Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Със зъби и нокти

Неделя, 08 Септември 2013г. 16:25ч.

На прага на Гражданската война в Испания, в разгара на Франко режима, изкуствоведът и експерт по испанска живопис Антъни Уайтлендс пристига в Мадрид, за да оцени картини от частната колекция на испански благородник. Накратко така звучи интригата в романа Със зъби и нокти (откъс от него четете по-долу) на испанския сатиричен естет Едуардо Мендоса, преди Антъни Уайтлендс да се окаже в окото на буря, завихряща непознато платно на Веласкес (чиято пазарна стойност може да е решаваща за политическата ситуация в Испания) с шеметни любовни приключения, тонове хумор и цяла орда (еверибоди олé) преследвачи – полицаи, дипломати, видни политици-безсрамници, мошеници и дори тайни агенти на Британските разузнавателни служби...

 

 

– Инглис?

Въпросът го стресна. Погълнат от съчиняването на писмото, той почти бе забравил за присъствието на други пътници в купето. От Кале нататък бе пътувал само в компанията на неразговорливия французин, на когото бе казал добър ден в началото на пътуването и довиждане накрая в Билбао. Останалото време французинът бе прекарал в дълбок сън, а когато той слезе, англичанинът бе последвал примера му. Новите спътници се бяха качили един по един на различни междинни гари. Освен Антъни сега в купето седяха, досущ като трупа пътуващи артисти, възрастен селски свещеник, грубовата млада селянка и мъжът, който го бе заговорил – човек с неопределена възраст и положение, с обръсната глава и широк републикански мустак. Отчето пътуваше със средно голям дървен куфар, селянката – с издута бохча, а третият – с два обемисти куфара от черна кожа.

– Аз, да ви призная, не говоря английски – продължи той, след като англичанинът отговори, естествено, положително на първия му въпрос. – Аз не инглис. Аз еспанис. Вие инглис, аз еспанис. Спейн много различна от Англия. Диферент. Испания – слънце, бикове, китари, вино. Еверибоди олé. Англия – ни слънце, ни бикове, ни радост. Еверибоди капут.

Той замълча, за да даде време на англичанина да вникне в социологическата му теория, и добави:

– В Англия има крал. В Испания няма. Преди имаше. Алфонсо. Сега вече никакъв крал. Край. Република. Президент Нисето Алкала Самора. Избори. Първо начело беше Леру, сега е Асаня. Политически партии – с лопата да ги ринеш, но ни една свястна. Политици безсрамници. Мошеници. Еверибоди.

 

Англичанинът свали очилата си, избърса ги с кърпичката, която се подаваше от горното джобче на сакото му, и използва паузата, за да погледне през прозореца. По кафеникавите поля, ширнали се докъдето очите стигаха, не се виждаше нито едно дърво. В далечината зърна муле, възседнато по женски от селянин с наметало и широкопола шапка. Един господ знае откъде идва и накъде се е запътил, мина му през ума, преди да отвърне на своя събеседник със строго изражение, за да покаже, че не е предразположен към разговори.

– Осведомен съм за обратите в испанската политика – рече хладно той, – но понеже съм чужденец, не мисля, че е редно да се меся във вътрешните работи на страната ви, нито да изказвам мнения по въпроса.

– Тук никой не се бърка на никого, господине – отвърна словоохотливият му спътник, леко разочарован от отличния испански на англичанина, – има си хас! Казах го, за да ви осветля по въпроса. Дори да минава само транзит оттук, добре е човек да знае с кого ще си има работа, ако му се наложи. Да предположим, че по една или друга причина аз попадна в Англия и ми хрумне да наругая краля. Какво ще се случи? Ще ме тикнат в дранголника. Нормално. И тук е така, но наопаки. С което искам да кажа, че от известно време насам нещата са се променили.

"Не си личи", помисли си англичанинът. Но не го каза – единственото му желание бе да прекрати баналния диалог. Той умело плъзна поглед към свещеника, който следеше тирадата на републиканеца със снизхождение, примесено с неодобрение. Маневрата постигна желания резултат. Републиканецът посочи с пръст божия служител и заяви:

– Ето, дори тук сред нас има пример за това, което ви казвам. До съвсем скоро тия като него си разиграваха коня както им скимне. Днес живеят от подаяния, но вирнат ли глава, ще ги насметем. Нали така, отче?

Свещеникът скръсти ръце в скута си и го измери с поглед от главата до петите.

– Най-добре се смее този, който се смее последен – отвърна той безстрашно.

Англичанинът ги остави увлечени в настървена размяна на поговорки и пословици.

Бавно и еднообразно влакът продължаваше пътя си през безутешната равнина, а зад него в кристалночистия въздух на кастилската зима оставаше да се носи дебел стълб дим. Преди отново да се унесе в дрямка, англичанинът се заслуша в доводите на републиканеца:

– Слушай бе, отче, хората не палят черкви и манастири току-така. Не е подпалена ни една кръчма, болница или бикоборска арена. Щом народът в цяла Испания е тръгнал да пали черкви, което си е трудна работа, явно има защо.

Събуди се от силен тласък. Влакът беше спрял на важна гара. По перона забързано куцукаше железничар с пелерина, шал и фуражка. В ръката му с ръкавица се полюшваше загасен месингов фенер.

– Вента де Баньос! Смяна на влака за пътниците за Мадрид! Експресът – след двайсет минути!

mengare   фотография © Misha Mar

 

Англичанинът свали куфара си от мрежичката, сбогува се с останалите пътници и излезе в коридора. Краката му се огънаха, вцепенени от дългите часове неподвижност. Въпреки това той скочи на перона, където го посрещна леденият полъх на вятъра, от който дъхът му секна. Огледа се за железничаря. Напразно – изпълнил дълга си, човекът бе побързал да се прибере на топло. Часовникът на гарата беше спрял и показваше невъзможен час. На един прът висеше парцалив трибагреник. Англичанинът се замисли дали не е по-добре да потърси подслон в експреса, но вместо това тръгна напряко през гарата по посока на изхода. Спря пред някаква врата със замъглено от скрежта и саждите стъкло, на която пишеше "Бюфет". Печката вътре не излъчваше много топлина, затова пък правеше въздуха по-тежък. Англичанинът свали запотените си очила и ги избърса с вратовръзката си. В заведението имаше само един посетител, облакътен на тезгяха, който пиеше нещо белезникаво и пушеше пура. Младият келнер го гледаше втренчено с бутилка мастика в ръка. Англичанинът се обърна към келнера.

– Добър ден. Трябва да изпратя едно писмо. Разполагате ли с пощенски марки? Ако не разполагате, кажете ми, ако обичате, има ли на гарата спедиторска служба.

Келнерът го зяпна с отворена уста. После прошепна.

– Не знам какво да ви река.

Самотният клиент се намеси, без да вдига очи от чашата с мастика.

– Не се дръж като малоумен, мама му стара! С какво впечатление ще остане от нас господинът? – А после каза на англичанина: – Извинете го. Той не разбра и дума от това, което му казахте. Във фоайето на гарата има павилион за марки и пощенска кутия. Но преди това пийнете чашка мастика.

– Не, благодаря.

– Не ми отказвайте, аз черпя. Като ви гледам, имате нужда от нещо загряващо.

– Не предполагах, че е толкова студено. Като видях слънцето...

– Това не ви е Малага, господине. Това тук е Вента де Баньос, провинция Паленсия. Свие ли студът, трудно отстъпва. Личи, че не сте тукашен.

Келнерът сипа чаша мастика и англичанинът я обърна на един дъх. Както не бе слагал залък в уста, питието изгори трахеята и обжари стомаха му, но по цялото му тяло се разля приятна топлина.

– Англичанин съм – каза той, отговаряйки на въпроса на клиента, – но трябва да побързам, ако не искам да изпусна експреса за Мадрид. Имате ли нещо против да оставя куфара си тук, докато отскоча до павилиона – да не ми тежи?

Той сложи чашата върху тезгяха и излезе през страничната врата, която водеше към фоайето на гарата. Обиколи го няколко пъти, без да открие павилиона, докато служителят от магазията не му посочи едно затворено прозорче. Почука с кокалчетата на пръстите си; след малко прозорчето се отвори и оттам смаяно надникна плешив мъж. Когато англичанинът му обясни какво търси, той затвори очи и размърда устни като за молитва. После се наведе, а когато отново се изправи, постави на полицата пред прозорчето огромна книга. Запрелиства я съсредоточено, направи крачка назад и се върна с малък кантар. Англичанинът му подаде писмото и пощенският служител внимателно го претегли. Пак погледна в книгата и изчисли цената на марките. Англичанинът плати и хукна обратно към бюфета. Келнерът бе зареял поглед в тавана с мръсния парцал в ръка. На въпроса на англичанина какво му дължи, отговори, че другият клиент е платил питието му според уговорката. Куфарът си стоеше на пода. Англичанинът го вдигна, благодари и излезе тичешком. Експресът за Мадрид бавно потегляше сред облаци бяла пара и кълбета дим. С няколко скока той настигна последния вагон и скочи вътре.

menrels   фотография © Misha Mar

 

След като преброди няколко вагона, без да открие празно купе, реши да остане в коридора въпреки пронизващото течение. Беше се загрял от тичането, а облекчението, че е изпратил писмото, бе отплата за усилието. Вече нямаше връщане назад. "По дяволите всички жени!", каза си той.

Искаше да постои сам, за да се наслади на току-що извоюваната свобода и да се полюбува на пейзажа, ала не след дълго видя, че към него се клатушка мъжът, който го бе почерпил в бюфета. Поздрави го и онзи спря до него. Беше някъде около петдесетте, нисък и слаб, с набръчкано лице, торбички под очите и неспокоен поглед.

– Успяхте ли да пуснете писмото?

– Да. Като се върнах в бюфета, вас вече ви нямаше. Не можах да ви благодаря за любезния жест. Във втора класа ли пътувате?

– Пътувам където си поискам. Аз съм полицай. Не ме гледайте така – затова никой не ви открадна куфара. В Испания човек не бива да е толкова доверчив. В Мадрид ли слизате, или продължавате?

– Не, оставам в Мадрид.

– А по какъв повод идвате, може ли да попитам? Неофициално, разбира се. Не ми отговаряйте, ако не желаете.

– Нямам нищо против. Аз съм изкуствовед, по-точно специалист по испанска живопис. Не купувам, нито продавам. Пиша статии, изнасям лекции и сътруднича на някои галерии. При всяка възможност, със или без повод, пътувам до Мадрид. Музеят "Прадо" е моят втори дом. А може би трябва да кажа дори първи. Никъде другаде не съм се чувствал по-щастлив.

– Гледай ти, професията ви изглежда хубава. Никога не би ми хрумнало – заяви полицаят. – А дава ли ви достатъчно хляб, ако смея да попитам?

– Не е много доходоносна – съгласи се англичанинът, – но пък разполагам и с малка рента.

– Има хора късметлии – измърмори като на себе си полицаят. После добави: – А след като толкова често идвате в Испания и говорите така добре нашия език, сигурно имате много приятели тук.

– Чак приятели – не. Никога не съм оставал задълго в Мадрид, а и ние англичаните, както знаете, сме сдържан народ.

– Тогава, значи, ви дотягам с въпросите си. Не се засягайте – професионална деформация. Наблюдавам хората и се опитвам да отгатна с какво се занимават, какво е общественото им положение, а ако успея – и какви са намеренията им. Работата ми е да предвардвам, а не да потушавам. Аз съм от държавните служби за сигурност, а времената са размирни. Нямам предвид вас, разбира се, интересът към даден човек не означава, че го подозирам. И най-големият простак може да се окаже анархист, таен агент на чужда сила, търговец на женска плът. Как да ги отличиш от почтените хора? Никой не носи табела с надпис какъв е. Но всеки си има някаква тайна. Ето вие например, за какво се бяхте разбързали толкова да пуснете онова писмо, след като преспокойно можехте да го изпратите от Мадрид след няколко часа? Не ми отговаряйте, убеден съм, че обяснението е съвсем просто. Беше само един пример. Ето в това се състои моята работа – да разкривам истинското лице зад маската.

– Тук е студено – рече англичанинът след кратко мълчание, – а аз не съм достатъчно добре облечен. Ако ми позволите, ще си потърся купе с малко отопление.

– Вървете, вървете, няма да ви задържам повече. Аз ще ида във вагон-ресторанта да пийна нещо и да побъбря с персонала. Често пътувам по тази линия и познавам всички. Келнерите са изключително ценен източник на информация, особено в страна, където всички разговарят на висок глас. Желая ви лек път и приятен престой в Мадрид. По всяка вероятност няма да се видим повече, но ето визитната ми картичка – за всеки случай. Подполковник Гумерсиндо Маранон, на вашите услуги. Ако имате нужда от нещо, запитайте за мен в Главната дирекция по сигурността.

– Антъни Уайтлендс – каза англичанинът, прибирайки визитката в джоба на сакото си, – също на вашите услуги.

 

Въпреки умората от дългото пътуване Антъни Уайтлендс спи леко и неведнъж се буди от далечни трясъци, подобни на пушечни изстрели. Настанил се е в скромен, но удобен хотел, който познава от предишни пътувания. Фоайето е тясно и не много уютно, служителят на рецепцията не блести с добри обноски, но отоплението си го бива, стаята е просторна и с висок таван, има достатъчно голям гардероб, удобно легло с чисти чаршафи, чамова маса, стол и идеална за работа лампа. Правоъгълният прозорец с дървени капаци гледа към спокойния и уединен площад "Анхел", а над отсрещните покриви наднича кубето на църквата "Сан Себастиан".

menmad   фотография © Misha Mar

 

С една дума, не особено приятна обстановка. Заради студа гълчавата в мадридската нощ е заменена от зловещия вой на безмилостния вятър, който напира откъм планината и завихря сухите листа и хартии, разпилени по черната, блеснала от скрежа земя. Фасадите на зданията са облепени с мръсни и изпокъсани предизборни плакати и пасквили с всякаква насоченост, но призоваващи до един към стачка, безредие и противопоставяне. Антъни е напълно наясно с положението, тъкмо тази тревожна обстановка е причина за идването му в Мадрид, но погледната отблизо, действителността буди в него смесица от безпокойство и неувереност. Ту съжалява, че е приел поръчката, ту се разкайва, че е пуснал писмото, слагащо край на връзката му с Катрин, връзка, изпълнена с тревоги, но от друга страна, единствен живец в сивото му ежедневие.

Той се облича бавно, със свито сърце, като от време на време надзърта в огледалото върху вратата на гардероба, за да провери какво впечатление оставя фигурата му. Гледката не е окуражаваща. Костюмът му е измачкан от пътуването, следите от сажди личат въпреки усърдното четкане. Това облекло и бледото уморено лице далеч не са подходящи за среща с хората, които се готви да посети, и едва ли ще създадат у тях благоприятна представа за него, както му се иска.

Той излиза от хотела и след няколко метра вече е на площад "Санта Ана". Небето се е прояснило, вятърът е измел облаците и синевата е добила бистрата прозрачност на мразовитите зимни утрини. Баровете и кръчмите посрещат първите си клиенти. Антъни се присъединява към тях и влиза в едно заведение, което ухае на кафе и топъл хляб. Докато чака келнерът да го обслужи, прелиства вестника. Заглавията с едри букви и много удивителни оставят в него доста неприятно впечатление. Резултатът от сблъсъците между представители на враждуващите партии в редица испански градове е печален: не един и двама убити и цял куп ранени. Няколко бранша стачкуват. Кметът на някакво село в провинция Кастельон изгонил енорийския свещеник и вдигнал в черквата шумна веселба. В Бетансос отрязали главата и краката на една Христова статуя. Клиентите на заведението обсъждат събитията с високопарни жестове и дълбокомъдрени изказвания, смучейки свирепо цигарите си.

 

 

 

syszybiinokti3 Със зъби и нокти (превод Катя Диманова, 432 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Точния мерник

Понеделник, 23 Септември 2013г. 15:23ч.

Къде е пресечната точка между живописта, убийството по неволя, радиоактивността, Адолф Хитлер, унищожението на цял град с неутронна бомба и невинен (до доказване на противното) хлапак – подобно сечение на абсурда може да се случи само и единствено в романа Точния мерник (откъс от него четете по-долу) на гранде американо сатирика Кърт Вонегът, който във вихъра на неподражаемия си стил взима на мушка своя герой Рудолф Точния мерник Уолц и го заковава право в десетката на смъртта на невинността.

 

 

Към още неродените, към всички невинни прашинки от безликото небитие: Бъдете нащрек за признаци на живот!

Аз се заразих от живот. Прихванах го. Дотогава бях прашинка от безликото небитие и ето че най-неочаквано се отвори малка прозирка. Струйнаха светлина и звуци. Гласове започнаха да описват мен и моето обкръжение. Нито дума от онова, което казваха, не подлежеше на съмнение.

Рекоха, че съм момче на име Рудолф Уолц, значи бе така.

Рекоха, че годината е 1932, значи бе така. Рекоха, че се намирам в Мидланд Сити, щата Охайо, значи бе така.

Не млъкнаха. Година след година трупаха подробност след подробност. Та чак до ден днешен. И знаете ли какво казват сега? Казват, че годината е 1982 и аз съм навършил петдесет.

Дрън-дрън!

* * *

Баща ми се казваше Ото Уолц и когато през 1892 година се отворила неговата прозирка, разбрало се, че покрай другото е наследник на богатство, спечелено главно от производството на едно шарлатанско лекарство, известно като "Церът на свети Елмо". То представлявало лилаво оцветен чист спирт, ароматизиран с карамфил и корени от зарзапарила и смесен с опиум и кокаин.

 

mernik

 

Както казват майтапчиите, съвсем безвредно, ако не го спреш!

Баща ми също е кореняк от Мидланд Сити. Бил единствено дете и майка му решила, без всякакво основание, че е втори Леонардо да Винчи. Нямал още десет години, когато тя наредила да пригодят галерията на сградата за карети зад семейния дом за ателие и наела един пройдоха – мебелист от немски произход, който на младини бил учил живопис в Берлин, да преподава на татко уроци по рисуване след училище и в почивните дни.

И за учителя, и за ученика това било сладка работа.

Учителят се казвал Огъст Гънтър и прозирката му трябва да се е отворила някъде около 1850 година в Германия.

От уроците печелел колкото от дърводелството, при това можел да се напива когато си поиска.

След като гласът на татко взел да мутира, Гънтър започнал да го води със себе си до Индианаполис, Синсинати, Луисвил, Кливланд и други градове с влак под претекст, че ще посещават галерии и ателиета на художници.

Двамата между другото успявали да се напият и станали любимци в най-луксозните публични домове из Средния запад.

Да не са били луди да признаят, че татко бил кръгла нула като художник.

* * *

Кой можел да разкрие измамата? Никой. В Мидланд Сити нямало друг, който да разбира достатъчно от изкуство, та да установи дали татко има или няма дарба. За жителите на града било все едно дали се занимава с рисуване, или изучава санскритски.

Мидланд Сити не бил нито Виена, нито Париж, нито дори Сейнт Луис или Детройт. Той бил нещо като Бюсайръс или Кокъмо.

* * *

Измамничеството на Гънтър било разкрито, но твърде късно. Арестували ги двамата с татко в Чикаго за нанесени значителни материални щети на един публичен дом. Установили, че татко има трипер и прочие. Но той вече бил станал закоравял осемнайсетгодишен гуляйджия.

Гънтър бил разобличен и уволнен, а името му – вписано в черния списък. Дядо и баба имали огромно влияние в града благодарение на "Церът на свети Елмо", та се погрижили да се разчуе, че Гънтър никога вече няма да получи дърводелска или каквато и да било друга работа в домовете на знатни хора.

Изпратили баща ми при роднини във Виена да се лекува и да се запише в световноизвестната Академия по изящни изкуства. Бил в открито море, в първокласна кабина на борда на "Лузитания", когато къщата на родителите му изгоряла до основи. Усъмнили се в Огъст Гънтър, но доказателство, че именно той е подпалил тази архитектурна прелест, не било намерено.

Родителите на баща ми се отказали да възстановяват къщата и се преселили недалеч от Шепърдстаун, където имали четири хиляди декара земя, оставяйки зад себе си оцелялата сграда за карети и зейналата маза.

Било 1910 – четири години преди избухването на Първата световна война.

И така, татко се явил в Академията по изящни изкуства с една папка рисунки, правени в Мидланд Сити. Аз самият съм разглеждал някои от творенията на неговата младост, които мама съзерцаваше с часове след смъртта му. Бил е добър в щриха и представянето на драперия за фон – умения, които и Огъст Гънтър несъмнено е владеел. Но всичко, нарисувано от татко, с малки изключения, в завършен вид изглеждаше, сякаш е направено от цимент – циментена жена с циментена рокля, разхождаща циментено куче, стадо циментени крави, циментен съд, пълен с циментени плодове, поставен пред прозорец с циментени пердета, и прочие.

 

correct

 

Не е умеел да рисува вярно и лица. Показал пред комисията няколко портрета на майка си, ала и аз самият нямам представа как е изглеждала, тъй като нейната прозирка се затворила много преди да се отвори моята. Но зная със сигурност, че няма два нейни портрета, нарисувани от татко, които да си приличат поне малко.

Казали на баща ми да се яви отново в Академията след две седмици, за да му съобщят дали е приет.

В онези години той ходел дрипав – закърпени панталони, парче връв вместо колан и т.н., въпреки че получавал огромна издръжка от родителите си. Тогава Виена била столица на велика империя, улиците преливали от натруфени униформи и екзотични костюми, вино и музика в такова изобилие, че на татко всичко това му се сторило като маскарад. Ето защо решил той самият да се предреши като гладуващ художник. Колко забавно!

Трябва да е бил голям хубавец тогава, тъй като дори четвърт век по-късно, т.е. по времето, от което аз го помня, той бе най-привлекателният мъж в Мидланд Сити. Остана си слаб и с изправена стойка до самата си смърт. Беше висок метър и осемдесет, синеок, със златисторуса къдрава коса, която не оредя до деня, в който се затвори прозирката му и му бе позволено да престане да бъде Ото Уолц, като се превърне отново в една от многото прашинки от безликото небитие.

* * *

И така, явил се след две седмици при един професор, който му върнал папката и заявил, че работите му са абсурдни.

Имало още един дрипав младеж, чиято папка също била върната с насмешка.

Казвал се Адолф Хитлер и бил австриец по произход. Идвал от Линц.

Татко така се ядосал на професора, че си отмъстил незабавно. Помолил да види някои от работите на Хитлер в присъствието на професора. Избрал наслуки една от рисунките, произнесъл се, че е блестяща, и я закупил от Хитлер, като платил в брой повече, отколкото професорът вероятно печелел за месец.

Само час преди това Хитлер продал балтона си, въпреки че настъпвала зима, за да си купи нещо за ядене. Възможно е да допуснем следователно, че ако не е бил баща ми, Хитлер е можел да умре от пневмония или недояждане още през 1910 година.

Татко и Хитлер другарували известно време, както става в такива случаи – утешавали се и се развличали взаимно, присмивали се на учебното заведение по изкуствата, което ги било отритнало, и прочие. Зная, че неколкократно са правели дълги разходки насаме. Научих за тези техни приятни преживявания от мама. В навечерието на Втората световна война бях достатъчно голям, за да се интересувам от миналото на баща си, но тогава той вече мълчеше като риба на тема дружбата си с Хитлер.

Помислете си само – баща ми е можел да удуши най-страшното чудовище на века или поне да го остави да умре от глад и студ. А той станал пръв приятел с него.

Ето това е главното, което имам против живота – човек твърде лесно прави най-ужасни грешки, докато е жив.

 

mernik1

 

* * *

Акварелът, който татко купил от Хитлер, по общо мнение е най-доброто, създадено от това чудовище като художник. Дълги години картината висеше над леглото в спалнята на родителите ми в Мидланд Сити, щата Охайо. Беше озаглавена: "Църквата на миноритите във Виена".

Татко се радвал на такава популярност във Виена, където минавал за американски милионер, предрешен като дрипав гений, че прекарал там близо четири години във веселие и гуляи. Когато през август 1914 избухнала Първата световна война, той си въобразил, че маскарадът ще се превърне в костюмиран пикник, тоест че всичко само ще се премести сред природата. Бил толкова щастлив, наивен и влюбен в себе си, че помолил влиятелни приятели да го зачислят в Унгарския лейбгвардейски полк, чиято офицерска униформа включвала кожа от леопард.

Той обожаваше тази леопардова кожа. Един ден го повикал американският посланик в Австро-Унгарската империя Хенри Клус – кливландец и познат на татковите родители. Тогава татко бил на двайсет и две години. Клус го предупредил, че ако се запише в чуждестранна армия, ще загуби американското си поданство; добавил също, че след като направил справка и установил, че татко не бил художник, за какъвто се представял, и че пилеел пари като пияница моряк, писал на родителите му, за да ги уведоми, че синът им се е откъснал изцяло от действителността и е време да се завърне у дома и да се заеме с честен труд.

– А ако откажа? – попитал татко.

– Вашите родители са решили да ви спрат издръжката – отвърнал Клус.

И така татко се завърнал у дома.

* * *

Не вярвам, че той би останал да живее в Мидланд Сити, ако не била оцеляла една от реликвите от детството му – чудноватата сграда за карети с форма на шестоъгълник. Изградена от камък, с конусовиден покрив от аспидни плочки и с гол скелет от солидни дъбови греди отвътре, тя представлявала късче от Европа тук, в Югозападен Охайо. Прадядо ми Уолц я подарил на съпругата си, която страдала по родния си Хамбург. В една от любимите ù немски народни приказки имало илюстрация на същата такава сграда и по нея било построено, камък по камък, точно копие.

Сградата за карети все още съществува.

Веднъж я показах на един специалист по история на изкуството от Охайския университет в Атина, щата Охайо. Той ми обясни, че оригиналът вероятно е представлявал средновековен хамбар, построен върху развалините на римска наблюдателница от времето на Юлий Цезар. А Цезар е убит преди две хиляди години.

Представяте ли си!

* * *

Не смятам, че баща ми е бил лишен от всякакъв талант. Подобно на приятеля си Хитлер, той е имал усет към романтичната архитектура. Затова се заел да преобрази сградата за карети в ателие, достойно за новия Леонардо да Винчи, какъвто любящата му майка все още вярвала, че е.

Хлопала ù е дъската на татковата майка, както казваше собствената ми майка.

* * *

Понякога си мисля, че щях да имам съвсем различна душевност, ако бях израснал в обикновена малка американска къща, а не в нашия огромен дом.

Татко наредил да изхвърлят от сградата за карети всички превозни средства, теглени с конска сила – шейна, талига, бричка, файтон, един двуместен екипаж и какво ли не още. После съборили десетте конски ясли и склада зад тях. Така той си доставил удоволствието да разполага с помещение, пред чиито размери и височина на тавана отстъпвали дори църквите и обществените сгради в Мидланд Сити по онова време. Дали е можело да се играе баскетбол в него? Баскетболното игрище е с дължина двайсет и осем метра и ширина петнайсет метра. А домът на моето детство бе двайсет и два метра. Значи не! Не му достигаха шест метра, за да става за баскетболно игрище.

* * *

Сградата за карети имала две огромни двойни порти, които били достатъчно големи да мине през тях карета с конски впряг. Едната била обърната на север, другата – на юг. Татко наредил на работниците да свалят северната, а старият му духовен наставник Огъст Гънтър направил от нея две маси – една дълга за хранене и друга по-малка, на която татко да слага боите и четките си, ножчетата, въглените и други.

Остъклили пространството, заемано от двойната порта, и се получил най-големият и до ден днешен прозорец в целия град, щедро пропускащ балсама за всички велики художници – светлината от север.

Пред този прозорец стоял стативът на татко.

* * *

Да, той пак се събрал с опозорилия се Огъст Гънтър, който тогава трябва да е бил около петдесет и пет годишен. Старият Гънтър имал само едно дете – момиче на име Грейс, така че татко му бил като син. Едва ли можем да си представим по-подходящ син за Гънтър.

По това време мама била малко момиченце и живеела в съседната богаташка къща. Изпитвала панически страх от Гънтър. Веднъж ми каза, че всички възпитани момиченца бягали от него. Чак до смъртта си мама трепваше като ударена с камшик, щом се споменеше името на Огъст Гънтър. За нея той бе таласъм, караконджо.

Що се отнася до южната двойна порта, татко наредил на работниците да я залостят, да ù окачат катинар, а процепите наоколо и в средата да запушат добре, за да не духа. После Огъст Гънтър изрязал врата в едно от крилата. Това бил главният вход към ателието на татко, което по-късно щеше да бъде домът на моето детство.

Шестоъгълната галерия, или вторият етаж околовръст на цялото огромно помещение, била преградена така, че да служи за спални, бани и малка библиотека.

Под самия конусовиден аспиден покрив имаше таванско помещение. Тъй като не му трябвало за нищо, татко не направил там никакви подобрения.

Всичко това било крайно непрактично – но мисля, че точно такава е била целта.

Татко дотолкова се въодушевил от размерите на приземния етаж, чийто под бил настлан с обли камъчета, споени с пясък, че замислил да изнесе и кухнята горе в галерията. Това би значело обаче слугите, както и миризмите, и шумовете от готвенето да са в непосредствена близост до спалните. А липсвал сутерен, където да обзаведат кухнята.

С голямо неудоволствие той отделил едно ъгълче от приземния етаж под галерията за кухня и го оградил със стари дъски. Сбутано и задушно, но аз щях да го обожавам. Щях да се чувствам там на сигурно и уютно място.

* * *

Много хора намираха, че в нашата къща има нещо призрачно. И наистина, по времето, когато съм се родил, злото вече се било настанило в таванското помещение, където се съхраняваше колекция от над триста старинни и съвременни огнестрелни оръжия. Татко ги купил по време на шестмесечното им сватбено пътешествие с мама в Европа през 1922 година. Не можел да им се нагледа, но те носели смърт. Все едно да пуснеш в къщата си усойници и пепелянки.

 

 

 

tochniya-mernik   Точния мерник (превод Петрушка Томова, 208 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

По-широко поле за борбата

Неделя, 27 Октомври 2013г. 16:12ч.

В интерес на иронията (високо ценена) в литературния свят на Мишел Уелбек (по рождение Мишел Томас), с неговия типичен хроничен сарказъм и цинизъм, дебютният (полубиографичен) роман По-широко поле за борбата (откъс четете по-долу) наистина му осигурява по-широко поле за последвалите хитови книги Елементарните частици, Платформата, Възможност за остров и Карта и територия. Съдбата и борбата на неговия анонимен герой тук, обаче, е коренно различна – в условията на безмилостно тотална икономическа и сексуална надпревара, един почти анонимен, непривлекателен IT специалист е обречен на самота, сексуална депресия и... "усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа"...

 

 

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ù е толкова абсурдно.

След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.

Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно "миниатюрен" минижуп – направо ù се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.

Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: "Последни злокобни останки от провала на феминизма". Но двете не ме чуха.

Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.

Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Голо дупе аз размятвам

не за да те свалям, не!

Ако съм с космати кълки,

то си правя кеф поне...


nitze   фотография © Misha Mar


Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ù беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.

Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица "Марсел Самба", "Марсел Дасо"... много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?

Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето "Пежо 104", си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания... Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: "Окей, разбрахме се"; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.

Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. "За какво ми е тази кола?" – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица "Емил Ландрен".

И ето че едва когато излязох на авеню "Фердинан Бюисон", ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.

 

По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата "Сопике". Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено "Диалозите на кравата и кобилката". Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:

 

"Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата ù муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите ù очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето ù се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията ù стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната ù, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.

Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да ù бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) "да бъде натъпкана". И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда."

 

Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава ù обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.

Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...).

Само дето нямате приятели.

Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.

Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.

Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание. Само че дори и тогава все още не ви се умира.

Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.

По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!

И вие сте се интересували от света. Преди много години – моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си – водата е била студена.

bormichel   фотография © Misha Mar


Сега сте далече от брега – о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.

Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.

Следващите страници представляват роман; в смисъл – поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор – просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам – може би дори малко повече. Само малко – наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност – слаб успех.

Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.

Но не ми е бил даден такъв живот.

 

Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната – това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност – за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.

Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години – това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил – много бързо минават.

Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.

 

Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция... всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.

Напротив – за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.

 

 

poshpolezab3   По-широко поле за борбата (превод Красимир Кавалджиев, 128 стр, цена 10 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

Проглеждане

Неделя, 08 Декември 2013г. 21:22ч.

Бяла, празна бюлетина като всенароден протестен вот – Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго отдавна е дал идея за ефикасна борба срещу политическата система и мнимата демократичност на съвременния свят в романа (откъс от него четете по-долу) Проглеждане. В своеобразното продължение на друг негов шедьовър Слепота, португалският майстор на алегорията и антиутопията Сарамаго превръща (някога поразеното от слепота и изпълнено единствено с желание за физическо оцеляване) население на една съвсем анонимна (като България) страна в свит юмрук, който при поредните избори изпраща (с над седемдесет процента празни бюлетини) в нокдаун политическия произвол и безчовечност... Та, време е и ние да прогледнем, а не да си играем на #оставка, нали, или...


 

 

Лошо време за гласуване, оплака се председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, след като рязко затвори подгизналия чадър и съблече шлифера, който не му беше послужил много по време на задъхания четирийсетметров тръс от мястото, където беше оставил колата, до вратата, откъдето току-що влезе със сърце, на път да изхвръкне от гърдите му. Надявам се, че не съм последен, каза на секретаря, очакващ го малко по-навътре, където едрите капки, които вятърът блъскаше в мокрия под, не можеха да го достигнат. Още не е дошъл заместникът ви, но се движим по разписание, успокои го секретарят, При положение че вали така, ще бъде същинско геройство, ако сме в пълен състав, каза председателят, докато минаваха в помещението, където щеше да се проведе гласуването. Поздрави първо колегите от комисията, които щяха да броят гласовете, след това представителите на партиите и съответните им заместници. Постара се да се обърне към всички с едни и същи думи в опит да не допусне по никакъв признак да проличи по изражението на лицето му или по тона на гласа му какви са неговите собствени политически и идеологически пристрастия. Един председател, дори и на най-обикновена избирателна секция като тази, във всяка ситуация трябва да се ръководи от най-строг дух на безпристрастност, или с други думи, трябва да спазва благоприличие.

 

Не само влагата, която правеше още по-тежка атмосферата, сама по себе си достатъчно тягостна в помещение, чиито два тесни прозореца гледат към сенчест дори и в слънчеви дни двор, но и безпокойството, ако си позволим да употребим един местен израз, можеше да се разреже с нож. За предпочитане щеше да е изборите да се отложат, каза представителят на партията в център, п. в ц., от вчера вали, без да спира, навсякъде има свлачища и наводнения, процентът на негласувалите този път ще скочи главоломно. Представителят на партията вдясно, п. вд., кимна с глава в знак на съгласие, но предпочете неговият принос към разговора да приеме формата на предпазлив коментар, Очевидно е, че не подценявам риска, но все пак смятам, че светлият граждански дух, който нашите съграждани са проявявали толкова много пъти при други обстоятелства, ще оправдае цялото наше доверие, те имат съзнание, о, да, ясно съзнание за същественото значение на тези местни избори за бъдещето на столицата. След като казаха това, единият и другият, представителят на п. в ц. и представителят на п. вд., с леко скептичен, леко ироничен вид се обърнаха към представителя на партията вляво, п. вл., любопитни да узнаят мнение от какъв характер ще съумее да изрази той. В същия момент, пръскайки вода навсякъде, в помещението влетя заместникът на председателя и както се очакваше, като се има предвид, че целият състав на секционната комисия вече беше налице, бе посрещнат повече от радушно, сърдечно. Не успяхме да разберем гледната точка на представителя на п. вл., но ако съдим по някои преждеизразени мнения, може да се предположи, че нямаше да пропусне да се изкаже в духа на красноречивия исторически оптимизъм с някое изречение от рода на, Гласоподавателите от моята партия са хора, които не се плашат така лесно, не са хора, които ще си останат вкъщи заради някакви си две-три капки вода, падащи от облаците. В действителност не бяха някакви си две-три капки, а ведра, делви, реки като нил и яндзъ, водопади като игуасу, но вярата, благословена да е вовеки веков, не само разчиства планини от пътя на онези, които се ползват от силата ù, но е способна и да се хвърли в най-бурните води и да се измъкне от тях суха.

 

see   фотография © Misha Mar

 

Комисията беше сформирана, всеки един беше на мястото, което му се полагаше, председателят подписа обявлението и поръча на секретаря да отиде да го окачи, както беше записано в закона, на вратата на сградата, но натовареният прояви елементарен разум, като обърна внимание, че листът няма да се задържи на стената дори и минута, мастилото му за миг ще се размие, а в следващия вятърът ще го отвее. Тогава го окачете отвътре така, че дъждът да не го мокри, в закона не пише нищо конкретно относно тази подробност, същественото е обявлението да бъде окачено, и то на видно място. Попита комисията дали е съгласна, всички одобриха с условието, за което настоя представителят на п. вд., решението да бъде вписано в протокола, за да се избегнат възражения. Когато секретарят се върна от влажната си мисия, председателят го попита как е времето, а той сви рамене и отговори, Все такова, никакво, Има ли избиратели навън, Ни помен от такива. Председателят стана и покани членовете на комисията и представителите на партиите да го съпроводят за проверката на тъмната стаичка, където установиха, че не се съдържат елементи, накърняващи непорочността на политическия избор, който щеше да се проведе там през деня. След като приключиха с тази формалност, се върнаха по местата си, за да прегледат избирателните списъци, за които също установиха, че не съдържат нередности, пропуски и подозрителни особености. Беше дошъл същественият момент, в който председателят отваря и показва урната пред избирателите, за да могат да се уверят, че същата е празна, та да може утре, ако се наложи, да бъдат надеждни свидетели, че никаква престъпна ръка не е поставила в нея тайно през нощта фалшивите гласове, които биха подправили свободната и върховна политическа воля на гражданите, че няма тук да се повтори за сетен път историческата измама с живописното име шмекерлък, а тя, да не забравяме, може да се извърши както преди, така и по време, или след вота според случая и способностите на извършителите и съучастниците. Урната беше празна, чиста, непокътната, но в помещението нямаше нито един избирател, нито дори един-единствен за цвят, пред когото да бъде показана. Навярно някой такъв се лута някъде в борба с пороя, понасяйки камшичните удари на вятъра, притискайки към сърцето си документа, удостоверяващ качеството му на гражданин с право на глас, но както стоят нещата на небето, доста ще се забави, докато пристигне тук, ако не реши направо да се прибере у дома и да остави съдбата на града в ръцете на онези, които черен автомобил ще остави пред вратата и ще вземе от вратата после, след като седящият на задната седалка изпълни гражданския си дълг.

 

След като приключат дейностите по проверка на различните материали, законът в тази страна диктува да гласуват незабавно председателят, членовете на комисията и представителите на партиите, както и съответните заместници, стига, разбира се, да са вписани в изборната секция, от чиято комисия са част, какъвто беше настоящият случай. Въпреки че имаше достатъчно време, не бяха необходими повече от четири минути, за да бъдат пуснати в урната първите единайсет гласа. И голямото чакане, понеже друг изход нямаше, започна. Не беше минал и половин час, когато, обезпокоен, председателят предложи на един от членовете да отиде да надзърне дали не идва някой, може да са се появили избиратели, но да са се натъкнали на затръшнатата от вятъра врата и веднага да са си тръгнали възмутени, ако изборите са били отложени, поне да бяха имали тактичността да предупредят населението по радиото и по телевизията, които все още служат за предаването на подобен род съобщения. Секретарят каза, Знаем, че затръшната от вятъра врата вдига шум до небесата, а тук не сме чули нищо. Членът на комисията се поколеба, да отида или да не отида, но председателят настоя, Хайде, направете ми тази услуга и внимавайте да не се измокрите. Вратата стоеше отворена, не помръдваше от подпората си. Членът на комисията подаде глава навън, един миг бе достатъчен, за да я завърти на едната и на другата страна, и веднага да я прибере течаща, сякаш я е слагал под душа. Искаше да се представи като добър член на комисията, да се хареса на своя председател и тъй като за първи път сега му възлагаха задача, искаше да бъде оценен заради бързината и ефективността на услугите, които трябваше да извърши, с времето и опита, кой знае, някога щеше да дойде денят, в който той самият да председателства избирателна комисия, и по-високи полети от този се наблюдават в небето на провидението и вече никой не се учудва. Когато се върна в помещението, председателят някак печално, някак закачливо възкликна, Човече, не трябваше да се измокряте така, Няма значение, господин председател, каза членът на комисията, докато бършеше брадичка в ръкава на сакото, Успяхте ли да видите някого, Докъдето ми стигнаха очите, никого, улицата прилича на водна пустиня. Председателят стана, направи няколко колебливи крачки пред комисията, отиде до тъмната стаичка, погледна вътре и се върна. Представителят на п. в ц. взе думата, за да припомни прогнозата си, че процентът на негласувалите ще скочи главоломно, председателят на п. вд. отново дръпна помирителната струна, избирателите имали на разположение целия ден, за да гласуват, сигурно изчаквали пороят да се поуспокои.

 

see1

 

Представителят на п. вл. предпочете да замълчи, мислеше си как щеше да се изложи, ако му се беше изплъзнало от устата онова, което се готвеше да каже, когато заместникът на председателя влезе в помещението, Някакви си две-три капки вода не са достатъчни, за да изплашат гласоподавателите от моята партия. Секретарят, към когото всички погледнаха с очакване, предпочете да направи практично предложение, Смятам, че не би било лоша идея да се обадим в министерството, за да се осведомим за това, как протича изборният ден тук и в останалата част от страната, да разберем дали спадът в гражданския устрем е всеобщ, или сме единствените, които гласоподавателите не са дошли да осветят със своите гласове. Възмутен, представителят на п. вд. стана, Настоявам да бъде вписан в протокола моят най-категоричен протест в качеството ми на представител на партията вдясно срещу неуважителните квалификации и срещу неприемливия подигравателен тон, с който господин секретарят току-що говори за избирателите, върховните хранители на демокрацията, хората, без които всяка тирания измежду срещаните по света, а те са толкова много, вече щеше да е взела връх в родината, дала ни живот. Секретарят сви рамене и попита, Да впиша ли молбата на господин представителя на п. вд., господин председател, Мисля, че случаят не е чак за вписване, всички сме напрегнати, объркани, смутени, а знаем, че в подобно състояние на духа лесно се изричат неща, които в действителност не мислим, уверен съм, че господин секретарят не е искал да обиди никого, той самият е избирател, съзнаващ своите отговорности, и доказателство за това е фактът, че също като всички ни тук се е изправил срещу безпощадното време, за да дойде до мястото, където го зове дългът, същевременно обаче това искрено признание не ме възпира да изискам господин секретарят да се придържа към стриктното изпълнение на възложените му задачи, като се въздържа от каквито и да е коментари, които могат да подразнят личната и политическата чувствителност на присъстващите. Представителят на п. вд. направи безизразен жест, който председателят предпочете да приеме за знак на съгласие, и сблъсъкът беше пресечен, за което силно допринесе представителят на п. в ц., който припомни предложението на секретаря, Всъщност, добави, тук сме като корабокрушенци насред океана без свещ, нито компас, без мачта, нито гребла и без газьол в резервоара, Напълно сте прав, каза председателят, ще се обадя в министерството. На една отдалечена маса имаше телефон и той тръгна натам, като взе листа с указанията, който му беше връчен няколко дни по-рано и където фигурираха, заедно с други полезни напътствия, телефонните номера на министерството на вътрешните работи.

 

Разговорът беше кратък, На телефона е председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, силно съм обезпокоен, нещо откровено странно се случва при нас, до този момент не се е появил, за да гласува, нито един избирател, отворили сме преди повече от час, а жив човек няма, да, господине, разбира се, пороят не спира, дъжд, вятър, наводнения, да, господине, ще продължим търпеливо и решително, разбира се, за това сме дошли, няма нужда да ни се припомня. От този момент нататък председателят не допринесе за диалога с повече от няколко кимвания с глава, всички в знак на съгласие, няколко приглушени възклицания и три-четири наченки на реплики, които не можа да довърши. Когато постави обратно слушалката, погледна колегите от комисията, но всъщност не ги виждаше, сякаш срещу му се простираше пейзаж от празни помещения, непокътнати избирателни списъци, председатели и секретари, които чакаха, представители на партии, които се гледаха недоверчиво един друг и пресмятаха кой може да спечели и кой може да изгуби от положението, а в далечината някакъв измокрен и услужлив член на комисията се връща от входа и съобщава, че никой не се задава. Какво отговориха от министерството, попита представителят на п. в ц., Не знаят какво да мислят, нормално е лошото време да задържа много хора по домовете им, но в целия град да се случва на практика същото като при нас, за този факт не намират обяснение, Защо казвате на практика, попита представителят на п. вд., В някои избирателни секции, малко на брой, разбира се, са се появили избиратели, но притокът е оскъден, както никога не е било, А в останалата част от страната, попита представителят на п. вл., не само в столицата вали, Именно това е смущаващото, на места вали също като при нас, но въпреки това хората гласуват, както е логично, по-многобройни са в областите, където времето е хубаво, и като заговорихме за това, казват, че метеорологичните служби очакват времето да се подобри към обед, Но може да се случи и да се влоши, да не забравяме приказката от трън, та на глог, предупреди вторият член на комисията, който досега все още нищо не беше казал. Настъпи тишина.

 

Тогава секретарят пъхна ръка в един от външните джобове на сакото си, извади оттам мобилен телефон и набра някакъв номер. Докато чакаше от другата страна да вдигнат, каза, Нещо подобно се случва като в приказката за планината и за мохамед, щом не можем да питаме избирателите, които не познаваме, защо не идват да гласуват, да отправим въпроса към семействата си, които познаваме, здравей, привет, аз съм, да, там ли си още, защо още не си дошла да гласуваш, това, че вали, на мен ми е известно, крачолите на панталоните ми още не са изсъхнали, да, вярно, извинявай, забравих, че ми беше казала, че ще дойдеш следобед, разбира се, обаждам ти се, защото тук при нас положението е сложно, няма да повярваш, ако ти кажа, че досега никой не се е появил да даде гласа си, няма да повярваш, е, добре, тогава чакам те тук, целувам те. Затвори телефона и направи ироничния коментар, Поне един глас е гарантиран, жена ми ще дойде следобед.

 

Председателят и останалите членове на комисията се спогледаха, повече от очевидно беше, че трябва да последват примера, но никой от тях не искаше да бъде пръв, защото означаваше да признаят, че по бързина на ума и съобразителност този, който оглавява избирателната секция, е секретарят. Членът на комисията, който беше отишъл до вратата да види дали вали, без затруднение разбра, че много хляб и много сол има да изяде, преди да стигне до висотата на такъв секретар, какъвто имаше сред тях сега, способен с най-голямата непринуденост на света да измъкне един изборен глас от мобилен телефон, също както един фокусник би извадил заек от цилиндър. След като видя как председателят се оттегля в един от ъглите, за да говори по мобилния си с домашните, и как и други, използвайки собствените си апарати, дискретно, шепнешком правеха същото, членът на комисията от вратата оцени честността на колегите, които не използваха стационарния телефон, поставен там по принцип за служебни нужди, и така благородно спестяваха пари на държавата. Единственият сред присъстващите, който, тъй като нямаше мобилен телефон, трябваше да се примири с това, да изчака новини от другите, беше представителят на п. вл., като впрочем следва да добавим, че тъй като живееше сам в столицата, а семейството му беше в провинцията, горкият мъж нямаше на кого да се обади. Един след друг разговорите приключиха, най-много продължи разговорът на председателя, очевидно настояваше човекът, с когото говори, да дойде веднага, да видим как ще свърши всичко това, както и да е, той трябваше да се обади пръв, щом като секретарят бе решил да го изпревари, нека добре да се възползва от положението, вече видяхме, че секретарят принадлежи към кастата на оправните, но поне да уважаваше йерархията, както я уважаваме ние, и просто да беше споделил идеята със своя висшестоящ. Председателят изпусна въздишката, която му беше заседнала в гърдите, пъхна телефона в джоба си и попита, Е, и, разбрахте ли нещо.

 

 

 

proglejdane   Проглеждане (превод Илияна Чалъкова, 336 стр, цена 16 лева, издателство Колибри) е в книжарниците


Международният Панаир на книгата е в НДК от 10 до 15 декември

 

Да убиеш бащата

Понеделник, 21 Април 2014г. 00:54ч.

Писането при Амели Нотомб прилича на фокус – хем изглежда лесно, достъпно, въздействащо и се случва пред очите ти, хем не можеш да разбереш как го прави, така че всяка година (неизменно от '92-а насам) да е готова с нов роман. В Да убиеш бащата (откъс от новата ѝ книга четете по-долу) фокусите също са на особена почит, както и обсебените млади фокусници като Джо Уип, заплетени в игри на покер, съвършени блъфове, едипови комплекси и... вечните любовни триъгълници... И да, чете се на един дъх... като на магия... или като всички романи с марката Амели Нотомб.

 

 

На 6 октомври 2010 тайният събор празнуваше десетия си рожден ден. Възползвах се от суматохата на състезанието, за да проникна неканена на празника.

Фокусници от цял свят бяха дошли тази нощ в клуба. Макар че Париж вече не бе столица на магията, мощна носталгия продължаваше да събира хората тук. Обичайните участници си споделяха спомени.

– Много сполучлива имитация на Амели Нотомб – ми каза някой.

Кимнах с усмивка, за да не ме издаде гласът ми. Голямата ми шапка не можеше да ме направи незабележима в клуб за фокуси.

Не исках да смущавам тези, които показваха новите си трикове. Взех чаша шампанско и се отправих към залата в дъното.

За повечето фокусници играта на покер без шмекеруване е нещо като отдих. Хората около масата бяха доволни да се потопят в приятния порок на хазарта и имаха развеселен вид. С изключение на един, който не говореше, не се смееше и печелеше.

Наблюдавах го. Имаше вид на трийсетгодишен. Сериозното изражение не напускаше лицето му. Всички присъстващи следяха какво прави. Само някакъв мъж, опрян на бара, му бе обърнал гръб. Беше на около петдесет години и имаше прекрасно лице. Защо ли имах чувството, че стои така напук, сякаш за да пречи?

Приближих към пиещите на бара и се опитах да разбера. Казаха ми, че играчът на покер, който печели, се казва Джо Уип, а мъжът, който избягва да го гледа – Норман Терънс. И двамата бяха знаменити американски фокусници.

– Има ли някакъв проблем между тях? – попитах.

– Това е дълга история – започна един.


bash2 

Рино, Невада, 1994 година. Джо Уип е на четиринайсет години. Майка му Касандра продава велосипеди. Когато Джо я пита къде е баща му, тя отговаря:

– Изостави ме, когато ти се роди. Това са мъжете.

Не се съгласява да каже името му. Джо знае, че тя лъже. Истината е, че изобщо не е знаела от кого е бременна. Доста мъже бе видял да минават през дома им. Основната причина да си тръгват е, че Касандра забравя или бърка имената им.

При това тя смята самата себе си за жертвата в тази история.

– Погледни ме, Джо. Не съм ли хубава жена?

– Хубава си, мамо.

– Тогава защо не мога да задържа никой мъж?

Джо мълчи. Но би могъл да ù даде няколко отговора. Първо – заради имената. Второ – заради дъха ѝ на цигари и алкохол. И накрая – заради това, което той формулира така: "Аз също ще те напусна, мамо. Защото си егоистка. Защото говориш високо. Защото непрекъснато се оплакваш".

Една вечер Касандра домъква някакъв нов тип. "Поредният" – си казва Джо. Както винаги, тя ги запознава:

– Джо, представям ти Джо, сина ми. Джо, това е Джо.

– Няма да е много лесно – отбелязва новодошлият.

Джо-младши си мисли, че този сигурно ще се задържи. Няма как майка му да забрави това име, колкото и да не е майчински настроена. Намерила е най-добрия мнемотехничен начин да запамети името на любовника си. Пък и Джо-старши е различен от другите. Той задава интересни въпроси:

– Върви ли бизнесът с велосипеди в Рино?

– Да – отговаря Касандра. – От 5 август до 15 септември. На 110 мили оттук между 27 август и 5 септември се провежда фестивалът Burning Man. Там може да се движиш само с велосипед или с кола мутант. Рино е последният голям град преди пустинята, където става фестивалът. Участниците си купуват при мен велосипедите и после аз ги откупувам за стотинки.

Джо-старши се настанява в къщата. Понеже гардеробите на Касандра са пълни, той оставя нещата си при Младши.

– Я, виж ти, Каси, синът ти държи странни неща в гардероба си.

Тя се приближава да види.

– Не, няма нищо, просто реквизит за фокуси.

– А?

– Да, пада си по това, откакто навърши осем години.

Старши гледа Младши с все по-зъл поглед. Особено когато момчето прави фокуси с карти. Старши не може да повярва на очите си.

– Синът ти е сатанист в зародиш.

– Престани, това са детски глупости. Всички деца искат да станат фокусници.

Старши не разбира нищо, но това не му пречи да е по-прозорлив от Касандра:

– Синът ти е ненормално надарен.

– Няма нищо ненормално. Упражнява се от шест години насам. Само това го интересува.

Между мъжа и момчето се поражда класическа омраза, само че основана на недоразумения. "Да, крада майка ти от теб, тя е хубава и ти я желаеш, както всички синове на твоята възраст. Колкото и магии да правиш, това няма да ти я върне. Аз обаче не мога да те гледам как мътиш дяволски работи от сутрин до вечер" – си мисли Старши.

"Задръж си я. Само ако знаеше какво ми е мнението за нея... И престани да ми пипаш нещата" – си мисли Младши.

Касандра цъфти. Старши е с нея вече два месеца. Рекорд. "Той ще остане."

Един ден тримата са в хола и започва кавга.

– Престани с твоите карти! Не ги понасям.

– Това, което не можеш да понесеш, е да гледаш как някой върши нещо, след като ти никога не правиш нищо.

– За какво намекваш?

– Не ти ли е неудобно да те издържа майка ми?

Касандра зашлевява Младши и го изпраща в стаята му.

Един час по-късно отива при него. С отчаян вид, който намирисва на фалш, тя го моли да напусне:

– Той иска така, разбираш ли? Между вас наистина има проблем. Ако не си тръгнеш ти, той ще ме напусне. На трийсет и пет години съм. Искам да задържа някого най-после. Но не те изоставям. Ще ти давам по хиляда долара всеки месец. Това са много пари. Ще бъдеш свободен. Всяко дете на твоята възраст би мечтало да е на твое място.

Младши мълчи. "Старши е прав, много е потаен" – си мисли Касандра. Младши чувства, че тя лъже – тя, а не нейният тип иска той да си отиде. Старши го мрази, но това не означава, че би зарязал толкова удобна позиция. Майката е решила да изхвърли сина си, защото му е сърдита. Хлапето е казало на висок глас това, което тя не иска да чуе – че Старши не е с нея заради красотата ѝ.

Джо-младши събира вещите си в раница и магьосническия си реквизит в куфар.

Сбогуват се без емоции. На майката ѝ е все едно. Синът презира майка си.

 

Още щом напуска майчиния дом, той престава да се нарича Младши. На четиринайсет години взима първото си самостоятелно решение – да зареже училището. Той знае, че то не служи за нищо.

Майката живее в покрайнините на Рино. Джо се настанява в сърцето на града. Наема стая в евтин хотел, с каквито в Невада е пълно. Иска да играе в казиното и твърди, че е на осемнайсет години. Никой не му вярва, проверяват документите му.

Тогава тръгва по нощните барове и хотелите да прави фокуси с карти. Възхитени, клиентите му дават бакшиши. Има нужда от тях, защото Касандра пак е излъгала – хиляда долара не са много пари, когато трябва да си плащаш за всичко. Това просто е цената на майчината ѝ съвест. Съвест, която не струва много.

Сутрин Джо си ляга, спи до три часа следобед. Яде палачинки и отива да рови в магазините за нови видеофилми за фокуси. Когато намери някой, той го научава наизуст в хотелската си стая.

Вечер пробва новите трикове пред клиентите в баровете. Той изглежда точно на възрастта си и това разнежва хората, особено жените. Понякога не им стига да му дадат пари, а го канят и на вечеря. Той никога не отказва.

Минава една година. Джо е на петнайсет. Този живот му харесва. Има чувството, че е талисманът на баровете в Рино.

 

sabotage4 

Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.

Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигурен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?

– На колко години си, малкият?

– На петнайсет.

– Къде са родителите ти?

– Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.

Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.

– Хлапе, през живота си не съм виждал толкова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.

Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.

– Имаш ли учител?

– Не, гледам видеофилми.

– Това не е достатъчно. Когато човек има такава дарба, му трябва учител.

– Искате ли да станете мой учител?

Мъжът се смее.

– По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.

– На най-големия какво?

– На най-големия магьосник.

 

На следващия ден в четири следобед Джо почука на вратата на къща, разположена до железопътната линия. Никой не отговори. Той забеляза, че не е затворено, и влезе.

На канапето в хола спеше мъж с нахлупен на главата вестник. Джо махна вестника и се загледа в лицето на полегналия за следобедна дрямка.

Можеше да е на трийсет и пет години. Чертите на лицето му излъчваха крайно спокойствие. Беше облечен единствено с джинси, торсът му беше гол. Мускулест. Без грам тлъстина.

Младежът огледа стаята и се разочарова от липсата на какъвто и да е реквизит. Вещите не бяха функционални. "Тук няма нищо интересно – каза си той, – това не може да е жилище на фокусник."

Като се замисли обаче, разбра, че не е точно така. Излегналият се на канапето мъж беше прекрасен. Джо се запита дали не е умрял и допря ухо до гърдите му.

– Кой си ти? – каза събудилият се от докосването.

– Аз съм Джо Уип. Вие Норман Терънс ли сте?

– Да.

Мъжът седна, протегна се и сбърчи вежди, докато разглеждаше юношата.

– Вратата не беше затворена и влязох.

– Искаш ли чаша мляко?

– Нямате ли бира?

– Не. Ще ти донеса мляко.

Норман се върна с две чаши мляко. Пиха мълчаливо. Джо очакваше мъжът да го попита какво иска. Но той не казваше нищо, сякаш всеки можеше да влезе в къщата му, без да обяснява защо.

– Искам да станете мой учител – каза накрая Джо.

– Не съм и няма да бъда учител на никого.

– Преподавател, ако предпочитате.

– Преподавател по какво?

– По какво можете да преподавате вие?

– Какво искаш да научиш?

Младежът извади от джоба си тесте карти. Той направи няколко номера на ниската маса. После прибра картите и закова поглед в очите на Норман.

sabotage2

 

– През живота си не съм виждал такова умение във ваденето отдолу – каза мъжът.

– Тогава?

– Защо искаш да си мой ученик?

– Защото вие сте най-големият.

– Не си убедителен.

– Защото имам невероятни ръце.

– Вярно е, но и това не ме убеждава. Никога не съм искал да преподавам.

– За себе си ли искате да запазите цялото познание, което имате?

– Ще размисля. Къде са родителите ти?

– Нямам баща, а майка ми ме изхвърли. От една година живея на хотел.

– Разкажи ми повече.

Джо му разказа историята си и своето ежедневие. Мъжът въздъхна мъчително.

– На колко години си?

– На петнайсет.

Норман го погледна втренчено. Юношата почувства, че в този момент се случва нещо важно, и се насили да няма умоляващ вид.

Мъжът мислеше.

Млада жена влезе с покупки.

– Кристина, представям ти Джо, на петнайсет години. Джо, представям ти моята приятелка Кристина.

– Здравей, Джо, ще ми помогнеш ли?

Юношата се спусна да вземе торбите от ръцете ѝ. Тя го отведе в кухнята, за да подредят продуктите. След това Джо се върна в хола.

– Какво да правя с теб? – попита Норман загрижено.

Кристина се приближи и напълно естествено каза:

– Джо ще спи в малката стая.

Сърцето на Джо силно затуптя. Норман се усмихна:

– Печелиш. Отивай да си вземеш нещата.

Когато Джо се върна с куфара и раницата си, посрещна го Кристина. Тя му показа стаята, която гледаше към железопътната линия.

– Иди да се изкъпеш – му каза тя. – После ще ядем.

Той се подчини. Потопи се във ваната с доволна въздишка. За първи път в живота си изпита чувството, че има семейство.

Разумът му го поправи: "Норман наистина би могъл да ми е баща, но Кристина сигурно е едва на двайсет и пет години и не би могла да ми бъде майка". Въпреки това само с няколко думи и с отношението си младата жена го предразположи повече, отколкото Касандра за четиринайсет години съвместен живот.

Норман го извика:

– Джо, вечерята е сложена.

Той беше още във водата, но бързо излезе от нея и слезе долу, загърнат в хавлията, което не смути никого.

Вечеряха, без да разговарят много. Норман и Кристина нямаха телевизор. Джо беше много доволен от новото си обкръжение.

 

 

 

da-ubiesh-bashtata   Да убиеш бащата (превод Светла Лекарска, цена 12 лева, стр 120, издателство Колибри) е в книжарниците

Хладнокръвно

Неделя, 11 Май 2014г. 10:30ч.

Неслучайно Закуска в Тифани и Хладнокръвно са най-известните творения на Труман Капоти – и двата романа се превръщат в Оскар отрупани екранизации (Хладнокръвно дори има две – Капоти (мир на праха на Филип Сиймур Хофман) и Скандално); и двете класики маркират важни етапи в живота на Капоти, като след Хладнокръвно той никога повече не написва роман. Както всички знаем, Хладнокръвно (откъс от документалния роман четете по-долу) е история, преживяваща до най-малкия детайл бруталното убийство на едно семейство в Канзас, но е и история-айсберг (също като самия живот), в която всички по-големи и по-важни неща са скрити под повърхността...

 

 

Холкъм се намира на дванадесет мили източно от планинската часова зона – обстоятелство, което предизвиква известно недоволство сред местното население, защото означава, че в седем часа сутрин, а през зимата в осем и дори по-рано, небето е все още тъмно. А ако има звезди, те още светят, както светеха и когато двамата сина на Вик Ирсик дойдоха да си свършат утринната неделна работа. Но около девет слънцето вече беше изгряло. Настъпи нов ден, чудесен за лов на фазани. При свършване на работата момчетата не забелязаха нищо нередно. Когато напуснаха стопанството, тичайки по алеята, те махнаха с ръка на една идваща кола и момичето в нея им махна в отговор. Тя беше съученичка на Нанси и също се казваше Нанси – Нанси Юълт. Беше единственото дете на човека, който караше колата, мистър Кларънс Юълт, мъж на средна възраст. Той имаше ферма за захарно цвекло. Нито мистър Юълт, нито жена му ходеха на църква, но всяка неделя той отвеждаше дъщеря си във фермата "Ривър Вали", за да може тя да отиде с Клътърови на методистката служба в Гардън Сити. Това споразумение му спестяваше "две пътувания до града и обратно". Имаше навика да чака, докато види, че дъщеря му влиза у Клътърови. Нанси, взискателна към облеклото си, с фигура на филмова звезда, с очила и със скромна, лека походка, пресече тревата и натисна звънеца на главния вход. Къщата имаше четири входа. Когато след неколкократни почуквания никой не отвори, тя отиде до вратата на работния кабинет. Намери я полуотворена. Нанси я отвори още малко – колкото да се убеди, че кабинетът е тъмен. Не влезе, защото си помисли, че на Клътърови няма да им е приятно, "ако нахълта направо". Почна да чука, да натиска звънеца и най‑после заобиколи откъм задната страна на къщата. Там беше гаражът. Тя забеляза, че и двете коли са вътре – два шевролета. Това означаваше, че Клътърови положително са вкъщи. Но след като тропна безрезултатно на третата врата, която водеше в килера, и на четвъртата – кухненската, Нанси се върна при баща си.

– Може би спят – каза той.

– Но това е невъзможно. Представяш ли си мистър Клътър да пропусне църковната служба само за да спи?

– Хайде тогава. Да отидем в "учителската". Сюзън сигурно знае какво се е случило.

"Учителската" се намира точно срещу модерната училищна сграда и е една стара, полуразрушена мрачна постройка. Нейните двадесетина стаи са разделени на апартаменти за удобство на онези учители, които не могат да намерят или нямат възможност да плащат други квартири. Но Сюзън Кидуел и майка ѝ бяха успели да подсладят този хап и да създадат уютна атмосфера в апартамента си – три стаи на партера.

Мъничката всекидневна съдържаше невероятно много неща. Освен мебели за сядане в нея имаше хармониум, пиано, саксии с цветя и почти винаги някакво палаво кученце и голяма сънлива котка. Тази неделна сутрин Сюзън стоеше на прозореца и гледаше към улицата. Тя е високо невзрачно момиче, с бяло кръгло лице и красиви сиво-сини очи. Ръцете ѝ са необикновени – с дълги пръсти, подвижни, нервно изящни. Беше облечена за църква и всеки момент очакваше да види шевролета на Клътърови, защото и тя винаги ходеше на църква с тях. Но вместо Клътърови дойдоха бащата и дъщерята Юълт, да им разкажат нещо странно.

Сюзън не можа да даде никакво обяснение. Майка ѝ също. Тя каза:

– Ако имаше някаква промяна в уговорката ни, сигурна съм, че щяха да телефонират. Сюзън, защо ти не се обадиш по телефона?

"Така смятах и аз – каза Сюзън в показанията си, дадени по‑късно. – Набрах номера на телефона, оставих го дълго да звъни, поне останах с впечатлението, че звъни повече от минута. Никой не се обади и мистър Юълт предложи да отидем до тях и да се помъчим да ги събудим. Но когато отидохме там – не исках... да вляза в къщата. Страх ме беше, не знам защо. Никога не ми е минавало през ум такова... подобно нещо. Просто не може да се помисли! Но слънцето грееше тъй ясно, всичко изглеждаше светло и тихо. Тогава видях, че колите са там, дори и старият "фургон койот" на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил... не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи. Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплаши повече от всичко друго, беше толкова силен, а навсякъде цареше такава тишина... Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла... Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен... и Нанси... и как избягах..."

Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:

– Тя е мъртва! – и се хвърли в обятията му. – Вярно е, татко! Нанси е мъртва!

Сюзън се обърна към нея:

– Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа ѝ. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги ѝ тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Това е всичко!

– Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.

"Не можех нищо да разбера – каза по‑късно в показанията си мистър Юълт. – Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най‑напред да извикам Бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана."

 

Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в "Учителската". Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по-малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. ("Това е единственият начин да държим децата мирни.") Младият Хендрикс, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса – поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най‑много се възхищава – Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.

"Понякога изминавам шестдесет мили на ден – каза той на един познат – и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях – разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук – дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране – Шърли е жена ми, – втурна се в стаята и каза:

– Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.

Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:

– О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива.

Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна – но какво искаше да кажеш с това, разбрах по‑късно.

 

Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че "у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно". Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт – закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той ми разправи какво се беше случило. Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай, че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си – часът беше 9:35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалече. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в "Том Сойер" работих с Нанси. И двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща... а дърветата, поляната пред къщата... Всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: "Станало е някакво нещастие". После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.

hlad

Беше ужасно. Това прекрасно момиче... никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете ѝ. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете ѝ бяха вързани на гърба, глезените ѝ пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи.

Шерифът попита: "Това ли е Нанси Клътър?". Не беше виждал детето преди. И аз казах: "Да. Да, това е Нанси".

 

Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът – стол от трапезарията, който изглеждаше не намясто тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън – видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно – с ръце отпред, сякаш се молеше – в едната си ръка държеше, стискаше кърпа... или може би парче лигнин? Въжето около китките ѝ отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута – два пръстена, – това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата ѝ имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът – въздушната вълнa – бе отлепил лейкопласта. Очите ѝ бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави – как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.

 

Естествено, питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: "Да проверим долу".

Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня – стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено – бележки, полици, кой знае? Фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си – никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по‑объркан човек), и добави: "Къде, по дяволите, може да е Хърб?". Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. "Кой е?" – викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: "Аз съм. Уендъл". Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: "Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа". – "Е – отвърна Уендъл, – долу има още един." Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска – не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан – ръце и крака, както майката, – същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най‑лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная – макар да бе застрелян право в лицето.

 

 

 

hladnokryvno   Хладнокръвно (превод Катя Гончарова, 368 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Абсурдистан

Четвъртък, 26 Юни 2014г. 09:21ч.

Често наричаме България Абсурдистан и как иначе след всичко, което се случва около нас. В съзнането, обаче, на Гари Щейнгарт (откъс от най-хитовия му роман Абсурдистан четете по-долу), тази измислена страна може да бъде всяка една по света – екзистенц абсурдите и раждащите сатира ситуации валят една след друга по пътя на Миша Вайнберг (колоритният герой, споделящ доста биографични прилики с Щейнгарт), криволичещ между Русия и Щатите, между детските Санкт Ленинсбург спомени и знойната Ню Йорк любов на Руена Салес, между гротеската и декаденса в търсене на собствено място под слънцето... Та, добре дошли в Абсурдистан!

 

 

Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.

Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен, силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейски клюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали, и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършеш с голото опако на ръката.

Голяма част от последните години прекарах в Санкт Петербург, в Русия – но не по избор, нито по желание. Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културната столица на Русия бил... Нищо подобно. През 2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал на фантасмагоричен град от Третия свят с неокласически сгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и с потресающи селски колиби от гофрирана ламарина и шперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическата им иконография (реклами за цигари, на които играч на американски футбол хваща хамбургер с бейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентното ни, склонно към депресии гражданство, е било подменено с нова раса мутанти, облечени най-старателно по западен маниер: млади жени във впита по тялото ликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременно Ню Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшиви черни дънки "Калвин Клайн", провиснали на хлътналите им задници.

Добрата новина за непоправим дебелак като мен – сто и петдесет кила при последното мерене, при това и син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цял Санкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатите мостове се спускат още отдалече, а красивите дворци се строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдите си фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата на полезни изкопаеми земя. Благословен си с респект. Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 година моите приятели ми засвидетелстваха сериозен респект в ресторанта "Дом на руския рибар" на Крестовски – един от обраслите с буйна растителност острови в делтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние, богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария – мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхауси и пълним дробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш от самите Алпи.

А в "Дома на рибаря" пинизът е, че сам си хващаш рибата от изкуственото езерце, след което, за към петдесет щатски долара на кило, кухненският персонал ти я опушва или ти я изпича на скара с дървени въглища. Та през "въпросната вечер", както впоследствие я нарекоха в милицията, се бяхме струпали на мостика "Хвърляща хайвера си сьомга", крещяхме по прислугата, наливахме се с гарафи калифорнийски ризлинг, а мобильниките ни "Нокия" звъняха с онази социална припряност, която възниква, когато белите нощи преборват тъмата и розовото зарево на северното слънце не оставя обитателите на съсипания ни град да заспят, та може единствено да се наливаш с приятелите до зори.

А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели, по-добре се удавѝ. След като цели десетилетия си слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда (песнопения от рода на "Готови сме да умрем за теб!"), измъкнал си се от престъпната хватка на руското семейство (молбите им "Не си отивай!") и си бил подложен на тъпата социализация, налагана от учители и заводски директори (заплахите "Ще приковем обрязания ти хуй на стената!"), накрая ти остава само наздравицата между двама пропаднали приятели в някоя вонлива бирена лавка:

"Наздраве, Миша Борисович."

"Наздраве, Димитрий Иванович."

"За армията, авиацията и целия съветски флот – до дъно!"

Самият аз съм скромна личност и държа на своята самостоятелност и самотна тъга, така че имам много малко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия е бивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роден с името Робърт Липшиц в северния край на щата Ню Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишна възраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетя преди осем години за Санкт Ленинсбург, където алкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващ руски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, стана собственик на "ЕксесХоливуд" – невероятно доходен бизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовта на Светлана, млада петербургска кифла. Освен дето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице, завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосини очи, които ти се струва, че всеки момент ще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар в метрото го беше нарекъл гнусный жид – "гаден чифутин", – което според мен отговаря точно на всеобщото възприятие за него. Поне на мен ми заприлича на такъв, когато се запознахме преди тринайсет години по време на следването ни в Аксидентъл Колидж в американския Среден запад.

Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, на което се отдаваме при всяка възможност. Възприемаме се като "джентълмени любители на рапа". А творбите ни се разпростират от "олдскул джемове" на Айс Кюб, Айс Тий и Пъблик Енеми до чувствените съвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бас, Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читател вероятно познава "Ас 'н' Титийс" ("Гъз и цици") на Диджей Асолт – смятано за най-великото парче в жанра.

През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летните вечери:

О, шит,

чакай се'а,

затваряй си устата,

че ще ти го навра.

А Альоша-Боб, по съдрани дънки "Хелмут Ланг" и горнище от анцуг с надпис "Аксидентъл Колидж", поде рефрена:

Ти за ква се мислиш ма,

я го поеми

дълбоко навътре

и гъз завърти.

 

Мелодията ни се лее над четирите мостика на "Руския рибар" – "Нерест лосося" ("Хвърляща хайвера си сьомга"), "Русский осётр" ("Руска есетра"), "Капризная форель" ("Капризна пъстърва") и "Маленькая корюшка", – над цялото изкуствено езеро, каквото и да му викат там ("Долар Лейк" ли, "Еврогьол" ли?), и над паркинга с безплатни валета, където един от обслужващите селяндури току-що ожули новия ми ланд ровър.

absurdistan1

 

.............

Моите проблеми обаче са с Държавния департамент на САЩ и с откачалките, които работят в консулския им отдел в Санкт Петербург. Откакто преди две години се върнах в Русия, девет пъти ми отказват виза и все изтъкват като причина това, че баща ми бил убил наскоро техния скъпоценен оклахомски бизнесмен. Не ме разбирайте погрешно: съчувствам на розовобузестото семейство на оклахомеца, съжалявам, че се е изпречил на пътя на Папа, и ми е мъчно, че са го намерили на входа на метростанцията "Достоевски" с учудено по детски изражение и обърната наопаки удивителна върху челото му, от която бликала кръв, но след като се наслушах девет пъти на описанията на смъртта му, неминуемо взех да си спомням гърления стар руски израз: "Умер он, ну и хуй с ним."

В този смисъл настоящият ми роман е моето любовно писмо до Службата за имиграция и натурализация. Хем им се обяснявам в любов, хем ги умолявам: господа, пуснете ме да се върна! Аз съм си американец, макар и в плен на руско тяло. Завършил съм Аксидентъл Колидж – реномирано учебно заведение в Средния запад за младите аристократи на Ню Йорк, Чикаго и Сан Франсиско, където по време на следобедния чай редовно се обсъждат достойнствата на демокрацията. Цели осем години съм живял в Ню Йорк и съм се държал като най-примерен американец, като съм похарчил над US$2 000 000 за законно придобити стоки и услуги, включително и най-скъпата кучешка каишка на света (временно бях собственик на два пудела). Ходех с моята малка Руена Салес – не, "ходех" не е най-точната дума: издигнах я от кошмара на бронкската работническа класа, сред който беше прекарала детството си, и я курдисах в Хънтър Колидж, където в момента учи за изпълнителен секретар.

Същевременно съм убеден, че всички служители на Службата за имиграция и натурализация са запознати издълбоко с руската литература. И докато на следващите страници четете за моя живот и борба, ще констатирате известни сходства с Обломов – прочутия едър джентълмен, който отказва да стане от своя диван в прочутия едноименен роман от ХIX в. Не ще си правя труда да ви отклоня от подобна аналогия (пък и сили нямам за тази цел), но си позволявам да ви подскажа и друга възможност: княз Мишкин от "Идиот" на Достоевски. И аз като княза съм юродив. Луд, заобиколен от мошеници. Пале в леговище на вълци (и само мекият син метален блясък на очите ми ги възпира да не ме разкъсат). И аз като княз Мишкин не съм идеален. Така че на следващите близо 400 страници може случайно да видите как дърпам ухото на моя слуга или пия едно "Лафройг" в повече. Но ще видите и как се мъча да спася цял народ от геноцид; ще видите как ставам дарител за нещастните дечица на Санкт Петербург; и ще гледате как ухажвам паднали жени с детския плам на непокварен човек.

Откъде се пръкнах такъв юродив ли? Отговорът се корени в първото ми американско изживяване.

Още през 1990-а скъпият ми Папа реши, че с цел да стане нормален заможен американец единственото му дете ще следва в Аксидентъл Колидж, намиращ се дълбоко във вътрешността на страната, далеч от веселите развлечения и на Източното, и на Западното крайбрежие. По онова време Папа все още беше любител в областта на криминалната олигархия, условията за цялостното ограбване на Русия тепърва щяха да съзряват, обаче това не му беше попречило да направи първия си милион долара от ленинградска автомобилна къща, която успя да продаде куп скапани стоки, но – слава Богу – не и коли.

Двамата живеехме сами в тясна и влажна квартира в южните покрайнини на Ленинград – мама беше починала съвсем наскоро от рак – и гледахме предимно да не си се пречкаме взаимно, тъй като и двамата не можехме да разберем в каква посока се развива другият. Един ден онанирах с пълна сила на дивана, разчекнат така, че приличах на срязана точно по средата възтлъста камбала, в този момент баща ми нахлу от студа навън; тъмната му брадата глава подскачаше над новото копринено западно поло, а ръцете му още трепереха от шока, причинен от продължителния допир с толкова много зелена щатска валута.

– Я се загащи – присви зачервени очи към хуя ми – и ела в кухнята да си поговорим по мъжки.

Изразът "по мъжки" ме подразни, тъй като за пореден път ми напомни, че мама е мъртва и че вече няма кой да ми подпъхва вечер завивката и да ме хвали, че продължавам да съм им добър син. Прибрах си хуя и с неохота се откъснах от образа, който ме водеше към удоволствието (огромния гъз на Олга Макаровна, провиснал от двете страни на дървения стол пред мен във вонящата на сиренясал колхозник класна стая, изпълнена с миризмата на неосъществен секс и мокри галоши). Принудителното привикване ме накара да въздъхна като всеки тийнейджър, докато сядах на кухненската маса срещу Папа.

– Мишка – каза моят Папа, – скоро ще заминеш за Америка: да учиш интересни науки, да спиш с тамошните еврейски момичета и да се радваш на младостта. А пък твоят Папа... Той ще си остане сам-саменичък в Русия и никой няма да го е еня дали е жив, или умрял.

Стиснах притеснено твърдата си лява цица, придавайки ѝ нова продълговата форма. С крайчеца на окото мярнах случайно останалата върху масата обелка от салам и се зачудих дали ще мога да я забърша, без Папа да ме забележи.

– Поначало Аксидентъл Колидж си беше твоя идея – отбелязах. – Аз просто изпълнявам желанието ти.

– Пращам те, понеже те обичам – каза баща ми. – Тъй като в родината ни няма бъдеще за малко дупце като теб. – Хвана реещата се като дирижабъл моя дясна ръка – онази, с която онанирах – и я стисна с двете си дребни ръчички.

Спуканите капиляри по бузата му се виждаха през прошарената четина. Плачеше безмълвно. Беше пиян. И аз се разплаках. От шест години баща ми не ми беше казвал, че ме обича, нито бе проявявал желание да ме държи за ръка. Шест години бяха минали, откакто престанах да съм бледо ангелче, което възрастните умираха да гъделичкат, а батковците в училище – да бият, и се бях превърнал в огромен пищен хайми с месести ръчища и доста злобна на вид дълбока захапка.

Бях почти двойно по-едър от баща ми, което и двамата сериозно ни сащисваше. Възможно ли е миниатюрната ми майка да е носела някой рецесивен полски ген? (По баща тя все пак беше Яснавска, така че колко му е?)

– Искам да направиш нещо специално за мен, Мишка – отри очи баща ми.

Въздъхнах повторно, а със свободната ръка пъхнах саламената обелка в устата си. Знаех какво очаква той от мен.

– Не се притеснявай, Папа, ще престана да ям – отвърнах. – И ще започна да правя упражнения с оная голяма топка, дето ми я купи. Пак ще отслабна, обещавам ти. А веднъж стигна ли до Аксидентъл – няма да жаля усилия да се изуча как да стана американец.

– Идиот – заклати Папа насреща ми своя гъвкав нос. – Ти никога няма да станеш американец. Завинаги ще си останеш евреин. Как може да забравиш своя произход? Та ти още не си и заминал. Евреин, евреин, евреин.

От далечен братовчед в Калифорния бях чул, че нищо не пречи на човек да е и американец, и евреин, че и практикуващ хомосексуалист на всичко отгоре, но не седнах да споря.

– Ще се постарая да стана богат евреин – рекох – като Спилбърг и Бронфман.

– Това – хубаво – каза Папа. – Но отиваш в Америка и по друг повод. – И извади парче размазана милиметрова хартия, оцвъкана с някакъв шантав английски почерк.

– Щом пристигнеш в Ню Йорк, отиваш на този адрес. Там ще те посрещнат едни хасиди и ще те обрежат.

– Не, Папа! – изкрещях и замигах силно от болката, която отсега замъгли погледа ми – болката, че някой ме пипа, лови и забелва като портокал най-хубавата част от тялото ми.

Откакто бях придобил великанския си ръст, бях свикнал със своего рода физическа неприкосновеност. Келешите от класа престанаха да блъскат главата ми в черната дъска, докато се засипе с тебеширен прах, крещейки "чифут пърхотясал!" (понеже според руската митология евреите страдали от тежка форма на пърхот). Вече никой не смееше да ме пипне. Не че толкова държаха и да ме пипат де.

– Вече съм на осемнайсет – казах. – Ако сега ме оперират, ще ме боли ужасно. Пък и си го харесвам така, с кожичката. Много приятно шляпа.

– Майка ти не позволи да те обрежем, докато беше малък – поясни Папа. – Страх я беше как щели да реагират от районния комитет. "Еврейска работа, щели да кажат. Ционистка." Тая жена от всеки друг се боеше, само не и от мен. Все ме наричаше "лайнояд" пред хората. И ме биеше по главата с тигана. – И погледна към шкафа, някогашно обиталище на ужасния тиган. – Но сега аз отговарям за теб, дупце. И ще изпълняваш каквото аз ти кажа. Това значи то да си мъж. Да слушаш баща си.

Ръцете ми вече трепереха ритмично заедно с татковите и двамата се бяхме облели в пот, а от мазните ни глави на невидими бели валма се вдигаше пaра.

– Какви са тия хасиди? – попитах.

– Възможно най-свестните евреи – каза Папа. – По цял ден само учат и се молят.

– А ти що не си станал хасид?

– Защото сега е времето да се трудя – рече Папа. – Колкото повече пари направя, толкова по-сигурно е, че никой никога няма да ти навреди. Ти си всичко в моя живот, нали знаеш? Ако не беше ти, отдавна да съм си прерязал гърлото от ухо до ухо. А от теб, Мишка, не ща друго, освен да се оставиш тия хасиди да те клъцнат. Нали няма да ми откажеш този жест? Толкова те обичах, докато беше мъничък и слабичък...

Спомних си как се чувстваше телцето ми, обхванато от неговото, как ме изяждаха мъдрите му кафяви орлови очи, как четинестият му камгарен мустак оставяше по бузите ми мъжествен обрив, който кътах с дни. Разни умници твърдят, че мъжете цял живот се стремели да се върнат в майчината утроба, но аз не съм такъв мъж. Вмирисаният на водка бащин дъх по врата ми, косматите непредаващи се ръце, притисналите ме към гъстата му като килим гръд, животинският мирис на оцеляване и загниване – ето къде е моята утроба.

Та само след месец се носех в ръмжащо частно такси из ужасяваща част на Бруклин. В Съветския съюз ни учеха, че хората от африкански произход – негрите и негърките, както ние им викахме – били наши братя и сестри, но у новопристигащите по онова време в САЩ съветски евреи те всяваха същия страх, както понесла се през степта казашка конница. Аз обаче от пръв поглед се влюбих в тези цветисти хора. Имаше нещо попарено, двусмислено и направо съветско във вида на тези изстрадали от безработицата мъже и жени по безкрайните върволици изпотрошени веранди и неокосени ливадки, та човек оставаше с усещането, че и те като съветските ми сънародници залагаха поражението в основата на своето битие. Скритият у мен Обломов поначало винаги се трогваше при срещата с едва ли не готови да се откажат от живота хора, а през 1990 година Бруклин си беше чист обломовски рай. Да не говорим, че никога дотогава не бях виждал толкова красиви млади момичета като тукашните: някои от тях бяха успели да се източат и налеят като баобаби и носеха царствено по улицата своите оформени като идеални кратунки гърди.

absurdistan4

Африканската махала постепенно преминаваше в испаноговоряща – не по-малко разхвърляна, но ухаеща приятно на печен чесън, а тя на свой ред отстъпваше място на обетована земя на еврейските ми едноверци – щъкащи насам-натам мъже с цели катеричи гнезда по главите и с развети от летния вятър покрай бузите им масури, навлечени в сюртуци, изпод които напираше зряла лятна воня. Успях да преброя шест миниатюрни момченца на възраст от около три докъм осем години с неподстригани къдрици, които им придаваха вид на невръстни рок звезди, докато тичаха по улицата около подобна на безкрайно уморен пингвин женица, повлекла безброй пазарски торби. Каква, по дяволите, пък ще е тази еврейка, родила шест? В Русия раждаш едно, две – най-много три, ако не прибягваш постоянно до аборти и не си въздържаш похотта.

Таксито спря пред стара, но величествена сграда, чийто корпус се беше отпуснал видимо върху фасадните ѝ колони, както някой старец се свлича върху своята инвалидна ходилка. С мен за "добре дошъл" се ръкува приятен млад хасид с интелигентен вид (имам слабост към всеки, който ми се стори полусляп), а след като се увери, че не говоря нито иврит, нито идиш, взе да ми разяснява концепцията за мицва, което щяло да рече "добро дело". Очевидно ми предстоеше да извърша много важна мицва.

– Надявам се да е така, мистър – отвърнах на моя развиващ се, но неперфектен английски. – Понеже имам чувството, че болката от обрязването ще е непоносима.

– Не е толкова страшно – успокои ме новият ми приятел.

– А пък и вие сте толкова едър, че изобщо няма да усетите нищо! – но като забеляза все още уплашената ми физиономия, добави: – Е, за операцията все пак ще ви приспят.

– Ще ме приспят ли? – подскочих. – Къде ще спя? А, не, мистър, трябва да се върна незабавно в хотелската си стая.

– Спокойно, спокойно, спокойно – намести с износен показалец дебелите си очила хасидът. – Ще ви покажа нещо, което съм сигурен, че ще ви хареса.

Последвах го с дълбоко провесена глава във вътрешността на къщата. След типичната сивота на едностайната съветска квартира със закръглен хладилник в ъгъла, потръпващ като готова да излети междуконтинентална балистична ракета, хасидският дом ми заприлича на истинска експлозия от цветове и светлини благодарение най-вече на поставените в рамки пластмасови картини с позлатения йерусалимски Купол на скалата и сините възглавнички от мачкан плат с избродирани по тях гукащи гълъбици. (Впоследствие в Аксидентъл Колидж щяха да ме научат да се отнасям подигравателно към подобни неща.) Навсякъде се виждаха книги на иврит с изящни позлатени гръбчета, които не знам защо реших, че са преводи на Чехов и Манделщам. Ароматът на елдена каша и непрано бельо ми се стори уютен и примамлив. Докато минавахме от предната към задната част на дома, между дънерите на нозете ми се провираха малки момченца, а от банята надникна млада едрогърда жена с увита в кърпа глава. Посегнах да се ръкувам с нея, но тя писна и побягна. Всичко ми беше толкова интересно, че почти забравих болезнения повод за посещението си.

В този миг до слуха ми достигна плътно гърлено бучене, сякаш стенеха едновременно поне сто осемдесетгодишни старци. Постепенно бученето се разчлени в хор от мъжки гласове, който пееше нещо от рода на "А хумус тов, а цимес тов, а мaзел тов, а цимес тов, а хумус тов, а мазел тов, а хумус тов, а цимес тов, хей, хей, Йизроел." От всичките тези понятия разпознах само няколко: мазел тов е нещо като поздрав, цимес е ястие от захаросани моркови, а Йизроел е малка, пренаселена с евреи държавица на средиземноморския бряг. Но какво търсеха всички тези думи накуп, така и не проумявах. (Освен дето впоследствие установих, че това изобщо не били думите на песента, която бях чул.)

Промушихме се под ниска рамка и се озовахме в задната пристройка към къщата, пълна с млади мъже с черни бомбета, които надигаха пластмасови чаши заедно с филии ръжен хляб и кисели краставички. Някой моментално пъхна в ръката ми чаша, друг ме шляпна по гърба с думите "мазел тов!" и ме насочи към изтипосаната насред помещението стара вана върху четири животински лапи.

– Това какво е? – попитах новия ми приятел с дебелите лупи.

А цимес тов, а мазел тов... – пропя той и ме изтика напред.

Водката няма определен мирис, но за осемнайсетгодишен руснак не беше никак трудно да осъзнае, че именно с това вещество е пълна ваната и че по него плават парченца лук.

– Е, не се ли чувстваш вече съвсем у дома? – взеха да викат по мен веселите хасиди, докато аз гаврътнах чашата и замезих с краставичка. – А цимес тов, а мазел тов – запяха пак с разперени ръце, като повдигаха леко крак след крак от пода, а забележително сините им очи пламтяха пиянски над черните одежди.

– Баща ти сметна, че може би ще имаш нужда от малко водчица преди бриса – поясни главният хасид. – Та решихме да ти направим скромно парти.

– Парти ли? Ами къде са мацките? – попитах.

Първата ми американска шега.

Хасидите се изсмяха притеснено.

– Честита ти мицва! – провикна се един. – Днес сключваш съюз с Хашем.

– Това пък какво е? – попитах.

– С Бога – прошепнаха.

Погълнах няколко чаши и отбелязах с учудване колко успешно лукът подобрява вкуса, но въпреки всичко идеята за съюз с Бога отказваше да ми влезе така гладко, както ми влизаше 40-градусовата водка. И поначало какво общо има Господ с цялата работа? Просто исках баща ми да ме обича.

 

 

 

absurdistan   Абсурдистан (превод Венцислав К. Венков, 424 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Зелени сенки, Бял кит

Неделя, 27 Юли 2014г. 10:34ч.

"Като начало, не пиша научна фантастика. Написал съм само една научнофантастична книга, и това е 451 градуса по Фаренхайт, която е базирана на реалността. Научната фантастика е изобразяване на реалното" казва гранд мастер Рей Бредбъри, и наистина, калейдоскоп микса от реалност, фантазия, биографични моменти, хумор, митове и легенди в Зелени сенки, Бял кит (откъс от романа четете по-долу) толкова ювелирно рисува универсален портрет на човечеството и неговите взаимоотношения, че няма как да не се припознаете в "зелената мъдрост" на живописните ирландски герои, живеещи в мистичната сянка на Големия Бял Моби Дик...

 

 

1

Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.

Земята беше зелена.

Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.

При вида на светлината, тревата, хълмовете и сенките извиках:

– Зелена! Точно както в туристическите брошури! Ирландия е зелена. Да пукна дано! Зелена!

Мълния! Гръм! Слънцето се скри. Зеленото изчезна. Пелени от дъжд забулиха безкрайното небе. Изумен, усетих как усмивката ми се стопява. Един посивял и четинест служител ми махна с ръка.

– Насам! Митническа проверка!

– Къде изчезна? – попитах. – Зеленото! Преди малко беше тук! А сега е...

– Зеленото, казваш? – мъжът погледна часовника си. – Ще се появи пак, щом слънцето се покаже!

– Кога ще стане това?

– Кога ли? – той прелисти митническия регистър. – Да ти кажа, в проклетите държавни книжа няма нито дума за това кога, къде и дали изобщо слънцето изгрява в Ирландия! Ей там – носът му посочи към брега – има църква, в нея сигурно по-добре ще те упътят!

– Ще остана шест месеца. Може би все пак...

– Ще зърнеш отново слънцето и зеленината? Току-виж ти провървяло. Но през 28-а имахме двеста дни дъжд. Нея година се родиха повече гъби, отколкото деца.

– Това истина ли е?

– Не, мълва. Но в Ирландия друго не ти и трябва – един чуе едно, друг го повтори и новината е готова! Това ли ти е целият багаж?

Подадох пишещата машина и тънкия си куфар.

– Не нося много със себе си. Основният ми багаж пристига идната седмица.

– За първи път ли идваш?

– Не. Бях тук през 39-а. Дойдох с товарен параход, беден и още непубликуван, едва осемнайсетгодишен.

– Причина за пристигането в Ирландия? – Инспекторът наплюнчи химическия молив и остави неизличима следа в бележника си.

– Няма разумна причина – изтърсих аз.

Моливът замръзна, а погледът му се вдигна към мен.

– Великолепно като за начало, но какво означава?

– Лудост.

Той се приведе напред, доволен, сякаш морето бе изхвърлило на брега нещо забавно.

– И от какъв вид, ако смея да попитам?

– Два вида. Литературна и психологическа. Тук съм, за да изкормя и разфасовам Белия кит.

– Да изкорми... – надраска той – и да разфасова... Белия кит. Това ще рече Моби Дик, предполагам?

– Вие четете! – извиках, изваждайки споменатата книга изпод мишницата си.

– Когато ми дойде настроение. – Той подчерта написаното. – Имам това чудовище у дома вече двайсет години. На два пъти съм се мъчил да го надвия. Но то си е тежка категория както по страници, така и по авторски замисъл.

– Така си е – съгласих се. – И аз неведнъж съм го вземал и оставял – докато миналия месец едно филмово студио не ме нае да работя по него. Сега ща, не ща, съм длъжен да му видя сметката.

Инспекторът кимна, огледа ме и обяви:

– Значи ти си тук, за да пишеш сценарий! Освен теб в Ирландия има само още един кинаджия. Как му беше името. Висок такъв, с набръчкано, маймунско лице. Взе ферибота, за да види какво представлявали ирландските морета. Е, видя. Изповръща си и обяда, и закуската. Беше блед като платно, едва удържаше Китовата книга под мишница. "Никога повече", каза. Та на теб, момче, дали ще ти е по силите?

– А на вас?

– Не знам, Китът никога не е отсядал на нашия пристан. Но толкова за литературата. Какво беше другото, психологическото нещо? Да не си дошъл да наблюдаваш как католиците лъжат като побъркани, а унитаристите се бият по гърдите?

– Не, не – отвърнах бързо, припомняйки си единствената си визита тук, когато времето беше ужасно. – Сега, помежду гоненето на Кита, ще се помъча да разбера ирландците.

– Че то господ вече се е отказал, че ти ли? С него ли ще се мериш? Хич не ти трябва и да опитваш. – Моливът увисна във въздуха.

– Е... – казах, нахлузвайки черната торба на главата си, пристягайки примката на шията си и ритайки столчето под краката си – да ме прощавате, но това е единственото място на земята, където съм мечтал да попадна. Всичко е толкова тайнствено. Когато бях малък и минавах през ирландската част на града, тамошните хлапета ме спукваха от бой. А когато те опитваха да прекосят нашия квартал, ги пердашехме пък ние. Вече половин живот се чудя защо правехме това. Така и си отраснах, в неведение.

– В неведение? Само толкова ли ще кажеш? – извика инспекторът.

– По повод ирландците. Проблемът ми е не толкова с тях, колкото със собственото ми минало. Не си падам по ирландското уиски, нито по ирландските тенори. Ирландското кафе също не ми е по вкуса. Списъкът е дълъг. След като съм живял с тези ужасни предразсъдъци, трябва най-сетне да се преборя с тях. Затова, когато студиото ми предложи да преследвам Кита в Ирландия, си рекох, господи, ето най-сетне възможност да сравня реалността с бремето на подозренията. Да погреба призрака завинаги. Ето защо – заключих плахо – може да се каже, че съм дошъл да видя ирландците.

– Няма начин. Да ни чуеш, да. Но нашите езици не са свързани с мозъка. Да ни видиш, казваш? Та ние дори не сме тук. Ние сме някъде там, отвъд. Дай за малко тези очила.

Той се пресегна, сне внимателно очилата от носа ми и ги надяна на своя. – Господи, но те са почти за нормално зрение!

– Да.

– Не, не! Фокусът им е прекалено точен. Трябва ти нещо, което да изкривява светлината и да създава мъгла, преминаваща към дъжд. Тогава ще ни видиш как плаваме, почти удавени, по гръб, като онова момиче от Хамлет, как му викаха...

– Офелия?

– Да, бедното девойче. Е – върна ми очилата той, – ако искаш да се вгледаш в тълпата, по-добре ги махни, инак ще ти се стори, че вървим наляво, докато всъщност завръщаме надясно. И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди. Но си прав за всичко, което каза!

– Прав ли? – попитах поразен.

– Инспекторът притвори клепачи, разгръщайки собствения си списък.

– Кафе? Ние не печем зърната, ние ги изгаряме! Икономика? Музика? Тук те вървят ръка за ръка. Виж просяците, които дрънкат на разстроено банджо на моста О'Конъл, или другите, дето въртят латерни из парка "Сейнт Стивънс". Звучат като бетонобъркачки, пълни с ножчета за бръснене. Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята... Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.

– Аз не изпитвам неприязън към вас.

– Ще изпиташ и още как. Слушай! – прошепна старецът. – Виждаш ли оная тумба ирландци, дето бързат да се махнат от острова, преди да е потънал? Те са тръгнали за Париж, Австралия, Бостън и хич няма дори да се обърнат назад. Защо е целият зор да се махнат от Ейре, ще попиташ? Е, ако и ти в събота вечер можеше да избираш между развлеченията да гледаш филм с Грета Гарбо от 1931-ва в кино "Джойъс", да се изпикаеш от статуята на поета край театър "Гейт" или да се хвърлиш в река Лифи с щастливата мисъл да се удавиш, също щеше да търсиш начин да се ометеш оттук. Хората го правят ежедневно, на цели тълпи, от убийството на Линкълн насам. Населението е спаднало от осем милиона до по-малко от три. Още един картофен глад или още една гъста мъгла, която да трае достатъчно дълго, та всички да се изнижат през Ламанша и да се дегизират като филаделфийски полицаи, и страната ще опустее. Не можеш да ми кажеш нищо за Ирландия, което вече да не знам.

– Надявам се да не съм ви обидил! – отвърнах след кратко колебание аз.

– Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш... нещо порнографско ли е?

– Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.

– Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!

– Довиждане... и благодаря!

– Чуйте го само – рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. – Взел да ми благодари!

Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.

 irisb

 

2

Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел "Роял Хайбърниан". Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога да се срещна със "Самия Дявол". Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.

– Господине – каза, – вие да не сте някой известен писател?

– Нещо подобно.

– Е – почеса се по главата той, – аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.

На прага се обърна и ме изгледа.

– Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.

Вратата тихо се затвори.

Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.

– Кой маршрут ще желаете? – попита шофьорът. – Дългата или кратката обиколка?

– Кратката.

– Тя е скъпа – прекъсна ме той. – Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?

– Дългата обиколка тогава.

– Тъй да бъде! – Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.

Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.

– Хайде, хайде – пъхна го наново в ръцете ми той. – Качвайте се, вече почти стигнахме.

– От доста години не съм...

– Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.

Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.

– Не изглеждате много разстроен...

– Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.

– Благодаря – извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.

 

 

3

Десет минути по-късно, почти превалил поредния хълм, спрях и се ослушах.

Някой подсвиркваше и пееше "Моли Малоун". Насреща ми се задаваше възрастен мъж, криволичейки страховито на велосипед, не по-добър от моя. Щом стигна билото на хълма, той падна и остави колелото да лежи в краката му.

– Ей, за нищо не ставаш вече! – извика, ритайки гумите. – Стой си там, бракма такава!

После, без да ми обръща внимание, извади от джоба си бутилка. Доизпразни я философски и я задържа над езика си, докато падне и последната капка.

– Наред ли е всичко? – осмелих се най-сетне да се обадя. – Май и двамата имаме затруднения.

Старецът примигна.

– Американски глас ли чувам?

– Да. Ако мога да помогна с нещо...?

– Има помощ и помощ – показа ми празната бутилка той. – Докато въртях педалите по хълма, ми мина през ума, че с ей тоя приятел тук – кракът му подритна леко велосипеда – сме връстници. И двамата гоним седемдесетте.

– Поздравления.

– За какво? Че още дишам? Това е навик, не заслуга. Защо, ако смея да попитам, си ме зяпнал такъв?

Аз отстъпих назад.

– Ами просто се чудех... дали нямате роднина в митницата на пристанището?

– Че кой няма? – Пъшкайки, той се приведе за возилото си. – Добре, починахме малко, вече е време отново да потегляме. Със Сали – така съм кръстил проклетото колело – не знаем къде отиваме, просто всеки ден поемаме по нов път и гледаме докъде ще ни отведе.

– Майка ви знае ли къде сте? – направих опит да се пошегувам.

Старецът ме изгледа втрещено.

– Странно, че го казвате! Да, знае. Тя е на деветдесет и пет и по цял ден търка кушетката. Мамо, рекох ѝ сутринта, излизам за цял ден, да не си пипнала уискито. Живеем двамата, така и не се ожених.

– Съжалявам.

– Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът им е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.

– На седемдесет?

Той се дръпна и ме изгледа изпод вежди.

– Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена. Защо, съмняваш ли се?

– Ни най-малко.

Изражението му се отпусна.

– Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?

Аз изведнъж се възпламених.

– На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.

– Мили боже – вметна старецът. – Ти си писател!

– Как отгатнахте?

Той изсумтя, махвайки с ръка.

– Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!

– Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.

Мъжът се приведе към мен.

– Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?

– Не, просто...

– Нищо, нищо – махна той. – Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните – всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците... Господи, как ще се отвратиш! И все пак...

– Все пак?

– Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим. Ето! Виждаш ли онова шествие от безработни, маршируващи по улицата в окъсани дрипи?

– Да!

– Това е Първият кръг на ада! Виждаш ли онези младежи, които въртят боси педалите на колела със спукани гуми и опадали спици?

– Да!

– Това е Вторият кръг на ада! – Мъжът замлъкна. – А ето там... Можеш ли да прочетеш? Третият кръг!

Прочетох табелата.

– "При Хийбър Фин"... Но това е кръчма.

– Той се престори на изненадан.

– Знаеш ли, май си прав. Е, ела и се запознай с моето... семейство!

– Семейство? Нали казахте, че не сте женен.

– Не съм. Но нека влезем!

 

iris2

 

И той похлопа силно на вратата. Озовахме се в заведението, обградени от блясъка на месинговите канелки и лицата на десетина разтревожени клиенти.

– Аз съм, момчета! – извика спътникът ми.

– Майк! Ама че ни стресна – рече един от тях.

– Помислихме, че става нещо! – подхвърли друг.

– Може и да става... поне за него. – Той ме ръгна с лакът. – Е, момче, какво ще пиеш?

Понечих да кажа вино, но огледах обстановката и се отказах.

– Уиски, моля.

– За мен един "Гинес" – поръча Майк. – А сега малко представяне. Това там е Хийбър Фин, собственик на бара.

– Да, с трета и четвърта ипотека – допълни Фин, подавайки ми уискито.

– Следващият пък е О'Гавин, господар на най-добрите мочурища в цял Килкок, откъдето реже и продава торф, за да не гасне огънят в ирландските огнища. Също така чудесен ловец и риболовец както през сезона, така и извън него.

– Така е, бракониерствам дивеч и риба – потвърди О'Гавин.

– Но поне сте честен човек, господин О'Гавин – рекох аз.

– Не – отвърна той, – щом си намеря работа, веднага ще отрека всичко.

– До него пък е Кейси – посочи Майк. – Той може да ти подкове коня.

– Ковач – каза Кейси.

– Да ти смени спиците на колелото.

– Механик – каза Кейси.

– Или пък свещите на таратайката.

– Ав-то-мон-тьор – каза Кейси.

Показалецът на Майк се премести нататък.

– А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!

– Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О'Гавин, така ли? – попитах аз.

Всички се разсмяха, а Кели обясни: – Това е популярна туристическа грешка. "Торф" тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.

– И освен това събира залози за гонките – подхвърли някой.

– Букмейкър, с други думи – каза Фин.

– Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? – отбеляза Кели.

– Положително! – отвърнах.

– А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.

– С живопис ли се занимавате? – попитах, докато се ръкувахме.

– През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.

– До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.

Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:

– Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да ѝ помага господ. Затова дежуря вместо нея.

– Кажи ни сега, момче – заключи Фин, – теб какво те мъчи?

– Един кит. И... – за миг се запънах. – Ирландия.

– Ирландия?! – извикаха всички в един глас.

Майк се зае да обясни.

– Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.

След кратка тишина някой каза:

– Че ние всички сме на тоя хал!

Когато смехът поутихна, О'Гавин се наведе напред:

– Кое точно не разбираш?

Майк се намеси, за да предотврати хаоса.

– По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. – Той спря и се обърна към мен. – Е, момче, вече познаваш всички.

– Майк, сякаш пропусна някого. – Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. – Не ме запозна с... него.

Майк се взря и каза:

– О'Гавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?

Кели проследи погледа му.

– Не, няма никого.

– Как – посочих аз. – Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!

– Виж, янки – намеси се Тимълти, – недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.

– Наистина?

– Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!

Всички кимнаха, доволни от обяснението.

– Добре казано, Тимълти – обади се Майк. – А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.

– Нащрек за какво? – попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.

– Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убягнат. – Гласът на Майк стана тайнствен. – Всичко може да се случи... и се случва. – Той вдиша мъглата и замръзна. – Шшт! Чуваш ли?

Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!

Майк затвори очи.

– Тихо! Слушай!... Да!

 

 

 

bredbury   Зелени сенки, Бял кит (превод Деян Кючуков, 280 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

В клинч

Сряда, 01 Октомври 2014г. 15:49ч.

"Правенето на кино е като бокса – разпределяне на силите, тактика, тайминг" казва Фатих Акин и няма как да бъде иначе за режисьора, в чийто дебютен късометражен филм Сензин, героят е обсебен от Брус Лий. В серия от интервюта Фатих Акин разказва за живота в неговата родина – киното – и то го прави по начина по който говорят и неговите филми – искрено, интимно, страстно, свободно, натуралистично, борбено, в клинч със себе си и със света... Откъсът от В клинч (книгата, която събира тези интервюта) ни връща към важен момент от живота на Акин – снимането на първия му пълнометражен филм Кратко и безболезнено, мигът на качването на ринга на световното кино за един епичен двубой, чийто рундове (последният в кината се нарича The Cut) продължават и до днес...

 

 

Пораснахме с мисълта, че все някога ще се върнем обратно. Това си стоеше у нас: Все някога ще се върнем, не сме тук завинаги.

Към края на филма една моя братовчедка ме пита: "Искаш ли някога да се върнеш?". И аз ѝ отговорих: "Не". Към какво принадлежа? Всъщност този въпрос никога не е стоял пред мен. За мен като творец националностите не играят чак толкова голяма роля. Няма типично немски образи. Днес бих могъл да кажа, че моята родина е киното.

Смятам, че съм германски кинорежисьор. Това, че турците възприемат Срещу стената като техен филм, не представлява проблем за мен. Нека го възприемат така. Тези категоризации, обобщения – това не са категориите, в които аз мисля. Така мислят другите.

Открил си страната чрез снимането на филми, така ли?

Откакто поисках да снимам филми, замечтах да включа и Турция в своя киносвят. Онези невероятно дълги пътувания със семейството по-рано, всяка година през лятната ваканция през Югославия, Австрия, България... Онези митове по пътя: "Виж, там някой пренася мъртвия си чичо, а пък тук някой пресича Австрия на заден ход...". Всичко това исках да включа във филмите си.

im-juli

През юли © режисьор Фатих Акин

 

До матурата ми Турция бе само място за почивка, където общувах с хора от Германия. Никога с турци от Турция. Между нас имаше непреодолима пропаст. Различаваха ни езикът, манталитетът и социалната среда. Истанбул не беше нищо друго освен мястото, където посещавахме роднините си. Оставаше се 2-3 дни в един и същ квартал, след което дим да ни няма от шумния, миризлив, неуютен град. Отивахме само на море или нещо подобно.

С Менте открих страната. На терен работихме с турски екип, на 70 км от Истанбул, в Шиле на Черно море. Родината на майка ми. Беше нещо като брудершафт, вид "завръщане у дома". Немските и турските членове на екипа взаимно се опознаваха. След снимки останахме още няколко дни в Истанбул и турците ни показаха клубовете си и въобще ни разкриха един нов свят.

С всеки филм си присвоявах все повече неща от Турция. Истанбул в През юли е много туристически. Мориц слиза от автобуса, отива в един туристически център и филмът свършва. Това беше Истанбул, който тогава познавах. В Срещу стената Истанбул се състои предимно от хотелски стаи. Чак с На прага на Рая открих цялата страна, защото героят пътува към Анадола, към Трабзон, родното място на дядо ми. И на бабата на Боб Дилън.

edgeheaven

На прага на Рая © режисьор Фатих Акин


Менте беше още по-успешен от Сензин – този път имаше награди, сред които и тази на фондация "Фридрих Вилхелм Мурнау", бе определен като "особено ценен", имаше и "Златен плакет" от фестивала в Чикаго. Но през 1997-а нещата стигат дотам, че не може повече да отлагаш и снимките на Кратко и безболезнено трябва да започнат.

Голямо вълнение, смесица от доза адреналин и задоволство. Още живеех при родителите си, но не ми се видя правилно да съм там по време на снимки – родителите ми не биха разбрали обсебването от процеса на правене на филм. Не можех да отида и при Моник, с която се бях събрал между Сензин и Менте, защото в нейната квартира на "Санкт Паули" никога не бе тихо и спокойно. Исках да съм изряден в правенето на филми и затова реших да живея при Ралф Швингел. Исках да съм точен на терен, а пък ми трябва подкрепа.

Но главната роля на Габриел не се изпълнява от Фатих Акин, а от Мехмет Куртулуш.

Габриел винаги бе мислен като мое алтер его. Образът има много биографични моменти – отношението към баща ми, религията, дори бижутата, които Габриел носи във филма, са моите. Но при Менте ми бе трудно да държа всичко под контрол. Не бях доволен от актьорската си игра, а Ралф Швингел ме убеди да не поемам главната роля наред с режисурата.

С Мехмет се запознах по време на един кастинг при Ролф Шюбел. Филмът се наричаше 2 ½ минути. Всички от турските актьори, които имаха някакво положение и име, бяха дошли на кастинга: Баки Даврак, Бирол Юнел, а също и Мехмет. Той вече бе заснел една късометражка като режисьор – Онемял, чието действие се развива във Франция, Италия и Англия, истински скъпа продукция. Онемял и Сензин често бяха канени на едни и същи фестивали на късометражното кино и така се сприятелихме. Тъй като логистиката на Онемял беше така впечатляваща, аз го попитах дали няма желание да стане директор на продукция на Менте. По време на подготовката отидохме една вечер да пийнем. Цялата вечер Мехмет бе така забавен, че на другата сутрин го питах дали не иска да изиграе ролята на Илами. Искаше, и всички останахме много впечатлени от това. Ралф беше на мнение, че би направил един много добър Габриел, но аз не исках и да знам за това. "Той е тип, който се харесва на жените, момичетата се побъркват по него", каза Ралф. А аз казах: "Добре, но тогава трябва да си подстриже косата". Речено-сторено: на кастинга Мехмет се появи с къса коса. След безкрайно дълъг и изтощителен кастинг, продължил няколко месеца, Мехмет получи ролята. Оптически пасваше чудесно към Александър Йованович, изпълнителят на Боби. Между другото, първият твърд изпълнител бе Александър.

bezbolez3

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Исках Адам да играе ролята на Коста – в края на краищата заедно писахме историята. Ралф и Щефан бяха против, не искаха непрофесионалист – в заснетия от Караман материал на кастинга Адам им изглеждаше доста зле. Към това трябва да се прибави, че тогава Адам си беше класически пример за лузър: зарязал училище и образованието си, стоял на пост да пази обирджиите при дребни кражби, но никога не е бил заловен. После се сбогува с Германия, защото в Гърция си имал приятелка. Мислехме, че ще го видим най-малко след 10 години. Две седмици по-късно из "Алтона" се зашушука: "Видя ли Адам? Отново бил тука". Можеше поне да се обади! Момичето от Атина му посочило вратата. Но той не можал истински да го проумее. Едва по-късно, когато с Кратко и безболезнено нещата станаха сериозни и се разбра, че продуцентите не го искат, той се примири със съдбата си. Първо губи момичето си, а след това и най-добрия си приятел – сигурно си е помислил, че съм продал душата си, въпреки че винаги съм искал да направя филма с него.

Катя Щут ни разказа за някакъв актьор от Берлин, да го наречем Йенс. Йенс – дълги коси, непукист, артист, който в момента беше в затвора "Моабит" заради истории с кокаин. Заради кастинга го измъкнахме от пандиза – не беше лесно, но му дадоха 48 часа отпуск, като във филм на Уолтър Хил! Бяхме се побъркали от идеята: човек от затвора играе Коста! Method Acting. Колко романтично! После пробвах една сцена с Идил и Йенс – не се получаваше! Двамата просто не стояха добре заедно. Момиче като Идил никога не би започнало нещо с такъв тип. Йенс много ми харесваше, но при пробите видях: просто не е за ролята.

През нощта седнахме заедно с Моник. И какво сега? Ще трябва Адам да играе! Отидох до Адам, който по това време работеше като барман в "Цайзе Пропелер". "Утре е кастингът, що не наминеш." "Хей, вземете си лайняния филм и си го заврете в задниците! Никъде не отивам!" По-късно вечерта Моник също се завъртя около него. "Иди на кастинга, трябва да го направиш." Някак тя успя да му пусне мухата. Той влязъл отсреща в киното и гледал Когато бяхме крале на Леон Гаст – документален филм за Мохамед Али. Във филма Али не е фаворитът, но въпреки това успява да отстрани тогавашния световен шампион Джордж Форман. Адам се идентифицирал с Али и на следващата сутрин се яви на кастинга.

bezbolez

Кратко и безболезнено © режисьор Фатих Акин

 

Има една сцена с импровизация между Мехмет, Адам и Александър. Двамата предпочитат Йенс, а не Адам, прехвърлят си топката, не подават на Адам, не го включват в играта си. Както в баскетбола, Адам си отмъква топката, забива точка и си казва: стигнете мe де. Той беше най-веселият от тримата. После дойде онази натоварена с идиличност сцена на плажа, в която Адам импровизира по време на кастинга баладата, която пее и във филма. Тогава разбрах: това е човекът. Такъв можеш да пуснеш срещу всякакви препятствия!

 

 

 

klinch3   В клинч (превод Жанина Драгостинова, 224 стр, цена 15 лева) е в книжарниците от 6 октомври

онлайн