били използвани триста години преди новата ера във връзка с лунния календар Боран, който все още се употребява от етиопските и кенийските пастири. В Африка се научил да наблюдава небето без предразсъдъци и така заподозрял за съществуването на невидимата планета, която впоследствие напразно търсил из небето с помощта на най-мощни телескопи.

Университетът в Торонто го настанил в апартамент за гостуващи академици и му наел кола чрез една агенция; така на Нидия Видал се паднала задачата да му осигури транспорт по време на престоя. Като разбрал, че е чилийка, Попо ù разказал как посетил обсерваторията "Ла Силя" в Чили, как в Южното полукълбо се наблюдават непознати на север съзвездия – като галактиките Малък Магеланов облак и Голям Магеланов облак, и че на места нощите са толкова ясни и климатът толкова сух, че съществуват идеални условия за изследване на небосвода. Така било открито, че галактиките се групират във фигури, наподобяващи паяжини.

 

По силата на една от онези случайности, дето ги описват в романите, той завършил посещението си в Чили в същия ден на 1974 г., в който тя напуснала страната и се отправила със сина си за Канада. Хрумва ми, че може би по едно и също време са чакали своя полет на летището, без да се познават, но според тях това е невъзможно, защото той би забелязал толкова красива жена, а и тя би го видяла, тъй като по онова време в Чили всеки чернокож привличал вниманието, особено строен и добре сложен като моя Попо. На Нидия ù била достатъчна една сутрин на волана, за да разбере, че пътникът отзад притежава рядко съчетание на блестящ ум с въображение на мечтател, но е напълно лишен от здрав разум, с какъвто тя била природно надарена. Моята Нини така и не успя да ми обясни кое точно я навело на подобен извод насред натоварения трафик, но е факт, че преценката ù била безпогрешна. Астрономът блуждаел така, както планетата, дето търсел в небесата; можел да пресметне за миг колко време е необходимо на космически кораб, движещ се със скорост 28 286 км в час, за да стигне до Луната, но бил напълно безпомощен пред електрическа кафеварка. Тя от години не била изпитвала онзи неописуем трепет на любовта и този мъж, толкова различен от всички, които била познала през своя трийсет и шест годишен живот, я заинтригувал и привлякъл.

Моят Попо бил доста стреснат от дръзкото ù шофиране, но същевременно изпитвал любопитство към тази жена, скрита под възголяма униформа и шапка като на мечкар. Той не бил от мъжете, които лесно се поддават на емоционални изблици, и ако изобщо му минала през ум мисълта да я прелъсти, мигом я отхвърлил като затруднителна. Моята Нини обаче, която нямала какво да губи, решила да щурмува без заобикалки астронома още преди да са приключили лекциите му. Харесвала неговия набиващ се на очи абаносов цвят и жадувала да го види целия, предчувствала, че имат много общо: той – астрономията, а тя – астрологията, които според нея били горе-долу едно и също. Казала си, че ако и двамата са дошли отдалеч, за да срещнат и кръстосат съдбите си в тази точка на планетата, това е, защото така са разпоредили звездите.

 

 

aliende cover   Дневникът на Мая (превод Маня Костова, 392 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Когато Ницше плака

Вторник, 19 Март 2013г. 20:12ч.

"Посланието на Ницше е да изживеем живота си по такъв начин, че да искаме той да се повтаря вечно." казва Ървин Д. Ялом, мастер на психотерапията и клиничната психиатрия, прочут със своя собствен метод, наречен Екзистенциална психотерапия и романите си, които умело преплитат философия и психотерапия в трип към самопознанието. Романи като Когато Ницше плака (откъс от него четете по-долу), на ръба на фикцията и реалността, в която реномираният доктор Бройер (близък приятел и ментор на стажанта по медицина Зигмунд Фройд) лекува Фридрих Ницше "Преди" Тъй рече Заратустра и "След" любовната му драма с фаталната Лу Саломе, за да се стигне до диагнозата... Отчаяние. Но както казва самия Ялом: "Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието."

 

 

КАМБАННИЯТ ЗВЪН НА "САН САЛВАТОРЕ" изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.

 

21 октомври 1882

Доктор Бройер,

Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене "Соренто" утре сутрин в девет.

Лу Саломе


Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да ù се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този "спешен случай" не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене "Соренто", в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.

– Още кафе, сър?

Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия ù глас: "Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?". Припомняше си думите ù, когато ù съобщи, че повече няма да я лекува: "Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми".

Смъмри се: "За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!".

Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене "Соренто" беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.

Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.

nitze2

 

"Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата ù да ги благослови."

"Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?" Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата ù усмивка, боготворящите ù очи, топлината на доверчивото ù тяло, учестеното ù дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. "Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?"

 

Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по "Рива дел Карбон" и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!

Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.

Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри. Сега гледането не изискваше концентрация. Сега ретината и мозъкът му си съдействаха идеално, позволявайки образът на Лу Саломе да се излее свободно в съзнанието му. Тази жена притежаваше необикновена красота: властно чело, изваяна волева брадичка, будни сини очи, плътни и чувствени устни и платиненоруса коса, събрана небрежно на висок кок, който откриваше ушите и изящната ù дълга шия. С особено удоволствие Бройер забеляза няколко изплъзнали се от кока кичури коса, които стърчаха своеволно във всички посоки.

Още три крачки и бе до масата.

 

– Доктор Бройер, аз съм Лу Саломе. Ще позволите ли?

Тя посочи стола. Настани се толкова бързо, че Бройер не успя да я посрещне, както етикетът изискваше – да се изправи, да се поклони, да ù целуне ръка и да ù издърпа стола.

– Келнер! Келнер! – Бройер щракна с пръсти отсечено. – Кафе за дамата. Кафе лате?

Отправи бърз поглед към фройлайн Саломе. Тя кимна и макар утрото да бе хладно, свали кожената си наметка.

– Да, кафе лате.

Бройер и гостенката помълчаха, после Лу Саломе вдигна поглед и започна:

– Един мой приятел е дълбоко отчаян. Страхувам се, че ще се самоубие в най-скоро време. За мен това би било огромна загуба, както и голяма лична трагедия, защото и аз ще нося отговорност. Е, аз все пак мога да го понеса и преодолея. Обаче – тя се наведе към него и заговори по-меко – подобна загуба може да отекне далеч отвъд мен. Смъртта на този мъж ще има последствия с огромно значение – за вас, за европейската култура, за всички ни. Повярвайте ми.

Бройер понечи да каже: "Със сигурност преувеличавате, фройлайн", но не можа да произнесе думите. От устата на всяка друга млада жена всичко това би звучало незряло и пресилено, но с тази случаят беше различен и не можеше така лесно да се пренебрегне. Излъчваната от нея искреност и убеденост бяха направо безапелационни.

 

– Кой е този ваш приятел? Чувал ли съм за него?

– Не още! Но след време всички ще го знаят. Казва се Фридрих Ницше. Може би това писмо от Рихард Вагнер до професор Ницше ще ви го представи. – Тя извади от чантата си едно писмо, разгъна го и го подаде на Бройер. – Длъжна съм първо да ви кажа, че Ницше не знае нито че съм тук, нито че притежавам това писмо.

Последните думи на фройлайн Саломе накараха Бройер да се замисли. "Редно ли е да го чета? Този професор Ницше не знае, че тя ще ми го покаже, нито дори че го притежава! Как ли се е сдобила с него? От професора ли го е взела? Или го е откраднала?"

Бройер се гордееше с много свои качества. Беше лоялен и благороден. За умението му да поставя точни диагнози се носеха легенди – във Виена беше личен лекар на велики учени, творци и философи като Брамс, Брюке, Брентано. На четирийсетгодишна възраст вече бе известен в цяла Европа и видни граждани от целия Запад преминаваха огромни разстояния, за да се консултират с него.

Но най-много от всичко се гордееше с почтеността си – нито веднъж в живота си не бе извършил акт на безчестие. Заслужаваше порицание единствено за плътските си помисли, насочени към Берта, а не както би трябвало – към жена му Матилде. Затова се поколеба да вземе писмото от протегнатата ръка на Лу Саломе. Но само за кратко. Хвърли още един бърз поглед на кристалните ù сини очи и го разтвори. Беше писано на десети януари 1882 година и започваше с думите: "Фридрих, приятелю мой!" Няколко абзаца бяха оградени с кръг.

 

Творбата, с която дарихте света, е несравнима. Книгата ви се отличава с онази завършена убеденост, която характеризира истинската оригиналност. Иначе как другояче аз и жена ми щяхме да осъществим най-пламенното желание на живота ни, а именно някой ден да се появи нещо, което напълно да обсеби сърцата и душите ни! И двамата прочетохме книгата ви по два пъти – веднъж денем всеки сам и втори път вечер на глас. Често единственото копие, което притежаваме, се превръща в повод за борба помежду ни и съжаляваме, че обещаното второ още не е пристигнало.

Но вие сте болен! Може би и паднал духом? Ако е така, с каква радост бих направил нещо, за да разсея унинието ви! С какво ще започна ли? Не мога да сторя нищо друго, освен да ви кажа, че безгранично ви се възхищавам. Приемете думите ми поне от приятелски чувства, дори ако не ви удовлетворяват.

Сърдечни поздрави,

ваш Рихард Вагнер


Рихард Вагнер! Въпреки виенската си изтънченост, въпреки непринудените си отношения с великите мъже на своето време Бройер бе смаян. Писмо, и то какво писмо, излязло изпод ръката на самия маестро! Но бързо си възвърна самообладанието и каза:

– Много любопитно, драга фройлайн, но кажете ми сега, ако обичате, какво точно мога да направя за вас?

Лу Саломе се наведе отново напред и нежно постави облечената си в ръкавица ръка върху тази на Бройер.

– Ницше е болен. Много болен. Има нужда от вашата помощ.

– И от какво естество е болестта му? Какви са ù симптомите?

Смутен от допира на ръката ù, Бройер с облекчение заплува в познати води.

– Главоболия. Преди всичко го измъчват тежки главоболия. Има и продължителни периоди на гадене. Застрашен е от слепота, зрението му прогресивно се влошава. Има проблеми със стомаха, понякога не може да се храни с дни. Страда също от безсъние, никакви лекарства не могат да го приспят, заради което взима опасно количество морфин. Получава световъртеж, понякога в продължение на дни страда от морска болест, при това на сушата.

Дългият списък със симптоми нито беше нещо странно, нито провокираше любопитството на Бройер, който обикновено преглеждаше по двайсет и пет-трийсет пациенти на ден и бе дошъл във Венеция именно за да си отдъхне от всичко това. Само че Лу Саломе говореше с такава страст, че той се почувства принуден да обърне по-сериозно внимание на случая.

 

– Отговорът на въпроса ви, скъпа фройлайн, е да, разбира се, че ще прегледам приятеля ви. Това е повече от ясно. Все пак аз съм лекар. Но позволете да ви задам един въпрос. Защо вие и вашият приятел не направите нещо по-просто? Защо не пишете до кабинета ми във Виена, за да си определите час?

След тези думи Бройер се огледа за келнера, за да поиска сметката, и си помисли колко ще остане доволна Матилде от бързото му прибиране. Но да се отървеш от тази дръзка жена не беше толкова лесно.

– Доктор Бройер, няколко минутки още, ако обичате. Не преувеличавам сериозността на състоянието на Ницше, нито дълбочината на отчаянието му.

– Не се и съмнявам. Но отново ви питам, фройлайн Саломе, защо хер Ницше не се консултира с мен в кабинета ми във Виена? Или не посети някой лекар в Италия? Къде живее той? Искате ли да го насоча към специалист в неговия град? И защо аз? И в тази връзка, как разбрахте, че се намирам във Венеция? Както и че съм любител на операта и се възхищавам от Вагнер?

Лу Саломе не само че не се смути, ами се усмихна на тази канонада от въпроси, а когато залповете отшумяха, усмивката ù стана съвсем дяволита.

 

nitze1

 

– Фройлайн, усмихвате се така, сякаш криете нещо. Мисля, че сте млада дама, която харесва потайностите!

– Толкова много въпроси, доктор Бройер. Това е забележително – разговаряме едва от няколко минути, а вижте колко много заплетени въпроси се появиха. Със сигурност това предвещава добри разговори за в бъдеще. Нека ви разкажа повече за нашия пациент.

"Нашия пациент"! И докато Бройер се възхищаваше отново на нейната дързост, Лу Саломе продължи:

– Ницше изчерпа медицинския ресурс на Германия, Швейцария и Италия. Нито един лекар не можа да установи от какво е болен или да облекчи симптомите на болестта му. Той ми каза, че за последните двайсет и четири месеца се е срещнал с двайсет и четирима от най-добрите европейски лекари. Ницше напусна дома си, изостави приятелите си, прекрати преподавателската си дейност в университета. Превърна се в пътешественик, който търси поносим климат, та поне за ден-два да облекчи болката си.

 

Младата жена направи пауза, за да отпие от чашата си. Погледът ù остана прикован в Бройер.

– Фройлайн, в консултантската си практика често срещам пациенти с необичайни или загадъчни симптоми. Но нека бъда откровен с вас – не мога да правя чудеса. В ситуация като тази – слепота, главоболия, вертиго, гастрит, слабост, инсомния, – с която много изявени лекари са се запознали, без да стигнат до заключение, има малка вероятност да успея да постигна нещо повече и нищо чудно да се превърна в двайсет и петия добър лекар в списъка.

Бройер се облегна назад на стола, извади пура и я запали. Изпусна тънка струйка син дим, изчака въздухът да се избистри и продължи:

– Въпреки това отново ви казвам, че съм готов да прегледам професор Ницше в кабинета си. Но би могло да се окаже, че определянето на причината и лечението на такова неподатливо състояние като неговото не са по силите на медицинската наука на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. В този смисъл вашият приятел може би е изпреварил времето си.

– Изпреварил времето си! – Тя се разсмя. – Наистина сте прозорлив, доктор Бройер. Колко често съм чувала Ницше да изрича точно тази фраза! Сега вече съм убедена, че вие сте неговият лекар.

Въпреки че Бройер се готвеше да си тръгне, а образът на Матилде, сновяща нетърпеливо в хотелската им стая, дълбаеше съзнанието му, той мигновено прояви интерес.

– Как така?

– Той често определя себе си като "философ посмъртно" – философ, за когото светът все още не е готов. Всъщност новата книга, която замисля, започва точно с тази тема. Един пророк, Заратустра, бликащ от мъдрост, решава да просветли хората. Но никой не разбира думите му. Хората не са готови за него, затова пророкът, съзнавайки, че е изпреварил времето си, се оттегля и заживява в уединение.

– Фройлайн, думите ви ме заинтригуваха. Имам определен афинитет към философията. Но времето ми днес е ограничено, а аз все още не съм чул от вас отговор на въпроса ми защо приятелят ви не се запише за консултация във Виена.

– Доктор Бройер. – Лу Саломе го погледна в очите. – Простете ми, ако съм била неясна. Вероятно трябва да съм по-директна. Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящи умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване, или защото просто обичам да ги колекционирам, не мога да кажа. Но със сигурност знам, че се чувствам привилегирована да водя диалог с човек с вашата задълбоченост и от вашата класа.

Бройер усети, че се изчервява. Не можа да устои на пронизващия го поглед и извърна глава, докато тя продължаваше:

– Това, което исках да кажа, е, че причината да заобикалям темата е може би желанието ми да удължа времето на срещата ни.

– Още кафе, фройлайн? – Бройер даде знак на келнера. – И още от тези кифлички? Някога замисляли ли сте се за разликата между немските и италианските печива? Позволете ми да ви запозная с теорията ми за връзката между хляба и националния характер.

 

 

 

covernitze   Когато Ницше плака (превод Анелия Николова, 376 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Официалната премиера на Когато Ницше плака е на 25 март от 19:00 часа в ресторант Рубаят, НДК вход А5

 

Поправките

Неделя, 31 Март 2013г. 20:38ч.

Тревожният звънец на икономическата и екзистенц криза отеква от години в главите на Инид и Алфред Ламбърт – герои от романа Поправките (откъс от "първия велик американски роман на XXI век" четете по-долу) на Джонатан Франзен. Само, че паркинсонът, развит от Алфред, му позволява единствено да клати объркано глава, докато жена му Инид, като главнокомандващ на обречена армия, се опитва да запази семейството, дома и илюзиите си за щастлив живот, малко преди суровата действителност да внесе своите "поправки" в Американската мечта.

 

 

Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен религиозен култ към материалния свят. Дворове без деца. Удължени сенки по пожълтяла трева. Червен, летен и блатен бял дъб ръсят жълъди по къщи с изплатени ипотеки. Потракват капаци на прозорци на празни спални. И боботенето, и свистенето на сушилнята за дрехи, гърленото прение на машината за издухване на листа, омекващите в книжна кесия ябълки, местен сорт, миризмата на бензин, с който Алфред Ламбърт беше почистил четката след сутрешното боядисване на дървената люлка на верандата.

 

correct1

 

Три следобед беше опасно време в тези геронтократски предградия на Сейнт Джуд. Алфред се беше събудил в голямото синьо кресло, в което дремеше от обед. Беше си взел дрямката, а местните новини бяха чак в пет. Двата празни часа бяха като пълен с гной джоб, в който се развива възпалителен процес. Алфред се надигна тежко, застана до масата за пинг-понг и напразно се ослуша за Инид.

 

Цялата къща се огласяше от звън, който само те двамата можеха да чуят. Тревожен звън. Същият като от металния диск с електрическо чукче, който прогонваше учениците от класните стаи при противопожарно учение. Той звънеше от толкова отдавна, че Ламбъртови вече не чуваха самия сигнал "тревога", а – както става с всеки шум, който продължава толкова дълго, че човек може на спокойствие да го разчлени на звуците, от които е съставен (или пък както когато се взираш в някоя дума, докато накрая тя не се разпадне в низ от мъртви букви) – единствено бързото удряне на чукчето по металния резонатор, не един ясен тон, а неравна поредица от почуквания с дразнещо покритие от обертонове; звънът отекваше от години и вече просто се сливаше с фона, освен в някои сутрешни часове, когато единият или другият се будеше, облян в пот, и си даваше сметка, че не помни откога се е появил този звън в главите им, дето звънтеше от толкова отдавна, че звукът беше заменен от някакъв метазвук, който се усилваше и отслабваше не в ритъма на звуковите вълни, а на много, много по‑бавното укрепване и залиняване на осъзнаването на звука. А това осъзнаване се изостряше най‑вече, когато времето навън будеше тревога. Тогава Инид и Алфред – тя коленичила в трапезарията пред отворените чекмеджета, той в мазето, взрян в злополучната маса за пинг-понг – имаха чувството, че едва ли не ще се пръснат от тревога.

 

Тревога за талоните с отстъпка в чекмеджето със свещи в дизайнерски есенни цветове. Талоните бяха захванати с ластик и Инид бавно проумяваше, че крайният срок за използването им (често пъти наперено ограден с червен кръг от производителя) е изтекъл преди месеци и дори години: стотината талона, на обща стойност над шейсет долара (над сто и двайсет в супермаркета "Чилтсвил", където стойността на талоните се удвояваше), вече не ставаха за нищо. "Тилекс" с отстъпка шейсет цента. "Екседрин" с отстъпка от долар. Датите дори не бяха скорошни. Датите бяха праисторически. Тревожният звън отекваше от години.

Тя бутна талоните обратно при свещите и затвори чекмеджето. Търсеше едно писмо, пристигнало с препоръчана поща преди няколко дни. Тогава Алфред чу тропането на пощальона по вратата и закрещя: "Инид! Инид!", толкова силно, че нямаше как да чуе отговора ù "Аз ще отворя, Ал!". Продължи да я вика, като постепенно се приближаваше, но тъй като подателят беше корпорация "Аксон", улица "Двайсет и четвърта", Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, и тъй като в ситуацията с "Аксон" имаше някои аспекти, които Инид се надяваше да са останали неизвестни за Алфред, тя набързо пъхна писмото някъде в радиус от метър и половина от входната врата. Алфред изскочи от мазето, боботейки гръмовно като земекопна машина: "Някой чука на вратата!", Инид изкрещя: "Пощальонът! Пощальонът!", и той поклати объркано глава, всичко беше толкова сложно...

 

Инид беше сигурна, че ако не се налагаше през пет минути да се чуди какво прави Алфред, главата ù ще се проясни. Но колкото и да се опитваше, тя не успяваше да пробуди у него интерес към живота. Предложи му да се захване отново с металургичните си занимания, а той я погледна, все едно е полудяла. Попита го дали не може да свърши нещо на двора, а той отговори, че го болят краката. Напомни му, че съпрузите на всичките ù приятелки си имат хоби (Дейв Шумпърт – рисуване по стъкло, Кърби Рут – миниатюрни къщички за гнездене на розови финки, Чък Мейснър – ежечасно следене на борсата), а Алфред реагира, все едно тя се опитваше да му попречи да свърши някаква важна задача. И каква беше тази важна задача? Боядисването на люлката на верандата? Та с нея се занимаваше от Деня на труда. Доколкото Инид си спомняше, предишния път я беше боядисал за два часа. А сега слизаше в работилницата си всяка сутрин и когато след един месец тя надникна да види докъде е стигнал, видя, че са готови само крачетата.

Той като че ли искаше да го остави на мира. Оплака се, че четката е засъхнала и затова вървяло толкова бавно. Изстъргването на старата боя било пипкаво, като да белиш боровинки. Долу имало щурци. На Инид ù се стори задушно, но може би това се дължеше на миризмата на бензин и на влагата в работилницата, която лъхаше на пикоч (ама не можеше да е пикоч, нали?). Тя хукна обратно по стълбите да търси писмото от "Аксон".

 

correct

 

Шест дни в седмицата през процепа на входната врата пристигаха купчини пликове и брошури и тъй като на първия етаж не биваше да се трупа нищо случайно – преструвката на живеенето в тази къща беше, че никой не живее в нея, – Инид се изправяше пред голямо тактическо предизвикателство. Не се възприемаше като партизанка, но беше точно такава. Денем пренасяше снаряжение от скривалище на скривалище, изплъзвайки се изпод носа на правителствените отряди. Нощем, на светлината на очарователна, но твърде тъмна нощна лампа на твърде малката масичка за кафе, провеждаше важни операции: плащаше сметки, оправяше чековите книжки, опитваше се да дешифрира сметките за доплащане на "Медикеър" и да разгадае заплашителното "Трето последно предупреждение!" от някаква медицинска лаборатория, която настояваше за незабавно заплащане на 0,22 долара, като в същото време показваше баланс от 0,00 долара, според който Инид не дължеше нищо, а и така или иначе, в писмото нямаше адрес, на който да изпрати парите. Първото и второто предупреждение вероятно бяха скрити някъде, но предвид ограниченията, при които се налагаше да води войната си, Инид не беше съвсем сигурна къде точно се намират те в този момент. Подозираше, че може да са в долапа във всекидневната, но правителствените сили в лицето на Алфред гледаха някакво публицистично предаване по кабелната телевизия, като той, за да не заспи, беше увеличил звука докрай и беше оставил всички лампи във всекидневната запалени; освен това имаше немалка вероятност при отварянето на вратичката на долапа отвътре да се излее водопад от каталози и списания "Красив дом", които да повлекат всевъзможни проспекти на "Мерил Линч" и да предизвикат гнева на Алфред. Възможно беше и предупредителните писма да не са там, тъй като понякога правителствените сили нападаха скривалищата ù и заплашваха да "изхвърлят" всичко, ако тя не подреди, но Инид беше твърде заета да избягва тези нападения, за да се хване да подреди, в последователността от насилствени премествания и депортирания се губеше и най‑смътното подобие на ред, така че накрая в някоя пазарска чанта на "Нордстром" с откъсната дръжка, разквартирувана зад провисналата кувертюра на леглото, се оказваше цялата жалка бъркотия на бежанския живот – отделни броеве на "Грижи за дома", черно‑бели снимки на Инид от четирийсетте, рецепти на пожълтяла вестникарска хартия за салата от свежа маруля, последните сметки за телефона и газта, подробното първо писмо от медицинската лаборатория, в което се казваше, че не бива да обръща внимание на искания за плащане на стойност под петдесет цента, безплатна снимка от круиз, на която Инид и Алфред бяха с гирлянди от цветя по вратовете и пиеха коктейли от кокосови черупки, и единствените оцелели екземпляри на актовете за раждане на две от децата им например.

 

Макар че видимият враг на Инид беше Алфред, тя беше партизанин заради къщата, която беше окупирала и двамата. Мебелите в нея не търпяха шум и глъчка. Масите и столовете бяха от "Итън Алън". Скриновете бяха пълни със "Споуд" и "Уотърфорд". Задължителните фикуси, задължителните аспарагуси. Разтворени броеве на "Архитекчъръл Дайджест" на ниски масички със стъклени плотове. Туристически трофеи – китайски порцелан, музикална кутия от Виена, която от време на време Инид навиваше и отваряше. Мелодията беше "Непознати в нощта".

За съжаление, Инид не притежаваше нужния за поддържането на подобна къща характер, а Алфред нямаше неврологичните дадености за това. Гневните му викове при откриването на следи от подривни партизански действия – пазарска чанта на "Нордстром", хваната посред бял ден на стълбите към мазето, заради която едва не се беше строполил долу – бяха викове на правителство, което повече не може да управлява. В последно време той успяваше да накара калкулатора си да изплюе само безумни осемцифрени числа. След като отдели цял следобед за осигуровките на чистачката, пресметна ги пет пъти и получи четири различни числа, а накрая се спря на това, което се повтаряше (635,68 долара) – всъщност осигуровките възлизаха на 70,00 долара, – Инид предприе нощна атака над неговото шкафче с документи и му отмъкна всички данъчни декларации, което вероятно щеше да подобри ефективността на домакинството, ако декларациите не се бяха озовали в една пазарска чанта на "Нордстром", скрити под поставените най‑отгоре за заблуда стари броеве на "Грижи за дома"; заради тази загуба в резултат на бойните действия чистачката започна сама да попълва декларациите си, като Инид само ù пишеше чековете, а Алфред объркано клатеше глава.

Съдбата на повечето от поставените в мазетата маси за пинг-понг е накрая да служат за други, по‑отчаяни игри. След пенсионирането си Алфред иззе източния ù край за кореспонденцията си и финансовите си дела. В западния разположи малкия цветен телевизор, на който възнамеряваше да гледа местните новини от голямото си синьо кресло, но сега той беше изцяло затрупан от "Грижи за дома", празнични кутии от сладки и натруфени, изработени от евтини материали свещници, които Инид така и не намираше време да занесе в магазина за втора ръка "Почти нов". Масата за пинг-понг беше единственото поле, на което гражданската война се водеше открито.

 

В източния ù край калкулаторът на Алфред беше приклещен между кашпи с цветни мотиви, подложки за хранене, сувенир от "Епкът Сентър" и инструмент за вадене на костилки на череши, който Инид притежаваше от трийсет години, но никога не беше използвала, докато в западния ù край Алфред – Инид така и не можеше да разбере по какви причини – беше натрошил на парчета един венец, направен от шишарки и боядисани със спрей лешници и бразилски орехи.

Вдясно от масата за пинг-понг беше работилницата, където се помещаваше металургичната лаборатория на Алфред. Сега там живееха колония неми пепелявосиви щурци, които, когато се подплашеха, се разпиляваха из цялата стая като шепа изтървани стъклени топчета, някои отскачаха под невъзможни ъгли, други падаха под тежестта на обилната си протоплазма. Тези щурци се размазваха изненадващо лесно и после за почистването отиваха поне няколко салфетки. Инид и Алфред страдаха от множество тегоби, които смятаха за изключителни, прекомерни – срамни, – и щурците бяха една от тях.

 

correct3

 

Сивкав прах на зли магии и паяжини на черни уроки покриваха плътно старата електрическа пещ, стъклениците с екзотичния родий, зловещия кадмий и неразрушимия бисмут, изписаните на ръка етикети, пожълтели от изпаренията на царската вода в шише със стъклена запушалка, тетрадката, в която последният ред, изписан от ръката на Алфред, беше отпреди петнайсет години, преди да започнат предателствата. Един най‑обикновен, дружески настроен молив все още лежеше захвърлен на тезгяха, където Алфред го беше оставил преди десетилетие; отминалите години бяха пропили молива с враждебност. Азбестови ръкавици висяха на пирон под два сертификата на американското патентно ведомство, чиито рамки се бяха изметнали от влагата. Върху капака на микроскопа лежаха големи люспи оронена от тавана боя. Единствените предмети в стаята, които не бяха покрити с прах, бяха люлката, кутия боя, няколко четки и няколко кутии от кафе "Юбен", които, въпреки нарастващите обонятелни доказателства, Инид предпочиташе да не вярва, че са пълни с урина – защо съпругът ù би пикал в кутия от кафе, след като на по-малко от десет метра имаше толкова хубава малка тоалетна?

 

Вляво от масата за пинг-понг беше разположено голямото синьо кресло на Алфред. Креслото беше с дебела подплата, едва ли не царствено. Беше кожено и ухаеше на "Лексус". На нещо модерно, медицинско и непропускливо, от което с едно бръсване на влажен парцал можеш да премахнеш миризмата на смърт, преди на него да седне следващият берящ душа.

 

 

 

popravkite3   Поправките (превод Владимир Молев, 492 стр, цена 25 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците


Официалното представяне на Поправките е на 2 април от 19:00 часа в клуб Петното на Роршах

 

Цивилизация на зрелището

Понеделник, 13 Май 2013г. 09:50ч.

"Хляб и зрелища" е до болка позната максима, стара, колкото древния Рим. Също толкова ясни и познати са проблемите, за които говори Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в своята есеистична книга Цивилизация на зрелището (откъс от нея четете по-долу) – между редовете на неговото напоително есе изплува картинката на съвременния опошлял свят, а в нея най-силно ни вълнува точната и актуална рентгенова снимка на днешна България, която сочи безмилостно диагнозата на болестта, която вече познавате по име – Простотията убива!

 

 

Клаудио Перес, специален пратеник в Ню Йорк на вестник "Ел Паис", пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: "Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки – срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган". Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплъщение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.

Това е, струва ми се, най-точното определение на днешната цивилизация на Запада, към която се числят също така, макар географски да не се вписват в това определение, и високоразвитите страни в Азия, и редица държави от тъй наречения Трети свят.

 

Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.

Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? – Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години. След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации – и десни, и леви. Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата – майка и учителка вълшебница на нашето време. Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет "дух на нашето време" – веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.

 

civila   фотография © Misha Mar


Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата. Явлението е породено от човеколюбива воля – културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви. Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора. Количество за сметка на качеството. Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността ù, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура. Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката – накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност. Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето. Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя губи облика си и се обезценява, като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки – оперите на Верди, философията на Кант, концертите на "Ролинг Стоунс" и представленията на цирк "Дьо Солей" стават напълно равностойни. Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява. Моля за внимание – аз ни най-малко не осъждам авторите на тази занимателна литература, защото сред тях, независимо от лековатите им творби, ще открием и истински таланти. А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.

 

Не е случайно също така, че критиката почти се е изгубила от нашите медии, за да потърси убежище в затворения свят на манастири от рода на хуманитарните факултети, по-специално филологическите катедри, чиито изследвания са достъпни само за специалисти. Вярно е, че най-сериозните вестници и списания все още печатат рецензии за книги, изложби и концерти, но нима някой чете творенията на тези безстрашни рицари, поели на плещите си задачата да въведат някакъв йерархичен порядък в безпорядъка на джунглата, в каквато се е превърнал предлаганият в наши дни културен живот? Истината е, че критиката, изпълнявала по времето на нашите дядовци и прадядовци централната роля в полето на културата, тъй като напътствала отделния човек в трудната задача да отсъди чутото, видяното и прочетеното, днес е изчезващ вид и никой не ù обръща внимание, освен когато самата тя не се превърне в забавление и зрелище.

Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда. По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви – угодничеството и самодоволството.

 

За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите. В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени. По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите. Преди половин век в единените щати критик като Едмънд Уилсън е определял в статиите си за "Ню Йоркър" и "Ню Рипъблик" успеха или провала на стихосбирки, романи и есета. Днес тази задача се пада на телевизионните програми на Опра Уинфри. Не казвам, че това е лошо, просто казвам как стоят нещата.

Мястото, останало празно след оттеглянето на критиката, незабелязано се запълва от рекламата, а тя в наши дни вече е не просто градивен елемент на културния живот, а негово главно направление. Рекламата строго ни поучава и диктува вкусовете, чувствителността, въображението и привичките ни. Задачите, изпълнявани някога в тази област от философските системи, религиозните вярвания, идеологиите и ученията или от наставници, известни във Франция като мандарините на епохата, днес са прехвърлени на безименните "творчески работници" от рекламните агенции. В известен смисъл е било неизбежно да стигнем дотук, щом творбите на литературата и изкуството се възприемат като търговски продукт, обречен да пожъне успех или да загине в зависимост от колебанията на пазара в трагичния период, когато бе заличена разликата между цена и ценност на произведението на изкуството. Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва. Според тази логика невъобразимите гротески, показвани от Джон Галиано на модните дефилета в Париж (преди да се разчуе антисемитизмът му), и експериментите на nouvelle cuisine са получили статут на почетни граждани на света на високата култура.

 

Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути rave фестивали, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика "транс", докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.

 

civila1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция. За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тъй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност. А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития – политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми. Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи. Само че в наши дни големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим, са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си. Известните в някои клубове "ударни агитки" и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.

 

А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида. Несъмнено на Запад упойващите вещества имат дълга традиция, но до сравнително неотдавна употребата им е била ограничена почти изключително в кръга на елитите и на затворени, отхвърлени от обществото прослойки като литературната и артистичната бохема – през ХІХ век "изкуствени цветя" отглеждат в тези среди личности със значимостта на Шарл Бодлер и Томас де Куинси.

В наши дни широката употреба на наркотици е от съвсем различно естество и вече не е резултат от стремежа към нови усещания и видения в името на художествени или научни цели. Не е и проява на бунт срещу установените норми заради потребността на инакомислещите от алтернативни начини на живот. Днес приемането на марихуана, кокаин, екстази, крек, хероин и прочее съответства на определена културната среда – тя изисква от мъже и жени да търсят лесни и бързи удоволствия, да бягат от тревогите и от чувството за отговорност, вместо да се вгледат в себе си и да се вглъбят в размисъл - дейности твърде разсъдъчни и отегчителни за повърхностната игрова култура. Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията, породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми – ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация. Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването. Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания. Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.

 

При цивилизацията на зрелището лаицизмът само привидно надделява спрямо религиите. Всъщност е нараснал броят на изповядващите религията си според случая, на думи, повърхностно и за пред хората, докато в голяма част от битието на такива вярващи вярата напълно липсва. Благодарение на положителното въздействие на секуларизацията, днес свободата е по-пълна в сравнение с преди, когато бе орязвана и задушавана от църковни догми и забрани. Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.

Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.

 

 

civilnazrel3   Цивилизация на зрелището (превод Людмила Петракиева, 200 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците


Марио Варгас Льоса ще бъде удостоен с титлата Доктор хонорис кауза от СУ Св. Климент Охридски на 17 май от 17:30 часа, а на 18 май ще се проведе среща-разговор с него в СУ Св. Климент Охридски

 

онлайн