Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

И в живота, и в киното няма случайни неща – и ако фестивалът за скандинавско кино Северно сияние (3-11 декември 2014) съвпада по време на провеждане с втория Световен литературен фестивал у нас, то неслучайно фокусът и на двата акцентира върху литературата от Севера, а когато говорим за филмови екранизации (пълната програма на Северно сияние е тук) ето какъв кинотрип ни очаква на Юг от Сиянието, на Север от Слънцето...



Последната присъда – 3, 7 и 8 декември

Швеция, 2012, 126 мин

режисьор: Ян Троел

в ролите: Пернила Аугуст, Йеспер Кристенсен, Ула Скоог

poslednataprisyda1

Когато фокусът на един кинофестивал пада върху литературните екранизации няма как той да не бъде официално открит с такъв филм – романът на Кене Фант оживява в пълната си пъзел красота, чертаеща интригуващ паралел в живота на журналиста Торгни Сегерстед – историята за това как Швеция да запази неутралитет с Германия в размирното навечерие на Втората световна, въпреки острите критики към нацизма, пропагандирани от вестника на Сегерстед доста се припокрива с желанието на самия Торгни да запази добрите отношения със съпругата си и с най-добрия си приятел, с чиято жена журналистът се е оплел в страстна любовна афера.

 

 

Авалон – 3, 4, 6 и 10 декември

Швеция, 2011, 79 мин

режисьор: Аксел Петерсен

в ролите: Йоханес Брост, Петер Карлберг, Леонор Екстранд

avalon

Киното често имитира живота и именно тогава е най-искрено и неподправено – като филма на Аксел Петерсен, чийто главен актьор Йоханес Брост споделя със своя филмов образ Яне славата на градска парти легенда, излязла от затвора и търсеща пътя към преоткриването на лудата парти младост – в случая Яне, заедно с по-голямата си сестра Джаки и съдружника Клас, отваря и менажира нощния клуб Авалон – име сякаш обречено да повтори едноименната Roxy Music песен с думите "The Party is Over".

 

 

Стрелецът – 3, 4, 9 и 11 декември

Дания, 2013, 90 мин

режисьор: Анет К. Олесен

в ролите: Трине Дирхолм, Ким Бодниа, Кристиан Халкен

shooter

Какво може да накара един геофизик да грабне оръжие в ръка, да похити журналистка и да сипе заплахи за масови убийства насред Копенхаген – възможно ли е само по този брутален начин да се накарат алчните политици и правителство да спазват своите обещания (в случая да не позволяват строежи на петролни платформи в Северния ледовит океан) и въобще, на фона на все по-честите и по-масови екопротести (по света и у нас), дръзкият филм на Анет Олесен поставя не само въпроса за зараждащ се екотероризъм, но и маркира лимитите на Човека в лицемерното ни съвремие.

 

 

Похищението – 3, 5 и 10 декември

Дания, 2012, 103 мин

режисьор: Тобиас Линдхолм

в ролите: Пилоу Асбек, Сьорен Малинг, Дар Салим

pohiten

Миналата година Том Хенкс може и да пребори сомалийските пирати като един хладнокръвен Капитан Филипс, но година по-рано датският режисьор Тобиас Линдхолм вече е разказвал такава история – заложници на товарен кораб, сомалийски пирати, милиони долари откуп и нонстоп психоигра на живот и смърт.

 

 

Експедиция до края на света – 4, 8, 10 и 11 декември

Дания/Швеция, 2013, 90 мин, документален

режисьор: Даниел Денсик

expeditiontotheendoftheworld1

Перфектно заснетата арктик авантюра на режисьора Даниел Денсик (в компанията на една дузина учени и артисти) не само ще те отведе на места, на които няма как да стъпиш (близо до Северния полюс, из замръзналите фиорди на Гренландия), но и на фона на ударен саундтрак, божествени панорами и добре намерен хумор ще те срещне с интригуващи философии/истини/изводи за смисъла на живота, които са толкова правдиви, колкото този филм е задължителен – един от най-добрите от скоро изминалия Sofia Biting Docs фестивал.

 

 

Мари Кройер – 4, 7, 9 и 10 декември

Дания, 2012, 102 мин

режисьор: Биле Аугуст

в ролите: Биргите Хьорт Сьоренсен, Сьорен Сетер-Ласен, Сверир Гуднасон

mariekroyer

Режисьорът Биле Аугуст има слабост към драматични литературни екранизации, в които героите са изправени пред сложни избори и дилеми – от класиката Къщата на духовете до Нощен влак за Лисабон това му е запазен лайтмотив, а в Мари Кройер (следващ плътно романа на Анастасия Арнолд) интригата се върти около изборите на съпругата на датския художник Педер Северин Кройер – как тя да бъде едновременно пълноценна и като майка, и като художник, и като съпруга, чийто мъж бавно и методично се потапя в лудостта, докато тя се влюбва в друг и най-вече да бъде пълноценна Жена с толкова богат вътрешен свят, колкото цветове е възможно да има в картината на живота.

 

 

Желязно небе – 5 и 11 декември

Финландия/Германия/Австралия, 2012, 93 мин

режисьор: Тимо Вуоренсола

в ролите: Юлия Дитзе, Кристофер Кирби, Гьотц Отто

ironsky1

Визуалната вакханалия по абсурд сатира романа на финландката Йохана Синисало (която ще гостува по време на фестивала) не е единствения плюс на Желязно небе – фентъзи историята за група нацисти, избегнали поражението през Втората световна война като се заселили на тъмната страна на Луната (в база с формата на свастика, естествено) и пожелали 70 години по-късно да се върнат на Земята, за да я завладеят отново, но уви, сблъскали се с новата власт (на продуктовото позициониране), е нещо повече от хитра пародия на абсурдите на ХХ век.

 

 

Чистка – 5 и 8 декември

Финландия/Естония, 2012, 125 мин

режисьор: Анти Йокинен

в ролите: Лаура Бирн, Лииси Тандефелт, Аманда Пилке

purge

Другият гост на фестивала писателката Софи Оксанен заедно с режисьора Анти Йокинен повеждат двете си героини Алииде и Зара (едната бягаща от призраците на Сталинистка Естония, а другата бягаща от руската мафия през 90-те) в един психеделичен лабиринт от откровения, съмнения, вина и брутални семейни драми, в който нищо не е такова, каквото изглежда, защото, както много добре знаем, в живота (и в киното) няма случайни неща.

 

 

Момиче на повикване – 6, 8 и 11 декември

Швеция/Норвегия/Финландия, 2012, 140 мин

режисьор: Микаел Марсимаин

в ролите: Пернила Аугуст, София Каремир, Жозефин Асплунд

callgirl

Политиката и проституцията си приличат по това, че и двете са мръсен бизнес, в който едни дават, други взимат, а трети получават дивидентите – често двете са неразривно свързани (има безброй филми по темата), а в случая Момиче на повикване връща към скандал в Швеция през 70-те години, оплел видни политици в афера с непълнолетни проститутки – история, която ще се повтаря като мръсна приказка без край.

 

 

Кристин, дъщерята на Лавранс – 6, 7 и 9 декември

Норвегия, 1995, 180 мин

режисьор: Лив Улман

в ролите: Лена Ендре, Елизабет Матесон, Бьорн Скагестад

kristin1

Вторият режисьорски филм на Бергман музата Лив Улман (тук ще гледаме нейната пълна тричасова, режисьорска версия) отдавна се е превърнал в норвежка кинокласика не само защото е заснет по трилогията на Нобеловия лауреат за литература Сигрид Ундсет – историята на средновековна Норвегия се разкрива през призмата на непозволената, невъзможната любов на невинната Кристин, чийто рицар на сърцето не се вписва нито в каноните на католицизма (с които е възпитавана), нито в каноните на заможната ѝ фамилия – любовна драма, която напомня и последния филм на Лив Улман по друга класическа творба, а именно Госпожица Юлия на Стриндберг.

 

 

Efterklang: Духът на Пирамида – 6 декември

Дания, 2012, 59 мин, документален

режисьор: Андреас Кьофод

theghostofpiramida3

Всяко нещо си има край и датското трио Efterklang не само много добре знае това, но и създава саундтрак по темата – след като наскоро Каспър Клаусен и компания сложиха край на музикалния си проект Efterklang (поне във вида, в който го познаваме), сега е точно време да се върнем към реквиема им за изоставения миньорски град Пирамида (на един от островите в архипелага Шпицберген) или "краят на една мечта" както го нарича един от екс-обитателите му (документирал целия живот на Пирамида) – там, където Efterklang записват звуците от изоставените жилища, улици, тръби и тунели на миньорската мина, превърнали се в четвъртия им, последен албум Piramida; там, където призраците (и други интригуващи персонажи) от миналото разказват философията и физиката на самотата и на вечните мечти за по-добър живот.

 

 

Синовете на Норвегия – 7, 9, 10 и 11 декември

Норвегия, 2011, 87 мин

режисьор: Йенс Лиен

в ролите: Осмунд Хьог, Свен Нордин, Соня Рихтер

sonsofnorway1

Филмите за ексцентрични отношения между баща и син са безброй, но симпатичната история на волния по хипи дух архитект Магнус и пънк-анархистичния му син Николай печели със своята откровеност, непредубеденост и... бутането на стените, с които сами се обграждаме.

 

 

На север от слънцето – 9 и 10 декември

Норвегия, 2012, 46 мин, документален

режисьори: Йорн Ранум, Инге Веге

north of the sun1

Там, където са най-добрите вълни за сърф в света, там са и Инге и Йорн – в случая, на пуст залив на изолиран арктически остров, близо до атлантическите брегове на Северна Норвегия – там, където те ще прекарат 9 ледникови месеца в колиба от изхвърлени отпадъци в гонене на Вълната и в търсене на Духа на човешката воля, за когото на света няма невъзможни и случайни неща.

 

 

Фестивалът Северно сияние е в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема и културен център G8 от 3 до 11 декември

Живот назаем

Неделя, 01 Ноември 2015г. 15:51ч.

Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.

 

 

"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."

Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

 

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

 

"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."

jivzaem2

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

 

Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.

– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.

– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...

– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.

– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

– Стига глупости...

– Не са глупости, а факт.

– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...

– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.

– Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...

– Забрави!

– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.

 

Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.

– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

– Може би – леко отегчено отвърна той.

– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...

– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.

Беше като кроше право в челюстта.

– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

– Какво искаше този? – чух я да го пита.

– Поредният вманиачен любител – отвърна той.

 

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."

jivzaem1

И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.

 

 

 

cover-jivot-nazaem   Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)


Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Отблъскващо щастие

Четвъртък, 19 Ноември 2015г. 14:14ч.

Неслучайно аржентинският писател Гийермо Мартинес е първият лауреат на новоучредената (през 2014) награда на името на Габриел Гарсия Маркес за най-добър испаноезичен разказ – неговият сборник Отблъскващо щастие като че ли гледа през калейдоскоп вътрешния свят на герои, близки до въображението на Маркес. 11 разказа, движещи се на ръба между магията на фантастичното и абсурда на реалността, между еротични съновидения и кошмарите на любовта, между щастието от живота и ужаса на всекидневието или пък между лични неволи и семейни митове като в разказа Тайната (откъс от него ви чака по-долу), където тайната в едно семейство се превръща в нещо, което... Гийермо Мартинес ще ви разкаже най-добре при срещата с него на 19 ноември.

 

 

ТАЙНАТА


Не ми се играе повече, казвам на брат ми, отивам да разглеждам снимките на татко. Брат ми мълчаливо и бавно пристъпва към мен, тупкайки топката; никога не знам кога ще ме удари. Педал, ми изкрещява, и започва да рита топката в стената.

Влизам в стаята на мама. С терлици. В стаята на мама се влиза с терлици. Качвам се на стол и изваждам от шкафа албума със снимките. Отивам в дневната, там печката е запалена. Чувам как се блъска топката в стената на гаража, брат ми никога няма желание да гледа снимките.

 

Разтварям албума на килима и започвам да го разглеждам от началото. Татко като малък с къси панталони, досущ като брат ми. Татко с дядо, държи рак на плажа. Татко в седми клас – снимката е малко размазана – с училищния футболен отбор. Татко на пикник в деня на ученика с целия клас. Броя главите – трийсет и осем, – всички те са познавали татко. Татко с крак върху топката – голмайстор на междуучилищното първенство. Татко със сако и вратовръзка получава дипломата си за средно образование. Татко на мост, прегърнал девойка с дълга коса, която трябва да е мама. Прескачам снимките от сватбата, много са скучни. После следва татко с брада измерва корема на мама. След това се появява Лаура. Татко приспива Лаура. Татко я храни. Мама отново бременна. Снимка в родилния дом – татко с Лаура прав, а мама в леглото с новородените близначки – по една от всяка страна. Зареждат се снимки с близначките.

Стената на гаража продължава да кънти. Брат ми е в състояние с часове да блъска топката в стената. Един добър нападател трябва да умее да рита с двата крака. Така го учел татко.

Свършват снимките с близначките и започват снимки на брат ми. Снимките на брат ми са цели тонове, някъде около половината албум. Всички са надписани на гърба с почерка на татко. Не ги гледам, не искам да ги гледам. Стигам почти до края.

Както всеки път, гледам онази снимка – снимката на плажа. Некочеа, януари 68, пише отзад. Брат ми седи на раменете на баща ми. Лаура е хванала пеперуда и я показва; близначките се усмихват прегърнати, мама е седнала под чадъра с огромен корем, преливащ извън стола. Това е последната снимка, на която присъства татко.

happy2

Чувам звук на ключове във вратата. Мама се връща от работа. Пак с тези снимки, ми казва. Но не се кара. Приближава малко; единствената снимка, на която сме всички, добавя. Всеки път казва същото.

Мама отива да приготви вечерята. Аз прибирам албума в шкафа. Когато слизам от стола, виждам брат ми на вратата. Препречва ми пътя. Опитвам се да го избутам, за да изляза, но той ме хваща за раменете и изведнъж се оказвам на пода. О сото гари, ми казва.

Усещам как сълзите ми започват да се стичат. Тичам в кухнята. Сега пък какво има, пита мама. Разказвам ѝ как Хулиан ме обижда, бие, прилага ми хватки от джудо. Мама извръща поглед настрани, знам, че няма да му се скара. Никога не му се кара. Мама прави сладолед от праскови. Дава ми една лъжица кондензирано мляко. Но не се кара на Хулиан.

Отивам да си взема пижамата, за да се изкъпя. Хулиан ме чака в стаята. Така, значи, педалчето се оплаква на мамчето. Извива ми ръката отзад на гърба и ме принуждава да му се извиня. Извинявай какво. Извинявай, скъпи Велики Хулиан. Прави се, че ме пуска, но тъкмо да изляза, ме спъва и блъска. Усещам, че неспасяемо падам. О сото-грума, ми казва.

При падането си охлузвам лактите и на левия се показва капка кръв. Хвърлям се на леглото разплакан. Звъни се. Не е Лаура. Близначките се връщат от солфеж. Лаура пак излезе с философа, съобщават близначките на мама и се смеят. Мама ме вика за вечеря. Не искам да вечерям. Има сладолед от праскови. Искам да се самоубия. Лаура най-сетне се прибира. Чувам как пита за мен. Чувам стъпките ѝ в коридора. Отваря вратата и сяда на леглото ми. Кара ме да ѝ разкажа. Показвам ѝ охлузените лакти. Разплаквам се отново. Питам я защо, защо мама никога не му се кара. Казвам ѝ, че ще се самоубия.

Лаура хваща лицето ми в ръцете си. Много е сериозна. Знаеш ли какво приказваш? Имаш ли представа какво говориш, повтаря. Лаура отива до кухнята и ми донася малко сладолед. Докато ям сладоледа, ме гледа със странно изражение. Ще ти разкрия една тайна, ми казва, но трябва да ми обещаеш нещо. Лаура отново става много сериозна. Че това, което ще чуеш, никога няма да го разкажеш на Хулиан. Никога. Абсолютно никога. Обещаваш ли?

 

Кимам утвърдително. Лаура ми разказва.

Било в годината на онова лято в Некочеа. Наели къща, която се намирала срещу просторен парк. Хулиан бил на пет години и понякога пресичал, за да си поиграе в парка. Една вечер, когато мама го извикала за вечеря, се оказало, че го няма в къщата. Излезли на улицата, започнали да го викат, но Хулиан никъде не се виждал. Тогава татко пресякъл, за да го потърси в парка. Лаура тръгнала с него. От време на време викала брат ми, татко мълчал. Вървял безмълвен, дума не проронвал. Едва в полунощ склонил да се приберат. Хулиан вече бил вкъщи; намерила го някаква госпожа, докато играел сам в другия край на парка.

Татко много силно го прегърнал. Не му се скарал, нищо не му казал. Все едно бил онемял.

Същата нощ получил инфаркт. Починал на другия ден в болницата.

 

* * *


Лаура свършва разказа си и ме кара да се закълна още веднъж, че никога, при никакви обстоятелства няма да разкажа това на Хулиан. Не знаем до каква степен помни, ми казва. Преди да си тръгне, Лаура ме поглежда, като че ли обзета от съмнения. Разбираш ли, даваш ли си сметка, пита ме, колко би му навредило, ако разбере.

Лаура си отива. Аз се замислям за татко. За мъртвия си татко. Брат ми влиза и пали лампата. Повдигам мъничко възглавницата и го гледам как се съблича. Той е виновен, заради него се е случило. Гледам голите му ръце, безсърдечното му тяло. Обзема ме страх, но различен. Утре отново ще ме бие. Колко ли удара още ще мога да понеса, без да му кажа, без да му изкрещя всичко от пода.

 

 

 

cover-otblyskvashto-shtastie   Отблъскващо щастие (превод Маня Костова, 184 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

 

Срещата с Гийермо Мартинес е на 19 ноември от 19:00 часа в литературен клуб Перото - НДК

Младост

Понеделник, 23 Ноември 2015г. 09:39ч.

Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."

 

 

Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.

В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.

Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.

Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.

Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.

В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.

youth3

Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.

Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.

Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.

 

* * *

 

Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.

Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.

– Това е всичко.

– Добре.

Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:

– Ти нищо ли няма да купиш?

Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.

– Ама за какво са ти лепенки?

– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.

Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:

– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.

 

* * *

youth4

Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.

– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.

– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.

Фред се усмихва.

– Това го казва сценаристът.

– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.

– Помниш ли Гилда?

– Филмът Гилда ли?

– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.

Гилда Блек???

– Да, Гилда Блек.

Мик се разсмива.

– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.

– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.

– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.

Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.

– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?

Мик заеква, усеща, че е направил гаф.

– А? Какво казваш?

– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...

– Виж, трябва да ти призная нещо.

– Браво, давай, признай ми!

– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.

– Сериозно ли говориш?

– За съжаление, да. Заклевам се.

– Е, това променя нещата.

– В какъв смисъл?

– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.

– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?

– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.

– Олекна ми. Децата заминаха ли?

– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.

– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?

– Със сигурност не от теб.

youth6

Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.

– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?

– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.

Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.

Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:

– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.

– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.

Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.

Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.

 

* * *

youth8

Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.

Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.

Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.

youth9

Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.

Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.

Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.

 

 

 

 

cover-mladost   Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

 

Филмът Младост е в кината

Тетрамерон. Историите на Соледад

Събота, 05 Декември 2015г. 14:14ч.

"Тази книга е кутия с цвят махагон и позлатена ключалка в средата... Вътре има друга, този път от слонова кост, украсена с нежни филиграни. И с едно име върху капака: Соледад. " – така започва романа Тетрамерон. Историите на Соледад от испанския писател Хосе Карлос Сомоса, чийто живот (роден в Куба, но веднага отведен в Испания, лекар по образование, но писател по призвание) наподобява кутиите с истории, за които говори в Тетрамерон. Откъсът (който ви чака по-долу) отключва част от фантастичния свят, в който попада 12-годишната Соледад (толкова самотна, че не само името ѝ означава "самота", ами се чувства и невидима), когато отива на екскурзия до готически манастир и намира... Тетрамерон – четири "кутии с истории", които крият (с архаичен, разговорен език и на принципа "разказ в разказа" като в Декамерон) символи и отговори не само за живота на Соледад, а ключовете за разгадаването на цялата мистерия ще дава самият Хосе Карлос Сомоса на 8 декември като гост на Софийския литературен фестивал.

 

 

Там, в Кавен, истории да искаш. Има ги във всички села, но в Кавен са толкова много и са такива небивалици, че съсипват истината, сломяват я от изтощение. Накрая човек започва да мисли, че истината и лъжата не съществуват в Кавен. Защото – там си го знаят – и двете са само още две взаимозаменяеми и дори, стига да мине достатъчно време, еднакво правдоподобни истории.

 

Ето защо отидох в Кавен преди две зими и прекарах една нощ в слушане на истории. Повечето, разбира се, за Люстюкрю.

– Люстюкрю бил много оправно момче, госпожа – ми разказваше един от моите най-добри информатори, байчо с набраздена от бръчки пепелява кожа, сива шапка и малки очички, докато отпиваше глътчици вино, което нямаше свършване. – От ония свестни момци, каквито вече почти няма, щото сегашните повечето заминават да учат в столицата.

Но Люстюкрю бил от ония предишните, госпожа, от ония от Кавен, дето не напущали, щото селото и полето им били на сърце. Всичките съседи говорели какъв късмет били извадили близките му с него.

Късмет, късмет, докато не видял оная смачкана фотография.

Та се питам, госпожа, кой ли, по дяволите, я е оставил там насред пътя между вадите. Щото била страница, откъсната от някакво списание, по това нямало никакво съмнение, но кой ли я оставил и за какъв дявол?

 

На мене ми го разправиха едни, на които пък други, дето го видели, им разправили това: едно слънчасало пладне, кога Люстюкрю се връщал от работа на полето, съдбата поискала да намери оная смачкана хартишка и да я вземе, не за друго, ами щото клетото момче хич не обичало да се хвърлят нечистотии по пътя.

– Ей, Люстюкрю! – подвикнали му другарите му.

Той обаче не им отвърнал, вторачен в оная смачкана и черновата хартишка.

– Какво е това, Люстюкрю? – попитали те. – Какво гледаш?

И го видели как прибрал хартишката в джоба и се отдалечил, смълчан като гьол зимъска, госпожа, или като малко камъче.

soledad1

На другия ден майката същото го разправяла на мегдана. На тоя каже, на оня каже, дип не знаела към кого да се обърне:

– Каква муха му е влязла на моя Люстюкрю? Вчера, идва си от полето, отиде и се залости в сайванта, хапка не тури цял ден, аз го викам, а той ми вика, че не бил гладен, питам го глава ли го боли, а той: "Да, майко, боли ме главата от това слънце". Не дай боже да ми легне болен сега!

Баща му и той същите ги приказва:

– Не дай боже наш Люстюкрю да го налегне некоя болест!

А пък бил единственото мъжко и им трябвал да помага в полските работи. Но другарите на Люстюкрю рекли на баща му, че къде ти, нищо му било нямало, видял бил някаква откъсната хартишка от списание и се захласнал по нея.

– Моят Люстюкрю не чете – казал бащата.

– Но онова ще е било снимка – му отвърнали. – Сигур на някое моме. Лапнал е нашият Люстюкрю! – разкикотили се те с пълно гърло.

На добрия човек не му трябвали повече подигравки, за да разбере всичко. Върнал се вкъщи оклюмал, без да посмее дори да повика сина си, който още бил под сайванта.

– Момчето е на шеснаeсе и свят още не е видяло! – ожалил го той.

– Как да не е видял! – опряла му се жена му. – Може да е на шеснаeсе, ама вече е виждал списания, слушал е радио, ходил е на кино. Казвам ти, че на моя Люстюкрю му има нещо.

– Има му – няма му, утре да е на полето, щото инак ще я скъсам аз тая снимка – решил въпроса бащата.

– Виновно е момичето от снимката – намесила се щерката, любимката на семейството, една малка на всяко гърне мерудия и лудетина с мелодично гласче. – Казва се "Женифебоски" и свети през нощта!

 

Оказва се, че хубостницата била влязла в сайванта на свечеряване, провирайки се през една дупка между дъските, и се заела да шпионира брат си. Люстюкрю седял по гащи на земята, гледал хартишката и повтарял с гърлен глас онова име. Тя, която била кралицата на Всемира, му закрещяла.

– Люстюкрю, дай да я видя! Покажи ми Женифебоски, Люстюкрю, или ще кажа на всички, че свети през нощта!

Люстюкрю я погледнал, сякаш не я познавал, повторил още веднъж онова име, ако изобщо било така, и без да ѝ я покаже, стиснал хартишката в шепа и се изкатерил по една стълба до най-тъмната част на сайванта, където момиченцето го било страх да иде.

– Вярно ли е това, дето светела нощем? –попитал бащата.

– Свети ами, и още как! – закимало момиченцето и замяткало вързаната си на опашка коса, която бащата толкова харесвал. – Свети като звезда!

soledad

– Като звезда, ама от киното! – обяснил им на другия ден с добро чувство за хумор мосю Гаспар, докторът на Кавен, едно любезно и учено човече, когото родителите били извикали да говори с Люстюкрю. Това е цялата загадка: Люстюкрю бил намерил страница от списание със снимка на холивудска актриса и се влюбил. Една от онези невъзможни любови, които всички сме изпитвали, когато сме били на неговите години. Няма място за безпокойство, ще му мине. Този днешен свят ни изкушава все по-често с фалшиви и съвършени видения, а момчето е на възраст да се заплесва по тия работи. Баща, майка и щерка го слушали, изумени от учеността му.

– Всичкото това той ли го рече? – попитал бащата.

– Не, къде ти! Ние обаче, които вече имаме известен опит, умеем да си вадим изводи. Отначало дори не искаше да ме пусне да вляза. Казвах му: "Люстюкрю, отвори, аз съм – мосю Гаспар!". Никаква реакция. Само повтаряше онова шантаво име отново и отново, докато накрая схванах какво казваше. Усмихнах се и го попитах: "Това нейното име ли е, Люстюкрю? Дженифър Будовски?". Не отговори, но след малко ми отвори вратата и ей го нa, поразмъкнат и попребледнял, но иначе все същия Люстюкрю, какъвто си го знаем. "Така се казва, нали? – му казах. – Това е името на момичето от снимката, нали?" Той кимна утвърдително. "Коя е? Актриса ли е? На мене не ми звучи познато, но аз съм вече на години и не познавам и половината от днешните знаменитости. Холивудска актриса ли е?" Той отново кимна. Тогава, след като бях спечелил доверието му, добавих по-спокойно: "Люстюкрю, синко, може ли да ти обясня нещо?". И му говорих в продължение на половин час.

Той ме изслуша много внимателно. Казах му, че не бива да влага толкова страст в един блян. Че холивудските актриси и актьори са химери, че аз на неговата възраст бях влюбен в една, която се казваше Бет Дейвис, и че ако се случи лично да се запознае с онази Дженифър, със сигурност ще се разочарова. Много е хубаво човек да си фантазира, му казах, но трябва да стъпва здраво на земята. Добавих, че държането му много ви е разтревожило, и го помолих да излезе от уединението си и да се върне към живота. Той склони, както сами ще се убедите. Не след дълго пак ще си е предишният Люстюкрю. Де да се разрешаваха всички младежки проблеми така!

– Снимката обаче свети в тъмното! – настоя на своето момиченцето.

– Откъде го измисли това, малката! Ти си по-голяма фантазьорка и от брат ти!

– Вие видяхте ли я?

– Не, не ми я показа. И не мисля, че трябва да го принуждавате да го прави. Тази снимка си е неговата малка невинна тайна.

 

Лесно е да си представим с какво щастие посрещнали почти всички, във и вън от семейството, здравомислието на доктор Гаспар. А като казвам "почти всички", искам да кажа "не всички". Ще рече: имало някой, който продължавал да е нещастен, и това била майката. Онези, които я чули заранта на мегдана, разказали на други, които после ми разправиха на мене, че била казала:

– Моят Люстюкрю е излъгал доктора.

Същото повтаряла и вкъщи, докато бащата, който вече си бил наумил да върне отново сина си на работа, не изгубил търпение.

– Много ти разбира на тебе главата!

– Разбира ми, и още как! Моят Люстюкрю не е влюбен. Спомни си, когато се влюби в Симон, тая на Жонфретови. Съвсем различно беше!

– Ти пък да не разбираш повече от доктора!

– Аз съм му майка и го познавам!

– Тогава кажи ми какво му е?

Известно време се чувала само течащата в мивката вода и търкането на чиниите с парцала. Ведно с тези шумове се разнесло и хлипане.

– Нещо ужасно – изрекла тя най-подир.

Накрая обаче и майката се съгласила, че докторът е прав, когато още същата вечер Люстюкрю напуснал сайванта и вечерял със семейството. Вярно, говорел малко, но пък лапал здравата, а да види сина си да яде така, действа успокояващо на всяка майка. Тази вечер добрата жена се почувствала толкова добре, че дори кандисала на врънканията на мъжа си, който ѝ имал мерак от дни. Разправят, че били насред работата, когато виковете ги секнали. Били тъй ужасяващи, че цялата къща се тресяла. Всички изтърчали ни живи, ни умрели до стаята на Люстюкрю и намерили клетото момче голо-голеничко, свито върху леглото, обгърнало краката си с ръце и треперещо.

– Майко! – хленчело, уплашено до смърт. – Майко! Майко! Майко!

– Моят Люстюкрю! – крещяла женицата, прегръщайки го. Синчето ми! Моят Люстюкрю!

Разправят го ония, които са разбрали какво е ставало половин час преди момчето да може да върже две свестни думи. Така тракало със зъби, че баща му усукал единия крайчец на чаршафа и му го тикнал в устата, за да не си прехапе езика. А когато било в състояние да говори, разказало нещо много странно.

soledad3

Присънил му се бил сън, казало. Сънувало, че отишло с влак в Холивуд да види Женифер Будоски. А Холивуд бил някакво поле, пълно със статуи под лунната светлина, из което мълчаливо се разхождали хора. Когато погледнало тези хора, го побили тръпки, защото очите им блестели като сълзите на издяланите от дърво светци в църквата.

Тук той отново закрещял и всичко, което изрекъл от този момент нататък, никой не го разбрал. Че хората си били съблекли дрехите и вече не били хора, ами кучета. Кучетата се докосвали едно друго по срамотиите си и се гонели като свирепа ловна глутница, от онези, дето вдигат дивеча в горите, и шиите им били целите в скъпоценности, зъбите им докарвали на изкуствени, лапите им били като живака на огледалата, пишокът – като отровна гъба, а оная работа на женските – раззината и кървяща като срез от бръснач по кожата на бебе. После изведнъж не били вече и кучета, а нещо много различно. Нещо, дето нямало нищо общо ни с животни, ни с хора. А сред тях стояла Женифер Будоски и щом я зърнал, тутакси разбрал, че ще полудее. В мига, в самия миг, в който Женифер Будоски го погледнела, мозъкът му щял да се пресече като престояло мляко и да прелее вкиснат през ушите му. Затова и се събудил с викове.

– А, хубаво – рекъл баща му. – Било е само сън.

Но и той самият бил впечатлен от разказаното от Люстюкрю.

("Всеки би бил – мисли си потресена Соледад. – Що за сън било това? Дори не мога да го преразкажа!")

 

 

 

cover-tetrameron   Тетрамерон. Историите на Соледад (превод Захари Омайников, 244 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците


Срещата с Хосе Карлос Сомоса е на 8 декември от 17:00 часа в Мраморно фоайе на НДК, ет. 2, в рамките на Софийски литературен фестивал

Мъже без жени

Понеделник, 07 Декември 2015г. 16:16ч.

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." казва Харуки Мураками, а в неговата японска "градина", наречена Мъже без жени са пораснали седем разказа, в които мъжете и жените се движат по тънката граница между любовта и самотата, музиката и тишината, сънищата и реалността... там, където всеки детайл е важен и променя цвета и уханието на всяка "градина на живота". А сега се запознайте с (откъс от разказа) Кино – бивш бегач и продавач на маратонки, и настоящ собственик на бар, който "поема самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда", докато преживява изневяра, срещи с мистериозен мъж на име "Полето на Бога" (иначе казано Камита), с една котка, три змии и...

 

 

КИНО


Мъжът сядаше неизменно на едно и също място. На стола в самия край на барплота. Ако, разбира се, не е зает, но той беше почти винаги свободен. Защото, освен ако барът не се напълнеше, мястото изобщо не се хвърляше в очи, пък и не можеше да се нарече приятно. Таванът над него бе скосен и нисък, понеже отзад имаше стълба и човек трябваше да внимава да не си удари главата, като става. Мъжът беше висок, но обичаше само това сбутано място.

Кино си спомняше отлично първия път, когато този мъж дойде в бара. Отчасти защото беше с идеално обръсната глава (синкава, сякаш машинката бе минала преди малко по нея), а и защото, макар и слаб, беше широкоплещест и блясъкът в очите му бе някак остър. Скулите му изпъкваха, челото му бе широко. На възраст да беше около трийсет и две-три. Дори да не валеше, дори да нямаше и признаци, че ще вали, той носеше дълъг сив дъждобран. Първоначално Кино го взе за мафиот, притесни се донякъде и беше нащрек. Минаваше седем и половина през една хладна априлска вечер и в бара нямаше други посетители.

Мъжът си избра мястото в сами края на барплота, седна, съблече се, закачи дъждобрана на куката на стената, поръча си тихо бира, след което се зачете мълчаливо в една дебела книга. По физиономията му личеше, че е дълбоко погълнат от четенето. След трийсетина минути си изпи бирата, вдигна леко ръка, повика Кино и поръча уиски. На въпроса коя марка предпочита, отвърна, че му е все едно.

– Възможно най-обикновен скоч. Двойно. Добавете същото количество вода и малко лед, ако обичате.

Възможно най-обикновен скоч ли? Кино наля "Уайт Лейбъл", добави същото количество вода, разби лед и пусна в чашата две малки хубаво оформени кубчета. Мъжът отпи глътка, опита го, присви очи и изрече:

– Така е добре.

После чете още около половин час, стана и си плати в брой. Извади дребни и ги преброи, та да не е нужно да му се връща ресто. Щом си тръгна, Кино си отдъхна. Но и след като мъжът си отиде, присъствието му остана известно време да витае наоколо. Докато се суетеше зад бара, Кино все поглеждаше към мястото, където допреди малко онзи бе седял, защото имаше чувството, че някой там ще вдигне леко ръка и ще поръча нещо.

 

Мъжът започна да посещава редовно бара – горе-долу веднъж, най-много два пъти седмично. Първо пиеше бира, после си поръчваше онова уиски ("Уайт Лейбъл" със същото количество вода и малко лед). Понякога поръчваше и втора чаша, но обикновено изпиваше само една. Случваше се и да разгледа написаното на черната дъска меню за деня и да си вземе нещо леко. Беше неразговорлив. Дори и след като зачести да идва, отваряше уста само колкото да поръча. А ако погледите им се срещнеха, кимваше едва-едва, сякаш да каже: "Помня ти физиономията". Пристигаше сравнително рано вечер с книга под мишница, слагаше я на бара и четеше.

Неизменно дебела книга. Не го видя да чете джобни издания. Измореше ли се (или поне Кино предполагаше, че се е изморил), вдигаше очи от страницата и изучаваше една по една наредените на рафта пред него бутилки с питиета, сякаш изследваше редки препарирани животни от далечни земи.

Но щом свикна с мъжа, Кино престана да се чувства неловко дори да останеха само двамата в бара, понеже и самият той беше по характер неразговорлив и не му тежеше да си мълчи в присъствието на други хора. Докато мъжът четеше вглъбено, Кино вършеше онова, което би правил и ако е сам – миеше съдовете, приготвяше сос, подбираше и пускаше плочи или сядаше и преглеждаше сутрешния и вечерния вестник.

Не знаеше името на мъжа. Онзи знаеше неговото, защото и барът се казваше "Кино". Мъжът не си каза името, а и Кино не го попита. Онзи беше просто редовен клиент, който идва, пие си бирата и уискито, чете мълчаливо, плаща си сметката в брой и си тръгва. Не притесняваше никого. Какво повече беше нужно да знае за него?

kino2

Кино бе работил седемнайсет години във фирма за спортни стоки. В университета беше превъзходен бегач на средни разстояния, но в трети курс получи травма на ахилесовото сухожилие, прости се с идеята да влезе в някой ведомствен отбор и с препоръката на своя треньор постъпи като редови служител във въпросната фирма. Основен дял в производството ѝ заемаха маратонките и задачата на Кино беше да убеждава колкото се може повече магазини за спортни стоки да ги продават. Както и колкото се може повече състезатели да изпробват качествата им. Фирмата, средно предприятие със седалище в Окаяма, не беше известна като "Мидзуно" и "Асикс". Нито пък толкова икономически мощна като "Найки" и "Адидас", че да сключва ексклузивни договори с най-прочутите състезатели по бягане в света. Не разполагаха дори с бюджет за обяди, вечери и други развлечения за изявени спринтьори. Можеше да поканиш такива хора на угощение само за сметка на командировъчните си или със свои пари.

Предприятието обаче изработваше прецизно маратонки за най-добрите в този спорт – на ръка и без да гони печалба, и немалко състезатели оценяваха добросъвестния им труд. "Работи съвестно и резултатът ще е налице" бе девизът на основателя и президент на фирмата. Подобна непретенциозна и леко анахронична тактика очевидно подхождаше на характера на Кино. Дори мълчалив и необщителен човек можеше да върши някак тази работа. Или може би тъкмо защото бе такъв по характер, имаше треньори, които му вярваха, и състезатели (макар и не чак толкова много на брой), които го обичаха и уважаваха. Изслушваше внимателно всеки бегач от какви точно обувки се нуждае и предаваше информацията на шефа на производствения отдел. Работата му беше посвоему интересна, а и си заслужаваше да я върши. Заплатата не можеше да се нарече добра, но го задоволяваше. Самият той вече не бе в състояние да бяга, но му беше приятно да наблюдава как младите, пълни с енергия състезатели в красиви спортни екипи спринтират жизнерадостно на пистата.

 

Напусна фирмата не поради неудовлетвореност от работата, а заради неочаквана неприятност в семейството – разбра, че колегата, с когото бе най-близък, има връзка с жена му. Кино прекарваше повече време в командировки из страната, отколкото в Токио, и натъпкал огромна чанта с мостри, обикаляше спортните магазини, местните университети и фирмите с отбори по лека атлетика. Жена му и колегата бяха започнали връзката си в негово отсъствие. Кино не беше човек, който лесно се досеща за подобни работи. Мислеше си, че всичко в брака му е наред, и никога не се бе усъмнявал в думите или поведението на жена си. Тъй че никога нямаше и да разбере какво става, ако случайно не се бе върнал по-рано от командировка.

Същия ден, още щом пристигна в Токио, веднага отиде в апартамента си в Касай и завари жена си и своя колега голи в леглото. Един върху друг в тяхната спалня, в съпружеското им легло. Нямаше място за илюзии. Жена му беше отгоре и затова, когато Кино отвори вратата, двамата с нея се оказаха лице в лице един срещу друг. И той видя как прекрасните ѝ гърди подскачат лудешки нагоре-надолу. Тогава беше на трийсет и девет, а жена му на трийсет и пет.

Нямаха деца. Кино наведе глава, затвори вратата на спалнята и с пълната със събралите се за седмица дрехи за пране чанта на рамо напусна и никога повече не се върна в апартамента в Касай.

kino

***

Кино имаше неомъжена леля – красива жена, по-голяма сестра на майка му, на която още от малък беше галеник. Дълги години тя поддържаше връзка с по-стар от нея свой приятел (може би "любовник" би било по-точно), който бе проявил щедростта да ѝ купи малка къща на "Аояма". Отдавна отминали чудни времена. Леля му живееше на втория етаж, а на първия държеше кафене. Отпред имаше малка градина и великолепна върба с увиснали до земята листати клони. Къщата се намираше в дъното на тясна уличка зад музей "Недзу", тоест не на най-прекрасното място за привличане на клиенти, но леля му притежаваше удивителна способност да омайва хората и заведението ѝ преуспяваше посвоему.

След като навърши шейсет обаче, тя получи болки в кръста и ѝ беше все по-трудно да върти сама кафенето. Затова реши да го затвори и да се премести да живее в един курорт с минерални извори в Идзу Коген, където щеше да има и възможност за рехабилитация, и се обърна за съвет към Кино:

– Какво би казал да поемеш ти заведението?

Този им разговор се състоя три месеца преди той да разкрие изневярата на жена си. Тогава Кино отвърна, че оценява предложението ѝ, но за момента е доволен от положението си.

Подаде молба за напускане, а след това позвъни на леля си, за да разбере дали все още не е продала кафенето. Стана ясно, че го била регистрирала в агенция за недвижими имоти, ала засега нямало сериозен купувач. Тогава той ѝ каза, че мисли да направи там нещо като бар, и я попита не би ли му дала къщата под наем, който да ѝ плаща всеки месец.

– Ами работата ти?

– Тези дни напуснах.

– А жена ти не е ли против?

– Сигурно скоро ще се разведем.

Кино не обясни причината, а и леля му не попита. Последва само кратко мълчание. После тя каза колко е месечният наем. Сумата беше далеч по-ниска от онази, която той очакваше.

– Мисля, че ще мога да се справя. Ще получа, надявам се, компенсация от фирмата, тъй че няма да ти създам неприятности.

– Това изобщо не ме притеснява – отсече категорично леля му.

Те никога не бяха разговаряли кой знае колко много (майка му не одобряваше особено това той да се привързва към леля си), но открай време двамата се разбираха удивително добре. Леля му знаеше прекрасно, че не би нарушил обещанието си.

Кино похарчи половината от спестяванията си, за да преустрои кафенето в бар. Закупи възможно по-просто оборудване, скова от дебели дъски дълъг барплот и разположи красиво столовете. Облепи стените с тапети във вдъхващи спокойствие цветове и промени осветлението, така че да те накара да се отпуснеш и да си изпиеш с наслада питието. Пренесе от къщи скромната си колекция от плочи и ги подреди на една полица. Имаше и прилично стерео грамофон "Торенс", усилвател "Луксман" и малки двуканални тонколони "JBL", които си беше купил още като ерген и които тогава не бяха никак по джоба му. Само че той открай време обичаше да слуша стар джаз на плочи. Това бе единственото му хоби, което никой край него не споделяше. Освен това в студентските си години беше работил като барман в едно заведение на "Ропонги" и можеше да забърква коктейли "наизуст".

***

Нарече заведението "Кино", защото не можа да измисли по-подходящо название. Първата седмица не влезе нито един посетител. Кино обаче бе вътрешно готов за това и не се разтревожи особено. Не беше казал на никого от познатите си, че е отворил бар, не го рекламира, нито закачи хвърляща се в очи табела. Просто зачака търпеливо ексцентрици да се натъкнат на малкото, сгушено в дъното на задната уличка заведение. Все още не беше изхарчил напълно парите от обезщетението, а жена му не предяви никакви финансови претенции. Тя вече живееше при онзи негов колега, тъй че апартаментът им в Касай се оказа ненужен и решиха да го продадат, да изплатят дълга към банката и да си разделят остатъка от парите. Кино се настани на втория етаж, затова в крайна сметка можеше известно време да свързва двата края.

В очакване на първия посетител Кино най-сетне успя да си достави удоволствието да слуша до насита музика и да се потопи в книгите, които искаше да прочете. Поемаше напълно естествено самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда. Често си пускаше плочите със соловите парчета на пиано на Арт Тейтъм. Те отговаряха на настроението му в момента.

Не беше сигурен защо, но не изпитваше никаква обида и яд към жена си и колегата, с когото тя му изневери. В началото шокът бе несъмнено жесток и известно време не можеше да разсъждава трезво, ала не след дълго започна да мисли, че явно така е трябвало да стане. Че в крайна сметка сам си е виновен да му се случи подобно нещо. Не беше постигнал каквото и да било, не беше извършил нищо полезно в живота си. Не беше успял да направи никого щастлив и разбира се, не направи щастлив и себе си. Не можеше и да проумее точно що е то щастие. Вече не възприемаше ясно и чувства като болка, гняв, отчаяние, примирение. Можеше най-многото да намери място, за да завърже здраво сърцето си, което, лишено от дълбочина и тежест, да не се понесе нанякъде безцелно. Малкият бар "Кино", заврян в дъното на задната уличка, се превърна в това конкретно място. Както и – най-вече като атмосфера – в удивително уютно пространство.

kino4

Преди хората уюта на бара откри една сива бездомна котка. Самка с красива дълга опашка. Хареса си очевидно извита навътре лавица за дреболии в ъгъла на бара и спеше там свита на кълбо. Кино се стараеше да не ѝ обръща внимание, защото предполагаше, че тя вероятно иска да бъде оставена на спокойствие. Хранеше я веднъж дневно и ѝ сменяше водата, но само толкова. Освен това ѝ направи вратичка, за да може да влиза и да излиза когато си пожелае. Ала неизвестно защо и тя като хората предпочиташе да използва предната врата.

 

 

 

 

cover-myje-bez-jeni   Мъже без жени (превод Дора Барова, 256 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международния панаир на книгата в НДК

Дъблинчани

Сряда, 24 Февруари 2016г. 10:30ч.

Ако попитате някого днес "Кои са най-известните дъблинчани?", вероятно бързо ще получите отговора "Боно и U2, естествено", но преди поп културата да залее и удави света, Дъблин и Ирландия са синоними на едно име и то е Джеймс Джойс – писател-гражданин на необятния свят на думите, чийто емблематичен епос Одисей, романите Портрет на художника като млад (тази година маркира 100 години от издаването му), Бдение над Финеган и неговите Дъблинчани (сборник с 15 разказа, които проследяват детството, юношеството и зрелостта на своите герои) живеят адски дълъг живот... просто защото и хората, и светът оттогава до днес не са се променили особено, нали!? Затова сега се запознайте с Евелин (откъс от едноименния разказ в Дъблинчани), която броди по ръба на дилемата "Тук или Там"... дилема, пред която стоят хиляди българи днес, 100 години по-късно.

 

 

Евелин

Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.

Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетонния плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха на нея със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст купи ливадата и построи на нея къщи – не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата – Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу Сакатото, и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу Сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща ѝ, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща ѝ още не беше чак дотам лош; при това и майка ѝ беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите ѝ бяха порасли до един; майка ѝ умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.

dubliner1

Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не ѝ бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок. Бил приятел на баща ѝ от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща ѝ обикновено казваше мимоходом:

– Сега е в Мелбърн.

Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе, в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше ѝ се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги ѝ бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:

– Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?

– Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!

 

Нямаше да пролее нито сълза за магазина. Но в новия ѝ дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя, Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето ѝ. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка ѝ го спира. Сега нямаше и кой да я защити – Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да ѝ додяват донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата – седем шилинга, – а и Хари винаги изпращаше каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да ѝ даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая ѝ даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обяд за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд ѝ струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете малки деца, които ѝ бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд – и тежък живот, – но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.

 

С Франк ѝ предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен. Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес, където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до къщи. Веднъж я заведе да види "Циганката" и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да ѝ се харесва. Толкова неща ѝ разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал ѝ бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и ѝ бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща ѝ се бе научил за тая връзка и ѝ забрани дори да мисли за него.

– Тия моряци са ми ясни – рече той.

Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.

 

Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута ѝ вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото – за баща ѝ. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща ѝ напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той ѝ чете някакъв разказ за призраци и ѝ препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут6. Тя си припомни как тогава баща ѝ си сложи на главата майчината ѝ шапка, за да разсмее децата.

dublineve

Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията ѝ бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите ѝ долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща ѝ влезе важно в стаята на болната и каза:

– Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат!

И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния ѝ живот я прониза до дън душа – живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:

Derevaun Seraun! Derevaun Seraun!

Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще ѝ даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.

 

.................................................................................

 

Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че ѝ говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите ѝ са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли Бога да я напъти, да ѝ посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да ѝ се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.

Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.

– Ела!

Всички морета на света забушуваха край сърцето ѝ. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.

– Ела!

Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете ѝ стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.

Евелин! Еви!

Той се втурна зад бариерата и ѝ извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите ѝ той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.

 

 

 

cover-dyblinchani   Дъблинчани (превод Асен Христофоров, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Уважаеми господин М.

Понеделник, 29 Февруари 2016г. 14:14ч.

"Да, имам планове за вас, г-н М. Сигурно си мислите, че около вас няма никой, но от днес нататък аз ще съм до вас. В известен смисъл винаги съм бил до вас – сега вече и буквално. Тук съм и не смятам да си тръгвам скоро." – понякога героите на романите пишат до своя СъздателПисателят – водят го в непознати светове на границата между реалност и фикция. Там, на ръба на мистерията, където живее писателят М. от романа Уважаеми господин М. (четете откъса по-долу) на холандския автор, продуцент и актьор Херман Кох. Всъщност, господин М. е самоиронично алтерего на Кох (дори хитовия му и филмиран роман Вечерята живее тук огледален живот под името Възмездие) като писател, хванат в капана на мистъри съседа от долния етаж, между спомените за бляскавото писателско минало, обремененото настояще и интригата в неговия шедьовър, разказващ за двама влюбени и безследно изчезналия им учител по история Ландзат.

 

 

В пълнометражния филм, сниман по "Възмездие", има сцена, в която двамата с Лаура крачим по плажа, хванати за ръка. Събули сме се. Лаура носи пола, а аз съм навил крачолите на дънките си до коленете.

– А сега какво? – пита Лаура.

– Как така "а сега какво"? – ѝ отвръщам аз с въпрос.

 

Една вълна залива босите ни крака. Плажът е пуст, но по всичко личи, че е лято. Защо сте се съгласили да изместите действието от зимата в лятото?

Така се губи нещо съществено. Единствено и само силният снеговалеж принуди историка Ландзат да прекара нощта в Терхофстейде. Нямаше хотел, наложи се да спи на тавана. Ние лежахме долу, на матрака пред печката. Онази нощ не мигнахме. Притискахме се един в друг, за първи път останахме облечени. Повтаряхме си, че трябва да сме подготвени за всичко.

misterm3

На това място филмът се отклонява от книгата ви. Колкото и да въртим и сучем, действието, което се развива през лятото, ни вменява вина. Учителят си е същият досадник, но вече има свободата да продължи към парижките си приятели. И на Ландзат филмът вменява повече вина, отколкото имаше в действителност. Зрителят в залата е запознат с историята – случката вече е разнищвана неведнъж в медиите. Учителят по история изчезва безследно. Защо не си тръгва? – се чуди зрителят. – Защо не остави младежите на мира?

 

От време на време до нас долиташе проскърцването на леглото над главите ни. Тогава притаявахме дъх. Навярно и учителят не спа добре онази нощ. Стана веднъж, стъпките му преминаха по дървения под, после слязоха по стълбите. Лаура се притисна още по-силно в мен. Чухме дървената вратичка на тоалетната, а след известно време – и трополящата струя. Беше толкова близо, сякаш уринираше върху нас, както щеше да каже Лаура по-късно. Във всеки случай това бе нещо, което предпочитахме да не чуваме.

На следващата сутрин се събудихме от тракане в кухничката. Останахме в леглото и придърпахме завивките, така че, когато Ландзат се показа от кухнята, изпод одеялото се подаваха само главите ни.

misterm5

– Кафето е готово – оповести той. – Искате ли пържени яйца?

На закуска почти не си проговорихме. Понеже печката още не се беше разгоряла, с Лаура се бяхме увили с по едно одеяло. Виждах, че и тя като мен се мъчи да не зяпа историка, чиито конски зъби дъвчеха лакомо пържените ни яйца.

– Така. Втори опит – каза той накрая и стана, за да си облече якето.

Ала през нощта беше наваляло още повече. Още щом съгледахме "костенурката", която едва се подаваше изпод дебелия бял юрган, разбрахме, че трябва да оставим всяка надежда за скорошно заминаване на Ландзат. Въпреки това надянахме ръкавиците и криво-ляво изчистихме прозорците и предния капак от снега. С лопата, която донесох от килера, разровихме колелата, но този път колата просто отказа да запали. Двигателят заглъхна още при първия опит и не се обади повече.

С Лаура виждахме добре лицето на учителя си по история през заснежения преден прозорец на "костенурката". Спогледахме се. От устата на Лаура излизаха бели облачета пара. Тя стисна очи. Снегът беше спрял – гладката покривка имаше цвят на навлажнена хартия, която сякаш не се разстилаше под краката ни, а бе надвиснала над главите ни като снишен таван. Стори ни се, че са минали поне десет минути, преди вратата на колата да се отвори и Ландзат да излезе от купето.

 

– Предполагам, че в селото няма сервиз – рече той. – Но сещате ли се поне за някое селце или градче в околността, където могат да ми помогнат?

Още помня как стоеше там. Длъгнестата му фигура в снега. Беше дошъл без покана. Беше ни изпил джина и ни беше изял последните яйца. Посред нощ беше уринирал шумно в тоалетната. Но ние бяхме млади. Веднъж да заминеше, и до час щяхме да сме го забравили. Ако беше лято, нямаше да е проблем да си тръгне веднага. Но през зимата нещата стояха малко по-различно.

– В Ретраншмон няма нищо – замислих се аз. – Опасявам се, че трябва да отидем до Слайс.

Заговорих в множествено число, без да му мисля много. Погледнах към Лаура, но тя си беше свалила ръкавиците и се опитваше да си стопли пръстите с дъха си.

– Колко има до там? – попита Ландзат. – До Слайс.

– Около пет километра май. Един час ходене при нормални обстоятелства. Сега вероятно ще отнеме повече.

 

И така, мълчаливо и без да се колебаем, ние сключихме споразумение двамата с Лаура да го придружим – или поне аз. Лаура ни беше обърнала гръб и вече крачеше смълчана, с ръце на кръста, към входната врата, като вдигаше високо крак при всяка своя стъпка.

– Или пък ако се сещате за някого в селото, от когото можем да се обадим на сервиза? – предложи Ландзат.

– И без това трябва да пазаруваме – отговорих аз на учителя. – Нямаме нищо за ядене. Така че ще дойдем.

Изместиш ли действието от зимата в лятото, историята добива съвсем различна окраска. Не е като да преместиш църковна камбанария – по-драстично е.

misterm4

 

* * *

 

Съпругата ви седи на предната седалка до мен и ме напътства ("На следващата отбивка вляво"), дъщеричката ви мирува на задната седалка, подпряла е глава на вратата, в огледалото виждам как се затварят очите ѝ – всеки миг ще заспи.

За да избегна мълчанието, отбелязвам колко е зелен пейзажът, колко е обширен и пуст, почти като да го описвам. Съпругата ви отвръща, че това е основната причина да идвате тук – тук си прочиствате съзнанието.

Пристигаме. Паркирам на дигата пред бялата къща. Отпред стои и субаруто. Синьо. Входът на къщата е отзад. Помагам с изваждането на чантите. Съпругата ви събужда детето. Отнасям покупките по пътеката. Мяркам зеления улук, бръшляна, прозорчето на тоалетната или банята, табелката с номер 1 в края.

Влизаме. Всекидневна с отворена кухня. Дъщеричката ви се затичва към телевизора и го включва. Съпругата ви вади някои неща от торбите и ги прибира в хладилника. После спира и ме поглежда.

Би могла да ми предложи питие, но по вида ѝ личи, че не ѝ е до това. Може би денят ѝ е бил дълъг и изтощителен. Единственото, което иска в момента, е да остане сама.

Само че аз не помръдвам. По екрана на телевизора сноват анимационни герои, засега без звук. Правя крачка към съпругата ви и незабавно съзирам промяната в погледа ѝ. Вярно, това е съседът отдолу – прочитам в очите ѝ, – но доколко го познавам в действителност? Къщата е отдалечена, от пътя не се чува нищо. Като да тръгнеш с непознат мъж. Когато осъзнаеш глупостта си, вече е прекалено късно.

Вдигам ръце – жест, с който искам да я успокоя, но съм наясно, че тъкмо успокоителният жест се поддава на различни тълкувания. Без съмнение, и серийният убиец, на когото си се доверил и когото си пуснал в дома си, ще се опита най-напред да те успокои с жестове.

Съпругата ви е затворила вратата на хладилника и е пуснала торбата на пода. Гледа ме ококорена.

Трябва да кажа нещо или да се сбогувам и да напусна. Но аз стоя и мълча.

Тогава дъщеричката ви се провиква:

– Мамо! Мамо, ще дойдеш ли да гледаме?

 

Защо пишете

Такъв е, значи, животът на писателя.

Писателят се събужда, влиза под душа, бърше се – като всеки друг. И малко след това изниква първият проблем: закуската. Днес писателят е сам, съпругата му и дъщеричката му са на вилата, а той не помни как се прави кафе. В екстремна ситуация – при корабокрушение, ядрена авария, земетресение – вероятно ще успее да извика спомена. Филтър. Мляно кафе. Вряща вода. Но светът не свършва с днешния ден. Събота е. Навън грее слънце. До дома на писателя са отворили кафене с масички отпред. Той заключва вратата и влиза в асансьора.

Момичето, което благоволява да се появи десет минути по-късно (не, не стана така – наложи се той да влезе да я повика!), очевидно няма представа с кого говори. Измърморва нещо от рода на "няма мляко". Извинява се, че не може да остави кафенето без надзор. Ама нали аз съм тук! – убеждава я той. – Ще хвърлям по едно око. Но момичето клати глава. Не може – отсича. Била нова. Работела само в събота. Била студентка. И какво следваш? – му се дощява да я попита. Но единственото, което прави, е да гледа смръщено. Укротява с ръка пърхащата страница на вестника.

Напоследък му се случва все по-често да не го разпознаят. Особено младите. Цели поколения, които не го четат. Би могъл да отдаде тоя факт на заниженото качество на образованието. В средните училища вече въобще не преподават литература! Но дълбоко в себе си знае, че вината не е в програмата по литература. Вината е в забравата, която му се заканва с пръст от прясно изкопания гроб. Няма драма. Многообещаващият талант, пробивът на средна възраст, а накрая и забравата. Забравата, предхождаща пълната тишина. Примирил се е с тая мисъл. Повтаря си, че човек трябва да опита от всичко.

Откъм ъгъла на собствената му улица – простил се е с мисълта за кафето, празният му стомах не понася кафе без мляко – се задава семейна двойка. Двойка на възраст, в края на петдесетте години. Децата вече са напуснали дома и съпрузите се разхождат заедно, споделят празнотата на една съботна сутрин, на цял един уикенд! Веднага усеща погледите им – съзират го, отместват очи, поглеждат още веднъж. Докато го подминават, се побутват един друг. Усмихват се неловко и го поздравяват с кимане. Той се покланя леко, да, аз съм, наистина съм аз, и после продължава напред.

 

Пътят му го отвежда покрай витрината на книжарницата. Плакатът с неговия лик още виси на стъклото. От 15:00 ч. до 16:30 ч. автографи ще раздава... Писателят се заглежда в лицето от плаката, а после и в отражението си в прозореца на витрината. Открийте разликите. Лицето на снимката може и да е по-младо от това в прозореца, но не чак безсрамно по-младо. Прочита го в израженията на библиотекарките, които го посрещат за литературните четения в библиотеките. Очаквали са някой самовлюбен тип, който не понася други снимки, освен превзетите портрети от задните корици на книгите си. Кадри, обработени на компютър, за да се махнат всички пъпки и петна. Колко хубаво, си мислят библиотекарките, на живо е почти като на снимката. Старостта му отива.

Не съм като Н., си казва писателят. Н. винаги заръчва така да осветят сбръчканото му лице, че да заприлича на модел, рисуван от художник от Златния век. На градоначалник. На римски император. На гръцко божество. Всеки детайл от снимката подсказва убеждението му, че повечето жени биха убили, за да почувстват почти осемдесетгодишното му тяло върху кожата си. И вероятно е прав, продължава М. Той хвърля един последен поглед на двете си лица в стъклото на витрината и продължава нататък.

 

 

 

cover-uvajaemi-gospodin-m   Уважаеми господин М. (превод Мария Енчева, 448 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

Щастливата носталгия

Понеделник, 07 Март 2016г. 14:14ч.

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

 

 

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

 

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

nothomb

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

 

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

 

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

hugo6

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

 

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

 

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

happynostalga

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

 

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

 

 

 

cover-shtastlivata-nostalgia   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

С череша се задави косът

Понеделник, 04 Април 2016г. 15:51ч.

Познавате Людмил Тодоров като сценарист и режисьор на филми като Любовното лято на един льохман, Приятелите на Емилия, Емигранти, Миграцията на паламуда... и сигурно знаете, че под повърхността на неговите (кино)истории винаги дебне тънка уловка, която ги превръща в това, което не са на пръв поглед – също както в новия му роман С череша се задави косът (откъс от него ви чака по-долу), необикновената близост между брат и сестра (Наско и Софчето), фината детска психология и ефирната еротика оформят пъзел на невъзможната любов между две сродни души, но на втори поглед...

 

 

Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.

Тя се казваше Розалия. Учеше в съседния клас. Имаше дълга тъмноруса коса и зелени очи. Беше малко по-висока от него. Ходеше с впити клинчета, върху които носеше роклички.

Ако някой мисли, че мъжът във втори клас не е мъж, трябва да прерови паметта си и ще открие там неща, които ще поиска да забрави на мига. Наско, както и всички други момчета, изпитваше сексуално влечение към Розалия, но все още нямаше дума за това. Нейните дълги, тънки крачета, очертани красиво под впитите клинчета, се разхождаха из сънищата на доста второкласници, които не знаеха как да гледат на тях и съответно не знаеха какво да ги правят. Всички искаха да ги направят нещо. Това незнание караше Наско да зачеркне себе си като личност и да подчини своето битие и съзнание на Розалия. Защото, ако си влюбен, си влюбен, и точка. Ако пък не си, не си.

 

Като начало Наско започна да изхранва Розалия. Той ходеше на училище със сандвич, приготвен от майка му, а Розалия си купуваше готови закуски. Сандвичите на майка му бяха неповторими и след като Розалия ги опита, нямаше връщане назад. Наско каза на майка си да му прави по два сандвича. През голямото междучасие той отиваше при Розалия и двамата закусваха заедно.

Наско не усещаше какво яде. За него беше важно, че през тези десет минути те двамата с Розалия са отдадени един на друг и целият свят престава да съществува. Двамата се хранеха в пълно мълчание. Любовта няма нужда от думи.

Веднъж Розалия изрази предпочитание към сандвичите с пилешко роле и нарязана отгоре зелена чушка. Оттогава Наско поръчваше на майка си само такива сандвичи. Когато тя се опитваше да разнообрази менюто му, той се мусеше.

Наско знаеше да чете и пише отдавна, а в смятането беше малък гений. Учителите му предрекоха бляскаво бъдеще и не сбъркаха – Наско влезе в Математическата гимназия, а в десети клас се окичи с титлата "световен шампион" заедно с отбора на гимназията.

На Розалия математиката ѝ куцаше и бъдещият световен шампион започна да ѝ решава домашните. Това му осигуряваше още няколко безценни минути насаме с нея. Двамата се виждаха след часовете. Наско решаваше задачите на един лист, а Розалия ги преписваше вкъщи. Всеки ден той я изпращаше.

 

През пролетта Наско стана на осем години. Майка му попита как иска да празнува рождения си ден, а той каза, че ще покани деца вкъщи.

– Колко деца смяташ да поканиш? – попита майката.

– Едно – отвърна Наско.

– Как едно! Покани целия клас. Как така ще каниш само едно дете. Кое?

Розалия.

Майката замълча, а после говори със Софчето, която на свой ред говори с Наско.

Насе, покани Розалия, но покани и други деца, иначе е неестествено. Не знам дали ме разбираш?

– Не.

– На рожден ден човек кани повече хора. Сега ще ти предложа един добър вариант. Покани Розалия, плюс още деца от твоя клас. Най-добре е да поканиш целия клас, защото ще е тъпо да пренебрегнеш някого. А после, след няколко дни, ще поканиш Розалия сама под претекст... "претекст" означава "повод, причина, оправдание"... да изядете остатъците от еклеровата торта на мама. Аз не съм срещала човек, който може да устои на нейната торта. Така нещата ще се подредят елегантно – първо ще бъдеш с Розалия в компанията на други деца, после ще бъдеш с нея насаме. С други думи, ще бъдеш с нея не един, а два пъти. Какво ще кажеш?

Наско изслуша сестра си много внимателно. Той беше способен да обработи огромен обем информация за броени секунди и да прецени плюсовете и минусите. След като ги прецени, той каза:

– Кажи на мама да направи пилешки сандвичи за двама души, пък може и да не прави еклерова торта. Но да има фанта.

kos

Наско отпразнува своя рожден ден в стаята си. Розалия дойде облечена с дълга рокличка и тричетвърти чорапи на розови цветчета. Наско пусна хевиметъл и наду уредбата докрай. После показа на своята гостенка новата си електронна игра. Ядоха сандвичи, еклерова торта, пиха фанта. Прекараха в стаята повече от три часа. През това време Софчето беше с антифони в ушите. След като Розалия си отиде, тя попита брат си как е минал рожденият ден, а той каза: "Супер".

 

На другия ден в училище се случи нещо неочаквано. Когато Наско отиде при Розалия с пилешките сандвичи, тя каза:

– Ти пак с твоите сандвичи. Не идвай повече, моля те.

През следващите дни Наско спря да контролира майка си какви сандвичи прави и вместо два сандвича, поръчваше един. Напоследък той гледаше филми с цуни-муни, а сега отново мина на екшъни. Едва ли някой друг освен сестра му можеше да направи верни изводи от тези промени в неговите предпочитания.

Един ден Софчето влезе в стаята на Наско и каза:

Насе, какво става с Розалия?

– Нищо.

– Друго момче ли има?

Наско не отговори. На Софчето ѝ се прииска да го гушне, но се въздържа. Тя седна на леглото му.

Насе, трябва да знаеш, че всички жени са такива. Жените обичат вниманието, но не обичат да е прекалено. Трябва да се правиш на леко недостъпен, иначе не е интересно. Трябва да уцелиш баланса между едното и другото.

При Наско умът беше над всичко. Той оцени високо напътствията на своята сестра и си направи съответните изводи.

 

След края на учебната година Наско отиде на село при баба си и дядо си и там срещна Гачето. Тя се казваше Гергана и беше внучка на една баба от селото. Говореше смешно, както говорят хората в провинцията. Беше в първи клас и ходеше с една и съща избеляла рокличка. Крачетата ѝ бяха кокалести и със синини. Тя почти нямаше вежди и цялата беше някак безцветна. За сметка на това притежаваше двайсет и четири каратова усмивка. Успехът на нейната усмивка се дължеше на това, че никога не слизаше от лицето ѝ.

Всяка сутрин бабата на Гачето носеше прясно мляко на бабата на Наско и водеше своята внучка да си поиграят с Наско. Игрите на село не са като тези в града. Наско се ориентираше трудно и разчиташе изцяло на Гачето.

– Хайде да се качим на дюлята – предложи веднъж тя.

– Какво ще правим там?

Тя не знаеше. Поради липса на други идеи се качиха на дюлята и лицето на Гачето светна от щастие. Те двамата бяха заедно, какво по-голямо щастие от това. Големите листа на дървото пазеха хубава сянка, а на клоните се седеше удобно. Наско започна да вижда дюлята не като криво дърво, а като къща или даже дворец с разклонения. Той можеше да избира в кои покои на палата да се настани, на кой клон да седне, къде да увисне с риск за живота и да се залюлее, а после с голяма мъка да изпълзи обратно.

Докато Наско опознаваше двореца, Гачето седеше усмихната и не правеше нищо друго, освен да му се възхищава. Той ставаше червен от тези гимнастики и често късаше дори дреха. Накрая кротваше и сядаше до своята вярна публика. Двамата дълго мълчаха и люлееха крака от клона. От време на време Наско авторитетно се изплюваше на земята.

Идеите на Гачето бяха все такива – първо изглеждаха глупави, но после се оказваше, че не е така, и Наско започна да ѝ се доверява за всичко. Постепенно доверието му взе да прераства в нещо, което му заприлича на връзката с Розалия, и той чак се стресна. Започна да се държи хладно с Гачето, да се прави на недостъпен.

 

Те двамата имаха своя игра. Наско се качваше на дюлята, а Гачето оставаше на земята и му правеше мишена с ръце във вид на кръг. Наско събираше плюнка, пускаше я и ако уцелеше кръга, Гачето му го стесняваше. Понякога плюнката падаше върху ръцете ѝ, тя ги избърсваше в рокличката си и отново правеше кръг. Веднъж плюнката падна на лицето ѝ, а тя така щастливо се разсмя с глас, че Наско усети в него да се надига нещо голямо и хубаво, нещо, което го изплаши много, и той каза:

– Не ми се играе повече.

Слезе от дюлята, прибра се вкъщи и остави Гачето сама. Критичен момент в техните отношения бяха закуските, които баба му им приготвяше към десет часа сутринта. Правеше им мекици, бухтички или сандвичи, и викаше Наско в кухнята да ги вземе. Той влизаше, грабваше една мекица и побягваше обратно навън.

Баба му го спираше на вратата.

– Вземи цялата чиния и покани Гачето.

– На нея не ѝ се яде – казваше Наско и се връщаше на бегом в двора.

Баба му изнасяше мекиците навън и слагаше децата да закусят. Точно този момент беше най-труден за Наско. Той никога не ядеше заедно с Гачето. Това му напомняше закуските с Розалия, а той не желаеше да си ги спомня по никакъв начин. Гачето се хранеше на масата, а Наско дъвчеше своята мекица далеч от нея.

Страхът му да не изпадне под очарованието на Гачето често го караше да се държи неестествено. Понякога той ставаше груб, точно когато се чувстваше най-добре с нея. Това внасяше смут в душата му. Наско возеше Гачето на своето ново колело по улиците на селото. Тя сядаше на рамката пред него и хващаше с две ръчички кормилото. Тези разходки бяха най-хубавото нещо, което Гачето можеше да си представи. Тя цялата сияеше. Искаше да благодари, но не знаеше как – липсваха ѝ думи, липсваше ѝ възпитание.

Тя гледаше Наско с нямо обожание, а той се дразнеше:

– Стига си се хилила такава.

Грубостите на Наско не нанасяха видими поражения на Гачето. Несломимата устойчивост на нейните чувства го стресираше, правеше го неуверен и слаб и той започна да я избягва. Затваряше се в къщата с оправдания от рода на: "Днес ще решавам задачи".

Гачето оставаше да го чака навън. Сядаше на едно малко столче и седеше там с часове. Той често проверяваше иззад пердетата и я виждаше все там. Така Наско започна да се чувства като затворник. Чудеше се как да си запълни времето. Не смееше да отиде при другите деца, защото Гачето щеше да му се лепне.

Скоро тя спря да идва. Това продължи няколко дни. Когато една сутрин дойде с баба си, Наско ѝ предложи да играят на кленза, а тя му предложи друга игра.

– На доктори.

humand

Наско се съгласи, без да знае каква е тази игра. Гачето откъсна от черницата едно клонче и поведе Наско към плевнята, където баба му държеше покъщнина и багаж. Гачето седна върху куп стари черги, почисти клончето от листа и го връчи на Наско.

– Сега ми бий една инжекция.

Наско изтъпя.

– Къде?

– Ей тук, на ръката.

Наско би първата инжекция на ръката на Гачето.

– Сега ми бий инжекция на другата ръка.

Наско направи каквото му казаха.

– Сега ми бий инжекция на едното краче.

Наско би.

– Сега на другото.

Наско би и там. Гачето стана, събу гащичките си, легна отново на чергите и вдигна рокличката си нагоре.

– Сега ми бий ей там.

Наско онемя. Той гледаше между краката на Гачето. Гледката го потресе. Той беше виждал голи жени, но това беше съвсем различно. Наско посегна с инжекцията и изведнъж го достраша.

– Не се бой – каза Гачето. – Само не я пъхай, а я бий отстрани.

Наско си даде сметка, че точно тази инструкция беше очаквал. Той би на Гачето поредната инжекция и в плевнята стана тихо.

– Искаш ли да ми биеш още една инжекция? – попита Гачето.

Наско искаше. Той би втората инжекция пак там, след което Гачето бързо дръпна рокличката си надолу и каза:

– Стига ти толкова.

Скочи пъргаво на крака, обу си гащичките и избяга навън. През целия ден Наско се мъкна след Гачето като глух петел. Тя му говореше нещо, играха някакви игри, той дори я вози на колелото си, но нищо не чу и нищо не разбра. Едва вечерта дойде на себе си. Беше толкова изморен и изтощен, че заспа веднага.

 

На другата сутрин споменът го връхлетя и той се уплаши, че баба му ще научи за плевнята. Наско отдавна бе установил, че рано или късно, възрастните научават всичко. Тази сутрин той остана в леглото. Каза на баба си, че е болен. Тя се разтревожи и започна да го лекува. Наско боледува няколко дни. Седеше в къщата, четеше стари списания, решаваше задачи за четвърти клас.

Няколко дни по-късно, докато караше колелото си по улиците на селото, Наско се размина с един велосипедист, който возеше Гачето на предната си рамка. Срещата стана на един завой. Щом двете колела се разминаха, Наско обърна глава назад, но велосипедистът и неговата дама се бяха скрили зад завоя. Мимолетността на тази среща подсили нейния ефект и се превърна в спомен, който Наско не забрави никога.

 

 

 

cover-s-cheresha-se-zadavi-kosyt   С череша се задави косът (216 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Премиерата на С череша се задави косът и срещата с Людмил Тодоров е на 7 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00

онлайн