Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Първият ден от остатъка от живота ми

Четвъртък, 06 Юли 2017г. 13:38ч.

Лятото е идеално време за морски круизи, душевни авантюри, екзистенц равносметки... а защо не и за всичко изброено накуп като в романа Първият ден от остатъка от живота ми (откъс от него ви очаква по-долу) на Виржини Грималди – три жени (различните по възраст и истории Мари, Камий и Ан) и трите на екзистенц кръстопът, луксозен околосветски круиз (тук спираме в Барселона) и... достатъчно поводи да си кажеш, че този филм си го гледал/а, затова днес е... първият ден от остатъка от живота ми...

 

 

Автобусът е почти пълен. Пътниците са се разположили на жълтите седалки с фотоапарати в ръка и очакват той да потегли. Обиколката на Барселона с помощта на екскурзовод е най-значителното събитие през този ден.

– Леле, колко народ! Ще се задушим! Сигурни ли сте, че не искате да отидем в спа центъра?

Ан бърше с кърпичка челото си. Ако зависеше от нея, със сигурност би избрала някое по-самотно занимание. Цялата тази навалица я притеснява. Ала Мари ѝ бе предложила план как да си върне Доминик. Първият етап явно ще бъде днешният следобед, когато разполагат със свободно време. Така че няма избор и трябва да бъде тук.

Камий се е присъединила към тях. Каталунската столица е чудесен изходен пункт за нейния пръв ловен излет. Открай време си падала по латиноси.

– Мамка му, има само двойни седалки. Няма да можем да бъдем заедно.

– Няма значение – успокоява я Мари. – Ще се съберем след обиколката.

От началото на пътуването тя почти не бе имала време за себе си. Никак не ще бъде зле, ако поне за малко остане сама. Когато беше по-млада, мразеше уединението; държеше винаги да има хора край нея.

После се наложи да се примири със самотата, която постепенно се превърна в нейна постоянна спътница. Навиците са наша втора природа и с времето изпиват силите ни.

 

Тя се отправя към едно свободно място на третия ред, до прозореца. От вътрешната страна седи мъж, забил нос в туристическия пътеводител и опънал крака под предната седалка. Мари го познава по сивите коси.

Предишната вечер той беше на тяхната маса и едва не се задави от думите на Камий. Следователно е французин.

– Прощавайте, господине – казва му тя.

Никаква реакция.

– Извинете, господине, бих искала да мина.

Пак нищо.

– Хей! Чувате ли ме? – настоява тя и го докосва по рамото.

– Мястото е заето – отвръща той, без да вдигне поглед.

– А, прощавайте, може би очаквате някого?

– Не, но нали виждате, че там съм сложил чантата си.

– Не говорите сериозно.

– ...

– Господине?

– ...

Мари се оглежда. Последните останали свободни места са от вътрешната страна. Така няма да може да види почти нищо. Иска все пак да заеме въпросното място. Камий вече се е настанила на два реда от нея.

Тя вдига юмрук във въздуха, за да ѝ вдъхне смелост. Автобусът потегля. Мъжът невъзмутимо продължава да чете все същата страница.

– Хайде, престанете. Позволете ми да мина. Нека не правим цирк.

– Не ми пречете. Виждате, че чета.

Мари се навежда до ухото му и с усмивка, но с леден тон му прошепва:

– Сбъркали сте адреса, да знаете колко ми е писнало от типове като вас. Ако не ме пуснете да мина, ще ви прескоча и ще седна върху гадната ви чанта.

Сивокосият мъж остава за момент неподвижен, после, без да откъсва очи от пътеводителя, грабва раницата и я пъхва под краката си, а след това ги свива, за да я пусне да мине.

Мари кимва доволно.

– Много благодаря, господине.

– Хмммм.

Тя се промъква между коленете му и предната седалка, сяда и за да разсее раздразнението си, се заглежда в къщите в характерен за Каталуния стил, край които минават. Изглежда, останалите пътници не са забелязали нищо, но все пак тя е смутена. Открай време не обича да привлича вниманието върху себе си. Този тип определено я изкара от нерви и тя много бързо кипна.

Сега трудно би могла да се успокои. Пъха ръце под бедрата си, за да прикрие треперенето им. Облеклото на обикновена домакиня определено ѝ отеснява и започва да се пука по шевовете.

Май че вече изобщо не я интересува какво впечатление ще остави у другите и какво ще помислят за нея. Дори донякъде се плаши от непознатата жена, която открива вътре в себе си. От друга стана обаче отдавна не се е чувствала толкова жива.

dmar1

След като разкри пред пътниците най-интересните кътчета на Барселона, автобусът спира до старото пристанище, за да могат те да се възползват от свободния следобед. Камий се присъединява към Ан и Мари до колоната на Христофор Колумб.

– Какво смятате да правите?

– Ще се разходим по "Лас Рамблас". Ще дойдете ли с нас?

– Това какво представлява? – пита Ан.

– Голям оживен булевард, с много кафенета, паметници, павилиони, който всеки дошъл в Барселона трябва непременно да види! – отвръща Мари, цитирайки филма, който бе гледала на диск.

– А, в такъв случай ви оставям и тръгвам на лов за латиноси! – обажда се Камий и си тръгва. – До скоро, момичета?

Ан ѝ махва за довиждане.

– Завиждам на безгрижието ѝ...

– Постарай се да се възползваш от случая. Виж колко е хубаво времето! А и градът е чудесен, нали?

– Така е. Възхитена бях от "Саграда Фамилия". Само да можех да споделя това с Доминик.

Мари я хваща под ръка и я повежда към булеварда, който се шири пред тях.

– Ела, ще се погрижим и за това.

 

Това е третият павилион, пред който се спират. На първите два Ан така и не можа да намери онова, което търсеше. Според нея планът на Мари е обречен на провал, но все пак реши да я послуша. Смяташе, че е проиграла своя последен шанс, а ето че ѝ се предоставя още един. Не би могла да откаже.

Мари не бе имала никакво намерение да завързва приятелства по време на пътуването. Предвидила бе по-скоро обратното. Представяла си бе как се отдава на размисъл на борда на кораба, как съзерцава екзотичните пейзажи, как посещава разни забележителности, опитва всевъзможни ястия, плува в басейна, но сама. Тъкмо от това се нуждаеше, това бе причината да избере този круиз. Ан и Камий осуетиха плановете ѝ. Прекарва повечето време в тяхната компания, а това предвещава, че и останалата част от пътуването ще премине по същия начин, но в края на краищата няма нищо против.

Навремето имаше много приятели. В лицея бяха неразделна група от десетина момчета и момичета, някои от които вече бяха оформили двойки. Близостта им беше скрепена на пейката в дъното на училищния двор, където те си обещаха никога да не се забравят. Заедно мечтаеха за бъдещето, когато ще имат семейство, смееха си, представяйки си как ще изглеждат тогава.

В никакъв случай нямаше да приличат на възрастните, които така и не могат да намерят време да се видят с приятелите, готови бяха да заложат мотопедите си, че ще удържат дадената дума. По-късно наистина спазиха обещанието и продължиха да поддържат връзка. Все още са приятели във Фейсбук и натискат клавиша върху "Харесвам" на снимките, пуснати от другите. Мари знае, че Синтия има две деца, че Алекс живее в Лондон, а Ема си пада по Флоранс Форести.

Като се изключат сестрата на Родолф, съпругите на неговите колеги и майките на приятелките на нейните дъщери, тя не се среща с никого. Никак не е случайно, че попадна на тези две тъй различни една от друга жени. И те като нея се намират на кръстопът, изправени пред избор, който ще реши какъв ще бъде животът им от тук нататък. Заедно те едва ли ще бъдат по-прозорливи или по-силни. Но от друга страна няма да бъдат сами.

– Струва ми се, че открих.

Ан протяга ръка към изложените картички и взема една. Тя представлява снимка на двойка, която прелита над Барселона с балон.

 

 

 

cover-pyrviyat-den-ot-ostatyka-ot-jivota-mi   Първият ден от остатъка от живота ми (превод Красимир Петров, 272 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Катастрофа

Петък, 14 Юли 2017г. 11:11ч.

Неслучайно повечето романи на Джеймс Г. Балард се превръщат в кино – световете, които създава, макар на пръв поглед да изглеждат утопични, са толкова живи (или оживяват в бъдещето), дишащи, страстни и кинематографични. Катастрофа (откъс от романа ви очаква по-долу) не прави изключение (Дейвид Кроненбърг го филмира през 1996, а всички помним екранизациите на Империя на слънцето и Небостъргач) като този път на фокус е фетишизма и по-специално парафилията (в случая е изпитване на сексуално удоволствие от автомобилни катастрофи и всичко свързано с тях) – тех-фетиш, който се отключва в съзнанието на продуцента Джеймс (своеобразно алтерего на Джеймс Г. Балард) след като оцелява в брутална катастрофа, която го отвежда на фетиш трип до най-тъмните зони на съзнанието с пътни отбивки, носещи имената Смърт, Секс, V-образни двигатели и...

 

 

Тишината продължаваше. Тук и там някой шофьор се поместваше нервно зад волана, хванат в клопката на жегата, и аз внезапно изпитах усещането, че светът е спрял. Раните по коленете и гърдите ми бяха маяци, настроени на мамещата честота на множество предаватели. Те приемаха сигналите, непонятни за мен самия, които щяха да отключат този огромен застой, да освободят шофьорите за истинските дестинации на техните превозни средства – райските селения на магистралата.

* * *

Споменът за тази изключителна тишина бе още ярък в съзнанието ми, когато Катрин ме откара до офиса в "Шепъртън". Трафикът по Уестърн Авеню се ускоряваше на вълни от едно задръстване до следващото. Отгоре двигателите на лайнерите, издигащи се от лондонското летище, тормозеха небето. Мимолетната гледка на неподвижния свят, на хилядите шофьори, седящи пасивно в колите си по бетонните платна, прострели се чак до хоризонта, бе като открехната врата към този машинен свят, покана да изследвам потайните му виадукти.

Сега най-належащата ми нужда бе да приключа с възстановяването и да си наема кола. Щом наближихме рекламните студиа, Катрин взе да обикаля безцелно из паркинга, сякаш не ѝ се щеше да ме пуска да сляза. Младият служител на компанията за коли под наем гледаше озадачено как кръжим наоколо.

Рената ще идва ли с теб? – попита Катрин.

Находчивостта на този уж случаен въпрос ме изненада.

− Реших, че ще е от полза да я взема. Шофирането на първо време може да се окаже уморително.

− Учудвам се, че изобщо е склонила да я возиш.

− Да не би да ревнуваш?

− Съвсем мъничко.

Избягвайки отдалеч всеки сепаративен съюз, който можеше да възникне между двете жени, побързах да се сбогувам с Катрин. Прекарах следващия час в офиса на съдружника ми Пол Уоринг в обсъждане на договорните затруднения, блокиращи автомобилната реклама, за която се надявахме да наемем актрисата Елизабет Тейлър. През цялото това време обаче умът ми бе прикован в поръчания автомобил, който ме чакаше долу на паркинга. Всичко останало – раздразнението на Уоринг, тесните пространства на офисната сграда, шумът на персонала – формираха смътни полусенки, незадоволителни кадри, които по-късно щяха да бъдат изрязани.

Почти не забелязах Рената, когато се качи при мен в автомобила.

− Добре ли си? – попита тя. – Къде отиваме?

Погледнах волана между ръцете си, тапицираното арматурно табло с неговите уреди и скaли.

− А ти къде мислиш?

Агресивната стилизация на купето масово производство, подчертаните изпъкналости на приборите подсилиха растящото ми чувство за ново единение между собственото ми тяло и автомобила, по-силно дори от чувствата ми към широките бедра и силните крака на Рената, прикрити от лъскавия ѝ червен шлифер. Приведох се напред, отърквайки белезите на гърдите си в ръба на кормилото, притискайки колене към ключа за запалването и ръчната спирачка.

Половин час по-късно достигнахме подножието на надлеза. Следобедният трафик се носеше по Уестърн Авеню и се разделяше пред входа за магистралата. Подминах мястото на инцидента и продължих до кръговото движение половин километър на север, където обърнах и поех обратно по маршрута, който бях следвал в последните минути преди катастрофата.

balkatas3

По някаква случайност пътят беше празен. На около триста метра пред нас един камион се качваше по надлеза. Черен седан приближаваше по страничното платно, за да се включи в нашата лента, но аз дадох газ и го изпреварих. След още няколко секунди се озовахме в точката на удара. Намалих и спрях върху бетонния банкет.

− Разрешено ли е да паркираме тук?

− Не.

− Е, предполагам, че за твоя случай полицията ще направи изключение.

Разкопчах шлифера на Рената и сложих ръка върху бедрото ѝ. Тя ми позволи да я целуна по шията, придържайки рамото ми успокоително, като любяща гувернантка.

− Видях те точно преди злополуката – ѝ казах. – Помниш ли? Правихме любов.

− Все още ли ме свързваш с катастрофата?

Придвижих ръка по бедрото ѝ. Влагалището ѝ бе като мокро цвете. Подмина ни автобус на някаква авиолиния. Туристите, упътили се към Щутгарт или Милано, ни зяпаха през прозорците. Рената събра крака и взе от жабката брой на списание "Пари Мач". Започна да разлиства страниците, плъзгайки поглед по фотографиите на жертви на глада във Филипините. Това потапяне в паралелни теми на насилие бе защитна мимикрия. Сериозните ѝ изследващи очи почти не спряха върху изображението на подпухнал труп, изпълнило цяла страница. Този финален акорд на смърт и обезобразяване мина под изящните ѝ пръсти, докато аз съзерцавах кръстовището на петдесетина метра от нас, където неотдавна бях убил друг човек. Анонимността на пътния възел ми напомни за тялото на Рената с неговия учтив репертоар от цепки и отверстия, които някой ден щяха да станат също толкова странни и значими за някой съпруг от предградията, колкото бяха за мен бордюрите и маркировките.

balkatas5

Отзад приближи бял кабриолет и шофьорът ми присветна с фарове, докато отварях вратата. Леко залитнах на излизане – дясното ми коляно поддаде, схванато от усилието на шофирането. Стъпих насред сухи листа, смачкани цигарени кутии и безброй дребни стъкълца. Тези проблясващи късчета, замитани настрани от поколения санитари на линейки, образуваха тясна ивица. Взрях се в прашната огърлица, останала след стотици автомобилни инциденти. След петдесет години и сблъсъците на все повече коли те щяха да оформят същински насип, а след сто – и цял плаж от ръбест кристал. Нова раса от клошари щеше да ровичка из тях в търсене на фасове, използвани презервативи и дребни монети.

И под този геоложки пласт, наслоен от ерата на автокатастрофите, щеше да лежи погребана дребната, причинена от мен смърт, анонимна като вкаменена капчица смола върху кората на изкопаемо дърво. На стотина метра от нас край платното бе спряла прашна американска кола. Шофьорът ме наблюдаваше през опръсканото с кал предно стъкло, прегърбил широките си рамене. Докато прекосявах пътя, вдигна фотоапарат с телеобектив и го насочи към мен. Рената го изгледа учудена, както и аз, от агресивната му поза.

− Кой е този? – попита, пресягайки се да ми отвори вратата. – Някой частен детектив?

Потеглихме отново по Уестърн Авеню, а високата, облечена в кожено яке фигура на мъжа доближи пешком до мястото, където бяхме паркирали. Любопитен да видя лицето му, обърнах още веднъж на кръговото и минах на три метра от него. Той се разхождаше унесено и съсредоточено сред черните следи от гуми по платното, сякаш съставяше в ума си невидима траектория. Слънчевата светлина открояваше белезите по челото и около устата му.

В следващия момент вдигна очи да ме погледне и аз разпознах младия доктор, когото за последно бях видял да излиза с Хелън Ремингтън от нейната стая в болницата "Ашфорд".

 

 

 

cover-katastrofa   Катастрофа (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лeва) е в книжарниците 

Хубостта е рана

Петък, 28 Юли 2017г. 12:30ч.

Когато чуем магически реализъм веднага отваряме книгите от Латинска Америка, но магията в реалността (литературна) може да живее навсякъде по света – индонезийският писател (и графичен дизайнер) Ека Курняван идеално знае това и в книгата си Хубостта е рана (откъс от първия индонезийски роман, номиниран за Ман Букър приза, ви очаква по-долу), Ека преплита умело няколко сюжетни линии (в духа свещен на магическия реализъм). И така приказни легенди за принцеси на Нощта, буйни бойци и духове на убити комунисти, вселяващи се в гробари се преплитат с обявяването на индонезийската независимост от холандските колонизатори, с японската окупация, с революцията след Втората световна война, с геноцида над комунистите и бруталния режим на Сухарто, така че историята на Индонезия да се превърне в епичен роман, където всичко е възможно... като в живота.

 

 

Мама Калон била царицата на града, а Деви Аю – принцесата. Проявявали и сходни вкусове – на жени, които се грижели добре за себе си и се обличали по-скромно и от благочестивите дами. Мама Калон изявявала предпочитание към ръчно изработения батик и го купувала директно от Соло, Йогякарта и Пекалонган, а така също и към блузите кебая и носела косите си на традиционен кок. Ходела с такова изискано облекло дори в бардака и само докато си почивала, си позволявала по-свободни кройки. Деви Аю пък копирала всичко, което ѝ харесвало, директно от страниците на модните журнали и дори благочестивите дами крадешком я имитирали.

 

Двете били и най-големият източник на щастие в града. Нямало важно събитие, на което да не били поканени. Всяка година в Деня на независимостта Мама Калон и Деви Аю седели редом с кмета Садра, околийските управители и разбира се, със Соданчо, след като най-после се прибрал от джунглата. Колкото и да ги ненавиждали целомъдрените и порядъчни градски дами, които много добре знаели, че съпрузите им посещават по нощите "Люби до смърт", налагало им се да им правят мили очи (и да ги плюят зад гърба).

bodyclock

До деня, в който някакъв мъж си наумил, че иска принцесата да принадлежи само нему – до такава степен, че бил готов да се ожени за нея. И никой не смеел да му се противопостави, тъй като се смятал за неуязвим. Викали му Мàман ГенденМаман Лудия.

Тъй приключило щастието за мъжете в Халимунда, а по лицата на съпругите и любимите им изгрели усмивки.

И до ден днешен народът помни съвсем точно как човекът пристигнал през едно бурно утро, когато Деви Аю била все още жива, и как се сбил на брега с някакви рибари. Няма лъжа: хората от Халимунда помнят наизуст подвизите по същия начин, по който помнят и библейските притчи.

Още от ранни младини Маман Генден се числял към последното поколение велики воини и бил единственият ученик на Майстор Чизал от Голямата планина. Към края на колониалната епоха тръгнал да скита и да си търси късмета, но така и не срещнал жива душа – ни приятел, ни враг, – докато не се появили японците. Тогава се бил на страната на Народната армия и през Революционната война се самопроизвел в чин полковник. По време на военната чистка обаче попаднал сред хилядите уволнени войници и си останал само със славата на участник в борбата. Това обаче никак не притеснило Маман Генден, който възобновил скитанията си и посветил остатъка от войната на придобиването на нова слава – на разбойник.

 

Бандитския си инстинкт дължал на ненавистта си към богатите, а тази му ненавист си имала свое логично обяснение: бил незаконен син на един от околийските управители. Родът на майка му от поколения слугувал в кухнята на околийския управител. Никой не усетил кога започнала тайната афера, но всички били наясно, че ненаситният сексуален глад на околийския управител означавал едно: жена му, държанките и любовниците изобщо не му стигали. Затова от време на време завличал нощем в спалнята си някоя от слугините. Майката на Маман Генден била сред застигнатите от тази злочеста съдба и в крайна сметка забременяла. Съпругата на околийския управител научила и за да спаси семейната чест, натирила слугинчето – без значение, че през годините в дома ѝ бил работил целият ѝ род, от майка ѝ и баща ѝ, през бабите ѝ от двете страни, та чак до двамата родители на всяка от двете ѝ баби. Нещастницата тръгнала да си просича път през джунглата без нищичко освен плода в корема си и скоро се изгубила из Голямата планина. Намерил я Майстор Чизал – древен гуру, който ѝ помогнал да роди бебето под една захарна палма.

Усещаща, че умира, младата жена успяла само да промълви:

– Кръстете го Маман, на името на околийския управител, чийто незаконен син е.

И починала, преди да види за втори път отрочето си. Силно натъжен, старият майстор отнесъл детенцето в дома си.

– Ще те направя най-великия боец – зарекъл се.

Грижел се добре за детето, хранел го обилно и още преди то да проходи, започнал да го калява и обучава. Топял го в ледена вода и го оставял да се пече на обедното слънце. Момченцето едва било проходило, когато старецът го хвърлил насред реката да го накара да се научи да плува. На петгодишна възраст, ако щете вярвайте, станало най-силното момченце на света. Маман Генден, както били почнали да му викат, бил способен с голи ръце да смели камък на фини песъчинки. За разлика от другите гуру Майстор Чизал му предал абсолютно всичките си знания, без нищо да спести. Преподал му всички ефективни бойни движения, снабдил го с талисмани и муски, научил го дори да пише и да чете на древния сундански език, на холандски, малайски и латински. Научил го как да медитира и с не по-малка целенасоченост – как да готви.

 

Но когато Маман Генден бил на дванадесет, Майстор Чизал починал. Младежът погребал стареца, спазил едноседмичния траур, после слязъл от планината и поел по своята одисея да отмъсти на биологичния си баща. Това обаче съвпаднало горе-долу по време с появата на японските войски, така че не успял да завари баща си у дома, тъй като войната била вече съсипала семейството му. Понеже бил съмишленик и помощник на холандците, околийският управител решил да бяга и на Маман Генден му се наложило да посвети следващите три години на издирването на своя враг, който прогонил майка му и по този начин причинил смъртта ѝ. И след тези три години обаче не успял да се разплати с изверга: настигнал го няколко часа, след като бил разстрелян от японски наказателен взвод. Видял трупа на баща си, но не си направил труда да го погребе.

Изтеглянето на японците било последвано от обявяването на независимост и началото на Революционната война. Маман Генден се присъединил към група партизани. Денем се криели из рибарските колиби по северното крайбрежие, а нощем водели боеве, които обикновено се печелели от войските на КНИЛ. През престоя му там не се случило нищо интересно с изключение на това, че се влюбил до уши в млада рибарка на име Насѝя – миловидно девойче с трапчинки по бузите и нежна тъмна кожа. Маман Генден я срещал редовно, докато ходел по брега да събира риби за следобедната си закуска. Момичето било дружелюбно и често минавало да остави на партизаните по нещо за ядене, дарявайки ги и с най-нежната усмивка на света.

dmar

Не знаел почти нищо за нея освен името ѝ. Но тя му внушавала такава жизнерадост, че той се заклел да зареже скитането и да спечели всяка битка, само и само да могат да са заедно. Приятелите му усетили каква тайна страст гори в душата му и го подтиквали да поиска официално ръката на девойката. По време на японската окупация на Маман Генден нито веднъж не му се било случило да разговаря директно с жена, ако не се брояли проститутките, и изведнъж решил, че да се изправи пред миловидната Насия, било много по-страшно, отколкото да застане пред холандски наказателен взвод. И все пак, щом видял случайно Насия да върви сама към дома си, понесла пълна кошница с прясна риба, Маман Генден я настигнал. А като видял и сладката ѝ усмивка, която подчертавала трапчинките ѝ, събрал всичката си смелост и я помолил да се омъжи за него.

А Насия току-що била навършила тринадесет. Не е ясно дали го сторила от младост, или по друга причина, но тя само хлъцнала, задавила се, захвърлила кошницата и хукнала, без дума да каже, към дома си като дете, което се е уплашило от луд човек. Останал сам сред разпилените летящи риби, Маман Генден я проследил и му идело да пропадне вдън земя. Но въпреки това не се отказал – ни най-малко. Любовта му дала такава смелост, каквато нищо друго не може да ти даде. Събрал рибата и тръгнал решително с кошницата към дома на девойката. Наумил си бил да ѝ направи истинско предложение – да поиска ръката ѝ от баща ѝ.

 

 

 

cover-hubostta-e-rana   Хубостта е рана (превод Венцислав К. Венков, 496 стр, цена 19 лева) e в книжарниците

CineLibri + 5

Събота, 05 Октомври 2019г. 00:00ч.

5 е съвършеното число според фестивала CineLibri 2019, от 5 до 20 октомври (пълната програма е тук)... Не само защото тази година е 5-то издание на фестивала, чието уравнение събира кино и литература... Не само защото сборът от филмите в програмата е 55... Не само защото и едноименният филм 5 е съвършеното число ще се бори в конкурсната програма на CineLibri 2019... Да, за трети път ще има конкурсна програма, бляскаво CineLibri жури, награди и дори (за пръв път) театрални спектакли по литературни класики... Но като оставим уравненията, точните науки и другите начини за измерване на Света, ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2019:..

 

+ 5 от Конкурсната програма – след като вече ви срещнахме със Заличено момче, с Продавачът на вестници и цигари и решихме Загадката Анри Пик, сега е време да обърнем очи към:..

 

Изпепеляване – 6, 9, 11, 13, 14, 15 и 17 октомври

Южна Корея, 2018, 148 мин

режисьор: Ли Чанг-донг

с участието на: Йо Ах-ин, Стивън Йон, Джун Джонг-сео, Ким Су-Кюнг

burnin

Да преведеш богатия и сюрреален свят на Харуки Мураками на езика на киното не е лесна работа, но вече има няколко такива успешни опита и, обяснимо, все повече ще зачестяват – режисьорът Чанг-донг взима енигматичния разказ Горящият хамбар от сборника Изчезването на слона, добавя за разкош изчезващи котки, подклажда обилно крими елементите в него, оставя ни да наблюдаваме, докато разказва визуално-хипнотично и озвучава мистерията перфектно (с музиката на Mowg), така че една история за скрити обсесии, страсти и (уж)случайните подаръци на живота да се превърне в изповед – хем интимна, хем дистанцирана като самотата, която обгръща като мистъри мъгла героите на Мураками.

 

 

5 е съвършеното число – 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18 и 19 октомври

Италия/Белгия/Франция, 2019, 100 мин

режисьор: Игор Тувери/Игорт

с участието на: Тони Сервило, Валерия Голино, Карло Бучиросо, Яя Форте, Марчело Ромоло, Едуардо Сордженте

5numero7

Свикнали сме да срещаме Тони Сервило във филмите на Сорентино, но образът на наемния убиец Пепино льо Чичеро му пасва като пистолет в ръката – визуално изпипана в режисьорски дебют от самия автор Игорт, екранизацията на графичната му новела играе по всички канони на ноар-жанра (и Тарантино естетиката) като ни гмурва в дивия Неапол през 70-те по следите на здрачно отмъщение, при което четирима наемни убийци не са достатъчни, но пък... 5 е съвършеното число, нали...

 

 

Исав – 7, 13 и 18 октомври

Русия/Израел/Великобритания, 2019, 110 мин

режисьор: Павел Лунгин

с участието на: Харви Кайтел, Марк Иванир, Шира Хаас, Юлия Пересилд, Лиор Ашкенази, Ксения Рапапорт

esau0

Тази година Харви Кайтел навърши 80 години – солиден житейски (и кино) опит, който му позволява спокойно да влезе в кожата на един библейски Авраам – да, в новия филм на Павел Лунгин (по едноименния роман на Меир Шалев) е пълно с библейски препратки, въпреки че става дума за Живот, който живеем тук и сега – Живот на любов, разочарования, болки и... втори шанс... евентуално.

 

 

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – 9, 15 и 20 октомври

Бразилия, 2019, 139 мин

режисьор: Карим Аинуз

с участието на: Фернандо Монтенегро, Карол Дуарте, Антонио Фонсека, Грегорио Дувивиер, Кристина Перейра

euridice-gusmao3

50-те, Рио де Жанейро и две сестри – Еуридисе и Гида, и двете хванати в капана на патриархалното общество... Едната като покорна съпруга и домакиня, а с дух волен като музиката, която обича... Другата със стигмата на самотна майка, но непримирима като независимостта, която търси – да, от филма на Карим Аинуз ухае на феминизъм и някак приятно напомня фемина-нова мелодията на "трилогията" на друг южноамерикански режисьор, Себастиан Лелио...

 

 

Заличено момче – 6, 8 и 14 октомври

Австралия/САЩ, 2018, 115 мин

режисьор: Джоуел Еджертън

с участието на: Лукас Хеджис, Никол Кидман, Джоуел Еджертън, Ръсел Кроу, Мадлин Клайн

boyerased

Нищо не може да се сравни с историите от личен опит, защото както често повтаряме: животът е най-добрият сценарист – екранизацията на Love In Action-мемоарите (написани през 2016-а в България) на Гарард Конли от режисьора Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "лекуването" на хомосексуалността в терапевтични центрове (о, да Love In Action съществува в Щатите до 2012!)... Много са въпросите по темата, но повече за това какво е да бъдеш UnErased ще разкаже лично Гарард Конли...

 

 

+ 5 Фестивални фаворита – да, изборът е труден, а CineLibri 2019 програмата е пребогата... и все пак, сигурни сме, че няма да пропуснете церемониите по откриването и награждаването (и то не само, за да гледате Тази, която не съм с Жулиет Бинош)... сигурни сме, че като хора, раздвоени между киното и литературата, ще живеете Двойствен живот, между историите на Казандзакис и Едмон Ростан в Сирано, ще четете между редовете на киносалона писмата на Вита и Вирджиния (Вирджиния Улф и Вита Саквил-Уест) или ще бъдете обсебени като Кенет Брана от Шекспир във Всичко е истина, докато не се стигне до Смъртта на един автор... но, все пак, ето кои са нашите фаворити...

 

Офицер и шпионин – 5, 10, 12, 14, 15, 16, 17, 18 и 19 октомври

Франция/Италия, 2019, 126 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Жан Дюжарден, Луи Гарел, Еманюел Сене, Матю Амалрик, Дамиен Бонар, Мелвил Пупо, Владимир Йорданов

accuse3

Роман Полански е болезнено наясно със скандални процеси от типа на "лов на вещици", каквито може да се случат (и се случват) навсякъде и днес... Затова, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен (в шпионаж) и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес, Полански се гмурва дълбоко в тази шпионска афера от края на 19-ти век, в която на бойното поле на живота се разиграват Истина, Съвест, Предразсъдъци, злоупотреба с власт, държавна измяна... и Сребърен лъв във Венеция.

 

 

Истинската история на бандата на Кели – 6, 8, 15 и 16 октомври

Австралия/Великобритания, 2019, 124 мин

режисьор: Джъстин Кърцел

с участието на: Ръсел Кроу, Никълъс Холт, Джордж Маккей, Чарли Хънъм, Еси Дейвис

nkelly3

Братята Кърцел са перфектен тандем – по-големият, Джъстин, стилизира брилянтно класически истории във вид на визуален пир, а по-малкият, Джед, ги озвучава по възможно най-добрия начин (помните тяхната версия на Макбет, нали)... Историята на австралийския бандит Нед Кели не прави изключение – като всеки герой "от народа за народа", животът на Нед (Джордж Маккей) е пълен с митологии и контрасти, което е идеално и за киното, и за литературата (авторът на романа Питър Кери печели втора награда Букър с него), а и за CineLibri, защото ще видим бандата на Кели в акция преди премиерата в родната Австралия дори.

 

 

Къде си, Бернадет? – 9, 11, 13, 15, 17, 19 и 20 октомври

САЩ, 2019, 130 мин

режисьор: Ричард Линклейтър

с участието на: Кейт Бланшет, Ема Нелсън, Били Кръдъп, Лорънс Фишбърн, Джуди Гриър, Катрин Фийни

bernadette2

Образът на майката в епохалния Юношество на Линклейтър сякаш служи за трамплин в живота на Бернадет – времето за пълно отдаване на семейството приключва, следва мистериозно изчезване и идва ерата на себепреоткриването... А кой по-добре може да влезе в това амплоа, ако не хамелеонът Кейт Бланшет...

 

 

Гласът на Бога – 9, 12, 13, 14, 16, 17 и 19 октомври

Канада/Унгария/Франция/Швеция/САЩ, 2018, 108 мин

режисьор: Дьорд Палфи

с участието на: Чаба Полгар, Ерик Питърсен, Диана Киш, Адам Фекете, Илдико Баншаги, Кейт Върнън

bogvo1

Когато връзката на млад мъж с изчезналия му баща е като разшифроване на сигнал от Космоса... Когато контактът с извънземни е като контакта между разделените от Студената война страни... Когато човешкия разум не приема своите ограничения, тогава се обръщаме към... Гласът на Бога... и към Станислав Лем....

 

 

Песента на имената – 11, 12 и 19 октомври

Канада/Великобритания/Германия /Унгария, 2019, 113 мин

режисьор: Франсоа Жирар

с участието на: Тим Рот, Клайв Оуен, Катрин Маккормак, Люк Дойл, Сол Рубинек, Ейми Слоун

namesong

Животът на Франсоа Жирар е белязан от Музиката – освен честите поставяния на оперни спектакли, във филмовата му партитура се открояват класиката Червената цигулка и Хорът на момчетата – по същия начин е белязан и живота на две момчета, само дето над тяхното приятелство надвисва черния облак на Втората световна... Също като в Червената цигулка и тук историята се разлива като плавна и хипнотична мелодия, докато Тим Рот, Клайв Оуен и нотите на живота не изсвирят катарзисната Песен на имената...

 

 

Фестивалът CineLibri 2019 е от 5 до 20 октомври в салоните на НДК, Зала 1, Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Арена Делукс Bulgaria Mall, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri 

Земя на сенки

Петък, 22 Септември 2017г. 14:30ч.

България е земя на сенки не само за чужденците, които я посещават, но и за всички нас, които живеем в нея, ежедневно заобиколени от сенки от миналото. Картинката е още по-объркваща за хора като Елизабет Костова, американската писателка от български произход, която също като героинята Александра Бойд от третия ѝ роман Земя на сенки (откъс от него ви очаква по-долу) попада неподготвена в ребуса с много неизвестни, наречен България – самата Александра пристига в София, загърната в сянката на безследно изчезналия си брат Джак, а когато съдбата стоварва в ръцете ѝ урната с праха на абсолютно непознатия за нея Стоян Лазаров и тя започва издирването на роднините му, за да им я предаде, историята, като ехо, започва да ѝ напомня издирването на собствения ѝ брат Джак, а пъзелът от усещания със стигмата България да ѝ заприличва все повече на детската игра между брат и сестра, надвесени над стар атлас със страните от Източна Европа, в уютна американска къща край планината Блу Ридж... Но неведоми са пътищата в земите на сенки и памет, нали...

 

 

С БРАТ МИ ОТРАСНАХМЕ в малък град в планината Блу Ридж. Майка ми преподаваше история в местен колеж, а баща ми беше учител по английски в местна гимназия. Още в началото на брака си бяха решили да се върнат към земята, затова през по-голямата част от детството ми живеехме в много стара ферма в провинцията. През деветдесетте години на двайсети век животът ни там удивително приличаше на живота, който са водили хората на същото място век по-рано. Къщата имаше веранда отпред и от двете страни, чийто под беше боядисан в сиво. Една от дъските скърцаше точно пред вратата като звънец на входна врата. Джак, който беше две години по-голям от мен, все гледаше да се чува гласът точно на тази дъска. Къщата имаше и съвсем истински, необикновен звънец – бронзово ключе на рамката на вратата, което завърташ и то предизвиква силен и дружелюбен звън през две врати. На склона, който се спускаше южно от двора, имахме овощна градина, по-точно остатъците от овощна градина – разкривени дървета с почти човешка форма и нацепени от зимните виелици стволове, а хлъзгавите ябълки по земята привличаха стършели.

Скромните стаи в къщата имаха високи тавани и бяха пълни с мебели, предавани с поколения. Това място все още ми липсва: храстите на касиса, лехите с ревен, старите ириси с плоски луковици, разклонени и дебели колкото китката ми, високите треви, сред които с Джак можехме да се излягаме, без да ни виждат – и без ние да виждаме почти нищо освен синкавия силует на планината. В задната дневна имаше тумбеста чугунена камина, в която баща ми пъхаше ябълкови и дъбови цепеници цяла зима. Двамата с мама ни четяха до камината, когато пикапът им не можеше нито да се качва, нито да се спуска из планината в снега.

landshad

Всъщност живеехме далеч от всички, с които двамата с Джак се бяхме сприятелили в селското основно училище, затова често се оказвахме изолирани в планината, разговаряхме, готвехме, усъвършенствахме стратегията си на китайски шашки, слушахме татковата сбирка от изпълнения на прекрасни европейски симфонични оркестри, бродехме из планината. Някога виждали ли сте дългосвиреща плоча, черен диск от винил, в чиито бразди се спуска игличката и към музиката се добавя леко пукане?

Имахме и няколко любими книги в библиотеката в дневната. Едната беше огромен речник, с който си помагахме в играта по четене на трудни думи на глас и разгадаването на смисъла им после. Другата беше албум с автопортрети на Рембранд, чието лице остаряваше и улягаше – но не точно помъдряваше – колкото по-назад разгръщаш. Книгата, която направо ни омагьосваше обаче, беше стар атлас на Източна Европа. Не знам какво правеше на нашите лавици и доста късно се сетих да попитам мама или татко – сигурно се беше появил в колежа, на някоя маса с книги, раздавани безплатно. Изпитвахме се за имената на държави и области, които никой наш познат не беше виждал и чиито граници се променяха в зависимост от датите, изписани горе на страницата. Джак закриваше името на някое място и дори затваряше атласа и питаше:

– Добре, малкото розово нещо по средата на страницата, 1850 година. Пет точки.

Който пръв събере повече от петдесет точки, трябваше да изпече курабийки за другия, макар че обикновено аз наглеждах фурната, а Джак се скиташе да трепе оси или копаеше дупка под верандата, в която да пикае. Всеки си имаше любима държава – моята беше Югославия след Първата световна война, която чудодейно се беше разраснала до едно-единствено спретнато жълто петно от разноцветните кръпки на предходната страница. Джак харесваше най-много страните, разположени като пръстен около Черно море – поне на теория човек би могъл да ги обикаля с кораб, което брат ми твърдеше, че възнамерява да направи някой ден. България, бледозелена, беше любимата му страна. Успеех ли да изредя съседните ѝ държави, той ми присъждаше допълнително десет точки. Освен това си четяхме за Нарния и за Средната земя, Артър Конан Дойл и купчините "Нешънъл Джиографик" в задната стая до камината. Аз жадно поглъщах и момичешки книжки, които Джак презираше, например тези за Нанси Дрю. Родителите ми предпочитаха да слушат радио, вместо да гледат телевизия, и местният клон на библиотеката властваше над живота ни, докато приятел от училище не заведе Джак, а по-късно и двама ни, в зала, пълна с невероятни игри, и ние постепенно прозряхме, че компютрите в кабинета по математика имат и друго предназначение. На мен игрите не ми харесваха, колкото на Джак, и не умирах от такова огромно желание да ходя в залата, поради което за пръв път изпитах усещането, че губя връзка с брат си.

С Джак се дразнехме като повечето братя и сестри, понякога той ме тормозеше и аз го издавах. Обаче бяхме неразделни в уединението си, обичахме се и проявявахме изобретателност.

landshad3

Още като малки се научихме да разпъваме палатка, да наклаждаме лагерен огън, да свирим на стръкче трева, безопасно да се катерим по заледени скали и да следваме надолу течението на река, ако се изгубим. Умеехме да четем изразително на глас, въпреки че Джак често се цупеше на тази задача. Научихме се да чистим курника, да правим пандишпан с керамичните формички на мама и да изравяме картофи. Аз можех да плета и да си кърпя дрехите. Кърпех и тези на Джак, защото той не прояви интерес да се научи – неговите се късаха предимно на коленете, а аз им правех кръпки в сериозни тъмни цветове. Можехме да играем където пожелаем, освен близо до къщите в основата на пътя с техните сметища покрай реката и големите кучета на верига. "Добри огради – добри съседи", казваше татко и винаги докосваше шапката си за поздрав, когато минавахме с колата покрай тях, насядали по верандите.

 

ВСИЧКО ТОВА би трябвало да ме прави щастлива и аз често бях, защото обичах къщата ни в планината и се радвах на компанията на брат ми. По силата на онази странна химия на семейния живот обаче Джак още от най-ранното си детство, изглежда, не се разбираше с родителите ни и недоволството му от тях обхващаше и всичко, което те предлагат или осигуряват. Когато беше на седем или на осем, беше напълно способен както да разруши нещо, така и да изпълни каквото го накарат: докато плевяхме градината, той изскубна половината моркови, вместо само да разреди насажденията, и съм сигурна, че го направи нарочно. Ако трябваше да почистим неизменния курник, аз се трудех усърдно – обичах клокането на кокошките по ъглите в топлите следобеди, намирането на нови яйца, похвалите на татко за добре свършена работа. Джак променяше възложената задача, като издълбаваше една-две дупки в основата на стените, откъдето влизаха лисици, и предизвикваше касапница няколко вечери по-късно. Той беше написал "Майната им на всички" с овъглена пръчка на стената над леглото си. Когато изгори дърво в овощната градина един следобед и пожарът за малко не стигна до къщата, баща ни го наказа за цяла седмица – не че имаше много от какво да го лишава, – а мама отиде да поговори с училищната психоложка за него, като излезе в работно време от колежа.

В прогимназията стана още по-зле. Джак пушеше на автобусната спирка, докато някакво момче не го издаде, а аз трябваше да кърпя дупки от изгорено по дънките му колкото дребни монети, вместо съдрани места от бодилите на къпините. Той отряза рижите си къдрици отгоре и избръсна веждите си, а после го обясни на баща ни като проява на възхваляваната от тях пестеливост (майка ни винаги сама ни подстригваше със специална ножица). На следващата година заплаши родителите ни, че ще избяга, ама съвсем сериозно, ако не го карат в града веднъж седмично да се "мотае" с момчетата – други клечави седмокласници с лоши подстрижки. Татко го подкани да изпълни заплахата си, но майка ни неохотно го караше от планината в града в събота с твърдението, че растем и трябва да имаме социален живот, а мен водеше на сладоледен шейк с газирана вода. Живеех в страх от разправия, още по-сериозна разправия, между родителите ми и Джак. Към мен обаче той се държеше много внимателно и дори ми доверяваше разни работи. Когато сподели, че с момчетата понякога крадат евтини джобни ножчета или телешка пастърма, аз запазих тайната му – стори ми се нищожна цена, особено след като той ми подаряваше сладкиши и книжки с комикси, които винаги казваше, че е купил с джобните си.

 

ЖИВЯХМЕ В ПРОВИНЦИЯТА, докато Джак стана в девети клас, а аз започвах седми – тогава родителите ни продадоха къщата и купиха апартамент в обновения център на Грийнхил, където не можеха да отглеждат зеленчуци, но ние можехме да учим в най-хубавите общински училища в града. След като се преместихме, с брат ми заживяхме по-самостоятелно един от друг. Аз учех в прогимназията – конюшня, пълна с плашещо спретнати момичета и загадъчни момчета, а Джак започна да бяга и да играе баскетбол за отборите на гимназията и да се мотае с нови приятели със здрав и атлетичен вид. Личеше си, че родителите ни си отдъхнаха – той беше твърде зает, за да се забърква в неприятности, а заради тренировките сутрин си лягаше рано и беше изтощен. Първата година в града премина добре, началото на втората – също. Обаче брат ми ми липсваше, липсваше ми и къщата в планината.

landshad1

Имах чувството, че Джак неусетно ми се изплъзва. Държеше се с мен по-мило, отколкото когато бяхме малки, но се отчуждаваше. Най-щастливите ми мигове с него бяха, когато той се отбиваше в тясната ми стаичка вечер, често докато си пишех домашните. "А, тези уравнения – казваше. – Помня ги. Искаш ли помощ?" Или влизаше неочаквано с все още мокра от душа коса и присядаше в края на леглото ми със сумтене. "Смазан съм. Днес имахме допълнителна тренировка." Тези моменти никога не бяха достатъчно дълги, защото рано или късно потупваше с кокалчетата на пръстите си темето ми и отиваше да си пише домашните или да се обади на гаджето си.

Мисля, че родителите ни приеха този разрив най-вече като избуяването на един младеж нагоре и настрани, извън семейството, но за да го уравновесят, настояваха да запазим някои ритуали от стария си живот – най-вече похода, който си правехме всички заедно веднъж месечно. Обикновено изчаквахме подходящо време – слънчева и ясна сутрин през почивните дни, когато високите планини се виждат ясно, независимо през кой сезон. В такива дни четиримата се връщахме към онзи живот, когато реехме поглед над планинските вериги и синкавите гънки една подир друга.

Така го изгубихме.

 

 

 

cover-zemya-na-senki   Земя на сенки (превод Надежда Розова, 496 стр, цена 25 лева) е в книжарниците


Срещите с Елизабет Костова и Земя на сенки са на 27 септември – София, 19:00, литературен клуб Перото; 28 септември – Благоевград, 19:00, Библиотека Паница, кампус на Американски университет; 29 септември – Пловдив, 18:00, Капана Фест; 30 септември – Бургас, 18:00, книжарница Хеликон

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

Крадецът на орхидеи

Сряда, 31 Януари 2018г. 20:20ч.

"Нито една наука не може да даде обяснение за чувствата на хората към орхидеите. Изглежда, тези растения са способни да подлудят човек." – усещането, което описва американската писателка и журналист Сюзън Орлийн в романа Крадецът на орхидеи (откъс от него ви очаква по-долу), е добре познато както на героите на филма Адаптация (Чарли Кауфман и Спайк Джоунз изграждат кинопъзела си именно върху книгата на Орлийн), така и на всеки докосвал се някога до семейство Орхидеи. Обсесия, нейното име е... Орхидея... или по-скоро Орхидея призрак – решимостта на фанатичния "консултант по градинарство" Джон Ларош да клонира този много рядък и застрашен вид не само ще го срещне с журналистката Сюзън Орлийн, не само двамата ще ни потопят в необятните, мистични дебри на Галактика Орхидея, но и митологията на най-адаптивния растителен вид на Земята ще ни разкрие път... Път към опознаване на себе си, път към опознаване на другите... един безкраен път, защото "Да желаеш орхидеи е копнеж, който никога няма и не може да се осъществи напълно."

 

 

Треска за орхидеи


Семейство Орхидеи е голямо, древно семейство на многогодишни растения с по една плодовита тичинка и три венчелистчета върху цвят. Едното от тях се различава от другите две. При повечето видове орхидеи то е удължено и образува торбичка или устна, която е най-забележимата част от цветето. Съществуват повече от трийсет хиляди познати видове орхидеи, а вероятно има още хиляди, които не са открити или са растели преди по земите ни, но вече са изчезнали напълно. Човекът създава други сто хиляди хибрида, като извършва кръстосано опрашване на едни видове с други или като кръстосва различни хибриди помежду им в лаборатории за отглеждане на растения.

Орхидеите се смятат за най-високо развитите растения на земята. Формите им са необичайни, цветовете им – прекрасни, често ухаят силно, а структурата им е сложна и ги отличава от всички други растителни семейства. Причината за тази тяхна изключителност се разисква открай време. Едно предположение гласи, че орхидеите вероятно са еволюирали в почва, която е била облъчвана по естествен път от залежи от метеорити или минерали и поради радиацията са мутирали в хиляди различни форми. Орхидеите имат разнообразен и нехарактерен за цветята облик. Един вид прилича досущ на немска овчарка с изплезен език. Друг изглежда като глава лук. Трети е като октопод. Четвърти има формата на човешки нос. Различни други видове приличат на изящни обувки, на Мики Маус, на маймуни, на умрели. В Ботаническия регистър през 1845 г. даден вид е оприличен на "старомодно украшение за коса, което, като че ли надзърта иззад ръба на една от онези високи колосани яки, каквито жените носели по времето на кралица Елизабет; или пък се подава над хамут, отрупан с пищни панделки". Има и видове, които приличат на пеперуди, прилепи, дамски чанти, пчели или рояци, на женски оси, миди, корени, камилски копита, катерици, на забрадени монахини или на пияни старци. Орхидеите от рода Dracula са с черно-червен цвят и изглеждат като кръвосмучещи прилепи. Polyrrhiza lindenii или "Орхидеята призрак" от Факахачи прилича на привидение, но е описвана и като кривокрак танцьор, бяла жаба или фея. Много диви орхидеи във Флорида получават популярни наименования благодарение на външния си вид – съществуват прозвища като Закривената шпора, Кафявата, Непреклонната, Извитата, Онази с лъскавите листа, Кравешкия рог, Устоцветната, Змията, Безлистната с клюна, Мишата опашка, Ухо на муле, Сенчестата вещица, Водния паяк, Лъже-черен-паяк, Косите на милейди и Лъже-косите-на-милейди.

orchib6

През 1678 г. ботаникът Якоб Брайн пише: "Разнообразните форми на тези цветя будят нашето най-силно възхищение. Те приемат облика на дребни птички, на гущери, на насекоми. Приличат на мъже и жени, понякога са неприветливи, застрашителни борци, а друг път са забавни като клоуни, подтикващи ни да се засмеем. Разкриват пред нас образите на ленива костенурка, на меланхолична жаба или на пъргава, непрестанно бърбореща маймунка". Орхидеите винаги се били смятани за красиви, но чудновати. В ръководство за диви цветя, издадено през 1917 г., биват назовани "нашите ексцентрични особняци". Най-дребните видове са микроскопични, а цветовете на най-едрите достигат големината на футболна топка. Ботаници разказват как са наблюдавали орхидея "Кравешки рог" с нормален размер на цветовете и още тридесет и четири псевдолуковици: изпъкнали израстъци с формата на грудки в основата на растението, където се съхранява и силата му, като всяка една имала дължина над двайсет и пет сантиметра. Венчелистчетата на някои орхидеи са меки като пух, а цветовете на други са твърди и жилави като гума. Реймънд Чандлър пише, че орхидеите притежават същата тъканна структура като човешката плът. Цветовете, в които се обагрят орхидеите, са екстравагантни. Те биват изпъстрени или покрити с петънца, жилести или плътни, с гама от неоновите нюанси до ослепително бяло. Повечето видове са обагрени в два и повече цвята – например имат кремави венчелистчета и ярко розова устна или може би зелени венчелистчета на райета с цвят бордо, или жълти венчелистчета с маслиненозелени точици и лилава устна и червеникави петна по долната част на цвета. При други се срещат съчетания от цветове, които човек и да го убият не би облякъл. Трети изглеждат сякаш са претърпели някакъв инцидент с участието на боя. Има и чисто бели орхидеи, но никъде няма черни, макар че хората открай време ги търсят и искат. Тъкмо екстракт от черна орхидея е необходим на героя от комиксите – Базил Сейнт-Джон, партньор на героинята Бренда Стар, за да се пребори с рядко и загадъчно заболяване на кръвта. Веднъж попитах Боб Фукс, собственика на градинския център "Р. Ф. Оркидс" в Хоумстед, Флорида, дали смята, че е възможно да се намери или да се произведе чрез хибридизация черна орхидея.

– Не, никога в нашата реалност – отвърна той. – Само при Бренда Стар.

orchin

Много растения се самоопрашват, с което подсигуряват възпроизводството си и запазването на вида. Недостатък на този вид опрашване обаче е, че при него всеки път се обработва един и същ генетичен материал, така че самоопрашващите се видове се съхраняват, но не еволюират и не се подобряват. Остават си най-обикновени и просто устроени... плевели. Сложно устроените растения разчитат на кръстосаното опрашване. Поленът им се разпръсква от един цвят на друг от вятъра или от птици, молци или пчели. Кръстосано-опрашващите се растения обикновено имат по-сложна структура, защото трябва да бъдат оформени така, че поленът им да се съхранява на място, привлекателно за опрашващите насекоми, или да са толкова подходящи и примамливи за определен вид насекомо, че да се превърнат в единственото растение, от което то се храни. Чарлз Дарвин също смята, че живите организми, плод на кръстосано оплождане, винаги превъзхождат самооплождащите се в борбата за оцеляване, защото поколенията им съдържат нови генетични комбинации, които им осигуряват еволюционната възможност да се адаптират, когато светът около тях се променя. Повечето орхидеи никога не се самоопрашват дори когато поленът на цветето се постави изкуствено върху близалцето му. Съществуват и други растения, които не разчитат на самоопрашване, но никое друго цвете не е така предпазливо към самоопрашването, както орхидеята.

 

Семейството на орхидеята можеше да загине като динозаврите, ако насекомите бяха избрали да се хранят с прашеца на по-просто устроените растения. Тогава орхидеите нямаше да бъдат опрашвани, а без опрашване не биха могли да произвеждат семена, докато през това време самоопрашващите се просто устроени растения наоколо щяха да се възпроизвеждат непрекъснато и да се разпространяват много бързо, като така си присвояват повече територия, светлина и вода, а орхидеите в крайна сметка щяха да бъдат изтласкани на ръба на еволюционния процес и постепенно да изчезнат. Вместо това обаче орхидеите се множат и развиват и се превръщат в най-голямото семейство цветя на земята, тъй като всеки вид е придобил неустоим облик. Много от тях приличат така поразително на предпочитаните си насекоми, че те често ги вземат за себеподобни и когато кацнат върху цветята, за да ги навестят, поленът полепва по телата им. Когато насекомото отново се припознае в друга орхидея, поленът от предходната попада в близалцето ѝ, или с други думи орхидеите се опрашват, защото са по-находчиви от животинките. Друг вид орхидеи пък наподобяват формата на нещо, което опрашващото ги насекомо обикновено убива. Ботаниците наричат това явление псевдоантагонизъм. Насекомото съзира врага си и го напада – с други думи – напада орхидеята, а по време на тази напразна схватка се отърква цялото в полена на цветето и го разнася до друго, когато повтори същата грешка. Трети вид орхидеи приемат облик, сходен на този на партньора на опрашващата ги животинка, като така в опита си да се чифтоса с едно цвете, а след това и с друго – процесът се нарича псевдокопулация – животното разпръсква полена от орхидея на орхидея при всеки отчаян стремеж. При орхидеите от рода Cypripedioideae, известни още като "Дамски пантофки", се наблюдава специална висяща устна, която улавя пчелите и ги принуждава да се промъкнат през лепкавия полен, докато се борят да се измъкнат от задната страна на цвета. Друг вид орхидеи отделят нектар, който привлича дребни насекоми. Когато те кацнат, за да ближат нектара, биват бавно подмамени да тръгнат по една стеснена тръбичка (нар. шпора) вътре в цвета на орхидеята, докато главите им не се докоснат до тичинката. Когато насекомото повдигне глава, поленът полепва здраво по очните му ябълки, но пада веднага щом то се озове във вътрешността на друг цвят на орхидея. Съществуват и орхидеи, които имат открито привлекателен вид, но отделят измамни и прелъстяващи аромати. Срещат се орхидеи с миризма на гниещо месо, която някои насекоми, изглежда, харесват. Други пък ухаят на шоколад. Трети отделят аромат на пандишпанова торта. Някои видове могат да имитират уханието на други цветя, които са по-популярни сред насекомите. Има и такива, които отделят аромат само през нощта, за да привличат нощните пеперуди.

orchib1

Не може да се каже със сигурност дали орхидеите са се развивали, за да се приспособят към насекомите, дали са еволюирали преди това, или дали двете форми на живот не са се развивали заедно, с което би могло да се обясни и как две напълно различни живи създания са започнали да зависят едно от друго. Хармонията между орхидеята и опрашителя ѝ е толкова съвършена, че създава усещането за тайнство. Дарвин обожавал да изучава орхидеите. В записките си често ги наричал "моите любими орхидеи" и до такава степен бил убеден, че те са връхната точка на еволюционния процес, че според него би било "невероятно безобразие да смятаме, че в дните на създаването си орхидеята е била такава, каквато я виждаме днес". През 1877 г. Дарвин публикува книгата "Разнообразни способи на опрашване на орхидеите от насекоми". В една от главите описва причудлива орхидея, която открил на остров Мадагаскар – вида Angraecum sesquipedale (наречена още "Дарвинова орхидея" – бел. пр.) с восъчно бели звездообразни цветове и "зелена и удивително дълга нектарна жлеза, подобна на камшик". Нектарната жлеза е дълга почти трийсет сантиметра, а целият нектар се разполага в долните ѝ два-три сантиметра. Дарвин изказва хипотезата, че съществува насекомо, което може да достигне до недостижимия на вид нектар, да се нахрани с него и да оплоди растението, защото в противен случай този вид не би могъл да съществува. Това насекомо би следвало да има сходно сложна форма. Дарвин пише: "Някъде на остров Мадагаскар трябва да съществуват пеперуди с хоботчета, които да достигат дължина от двайсет и пет до трийсет сантиметра! Някои ентомолози се присмиват на това мое вярване, но днес благодарение на Фриц Мюлер знаем, че в южна Бразилия се среща сфинксов молец, чийто хобот е с необходимата дължина, защото, когато се хербаризира, дължината му е от двайсет и пет до двайсет и осем сантиметра. Когато не се подава напред, хоботът е навит на спирала от поне двайсет намотки... така този огромен молец може да пресуши с издължения си хобот и последната капка нектар. Ако тези насекоми изчезнат на остров Мадагаскар, несъмнено и видът Angraecum би изчезнал от територията му". Дарвин е изключително заинтригуван от начина, по който орхидеите отделят полен. Той провежда експерименти, при които ги сръчква с игла, с четка от камилски косъм, с четинеста четка, с молив или с пръст. Открива, че някои части от растението са толкова чувствителни, че отделят полен и при най-лекото докосване, докато дори "умерени форми на насилие" върху по-малко чувствителните части не водят до резултат, поради което заключава, че орхидеите не разпръскват полена си безразборно, а достатъчно находчиво, така че да могат да го запазят за най-предпочитаните срещи с опрашващите ги насекоми. Той пише: "Изглежда, че орхидеите биват видоизменяни по силата на невъобразими прищевки, но това несъмнено е вследствие от невежеството на човека за изискванията и условията им на живот. Защо ли видовете от семейство Орхидеи развиват толкова много съвършени способи за опрашването си? Убеден съм, че и при много други растения се наблюдават подобни изключително съвършени адаптации, но изглежда, че действително при орхидеите това явление се наблюдава много по-изразено, отколкото при който и да е друг вид".

 

***

 

Похватите, които орхидеите прилагат, за да привлекат опрашителите си, са елегантни, но водят до ниска резултатност. В близкото минало ботаници изследваха хиляда диви орхидеи в продължение на петнайсет години, а през това време само двайсет и три растения бяха опрашени. Шансовете не са добри, но орхидеите намират баланса. Ако някога бъдат опрашени, те създават семенна торбичка, която е препълнена със семена. Повечето останали видове цветя произвеждат не повече от двайсетина семена наведнъж, докато орхидеите могат да се изпълнят с милиони дребни като прашинки семенца. Една тяхна торбичка съдържа семена, с които да осигури направата на гривните на всички шаферки по света за цяла вечност.

Някои видове орхидеи растат в земята, а други изобщо нямат нужда от почва. Онези видове, които не растат в почвата, се наричат епифити и живеят прикрепени към клони на дървета или скали. Семената на орхидеите епифити се разполагат на място, което намерят за удобно, покълват и разцъфват, докато корените им остават провесени във въздуха, и растат лениво, като поглъщат дъждовна вода, опадали листа и светлина. Те не са паразити – не дават нищо на дървото и не получават нищо в замяна с изключение на местенцето, където се захващат. Повечето епифитни видове са се развивали в джунглите, където има прекалено много живи организми, съревноваващи се за пространство за съществуване на земята: съревнование, което много видове губят и загиват. Орхидеите виреят много добре в джунглите, защото развиват способността да оцеляват във въздуха, а не в почвата, и растат на места, където със сигурност ще имат достъп до вода и светлина – високо над останалата растителност, по клоните на дърветата. Оцелели са, защото не са се включили в съревнованието. И ако това доказва, че орхидеите са находчиви – е, да те определено са находчиви. В решимостта им да оцелеят, в подходите им да примамват в своя полза и в умението им да съблазняват човешките същества вече стотици години има нещо много разумно и нехарактерно за растенията.

orchib7

Орхидеите растат бавно. Те са лениви. Ще родят цвят и може би ще образуват семенна торбичка, след което ще си почиват в продължение на месеци. Оплодено семенце на орхидея узрява и се развива в младо растение за около седем години. Във времето една орхидея може да повехне във вътрешната си част, но да продължи да расте навън. Орхидеите нямат естествен враг освен лошото време и някой случаен вирус. Те са едни от малкото живи същества на земята, които могат да живеят вечно. Култивираните орхидеи, които не бъдат погубени от собствениците си, могат да надживеят не само тях самите, а дори няколко поколения след тях. Мнозина сред производителите на орхидеи създават специална графа в завещанията си, защото знаят, че растенията им ще ги надживеят. Боб Фукс от "Р. Ф. Оркидс" пази в оранжерията си някои видове, които покойният му дядо е открил в Южна Америка в началото на ХХ век. Томас Фенъл III, собственик на "Фенъл Оркидс", притежава орхидеи, донесени от дядо му след експедиция за лов на орхидеи във Венецуела. Някои от орхидеите в Нюйоркската ботаническа градина виреят в оранжериите ѝ още от 1898 г.

 

Първоначално орхидеите се развивали по тропиците, но вече се срещат по цял свят. Повечето се разпространяват като семенца, понесени от въздушни течения откъм тропиците. Един ураган може да отнесе милиарди семенца на хиляди километри. Отвените от Южна Америка към Флорида семена на орхидеи попадат в басейни, в скари за барбекю, по дъски за шафълборд (американска игра, при която дървени пулове се придвижват по разчертана дъска. – бел. ред.), в бензиностанции, по покриви на бизнес сгради, по паркингите на ресторанти за бързо хранене, по горещия пясък на плажа или в косите на хората във ветровит ден и всички те биват захвърлени, стъпкани и удавени, без дори някои да ги забележи или усети. Някои от тях обаче може би ще попаднат на някое спокойно, влажно и топло местенце, а други ще бъдат подслонени в гостоприемната хралупа на някое дърво или в пукнатината на някоя скала. Ако някое от тези семена се натъкне на плесен, с която може да се изхранва, то ще покълне и ще поникне. Всеки път, когато през Флорида премине ураган, ботаниците се питат какви ли нови видове орхидеи ще донесе той със себе си. В момента очакват да разберат какви семена е довял Андрю. Отговор ще получат на седмата година от бедствието, когато кацналите семенца ще са покълнали и поникнали.

 

***

 

Нито една наука не може да даде обяснение за чувствата на хората към орхидеите. Изглежда, тези растения са способни да подлудят човек. Онези, които са влюбени в тези цветя, ги обичат до побъркване. Орхидеите са способни да събудят страст, по-силна дори от романтичната любов. Те са най-сексапилните цветя на земята. Името им "орхидеи" произхожда от латинската дума ὄρχις, която означава "тестис". Това название се дължи не само на формата на грудките им, но и на едновремешното вярване, че орхидеите са се породили от разпръснатата семенна течност на съвкупяващи се животни. Британският наръчник на билките от 1653 г. препоръчва орхидеите да се употребяват благоразумно: "Те са горещи и влажни при експлоатация и попадат под влиянието на Венера; предизвикват прекомерна похот". Във викторианска Англия отглеждането на орхидеи като хоби било толкова всепоглъщащо, че понякога го наричали "орхиделириум". Под неговото влияние обладаните от орхидеите, напълно нормални на вид хора, ставали все по-малко нормални и все повече заприличвали на Джон Ларош. Дори и днес все още има нещо примамливо в колекционирането на орхидеи. Всички любители на орхидеите, с които се срещнах, ми разказваха една и съща история – как едно цвете в кухнята довело до още десетина, а те – до парник в задния двор на къщата, като в някои случаи той пък водел до множество други оранжерии и пътешествия до Азия и Африка за събиране на орхидеи, както и до един постоянно нарастващ бюджет за орхидеи и склонност към странности, така оскъдни във възнагражденията си, че само някой сериозен колекционер би могъл да ги оцени – видове като Stanhopea например цъфтят само веднъж годишно и то за един ден.

– Нещо просто ти прищраква – обясни ми един колекционер от Гватемала. – Човек може да се присъедини към Клуба на анонимните алкохолици, за да се откаже от пиенето, но веднъж запали ли се по орхидеите, не може да стори нищо, за да се отърве от зависимостта.

orchib3

Когато пристигнах във Флорида, не притежавах нито една орхидея, но Ларош постоянно ми подмяташе, че няма начин да изкарам една година сред маниаци на тема орхидеи, без да се запаля и аз самата. Аз обаче не исках да се запалвам – нямах необходимото търпение и нужното пространство в апартамента си, а и не исках Ларош да се възгордява с пророческите си умения. В интерес на истината почти всеки колекционер, с когото се срещах, ми подаряваше по едно цвете, но аз толкова внимавах да не се привържа, че веднага го давах на някого.

 

Към момента международната търговия с орхидеи отбелязва годишен оборот от 10 милиарда долара, а някои редки екземпляри струват над 25 хиляди долара. Най-голям износител на рязан цвят от орхидеи е Тайланд, откъдето по цял свят се доставят букети, бутониери и гривни на стойност 30 млн. долара. Често орхидеите са скъпи, както за покупка, така и за отглеждане. Съществуват детегледачки и лекари на орхидеи, и дори пансиони – оранжерии, които подслоняват цветята ти, когато не цъфтят, и се свързват с теб отново, когато са се оформили пъпки, за да можеш да си ги отнесеш обратно у дома и да се хвалиш с тях. Наскоро в едно списание се появи статия за клиент на пансион за орхидеи в Сан Франсиско, който държал толкова много растения там, че плащал по две хиляди долара наем на месец. В интернет има куп сайтове, посветени на орхидеите. Известно време следях "Страницата на д-р Танака". Доктор Танака се самоопределяше като "Приятел, който обожава "Паф!". А освен това и като "толкова грозен, че няма да ви показвам своя снимка". Вместо това страницата му беше изпъстрена с разкази за "нови и/или невероятни орхидеи "Пафиопедилум" (Paphiopedilum) от скорошното изложение за орхидеи в Япония" и със снимки на оранжерията и семейството му, сред които и тези на дъщеря му "Пафиопедилум". "Първа година в прогимназията", пишеше под снимката на усмихнатата госпожица Пафиопедилум Танака. "Възрастта ѝ е деликатна. Аз обаче използвам името ѝ за повечето подбрани клонинги на „Паф". Слагам "Маки" и допълвам с останалото като например: "Замечтана Маки", "Щастието на Маки" и т.н.". Колкото до жена си Кайоко, д-р Танака пише: "Ще запазя възрастта ѝ в тайна. Притеснява се да се отдаде на подобно разхищение на средна възраст като мен. Никога не се е оплаквала, че отглеждам пафиопедилуми, и ме оставя да върша каквото искам... Преди да се роди дъщеря ни, използвах името на жена си в имената на клонингите на "Паф". След това обаче напълно забравих за него."

 

За времето, през което се мотаех с Ларош, чух безброй истории за всепоглъщащата отдаденост към орхидеите. Чух разказ за колекционер, който притежавал две оранжерии на покрива на къщата си в Манхатън, където съхранявал три хиляди редки вида орхидеи – всяка от тях разполагала с отдушници, газови отоплители, система за изкуствени облаци и вентилатори, които да подухват като лек бриз, а той и жена му, както много други съпрузи колекционери, ходели на почивки поотделно, за да има винаги някого у дома, който да се грижи за цветята. Разбрах и за Мичихиро Фукашима, основателят на японските авиолинии, който заявил, че намира света на бизнеса за прекалено жесток, пенсионирал се млад и прехвърлил всичките си акции на съпругата си. Прекъснал всички връзки със семейството си и се преместил в Малайзия със своите две хиляди орхидеи. Преди това бил женен два пъти, а пред журналисти споделил, че му се струвало, че е "карал съпругите си да страдат заради манията ми по орхидеите". Чарлз Дароу, човекът, създал играта "Монополи", се пенсионирал на 46-годишна възраст, за да се отдаде на събирането и отглеждането на диви орхидеи. Младият китайски колекционер Сю Шъ-хуа наскоро се определил като фанатик и заявил, че дори след като е бил изправян четири пъти на съд заради притежание на диви орхидеи, пак смята, че си е струвало.

orchib

Колекционерството може да предизвика усещането за любовна мъка. Когато човек колекционира живи създания, той преследва някаква несъвършена цел, защото дори да успее да намери и притежава тези създания, които желае, той все пак не разполага с никаква застраховка, че няма да умрат или да се изменят. Преди няколко години трийсет хиляди орхидеи, притежание на един човек от Палм Бийч, повехнали до една. Той отдал случилото се на метановите изпарения от съседната станция за отпадъчни води. Осъдил държавата и получил обезщетение, но оттогава, по думите на семейството му, започнал да "пропада". Бил задържан за нападение над баща си, последвано от стрелба с шестнайсеткалиброва ловна пушка по къщата на съседите, а също за притежание на скрито хладно оръжие, пистолет и ловна пушка.

– Заради загубата на орхидеите му е – разказва синът му пред медиите. – Така започна всичко.

 

Красотата може да бъде мъчително погубваща, но орхидеите невинаги са красиви. Много от тях са причудливи или странни, а всички са грозновати, когато не цъфтят. Те са древни, комплексни живи същества, които се са приспособили към всички природни условия на земята. Надживели са динозаврите, възможно е да надживеят и човечеството. Могат да създават хибриди, да мутират, да се кръстосват или клонират. Те са архитектурно съвършенство и претенция в едно, те са жилави и нежни, те са едно цветно бижу на върха на купа сено. Сложното растително устройство и приспособимостта на орхидеите ги правят може би най-завладяващите и влудяващи живи организми за колекциониране. Съществуват хиляди видове. Нови биват откривани или създавани в лаборатории всеки ден, а други са почти неоткриваеми, защото съществуват в ограничен брой и растат по недостъпни места. В известен смисъл може да се каже, че е невъзможно да се определи броят на видовете орхидеи на планетата ни, защото той постоянно се променя. Да желаеш орхидеи е копнеж, който никога няма и не може да се осъществи напълно. Всеки колекционер, който иска да притежава по един екземпляр от всеки вид орхидеи на света, несъмнено ще умре, преди да е събрал и половината.

 

 

 

cover-orchid thief   Крадецът на орхидеи (превод Ивелина Минчева-Бобадова, 400 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците

Девствената проститутка

Неделя, 04 Март 2018г. 16:16ч.

"Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого, освен на собствената си съвест" – тези думи на Николай Волев може и иронично да се заиграват с произхода на фамилното име на режисьора, но има едно друго състояние на духа, което описва най-добре житието и битието на автора на филми-класики като Маргарит и Маргарита, Да обичаш на инат, Дом № 8, Двойникът, Господин за един ден... Неслучайно неговите герои (като него) имат синдром на вродена непоносимост към Лъжата... Неслучайно и те като него не следват максимата "за да получиш, първо трябва да дадеш" (от Маргарит и Маргарита, да)... Неслучайно, мемоарите му приемат формата на иронично автоинтервю, а заглавието Девствената проститутка (откъс от книгата ви очаква по-долу) си играе с парливи оксиморони и български алегории, както неслучайно най-новия му филм носи името Извън пътя (не само заради страстта му към сфроуд автомобилите)... Така, извън следването на очертани и утъпкани пътища, животът на Николай Волев минава през срещи от третия вид с Държавна сигурност, през бягство във Великобритания и брак с англичанка (откъсът по-долу хвърля светлина по въпроса), през кинофестивали и десетки занаяти... и продължава все така Волно...

 

 

В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел "Хемус" и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за "прогнилия" Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел "Радисън", където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

Все още те преследва духът му, нали?

Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича "мамо", "татко" и "бабо", а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

dmar

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: "Тая няма да я бъде!".

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа "копче" на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда, съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано. А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

 

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел "Хемус" по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с "бръмбари". През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица "Капитан Андреев". След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото "Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа". Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

 

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на "Руски" и "Кракра".

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица "Раковски", срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко "ош-беш" с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

 

На другия ден заминах за морето и след кратък разговор с прелюбезния консул получих визата заедно с едно турско кафе и чаша вода. Купих си самолетен билет за Истанбул веднага щом се прибрах от морето. Късно вечерта тайно от нашите скатах в един сак само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности. По-трудно ми беше да скрия истината от Чавдар. Видяхме се в барчето на хотел "Хемус", където го подхлъзнах, че черпя по случай края на летния сезон. После, докато пътувахме към центъра в трамвай № 9, го излъгах нескопосано, че отивам да разтоваря умората си на Пампорово. Почудата по лицето на приятеля ми прерасна в неприкрито недоверие, а на раздяла очите ми замалко не се насълзиха.

 

Полетът за Истанбул беше в късния следобед. Докато минавах през митническия и граничния контрол, сякаш сънувах кошмарен сън. Сигурно съм изглеждал много зле, защото моето неестествено поведение усъмни един от митничарите и той дълго рови в сака ми. Дори токовете на обувките ми провери с почукване – с нокътя на малкия си пръст. По онова време пренасянето на наркотици и валута през границата не беше толкова разпространено, но все пак съществуваше. Паспортната проверка също ми се стори безкрайна. Само веднъж след това съм усещал как някой ме изпива с очи. Случи се на московското летище "Шереметиево", преди падането на Берлинската стена. Съветският граничар взе паспорта ми, разгърна го и започна да го чете, сякаш беше "Война и мир". После вдигна воднистите си очи към мен, впери ги немигащо в моите и попита: "Никалай?". Кимнах утвърдително. Последва нов въпрос: "Славьев?". Потвърдих го. Дойде ред на фамилното ми име: "Вольев?". Отново кимнах утвърдително. "Откуда?" Отвърнах, този път с лека досада: "Там пише". Нито една бръчица, нито една мигла дори не трепна по лицето на граничаря: "Откуда?". Съклетясвах вече, но все пак успях да сдържа гнева си: "От България".

"Какой город?"

"София."

"Ваш адрес?"

"Улица „Капитан Андреев" 16."

"Причина вашего визита?"

"Кинофестивал."

"Где?"

"Москва."

И так далее, и так далее...

По същия начин чувствах и сега как краката ми едва ме държат да не се стоваря на пода от нервното напрежение. Кръвта продължи да блъска в слепоочията ми до момента, в който стюардесата съобщи, че прелитаме над държавната граница между България и Турция. Страховете ми изведнъж рухнаха като някоя вавилонска кула и аз разцелувах момичето до мен – студентка във Виена, на път за дома си по случай наближаващия Курбан байрам.

boss4

В сравнение със "София" и "Шереметиево", служителите на летището в Истанбул ми се сториха като пърхащи около султана си евнуси, готови да задоволят всяка прищявка на своя всемогъщ господар. На изхода вече ме очакваше Джамиил, турският ми партньор по линия на екскурзиите на Balkan Holidays. Бях го известил по телефона, че пристигам на почивка за няколко дни, и той сам беше предложил да ме разведе из потайностите на родния си град.

Джамиил произхождаше от заможно семейство – беше високообразован и с отличен английски. Освен това отговаряше напълно на името си. Неговата външна красота беше в пълно съзвучие със способността му да прави добрини. Отправихме се с колата му към хотелчето в Бейоглу, където той ми беше запазил стая.

На рецепцията поискаха паспорта ми. Бърках дълго в джобовете си, в сака... После отново прерових всичките си джобове, но документа ми за самоличност го нямаше никъде. Джамиил се разтревожи повече от мен. Наложи се веднага да поемем обратно към летището с надеждата да го открием там. Преди години някакъв негов клиент също бил забравил паспорта си на гишето за гранична проверка и онова, което последвало, било същински кошмар. Изчезването на лични документи се считало за сериозно провинение в Турция поради широко разпространеното незаконно преминаване на бежанци от Близкия и Далечния изток. Джамиил пътьом ме предупреди за още една опасност. Правителството правело всичко възможно да защити родното производство и въпреки принадлежността на страната към свободния капиталистически пазар и НАТО, търговията с много чужди стоки била строго забранена. Особено със западни цигари. Дори за една кутия "Марлборо" или "Дънхил", каквито пушех по онова време, всеки купувач рискувал да отнесе шестмесечна присъда и солена глоба, заедно с продавача.

Както винаги в подобни случаи, аерогарата изведнъж се отдалечи на поне двойно по-голямо разстояние от града. Придружителят ми най-сетне паркира край летищната сграда и двамата се втурнахме към гишетата за паспортен контрол. Размяната на реплики между ориенталски спокойния граничар и задъхания Джамиил не продължи дълго. Последва алъш-вериш: служителят светкавично прибра в джоба си банкнотите, които моят домакин му подаде, после бръкна в едно чекмедже и извади забравения от мен паспорт. По пътя обратно Джамиил усмихнато ми каза... познай какво.

"Ти си бил голям късметлия"?

– За кой ли път ми се размина като по чудо. Джамиил добави още нещо по случая. За щастие, сме попаднали на твърде скромен служител, тъй като неподправените задгранични паспорти се търгували доста скъпо на черния пазар.

Позвъних на Мери веднага след като се настаних в хотела. Тя се разплака от радост. Не се осмелих да се обадя на нашите в София, защото бях сигурен, че телефонът ни се подслушва. Те бяха свикнали с дългите ми отсъствия от дома и това донякъде успокояваше съвестта ми.

 

 

 

cover-devstvenata-prostitutka   Девствената проститутка (384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците


Срещата с Николай Волев, изложбата с негови графики и представянето на мемоарната книга (с участието на журналиста Васил Иванов, Катерина Евро, Башар Рахал и скулптора Павел Койчев) е в литературен клуб Перото6 март, 19:00


Премиерата на филма Извън пътя (по сценарий и режисура на Николай Волев) е на 28 март – 19:00, кино Люмиер 

Жюл и Жим | Анри-Пиер Роше

Сряда, 02 Януари 2019г. 09:09ч.

Да, 2019-а ще маркира 140 години от рождението и 60 години от кончината на Анри-Пиер Роше – човекът (и Dada активист), публикувал първия си, (полу)автобиографичен роман Жюл и Жим на 74-годишна възраст (!)... 6 години преди смъртта си и 9 години преди този дебютен роман да се превърне в едноименната филмова класика на Франсоа Трюфо, появила се на екран на 23 януари 1962-а... История за писателя Жюл и арт бохема Жим, история за класически любовни триъгълници в търсене на Символа на Красотата и Любовта... Да, откъсът тук ще ни запознае с Жюл и Жим преди емблематичната им среща с Катрин, само за да напомни, че Любовта има много спирки преди да достигне онази крайна дестинация... онази, от която няма връщане назад...

 

 

ТРИТЕ КРАСАВИЦИ


Жюл искаше да подготви нещата и замина една седмица по-рано за Мюнхен, където беше прекарал две години в компанията на тези жени.

Нае за Жим две обширни стаи у приятни хазяи, после разказа на трите си приятелки за него по толкова различен начин, че когато те си говореха, бе трудно да се разбере, че става дума за един и същ човек.

Още с пристигането си Жим бе представен на Лина, която вече знаеше случката с масата.

За най-голямо учудване на Жюл, още преди да изпият чая, умната и хубава Лина и Жим вече бяха единодушни по следните въпроси:

а) Жим твърде малко прилича на човека, описан от Жюл на Лина;

б) Лина съвсем не прилича на рисунката върху масичката;

в) двамата си допадат, но за да спестят времето на всички, смятат очакваната любов от пръв поглед да не се състои.

– Завиждам ви за яснотата и бързината на реакциите – им призна Жюл.

 

Що се отнася до Люси и Гертруде, Жюл ги представи на Жим едновременно на една вечеря в най-модерния бар на града.

Още със свалянето на палтата изпъкна контрастът между тях. Седнаха на маса от светло дърво, която келнерът скоро застла и отрупа с необичайни чаши.

По устните на Жюл трептеше щастлива и смутена усмивка, с която им признаваше, че и тримата са намерили място в сърцето му.

Обгърна ги приятно спокойствие без следа от стеснение.

– Чудя ви се, Жюл – размишляваше гласно Жим, – как сте успели да съберете две жени, така различни и така ...

Той не довърши. Мълчанието произнесе вместо него думата "красиви" и момичетата я чуха.

Жюл се изчерви от удоволствие. Щеше да отговори, но Гертруде го спря с ръка и заяви:

Жюл е нашият изповедник, нашият режисьор. Той има богато въображение и ангелско търпение. Описва ни в своите романи, утешава ни, закача ни, ухажва ни, но не иска нищо повече. Забравя само едно: себе си.

– Каква възхвала! – провикна се Жим.

– Затова идваме винаги когато ни повика – обясни Люси, повдигайки леко глава.

Жюл разказа по присъщия си чудат начин за неуспеха с Лина, която вече бе осведомила приятелките си по телефона.

– Естествено – каза Гертруде. – Лина и господин Жим не си подхождат. Тя е разглезена, а това не се харесва на господин Жим.

– А какво му харесва? – попита Жюл.

– Ще видим – отговори невъзмутимо Люси.

За втори път сериозният ѝ глас направи впечатление на Жим. Смущаваше го едновременното присъствие на тези две жени, искаше му се да може през цялото време да гледа или само едната, или само другата.

Като уредник на тази среща, Жюл предложи да пият брудершафт с любимото му вино, за да се премахнат веднъж завинаги всички "господине", "госпожо" и "госпожице". А за да избягнат традиционното и твърде очебийно кръстосване па ръцете, той предложи всички да докоснат краката си под масата. Така и направиха.

Увлечен в радостта си, Жюл бързо отдръпна своите. Жим задържа известно време краката си опрени до краката на Гертруде и Люси, която първа внимателно отмести своя.

julesjim1

Продълговатото лице прибавяше към красотата на Люси нещо готическо. Тя вършеше всичко, без да бърза, и придаваше на всеки миг особена стойност, която го правеше ценен и за другите. Носът, устата, брадичката, челото ѝ бяха гордост на цяла област, която като дете бе представяла по време на един религиозен празник. Дъщеря на едър буржоа, тя учеше рисуване.

Трийсетгодишната Гертруде, родена спортистка, имаше гръцка хубост. Печелеше без тренировки състезанията по ски. Скачаше в движение от трамваите и се заковаваше на място без усилие. Човек изпитваше желание да докосне мускулите ѝ. Имаше четиригодишно момченце – без баща. Не вярваше в бащите. Работеше като миниатюристка и имаше и щастливи, и трудни моменти. Макар че бе от семейство на благородници, тя живееше далеч от своето съсловие, сред хората на изкуството, които я уважаваха и обичаха.

Вечерта лъкатушеше като пълноводна река. Самото им присъствие сякаш раждаше песен, в настроението проблясваха искрици. Четиримата си приличаха по едно: относителното безразличие към парите и съзнанието, че животът им е в ръцете на Бога или, както Гертруде би предпочела да се изрази, на дявола.

Жюл говореше увлекателно. Но към два часа сутринта реши, че е голям познавач на душите и жизнените ситуации, и каза няколко смели шеги. Може би чрез думите, изречени пред други хора, той компенсираше това, което не смееше да направи в личния си живот...

Присмя се на двете си приятелки, на себе си, дори на Жим. Не им ли бе отворил вратите на един рай, в който самият той не беше сигурен, че ще влезе? Предчувстваше ли го? В своята хвалебствена и радостна песен той вмъкна остри нотки, а когато реши да дава съвети на Всевишния как да преустрои своето творение, обстановката стана тягостна.

Един извод все повече се налагаше: Жюл беше чудесен приятел, обаче неспособен да се изяви в любовта и в брака. За сетен път и той самият отгатваше това, но се криеше зад потока от думи.

Жюл винаги сам си разваля вечерта – промълви Гертруде, докато Жюл бе изтичал след продавачката на цигари. Люси кимна снизходително.

Последният четвърт час премина сред брътвежите на Жюл. Той не оставяше другите да говорят и упорито повтаряше неща, които не бяха предизвикали желания ефект. Тримата му приятели се измъчваха заради него и изпитваха вече скрито желание да се видят насаме.

Жим виждаше за първи път Жюл такъв, макар че вече бе забелязал отделни прояви на тази негова черта по време на разговорите им на четири очи, в които, извън реалното присъствие на красотата, Жюл се рееше из облаците.

 

След като изпратиха Гертруде и Люси, Жюл и Жим се поразходиха из един обширен парк. Зазоряваше се. Жюл се бе поуспокоил.

– Странна нощ – сподели Жим. – Какъв необикновен букет става от тези две цветя. Каква духовна и каква плътска любов! Никак не ми се иска отново да видя заедно Люси и Гертруде.

– Разбирам ви – съгласи се Жюл. – Коя от двете ни направи по-силно впечатление?

– Все още съм заслепен – отвърна Жим. – А и не бързам да разбера. А на вас?

Люси. Искал съм и отново ще искам ръката ѝ.

julesjim3

Гертруде ме утеши след отказа па Люси. Заведох я със сина ѝ на море в Италия. Тя ми отдаде тялото си, но не и любовта си. Разбирате ли, Жим, когато срещнах Люси, се уплаших. Не исках да се поддавам на тази любов, но по време на една разходка в планината тя си нарани крака и ми позволи да ѝ помогна. Аз го бинтовах, сменях превръзките. Искаше ми се никога да не оздравява.

– Усещам влиянието ѝ – каза Жим.

– Не тя, а аз не можах да оздравея – продължи Жюл. – Когато отново стъпи на крака, осмелих се да ѝ направя предложение за женитба. Тя каза "не", но така нежно, че аз все още се надявам.

 

 

 

cover-zhiulizhim   Жюл и Жим (превод Изабела Георгиева, 216 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Попитай сърцето | Амели Нотомб

Петък, 04 Януари 2019г. 14:00ч.

Да, във всеки свой роман Амели Нотомб "свири" по автобиографичните ноти на самоиронията – в Попитай сърцето (откъс от предпоследната ù книга ви очаква по-долу), например, звучи мелодия от детството ù (главната героиня Диана, също като Амели, има брат и сестра), която напевно и деликатно пита дали в сърцето на всяка майка има поравно място за всяко нейно дете... И ако този въпрос в Попитай сърцето далеч не е единствения, който дълбае в бездната на човешкото его, то както пише Амели: "Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо"...

 

 

Майка ù отново бе бременна.

Никола заяви, че тя има пъпеш в корема. Диана му обясни за какво става дума.

– Откъде знаеш?

– Спомням си как беше с теб.

Диана тайно се молеше детето пак да е момче. Така щеше да е най-добре за всички, като се започне от бебето. И майка ù щеше да е щастлива – нали когато се роди Никола, тя разцъфтя.

Понеже не можеше да се изключи вероятността за момиче, Диана подготвяше стратегия – тя щеше много да обича това клето създание, за да компенсира студенината на майката. Защото нямаше как нещастното момиченце веднага да прояви духовната сила на голямата си сестра. Освен това новороденото трябваше да понесе подчертаното предпочитание на майката към по-големия ù брат – как ли щеше да преживее тази несправедливост?

Всички деца се молят, без да знаят съвсем добре към кого се обръщат. Те имат смътен инстинкт ако не към святото, то към върховното.

Баба ù и дядо ù не вярваха в Господ. Те ходеха на църква само за да не смущават обществения ред. Малкото момиче помоли маминка да отиде с нея на църковна служба. Баба ù сметна, че това е нормално, и не възрази.

Диана се опита да слуша свещеника, но бързо забеляза, че не разбира нищо от думите му. Загуби интерес, сплете пръсти и се помоли третото дете на майка ù да бъде момче. Когато баба ù я остави на баща ù, Диана я чу да му казва:

Оливие, дъщеря ви се молеше с пламенност, каквато никога не бях виждала.

Баща ù избухна в смях. Детето изпита срам.

Една вечер Оливие приготви полурохки яйца за Мари, но тя се намуси.

– А когато беше бременна с Диана, непрекъснато искаше – каза той.

– Да, но сега е различно. Повръща ми се.

Малката се зарадва – това не беше ли доказателство, че бебето не е момиче?

– Е, някой иска ли ги тези яйца? – попита бащата.

На Диана много ù харесаха – мислиш си, че ядеш нещо твърдо, но не, жълтото тече. Цветът му беше прекрасен и топъл. "Когато съм била в корема на мама, тя непрекъснато е ядяла това", си повтаряше малката възхитена. Затова ли така ù харесваха яйцата? Диана тръпнеше от удоволствие и вълнение.

– Това е любимото ми ястие – заяви тя.

Във въображението ù двете новости се смесиха. Когато отново отиде на служба с маминка, църквата ù се видя като огромно яйце, чиято сърцевина, иначе казано Господ, се стичаше в нея, и изпълнена с това вълшебно жълто, тя страстно се молеше. По същия начин, когато хапваше от полурохките яйца, които баща ù вече редовно приготвяше за нея, тя изяждаше първо бялото и оставяше жълтото, така крехко, за накрая. Наслаждаваше му се, това бе Господ, защото стоеше в сърцевината. Тя го взимаше внимателно с лъжичка, за да не разруши чудото, и го пъхаше наведнъж в устата си.

През юни учителката каза на баба ù, че Диана вече е готова за първи клас.

– Няма да е единствената, която започва на пет години и половина. Много е интелигентна и разумна.

Към тях се присъедини дядото, който развълнувано съобщи, че бебето се е родило и трябва бързо да се ходи в болницата.

– Момче ли е, или момиче? – попита Никола.

– Момиче.

В колата Диана почувства как сърцето ù се смразява от страх. Тя се помоли за нещастната си сестричка, давайки си сметка за безсмислието на молитвите, които не бяха възпрепятствали Господ да сбърка пола на третото дете.

Нищо не вървеше според предвижданията.

Майка ù не просто сияеше от щастие, а направо изпадна в екстаз. Подобно на Дева Мария с Христос в ръце, тя ù представи пълничкото бебе и каза:

– Това е Селия.

Обратно на първите две деца, които бяха категория перо, Селия бе пухкава като бебетата от рекламите.

– Дебеланка! – възкликна бабата.

– Нали? – отвърна Мари, притискайки новороденото към гръдта си.

Диана разбра, че нещо не е както трябва. Когато се роди Никола, майка ù беше щастлива и обичаше бебето си. Сега майка ù превърташе от радост и преливаше от любов към Селия. Целуваше я така, сякаш щеше да я изяде. Като обсебена повтаряше разни "обичам те" и "сладкото ми бебе".

Беше неприлично.

Никола изтича към майка си и попита дали може да целуне малката си сестричка.

– Да, скъпи, но внимателно, тя е толкова крехка.

Бащата, бабата и дядото наблюдаваха сцената с умиление. Никой не забеляза, че Диана стои настрана, вцепенена, неспособна да помръдне дори клепача си.

Хипнотизирана от гледката, тя съчини безмълвно обръщение към тази, за която бе готова на всичко:

heartan

Мамо, на всичко се съгласих, винаги съм била на твоя страна, дори когато бе очевидно несправедлива, оправдах завистта ти, защото си дадох сметка, че си очаквала повече от живота, понесох, че ми се сърдеше за комплиментите, които получавах от другите, и ме накара да платя цената за това, отнесох се с разбиране към нежността, с която обгръщаше Никола и никога мен, но това, което правиш сега, е лошо. Само веднъж ми показа, че ме обичаш, и разбрах, че няма нищо по-хубаво на света. Смятах, че това, което ти пречи да покажеш любовта си, е фактът, че съм момиче. А сега пред очите ми заливаш с най-дълбока любов, каквато никога досега не си показвала, едно момиче. Моето обяснение за света се провали. И разбирам колко малко ме обичаш, толкова малко, че дори не ти хрумва поне леко да прикриеш лудата си страст по бебето. Истината, мамо, е, че една добродетел напълно ти липсва – тактичността.

В този момент Диана престана да бъде дете. Но това не я направи възрастна, нито дори подрастваща. На пет години тя се превърна в отчаяно същество, чиято фикс идея бе да не загине в зейналата пропаст, издълбана в душата му.

Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо, мога само да ти кажа, че и без да потъвам в нея, само като усещам зова ù, се чувствам толкова зле, че разбирам страданието ти, но това, което не разбирам, е отношението ти към мен, всъщност ти не искаш да споделиш мъката си с мен, все едно ти е, че страдам, ти дори не го забелязваш, въобще не те е грижа и тъкмо това е най-лошото.

Трябваше да се примири. Диана целуна Селия възможно най-сърдечно и никой не забеляза, че детството ù бе умряло.

 

 

 

cover-popitai-syrtseto   Попитай сърцето (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Страница 8 от 8

онлайн