Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Прелестно обсебен

Сряда, 09 Ноември 2016г. 23:23ч.

"При ретроспективите човек получава усещане за пренасяне" – тези думи на големия киномайстор Бернардо Бертолучи по повод панорамата от негови филми на Киномания 2016 са сякаш продължение на мисълта му, че "в киното е възможен главоломен преход във времето". Именно нещо такова се случва и в книгата Прелестно обсебен (откъс от нея ви чака по-долу), където Фабио Франчоне и Пиеро Спила събират фрагментарни текстове, идеи, размисли и коментари на Бертолучи, които стоят в основата на създаването на класики като Последно танго в Париж, Конформистът, Двайсети век, Последният император, Чай в пустинята, Открадната красота, Мечтатели, Обсадени и Малкият Буда (всички тях може да видите в ретроспективата на Киномания 2016), за да се получи калейдоскопична картина на един пълноценен живот, за който Бертолучи може да каже: "Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир."

 

 

КАКВО НАУЧИХ ОТ МАЛКИЯ БУДА

Всичко започна от Елза Моранте. Една вечер ми подари книга за живота на Малерпа, големия тибетски мистик. Първите будистки влияния се появяват при мен в Преди революцията – филм от 1964 г., в който в даден момент Адриана Асти разказва една история за учител и ученик, които вървят сред пусто поле. Учителят ожаднява и иска вода, ученикът тръгва да търси, стига до една много зелена долина, продължава из нея и стига до извор, зад който се намира село. Привлечен от него, отива там, среща момиче, в което се влюбва и се жени, раждат му се деца. После идват нещастията: настъпва глад, цялото село измира заедно с жена му и децата му. Тогава ученикът, отчаян, самотен, изгубен, се връща назад по стъпките си и стига до мястото, на което старият учител му е поискал вода. Учителят още стои там, край пътя, и му казва: "Колко време ти трябваше, за да ми донесеш малко вода, цяла сутрин те чакам". Будисткото схващане за времето още тогава ме накара да прозра, че в киното е възможен главоломен преход във времето. Не съм си давал сметка, но може би е било първото стъпало по пътя към Малкият Буда.

После идва едно пътуване до Япония, едно изключително, просветляващо изживяване в Камакура. Бяхме поканени от приятели на неделен обяд и аз си спомних, че в Камакура е живял Одзу – един от най-големите майстори в киното. "Бих искал да посетя гроба му." Беше съвсем наблизо. Изкачихме хълма в парка на една дзен школа и гробището се разкри, разбира се, на мястото с най-красивия изглед. Тук старата госпожа, приятелка на Одзу, ни каза: "There is nothing on the tomb, there is nothing" – нищо няма на гроба, нищо не пише. Започваме да търсим гроба, на който нищо не пише, но на всички гробове има йероглифи. После тя ни вика: "Елате, елате". Отиваме при нея и виждаме черен мраморен куб, изчистен, семпъл, с един-единствен йероглиф на него. "Но тук пише нещо..." Не, не, обяснява ни тя, тук пише "му", нищото, празнотата. Искала да каже, че на гроба пише "му", тоест "нищо". Тази случка ми отвори очите за японския дзенбудизъм. Мой приятел е режисьорът Паоло Брунато – първият италиански будист лаик, заминал за Непал по-скоро от подбуди от хипи характер, отколкото от мистични. Завърна се в Италия през 1967 г. и ми беше много интересно да го срещна отново. Нямаше нужда да ме убеждава – години по-късно, когато снимах Малкият Буда, ме намери и ме заведе да се срещна с лама Намкай Норбу в Арчидосо. Срещата ми въздейства по мистериозен и силен начин. Но за да започна филма, трябваше да получа, така да се каже, благословията на Далай Лама. Срещнахме се във Виена и когато си излязох след разговора ни, нещо се беше случило. Бях научил смисъла на думата "състрадание" така, както я разбират будистите. Не е само израз на добрината, както е при католицизма, а на интелигентността на добрината. Състрадание означава да разбереш причините за страданието на другия. Попитах Далай Лама дали мога да нарека филма си Малкият Буда. Той се засмя и попита защо искам да го нарека така. "Защото искам да е филм за деца, защото на Запад, когато се говори за будизъм, възрастните са като деца, нищо не знаят."

buddhal1

Далай Лама ми даде съгласието си, "защото всички сме деца и във всеки от нас има по един малък Буда". Някои обвиниха филма, че е приказка, но аз точно това исках да направя: да открехна прозорче към будизма. И трябва да отбележа, че децата първи възприеха същността на посланието. Веднъж в Съединените щати, в един от онези търговски центрове с 15 кина и 200 магазина, близо 400 деца присъстваха на прожекция на филма и накрая беше проведено проучване с фокус група от трийсетина от тях. Най-много ги беше впечатлило, че съществува прераждането. Днешните деца са обсадени от идеята за смъртта. Когато аз бях дете, смъртта присъстваше под формата на кошмари. Докато тези деца ги преследва думата смърт и всички онези смърти, които виждат непрекъснато по телевизията. Зарадвах се да разбера, че това, което будистите наричат наказанието самсара, колелото на умирането и прераждането, беше видяно от децата като предимство.

Отделна история е изборът на трите деца за филма. Бях се привързал и към тримата малки актьори, не можех да избера само един като реинкарнация на стария лама, бях отчаян. Консултант ми беше един тибетски лама от Бутан на име Джонгсар Киенце Ринпоче. Той притежаваше акробатичната интелигентност, присъща на мнозина млади тибетци, които съумяват да прозрат изумителни културни съответствия между Запада и Изтока. Ринпоче ми каза: "Ако не искаш да избереш един, тогава вземи решение, че и тримата са реинкарнации".

Помислих си, че публиката може да реагира зле, защото, както казват, когато раздават Оскарите, трябва да има the winners... Тук обаче нямаше победител и победени. Дуалността на западната религия бе преодоляна чрез отказа от идеята за победител и победени.

Много се радвах на отношенията, които се създадоха между децата и стария лама Норбу, в чиято роля беше големият китайски актьор Ин Руо Чън, възпитателят в Последният император. Връзката му с децата ми напомняше за връзката на нашите дядовци с децата от мястото, където съм израснал. Един млад психоаналитик лаканианец веднъж ми обясни, че дядото е за внучетата "non-no", тоест той е "да" за всичко. Та, лама Норбу беше нещо като дядо за тези три деца. Има един чудесен документален филм, заснет от млад индийски режисьор, за тибетско дете, отвлечено от един монах, който го завежда от Тибет в Индия, защото мисли, че е реинкарнация на един лама. Монахът върши всичко за това дете: той е баща, майка и брат; храни го, мие го, бърше го. И после коленичи пред него. Впечатляващо беше. Помислих си: може би този е начинът да се отнасяме с децата, с много обич, но и с извънредна почтителност. В края на снимките Ринпоче ми съобщи, че ще се оттегли за една година от света, и ми каза: "Вие, католиците, мислите, че Бог е създал човека. Защо не се опиташ за момент да си представиш обратното: че човек е създал Бога".

buddhal3

(От "Ла Република", 1 юни 1997 г. Изказване от Салсомаджоре по време на международната конференция "Будизъм и християнство в диалог срещу предизвикателствата на науката")


Материали

Обучение чрез емоциите (Малкият Буда)

Макар и да не съм будист, отношенията ми с будизма датират отдавна. Когато бях на 21, Елза Моранте ми подари книгата "Животът на Малерпа" – историята на тибетския йога, и останах поразен от поезията, която я изпълваше.

По-късно, когато се подготвях за снимките на Последният император, посетих някои будистки храмове в Пекин и другаде, започнах и да чета книги за будизма и да се срещам с различни лама в Америка, Англия и Непал.

През 1992 г. един приятел от Холивуд ме покани на церемония, която се провеждаше от един лама и няколко тибетски монаси. Радостта и простотата на тези хора ме омагьосаха. Не разбирах езика им, но усещането за единство, за емоционално съизживяване спомагаше да се преодолеят всякакви различия. За мен беше нещо като посвещение: все едно гледах в огледало, което ми връщаше образа на учител и ученик, слети в един-единствен образ, моя.

По-късно, по време на снимките на Малкият Буда, бях дълбоко докоснат от Сутрата на сърцето: "Формата е празнота, празнотата е форма". Какво означава? Може би в деня, в който разбера, няма да ми е нужно вече да знам. Важна е емоцията. Не всички са в състояние да се учат чрез емоциите. Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир.

buddhal5

Бяха поискали от мен да снимам филм за живота на Буда, но това, което ме привличаше, беше да създам история, която да обедини минало и настояще: една история за тулку, за реинкарнацията. В началото се получи един по-скоро дидактичен филм. Сега вече не е такъв, макар и в известен смисъл да е по-амбициозен, защото се опитах да предам послание, без да използвам думите.

Така че Малкият Буда е разказ, не е учебник. Много от философските моменти в сценария бяха премахнати. И ето че в играта влиза тази книга. В нея са думите, които нямаше как да включа във филма си – думи, които могат да задоволят както ума, така и сърцето. Затова предлагам този предговор към "Пътищата на Буда" в знак на огромната ми почит към будисткото учение и към древната традиция, от която то произлиза.

Лондон, август 1993 г.

(Из "Пътищата на Буда. Живот, мисъл, учение", съставители Самуел Берхолц и Шераб Чьоджин Кон, изд. "Сансони", Флоренция, 1994 г.)

 

 

 

cover-prelestno-obseben   Прелестно обсебен (превод Вера Петрова, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Ретроспективата на Бернардо Бертолучи е на Киномания 2016 от 7 до 16 ноември


Малкият Буда може да гледате на 13 ноември (кино Одеон, 20:30) и на 15 ноември (кино Люмиер, 20:00)

Чистота

Понеделник, 28 Ноември 2016г. 10:10ч.

Семейството винаги е било важен метаморфозен герой в романите на Джонатан Франзен и Чистота (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение – младата Пип Тайлър не познава баща си (но този откъс хвърля малко светлина по въпроса), не знае какво да прави с живота си след колежа и с тайната си любов към женения, с петнайсет години по-възрастен от нея Стивън, но знае, че иска да живее в свят без тайни, без лъжи и с "чисти" отношения между хората. Именно затова Пип заминава за Южна Америка, където работи в организация, която разкрива мръсни държавни и корпоративни тайни и се бори за един "по-чист" свят – кауза чистота или кауза пердута!?

 

 

Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.

С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата "Фридрихщрасе" лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.

На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На "Курфюрстендам" я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване.

clear1

Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб.

Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка. И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:

– Ей, дългокраката!

Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.

– На теб говоря – продължил той. – Колко?

– Моля?

– Колко за нас двамата?

Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.

– Ей, почакай, красавице!

– Върни се!

– Дългокраката! Дългокраката!

Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците... Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.

– Извинения за неразбирателството – извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. – Ти си почтено момиче, нали?

– Красиво при това – обадил се другият.

– Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.

– Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?

Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела...

От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.

– Виждаш ли? – попитал шофьорът. – Не е безопасно да обикаляш тук.

– Хайде, ела – подканил я другият. – Ела с нас.

Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:

Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?

– Малко – отвърнала тя на английски.

– Познавате ли тези мъже? С вас ли са?

След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.

clear3

Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.

– Как се казваш? – попитал баща ми, след като останали сами на улицата.

Клелия.

– О, колко красиво име! – възкликнал той. – Страхотно име.

Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.

– Наистина ли ти харесва? – попитала тя, усмихвайки се още по-широко.

clear2

Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек.

 

 

 

cover-chistota   Чистота (превод Владимир Молев, 592 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Мълчание

Сряда, 04 Януари 2017г. 15:15ч.

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

 

 

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

mluk

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

mluk7

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

mluk3

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

 

 

 

cover-mylchanie   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците


Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

5 X CineLibri

Вторник, 10 Октомври 2017г. 21:21ч.

Думите имат няколко Живота и за трета поредна година фестивалът CineLibri (от 11 до 22 октомври, пълната програма е тук) тръгва по следите на техния Живот върху киноекрана. Да, за пръв път фестивалът ще има паралелно издания в толкова много градове (Бургас, Варна, Пловдив, Велико Търново, Благоевград, Шумен и Каварна), за пръв път има конкурсна програма и CineLibri жури и награди, за пръв път има и късометражна, и документална програма, освен панорами от филми по литературни класики... И да, ще гледаме премиерно новите филми на Роман Полански, на София Копола, на Фолкер Шльондорф..., но ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2017:..

 


По действителен случай11, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21 и 22 октомври

Франция/Белгия /Полша, 2017, 110 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Ева Грийн, Еманюел Сене, Венсан Перес, Дамиен Бонар, Ноеми Лвовски

boats4

7 години след Писател в сянка Роман Полански се завръща към образа на писател, който броди по тънката линия между фикция и реалност... Тема, която вълнува и режисьорът (и съсценарист тук) Оливие Асаяс от филмите му Облаците на Силс Мария и Личен купувач насам... А романът По действителен случай на Делфин дьо Виган не само е идеална възможност за поставяне на разделителната линия между Истина и Фикция в живота... не само предлага силни женски (огледални) образи на Еманюел Сене (писателката Делфин) и на Ева Грийн (писателката в сянка Л.), но и може да отговори на въпроса: "Изкуството ли имитира живота или обратното!?"...

 

 

Вечерята – 12, 13, 14, 20 и 21 октомври

САЩ, 2017, 120 мин

режисьор: Орен Муверман

с участието на: Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини

dinner

Неслучайно, освен чудесен писател, Херман Кох е и актьор – той идеално знае какво е нужно на актьора, за да превърне камерна драма в епичен калейдоскоп на съвременното ни общество. Всичко това е налице в неговия хитов роман Вечерята, който (неслучайно) се сдоби с трета филмова адаптация – актуалната версия на Орен Муверман по въпроса "в какво може да се превърне вечерята на две семейни двойки, обсъждащи поразиите на двете си деца" (леко напомнящо Касапница-та по Ясмина Реза на Роман Полански) вече се сдоби с номинация за Златна мечка в Берлин, а и как иначе при този чуден кастинг (Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини) и сценарния, като бомба със закъснител, заряд на романа на Херман Кох.

 

 

Бунтовник в ръжта – 13, 15, 18, 19 и 21 октомври

САЩ, 2017, 106 мин

режисьор: Дани Стронг

с участието на: Зоуи Дойч, Кевин Спейси, Никълъс Холт, Сара Полсън, Люси Бойнтън, Виктор Гарбър, Хоуп Дейвис

bunt

Да, Джером Дейвид Селинджър успя да се пребори до края на живота му (27 януари 2010) никой да не получи правата за екранизиране на Спасителят в ръжта, но едва ли можеше да спре филмирането на живота му. В режисьорския си дебют, сценаристът Дани Стронг ползва трикове от своя Иконом на седем президенти като, обаче, се фиксира в младостта на Селинджър (Никълъс Холт) – онези моменти, онези записки под линията на живота, които ще доведат до създаването на Спасителят в ръжта. А иначе, животът на Селинджър може да бъде основа за не един и два романа, за не два и три филма... или просто може да се крие в редовете: "Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда."

 

 

Фортуната – 14, 17, 18 и 21 октомври

Италия, 2017, 103 мин

режисьор: Серджо Кастелито

с участието на: Жасмин Тринка, Стефано Акорси, Алесандро Борги, Хана Шигула

fortunata3

Творческият (и брачен) тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини е усъвършенстван в разказването на простички истории, които бъркат дълбоко в бездната на битието – историята на Фортуната (донесла на Жасмин Тринка приза за най-добра актриса от Кан 2017) изглежда на пръв поглед простичка като мечтата ù да отвори фризьорски салон, но на втори поглед правото на независимост и щастие се оказва лабиринт, от който (Мацантини и Кастелито знаят идеално) Никой не се спасява сам...

 

 

История на любовта – 15, 19, 21 и 22 октомври

Франция/Канада/Румъния, 2016, 134 мин

режисьор: Раду Михайлеану

с участието на: Джема Артертън, Дерек Жакоби, Елиът Гулд, Софи Нелисе, Тори Хигинсън, Марк Рендал

hislove

Още от Изворът на жените насам, режисьорът Раду Михайлеану знае, че неведоми са проявленията на Любовта... Те могат да отвеждат по най-различни пътища, които често се разклоняват като лабиринт... или като сюжетните линии в едноименния роман на Никол Краус – приличат на мрежата от линии, набраздяващи дланта на ръка, държаща... отдавна изгубена книга... или държаща лекарство за Душата на някого... или държаща просто нечия друга ръка... Всъщност, май всяка История на любовта започва с подаване на ръка, нали...

 

 

Фестивалът CineLibri 2017 е от 11 до 22 октомври в салоните на Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Cinema City, Cine Grand, Френски институт, културен център G8, Евросинема, РКИЦ и Галерия Сан Стефано

Неща, които падат от небето

Петък, 10 Март 2017г. 12:00ч.

"Нещата живеят свой собствен живот" казва финландската писателка Селя Ахава в романа, получил наградата за литература на Европейския съюз, Неща, които падат от небето (откъс от книгата ви очаква по-долу), а в него от небето падат... гигантски ледени късове, двойно ударен джакпот от лотарията, непорочно заченати русалки, мълнии, четирикратно нацелили шотландски рибар... – в центъра на този метафоричен пъзел за естеството на нещата от живота стои симпатично-любопитното момиченце Сара, но повече за начина, по който обикновеното и абсурдното/думите и смисъла съжителстват ще ви разкаже самата Селя Ахава на 30 март (в книжарница Сиела Ректората от 19:00), а сега...

 

 

В приказките зазиждат девойки в стените, а после от тях израства бреза. Мама ми е казвала, че веднъж се случило наистина.

В стените със стружките не се побират момичета. Веднъж сред стърготините на тавана намерих самоделна дървена лодка, а друг път – солница с формата на момиче. Пъхала съм в процеп в стената ябълкови семки, но от тях не поникна нищо.

 

Откакто надзърнах в контакта, разбрах, че макар от семките да не поникна нищо, вътре в стените все пак се случват какви ли не други неща. В тях има канали и жици, които се вият нагоре откъм долния етаж и от стая в стая, наподобявайки кръвоносни съдове. Жиците са сини и кафяви и се простират между ключовете за лампите, контактите и лампите, освен това са опасни, понеже може да ги улучиш с бормашината. Водопроводните тръби са сини и червени и могат да замръзват, дори и да са червени. Освен електрическите кабели в стените с дървените стружки има места, където са се помещавали врати и призраци на стаи – познават се с почукване. Малко приличат на белези по къщата. На стената в антрето личи място, където в миналото е свършвала къщата, но сега оттам започва коридорът за банята. На горния етаж се вижда плоскост с формата на врата, откъдето преди се е излизало на балкона. Тапетите са скъсани според местата за вратите, понеже зимата кара талашита да се движи.

Веднъж по бедрото на татко изби червен обрив и той си помисли, че сме донесли дървеници от почивката. Изнесе всички дюшеци, завивки, възглавници и дрехи в сауната и хубаво я затопли. Напръска обилно пролуките в спалнята с отрова за комари и намаза краката на леглото с дебел слой вазелин. Целия ден и цялата нощ дюшеците се пържиха в сауната, а от стените изпълзяха замаяни паяци, които се залутаха по тапетите и закапаха по оголените легла. Мама се разгневи на татко, а дървеници така и не намерихме.

 

ГЛАСЪТ НА МАМА. Когато мама беснее, гласът ѝ се надига от корема и целият ѝ гръден кош кънти. Веднъж дори успя да разтърве боричкащи се кучета, като изкрещя с цяло гърло.

Мама кашля. Такъв е гласът ѝ, когато е сама. Според татко тя има алергия към прах, но мама не смята така. Маминият говор е нисък и мек, особено в случаите, когато разказва приказки. Веднъж моя приятелка я взе за мъж по телефона. Понякога мама мънка. Тогава в ъгълчетата на устата ѝ има топлийки.

Такъв е гласът на мама.


Понякога някой раздвижва дървените стърготини и те се посипват от пролуката на тавана върху възглавницата, понеже на много места ни липсват лайстни. Нощем се случва да се чуе как стружките шават. Нещата живеят свой собствен живот. Цъкат ларви, дращят катерички, оси стържат по повърхността на боята. Зиме мразът кара дъските да се свиват, а снегът затиска вратата на килера. Напролет покривът започва да пука и да щрака, понякога минава не една нощ, без да се случи нищо. Покривът се приготвя за нападение като армия, тихичко си шава и капе. Накрая настъпва нощта, в която ледената маса, която се е образувала върху него, се отделя, тръгва да се движи под формата на плоча, тежаща стотици килограми, и се плъзва с грохот по ламаринения покрив. Късовете падат по земята пред прозорците. Шумът е толкова мощен, че за миг си представям края на света.

Отделянето на леда е последвано от тишина. Къщата е изпълнена с пролет, стените се надигат от тежестта на зимата, вратата на килера пак се отваря. Дворът е осеян с камари ледени трупове, които татко отива да насече с лопатата.

ajava

МАМА НА ЯБЪЛКОВОТО ДЪРВО. Есенно време трите ябълки на Къщата с дървените стърготини се отрупват с плод. Всяка сутрин мама излиза на двора с купа и събира окапалите по земята. После ме извиква да стоя на пост, докато тя самата се покатерва на дървото. Мама застава в основата на някой клон и клати. В началото изглежда тромава, но след известно време на клатене си припомня как да стои на дървото. Усмихва се и става по-лека, а силата ѝ сграбчва клоните на дървото. Ливадата казва "туп, туп", когато ябълките тупкат по земята, а аз трябва да гледам къде падат. Дървото се люлее и шумоли, а под мама трополи.

В кухнята ухае на ябълки. Мама ги бели и реже на парченца, пълни сушилнята и тъпче резенчета ябълки в пликове, вари сладко и замразява пюре.

По прозорците жужат оси, едри и бавни. Безшумен облак от плодни мушици се издига във въздуха всеки път, когато някой открехне кофата за компост.

Вечер, когато вече лежа в леглото си, а мама ме гали по бузата, ръцете ѝ ухаят на ябълково сладко.

Такава е мама на ябълковото дърво.


МАМА ПРИЖИВЕ. Мама чисти в градината. Иска да накара земята да се стопли колкото се може по-бързо, обръща почвата с лопатата и полага отгоре ѝ покривала, макар според татко да може просто да почакаме две седмици. На главата си мама е сложила широкопола сламена шапка, маха ни, когато двамата с татко потегляме, за да купим нови летни гуми за колата. Облегнала се е на лопатата, шапката леко накривена, маха. В ръката си държи мръсни градински ръкавици.

Такава е мама приживе.


Такава беше мама приживе.

Ние хапваме сладолед, докато сменят гумите на колата. Старите не ги изхвърлят на боклука, а ги накамаряват на задната седалка, понеже мама възнамерява да построи пирамида на ръба на градината, да напълни гумите с пръст и да насади в тях ягоди. Тъй като задната седалка е затрупана с гуми, аз имам възможност да седна отпред.

Влизаме в двора.

Татко грабва две стари гуми от задната седалка и ги отнася в градината. Аз вървя подире му. Смятаме да почистим гумите и после да помогнем на мама да ги напълни с пръст. Мама ни е показала снимка на ягодова пирамида във вестника.

В ъгъла на къщата има пет каменни стъпала.

– Виж, тате, лед – казвам му и посочвам строшения лед на стъпалата.

– Не може да е лед – отвръща татко. – Да не би мама да е счупила някое стъкло?

Вземам едно парче в ръка, студено е, мокро и синеещо.

ajava1

Точно в този момент татко стига до най-горното стъпало и надава вик. Автомобилните гуми падат на земята и тръгват да се търкалят по стъпалата към мен. Татко поглежда към двора, после към мен, а очите му са бели и ококорени, устата му е отворена и виждам зъбите му, когато крещи:

– Не, Сара! Не гледай!

Първата гума ме улучва в коляното, втората ме подминава, татко се хвърля върху гумите и отгоре ми, кракът ме заболява, и дупето, и лакътят.

– Не гледай, Сара, не гледай, не гледай, Сара, не-не-не...

Стряскам се от очите на татко. Плача, но той не ме утешава, татко крещи, татко вика за помощ, падаме по стъпалата и изпитвам болка, татко ме дърпа за китката: марш, марш, марш, макар под мен да няма крака, а и подмишницата ми сякаш ще се сцепи на две.

– Не бива да гледаш! – крещи татко, не знам какво е, но татко крещи това отново и отново, още малко и ще ми откъсне ръката. Бягаме, не знам накъде, но татко крещи, продължава през целия ден и цялата нощ, и цялата следваща седмица.

Не-не-не! – крещи татко и когато пристигат полицаите, идват и други хора, не знам къде сме, защо татко продължава да крещи, някой го разтърсва толкова силно, че накрая татко повръща.

 

В училище ни говориха за семейството на Лот, комуто ангелите казали:

– Вървете, но не поглеждайте назад. Сега ще сторим на тези хора Някакво Зло. Вас ви спасяваме, но не бива да виждате това.

След тези думи семейството на Лот побягнало оттам, ала жена му не повярвала на ангелите и погледнала назад. Тогава съзряла онова ужасяващо Зло, което ангелите причинявали на хората, и се превърнала в стълб от сол. Жената на Лот се превърнала в стълб, понеже не издържала на гледката. Учителката каза, че стълбът бил ангелска магия, но аз вече знам, че можеш да се вкамениш в стълб и без магия. Достатъчно е да видиш нещо, което не ти понася.

 

Има неща, които не отминават с времето. Не избледняват, не се смекчават, нито се превръщат в спомени. Винаги са еднакво жестоки и огромни, заседнали са като паметник в корема и гърдите на човека и тътнат оттам. Може и да бъдат забравени, но когато се върнат в съзнанието, винаги са тук и винаги еднакво огромни, каквито са били в мига на случването си.

 

 

 

cover-neshta-koito-padat-ot-nebeto   Неща, които падат от небето (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещата със Селя Ахава е на 30 март в книжарница Сиела Ректората от 19:00

Летни лъжи

Четвъртък, 27 Април 2017г. 19:19ч.

Немският писател и професор по право Бернхард Шлинк знае идеално цената на лъжата и е пределно наясно със стойността на самозаблудата – не само, че тези две изкривени версии на истината и живота бяха основни герои в неговия блестящ роман Четецът (и Оскар номинираната му екранизация), но те са и ключовите катализатори на случващото се в неговия сборник Летни лъжи. Седемте разказа в него След сезона (откъс от него ви очаква по-долу), Нощта в Баден-Баден, Къщата в гората, Непознатият в нощта, Последното лято, Йохан Себастиан Бах на остров Рюген и Пътуване на юг екзистенциално флиртуват с идеята, че омарата на малките лъжи, с които понасяме истината за живота е направо невинна в сравнение с мъглата на самозаблудата, в която живеем. А вие как мислите?

 

 

Из СЛЕД СЕЗОНА

1

Разделиха се преди проверката на багажа. И тъй като на малкото летище всички гишета и места за проверки се намираха в едно и също помещение, той можа да я проследи с очи как сложи чантата си на лентата, как мина през детектора, как показа бордовата си карта и как беше отведена към самолета, който стоеше на летателното поле веднага зад стъклената врата.

Тя постоянно се обръщаше назад и му махаше. На стълбата към самолета се обърна за последен път, засмя се и се разплака, сложи ръка на сърцето си. Когато изчезна в самолета, той махна към малките прозорчета, но не разбра дали тя го вижда. После моторите се включиха, перките се завъртяха, самолетът се задвижи, все повече и повече увеличаваше скоростта и накрая се вдигна.

Полетът му беше чак след час. Купи си кафе и вестник и седна на едно от свободните места. Не беше чел вестник и не беше седял сам с чаша кафе, откакто се бяха запознали. Но когато и след четвърт час все още не беше прочел нито ред и не беше отпил нито глътка, си каза: забравил съм какво е да си сам.

Мисълта му хареса.

boss3


2

Беше пристигнал преди тринайсет дни. Сезонът беше приключил, а с него и хубавото време. Валеше и той прекара следобеда с книга в ръка на покритата веранда на хотелчето си "Бед & Брекфаст". Когато на другия ден въпреки лошото време излезе и се разходи под дъжда по плажа до фара, срещна жената първо на отиване, а после и на връщане. Усмихнаха се един на друг, с любопитство първия път и вече леко като познати втория. Надлъж и нашир бяха единствените излезли на разходка, сродни души в мъката и радостта си, и двамата биха предпочели небето да е ясно и синьо, но нямаха нищо против да се насладят на слабия дъждец.

Вечерта тя беше седнала сама в един от предпочитаните рибни ресторанти на голямата му, вече подготвена за есента с пластмасов покрив и прозорци тераса. На масата пред нея имаше пълна чаша, а тя четеше книга – дали това не беше знак, че още не е вечеряла и че не чака съпруг или приятел? Той застана нерешително на вратата, а тя вдигна очи и приятелски му се усмихна. Тогава той сложи ръка на сърцето си, отиде до масата ѝ и попита дали би могъл да седне при нея.

– Моля – рече тя и остави книгата встрани.

Седна и понеже тя вече си беше поръчала, можеше да го посъветва за вечерята, избра риба треска, която тя също вече си беше избрала. След това и двамата не знаеха как да подхванат разговор. Книгата не помогна; така, както беше поставена, не можеше да прочете заглавието.

Най-сетне той каза:

– Има нещо в това да дойдеш на късна почивка на Кейп Код.

– Защото времето е така хубаво ли? – засмя се тя.

Присмиваше ли му се? Той я погледна, лицето ѝ не беше хубаво, очите прекалено малки, брадичката прекалено голяма, но изражението ѝ не беше подигравателно, а развеселено, може би дори леко несигурно.

– Защото плажът е само твой. Защото намираш свободна маса в ресторантите, в които през сезона всичко е заето. Защото с малко хора човек е по-малко самотен отколкото с много.

– Винаги ли идвате след края на сезона?

– За първи път съм тук. Всъщност трябваше да работя. Но пръстът ми още не иска, а упражненията си може да прави както в Ню Йорк, така и тук. – Той раздвижи кутрето на лявата си ръка нагоре и надолу, сви го и го изправи.

Тя учудено огледа пръста му.

– За какво се упражнява?

– За флейтата. Свиря в оркестър. А вие?

– Учила съм пиано, но много рядко свиря. – Тя се изчерви. – Но вие нямате това предвид. Като дете често идвах тук с родителите ми и понякога изпитвам носталгия. А пък след края на сезона Кейпът има точно това особено очарование, което описахте. Всичко е по-пусто, по-спокойно – харесва ми.

Той не каза, че не може да си позволи почивка през сезона, и прие, че и при нея е същото. Тя беше с маратонки, джинси и суичър, а на облегалката на стола висеше избеляло импрегнирано яке. Докато разглеждаха заедно картата за вината, тя предложи да поръчат бутилка евтино савиньон блан. Разказа за Лос Анджелис, за работата си в една фондация, която се занимавала с деца от гетото и им давала възможност да играят театър, за живота без зима, за мощта на Тихия океан, за уличното движение. Той разказа как се спънал в един накриво положен кабел, при което си счупил пръста, как си счупил ръката след скок от прозореца, когато бил на девет и как си счупил крака на ски, когато бил на тринайсет. Отначало бяха сами на терасата, след това дойдоха и други клиенти, а по-късно, при втората бутилка, отново останаха сами. Погледнеха ли през прозореца, виждаха морето и плажа, потънали в пълен мрак. Дъждът плющеше върху покрива.

– Какво ще правите утре?

– Знам, че закусвате в "Бед & Брекфаст". Но какво ще кажете за закуска при мен?

Той я изпрати до тях. Под чадъра тя хвана ръката му. Не говореха. Малката ѝ къща беше на същата улица, на която миля по-нататък се намираше неговият хотел "Бед & Брекфаст". Лампата пред вратата се включи сама и те се видяха един друг прекалено внезапно и прекалено на светло. Тя го прегърна за съвсем кратко, като го докосна с нещо като полъх от целувка. Преди тя да затвори вратата, той рече:

– Казвам се Рихард. Вие как...

– Аз съм Сюзън.

liesumm1


3

Рихард се събуди рано, скръсти ръце зад главата си и се вслуша в дъжда, който биеше в листата на дърветата и по чакъла на пътя. Обичаше да слуша равномерното, успокояващо ромолене, макар то да не предвещаваше нищо добро за деня. Дали след закуската щяха да излязат да се разходят със Сюзън по плажа? Или в гората край езерото? Или да карат велосипеди? Той не беше наел кола и предполагаше, че и тя не беше наела. Така кръгът на нещата, които можеха да предприемат заедно, се ограничаваше.

Той сви и опъна кутрето си, та след това да не се налага много да се упражнява. Малко се страхуваше. Ако действително след закуската прекара деня заедно със Сюзън, а после още и обядват или дори готвят заедно – какво щеше да дойде след това? Трябваше ли да спи с нея? Да ѝ покаже, че е желана жена, а пък той мъж, който силно желае? Защото иначе щеше да я нарани, а пък себе си да изложи? От години не беше спал с жена. Не се чувстваше мъж, който особено силно желае, а и последната вечер не я беше почувствал особено желана. Тя все намираше какво да разказва и за какво да пита, слушаше внимателно, беше енергична и с чувство за хумор. В това, че тя, преди да каже нещо, за миг се поколебаваше, а когато се концентрираше, присвиваше очи, имаше някакъв чар. Пробуди интереса му. А желанието?

Закуската му вече беше приготвена в салона и тъй като не искаше да разочарова възрастната семейна двойка, която беше изстискала портокаловия сок, разбила бърканите яйца и опържила палачинките, той седна и похапна. Жената притичваше през няколко минути от кухнята и питаше дали желае още кафе или масло, или мармалад, или плодове, или кисело мляко.

Докато накрая той схвана, че тя всъщност иска да си поговорят. Попита я откога живее тук, тя остави каничката с кафе и застана права до масата. Преди четиресет години съпругът ѝ получил малко наследство и купили къщата на Кейпа, в която той щял да пише, а тя да рисува. Обаче нищо не се получило с писането и рисуването, а когато децата пораснали и наследството похарчено, превърнали къщата в хотел тип "Бед &Брекфаст".

– Ако искате да узнаете нещо за Кейпа, къде е най-хубаво за разходки, къде готвят най-вкусно, питайте ме. А ако излезете – плажът и при дъжд си е плаж, само гората е влажна.

По дърветата в гората висеше мъгла. Захлупваше и сградите встрани от пътя. Малката постройка, в която живееше Сюзън, беше портиерската част, покрай която минаваше отбивката към голяма, забулена от мъглата, тайнствена къща. Не намери звънец и почука.

– Ей сега – извика тя, като гласът ѝ идваше много отдалече. Чу я как тича нагоре по стълба, как блъска врата и как бърза по коридор. След това тя се изправи пред него, задъхана и с бутилка шампанско в ръка. – Бях в мазето.

Заради шампанското отново го хвана страх. Видя Сюзън и себе си с чаши в ръка да седят на канапе пред разпалена камина. Тя се премести пò към него. Моментът беше настъпил.

– Не стой и не гледай така, ами влизай!

В голямата стая до кухнята той действително зърна камина, встрани дърва, а отпред канапе. Сюзън беше приготвила масата в кухнята и той отново пи портокалов сок, яде бъркани яйца, а след това и плодова салата с ядки.

– Беше много вкусно. Но сега трябва да изляза и да бягам или да карам колело, или да плувам.

Тя колебливо погледна към дъжда и тогава той ѝ разказа за двойната си закуска.

– Не си посмял да разочароваш Джон и Линда? Какво съкровище си бил! – Тя го погледна доволна и с възхищение. – Да, защо пък да не поплуваме! Но нямаш бански? Искаш ли... – Тя се поколеба, но после явно взе решение и сложи в една голяма чанта хавлиени кърпи, добави чадър, шампанското и две чаши. – Можем да пресечем през двора, по-хубаво и по-бързо е.

 

 

 

cover-letnilyzhi   Летни лъжи (превод Жанина Драгостинова, 248 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците и е част от инициативата VIB (Very Important Books) на издателство Колибри

Да уловиш голямата риба

Сряда, 03 Май 2017г. 18:18ч.

"Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява" – дори да не сте присъствали на лекцията по трансцедентална медитация на Дейвид Линч у нас преди години, навярно знаете как оперира неговото съзнание в онази гранична зона, онази ничия земя между кино, драматургия, живопис (Дейвид я следва в колеж във Вашингтон и в академия във Филаделфия) и музика. Дори съзнанието ви да не се е срещало с 85-те фрагментарни, като мантри, истории, събрани в неговата книга Да уловиш голямата риба (откъс от нея ви очаква по-долу), навярно знаете, че за Дейвид Линч "идеите са като рибите" – ако искате да уловите голяма риба, трябва да влезете надълбоко... и да внимавате, защото "идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате", нали знаете... Затова, сега, гмурнете се, съсредоточете се... и новите серии на Туин Пийкс ще оживеят... скоро...

 

 

Сега всички сме заедно

Когато работите, искате да имате удовлетворен екип, който върви заедно в една посока. Трябва ви умението да се фокусирате върху определени неща като екип. Трябва да се концентрирате върху едно нещо и да може да се абстрахирате от хилядите други, които ви разсейват. Човек развива това умение, когато започне да медитира и да се потапя в себе си.

Има един израз: "Когато се съсредоточите върху нещо, то оживява". Когато се концентрирате върху нещо, то сякаш започва да се движи, да вибрира. Казвате: "Днес ще правим това, в момента се намираме тук и ето какво искаме да постигнем". Тогава работата става по-приятна и екипът е много по-доволен.

 

Туин Пийкс

Идеите идват по най-странни начини, стига само да внимавате. И понякога на снимачната площадка се случват неща, които ви карат да мечтаете.

Когато снимахме пилотния епизод на "Туин Пийкс", работехме със специалист по декорите, който се казваше Франк Силва. Въобще не беше предвидено Франк да участва в "Туин Пийкс". Но ние снимахме в дома на Лора Палмър, а Франк разместваше някакви мебели в стаята ù. Аз бях в стаята на долния етаж, под вентилатора, когато една жена каза: "Франк, не мести този шкаф, ще се заключиш в стаята".

Представих си Франк в стаята. Изтичах нагоре и го попитах: "Ти случайно да си актьор?" И той отвърна: "Всъщност да" – в Лос Анджелес всички са актьори.

А може би и в целия свят. Казах му: "Франк, ти ще участваш в тази сцена".

Направихме въртящ се кадър на стаята, два пъти без Франк и веднъж с Франк, застинал до леглото. Не знаех защо го правя или какво означава.

bobtp

Същата вечер слязохме долу и снимахме майката на Лора Палмър на дивана. Тя лежеше на него измъчена и покрусена. Изведнъж тя вижда нещо и скача, крещейки. Шон, операторът, трябваше да се изправи, за да остане лицето в кадъра. Според мен той се бе справил чудесно. Казах:

"Стоп – прекрасно, чудесно". А Шон каза: "Не, не, не".

"Защо?"

"Някой се отразяваше в огледалото".

"Кой?"

"Франк".

Такива неща се случват и ви карат да мечтаете. Нещо води след себе си нещо друго, и ако го позволите, се отварят съвсем нови възможности.

 

Историята с продължение

Обичам да се потапям в някакъв друг свят, обичам мистериите. Не искам да знам предварително какво предстои да се случи. Харесва ми усещането, когато откривам нещо ново. Това според мен е една от най-хубавите черти на историите с продължение – навлизането все по-дълбоко и по-дълбоко в тях. Започва да се усеща мистерията, нещо се случва.

В момента историите с продължение отново са популярни. Но когато излъчваха "Туин Пийкс", нещата не стояха така. Телевизиите периодично правят разни проучвания. И получават най-различни резултати – по едно време бяха установили, че хората не го гледат всяка седмица. Ако хората гледат сериала два пъти в месеца, според логиката им те губят нишката на историята с продължение и накрая спират да го гледат. По очевидни причини телевизиите не искат хората да престават да гледат сериала и известно време се мръщеха на историите с продължение и настояваха епизодите да имат завършен сюжет.

Още не знам как решиха да направят пилотен епизод на "Туин Пийкс". Това, че финансират пилотен епизод, не означава непременно, че ще го развият в сериал. Но тук все пак стигнахме до пилотен епизод. Дори тогава от телевизията не знаеха какво да правят с него. Телевизиите изпращат пилотните епизоди на едно място, май във Филаделфия. Там ги пускат на разни хора, които ги оценяват. И по някаква причина "Туин Пийкс" получи доста добър резултат. Не знам какво се случи после, но във вечерта, в която го излъчиха, имаше направо гигантски дял от аудиторията. Беше някакво странно щастливо стечение на обстоятелствата.

 

Червената стая

През един летен ден бях в "Консолидейтид Филм Лабораторис" в Лос Анджелес. Монтирахме пилотния епизод на "Туин Пийкс" и бяхме приключили работата за деня. Беше към 6:30 вечерта и бяхме излезли навън. Паркингът беше пълен с коли. Подпрях се с ръце на покрива на една кола, той беше много топъл – не горещ, но приятно топъл. И както се бях подпрял, се появи Червената стая. Появиха се както действието, което се развиваше отзад напред, така и част от диалога.

Тази идея, тези фрагменти от нея просто се появиха. И аз се влюбих в тях.

tpred

Всичко започва така. Идеята ви диктува да построите тази Червена стая. Замисляте се. "Чакай малко – си казвате – стените са червени, но не са твърди, солидни". Продължавате да мислите за това. "Това са завеси; и те не са плътни, прозрачни са". И добавяте завесите. "Но пода – има нужда от още нещо". Връщате се към идеята и виждате, че на пода има нещо по-особено – всичко си е било там. Завършвате и пода. И започвате да си спомняте още аспекти от идеята. Изпробвате разни неща, правите грешки, преподреждате, добавяте, в един момент достигате до усещането, че идеята ви е завършена.

 

 

 

 

cover-lynch   Да уловиш голямата риба (превод Павел Иванов, 96 стр, цена 12 лeва) е в книжарниците, а новите серии на Туин Пийкс от 22 май по НВО

Пумпал

Сряда, 10 Май 2017г. 16:16ч.

След като си поигра с миналото в Дзифт и Цинкограф (филмиран като Цветът на хамелеона), сега Владислав Тодоров поглежда към бъдещето на България – утопичната ноар естетика, хапливата ирония и кървавата пародия отново са налице в новия му (брандиран като "брутална приказка") роман Пумпал (откъс от него ви очаква по-долу) – досущ Ноев ковчег (или паметникът на Бузлуджа), Пумпалът, всъщност, е летяща капсула на времето, в който има място за Края на света, за биоклетъчна революция, за микронации, за Безсмъртие, за Гаргара, за Криптон, за Спящата красавица Белогърла и... за всичко останало на 17 май ще ви разкажат лично Владислав Тодоров и илюстрациите на Теодор Ушев.

 

 

Kапсулата на времето

– Намира се на дъното – обясняваше Криптон, докато заедно с Гаргара се спускаха по вита стълба надолу в корема на Пумпала. – Капсулата на времето може да катапултира при крайна нужда – добави той.

– Дай пример за крайна нужда.

– Крайната нужда е безпримерна, защото е крайна.

– Обратно на безкрайната, за която примери има безброй.

– Ти май се подиграваш с мен.

– Май?

Гаргара слизаше пред него, така че Криптон имаше възможността да огледа формите ѝ, да се вгледа в кожата ѝ, да усети мъстиления мирис на косата ѝ.

– Каква е тази татуировка на врата ти? – попита той и се изкуши да я пипне. – Изглежда релефна.

– Не ме докосвай. Забранено е. Само гледаш, без да пипаш – скастри го тя, без да се обръща. – Това е името ми на санскрит, Гаргара, което значи вихрушка или просто Вихра.

Стигнаха до люк с матово прозорче и месингово колело като на грамадна огнеупорна каса. Криптон завъртя колелото напред и назад няколко пъти и люкът се отвори. Влезе пръв, последван от Гаргара. Щракна някакъв ключ и грейна неонова светлина.

pumpal1

Капсулата на времето представляваше овално помещение, в центъра на което имаше саркофаг с ръчки и педали. По стените висяха разнообразни атрибути и пособия за инспектиране на Прозрачната жена – игли, ролки, вибратори, помади, душпомпи, пинсети, бръсначи, спекулум и прочее пособия, отнасящи се до тоалета и анатомията на жената.

Приближиха се плахо до саркофага. С крака си Криптон натисна педал и саркофагът се отвори, издавайки странно дигитално жужене.

Гаргара впи поглед в Прозрачната жена.

What a lovely throat! – прехласна се тя и после заяви сърдито: – Що за гавра с цветето на творението, лежи погазено от някаква неземна идиотия. Как се озова тук, сестрице бела?

 

Белогърла

Сто и една години преди извеждането на Пумпала в открития Космос експертен съвет от международни светила в областта на науките и изкуствата въз основа на изработен от тях универсален биоиконичен шаблон провъзгласили фолкпевицата Белогърла за най-съвършената жена на всички времена и пространства. В резултат на това Белогърла се превърнала в суперзвезда и във вселенски обект на желание. Концертите ѝ били разпродадени за години напред, а сексбомбените ѝ форми красели кориците на гланцови списания, на карти за игра и рекламни билбордове за слабителни средства и давилови капки.

Една мека есен пред претъпкан стадион с подивели от възторг почитатели Белогърла довършвала хитовата си песен "Сладка болка". Гласът ѝ се виел и треперел като пощръклял камертон.

"Целуни ме, Принце мой, събуди ме, ох, боли ме, нека да боли, момините ми сълзи пусни, цветето ми откъсни, Принце мой, кокал мой, ненагледен тирбушон."

Била крайно страстна, раздрусана и живо-тръпна, цялата напомпана със силикон и ботокс – задник, устни, вежди, бузи и гърди. Ушите ѝ, изваяни от етиопски хрущял, радвали със своята изящност. Носът – стругуван ала Нефертити. Плътта ѝ – шупнало тесто. Мигриращи импланти шарели по цялото ѝ тяло, движени подкожно от възбудата.

След взривни салюти и овации, след ревове и грачещи кречетала Белогърла се оттеглила зад кулисите за смяна на прашките и банелите с рицарски доспехи от синтетична ламарина. В същия момент Ленивия Argon и групата гумирани мъже от Отечествената безопасност неутрализирали телохранителите и нахлули в гримьорната. Сграбчили я и се опитали да я натикат в полиетиленов чувал. Тя обаче се противяла и издраскала лицата им, изпохапала ръцете им. Приспали я с хлороформ, нарамили тялото ѝ и го отнесли на борда на Пумпала. Там в специална лаборатория за телесни модификации изсмукали силикона и ботокса. Премахнали имплантите. Възстановили тялото ѝ. Последвала заключителната манипулация по отстраняване на непрозрачността на плътта.

Потопили Белогърла във вана, пълна със специален разтвор, в който тя престояла около година, докато тялото ѝ станало напълно прозрачно. Женският анатомичен състав придобил перфектна видимост. Така Белогърла била превърната в приказно прозрачна Спяща красавица.

Никой от външния свят не разбрал какво точно се e случило. Вестниците представили отвличането ѝ като война на групировки за хубавата Белогърла.

pumpal2


Спящата красавица

Криптон и Гаргара се бяха надвесили над саркофага, сякаш гледаха в пропаст.

– Целуни я! – възкликна Гаргара.

– Защо точно аз? – изрази недоумението си Криптон.

– За да я събудиш, глупако! Нали си мъж!

Криптон се замисли и каза:

– Същото съветва и Шарл Перо. – И я целуна.

– Получи се сакато – констатира Гаргара с изкривено лице. – Това беше най-бездарната целувка на света. Опитай пак.

– Не! – отсече обезсърчен Криптон. – Не мога. Не знам как. Трябва да се уча.

– Целувката е трепетно състояние. Ти обаче си безсмъртен и следователно безтрепетен!

– Няма смисъл – прекъсна я Криптон, отстъпи назад и започна да обикаля саркофага. – От само себе си не мога да изпадна...

– Според Шарл Перо обаче – продължи с доводите ГаргараСпящата красавица се събужда бременна, заченала в съня си, но без да иска, непорочно.

– Парадокс. – Криптон се спря и погледна Гаргара. В очите му искреше надежда тя да му помогне да проумее подобно приказно състояние на нещата. – Как ли става това?

– Тайнство – отвърна Гаргара с подобаваща за думата сериозност. – Колкото и да си блъскаш главата, няма да разбереш.

– Защо мислиш така?

– Защото обитаваш вътрешния свят на Пумпала, където всяко зачатие представлява парадокс. Във външния не е съвсем така, а по-скоро обратното.

– Как да излезем от парадокса? – Криптон продължи да обикаля саркофага, сякаш очертаваше порочен кръг, в който се беше хванал.

– Ха – досети се Гаргара, – много лесно. Като я събудим и я пуснем да си ходи във външния свят. Тук вътре жената няма смисъл.

 

 

 

cover-pumpal   Пумпал (168 стр, цена 14 лева) е в книжарниците от 12 май, а срещата с Владислав Тодоров и изложбата (вдъхновена от Пумпал) с илюстрации на Теодор Ушев е на 17 май в Дом на киното от 19:30

Истории, различни от моята

Събота, 27 Май 2017г. 15:15ч.

В литературата всяка история може да бъде колкото различна от твоята, толкова и подобна на нея – нещо, с което френският писател Еманюел Карер се заиграва изкусно, преплитайки умело биография и фикция в почти всички свои романи. Истории, различни от моята (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение, като на фона на най-унищожителното в човешката история "Коледно цунами" през 2004 в Индийския океан се разиграват не по-малки по значение семейни апокалипсиси – Еманюел, приятелката му Елен (и техните синове от различни бракове Жан-Батист и Родриг) се оказват в епицентъра на екзистенциалнотресение, в което трагедия, болест, смърт, любов, емпатия и оцеляване Не са просто думи, разказващи истории, не по-различни от моята, твоята... и на Човечеството като цяло!

 

 

Не знаем кога ще можем да си заминем. Не знаем къде е пренесено тялото на Жулиет: може да е в болницата в Матара, може и да е в Коломбо. Жером, Делфин и Филип няма да си тръгнат без нея, ние пък няма да си тръгнем без тях. До Матара не може да се отиде с тук-тук, но на закуска управителят на хотела казва, че полицейски камион тръгва натам и че е уредил да вземат и Жером. Елен веднага предлага да го придружи и той веднага се съгласява. Мисля си, че е трябвало да го предложа аз, че това е работа за мъже, и ги гледам как тръгват със смътна ревност, от която ме е срам. Чувствам се като дете, което си остава вкъщи, докато възрастните се занимават със сериозни неща. Като Жан-Батист и Родриг, които от четиресет и осем часа са оставени на самотек. Ние се грижим за Филип, Делфин и Жером, а тях почти не ги поглеждаме. Двамата прекарват дните си в бунгалото, препрочитайки стари комикси, идват да се хранят с нас, мълчаливи и намусени, малко като в небрано лозе, и аз си давам сметка, че вероятно не е лесно да преживееш подобно изключително събитие свръхпредпазен и третиран като малко дете, което няма право да вземе участие в него. Казвам си, че да не видиш нищо може да е по-травматизиращо отколкото да видиш трупове и че поне Жан-Батист е достатъчно голям, за да дойде с мен в селото. Изцяло отдаден на плановете си за помощ, Филип иска да отиде да види с очите си какво е положението. Поколебавам се дали да оставя Родриг на Делфин, но тя казва, че не ѝ пречи, напротив, и ние тръгваме.

 

Рикшата минава на голямо разстояние от болницата, но не достатъчно, за да ни спести миризмата на трупове. Отдалеч мярвам изпадналите туристи, които бавно се въртят около бенгалския фикус, и отново изпитвам усещането, че съм оцелял във филм за зомби, минавайки край група бездейни призраци с увиснали ръце, които ни проследяват с празен поглед. Напредвайки по главната улица, която е изненадващо спокойна, ние стигаме до площада на пазара, където Филип е казал на Жером и Делфин, че Жулиет е мъртва, после слизаме до плажа на Медакетия, целият покрит с черна, зловонна кал, от която се подават останки от кораби, къщи, огради, изтръгнати дървета, по някой все още отвесен къс стена. Сред развалините щъкат хора, ровят се, събират най-различни предмети: леген, рибарска мрежа, нащърбена чиния, всичко, което им е останало. Познават Филип и отиват към него. Една и съща сцена се повтаря всеки път: прегръщат се, плачат, разменят новини на лош английски, основно имената на загиналите. Филип не казва нищо ново на никого, те вече знаят за Жулиет, Осанди, М.Х. Но той все още не знае за съседите и всеки път, щом му кажат, че някой е загинал, той простенва в един глас със събеседниците си. Не беше преувеличил, казвайки, че познава всички, че всички са го приели като свой. Оплаква шриланкските рибари като свои роднини. Държи да обясни на всеки от оцелелите, че сега се налага да замине с Делфин и Жером, но скоро ще се върне да им помогне, ще намери пари и ще остане за дълго. За него изглежда е много важно да им го каже, а за тях – да го чуят, във всеки случай се хвърлят да го прегръщат още повече. Минавайки от развалина на развалина, от оцелял на оцелял, от прегръдка на прегръдка стигаме до терена на М.Х. Няма и следа от къщата за гости, а от бунгалото на Филип са останали само няколко дъски, долната част на душ кабина, една стена, покрита с фреска, изобразяваща кокосови палми, риби и мрежи в ярки и весели цветове. Делфин я е нарисувала предишната година, заедно с Жулиет. Двете работили много старателно, тригодишната Жулиет се гордеела, че помага на майка си. Филип е седнал пред фреската сред развалините. С Жан-Батист се дръпваме малко встрани. Наблюдаваме го отдалеч. Щеше ли да направиш това на негово място?, внезапно ме пита Жан-Батист. Кое? Ако четиригодишната ти внучка беше загинала, ако Габриел и аз, твоите синове, бяхме загинали, щеше ли да се занимаваш с рибарите от Медакетия? Поколебавам се. Не знам. Мен, продължава Жан-Батист, вероятно хич нямаше да ме е грижа за тях. След като помислям малко, аз казвам, че това, че Филип го е грижа, е или признак на невероятно благородство, или стратегия за оцеляване, и че предпочитам да го тълкувам като второто.

solar1

Струва ми се по-човешко. Има моменти, в които да мислиш само за себе си е най-човешката реакция. Не вярвам, че може да те е грижа за човечеството като цяло, когато детето ти е умряло, но и не вярвам, че Филип и Жером ги е грижа за човечеството като цяло. Мисля, че се опитват да оцелеят след смъртта на Жулиет. И преди всичко да спасят Делфин.

 

Когато се връщаме в хотела, се опитвам да се обадя на Елен, но тя не отговаря. Става време за обед, а двамата с Жером все още не са се върнали, ние изчакваме малко, после обядваме без тях. Италианците, които стопанисват хотела, се държат безупречно в последните два дни: подслоняват всички, хранят всички, еднакво любезни са с пострадалите без пукната пара и гостите, които си плащат, и въпреки че ястията стават все по-семпли поради липсата на продукти, сервизът е все така небрежно официален както преди катастрофата. Нещо ме гложди, чувствам се неспокоен, гледам си часовника. За нищо на света не бих си го признал, но истината е, че за мен положението може да се резюмира по следния начин: жена ми преживява нещо екстремно с друг мъж. Докато преди два дни тя ми се струваше унила и безжизнена, сега изведнъж я виждам като героиня от приключенски роман или филм, красивата и смела журналистка, която дава най-доброто от себе си във вихъра на действието. Героят в този роман или филм не съм аз – уви, по-скоро се отъждествявам със съпруга дипломат, ироничен и умерен, който се вписва съвършено в атмосферата на коктейлите и градинските партита на посолството, но когато то е обкръжено от Червените кхмери, изведнъж олеква, започва да лавира, чака другите да вземат решение вместо него, а жена му излиза на първа линия, напук на опасностите, и се изправя лице в лице със смъртта с друг мъж до себе си.

 

 

 

 

cover-istorii-razlichni-ot-moyata   Истории, различни от моята (превод Анна Ватева, 296 стр, цена 18 лева) е в книжарниците 

Катафалка, два носорога

Вторник, 06 Юни 2017г. 09:09ч.

Животът е най-добрият сценарист и винаги когато ти се струва, че си подредил сценария и вече знаеш как ще завърши филма, той все ще намери екзистенциален обрат за разкош и изненада – завършилия кинорежисура в НАТФИЗ Петър Крумов умело използва това в дебютния си роман Катафалка, два носорога (откъс от книгата ви очаква по-долу) като среща главния си герой (чиновник в Агенцията по вписванията) със затихнала любов на име Буря, с актрисата Дария със слабост към кокаина, с хипохондрия и баща с алцхаймер, докато на житейския му път не застанат убиец и... два носорога.

 

 

Когато се надигнах от леглото, разбрах едно: нямаше начин да отида на работа. Главата, тая камбана, биеше по-силно от всякога. Не беше спирала да ме цепи от онзи ден в курорта Баня, но тази сутрин болката идваше по-могъща от всякога, разливаше се по темето ми и по целия коридор. Едвам се изправих на крака. А като се изправих, се сетих за Катерина и пак седнах. Не си представях как въобще ще съществуваме двамата между четирите стени след злополучния вчерашен ден.

Намерих мобилния си телефон и се обадих в службата. Казах им, че съм хванал грип, че ще си взема болничен до края на седмицата. Говорех бавно, както говорят неразположените хора.

Очертаваха се пет дни на свобода. И ако в неделя вечерта все още съм болен, няма да се колебая, ще си удължа отпуска. Ще го разтеглям този локум, докато не ме пререже гневен глас от службата. И тогава ще напусна! Да! Като се замисля, за какво друго да го използвам този отпуск? Да ходя на море? С благоверната Буря, дето не си вдига телефона? А там по бански, от устите ни да стърчат водорасли. Да се смесим с тълпите туристи, да показваме захабените си тела на плажа, да играем с надуваема топка. Кажи-речи, да изпитваме емоции. Залези, цаца, мърляви чайки... и една камара потрошени пари. Това си е живо изтезание. Морето винаги е било голяма песъчлива заблуда. Нека ходят глупаците. Не ми се ходи... с никого... никъде. Бих прекарал всички лета, до края, пред телевизора.

noso

Да останеш у дома, има и положителни страни. Какво ти, това е най-прекрасното нещо на света. Добре че се обадих, добре че... Имах нужда да отдъхна. Излежавах се до късно. Станах, направих си двойно еспресо и го изпих на терасата. После се къпах дълго.

Дария и проклетият ѝ кокаин! Смърдяща на котешка пикня дрога, гаден кирпич! Те са виновни за всичко. Къде ти беше акълът, Доч? Сега, когато главата ми яростно бумтеше, съвсем ясно проумях защо така и не посегнах към наркотиците. Аз още от малък се страхувах за здравето си. Не, не полагах дори елементарни грижи за организма си. Странях от полезните храни като дявол от тамян. Колкото до водата – не ми се събираше и чашка за цяла седмица. На мен ми дай кафе и цигари.

Не се пазех въобще, но пък как само се паникьосвах. Виж, това го можех. Обладаваше ме панически страх и писках при най-малката болка, при най-безобидното скръцване. Постоянно се наблюдавах, натисках се с пръст, изследвах лайната си с опулени очи. И щом ми се стореше, че нещо не е в ред, моментално решавах: свършено е с мен. Край!

Откакто научих за съществуването на рака, което се случи доста рано, моята хипохондрия достигна връхната си точка. Бях на десет. За пръв път чух думата от телевизора, тази пръскачка на паранои. После баща ми, понеже не спирах да го разпитвам, ме замъкна в кухнята и ми разясни всичко. Сякаш му доставяше удоволствие да прогаря детската ми душа. "Как така не се лекува?", попитах аз. "Умираш, и това е", каза, спокойно пушейки, той. "Как така", отново попитах. "Спасение няма. Някои успяват да се преборят, но това са единици, милионите умират. Хайде сега измий чиниите."

И още тогава, на десет, докато миех чиниите, ми просветна, че скоро ще се разболея и че въобще няма да съм от единиците, а от милионите. Злощастното пукване, струва ми се и досега, добре пасва на моята натура. Докато изстисквах веро върху гъбата, си представях ескадрони от черни, святкащи и люспести раци, идващи от канала право към мен. Тези същества можеха да ти влязат нощем през устата. И ето ти ги милиони хора, отлитащи на небето. И аз сред тях, прецакан и слаб... отлитам. Повярвах с цялото си съзнание, с костния мозък и с порите си, че няма къде да се скрия. Тази гадост надушваше страха ми, пълзеше към мен. Как щях да се преборя с нея? Чуйте само как звучи тази дума – "преборя", това не е за мен. Предпочитах да умра. Беше малко по-лесно.

Как да разбера какво ми е? Да отида на лекар, никога. Дори да си здрав, стъпиш ли вътре, свършен си. Само като се разходиш из ветрилника на медицината, само като минеш покрай болните туловища, изгризани от антибиотици, покрай лицата, обрасли с четина, покрай машините и докторите в халати, дето ти правят ала-бала-портокала, си готов. В болниците не си поплюват, всички до един ги бива да пишат диагнози.

Не, не, не, няма да ходя никъде. Ще глътна един аналгин. Да, ще глътна един аналгин, както направих вчера и завчера. И ще чакам, далеч от болницата. Вляза ли там, значи, признавам се за умрял. В три часа започваха полуфиналите в Шанхай. И като започнат, болката ще изчезне...

Хладилникът замразяваше всичко по пътя си. Бучеше и тракаше като разярен камион, паркиран по средата на хола. Всички продукти, нека с тази дума нарека сбирщината от сосове, вкиснало мляко и прочие, бяха се превърнали в ледени буци. Дрехите все така си стояха в пералнята... вкиснати. В отверстието на тая машина разцъфваше нова флора.

Буря все така не се обаждаше. Дали да не ѝ звънна и да ѝ кажа, че съм болен? Ще стигне, колкото да се разнежи и да ми прости. Даже може да ѝ подметна, че съжалявам. Ако сега звънне на вратата, ще я пусна да влезе. А може би няма. Няма заради главоболието. Не знам дали започвах да си самовнушавам, но се чувствах отпаднал. Веднага след като изпих второто двойно еспресо, ми се доспа. Полегнах на дивана пред телевизора под струите на някакво шоу и замрях. Събудих се отново към четири. Превключих на "Eurosport". На централния корт тъкмо излизаха Томи Хаас и Кей Нишикори. Двамата хвърлиха кърпите и започнаха да разгряват. Мачът започна вяло, повечето топки хвърчаха в аут.

hlad1

Спрях телевизора. Написах в Гугъл: "симптоми, умора, главоболие". Излязоха десетки варианти, от които най-силно впечатление ми направи "тумор на мозъка". Да, това ще да е, това е моето заболяване. В продължение на около час сърфирах из форуми, посветени на здравна тема. Разни хорица пишеха вътре. Имаше доста пространни материали. Повечето се оплакваха от дреболии: сърбежи, надути лимфи и безброй щуротии. Вдигаха вой до небето. Имаше и по-едри риби. Тук-там някой тумор, някоя цироза. Последните бяха от моята порода – с мрачно убеждение, че ще си идат. Олекна ми. Защото, да ви кажа под секрет, аз не се ровех, за да открия лек... такъв няма и няма да има. Просто исках да се успокоя, че и други умират на тоя свят, не съм само аз.

 

 

 

cover-katafalka-dva-nosoroga   Катафалка, два носорога (232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Премиерата на книгата и срещите с Петър Крумов са на 7 юни в литературен клуб Перото, НДК19:00 и на 28 август - Аполония 2017, Художествена галерия Созопол, 18:00

онлайн