Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: новели
A+ R A-
Списък на статии по етикет: новели

Пътуване в миналото и други новели

Понеделник, 04 Юли 2016г. 08:08ч.

Стефан Цвайг едва ли има нужда от представяне, но пък пет от седемте новели в сборника Пътуване в миналото и други новели сега са преведени за първи път на български – точно като историята на Двама самотници (откъс от новелата ви чака по-долу), в която двама "побратими в мъката си" намират пътя към Живота и към себе си, защото всеки може да намери своята сродна душа в света на Стефан Цвайг, нали!?

 

 

ДВАМА САМОТНИЦИ


Като широк тъмноводен поток припряно придвижващата се маса на фабричните работници се блъскаше през входната врата на излизане. На улицата за момент тълпата се спираше, разменяха се думи за довиждане и вяли ръкостискания, след което тя се разделяше на отделни групи, които се отправяха към различните квартали, за да се разпаднат по пътя на още по-малки части. Само на широката Ландщрасе, която водеше към града, всички се носеха заедно, плътна пъстра блъсканица, от която излизаха високи, радостни гласове, отзвучаващи в общ глух шум. Звънкият смях на момичетата се извисяваше като светъл обертон, който се щураше из вечерната тишина, сякаш идващ от сребърна камбана.

Доста по-назад от плътната тълпа един работник вървеше сам. Не беше стар, нито останал без сили, но не успяваше да мери крачка с останалите, защото сакатият му крак не го носеше така бързо като тях. Бодрите гласове ехтяха отдалеч. Чуваше ги, без да усеща веселото настроение на компанията, като нещо болезнено. Недъгът отдавна го бе научил да бъде сам, а в самотата си беше станал завършен философ, който приемаше живота с равнодушието на човек, лишен от много неща.

С бавно куцукане той вървеше напред. От тъмните поля, простиращи се някъде там, в далечината, прииждаше плътният топъл аромат на предстоящото узряване, който хладната вечерна мъгла по никакъв начин не успяваше да задуши. Смеховете в далечината заглъхнаха. От време на време изсвирукваше някой самотен щурец. Иначе навсякъде бе настанала тишина, онази дълбока и тъжна тишина, в която премълчаните мисли проговарят.

dvasam1

Изведнъж самотникът се ослуша. Стори му се, че чува някой да хлипа. Наостри уши в тишината. Беше тихо като в безпаметен сън. Но в следващия миг отново чу риданието – по-силно и по-болезнено. И в неяснотата на здрача забеляза на улицата фигура, която седеше върху купчина железопътни релси и плачеше. Първо си каза, че трябва да мине, без да ѝ обърне внимание. Но когато се приближи, видя момиче, което неудържимо хлипаше.

Беше работничка в същата фабрика, където работеше и той. Познаваше я дотолкова, доколкото я познаваха и всички останали – като "грозната Юла". Грозотата ѝ така се набиваше на очи, че ѝ беше донесла прякора още от най-ранно детство. Лицето ѝ беше грубо, с неправилни черти и с такъв нечист, мръсножълт цвят на кожата, че въздействаше отблъскващо. Към това се прибавяше и очевидната дисхармония на конструкцията ѝ, по детински кльощаво тяло от кръста нагоре, носено по-долу от широк, деформиран ханш. Единственото хубаво нещо бяха спокойните ѝ искрящи очи, които отразяваха всички пренебрежителни и пълни с отвращение погледи като кротко примирение.

Самият той носеше в себе си твърде много стаена мъка, за да може безчувствено да я подмине. Приближи я и положи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

Тя се стресна, сякаш изведнъж излязла от сън.

– Остави ме!

Не знаеше на кого приказва и извика само поради дивата си болка. След като видя кой е непознатият, уплахът ѝ постихна. Беше го запомнила, тъй като той беше един от малцината във фабриката, който никога не ѝ се бе подигравал. Измърмори, дърпайки се:

– Остави ме! Сама ще се оправя.

Той нищо не отговори, а седна до нея. Хлиповете ѝ ставаха все по-силни и конвулсивни. Каза ѝ утешително:

– Недей, Юла! С плач нищо не се оправя.

Тя мълчеше. Той попита предпазливо:

– Какво пак ти сториха?

Въпросът я накара да дойде на себе си. Кръвта ѝ се качи в бузите, заразказва, изпълнена с гняв, а думите ѝ сякаш се надпреварваха коя да излезе по-напред:

– След края на работния ден, като си тръгнахме към къщи, те си приказваха за утрешната неделя. Искаха да отидат сред природата, да излязат някъде извън селата. Някой направи предложение и веднага всички се съгласиха. И като почнаха да броят гласовете, аз, глупачката, също се обадих. Разбира се, всички се разхилиха, почнаха с техните си злобарщини и подигравки и така се насъскаха, както никога досега, че накрая не издържах и се разлютих. И – не знам какво ми стана – търпението ми се изчерпи и изведнъж им казах всичкото, което ми се бе насъбрало, и че са долни типове. И... тогава... тогава те ме набиха...

 

Тя отново се разрида. Той бе дълбоко разтърсен и усети необходимост да каже няколко думи на бедничкото създание. За да я утеши, почна да ѝ разказва за собственото си страдание.

– Виж, Юла, такова нещо не бива да се взима навътре. Утре самичка ще излезеш навън сред полята. Има обаче хора, които в неделя не могат никъде да отидат. Които дори не могат да излязат от къщи, защото едва си завличат краката от фабриката до града. Техният живот също никак не е лек, непрекъснато куцукат и при това сами, защото на всеки друг му е прекалено скучно да върви с тях. Не бива да го взимаш навътре, Юла! Заради някакви си глупави момчетии!

Тя му отвърна трескаво. Не искаше да намали мъката си, да се раздели с блаженството си на мъченик.

– Не те ме обиждат. А всичко, целият живот. Понякога, като така си мисля за мен, и аз самата се отвращавам от себе си. Защо съм толкова грозна? Нищо не мога да направя срещу това. А нося грозотата през целия си живот. Още като дете трябваше да търпя, че ми се присмиват. Затова и не исках да играя с останалите, защото се страхувах от тях и защото им завиждах!

Разтрепери се, докато слушаше как тя му доверява толкова много болка, която той напълно разбираше. Натрупаната мъка от хилядите изпълнени с боязън часове, които смяташе за отдавна погребани, се пробудиха от съня си. Забрави, че се беше спрял, за да я утеши. Неволно заразказва своята си съдба, тъй като досега не бе намерил човек, който би го разбрал. Започна съвсем тихо:

– Имало един човек, който искал да играе с другите, но не можел. Когато те лудеели, тичали и скачали, той винаги мъчително куцукал отзад и винаги стигал последен. И винаги бил съвсем беззащитен и изглеждал някак глупаво, така че останалите всеки път му се присмивали. Вероятно той се е чувствал доста по-зле от теб – със здравите ти крака, защото можеш ли да вървиш, светът е твой.

Вътрешното ѝ напрежение растеше. Усещаше как болката на живота ѝ напира да излезе от всичките дълбини на душата ѝ.

– Едва ли някой е по-зле от мен. Не знам майка си, нито един човек досега не ми е казал и една добра дума. Когато момичетата излизат с любимите си, аз оставам сама. И освен това не само знам, че завинаги ще си остане така, но и че така трябва да бъде, щом и аз го усещам като всички останали. Боже мой, поне да разбирах защо е всичко това!

Неизказаното пред никого, това, което дори пред себе си не бяха посмели да признаят, сега си го споделяха един на друг, въпреки че си бяха почти непознати. Всеки вик от душата на единия намираше отглас у другия, тъй като бяха побратими в мъката си. Той ѝ разказа как никога не е имал любима, защото не смеел да заговори момиче заради влачещия се куц крак и защото никоя не искала да върви бавно и предпазливо заедно с него. Разказа ѝ как бил принуден да прахосва седмичната си надница по нечестиви жени и как с всеки ден ставал все по-тъжен и все по-уморен от живота...

dvasam

Шум от приближаващи стъпки прекъсна преливащите им от мъка признания. Няколко души идваха насам, сенките им едва се забелязваха. Когато отминаха, той се изправи и ѝ рече простичко и умоляващо:

– Ела!

Тя тръгна с него. Вече напълно се бе стъмнило. Той не виждаше лицето ѝ, а тя съвсем не разбра, че потънала в унеса на болката, нагласи походката си към неговата. Така бавно те запристъпяха един до друг. Сляпо чувство на разбирателство се спусна над самотниците и ги заля с блаженство. Думите им ставаха все по-интимни и по-тихи, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, за да се чуват.

И изведнъж като смътно щастие тя почувства как с мека, опипваща нежност ръката му обгърна нейния широк, деформиран ханш...

 

 

 

cover-zvei   Пътуване в миналото и други новели (превод Жанина Драгостинова, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

Чуй песента на вятъра | Харуки Мураками

Понеделник, 16 Декември 2019г. 12:12ч.

2019-а маркира юбилейната 70-годишнина на Харуки Мураками, но и отбеляза 40 години от издаването на дебютната му новела Чуй песента на вятъра – идеален повод (и момент), който издателство Колибри отпразнува с излизането за пръв път на български на дебютните новели Чуй песента на вятъра (1979, откъсът по-долу) и Пинбол (1980) – две книги, които не само изписват първите думи в златната писателска биография на Мураками, но и пишат началото на поредицата истории за колоритния образ Плъха (другите две книги са Преследване на дива овца – 1982 и финалната Танцувай, танцувай, танцувай – 1988)... Идеален момент за среща със света на Мураками няма (въпреки, че вече толкова пъти доволно сме ви срещали, че се чувстваме като при бирените срещи между анонимния разказвач и Плъха), както и самия Мураками, в прелюдията на Чуй песента на вятъра, ще напише: "Идеален текст не съществува!", за да завърши с думите "Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв."...

 

 

2

Историята започва на 8 август 1970 година и приключва 18 дни по-късно, тоест на 26 август същата година.

 

3

– Говна миризливи, богаташки копелета! – кресна Плъха и ме изгледа с гневен поглед, опрял лакти на бара.

Може би не крещеше на мен, а на кафемелачката зад гърба ми. Седяхме един до друг, нямаше нужда да ми повишава тон. После се овладя и отпи доволно от бирата си.

Никой в бара не даваше пет пари за виковете на Плъха. Всъщност заведението беше толкова претъпкано, че всички си крещяха по същия начин. Досущ като "Титаник", преди да потъне.

– Пиявици! – ядно изруга Плъха и поклати глава. – Копелетата сами нищо не могат. Само като ги гледам, и ми се драйфа!

Кимнах в отговор, без да откъсвам устни от ръба на чашата си. Бомбастичните възгласи секнаха и Плъха започна да съзерцава тънките си пръсти, да ги върти насам-натам върху бара, все едно ги грее над огъня. Аз зяпах тавана и чаках. Той трябваше да разгледа всеки пръст, преди да възобновим разговора си. Нищо ново.

birpeseneg

Ние с Плъха цяло лято бяхме като обсебени, изпихме бира да напълни двайсет и пет метров басейн и разпиляхме достатъчно черупки от фъстъци за петсантиметров слой върху целия под на бара на Джей. През онова лято умирахме от скука и не ни хрумваше друг начин да оцелеем.

Когато скуката стана нетърпима, започнах да съзерцавам гравюрата зад бара, замърсена от никотина. Беше като петно от теста на Роршах – от моето място приличаше на две зелени маймуни, които си подхвърлят омекнали топки за тенис. Часове наред се взирах в тях.

Когато споделих с бармана Джей на какво ми прилича гравюрата, той само сви рамене.

– Да, май и аз ги виждам – каза след кратко взиране.

– Но какво символизира картината според теб? – настоях.

– Маймуната отляво си ти – отговори ми. – А тази отдясно съм аз. Мятам ти бира, а ти ми подхвърляш парите.

Страхотно, помислих си и отпих голяма глътка от бирата си.

– Направо ми се повръща! – осведоми ме Плъха, когато приключи огледа на пръстите си.

Плъха открай време нападаше богатите – не криеше презрението си към тях. Обаче семейството му е червиво от пари. Когато му изтъкнех този довод, неизменно отговаряше: "Аз каква вина имам!". Понякога (обикновено когато здравата сме се наквасили) му казвах: "Имаш, естествено!", но после се чувствах като задник. Съзнавах, че в думите му има доза истина.

– Знаеш ли защо толкова много мразя богатите? – попита Плъха. За пръв път продължаваше отвъд признанието с повръщането.

Поклатих глава отрицателно.

– Честно казано: защото нямат представа от нищо. И задника си не могат да почешат без фенерче и линийка.

"Честно казано" беше един от любимите изрази на Плъха.

– Така ли?

– Ами да. Повечето от тях нищичко не знаят. Само се преструват, че имат важни мисли... Знаеш ли защо?

– Не, защо?

– Защото не им се налага, затова. Признавам, поразмърдали са си мозъка, за да забогатеят, но след това всичко за тях е фасулска работа, повече не им се налага да мислят. Както сателитът в орбита не се нуждае от гориво. Просто си обикаля ли, обикаля. Аз обаче не съм такъв, ти също не си. На нас ни се налага да си използваме мозъка, за да оцеляваме. Обмисляме всичко – от прогнозата за времето до размера на запушалката за ваната. Нали така?

– Да – съгласих се.

– Така стоят нещата.

С отегчен вид Плъха извади салфетка и се издуха. Беше казал всичко, което има да казва, но доколко сериозно трябваше да го приемам? Представа си нямах.

– Тъй или иначе, накрая всички умираме – подметнах, за да опипам почвата.

– Да, всички ще умрем. Но след петдесетина години.

Честно казано, петдесет години в размисъл са много по-изтощителни от 5000 години без нито една мисъл в главата, нали?

Няма спор.

 

4

Бях се запознал с Плъха три години по-рано. През пролетта, когато постъпихме в колежа. И двамата бяхме безпаметно пияни и аз за нищо на света не мога да си спомня как се срещнахме и как изобщо съм му дал лъскавия си черен фиат 600 в четири сутринта. Може би чрез общ приятел.

Тъй или иначе, пияни се носехме по пътя с осемдесет километра в час. Което обяснява защо така безгрижно разбихме оградата на парка, премазахме азалиите и се ударихме в каменните колони. Истинско чудо беше, че никой не пострада.

Когато се опомних от шока, изритах смачканата врата на колата и огледах щетите. Предната решетка беше приела точно формата на каменната колона, а капакът беше отлетял и се беше приземил на три метра встрани пред клетката на маймуните. Съдейки по звуците, които издаваха, те бяха крайно недоволни от грубото събуждане.

bonzai1

Все още стиснал волана с две ръце, Плъха се беше привел над него и повръщаше върху таблото пицата, която беше излапал около час по-рано. Покатерих се върху колата и погледнах надолу към него през люка на покрива.

– Добре ли си? – провикнах се.

– Да, обаче май прекалих с пиячката. Повръщам като луд.

– Можеш ли да излезеш?

– Да. Само ме издърпай.

Плъха изключи двигателя, пъхна в джоба си пакета цигари, който беше оставил върху таблото, хвана се за ръката ми и спокойно се покатери върху покрива на колата. Там седнахме един до друг и запушихме мълчаливо цигара от цигара, докато небето просветляваше.

По някаква причина се замислих за един военен филм с Ричард Бъртън, в който той играе командир на танк.

Нямам представа какво се въртеше в главата на Плъха.

– Ей... – обади се той пет минути по-късно. – Големи сме късметлии, а? Виж ни само – нито драскотина. Можеш ли да повярваш?

Кимнах.

– Ама колата я отписвам – додадох.

– Не се ядосвай. Винаги мога да ти купя нова. Обаче късмет не се купува.

Вгледах се изпитателно в Плъха.

– Ти какво, да не си богат?

– Май да.

– Много хубаво.

Плъха поклати отвратено глава.

– Както и да е. Ама със сигурност извадихме голям късмет.

– Така е.

Плъха стъпка цигарата си с петата на гуменката и подхвърли фаса към клетката на маймуните.

– Ей, какво ще кажеш да се обединим? Всичко ще ни се получава.

– И с какво ще се заемем най-напред?

– Ще пием още бира.

Купихме още шест кутийки бира от един автомат за напитки наблизо, отидохме на брега на океана, излегнахме се и започнахме да пием. Когато изпихме всичко, просто съзерцавахме водата. Времето беше идеално.

seame

– Викай ми Плъха – каза той.

– Как се сдоби с този прякор?

– Не помня. Отдавна беше. Отначало ме дразнеше, ама вече не. С всичко се свиква.

Хвърлихме празните кутийки в океана, облегнахме се на насипа, завихме се с палтата си презглава и дремнахме един час. Събудих се със силното усещане, че съм жив.

Странно, за пръв път се чувствах толкова енергичен.

– Човече, имам усещането, че мога да пробягам сто километра! – казах на Плъха.

– И аз – призна той.

В действителност обаче през следващите три години плащахме с лихвите общинския ремонт на пораженията, които бяхме нанесли в парка.

 

5

Плъха на практика изобщо не четеше. Всъщност бях го виждал да чете само спортни вестници и рекламни материали, каквито пристигат по пощата. Въпреки това обаче винаги се интересува какво чета, за да убивам времето, наднича в книгите ми с любопитство, с каквото мухата гледа мухобойката.

– Защо четеш книги? – попита ме.

– Ти защо пиеш бира? – отговорих с въпрос, без да поглеждам към него, хапвайки маринована херинга и зелена салата. Плъха възприе въпроса ми съвсем сериозно.

– Хубавото на бирата е – каза той пет минути по-късно, – че изпикаваш всичко. Като в бейзбола: един аут и един дабъл плей – и край.

Гледаше ме, докато се храня.

– Е, защо непрекъснато четеш книги? – попита накрая отново.

Прокарах с бира и последното парче херинга и избутах чинията настрани. После взех "Възпитание на чувствата" и разлистих страниците.

– Защото Флобер е мъртъв.

– Значи, не четеш книги от живи писатели, така ли?

– Не, не виждам смисъл.

– Защо?

– Сигурно защото на мъртвите мога да простя – отговорих и насочих вниманието си към портативния телевизор зад бара и повторението на "Шосе 66". – Най-често де.

Думите ми накараха Плъха да се замисли.

– Ами хората, които още са живи и здрави? – попита той няколко минути по-късно. – На тях не можеш ли да прощаваш? Най-често де.

– Не съм сигурен. Не съм се замислял. Обаче ако съм натясно, може и да им простя. Може и да не им простя.

Джей се приближи и остави пред нас върху бара две нови бири.

– И какво ще правиш тогава?

– Ще си легна и ще гушна възглавницата – отговорих.

– Странно ми звучи – поклати глава Плъха.

Налях бира в чашата му, но той просто седеше умислен.

– За последно четох книга предишното лято – каза. – Не помня нито заглавието, нито името на автора. Забравил съм и защо я четох. Беше от жена. Главната героиня беше модна дизайнерка, към трийсетгодишна, обсебена от мисълта, че страда от неизлечима болест.

– Каква неизлечима болест?

– Не знам, може би рак. Какво друго?... Затова заминава в някакъв морски курорт, където през цялото време мастурбира. Във ваната, в гората, в леглото, в океана, само това прави – мастурбира на всевъзможни места.

bgrose1

– В океана ли?

– Да, бе... представяш ли си? Защо някой ще пише роман за това? Има толкова други работи, за които може да се пише, нали?

– Да, като че ли.

– Такива романи не са за мен. Повръща ми се.

Кимнах.

– Ако романът беше мой, щях да го напиша по друг начин.

– Как например?

Плъха плъзна пръст по ръба на чашата си и се замисли.

– Добре, какво ще кажеш за следното? Намирам се на кораб насред Тихия океан, обаче той потъва. Стискам спасителен пояс, плавам във водата съвсем сам и зяпам звездите. Красива и тиха нощ. И после забелязвам млада жена да плува към мен, вкопчена в своя спасителен пояс.

– Хубава ли е?

– И питаш!

Отпих от бирата си.

– На мен ми звучи тъпо – поклатих глава.

– Чакай, не съм свършил. Двамата се заговаряме, както си се носим насред океана. Бъбрим си за всякакви неща – за миналото и за бъдещето, кой какво хоби има, кой с колко момичета е спал, кои телевизионни предавания харесваме, какво сме сънували предишната нощ, такива работи. После започваме да пием бира.

– Чакай малко. Откъде се взема тази бира?

Плъха се позамисли.

– Носи се във водата – отговори. – Кутийки с бира от кухнята в моя кораб. И консерви със сардини. Връзва ли се?

– Добре.

– Скоро става светло. "Сега какво ще правиш?

Имам предчувствие, че наблизо има остров, и мисля да плувам натам", казва тя. Аз обаче знам, че предчувствието я лъже. Затова ѝ отговарям, че ще продължа да си плавам и да пия бира. Със сигурност накрая ще долети самолет и ще ме спаси. Тя тръгва самичка. – Плъха въздъхна и отпи от бирата си. – Плува два дни и две нощи и накрая стига до някакъв остров. Аз оставам верен на себе си и когато самолетът ме намира, вече имам страшен махмурлук. Години по-късно двамата се срещаме по случайност в малък квартален бар.

– И ти пак започваш да се наливаш с бира, нали?

– Направо да ти се доплаче, а?

– Ами да – отговорих.

 

6

В романа на Плъха имаше две хубави неща. Първо, нямаше секс сцени. Второ, никой не умираше. Оставени да правят каквото си знаят, мъжете умират и спят с жени. Така е устроен светът.

 

 

 

cover-chui-pesentaЧуй песента на вятъра / Пинбол (превод Надежда Розова, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн