Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Пансионът

Вторник, 26 Април 2016г. 19:00ч.

Миграция, бежански кризи, война... тези думи може да описват света днес, но може и да се отнасят за времето на Втората световна война – поне така е за героят на полския писател Пьотр Пажински от романа Пансионът (откъс от книгата с Европейска награда за литература за 2012 ви очаква по-долу), когато слиза на малката гара на курортно селище недалеч от Варшава (някога еврейски почивен дом, сега пансион за възрастни хора, оцелели от Холокоста) и се озовава на кръстопът между призраци от миналото и фрагментарния пъзел на паметта, за да се получи картинката, която самият Пьотр Пажински ще ви обрисува наживо на 27 април.

 

 

За дома. Някъде там, далеч. Няколко дни с кораб. Селищата на заселниците на хълма Цион. Малки къщички, покрити с червени керемиди. Град Рош Пина с каменните си веранди, обвити с лилии. В градините се ширят рододендрони, пинии, приличащи на борове. Сякаш някой ги е пренесъл от Европа. Наоколо палми и цитрусови горички, а по-нататък слънце и пясък. Ще засадят лозя и ще пият вино от тях, ще имат градини и ще ядат плодовете от тях. Доброволци, които пресушават блатата в Израелската долина. От Варшава, Краков, Вилнюс и Бялисток. Млади стражи. Много загинали от чума.

Много загинали от куршуми, изстреляни от арабски мускети. Надеждата е на двайсет столетия и не е дадена на всекиго.

pans3

Бор, най-тъжното дърво. Господин Хаим ми обясняваше това няколко години по-късно. Всеки бор е съкровище. Преди войната давах пари за "Керен Каемет". Към края на месеца идваха в гимназията ни със синя метална кутия. Дървета за Галилея. Директорът недоволстваше, тъй като беше изявен член на партия "Бунд", но им позволяваше да събират, стига да не трябваше да е свидетел на това. Самият той не даваше нито грош.

Директор Райзман искал да остане в Полша и да се бори за по-добро бъдеще. "Цион", обяснявал той на господин Хаим, е изход за шепа младежи. Масите така и така няма да заминат, нуждаят се от достоен живот тук, край Висла. Да не би да имаме някъде друго място, където може изведнъж да преместиш евреина, както се пресажда дърво? Бедния, болния и стария? Да го изтръгнеш с корените, които е пускал тук в продължение на векове, и да му заповядаш да живее още веднъж в изгнание? Нужна ни е автономия за евреите в общата ни държава. Държава на обикновения човек, евреина, поляка, украинеца. И директор Райзман се борел за своята държава, за прогрес и справедливост, редактирал прокламации и пишел пламенни статии за "Фолксцайтунг", основавал читалища за работниците и заедно с полските другари ходел на първомайски манифестации, на които бил удрян от полицията.

 

Господин Хаим решил да се отправи на път – към Палестина. Евреинът, скитащ се вечно, винаги е на път и само вкъщи, в родината, може истински да си отдъхне от униженията. Само вкъщи ще може да водим живот на свободен народ. Засега обаче, за да се отхвърли робският хомот, трябва да се работи здраво, за да може там, вкъщи, да се работи още по-здраво. В центъра, където се подготвяли за заминаването, собствено земеделско стопанство някъде в околностите на Варшава, господин Хаим вече не помнеше името му, може би е било край Радзимин, те очаквали с нетърпение бъдещето. По цели нощи дискутирали, младежи и девойки, за далечната родина, за кибуците, за новите градове, а също и за най-големия – Тел Авив на Средиземно море, за справедливостта, за колектива и отрядите за самоотбрана, благодарение на които еврейският живот вече нямало да зависи от капризите на властниците. Танцували заедно до огнището и с възторг, разгорещени от вътрешен плам, пеели песни, прославящи Страната им. Ану холхим, ану баим, йеш авода, нита ецим ал хаслайм, гам бахар вегам баган. Ще засадим борове на скалите! В съботните вечери инструкторът на тяхната група – Иче Гинзбург, който ги карал да му казват Ицхак Бар Лев, – стоейки до картата, им изнасял лекции за Палестина и им разказвал истории за заселниците. А всеки трябвало да подготви лекция – на странно звучащия, гърлен и все още неотговарящ на мислите им език на техните прадеди. И всеки ден, с изключение на събота, от зазоряване до здрачаване се упражнявали за бъдещата си професия. И той, Хаим, син на набожен занаятчия от град Броди, който само веднъж през живота си бил ходил по работа в Лвов и не вярвал, че еврейската участ ще стане по-добра, преди да дойде Месията, та именно той с песен на уста прекопавал с мотиката сивкавата земя на Мазовше, за да може после да обработва собствената си земя с цвят на охра.

 

Войната избухнала, преди господин Хаим да дочака своя ред да емигрира нелегално. Нямало как да разчита на британски сертификат, както и на виза за Америка или за Кюрасао. Обграденото от тълпа седалище на ционистката Координация в Ровно се пръскало по шевовете, всеки искал да замине, колкото се може по-скоро да се измъкне от Европа. Твърде късно: с германските успехи по фронтовете вратите на континента се затръшвали пред бегълците като спускаща се от собствената си тежест затворническа решетка.

Директор Райзман, членът на партия "Бунд", загинал във Варшава, в гетото, поне така казали на господин Хаим. Всъщност вероятно е умрял от тиф още преди голямата акция през 1941 година, толкова рано, че да не се усъмни въобще в програмата на своята партия. От групата на господин Хаим край Радзимин оцелял единствено той, съвсем случайно, а може би заради прищявката на Господ Бог, на когото въпреки това господин Хаим не можел вече да има доверие след войната. Загинал Мотке Фишман, който най-добре знаел иврит и без грешки в гласните рецитирал по памет стихотворения на Биалик, Ройвен Клейнман, наричан Малкия Ройвен или просто Малкия – искал да се установи в Йерусалим, точно до цитаделата на Давид, която гледали на цветни картички с английски печати. Шулек от град Пабянице, син на шивач, също дребен и слаб, най-младият в групата им, когото веднъж селяните край Радзимин искали да пребият, но друг Хаим, Големия Хаим, го защитил. Този, Големия Хаим, също загинал, въпреки името си, и инструкторът на групата Иче Гинзбург, енергичен риж мъж с блестящи очи, който не успял наистина да стане Ицхак Бар Лев, и равинът Чехановски, който ги посещавал в петъчните вечери и им преподавал уроци за Тората или за пророците и им говорел, че скоро ще бъдат като Исус Навин, приемника на Моисей, и ще влязат в земите на прадедите си. Загинали и девойките: Мина Калишер, висока, с дебели плитки, която гледала ласкаво Големия Хаим и дори след няколко години двамата щели да се оженят, въпреки че инструкторът на групата Гинзбург им обяснявал, че в кибуца не бива да има сватби, защото това е дребнобуржоазна отживелица от диаспората, и Динчя Малер, дъщеря на богат търговец от Лвов, който искал семейството му да замине за Америка, вместо Динчя да се учи да работи на полето, и Рохл Полянер, пъргава и обичаща да се смее, която била навсякъде, свирела на китара и водела дневник на иврит, където с красив калиграфски почерк записвала мечти и планове, не само своите собствени, а също и на други другари от групата, всички планове, за които толкова говорели по време на нощните дискусии на лунна светлина. И най-накрая Роза, малката Роза, тиха и твърде сериозна за възрастта си, която, гледайки господин Хаим, винаги притваряла тъмносините си очи, заради която той все по-често не можел да спи и за която мечтаел – че някога там, в кибуца, ще лежат прегърнати на земята между палмите или дори на полската поляна, там, край Радзимин, че малката Роза ще му позволи да докосне с устните си нейните, винаги леко влажни и разтворени, сякаш чакащи нещо, а може би дори ще се съгласи да разкопчае копчето на блузата ù, най-горното от трите, а може би и средното, което сигурно само ще отстъпи под напора на тежките ù гърди, и че ще му покаже колко много го желае и ще бъдат така заедно, а той ще се почувства като в рая и тогава няма да бъде важно дали ще заминат някъде, или ще останат тук, тъй като щастието се задържа при щастливите, както казваше дядо му Хаим Мендел, а щастливите не отмерват времето.

misterm5

Споменът за онези години, от който напразно искал да се избави и който го приковал с дебела верига за това място, бил забит под клепачите му и не им позволявал да се затворят – нито през деня, а още по-малко през нощта. Войната ги разделила с Роза, може би всъщност Роза въобще не е мечтала да прекара живота си с него и е имала някакви други момичешки планове – като всички госпожици на нейната възраст, които постоянно променят мнението си и момчето, по което тихо въздишат. Както и да е, те никога не лежали заедно в тревата, дори край Радзимин, защото той винаги се срамувал да я помоли за това, а може би не е имало подходящ случай, впрочем Иче Гинзбург постоянно ги юркал да работят, а Роза, която винаги първа скачала да изпълни неговите нареждания, само следяла Хаим с тъмносините си очи и леко се изчервявала. Така или иначе, не се знае как биха се наредили нещата, вероятно съвсем по друг начин от планирания тогава, но веднага след войната, когато се върнал оттам, знаел със сигурност, че Роза вече я няма и че дори няма нужда да търси и да проверява, няма я и това е. Знаел това добре, не само предчувствал, защото нали Роза се върнала точно преди войната в своя град Хрубешов, а там никой не е оцелял. Разказвал му един поляк, с когото спали на един и същ нар, делейки сноп прогнила слама, през нощта, притиснати един до друг, защото било ужасно студено, а били облечени само с раирани дрипи. Той видял как подгонили всички по песъчливия път. Към близкото пасище. И към боровата гора. Жени, деца и старци. Заповядали им да изкопаят ров между боровете, дълъг няколко метра, широк колкото труп. Няколко залпа, нямало нужда от повече. Греело слънце, в разгара на лятото, 1942 година. От боровете вече падали първите шишарки.

 

 

 

pansionyt2   Пансионът (превод Васил Велчев, 160 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещата с Пьотр Пажински е на 27 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00

Невидимата жена

Неделя, 08 Май 2016г. 12:12ч.

"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."

 

 

Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.

Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.

Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".

invisiblewoman3

Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".

 

Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.

invisiblewoman6

От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.

 

Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.

invisiblewoman5

През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.

 

Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.

 

 

 

cover-nevidimata-jena   Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00 

Левиатан

Неделя, 29 Май 2016г. 20:00ч.

Във филма Дим, по сценария на американския писател Пол Остър, има герой, който всеки ден в продължение на години, в точно определен час, застава на ъгъла на едно кръстовище и снима отсрещния ъгъл като педантично събира снимките в албуми – една и съща експозиция, една и съща композиция, но вгледаш ли се по-внимателно осъзнаваш, че всяка снимка е различна, както ден с ден не си прилича. Такива са и книгите на Пол Остър – вгледаш ли се, всеки път откриваш нови детайли, нови парчета истории, с които да сглобиш целия пъзел в пълния му блясък, а именно това прави писателят Питър Арън, герой на Остър от романа Левиатан (откъс от него ви чака по-долу), когато му се налага да разследва смъртта на приятеля си и колега Бенджамин Сакс, докато в левиатанския лабиринт на истината със запазената Остър марка по следите му са се лепнали ФБР и неведомите "случайни" съвпадения, а на изхода го чака смисълът на живота и на провалите в него.

 

 

Когато през 1975-а най-накрая Сакс ме представи на Фани, двамата веднага се познахме. Получи се малко неловко и минаха няколко минути, преди да дойда на себе си. Така една мистерия от миналото бе мигом разбулена. Сакс се оказа липсващият съпруг на жената, която бе обсебила вниманието ми преди шест или седем години. Ако бях останал в същия квартал, със сигурност щях да срещна и него след излизането му от затвора. Но завърших колежа през юни, докато Сакс беше пристигнал в Ню Йорк през август. По това време аз вече бях напуснал апартамента си и пътувах към Европа.

 

Няма никакво съмнение, че бяха странна двойка. В почти всяко отношение, за което можех да се сетя, Бен и Фани сякаш съществуваха във взаимно изключващи се сфери. Бен неконтролируемо размахваше ръце и крака, стърчеше като кран с остри ъгли и кокалести издатини, докато Фани беше ниска и закръглена, със спокойно изражение на лицето и маслиненомургав тен на кожата. В сравнение с нея Бен изглеждаше червендалест, с рошава къдрава коса и кожа, която лесно изгаряше на слънце. Той винаги заемаше голяма площ около себе си, не го свърташе на едно място, а изражението на лицето му се променяше на всеки пет или шест секунди, докато Фани беше уравновесена, улегнала, обитаваше тялото си като тиха вода. На мен ми изглеждаше не толкова красива, колкото екзотична, макар че това по всяка вероятност е доста силна дума за онова, което се опитвам да изразя. Една способност да омайва е може би по-точното определение, както и някаква самодостатъчност, която приковава погледа дори когато тя само седи и нищо не прави. Не беше забавна по начина, по който Бен умееше да бъде, никога не вършеше нищо прибързано, никога не говореше празни приказки. Въпреки това усещах, че от двамата тя е човекът с по-ясна мисъл, по-интелигентна, с по-аналитичен ум. Докато умът на Бен беше целият една интуиция. Дързък да, но не и непременно достатъчно фин, за да улавя тънкостите, ум, който обича да поема рискове, да скача в тъмното и да прави парадоксални връзки. От друга страна, Фани беше задълбочена и безпристрастна, неуморима в търпението си, не проявяваше склонност към прибързани преценки или необосновани изводи. Тя беше умна, той – просто остроумен; тя беше сфинкс, той – отворена рана; тя беше аристократ, той – плебей. Да си с тях, бе все едно да съзерцаваш бракосъчетание между пантера и кенгуру. Фани, винаги облечена изискано, с безупречен вкус, крачи до мъж, който стърчи цял фут над нея, едно пораснало момче с черни гуменки, сини джинси и сиво горнище на анцуг с качулка. На пръв поглед сякаш нищо не ги свързваше. Зърваш ги заедно и първата ти реакция е, че са случайно срещнали се непознати.

levia

Но само на пръв поглед. Под собствената си очевидна недодяланост Сакс криеше забележително усещане за жените, което се проявяваше не само към Фани, а и към почти всички жени, които срещаше, и аз не спирах да се учудвам на лекотата, с която те се привързваха към него. Може би това имаше нещо общо с факта, че бе израсъл с три сестри, сякаш топлата сърдечност, научена в детството, го беше дарила със скрито познание, с умение да разбира женската природа, на което други мъже посвещаваха цял живот безрезултатно. Фани си имаше своите трудни моменти, освен това си мисля, че беше човек, с когото не се живее лесно. Често това нейно външно спокойствие беше просто прикритие за вътрешната ѝ лабилност и на няколко пъти имах възможност лично да се уверя колко бързо е в състояние да изпадне в мрачно, депресивно настроение, обзета от неясно терзание, което ненадейно я докарваше до плач. В такива моменти Сакс я закриляше, проявяваше към нея трогателна нежност и загриженост, затова си мисля, че с течение на времето Фани бе започнала да разчита на него при всяко изпитание, давайки си сметка, че никой друг не би могъл да я разбере по-добре. В повечето случаи неговото съчувствие се изразяваше косвено в такова говорене, което оставаше непонятно за чужди хора.

Например, когато за пръв път гостувах в апартамента им, разговорът на масата се завъртя около темата за деца – дали да ги имаме и ако да, кога е най-добрият момент за тях, какви промени изисква това и така нататък. Спомням си, че бях твърдо за това да имаш деца, докато Сакс се впусна да обяснява надълго и нашироко защо е против. Служеше си с доводи, които бяха добре известни (светът е непоносимо място, земята е пренаселена, изгубваш свободата си), но ги изброяваше така разпалено и с такава убеденост, че останах с впечатление, че говори и от името на Фани и че двамата са твърдо решени да не стават родители. Години по-късно научих, че точно обратното е истината. И двамата отчаяно копнеели за деца, но Фани не можела да зачене. След множество опити да забременее тръгнали по доктори, изпробвали хапчета за фертилност, както и всевъзможни билкови препарати, но нищо не се получило. Броени дни преди въпросната вечеря през 1975-а били уведомени, че нищо повече не може да се направи, за да помогне. За Фани това било съкрушителен удар. Както ми призна по-късно, това било нейната най-страшна мъка, загуба, която щяла да оплаква до края на живота си. Онази вечер, вместо да я подтикне да си излее душата пред мен, Сакс забърка коктейл от импровизирани лъжи, един кипнал, димящ чайник, който да замъгли обсъжданата тема. Долових само откъси от това, което не спираше да нарежда, но само защото си мислех, че репликите му са адресирани към мен. Както разбрах по-късно, през цялото това време той беше говорил на Фани. Казвал ѝ е, че не е нужно да го дарява с дете, за да продължава да я обича.

levia1

С Бен се виждах по-често, отколкото с Фани, а и когато се срещах с нея, беше винаги в присъствието на Бен, но въпреки това полека-лека успяхме да създадем приятелство помежду си. В известен смисъл моето старо увлечение по нея направи тази близост неизбежна, но освен това то се издигаше и като преграда между нас, затова трябваше да минат няколко месеца, преди да съм в състояние да я погледна, без да се притеснявам. Фани беше мой стар блян, видението на таен мой копнеж, заровен някъде в миналото, а сега, когато най-неочаквано се материализира в нова роля – като жена от плът и кръв, съпруга на моя приятел, – признавам, че изгубих почва под краката си. При първата ни среща това ме подтикна да изрека някакви глупости и тези нетактични слова само засилиха чувството ми на вина и обърканост. Още в началото по време на една от вечерите в апартамента им ѝ подхвърлих, че и думичка не бях чул от онези лекции, които бяхме посещавали заедно. "Всяка седмица прекарвах този час, зазяпан в теб – ѝ казах. – В края на краищата нали практиката е по-важна от теорията и затова реших, че няма смисъл да си прахосвам времето в слушане на лекции върху естетика, след като самата красота седи пред мен."

Мислех, че това ще се приеме като опит да се извиня за поведението си в миналото, но то прозвуча ужасно. Такива неща не бива да се казват при никакви обстоятелства, най-малкото пък с небрежен тон. Те само натоварват човека, към когото са отправени, и нищо добро не може да произлезе от тях...

 

 

 

cover-leviatan   Левиатан (превод Иглика Василева, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Плувецът

Сряда, 15 Юни 2016г. 16:16ч.

Тази история започва в една гореща като лава нощ през юли 1980 в Дамаск, Сирия – тогава двумесечната Клара Валдеен губи своята майка, но 33 години по-късно намира не само своя изчезнал баща, но и отговорите на онези въпроси, които превръщат живота ѝ в кълбо от конспирации, сплетено от секретна информация, международен тероризъм, ЦРУ, Европейския парламент и... любовта на живота ѝ Махмуд – фабулата на дебютния роман Плувецът (откъс от него ви чака по-долу) на шведа Йоаким Зандер е съвсем по мистъри вкуса на Джон льо Каре, но начинът, по който се разгръща историята и умелата игра с жанровете и реалността (все пак Зандер е работил в Европейския парламент) отвеждат Плувецът отвъд границите на политическия трилър.

 

 

19 декември 2013 година

БРЮКСЕЛ, БЕЛГИЯ


Клара въздъхна дълбоко и обърна лице към сините тапети на цветя, потискайки желанието да зарови нос в ямката на шията на Сирил, който лежеше в леглото само на сантиметри от нея, гол и полузадрямал. Въпреки голотата им, въпреки факта, че бе изследвала всеки сантиметър от тялото му с устата и ръцете си през последните седмици, подобен жест щеше да е смущаващо интимен, изненадващо нежен. Техните отношения не бяха нежни. Страстни, да. Тя изпитваше тръпка всеки път, щом Сирил се доближеше в определен радиус около нея, разтърсващ сексуален заряд, какъвто не бе познавала преди, но подозираше, без да иска да рови по-надълбоко, че е свързан с неговата недостъпност. Колко пъти се бе събуждала призори, за да го види вече полуоблечен, изнизващ се от спалнята ѝ? Колко пъти бе чувала стъпките му по скърцащите стъпала надолу към всекидневната? Колко пъти Сирил бе отменял бездруго редките им срещи под предлог, че се е забавил на летището, че има неотложна среща или вечеря? А и колко нощи всъщност бяха прекарали заедно? Петнайсет? Двайсет? Надали. Сирил, както повечето евродепутати, прекарваше в Брюксел само по няколко дни седмично. През останалото време или пътуваше, или си беше у дома, за да общува с гласоподавателите в парижкия си избирателен район.

 

Когато преди два-три месеца започнаха да се срещат, това устройваше Клара идеално. Тя и не искаше повече. Сирил бе вълнуващ. Интелигентен. А искрата между тях бе преобразяваща – правеше я слаба и нестабилна, ту покорна, ту доминираща. Знаеше, че той също е повлиян от нея. По стегнатата му хватка върху ръцете, върху шията ѝ. По пръстите му, вплетени в косата ѝ, докато я притискаше върху матрака и проникваше в нея отзад. Още можеше да усети вкуса му върху езика, върху устните си. Това бе страст, великолепно, изгарящо желание. Но не и нежност, не истинска интимност. В същото време чувството бе неочаквано освобождаващо. Без претенции, без обща история, която да градят.

misterm5

Затова сега я учуди, когато Сирил се обърна към нея и я изгледа продължително и безмълвно с тъмния си, леко ироничен поглед. Тя срещна очите му колебливо, внезапно обзета от смущение, и сподели мълчанието.

− Защо нямаш никакви снимки на семейството си? – попита я той накрая, като придърпа завивките върху бедрата си, сякаш внезапно осъзнал собствената си голота. – Напоследък идвам тук по няколко пъти седмично, а още не знам нищо за теб. Говорим за парламента, за света. За храната. Но не и за теб. За роднините ти. За дома ти. Чужденците, живеещи тук, винаги държат наблизо снимки на семействата си. Но не и ти. Защо?

Неговият глас, неговият американски английски с френски акцент. Дали беше учил в Щатите? Клара се извърна от него и легна по гръб, забила поглед в полегатия таван над леглото, съсредоточена върху дишането си. Не се чувстваше готова за това. Да наруши техния договор, тяхното негласно споразумение. В същото време копнееше да разкрие своя произход, своята история пред Сирил, докато и той прави същото. Но това трябваше да стане постепенно, а не така, без предупреждение, без подготовка. Ето защо просто сви рамене с привидно безразличие.

− Не знам. Предполагам, че просто не си падам особено по снимките. – Тя спусна крака върху хладния дървен под и се изправи на крака, гола, с гръб към него.

− Глупости! Всеки се нуждае от снимки на близките си. Не можеше ли да изчака поне малко, да ѝ позволи да посвикне с идеята? Да си поеме дъх, да го настигне?

− А ти защо не ми кажеш нещо за себе си? Например имаш ли братя и сестри. Или какво работят родителите ти? – Клара се извърна към него и позволи на искрица раздразнение да проблесне в очите ѝ.

– Колкото до мен, аз съм единствено дете. – Тя неловко надяна морава тениска с емблемата на Лондонския икономически университет. После прибра косата, едва стигаща до раменете ѝ, на рехава конска опашка и погледна мобилния телефон върху нощното си шкафче.

– Хайде, трябва да вървим. Имам среща след половин час.

Усмивката, с която посочи на Сирил тясното стълбище, водещо от миниатюрната спалня към всекидневната на мансардния апартамент, беше плаха и неубедителна.

− И ти се притесняваш от това! – Той разпери ръце така, сякаш най-сетне я бе накарал да признае нещо, което дълго време тя е отричала. Удовлетворението, изразено чрез жеста, само подсили нежеланието ѝ да продължи разговора.

− От кое? Да говоря за семейството си ли? Е, какво пък, притеснявам се да говоря за семейството си. Това достатъчно ли е? Доволен ли си сега?

Обзе я вълна от досада, светлосините ѝ очи го пронизаха твърдо, неотстъпчиво.

− Добре, добре – рече примирително Сирил, като седна в леглото и се залови да надява боксерките си.

– Просто ми се искаше да проявя интерес.

 

***

 

Няколко минути по-късно двамата стояха във всекидневната напълно облечени. Бяха повикали такси, готови да се върнат към рутинното си ежедневие.

− Съжалявам – каза Клара. – Не биваше да реагирам така. Предполагам, че е напълно нормално да ме питаш за семейството ми. – Тя вдигна ръка и докосна неговата.

Сирил изглеждаше наранен. Обиден. Навярно бе свикнал на по-сговорчиви любовници. − Няма проблем – погали я той по косата. – Разбирам. Не искам да те карам да се чувстваш неудобно.

− Семейството ми... – започна тя.

Лицето му се извърна към нея, внимателно, заинтригувано.

− Семейството ми е лесно за описване. Състои се от баба ми и дядо ми, които значат всичко за мен. Точка. И от Габриела, най-добрата ми приятелка. Имала съм и приятели. Кратки връзки. И една по-дълга, която понякога, в тъмните нощи, когато не мога да спя, ми се ще да бе продължила. Стига ли ти толкова откровеност?

− Защо не е продължила, щом си го искала? Не мога да си представя, че той те е зарязал.

− Това – отвърна Клара – е по-добре да оставим за друг път. Но не беше щастлив период от живота ми. Вечно бягах. Първо в Лондон, а после тук. А след това, предполагам, нямаше място за връзка. И толкова по-добре.

− А родителите ти? – попита Сирил меко, сякаш се боеше да не прекъсне историята ѝ.

− Нямам родители. И от тях съм избягала. Майка ми е умряла, когато съм била на два месеца. Имам нейни снимки в една кутия в килера в Аспоя, но не и спомени. Абсолютно нищо.

Тя го погледна право в очите. Нейното трагично минало. Самотата и уязвимостта ѝ. Нещата, които най-много мразеше да обсъжда. Умилените погледи, просълзените очи, които неизбежно следваха разказа за осиротялото момиченце от архипелага. Цялото това проклето разбиране и съчувствие. То я поставяше в неизгодна позиция, превръщаше я в нещо, което не беше, превръщаше я в личността, за която те я вземаха. Но Сирил само кимна мълчаливо и отметна кичур коса от челото ѝ.

− Съжалявам. Не знаех.

Той улови ръката ѝ в своята. Тя не я отдръпна, но и не отвърна на ласката.

− Никога не съм виждала баща си. Знам единствено, че е бил американец и че майка ми го е срещнала, докато е работела в Дамаск. Била е дипломат. Може той също да е бил дипломат. Или пък бизнесмен. Кой знае. Майка ми никога не го е обсъждала с родителите си. А после е умряла при експлозия на кола в Дамаск.

 

 

 

cover-pluvetsyt   Плувецът (превод Деян Кючуков, 408 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Пътуване в миналото и други новели

Понеделник, 04 Юли 2016г. 08:08ч.

Стефан Цвайг едва ли има нужда от представяне, но пък пет от седемте новели в сборника Пътуване в миналото и други новели сега са преведени за първи път на български – точно като историята на Двама самотници (откъс от новелата ви чака по-долу), в която двама "побратими в мъката си" намират пътя към Живота и към себе си, защото всеки може да намери своята сродна душа в света на Стефан Цвайг, нали!?

 

 

ДВАМА САМОТНИЦИ


Като широк тъмноводен поток припряно придвижващата се маса на фабричните работници се блъскаше през входната врата на излизане. На улицата за момент тълпата се спираше, разменяха се думи за довиждане и вяли ръкостискания, след което тя се разделяше на отделни групи, които се отправяха към различните квартали, за да се разпаднат по пътя на още по-малки части. Само на широката Ландщрасе, която водеше към града, всички се носеха заедно, плътна пъстра блъсканица, от която излизаха високи, радостни гласове, отзвучаващи в общ глух шум. Звънкият смях на момичетата се извисяваше като светъл обертон, който се щураше из вечерната тишина, сякаш идващ от сребърна камбана.

Доста по-назад от плътната тълпа един работник вървеше сам. Не беше стар, нито останал без сили, но не успяваше да мери крачка с останалите, защото сакатият му крак не го носеше така бързо като тях. Бодрите гласове ехтяха отдалеч. Чуваше ги, без да усеща веселото настроение на компанията, като нещо болезнено. Недъгът отдавна го бе научил да бъде сам, а в самотата си беше станал завършен философ, който приемаше живота с равнодушието на човек, лишен от много неща.

С бавно куцукане той вървеше напред. От тъмните поля, простиращи се някъде там, в далечината, прииждаше плътният топъл аромат на предстоящото узряване, който хладната вечерна мъгла по никакъв начин не успяваше да задуши. Смеховете в далечината заглъхнаха. От време на време изсвирукваше някой самотен щурец. Иначе навсякъде бе настанала тишина, онази дълбока и тъжна тишина, в която премълчаните мисли проговарят.

dvasam1

Изведнъж самотникът се ослуша. Стори му се, че чува някой да хлипа. Наостри уши в тишината. Беше тихо като в безпаметен сън. Но в следващия миг отново чу риданието – по-силно и по-болезнено. И в неяснотата на здрача забеляза на улицата фигура, която седеше върху купчина железопътни релси и плачеше. Първо си каза, че трябва да мине, без да ѝ обърне внимание. Но когато се приближи, видя момиче, което неудържимо хлипаше.

Беше работничка в същата фабрика, където работеше и той. Познаваше я дотолкова, доколкото я познаваха и всички останали – като "грозната Юла". Грозотата ѝ така се набиваше на очи, че ѝ беше донесла прякора още от най-ранно детство. Лицето ѝ беше грубо, с неправилни черти и с такъв нечист, мръсножълт цвят на кожата, че въздействаше отблъскващо. Към това се прибавяше и очевидната дисхармония на конструкцията ѝ, по детински кльощаво тяло от кръста нагоре, носено по-долу от широк, деформиран ханш. Единственото хубаво нещо бяха спокойните ѝ искрящи очи, които отразяваха всички пренебрежителни и пълни с отвращение погледи като кротко примирение.

Самият той носеше в себе си твърде много стаена мъка, за да може безчувствено да я подмине. Приближи я и положи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

Тя се стресна, сякаш изведнъж излязла от сън.

– Остави ме!

Не знаеше на кого приказва и извика само поради дивата си болка. След като видя кой е непознатият, уплахът ѝ постихна. Беше го запомнила, тъй като той беше един от малцината във фабриката, който никога не ѝ се бе подигравал. Измърмори, дърпайки се:

– Остави ме! Сама ще се оправя.

Той нищо не отговори, а седна до нея. Хлиповете ѝ ставаха все по-силни и конвулсивни. Каза ѝ утешително:

– Недей, Юла! С плач нищо не се оправя.

Тя мълчеше. Той попита предпазливо:

– Какво пак ти сториха?

Въпросът я накара да дойде на себе си. Кръвта ѝ се качи в бузите, заразказва, изпълнена с гняв, а думите ѝ сякаш се надпреварваха коя да излезе по-напред:

– След края на работния ден, като си тръгнахме към къщи, те си приказваха за утрешната неделя. Искаха да отидат сред природата, да излязат някъде извън селата. Някой направи предложение и веднага всички се съгласиха. И като почнаха да броят гласовете, аз, глупачката, също се обадих. Разбира се, всички се разхилиха, почнаха с техните си злобарщини и подигравки и така се насъскаха, както никога досега, че накрая не издържах и се разлютих. И – не знам какво ми стана – търпението ми се изчерпи и изведнъж им казах всичкото, което ми се бе насъбрало, и че са долни типове. И... тогава... тогава те ме набиха...

 

Тя отново се разрида. Той бе дълбоко разтърсен и усети необходимост да каже няколко думи на бедничкото създание. За да я утеши, почна да ѝ разказва за собственото си страдание.

– Виж, Юла, такова нещо не бива да се взима навътре. Утре самичка ще излезеш навън сред полята. Има обаче хора, които в неделя не могат никъде да отидат. Които дори не могат да излязат от къщи, защото едва си завличат краката от фабриката до града. Техният живот също никак не е лек, непрекъснато куцукат и при това сами, защото на всеки друг му е прекалено скучно да върви с тях. Не бива да го взимаш навътре, Юла! Заради някакви си глупави момчетии!

Тя му отвърна трескаво. Не искаше да намали мъката си, да се раздели с блаженството си на мъченик.

– Не те ме обиждат. А всичко, целият живот. Понякога, като така си мисля за мен, и аз самата се отвращавам от себе си. Защо съм толкова грозна? Нищо не мога да направя срещу това. А нося грозотата през целия си живот. Още като дете трябваше да търпя, че ми се присмиват. Затова и не исках да играя с останалите, защото се страхувах от тях и защото им завиждах!

Разтрепери се, докато слушаше как тя му доверява толкова много болка, която той напълно разбираше. Натрупаната мъка от хилядите изпълнени с боязън часове, които смяташе за отдавна погребани, се пробудиха от съня си. Забрави, че се беше спрял, за да я утеши. Неволно заразказва своята си съдба, тъй като досега не бе намерил човек, който би го разбрал. Започна съвсем тихо:

– Имало един човек, който искал да играе с другите, но не можел. Когато те лудеели, тичали и скачали, той винаги мъчително куцукал отзад и винаги стигал последен. И винаги бил съвсем беззащитен и изглеждал някак глупаво, така че останалите всеки път му се присмивали. Вероятно той се е чувствал доста по-зле от теб – със здравите ти крака, защото можеш ли да вървиш, светът е твой.

Вътрешното ѝ напрежение растеше. Усещаше как болката на живота ѝ напира да излезе от всичките дълбини на душата ѝ.

– Едва ли някой е по-зле от мен. Не знам майка си, нито един човек досега не ми е казал и една добра дума. Когато момичетата излизат с любимите си, аз оставам сама. И освен това не само знам, че завинаги ще си остане така, но и че така трябва да бъде, щом и аз го усещам като всички останали. Боже мой, поне да разбирах защо е всичко това!

Неизказаното пред никого, това, което дори пред себе си не бяха посмели да признаят, сега си го споделяха един на друг, въпреки че си бяха почти непознати. Всеки вик от душата на единия намираше отглас у другия, тъй като бяха побратими в мъката си. Той ѝ разказа как никога не е имал любима, защото не смеел да заговори момиче заради влачещия се куц крак и защото никоя не искала да върви бавно и предпазливо заедно с него. Разказа ѝ как бил принуден да прахосва седмичната си надница по нечестиви жени и как с всеки ден ставал все по-тъжен и все по-уморен от живота...

dvasam

Шум от приближаващи стъпки прекъсна преливащите им от мъка признания. Няколко души идваха насам, сенките им едва се забелязваха. Когато отминаха, той се изправи и ѝ рече простичко и умоляващо:

– Ела!

Тя тръгна с него. Вече напълно се бе стъмнило. Той не виждаше лицето ѝ, а тя съвсем не разбра, че потънала в унеса на болката, нагласи походката си към неговата. Така бавно те запристъпяха един до друг. Сляпо чувство на разбирателство се спусна над самотниците и ги заля с блаженство. Думите им ставаха все по-интимни и по-тихи, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, за да се чуват.

И изведнъж като смътно щастие тя почувства как с мека, опипваща нежност ръката му обгърна нейния широк, деформиран ханш...

 

 

 

cover-zvei   Пътуване в миналото и други новели (превод Жанина Драгостинова, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

Лагерът на леките жени

Четвъртък, 14 Юли 2016г. 06:06ч.

Какво може да събере на едно място 753 политически престъпници, 132 асоциални типове, 53 бивши проститутки, 58 члена на Съвета за национална сигурност, 2 коня и 16 стражарски кучета – фантазията на словашкия писател Антон Балаж, естествено и неговия роман Лагерът на леките жени (откъс от него ви чака по-долу), в който има място за всичко – политическа гротеска, соц еротична пародия, Оруелова ирония на превъзпитанието, леки метафори за тежки обществени навици, много абсурден хумор и... много любов към героите на нашето време, защото "леките жени" надживяват всеки политически строй, нали!?

 

 

ТАНЦЬОРКА ИЛИ АГЕНТКА?


Събличаха се, когато им наредяха.

Меката дневна светлина зад прозорците на бараката още не бе изгаснала, когато я смени острата студена светлина, струяща от наблюдателните кули, и Сладкарката, както бяха започнали да наричат жената от склада – беше контрабандистка и за кражбата на захар от трудещите си и от корейските деца бе получила половин година в лагера, – та Сладкарката стана от масата, където редеше пасианси със старата руска емигрантка, и силно извика:

– Може да се събличате!

На двуетажните легла, поставени в две редици, настъпи раздвижване – вече можеха да се освободят от безформените, още миришещи на дезинфектант лагерни парцали, с които ще трябва да свикнат, да им предадат своя мирис и да ги нагодят към извивките на телата си. Едва изчакваха заповедта на Сладкарката – тяхна отговорничка и единствена връзка с живота в лагера, – за да започнат да се събличат.

 

Кармен се успокояваше едва сега, когато погледнеше своите дълги гъвкави крака, съвършено изваяните от танца бедра с изящната им вътрешна и външна линия, когато хвърлеше поглед на дупето си и се увереше, че всичко е наред. Подобни чувства, преди да облекат грозните бархетни нощници, които им бяха ушили в работилницата и които ги превръщаха в антижени, явно изпитваха и останалите момичета. За кратко оставаха само по сутиени и еротични гащички и все още със задоволство оглеждаха телата си. От младия културпросветник бяха разбрали, че това били техните вече бивши работни инструменти, че в лагера постепенно ще разберат, че ще могат да ги използват и за по възвишени цели. Кармен само се смееше на тези твърдения. Ами ако обаче остане тук и през зимата и тялото под бархетната нощница не запази възбуждащите си линии, за да успее неговата собственица да се пребори с голямата конкуренция, която, казват, съществувала в американската зона? Кармен не искаше да си задава този въпрос. За да прогони тягостните мисли, тя отправи поглед към Рия, която вече си обличаше нощницата, и се засмя.

Кармен познаваше бегло Рия Амала, знаеше, че прави масажи на клиентите и е луда по конете. Случайно се озоваха на съседни легла в ъгъла на бараката и веднага се сприятелиха. Малко срамежливо Рия призна, че се възхищава от тялото на Кармен заради неговата съвършеност и "расовост", а това за Рия беше най-високата категория според критериите, по които оценяваха любимите ѝ коне. Беше ѝ го обяснила срамежливо, но съвсем откровено и Кармен трябваше да го приеме като висока оценка, а не като обида, каквато би била склонна да съзре в думите ѝ. Когато за пръв път обличаха грозните нощници, Кармен любопитно разгледа тялото на Рия, бе малко несъразмерно, със силни и може би възбуждащи бедра и малки, леко увиснали гърди. Затова пък ръцете ѝ бяха великолепно оформени, пръстите – дълги и тънки. Колко силни бяха тези пръсти, Кармен разбра, когато в работилницата ги заведоха при шевните машини и ги накараха да работят с тях. Ерничка веднага се беше набола и се свлече под пейката, началничката се развика, да не са посмели да ѝ причиняват това, и така сърдито погледна точно към нея, че подпухналото лице на Кармен се разтрепери – тогава Рия я успокои, като здраво стисна ръката ѝ, а когато отнесоха Ерничка в амбулаторията, доброволно седна зад машината и започна да шие. Така помогна на всички.

Кармен не можеше да отдели поглед от тялото си. Неволно започна да осъзнава, че то задълго ще бъде единствената "свободна територия", която ще трябва да си пази в лагера. Забеляза краткия любопитен поглед на Рия, затова леко се разлюля в кръста и това плавно движение постепенно обхвана цялото ѝ тяло. Но не успя нито да го довърши, нито да му се насити.

soledad

Вратата на бараката се отвори и се появи надзирателката. Всички веднага се втурнаха към леглата, но надзирателката не започна да им се кара, само попита:

– Коя от вас е Хойчикова?

С притисната към гърдите нощница Кармен бързо погледна към Рия, после каза:

– Аз...

– Обличай се.

– Да се обличам? Но защо, когато...

– Няма какво да питаш, въпросите задаваме ние. Ти трябва само да слушаш! Хайде, обличай се!

Кармен бавно пусна нощницата. Известно време всички я оглеждаха. После забързано започна да се облича.

– Аз казах ли ти, че веднага трябва да поискаш да те пратят при лампите – зашушука в ухото ѝ Сладкарката.

На подпухналото лице на Кармен се появи нервен тик, ръцете ѝ се разтрепериха. Надзирателката заключи след себе си вратата и докато вървяха покрай оградата, окачените на колана ѝ ключове силно дрънчаха. Отдели един, отвори с него тясната вратичка, през която се отиваше към лагерния площад. Заключи и поведе Кармен към бараката на управлението на лагера. Танцьорката знаеше, че е топла юнска вечер, но по тялото ѝ сякаш минаваше хладен полъх. Припишка ѝ се. Помоли надзирателката да спре, за да се облекчи. Бързо свали панталона заедно с гащичките, клекна, но напразно, мехурът ѝ се бе стегнал. Засрамено се изправи, но по бедрата ѝ остана усещането от излъчваната от земята топлина. В тесния коридор, в който влязоха, под златистата светлина на лампите, висящи от тавана, Кармен разбра, че в живота ѝ е настъпило нещо неотвратимо и то няма да е свързано само с грижата за перфектна фигура.

 

Надзирателката почука на една от вратите и когато се чу "Влезте", отвори и побутна Кармен навътре. Зад голямото, почти празно бюро седеше онзи, от когото се страхуваха най-много: Плажак. Зелената му риза бе разкопчана на гърдите, ръкавите навити, а ръцете му отпуснати на коленете. Зад главата му се виждаше голяма настолна лампа. Иначе в канцеларията имаше само няколко стола, а малките прозорци без решетки бяха затъмнени. Тази подробност Кармен забеляза по-късно.

– Добре. После сам ще изпроводя дамата.

Надзирателката, която дори не влезе вътре, затвори вратата.

– Заповядай. Седни тук... на този...

Плажак посочи към стола, който бе най-близо до бюрото.

Кармен се притисна към облегалката, събра бедрата си и усети, че се е поуспокоила. Повдигна рамене, но набързо облечената блуза, която ѝ беше къса, излезе от панталона. Веднага започна да я оправя, пръстите ѝ се разтрепериха. Издал напред долната си устна, Плажак я наблюдаваше равнодушно. После взе папката, която лежеше на бюрото, отвори я и започна да я прелиства. Кармен се опитваше да диша спокойно. Плажак най-после вдигна поглед от папката.

– Така, ти си Кармен Хойчикова. Неомъжена, двайсет и четири годишна, неосъждана. Танцьорка. Така ли е?

Кармен кимна.

– Атрактивна танцьорка по атрактивното трасе Братислава – Виена и Виена – Пресбург. Емигранти, шпиони, контрабандисти, курви. Така ли е?

На това Кармен не каза нищо, само бедрата ѝ се изпотиха. Изведнъж Плажак удари с отворена длан по бюрото и изкрещя:

– Колко ти платиха?

Шокирана, Кармен рязко се дръпна назад.

– Питам те, колко ти платиха за информацията, която си измъквала от моряците в партизанско-легионерския вертеп на Дуго? За какви новини беше готова да се съблечеш пред онзи титовски агент? И как после ги изпращаше на американското разузнаване?

Кармен като хипнотизирана наблюдаваше как ръката на Плажак отново се вдига, с някакво автоматично, ужасяващо движение разтяга пръстите си и... рязко спира. Преди да успее да затвори очи или да припадне, видя как Плажак бавно отпуска ръката си, отмества папката с кутрето си и промърморва:

– Глупости, нали? Драскат си писачите. По-добре сами да разнищим нещата.

Замисли се за момент. После добави:

– Но поне това е вярно, че си танцувала на моряците?

Кармен несигурно кимна с глава.

– Но само заради валутата... да...

– Виж ти, вече имаме първото признание.

Кармен веднага се изплаши. Плажак звучно се разсмя.

– Това аз одобрявам. Курсът на кроната пада, във Видрица също пада. Дори там най-много, нали?

– В банките във Виена вече не искат да я обменят – изпусна се Кармен и още докато го изричаше, знаеше, че не е трябвало да го казва.

– Вече не? Интересна информация. Но по-добре си мълчи, за да не ти дадат още някой и друг месец за разпространяване на неверни слухове и за подриване на доверието в нашата световна валута –добросърдечно каза Плажак.

Настъпи мълчаниe.

 

 

 

cover-lager   Лагерът на леките жени (превод Донка Нейчева, 360 стр, цена 19 лева) е в книжарниците


Срещата с Антон Балаж и представянето на филма по романа Лагерът на леките жени е на 9 ноември в литературен клуб Перото от 19:00

Небостъргач

Четвъртък, 25 Август 2016г. 14:14ч.

"Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси." – тези думи на Джеймс Г. Балард идеално описват брилянтния му вертикален 40-етажен разрез на съвременното човечество в романа Небостъргач (откъс от него ви чака по-долу), с който британският писател поставя колкото прецизна, толкова и плашеща диагноза (40 години по-рано) на днешния свят, разкъсван от социални, икономически, политически и расови разделения. Наречете ги социална сатира, антиутопия, (пост)апокалиптични, брилянтни сай-фай алегории или както искате, но романите на Балард (сред които и екранизираните Империя на слънцето, Катастрофа и въпросния Небостъргач) са преди всичко вик за спасение на Душата на Човека – точно като ювелирния Portishead римейк на диско класиката SOS, озвучила High Rise екранизацията на Бен Уитли с Джеръми Айрънс, Том Хидълстън, Сиена Милър и Люк Евънс... или иначе казано – Небостъргачът е построен не за човека, а за неговото отсъствие.

 

 

През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее – отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата ѝ повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.

На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.

Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата ѝ. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце...

Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа – точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.

Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти – примерно между 10-ия и 30-ия етаж – образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.

Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира.

Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.

balard1 Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.

Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.

– Тези все се оплакват от нещо – рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. – Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.

– И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.

Стийл поклати глава.

– Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни...

Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.

– Аз пък нямам нищо против децата в блока – отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.

Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.

– Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.

 

* * *

 

Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж – фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.

balard3

Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието ѝ твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.

 

 

 

cover-nebostyrgach   Небостъргач (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Небостъргач е в програмата на CineLibri 20168 октомври (Люмиер, 18:15), 11 октомври (Одеон, 18:45), 14 октомври (Дом на киното, 19:00)

Български рози

Четвъртък, 01 Септември 2016г. 12:12ч.

"Вземи една българска роза от мен" се пееше в една класическа българска песен, но "розите" в новия роман (откъс от Български рози ви очаква по-долу) на Георги Тенев не са никак ароматни, а по-скоро повехнали, разяждани от болестите на съвременното ни общество – такива, чийто симптоми усещаме ежеминутно навсякъде около нас. Такива, чийто пациенти срещаме всеки ден из медийни канали, сериали, филми и пиеси, за да светне на екрана закъснял надпис в предупредително червено: Надеждата за Бъдещето на България умира... последна... точно като надеждата за нов живот на закъснелите септемврийски рози...



                                                                                                                                                                              

                                                                                                                                                *

Той има печатници, има издателство, държи все още много авторски права, Дора е направила своите изчисления. Трейман продължава да издава вестници, всичко това струва пари, добри пари, и може да бъде продадено, ако Константин поиска да го направи. Но той не иска. Константин има илюзии или по-скоро не, той няма илюзии, но няма и визия, не знае въобще какво го очаква. Вкопчил се е в "Белария" като в Ноев ковчег, иначе отдавна да е спечелил, вместо да трупа само дългове. Вече е късно за експерименти. Те трябва да заминат, да се махнат оттук. Дора не е споделяла с никого тези мисли. Ето че е на път да каже без задръжки всичко пред Къдравия. Но той е по-скоро глупав и няма да проследи мисълта ѝ. Затова е достатъчно това момче просто да свърши задачата си. Дора иска от него да бъде тук на партито за дипломирането на дъщеря ѝ. Иска Лия да загази лошо и нека бащата види нещата такива, каквито са. Да му се отворят очите. Иначе Дора и Лия ще загинат тук, и двете. За Константин вече дори и не мисли, няма сили да се притеснява повече за него. Тази роза не се прихваща, не ще и не ще. Отчаяни опити за живот, така го усеща тя. Не може повече по същия начин. Дора иска да се превие, да сложи ръце на корема си, но усеща погледа на лекарката и медицинската сестра, които напускат точно сега, свършили са работата си. Дора се усмихва, махва им с ръка. Сигурно ще разпространят клюката за архитект Попова и младото полуголо момче в потна фланелка с градинарски ръкавици на фона на окосената морава, какъв кич само. Къдравия ги проследява с поглед.

– Защо Богданов не ти помогне? – пита я.

Майката мълчи.

– Да ти помогне да се махнеш. Богданов е номер едно днес.

– Много мътна представа имаш за Богданов – казва Дора. – И изобщо... – Тръгва с колебливи стъпки през терасата към входа. – Ние и от него трябва да се спасим, надалеч. Върви сега. – И понеже Къдравия не помръдва, Дора изсъсква, за повече няма сили: – Махай се!

 

                                                                                                                              

                                                                                                                                                 *

bgrose1

Лия се отпусна във водата, майка ѝ беше напълнила ваната почти до ръба. Не бе преценила архимедовите пропорции на момичешкото тяло. Водата преля и потече по пода, намокри обувките на Дора, тя постави надуваемата възглавничка под тила на момичето, зае се да плиска нежно с длан шията, гърдите и корема му. Мина гледаше от вратата с дрехите на Лия под мишница. Не посмя да пита какво точно е станало, къде са били те двете, Дора Попова и най-добрата ѝ приятелка. Отзова се на обаждането и посрещна колата, помогна да свалят Лия и да я пренесат на горния етаж на Бялата къща. Искам да стоиш с нея, докато дойде на себе си, каза Попова. И се оказа така, че последният път, когато Дора видя дъщеря си преди изчезването ѝ, беше във ваната, потопена до гърдите в хладката вода.

Последният път, когато Богданов видя момичето, беше на онзи кадър от външното наблюдение. Сивкавосиньото видео без естетика на изображението, фигурката потрепва като точка, заснета отвисоко, от автоматизирана улична камера. На кадъра се вижда как Лия излиза от колата веднага щом майка ѝ отключва вратите. Навежда се до едно дърво и повръща, превива се. Колата е паркирана до Докторската градина.

Последното, което Трейман беше видял, бяха крайчетата на косата и върховете на пръстите, стиснали телефона. Камерата е запечатала неволен автопортрет. Момичето му е писало съобщение, случайно или не е натиснало копчето и камерата е приложила образа. Той познава Лия и отгатна детайли от интериора, късче коса, пръста ѝ като петънце пред обектива. Вглеждал се е внимателно в нея, когато спи и когато бе още малка, може да я разпознае по цвета на косата и формата на ръката.

Кой от тримата – Трейман, Дора или Богданов – познава най-добре това момиче? Кой от тримата държи на нея повече и я обича повече от всичко останало?

 

 

 

cover-bylgarskirozi   Български рози (312 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Премиерата на Български рози и срещите с Георги Тенев са на Аполония 2016 (7 септември, 20:00, Художествена галерия) и на 14 септември в coworking camp КОСМОС, София

Аз и Камински

Понеделник, 26 Септември 2016г. 18:18ч.

"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...

 

 

Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.

Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.

Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".

kaminski reflektionen

Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.

Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.

Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."

kaminski spaziergaenger-im-nebel

Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.

Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.

Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.

kaminski die-blinde-serie

Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.

Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.

 

 

 

cover-az-i-kaminski   Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 20168 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)

"Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин... За мен това е истинската сила на изкуството" – тези думи на Франк Зелтенхайм (ръководил екипа алпинисти, "опаковал" Райхстага през 1995) обобщават чудесно онова, което се крие зад монументалните инсталации на творческото дуо Кристо и Жан-Клод. Усещане, което се повтори тази година с Плаващите кейове (първият проект, който Христо Явашев създава сам, след загубата на своята Жан-Клод)... усещане, което говори не толкова за трансформация на видимото, а за промяна на невидимото. Може би, затова италианският журналист от български произход Зорница Кръчмарова решава да събере в книгата си Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (откъс от нея ви очаква по-долу) историята на дуото през сетивата на така нареченото "разширено семейство" на Кристо и Жан-Клод – десет души, с чиято подкрепа двойката реализира визионерските си проекти на четири континента; десет интервюта, които вдигат "опаковката" на монументалните инсталации на Кристо и Жан-Клод, за да стане ясно, че трансформацията е колкото външна, толкова и вътрешна, колкото на обекти, толкова и на хора...

 

 

"Споразумението беше ясно: ние правим теста, а вие решавате в същия ден на кого възлагате работата." Франк Зелтенхайм, навремето трийсетгодишен, любител алпинист, с очевидно ограничена склонност към дипломация, се обръща с тези думи към Жан-Клод, когато тя преценява да отложи избора на техническия екип, на който да възложи опаковането на Райхстага. Става дума за сградата символ на немската история, която артистичният тандем, след двайсет и четири годишна борба за получаване на необходимите разрешения, се готви най-после да трансформира във временно произведение на изкуството. Това се случва през април 1995. Франк, с още десетина приятели, всички алпинисти, току-що приключва пробите на материалите за опаковането на една от фасадите на бивш хангар на съветските военновъздушни сили. Зелтенхайм разказва: "Бяхме във Вернойхен, извън Берлин. Сградата беше избрана от Кристо и Жан-Клод за складиране на всички материали, необходими за опаковането на Райхстага. Тестът трая два дни. Състезавахме се с още един екип алпинисти. Целта беше да покажеш, че можеш както да довършиш една работа, така и да координираш и организираш работата на другите. Реакцията на Жан-Клод? Неочаквана! Обърна се рязко, измери ме от глава до пети и ми каза: "Добре, Зелтенхайм. Ако наемеш поне едно момиче катерачка, работата е твоя". "Сделката е сключена!", отговорих. Така и стана: накрая наехме седем жени от общо деветдесет и пет".

christorei3

Денят е 28 октомври 2015 г., когато се срещам с Франк Зелтенхайм. Минава през Милано, защото отговаря за монтирането в "Плаващите кейове" на езерото Изео. Дълга разпусната коса, изпито тяло, енергично ръкостискане, Франк говори без заобикалки: "Срещата с Кристо и Жан-Клод промени живота ми. По онова време бях безработен, имах две малки деца. След проекта започнах собствен бизнес, отворих "Seilpartner GmbH", а години по-късно и "Seilpartner Windkraft GmbH"." И двете компании, основани заедно с неговия приятел и съдружник Роберт Ятковски, предоставят екипи от алпинисти. Първата – за конструкция, монтиране и поддръжка на промишлени съоръжения с труден достъп по суша и по вода, небостъргачи и инсталации от всякакъв тип; втората – за платформи на вятърни турбини. "Роберт ми спомена за проекта на Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк, родом от тогавашната Източна Германия. "Почти не знаех кои са. Бях чувал нещо около "Чадърите", но само толкова."

 

Двамата приятели и колеги по катерене решават да си опитат късмета. Обаждат се в тогавашния временен офис на артистите близо до Райхстага. Отговаря лично Волфганг Фолц, официалният фотограф на двойката и директор на проекта заедно с Роланд Спекър. "Каза ни да отскочим до там, за да говорим на място", продължава Зелтенхайм и си спомня усещането за моментална симпатия между тях. Днес и двамата са неразделна част от "разширеното семейство" на Кристо и Жан-Клод. "Фолц ни обясни плана за "Опакованият Райхстаг" и ни каза, че ако ни интересува, трябва да преминем през изпитателен тест." Не е ясно дали в двата дни на практическите изпитания във Вернойхен Зелтенхайм и екипът му са наистина най-добрите. Сигурното е, че Зелтенхайм демонстрира много кураж. Той му донася късмет. Пада се именно на него да избере и после да оглави екипа от катерачи и работници, които опаковат Райхстага: общо 215 души, от които 95 алпинисти.

"В ръководния състав бяхме седем, включително Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк и си спомня онези кратки, едва петминутни разговори с всеки кандидат. "Нямаше време. Трябваше да започнем предварителните работи. Стотици хора се явиха на подбора. Отговорността беше голяма!"

christorei

Всичко минава добре. С "Опакованият Райхстаг" Кристо и Жан-Клод достигат върха на международната си слава. Донякъде заради значението на тази сграда в съвременната немска история, но не само. Без съмнение Райхстагът е запечатан в съзнанието на самия Кристо, както и на всеки българин, независимо от политическите му убеждения. Причината: през 1933 г. сградата е опожарена и сред подсъдимите е Георги Димитров, тогава член на Коминтерна (Комунистическия интернационал), после министър-председател на вече "съветска" България. На последвалия Лайпцигски процес Димитров доказва своята невинност и спомага да се хвърли сянка върху висши членове на нацистката партия като причинители на пожара на своя парламент. Но какво общо има Кристо? Има. В комунистическа България животът на Димитров се учи наизуст в училищата и епизодът с Райхстага винаги е на първо място. Освен това в центъра на София в продължение на десетилетия изпъква мавзолеят на Димитров с неговото балсамирано тяло вътре, точно както това на Ленин в Москва. Така че, дори и да иска, българинът не може да го забрави. Сградата е затворена едва през 1990 г., след падането на социалистическия режим, после е разрушена през 1999 година. Тленните останки на Димитров са пренесени в Централното софийско гробище.

 

Зелтенхайм продължава: "За опаковането на Райхстага работихме без прекъсване два месеца. Аз, Волфи и Роланд бяхме единствените, които имахме ключове от сградата. Невероятно, нали?".

Очакването е много голямо. Най-сериозното предизвикателство е как да се закрепят и разгърнат правилно седемдесетте гигантски, ръчно шити панела от плат, които покриват фасадите, кулите и покрива на целия Райхстаг, без да се остави никаква "дупка". Общо са използвани 100 000 квадратни метра ситно мрежест плат от полипропилен с алуминиево покритие и 15 600 метра сини въжета, също от пропилен, с диаметър 3,2 сантиметра.

christorei5

Преди истинското опаковане обаче всяка отделна статуя на фасадата е предпазена с метална конструкция, проектирана "по мярка". Целта е да се избегне дори и най-дребната потенциална вреда. На покрива са инсталирани дървени скелета, които позволяват по-лесно и сигурно придвижване на работниците. "В този, както и във всички останали проекти на Кристо и Жан-Клод, вниманието към детайла е маниакално", потвърждава Франк, който впоследствие участва и в следващите инсталации на артистичния тандем. По-конкретно: три години по-късно ръководи екипа от алпинисти, наети за "Опаковани дървета"; през 2005 г. в "Портите" отговаря за терена в северната част на Сентръл Парк, разположен в Харлем; през 2013 г. участва в реализирането на надуваемата творба "Голям въздушен пакет" – най-обемната скулптура, правена някога на закрито, поставена във вътрешността на бивш газометър в Оберхаузен – градче на трийсет километра северно от Дюселдорф; сега е в "Плаващите кейове", а после – кой знае... "Опаковането на Райхстага беше завършено на 24 юни 1995 г. – уточнява Франк. – Резултатът беше наистина впечатляващ."

christorei7

В своята книга "Кристо & Жан-Клод" (изд. "Taschen"), Якоб Баал-Тешува, който е наблюдавал сградата в различни часове на деня и нощта, сравнява творбата със серията от общо трийсет рисунки, направени от Клод Моне на катедралата в Руан, Франция. Майсторът импресионист я "улавя" в различни моменти от деня. Освен това, както вече знаем, самият Кристо по времето на "Обградените острови" ги определя като "моите водни лилии". В крайна сметка над пет милиона души посещават "Опакованият Райхстаг" за двете седмици, докато трае експозицията. Отзвукът в световен мащаб е невероятен. "Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин", казва Зелтенхайм, като говори за "празник на красотата и на любовта". И обобщава: "За мен това е истинската сила на изкуството".

И все пак съпротивата срещу тази творба е огромна. По-голяма от нея е само упоритостта на Кристо и Жан-Клод.

 

 

 

cover-transformatsii   Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (превод Соня Александрова, 152 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Представянето на книгата и срещата със Зорница Кръчмарова е на 3 ноември в литературен клуб Перото от 19:00

онлайн